Гонитбата на Шута

29.Семейство

Стигнахме в замък Бъкип в ранния следобед.

Бяхме яздили бавно, за удобство на Копривка. Ридъл яздеше до нея и всякакъв гняв, който бе изпитвала към него, бе изчезнал, пометен от още по-ужасната ни обща загуба. Посредством Умението тя държеше Предан и другите в течение за трагедията ни. Аз бях глух за Умението и изтръпнал за всякакво усещане освен загубата си.

Бяхме лагерували пет дни в гората. Копривка бе повикала нова котерия от Бъкип. Те дойдоха при нас и се опитаха да намерят Пчеличка, но без резултат. Копривка им благодари, както и на котерия Дъждосвирец, за усилията им.

Яздех коня на Настойчивост, добре обучено животно, което нямаше нужда от абсолютно никакво напътствие. Унил и смълчан, изостанах назад с Петлите. Съсредоточен бях само върху това да не мисля за нищо. Всеки път, когато блеснеше лъч надежда, го изтръгвах от ума си. Отказвах да мисля в какво съм сгрешил, какво друго бих могъл да направя. Отказвах да мисля изобщо.

Яздехме денем, но всичко ми изглеждаше сумрачно. Понякога се чувствах благодарен, че Моли е мъртва и я няма да види колко тежко съм се провалил. Понякога се чудех дали не понасям наказание заради това, че не бях обичал Пчеличка достатъчно, когато беше малка, глупавичка и безпомощна. После затварях ума си и преставах да мисля.

Стражата на Бъкип ни пропусна през портите, без да ни спира, и продължихме към двора. Имаше суматоха около коня на Копривка, когато слугите наизлязоха да я посрещнат и само дето не я понесоха вътре. Вяло се учудих, като видях, че моите Петли стоят строени и чакат да ги освободя. Отпратих ги в казармата им и им казах да докладват на Фоксглоув на заранта. Време беше Фоксглоув да им смени униформите и да ги научи на дисциплина. Не можех да се занимавам с това.

Чудех се защо съм се върнал тук. Чудех се какво ще стане, ако се кача на коня си и препусна. Колко щеше да ми отнеме да стигна до Клерес? Най-бързо щях да пътувам сам. Конят беше уморен. Никакви провизии. Тези неща не се правят така. Но колко копнеех да съм отново онова безразсъдно момче. Постоях дълго смълчан. Съзнавах, че Ридъл е до мен, но не се обърнах да го погледна.

Той заговори тихо:

— Крал Предан ни чака.

Щеше да има височайшо мъмрене за неподчинението ми. Изобщо не ме интересуваше. Но Ридъл стоеше до мен, присъствие през усета на Осезанието ми.

— Трябва да се погрижа за коня — казах.

— Ще кажа на Копривка, че ще дойдеш след малко — каза той.

Отведох коня до старите конюшни. Дори не му знаех името. Намерих празна ясла между Бързонога и Прис, разседлах го, донесох му вода и зоб. Момичето от конюшните — Търпение — дойде, погледна ме и си отиде, без да каже нищо. Никой друг не се обърна към мен, докато не се появи Настойчивост и не каза:

— Аз трябва да правя това.

— Не и днес.

Той загледа как се справям с всички неща, които върши човек, след като е прибрал в конюшня грохнал от езда кон. Знаех как го сърбят ръцете, докато гледа някой друг да се грижи за животното му. Но трябваше да го направя аз. Трябваше да изпълня поне тази малка задача правилно.

— Тя е като вятъра. Бързонога.

— Да. Наистина е добра.

Бързонога ме гледаше от яслата си. Приключих с коня. Нямаше нищо повече за вършене тук. Никакви оправдания за забавяне повече. Затворих вратата на яслата зад себе си и се зачудих накъде да тръгна.

— Принц Фицрицарин? Сър? — заговори шепнешком Настойчивост. — Какво стана? Къде е Пчеличка?

— Изгубена. Изгубена завинаги. — Изрекох на глас думите, които ехтяха безкрайно в ума ми. — Взели са я в стълб на Умението, момче. И са се изгубили в магията. Така и не са излезли от другата страна.

Той вдигна ръце и се хвана за косата, сякаш искаше да я оскубе. После проплака жално:

— Пчеличка! Моята малка Пчеличка! Учех я да язди.

Сложих ръка на рамото му и той зарови лице в ризата ми.

— Опитах се да я спася, сър! — каза приглушено. — Наистина, сър. Опитах се.

— Знам, момче. Знам.

Свлякох се покрай стената и седнах в сламата. Настойчивост рухна до мен. Присви се и заплака. Седях уморено, потупвах го и ми се искаше да можех и аз да изхвърля от себе си скръбта на сълзи и хлипове. Но тя ме изпълваше като черна отрова.

Конят му надникна над яслата, изпъна врат и изпръхтя в косата на момчето, после я облиза. Настойчивост вдигна ръка към него.

— Ще се оправя — каза му глухо. Лъжеше добре. Бързонога посегна към мен с Осезанието.

Не сега, мила. Не мога. Нищо не ми е останало, което да дам или да споделя. Усетих объркването ѝ. „Не се обвързвай. Ако не се обвържеш, не можеш да се провалиш. Не с Бързонога, нито с Настойчивост. Откъсни ги сега, преди да си се въвлякъл по-дълбоко.“ Другото щеше да е безотговорно.

Изправих се с усилие.

— Трябва да тръгвам — казах.

Излязох. Не бях ял, не бях спал и бях капнал. Все едно. Влязох през кухненската врата все едно все още бях Безименното момче от кучкарника. Стигнах до вратата на залата за частни аудиенции на Предан. Някога беше на крал Умен. Тук се раздаваше правосъдие на хората с по-благородно потекло. В по-стари времена от тази зала принцове бяха пращани в изгнание и принцеси бяха осъждани за изневяра и прогонвани в далечни замъци. Каква съдба щеше да отреди Предан за мен? Зачудих се отново защо съм се върнал тук. Може би защото да мисля за нещо друго бе твърде трудно. Вратите бяха високи. И открехнати. Разтворих ги широко и влязох.

Въпреки цялата си тържественост залата беше скромна. Издигнат на подиум стол — строг съдебен трон за крал или кралица. По-нисък стол до него за съветника, когото владетелят можеше да повика. Още столове, от дъб и с прави облегалки, обкръжаваха стените за възможни свидетели на злодеянията на призованите на съд обвинени. А в центъра имаше ниско дървено перило, зад което обвиненият трябваше да коленичи, докато чака присъдата на владетеля. Подът беше гол камък, както и стените. Единствената декорация бе едно голямо пано с Елена Пророк, което красеше стената зад съдния трон. В другия край на помещението в голяма камина гореше огън, но не стигаше, за да прогони студа или да разсее миризмата на запустяло в залата.

Чакаха ме. Предан и Елиания, и принцовете Почтен и Благоденствие. Копривка и Ридъл. Кетрикен, облечена в скромно черно, с покрита с качулка глава заради студа, изглеждаше по-стара, отколкото последния път, когато я бях видял. И Сенч. До него, загърната в дебел вълнен шал, сякаш никога повече нямаше да се стопли, се беше присвила Шайн. Беше се облегнала на баща си като дете. Страните, носът и челото ѝ все още бяха зачервени от студа. Лант седеше от другата страна на Сенч. Сенч ме погледна, но погледът му не издаваше нищо. Шишко също беше там, гледаше ококорено. Крал Предан все още не беше заел съдебния трон, но беше облечен официално и с корона на главата. Кралица Елиания беше с тънък шал на главата, извезан с нарвали и елени, короната ѝ беше върху него. Изглеждаше мрачна и недостижима. Копривка се беше преоблякла, но все още изглеждаше уморена. Ридъл, облечен в синьото на Бък с черна обшивка, стоеше до нея. Брат ѝ Стабилен беше от другата ѝ страна, готов да ѝ предложи силата си.

Спрях и зачаках. Изненадах се, когато чух, че влезе още някой. Обърнах се и видях Хеп, доведения ми син. Пъргав влезе след него, а след Пъргав и неговият близнак Чевръст. И те ли трябваше да са свидетели на моето унижение и провал? Рицарин, най-големият син на Бърич, влезе след тях. Пажът, който ги доведе, се поклони дълбоко и след това се оттегли и затвори вратите. Никой не проговаряше. Рицарин ме погледна с дълбоко натъжени очи, преди да отиде при братята си. Пъргав и Чевръст вече бяха до Копривка, от двете ѝ страни. Хеп ме погледна, но отказах да срещна погледа му. Той се поколеба, след което отиде и застана до Копривка и братята си.

Останах сам.

Обърнах се да погледна Предан, но той гледаше към вратата. Тя бавно се отвори. Влезе Спарк, облечена в меко синьото на Бъкип, облеклото за слугиня в замъка. А до нея бавно пристъпваше, с бледата му длан на рамото ѝ, Шутът. Беше облечен в черна туника над бяла риза с широки ръкави, с черни гамаши и ниски обувки. Мека черна шапка покриваше рехавата му коса. Незрящите му очи обходиха залата, но знаех, че го води ръката му на рамото на Спарк. Тя го отведе до един от столовете до стената и му помогна да седне. Кралят кимна отсечено и Стабилен отиде до вратата и я затвори.

Зачаках. Виждал бях това само веднъж, когато бях на дванайсет, и то през една шпионка в стената. Помнех го добре. Знаех, че Предан ще отиде до стола на подиума и ще заеме мястото си. Другите щяха да седнат покрай стените. А на мен щяха да ми заповядат да заема мястото си прав на перилото и да обясня какво съм направил. И какво не съм успял да направя.

Предан си пое дъх, дълбок и хриплив. Зачудих се колко ли му е трудно и съжалих внезапно и дълбоко, че съм го въвлякъл в това. Не за това, което бях направил. Нямаше съжаления тук, освен че не бях избавил дъщеря си.

Той не говореше високо, но гласът му се разнесе из залата.

— Мисля, че всички сме тук. Съжалявам, че трябва да ви съберем така. Предвид обстоятелствата трябва да запазим това между нас. Вътре във фамилията, така да се каже.

Липсата на официалност ме изненада. Той се обърна, не към мен, а към Хеп, Рицарин и Копривка.

— Известихме ви, че Пчеличка е похитена. Днес ви съобщаваме най-лошата новина. Тя е изгубена за нас.

— Не! — Тихият глас на Рицарин трепереше. — Какво е станало? Как е била отвлечена и как е възможно да не сте могли да проследите похитителите ѝ?

Хеп огледа всички. Добре школуваният му глас трепереше.

— Тя е толкова мъничка… Толкова крехка…

Шайн изхлипа приглушено.

— Фиц, искаш ли да им кажеш? — каза Предан. — Или аз?

Тъй. Публична изповед преди присъдата. Така подобаваше. Предан не беше заел полагащото му се място, но знаех как ще продължат нещата. Отидох до перилото. Поставих ръцете си на него.

— Започна два дни преди Зимния празник. Исках да зарадвам Пчеличка. Тя беше… нещата във Върбов лес бяха сложни. — Поколебах се. Колко болка исках да причиня? Колкото се може по-малко. Сенч, Лант и Шайн си имаха предостатъчно свои проблеми. Колкото и да ме бяха провалили, аз ги бях провалил още повече.

Тъй че поех всичко изцяло върху себе си. Не споменах за несправянето на Лант като учител и прескочих алчността и детинщините на Шайн. За всичко, което аз бях направил, разказах вярно, от човека с кучето до това как бях оставил детето си на грижата на други, за да се опитам да спася Шута. Признах, че се бях противопоставил на предложението да имам Умел, който да предава информация в мое отсъствие, и че съм отказал домашна охрана.

Безстрастно изредих всичко, което се беше случило в мое отсъствие. Говорих за разбитите съдби във Върбов лес и за безплодните усилия да намеря Пчеличка. Казах само, че двамата халкидци, които бях разпитал, бяха потвърдили всичко, което ни бяха разказали хората на Върбов лес. Признах, че бях взел елфова кора и не бях могъл да последвам дъщеря си в камъка. А на тези, които никога не бяха използвали портал, обясних, че Пчеличка е изгубена. Не мъртва — не, нищо толкова просто като мъртва. Изгубена. Изчезнала. Разнищена в потока Умение. Всички усилия да я върна се бяха провалили.

И тогава свърших, във всяко отношение. Олюлях се. Погледнах перилото пред мен и осъзнах, че съм паднал на колене. В някой момент, докато бях говорил, бях рухнал и се бях свлякъл на колене.

— Фиц? — каза Предан и в гласа му имаше само загриженост. — Фиц? Зле ли ти е?

— Разбира се, че му е зле! — почти викна Кетрикен. — На всички ни е зле. А най-лошото е, че трябва да се съберем тук тайно, за да скърбим за загубата на едно дете. Фиц. — Сложи ръка на раменете ми. — Хайде. Стани.

Кетрикен ме дърпаше, вдигна ръката ми и я постави на раменете си. А след това стана, не без усилие, защото годините вече ѝ тежаха. Закретах, когато ме поведе до един стол до камината. Седнах, объркан и по-стар, отколкото се бях чувствал някога. Не разбирах какво става, докато качулката ѝ не се смъкна и не видях, че косата ѝ е отрязана.

Другите се събраха около нас. Предан заговори тихо:

— О, майко, казах ти, че трябва да сме сдържани.

— Сдържани?! — възкликна Елиания. Дръпна короната и шала от главата си и видях само къси кичури от винаги дългата ѝ лъскава черна коса. — Сдържани?! — Вдигна короната си, сякаш се канеше да я захвърли на пода. Благоденствие хвана ръката ѝ и тя го остави да я вземе. Смъкна се на пода и закри лицето си с ръце. — Загубихме дете. Момиченце! Дъщеря на Пророк! Изчезнала, точно както малката ми сестра бе изчезнала за толкова години. Трябваше ли да ни сполети тази мъка отново? Да не знаем? Да таим болката в себе си? Няма я! И ние трябва да сме сдържани?

И зави пронизително като вълчица, скърбяща за малкото си. Благоденствие коленичи до нея и я прегърна през раменете.

Рицарин повиши глас:

— Можем ли да сме сигурни, че е изчезнала завинаги? Всички знаем приказки за хора, които са излизали от камъните години по-късно…

— Тя няма никаква подготовка и е влязла в камъка с неподготвени хора — отвърна Копривка. — Като капка вино, капнала в бърза вода. Няма да поддържам фалшиви надежди. Вече я няма.

Усетих, че треперя. Кетрикен седна до мен и ме прегърна.

— Всичко е по моя вина — признах ѝ.

— О, Фиц, винаги си… — Преглътна каквото се канеше да каже и добави по-нежно: — Никой не те обвинява.

— Аз се обвинявам.

— Разбира се, че се обвиняваш — каза тя все едно бях дете, настояващо, че луната е пита кашкавал.

Елиания ни беше чула.

— Не! Тях обвини! Онези, които са я отвлекли. Всички те трябва да бъдат изловени и убити! Убити като свине!

— Елиания. Фиц е убил тези, които е можал. Другите са влезли в камъка.

Предан се опитваше да я утеши. Вдигнах глава. Сляп или не, погледът на Шута се впи в лицето ми. Той стана, заопипва за рамото на Спарк и тя се пъхна под ръката му все едно беше дълго упражняван номер. Видях, че устата му се раздвижи, и разбрах, че ѝ шепне нещо. Щеше да отиде при Елиания и този съюз щеше да е непредсказуем и опасен като някой от опитите на Сенч с взривни вещества.

— Чуйте ме — заговори Предан. В гласа му се долавяше онзи неопределим тон на човек, който взема положението под контрол. — Моля ви. Събрали сме се тук, за да оплачем нашата малка Пчеличка. Трябва да пазим своята скръб в тайна, докато не определим как магията е използвана срещу нас и дали има нова опасност от атака от невидими врагове. Ще отвърнем на удара веднага щом имаме тактика и цел. Дотогава събираме информация и планираме. Не бива да тревожим херцогствата, докато нямаме защита, която да им предложим. — Поклати глава и стисна зъби. — Застрашени сме на повече от един фронт. Огромен зелен дракон връхлита над Фароу и не само отнася добитък, но разрушава обори, за да стигне до животните. Два други дракона са застрашили Беарния. Драконовите търговци пък твърдят, че нямат контрол над тях, и заплашват с възмездие всеки, който ги нападне. Пиратските острови са увеличили налозите за нашите търговски кораби с трийсет процента и настояват, че налозите трябва да се изплащат само в злато или бренди от Сандседж. От Тилт докладват за епидемия, която убива овцете и кучетата. А в Планините…

— Винаги е било така — прекъсна го Кетрикен. — Една трагедия не означава, че другите проблеми са премахнати. Но ти си прав, Предан. Дойдохме тук, за да поскърбим и да си дадем каквато малка утеха можем. — Надигна се и протегна ръка на снаха си. Елиания я пое и Кетрикен ѝ помогна да стане. — Хайде.

Двете кралици поведоха и всички ги последваха към камината. Рицарин, син на Бърич и Моли, дойде при мен и ми подаде ръка.

— Можеш ли да вървиш? — попита ме без капка жалост.

— Мога. — Но все пак хванах ръката му, за да стана.

Спарк извади ножици от джоба на престилката си. Кетрикен и Елиания бяха донесли отрязаните си коси в копринени торбички. Хвърлиха ги в пламъците и зловоние изпълни стаята. Миризмата ми напомни как двамата с Пчеличка бяхме изгорили тялото на вестоноската. Малкото ми момиче беше толкова храбро онази нощ. Внезапно ми се повдигна. Що за спомен за малкото ми дете — как ми беше помогнала да скрия убийство. Не можех да говоря, докато всеки хвърляше кичур в пламъците и разказваше спомен, или изказваше съжаление, или навеждаше мълчаливо глава. Хеп разказа за рокличката, която ѝ бе подарил, и как тя приличала на „малко празнично сладкишче, поръсено със захар“, когато я облякла. Кетрикен поговори със съжаление как погрешно била преценила жизнеспособността ѝ, когато я видяла като бебе. Копривка сподели нещо, което така и не бях знаел: как минала покрай една стая и видяла Пчеличка да танцува, сама, докато гледала през прозореца падащия сняг. Но когато дойде моят ред, можах само да поклатя глава.

Предан взе ножиците от Спарк, отряза кичур от тила ми, където едва щеше да се вижда, и ми го даде, за да го хвърля в огъня. Направи същото с другите. Косите на Кетрикен и Елиания нямаше как да се върнат, но нямаше да дадем на другите повод да се чудят. Когато пристъпи напред, за да даде кичура си коса на огъня, Шутът сложи ръка на рамото ми.

— По-късно — каза ми тихо.

И това беше всичко. Нямаше телце, което да поставят на клада. Малката ни церемония за сбогуване беше недовършена и завинаги щеше да остане така. Бях с роднините си, но никога не се бях чувствал по-самотен. Копривка ме прегърна. Кетрикен хвана ръцете ми, погледна ме в очите и само поклати глава. Спарк дойде, за да ме заведе при Сенч. Той ми се усмихна и ми благодари, много тихо, за това, че съм върнал момичето му. Не можах да преценя дали изобщо разбира, че Пчеличка е изгубена за мен завинаги.

Всеки от тях идваше при мен, с дума или прегръдка, и след това тихо напускаше. Братята на Копривка я отведоха и Ридъл тръгна след тях. Децата на Сенч го отведоха в стаята му. Спарк отведе Шута, а Хеп се измъкна след тях, вероятно за да поговори тихо с него. Кралица Елиания излезе със синовете си.

Останахме само аз, Предан и Кетрикен. Предан ме погледна и каза със съжаление:

— Трябва да тръгвам. Трима от херцозите са дошли, за да обсъдят с мен опустошенията на драконите и какво може да се направи.

Пое си дъх, за да продължи, но аз поклатих глава.

— Трябва да отидеш. Ти си кралят.

Желанието ми да остана сам ме улесни да го подтикна да се върне към задълженията си. Той излезе и понечих да изляза и аз.

— Не — каза твърдо Кетрикен.

— Моля? — Единствената ѝ дума ме сепна.

— Ще дойдеш с мен в дневната ми. Ще хапнем. Фиц, няма да ти позволя да се похабиш. Лицето ти е изпито и ръцете ти са като на скелет. Хайде. Ела с мен.

Не исках. Исках да ида в стаята си и да заспя завинаги. Или да яхна кон и да препусна в смрачаващата се зимна нощ. Но Кетрикен ме хвана под ръка и закрачихме през Бъкип, нагоре по стълбището и до вратата на дневната ѝ, съседна на моята спалня. Влязохме и тя пропъди двете дворцови дами, която я чакаха.

Очакваше ни маса с храна и чай. Супата беше покрита, за да остане топла, а хлябът беше мек и пресен. В чая имаше мента и лайка, и някаква силна подправка, която не познавах. Ядох без апетит, защото беше по-лесно, отколкото да ѝ се противопоставя. Пих и чай. Чувствах се като изтощен кон, който най-сетне е стигнал до конюшните. Скръбта ми не беше намаляла, но отстъпваше на умората. Кетрикен сложи нова цепеница в огъня. Върна се при масата, но не седна. Вместо това застана зад мен, хвана ме за раменете и започна да ги разтрива. Вцепених се. Тя се наведе и заговори на ухото ми:

— Идва време да спреш да мислиш. За теб това време е сега. Отпусни главата си напред.

И го направих. Тя разтриваше раменете и врата ми и говореше за други времена. Накара ме да си спомня Планините и как се бе опитала да ме отрови първия път, когато се срещнахме. Поговори за дългото ни пътуване в търсене на Искрен и ми припомни за моя вълк и как някога се бяхме движили с него като един. Поговори за болката при намирането на Искрен и как го намерихме толкова променен. И как го предадохме на неговия дракон.

Огънят догаряше, а зад тесния прозорец зимният ден угасна.

— Стани. Трябва да поспиш. — Поведе ме към спалнята си, дръпна тъмночервената покривка и видях чистите бели чаршафи. — Легни тук. Никой няма да дойде да те търси или да ти задава въпроси. Просто спи.

— В чая — казах и тя кимна.

— За твое добро. И ти се пада, след онова, което направи на Ридъл.

Не можах да ѝ възразя. Легнах в чистите ѝ чаршафи с дрехите, които бях носил дни наред. Тя смъкна ботушите ми и ме зави все едно бях дете.

Посред нощ се размърдах. Будност потече отново в мен. Бях чаша, пълна със скръб, но тази скръб бе затихнала, като болка, която спада, докато човек не се движи. Бавно ме осени, че не съм в собственото си легло. Мирисът на Кетрикен беше навсякъде около мен. Имаше топлина и натиск по гърба ми. Тя спеше до мен, зад гърба ми и с ръце около мен. Толкова грешно. Толкова правилно. Хванах ръцете ѝ и ги задържах до гърдите си. Не изпитвах никакво друго желание освен да бъда държан, някой да спи до мен и да пази гърба ми. Тя вдиша по-дълбоко и издиша думата:

— Искрен.

Скръб и загуба никога не гаснат. Можеш да ги скъташ в някой скрин и да ги заключиш здраво, но всеки път, щом се отвори, открехне дори, уханието на изгубена сладост се надига и натежава в дробовете ни. Искрен, изгубен в Умението също като Пчеличка. Понякога да споделиш загуба е най-близкото до цяр. Липсваше ми моят крал и съжалявах, че нямам силата му.

— Искрен — съгласих се тихо. — И Пчеличка — добавих. Затворих очи и сънят ме притегли отново.

Преди разсъмване тя ме събуди. Носеше дебелия си нощен халат и късата ѝ коса изпъкваше в сив ореол около розовия ѝ череп.

— Трябва да излезеш през тайната врата — каза ми и аз кимнах. Достатъчно грижи си имаше Предан и без скандал между майка му и братовчед му. Тялото ми се беше схванало и не обух ботушите си, а ги понесох. Кетрикен ме придружи до вратата на банята. Тайният ми изход беше в стената на малката стаичка. Там тя хвана ръката ми, обърна ме и ме прегърна отново. Целунах я по челото и по бузата. Щом я пуснах, тя се наведе и ме целуна по устата. — Не се самонаказвай, Фиц. Скърби, но не се самонаказвай. И не бягай от нас, моля те. Имаме нужда от теб, сега повече от всякога.

Кимнах, но не отговорих. Знаеше ли какъв тежък хомот беше сложила на врата ми току-що?

Проходът, в който влязох, като всички неща, свързани с Кетрикен, беше чист и гол. Нямаше нито прах, нито паяжини и изминах пипнешком разстоянието до старата бърлога на Сенч. Влязох колкото се може по-тихо, за да не събудя Шута.

Но той беше в стола пред огъня. Вдигнал беше ръце пред себе си и движеше пръстите си на играещата светлина на пламъците.

— Ето те и теб — поздрави ме. — Бях разтревожен, след като не се отби.

Спрях.

— Мислеше, че ще избягам? — Беше малко плашещо да разбера колко много от приятелите ми вярваха, че ще направя това.

Той поклати пренебрежително глава.

— Има шаблон.

— Направих го веднъж!

Той сви устни и не отвърна нищо. Пръстите му продължиха танца си.

— Можеш ли да виждаш пръстите си?

— Виждам тъмнина на по-светъл фон. И ги разкършвам. Въпреки че боли. — Раздвижи ги отново. — Фиц. Думи не могат да изразят…

— Да. Не могат. Тъй че да не опитваме.

— Добре. — Примирено.

„Пчеличке. Пчеличке. Пчеличке. Пчеличке… Мисли за нещо друго!“

— Зарадвах се да те видя извън тази стая вчера — казах.

— Беше плашещо. Исках да дойда при теб. Да говоря с Елиания. Но… добре. Още не. Знам, че трябва да се напрегна още. Не мога да се свирам тук като плъх. Трябва да стана гъвкав и силен отново. За да можем да отидем в Клерес и да си свършим работата. Да отмъстим за детето ни.

Гневът му, омразата и болката изригнаха в гласа му като внезапно лумнал пламък.

Не можех да го взема с мен. Казах му истината по начин, който приличаше на лъжа.

— Не мога да съзаклятнича точно сега, Шуте. Единственото, което мога да изпитвам сега, е скръб. — И срам. Позната ми бе тази неподвижност. Помнех я от стаята за изтезания на Славен. Човек става неподвижен, преценява колко тежко е наранен. Човек се пита: „Мога ли да се помръдна, без да умра?“

— Разбирам, Фиц. Трябва да скърбиш. Скръбта ти е зърното, което ще покълне в ярост. Ще изчакам докато си готов. Макар да ме натъжава мисълта за онези, които страдат там и ни очакват. — Фасадата на спокойствие отново се върна на лицето му.

Очите, които извърна към мен, бяха слепи, но все пак усетих укора в погледа му. Заговорих мрачно.

— Няма полза от това, Шуте. Пришпорваш умрял кон.

— Никаква надежда нямаш, значи?

— Никаква. — Не исках да говоря за това.

— Мислех, че със сигурност ще тръгнеш след нея.

Изглеждаше толкова озадачен, колкото и наранен от липсата на огън в мен.

— Щях, ако можех. Взех елфовата кора като средство срещу замъгляващата им магия. Запушила е Умението ми. Сега не мога да мина през камък-Умение повече от теб.

Пръстите му спряха танца си. Той потърка върховете им и каза:

— А, но аз някога можех.

— А сега и двамата не можем.

— Но твоето ограничение ще мине. Умението ти ще се върне.

— Така вярвам, макар че дори и това не е сигурно. Някои от по-старите ръкописи говорят за потушаване на Умението завинаги у тези, които са го използвали за зли цели. И са използвали елфова кора за това.

— Колко взе?

— Две дози. Една от слаба елфова кора тук. И една от делфова кора, когато се приближих. Вярвам, че ще мине. Не мога да предвидя колко време ще отнеме това.

Той помълча малко.

— Смятал бях първата част от пътуването ни до Клерес да бъде през камъните, както когато отидохме с Прилкоп там. — Каза го унило.

— Изглежда, си обмислил всичко.

Светлината на огъня странно проблесна по кожата му, когато поклати глава.

— Не. Обмислил съм само възможното. Невъзможното тепърва трябва да го очертая.

— Нима?

— Да. Ще тръгнем от тъмниците на Бъкип. Научих от Аш, че няколко пъти му е било заповядвано да изчака връщането на лорд Сенч в един определен коридор. Веднъж се промъкнал напред, надникнал иззад ъгъла и видял как господарят му излязъл от една каменна стена. Стена с руна на нея.

— Води до Аслевял.

Шутът изсумтя с досада.

— Можеше поне да се престориш на изненадан.

Осени ме като разтваряне на завеса. Опитваше се да ме отвлече от скръбта ми. Опитваше се да ме измъкне от общата ни болка. Постарах се да намеря нещо ново, което да му кажа.

— Това бе една от причините за упадъка на Сенч. Любопитството му. Пътуваше през камъните твърде често, промъкваше се до Аслевял, за да обходи коридорите в търсене на повече знание за Умението. Не спазваше предпазната мярка да се изчаква поне три дни между пътуванията. Отиваше и се връщаше за една нощ, а понякога го правеше няколко нощи последователно.

— Никакво любопитство не би могло да ме привлече отново към онова място — рече той и сянка на стар страх се прокрадна в гласа му. Огънят пращеше и двамата си спомняхме страданията си там.

— И все пак би се върнал там, като първа част от пътуването ни до Клерес?

— Бих. Такава е решимостта ми. Такава е нуждата ми.

Замълчах. Огънят говореше в тишината, съскаше и цвърчеше щом улучеше цепнатина с мъзга.

— Добре тогава — каза най-сетне той. — Ако няма да обмисляш това с мен, тогава какво ще правиш, Фиц? Какви са плановете за остатъка от живота ти? — Изсумтя пренебрежително и попита: — Какво ще правиш утре?

Въпросът му беше като студена вода, плисната в лицето ми. Какво щях да правя? Нямах жена, за която да се грижа и която да пазя, нямах дете, което да отглеждам.

— Току-що се събудих. Не знам дори какво ще правя днес.

Той се намръщи.

— Сутрин ли е? Не е ли късна нощ?

— Сутрин. Призори.

Още един ден без Пчеличка. Тази нощ щеше да е още една нощ от същото. А утрешният ден щеше да е още едно празно разсъмване. Какво щях да правя с живота си сега? Знаех. Но не беше избор, който смятах да споделя с когото и да било.

Усетих я миг преди гобленът да се раздвижи. Гледах натам, когато ъгълът му се вдигна и Спарк се появи. Роклята ѝ беше в синьото на Бъкип. Носеше бяла шапчица, обшита с дантела и украсена с костени копчета, обагрени в синьо. Хубаво момиче, което щеше да стане красива жена.

Каквато никога нямаше да стане Пчеличка.

— Извинете ме, сър. Отидох до стаята ви с поднос със закуска и ви я оставих там. Но…

Поколеба се и разбрах затруднението ѝ. Не ме беше намерила там и не бях спал в леглото си.

— Тук съм. Като сляза, ще си изям закуската. Не се притеснявай, Спарк.

— О, нямам предвид храната, сър. Предадоха ми съобщение от стюарда, да ви се предаде веднага щом се събудите.

— И?

— Кралят има среща с херцога на Фароу тази сутрин, в личните си покои. Нареди да го изчакате в преддверието, за да говори с вас след това.

— Благодаря ти, Спарк.

— Няма за какво, сър. — Момичето се поколеба. Канеше се да ми поднесе съболезнованията си. Не ги исках. Не исках да чувам някой пак да каже колко съжаляват, че Пчеличка вече я няма. Тя видя лицето ми и само кимна. На Шута каза: — Сър, сега ли искате закуската си, или след малко?

Шутът изсумтя, нещо средно между насмешка и отвращение.

— Всъщност ще си легна малко. Може би по-късно, Спарк.

— Разбира се, сър. — Приклекна в лек реверанс и ми се стори, че зърнах за миг усмивка, сякаш това бе ново умение за нея и я радваше. Завъртя се пъргаво и излезе.

— Е, Предан те спаси за днес. Но те предупреждавам, Фиц: ако не решиш какво ще правиш с остатъка от живота си, някой друг ще го реши вместо теб.

— Едва ли е нова ситуация за мен — напомних му. — По-добре да ида да изчакам да се видим с Предан.

— По-добре е да идеш до потилните, преди да се срещнеш с краля. Всъщност те надуших преди да те чуя.

— О. — Намръщих се, щом осъзнах, че все още нося дрехите, с които бях напуснал цитаделата Рингхил. И бях спал в леглото на Кетрикен с тях.

— Едно нещо ме притеснява все още — каза внезапно Шутът. Беше се отпуснал в стола си и пръстите му отново играеха между него и светлината на пламъците. Блестяха почти като златни.

— Какво?

— Според Шайн в стълба Умение ги е отвела Дуалия. Не Винделиар, който, предполагам, притежава доста Умение или друга подобна магия. А Дуалия. Познавам я. Тя е Слуга, от глава до пети. Нито капка Бяло у нея, и определено не е Умела. Как го е направила?

Какво значение имаше? Беше го направила. Умът ми се върна на подробностите в разказа на Шайн.

— Шайн каза, че Дуалия ги е накарала всички да се държат за ръце. После сложила на ръката си ръкавица, преди да докосне камъка. Много тънка ръкавица със сребърни връхчета на пръстите…

Осъзнахме го в един и същи миг. Зяпнах, когато той извърна наранените си пръсти към себе си, сякаш можеше да види отрязаните възглавнички.

— Чудех се защо ми ги взеха — подхвърли. — Сега знаем.

Бяха отрязали Умението от върховете на пръстите му; пришили ги бяха на ръкавица и с тях бяха взели детето ми в камъка.

Призля ми, а след това ярост пропука скръбта ми.

Извърнах поглед от него. Когато го погледнах отново, той търкаше върховете на обезобразените си пръсти. Сякаш си спомняше дните, когато бяха посребрени с магия.