Гонитбата на Шута

22.Противопоставяния

— Не знаех как да ги спра.

Фицбдителен стоеше изправил рамене пред един странен съд. Бяхме се събрали в кулата на Искрен, където някога моят крал бе защитил брега на Шестте херцогства от Алените кораби и където по-късно Сенч, Предан и аз бяхме дали всичко от себе си, за да овладеем магията Умение с ограничената информация, с която разполагахме. Колко се беше променило всичко през годините! Когато за първи път Искрен я бе използвал като наблюдателница, за да се съсредоточи върху търсенето на нападащите ни Алени кораби, беше прашасала и запустяла, убежище за изхвърлени вехтории. Сега тъмната кръгла маса в центъра на стаята беше излъскана, а столовете около нея бяха с високи гърбове с резбовани на тях елени. Съжалих слугите, които бяха качили тежките мебели по всичките виещи се на спирала стъпала. Лант стоеше, а около масата седяхме кралят и кралицата, лейди Кетрикен, Копривка и моя милост.

Лейди Розмарин и Аш също бяха с нас, облечени изцяло в синьо, толкова тъмно, че почти черно. Стояха неподвижни и смълчани, опрели гърбове на стената. В очакване. Като прибрани в ножниците мечове.

Предан въздъхна.

— Надявах се, че са по-свестни. Надявах се, че след като заговорниците са махнати от редиците им, в тях е останало нещо достойно за уважение. Но изглежда не е. — Беше гледал ръцете си. Сега вдигна очи към Лант. — Някой от Петлите заплаши ли ви по някакъв начин? Имаше ли някакъв знак, че са знаели за заговора да убият лорд Сенч?

Лант изправи рамене.

— Когато тръгнах с тях, знаех само отчасти за случилото се с лорд Сенч и принц Фицрицарин. Ако бях осведомен по-добре, можеше да предприема друга тактика. И да съм по-бдителен и нащрек за всичко, което правеха и казваха.

— Валиден аргумент — заключи крал Предан и отново ме споходи мисълта, че Лант като че ли по-скоро е изправен на съд, отколкото да дава показания, които може да решат съдбата на Петлите. Шишко беше поверен на лечител. Вече бе дал дълго и мътно описание на лошото отношение към него от страната на мъжете, които уж трябваше да го защитават. След това бе поискал да си легне. Па̀рите в потилните го бяха затоплили, но още кашляше. Настойчивост, много пребледнял и изнервен, че е призован да говори пред такъв височайши съвет, беше потвърдил всичко казано от Шишко.

Кралица Елиания заговори. Не повиши глас, но думите ѝ се разнесоха ясни из залата:

— Сър, забранихте ли в някой момент категорично лошото им поведение? Напомнихте ли им, че Шишко е поверен на тяхната грижа?

Лант замълча да помисли и сърцето ми се сви. Не беше.

— Възразявах. Изтъквах им, че трябва да се държат като гвардейски отряд, особено когато сме на публично място, например в някоя гостилница. Не свърши работа. Без офицерите си те, изглежда, нямат никаква самодисциплина.

Предан се намръщи.

— Но не им забранихте пряко да прекратят с лошото си държане към Шишко, така ли?

— Аз… Не. — Лант се покашля. — Не бях сигурен дали имам тази власт, ваше величество.

— Ако не вие, тогава кой? — отрони тежко кралят. Лант не отвърна. Предан въздъхна отново. — Можете да си вървите.

Лант тръгна сковано. Преди да е стигнал до вратата, проговорих:

— Може ли да кажа нещо, кралю?

— Можете.

— Искам да изтъкна, че Фицбдителен пристигна във Върбов лес в окаяно състояние, дължащо се на тежък побой, който е понесъл в град Бъкип. И че е бил пребит отново, умствено, както и телесно, когато Върбов лес е бил нападнат.

— Тук не обсъждаме поведението на Фицбдителен, принц Фицрицарин — каза кралят, но когато стигна до вратата, Лант ми хвърли поглед, в който имаше и срам, и благодарност. Стражът на вратата го пусна да излезе и след жест на Предан го последва и затвори вратата.

— Добре. Какво ще правим с тях? — въздъхна Предан.

— Разформироваме ги. Наказваме с бой с камшици тези, които са се държали зле с Шишко. Изгонваме ги позорно завинаги от Бък. — Елиания говореше безстрастно и нямах никакво съмнение, че точно такава би била съдбата им на Външните острови.

— Не всички са се държали зле с Шишко. Намираме тези, които трябва да понесат вината, и ги съдим поотделно — каза тихо Кетрикен.

— Но тези, които не са го наранили пряко, не са се противопоставили на другите! — възрази Елиания.

Кралят поклати глава.

— Нямаше ясна йерархия. Част от отговорността трябва да понеса аз. Трябваше да се разпоредя Фицбдителен да поеме командването им и да оповестя това на всички.

— Съмнявам се, че щяха да приемат властта му — казах аз. — Той никога не е служил войник. Тези мъже са утайката на гвардията. Изхвърлени от други гвардейски части, те са хората с най-малко самодисциплина, командвани от най-безскрупулните и най-безчестните офицери. Най-малкото ги разформироваме. Някои вероятно ще си намерят места в други гвардейски части. Но да се запазят като част само ще окуражи най-лошото в тях. — Говорех за милост, със спокоен глас. Но лично замислях да наложа малко от кралското правосъдие над тези, които Шишко ми беше назовал по име.

Предан ме погледна, сякаш можеше да чуе мислите ми. Бързо проверих стените си. Не, бях сам в ума си. Той просто ме познаваше твърде добре.

— Вероятно би искал да поговориш с всеки от тях и да видиш дали отговарят на изискванията да бъдат включени в твоя нов гвардейски отряд?

— И ми се усмихна! — Раздразнението, което изпитвах от това, което бе направил кралят, не намаля от усмивката, разцъфнала на лицето на Шута.

— Той наистина те познава добре, за да ти възложи тази задача. Ще се обзаложа, че в каца гнили ябълки ще намериш няколко здрави. И че когато им дадеш шанс, ще спечелиш верността им завинаги.

— Не са точно мъжете, които бих искал да стоят зад мен — възразих. — Нито са бойците, които искам да връча на Фоксглоув и да очаквам, че тя ще се справи. Бих искал почетната ми гвардия наистина да е от доблестни мъже.

— А онези, които са дразнили Шишко и са набили конярчето?

Поех си дъх да отвърна и зяпнах от изненада, щом стрелата Умение от Копривка прониза без усилие стените ми. Градината на кралицата. Вести за Пчеличка и Шайн. Ела веднага. Не се опитвай да ми отвръщаш с Умението.

В сърцето ми лумна надежда.

— Копривка ме вика в градината на кралицата — казах и се изправих. — Имат вест за Пчеличка. — Стъписах се, усетил как внезапната надежда ме сряза остро като страх.

— Светлина! Въздух! — настоя враната, щом станах.

— Ще се върна колкото може по-скоро — подхвърлих. Пренебрегнах разочарованото изражение на Шута и дори не възразих, когато Пъстра подскочи от масата и с едно плесване на крилете превзе рамото ми. В стаята си се спрях само колкото да пусна враната от прозореца, преди да забързам при Копривка.

Градината на кралицата не беше традиционна градина, а връх на кула. Бях се запъхтял, когато стигнах до нея, след като бях пробягал половината замък Бъкип. През лятото глинените съдове там преливаха от зеленина и уханни цветове. В някои имаше дори малки плодни дръвчета. Скромни статуи и усамотени скамейки допълваха убежището на Кетрикен от дребните досади на дворцовия живот. Но когато излязох на върха на кулата, ме посрещна зима. Сняг бе затрупал сандъчетата с цветя, а дръвчетата бяха увити против жестоката захапка на зимния студ. Бях мислил, че ще заваря само Копривка. Но Кетрикен също се оказа там, топло загърната против студа, както и Предан, и кралица Елиания. Отне ми малко време, докато позная Любезен Бресинга. Момчето бе станало мъж. Когато видя, че го познах, ми се поклони важно, но запази мълчание. Бях се зачудил защо са избрали Градината на кралицата като място за среща. Когато хрътката на Предан превъртя в снега един млад рис, разбрах. Двамата спътници в Осезанието, явно добре познати, изведнъж се разтичаха между сандъците за цветя. За миг изпитах остра завист.

— Получихме вест — каза Предан.

Изглеждаше толкова сериозен, че се зачудих дали не са намерили трупове. Изоставих официалностите и попитах:

— Каква?

— Не е сигурно — предупреди ме Предан, но Любезен заговори веднага:

— Както нареди кралят, разпратих дискретни питания, особено до онези от Старата кръв, които са свързани с хищни птици. Сигурен съм, че разбирате, че дори Осезаващи партньори обръщат малко внимание на неща, които не ги засягат. Но получих две донесения. Вчера един пощенски гълъб ми донесе съобщение от Картър Уик, Стара кръв, обвързан с женски гарван. Гарванът е намерил група хора, спрели на бивак в гората. Когато се опитала да дръпне от костите на някакви зайци, които са яли, хвърляли пръчки по нея. Каза, че имало бели коне.

— Къде?

Той вдигна пръст и продължи:

— Днес Рампион, младеж, чиято Осезаваща птица е сокол, ни прати вест. Соколът се оплакал от хора, които провалили лова му, като спрели за деня на една поляна, където птицата обикновено ловяла мишки. Белите коне били отъпкали снега и мишките се били скрили.

— Къде? — попитах отново настойчиво. Гневът ми се усилваше заедно с нетърпението. Най-сетне, най-сетне можех да предприема някакво действие. Защо всички стояха тук и бездействаха?

— Фиц! — заговори рязко Предан. — Успокой се. Изчакай да чуеш всичко. Осезаващите животни са ни дали две възможни местоположения, на един ден разстояние. И двете са в Бък. Едното от тази страна на Паянтовия мост, а другото близо до Жълтите хълмове. Озадачи ме много, защото се движат бавно.

Прехапах език, за да не запитам защо не съм чул тези донесения веднага щом са дошли. Предан продължи:

— Вече имам основание да подозирам, че знаем накъде са се запътили. Може да вървят само към брега, а има само три близки пристанища, където може да пристане голям кораб. Ако са четирийсет, с коне, ще им трябва голям кораб, за да напуснат.

— Имаме калфи на Умението, разположени по всички стари наблюдателни кули по крайбрежието. Заповядах двама да тръгнат заедно, единият изпил добра доза елфова кора, и да гледат за нещо необичайно във Фордж, залив Ноткуайт и Соларски пропад. При Соларски пропад намерихме каквото търсехме. Там има кораб, вързан за кейовете, който всички са пропуснали да видят освен пратеника ми с притъпеното Умение. Никой не знае кога е пристигнал, какъв товар е докарал или какво чака. Някои казват, че не знаели нищо за кораб, вързан пред очите на всички; други изобщо не ги интересувало. За жалост местните сили не могат да пленят нещо, което не могат да видят. Но вече се разпоредих кралската гвардия, разположена в кулата Рингхил, да осигури елфова кора за бойците и да отидат до Соларски пропад и да пленят кораба. — Ухили се победоносно. — В ръцете ни са. Отрязахме им пътя за бягство!

Стомахът ми се сви. Винаги съм предпочитал да действам крадешком пред откритото противопоставяне. Какво щеше да се случи, когато похитителите стигнат в Соларски пропад и открият, че пътят им е отрязан? Какво бих направил аз?

— Халкидските наемници ще са отчаяни. Може да убият пленниците или да заплашат, че ще го направят, след като разберат, че са открити.

— Биха могли — отстъпи Предан. — Но погледни тук. — Разгъна картата, която държеше под мишницата си, и посочи. — Гвардията от Рингхил ще е в Соларски пропад за по-малко от два дни. Халкидците пътуват бавно и крадешком. Смятаме, че ще им отнеме три или може би четири дни да стигнат до Соларски пропад. Местността е обрасла с гъсти гори. Конници може да преминат, но шейните няма да стигнат там. Ще трябва да вървят по пътищата или да изоставят шейните. Щом гвардията на Рингхил овладее кораба, те ще разделят хората си. Някои ще преградят пътя надолу към пристанището. Други ще заобиколят и ще ги нападнат отзад. — Пръстът му посочи точка, където пътят се спускаше от хълмовете към скалистите брегове на Соларски пропад. — Ще ги пленят и ще освободят Пчеличка и Шайн.

Вече клатех глава.

— Не. Трябва да съм там. Аз трябва да съм. — Чух колко глупаво прозвуча и добавих отчаяно: — Аз ги загубих. Аз трябва да ги върна.

Предан и Кетрикен се спогледаха.

— Очаквах да кажеш това — каза Предан. — Колкото и да е неразумно, както всички знаем, че е. И все пак го разбирам. Какво ли нямаше да направя, ако някое от момчетата ми беше похитено? Ако тръгнеш утре заранта с гвардията си, би трябвало да пристигнете скоро след стражата от Рингхил. Ще си там, за да я придружиш обратно.

— Няма ли камъни на Умението близо до Рингхил или Соларски пропад?

— Това вече прекрачва границите на неразумното и стига до чистата глупост. Не можеш безопасно да използваш Умението сам точно сега, още по-малко да пренасяш бойци със себе си. Гвардията в Рингхил е внушителна сила и имаме калфа на Умението сред тях. Тя ще ни докладва за всичко, което става. Фиц, знаеш, че това е най-добрата тактика. Какво би могъл да направи един човек срещу двайсет халкидски наемници? — Замълча, давайки ми възможност да се съглася с него. Не можех. Той въздъхна. — И като гледам лицето ти, радвам се да ти кажа, че не, не знаем за никакви стълбове, които биха ти съкратили това пътуване.

Погледах още малко картата. После погледнах навън през прозореца, над равната шир, където някога Искрен бе оглеждал за враговете си. Соларски пропад. Трябваше да отида там. Предан заговори зад мен:

— Фиц, добре знаеш, че една военна кампания трябва да се проведе с прецизност. Всички изпълняват заповеди. Ако всеки войник прави каквото той сметне за най-добре, тогава е кръчмарска свада. Не боен план. — Покашля се. — В това аз командвам. Задействал съм го. Трябва да върви така, както аз съм го планирал.

— Прав си — признах. Не го погледнах.

— Фиц. Трябва ли да ти напомня, че аз съм кралят ти?

Погледнах го в очите и отвърнах искрено.

— Винаги съм съзнавал това, мой кралю.

Превъзхождаха ме числено. Бях надигран. Бяха затаили информация от мен. Още по-лошо, логиката и рационалността бяха на тяхна страна. Не бяха казали на никой, който не трябваше да знае. Планът им беше добър. Знаех, че са прави, ако човек се съобразеше само с логиката и рационалността. Но в сърцето си на баща знаех, че не са прави. Ужасно беше да стоя пред тях и да бъда поучаван от моя крал и моята дъщеря, да ми се казва, че планът вече е съставен и че единственият ми реален избор е да се съобразя с него. Изведнъж се почувствах стар и глупав, и безполезен. Синините, които бях получил в усилията си отново да се почувствам воин, мускулите, които ми крещяха при всяко движение, всичко потвърждаваше некадърността ми. Възрастта ми. Бях загубил и дъщеря си, и Шайн заради изгубената си някогашна способност да мисля три стъпки напред. Можех да погледна назад и да видя десетина прости неща, които можеше да съм направил и които щяха да са предотвратили отвличането. Дни наред бях изгарял вътрешно да поправя нещата, да поправя грешките си и да продължа напред — и никога, никога повече да не позволя малкото ми момиче да изпадне в такава опасност.

А днес, когато възможността за действие се полюшваше като къс прясно месо пред мен, наместо това ми казваха, че други ще я избавят и ще ми я върнат. Друг някой щеше да я вдигне и да я притисне до гърдите си, и да ѝ каже, че е в безопасност. Дни по-късно щяха да ми я върнат като изгубена кесия. Можех да си седя у дома край огъня и да чакам. Или да препусна с гвардията си и да посрещна спасителите ѝ.

Оставих ги на върха на кулата и тръгнах да уведомя малкия си отряд новобранци и старчета, че на заранта ще тръгнем. Разрешено ми бе да им кажа, че е възможно да се натъкнем на враг, но Предан, Елиания, Кетрикен и Копривка бяха решили, че ще е най-добре състоянието на тревога в херцогство Бък да се запази на ниско ниво, докато проблемът приключи. Гвардията в Рингхил беше добре обучена и опитна в справянето с разбойническите банди, които понякога върлуваха по кралския път. Бяха най-добрите мъже за тази работа. А ако някой успееше да им се измъкне, моята гвардия щеше да пристигне скоро след това и да оправи неразборията. Халкидците трябваше да се предадат или да попаднат в челюстите на силите ни, които щяха да се затворят около тях.

И моята Пчеличка можеше да попадне с тях в зъбите на тези челюсти.

Отидох при Сенч. Имало ли беше изобщо време някога, когато да не съм тичал при него за съвет? Почуках на вратата му, не получих отговор и тихо влязох. За мое разочарование Стабилен беше там, седнал на стола до камината, дялкаше нещо и хвърляше парчетата в огъня. Не изглеждаше изненадан, че ме вижда. Копривка навярно го бе предупредила, че може да дойда.

— Той спи — каза ми преди да съм попитал.

— Някой каза ли му, че смятаме, че знаем къде са Пчеличка и Шайн? Че ще се опитаме да си ги върнем?

Той се намръщи. Беше член на личната котерия на краля. Новината ми не го изненада, но може би беше изненадан, че аз вече я знам. Заговори тихо:

— Казаха ми, че всичко това трябва да се държи в тайна. Същината е в това да ги изненадаме. Колкото до лорд Сенч, не съм сигурен, че ще може да си държи езика зад зъбите. Опитваме се да го запазим спокоен. Да му позволим да се възстанови.

Поклатих глава и не понижих глас.

— Наистина ли си мислите, че може да изпитва мир, докато дъщеря му е в ръцете на халкидски наемници? Всичко е мирно около мен, нали, обаче страховете ми за малката ти сестра продължават да бушуват в ума ми. Не съм познал мир нито за миг, откакто разбрах, че е похитена.

Сенч нададе стон като старец, събуждащ се от сън. Отидох до него и хванах ръката му. Той се размърда леко и извърна главата си към мен. Очите му бяха полуотворени.

— Имаме новина, Сенч. Похитителите са засечени. Вярваме, че са на път към Соларски пропад. Предан е изпратил бойци и ще завземе кораба, който ги чака, а след това ги нападаме отзад.

Сенч примигна бавно. Умение докосна ума ми, леко като пеперудено крило. Тръгни веднага.

— Лант — каза той малко хрипливо. — Вземи Лант. Чувства се толкова гузен. Че я отвлякоха. И че са го оставили жив. — Замълча и преглътна. — Спаси гордостта му.

— Добре — обещах му. За миг погледите ни се срещнаха. Изглеждаше точно така, както се чувствах аз. Лежеше в леглото си, стар и болнав мъж, докато дъщеря му бе в опасност. И никой дори не му беше казал, че може да бъде спасена, за да не би тази новина да го разтревожи. Или да го тласне към безразсъдни действия. — Трябва да тръгвам — извиних се, но той знаеше, че това е обещание. — Трябва да се разпоредя гвардията ми да се подготви за утре.

За миг очите му грейнаха.

— Разритай ги — каза ми. Единият му клепач се смъкна и се затвори, после той отвори широко и двете си очи. — Не сме свършили още, момче. Ти и аз, не сме свършили още.

После очите му се затвориха, той въздъхна тежко и дъхът му отново се успокои. Задържах се още малко, без да пускам ръката му. Обърнах глава към Стабилен.

— Едва ли е заплаха за тайната ни.

Пъхнах ръката на Сенч под завивките и тихо излязох.

Не бях виждал много Лант, откакто беше дошъл в Бъкип. Всъщност изобщо не се бях сещал за него. А когато се сетех, оставяше неприятна миризма в мислите ми. Беше смразяващо напомняне за всичките ми провали. Не го бях защитил, нито Шайн, нито малкото ми момиче. И в едно мрачно кътче на сърцето ми, макар и да знаех, че не може да го е направил, ме изгаряше гняв, че не беше дал живота си, вместо да позволи да отвлекат Пчеличка.

Покрай мен мина младо момиче, понесло нечие пране.

— Момиче, имам задача за теб, след като приключиш с това.

Едва не ми завъртя очи, но след това ме позна.

— Разбира се, принц Фицрицарин. — Трудно е да направиш реверанс, когато и двете ти ръце са пълни с пране, но успя.

— Благодаря. Намери лорд Фицбдителен. Кажи му, че имам да споделя спешна новина с него. И му напомни да посети лорд Сенч днес.

— Разбира се, мой принце.

Мой принце. Ничий принц не бях днес. Бях баща.

Отидох в двора за упражнения. Заварих Фоксглоув седнала на една пейка извън оръжейните навеси — втриваше мехлем в дланта и китката си. Беше се променила, откакто я направих капитан на гвардията си. Сивеещата ѝ коса беше сплетена здраво във воинска опашка и облеклото ѝ сега беше повече кожа, отколкото плат. Разтриваше мазилото във възлестата си китка. Покашлях се и тя вдигна очи към мен. Преди да е успяла да се изправи, седнах на пейката до нея.

— Трябва да те помоля да подготвиш гвардията ми да тръгне с мен призори.

Очите ѝ се разшириха. Вдигнах ръка и възможно най-бързо и простичко ѝ разказах всичко. Тя беше моят капитан, дясната ми ръка. Нямаше да е редно да я помоля да тръгне слепешката до мен. Едва ли щяхме да влезем в сблъсък. Щяхме просто да сме там навреме, за да поемем Пчеличка, след като бъде спасена. Но ако все пак случайно ни се наложеше да кръстосаме мечове с някого, исках тя да знае защо. И да знае какъв е залогът.

Беше съвършеният помощник-командир. Изслуша ме и прие каквото ѝ казах. После погледна ботушите си и каза:

— Ако беше моя операция, нямаше да я проведа така.

— Слушам те.

— Крадешком. Нападаме ги, докато отдъхват или спят. Откриваме къде са пленниците и първата ни грижа е да ги защитим. Или да приложим прост пазарлък. Те са наемници. Наемниците могат да бъдат купени. Каквото и да са им платили, предлагаме им повече и безопасно преминаване. По-късно, след като момичетата вече са в безопасност, можем да решим дали сме обвързани от думата си. Винаги можем да отровим складовете на борда на оня кораб и да ги оставим да си тръгнат весело по пътя.

Изгледах я тъпо за миг. След това казах с искрено възхищение:

— Харесва ми как мислиш.

Тя се изсмя късо.

— Нима? Малко съм изненадана. Знам, че когато ме помоли да поема тази длъжност, имаше предвид, че ще е чест за мен. И начин да не се ангажираш самият ти с това. Но съм виждала война и съм виждала мир, и знам добре, че никога не съществува истински нито едното, нито другото. И че да си готов за война е по-добре, отколкото да си готов за мир, ако наистина се надяваш на мир. Тъй. Водя ги само от няколко дни, но видях доста подобрения оттогава. Все пак, ако ще влизаме в истински бой, първото, което ще ти кажа, е, че нямаме достатъчно войници и че това, което имаме, не е готово. Те ще измрат.

Каза го все едно говореше за семена, които няма да поникнат, а не като за момчета, които можеше да са ѝ внуци.

— Мога да взема още — казах с неохота. — Крал Предан остави съдбата на Петлите в мои ръце. Ако между тях има такива, които си струва да се вземат, можеш да ги вземеш.

Тя се намръщи.

— Като хора не струват нищо. Като мечове — ще ги вземем всичките. Няма да ме уважават и не съм сигурна дали мога да спечеля уважението им, без да убия някой от тях. Никога не съм убивала човек, който носи синьото, и не искам да започвам в този етап в живота си.

Станах. Знаех какво иска от мен. Не изчаках да го облече в думи.

— Ще ги уведомя да са готови да тръгнат с нас утре. И ще се погрижа да ни уважават.

Тя кимна късо.

Забавянето дразнеше. Вече бях получил задачата си от Сенч. Това трябваше да направя сам. „Тъй че направи го бързо, дори ако трябва да се направи мръсно. Изчисти го и тръгвай. Провалът може да доведе до загуби за гвардията. Направи го.“ Дължах го на Фоксглоув.

Жегна ме гузна съвест. Предан беше моят крал. Не му ли дължах подчинение? Принцът — да, реших. Бащата на Пчеличка не го дължеше.

Зачудих се дали наистина имам сили за това. Палетата на Фоксглоув все още ме пребиваха от бой, когато вдигнех брадва, и едва се държах с меч. Шейсет години тежаха на раменете ми. Бях много години без практика в реален бой. Цялото разочарование, което бях изпитал през деня, се върна и зашепна в ушите ми. Може би Предан и Копривка бяха прави, когато ми казаха, че най-доброто, което мога да направя, е да утеша детето си. Знаех колко далече е до Соларски пропад. Сам мъж на добър кон, и то ако напрегне себе си и животното до предела, и ако тръгне напряко вместо по пътищата, можеше да се справи за ден и половина. По-младият Фиц щеше да е на седлото веднага щом чуеше името на мястото.

А аз, аз пресмятах хора и шансове и знаех с опита на старец, че най-вероятно ще съм мъртъв, преди да съм стигнал до Пчеличка. Тя щеше да види как умирам и кой тогава щеше да се грижи за нея? „Не бъди глупав“, посъветвах се. Ако тръгнем утре призори, все още имаше шанс да стигнем навреме поне за да се присъединим към гвардията от Рингхил. Предан ми даваше това.

Благоразумието имаше гадния вкус на гранясало месо. Щях да имам нужда от Петлите. Не ги исках, но Фоксглоув щеше да има нужда от тях. Отбих се за малко в стаята си, след което отидох да ги търся.

Не ги намерих на учебния двор или в потилните, нито дори в гвардейската трапезария. Толкова мразех да губя време, че взех кон от конюшните и препуснах надолу по хълма. Нямаше нужда да ходя чак до града. В края на просналото се в подножието на хълма предградие влязох в кръчмата „Якият сръндак“, точно след овъглените развалини на „Мръсната грозница“. Беше точно такова място, каквото очаквах. Вратата не пасваше добре в касата; врата, която можеше само да е била избивана от пантите много пъти, докато започне винаги да виси накриво. Вътре свещите бяха малко и тъмните ъгли много. Въздухът бе натежал от евтиния долнокачествен Пушек — или Димче, както също го наричаха — и оцетената миризма на разлято вино, така и неизбърсано хубаво. Някаква жена ми се усмихна уморено, щом влязох; едното ѝ око беше подуто и почти затворено и можех да изпитам към нея само жалост. Зачудих се дали дълг я е пратил тук. Поклатих ѝ глава и застанах точно до входа, та очите ми да се пригодят към сумрака.

Петлите се бяха пръснали из помещението. Бяха малък отряд, а загубите, които им бяхме нанесли със Сенч, ги бяха смалили още повече. Бяха двайсет-двайсет и пет, с тъмносини униформи. Имаше няколко доста пийнали от редовните, неколцина войници от други гвардейски роти и няколко уморени курви, пръснати по масите, но Петлите доминираха с тъмните си куртки и още по-мрачните си лица. Един-двама се обърнаха и ме погледнаха, докато очите ми обхождаха над тях, опитвайки се да ги преценят.

— Петли. При мен!

Командата трябваше поне да ги вдигне на крака. Глави се извърнаха към мен и много от тези, които ме зяпнаха, бяха с размътени от пиенето погледи. Само няколко залитнаха и се надигнаха тромаво. Подозирах, че са тук откакто бяха прибрали конете си в конюшните при връщането си от Върбов лес. Не повторих командата си. Вместо това попитах:

— Кой командва тука, Петли? Знам, че офицерите ви са паднали при Крайречни дъбове. Къде е сержант Здрава ръка?

Бях очаквал да стане някой от по-старите гвардейци. Вместо това се обади някакъв младок, без да става. Беше си качил краката на масата.

— Тук съм.

Изчаках някой да се засмее или да му противоречи. Никой не се обади. Добре.

— Сержант Здрава ръка, събери си хората и ги заведи на учебния плац. Трябва да говоря с тях.

Обърнах се да си тръгна.

— Не днес — каза той зад гърба ми. — Тъкмо се прибрахме от дълга езда. И сме в траур. Може би утре или вдругиден.

Това предизвика мърморене и приглушен смях.

Имаше сто начина да се справя с неподчинението му. Прехвърлих ги всичките докато се обръщах и без да бързам тръгнах между масите към него, като смъквах пътьом ръкавицата от лявата си ръка. Усмихнах му се свойски. Той не помръдна.

— Аха. Май чух за тебе — казах, докато бавно се приближавах към него. — От моето конярче. Настойчивост. Мисля, че ти си го зашлевил, когато е защитил Шишко. Приятеля на краля.

Той се изкиска.

— Малоумникът на краля!

— Същият.

Не изгубих усмивката си, но изведнъж се задвижих по-бързо. Стигнах до него точно когато смъкваше краката си от масата на пода. Хилеше ми се нагло. Ударих го толкова силно, че усетих как костите на скулата му изпращяха под юмрука ми. Щом залитна в стола си, изритах краката под него. Той рухна на пода. Добавих един здрав ботуш в кръста и той се сви на кълбо.

— Вече аз командвам — казах му.

Тишината, която настъпи, не беше добра. Вреше от гняв. Заговорих в нея:

— Крал Предан ви даде на мен да ви задържа или да ви изхвърля. Точно сега мечовете ви ми вършат работа. Ако искате да продължите да служите в някоя гвардейска част, стройте се на плаца за упражнения. Докладвате на капитан Фоксглоув. Уважавате я. Тя ще избере кого от вас да задържим. Сега. Всеки, който реши да не се строи, е освободен от Гвардията на Бъкип. Завинаги.

Постоях неподвижен още миг. После тръгнах бавно към вратата, нащрек в случай, че някой ме нападне в гръб. Докато излизах на заснежената улица, чух как една от жените каза:

— Това е Осезаващия Копелдак, той е. Това, дето го направи, е дреболия в сравнение с каквото можеше да направи. Имате късмет, че не се превърна във вълк да ви разкъса гърлата.

Усмихнах, се, докато си нахлузвах лявата ръкавица. Метнах се на коня и препуснах. Десният юмрук в ръкавицата с тежест още ме болеше, но не толкова, колкото ако беше оголен. Сенч ме беше научил винаги да си пазя кокалчетата.

„Тръгвай веднага“, подкани ме сърцето ми. „Подготви се“, каза главата ми.

Този път приех по-разумния съвет.

Не мислех за това, което правех, докато отмервах внимателно елфовата кора и си правех чая. Не беше от праха от Външните острови, а от по-слабата билка, която събирахме в Шестте херцогства. И тази беше прясно събрана от мен, от едно елфово дърво близо до стария кладенец извън стените. Събрана зиме, тъй че го правех силен. Но не прекалено силен, иначе щях напълно да изчезна от съзнанието на котерията. Достатъчно силен обаче, за да мога да престана да мисля постоянно за стените си. Достатъчно силен, за да потуша Умението си, но Осезанието ми да остане незасегнато.

Изпих го и се качих да посетя Шута. Заварих го проснат по гръб на пода.

— Добре съм — каза той, преди да успея да отворя уста. Вдигна и двете си стъпала от пода с изпънати крака, вдигна ги колкото може по-нависоко. Не беше много. Потръпнах, докато ги задържа запъхтян. Не му проговорих докато не смъкна отново стъпалата си на пода.

— Изнервен съм — казах. — Мисля да изляза навън на дълга езда. Искаш ли да дойдеш с мен?

Той извърна глава към мен.

— Още не. Но ти благодаря, че си помисли, че бих могъл. Чувствам се по-силен. И… по-смел. Сънищата помагат.

— Сънища ли?

— Имам драконови сънища, Фиц. Битка за женска, която желая. И печеля. — Странна усмивка плъзна по лицето му. — Печеля — повтори тихо. Вдигна пак стъпалата си и ги задържа над пода, с изпънати пръсти. Започнаха да треперят и той ги смъкна отново. Сгъна коленете си и се опита да се извие, за да ги докосне. Да се разкърши. Чух го как простена и казах:

— Не се претоварвай много.

— Трябва — отвърна той. — Когато помисля, че е прекалено трудно, мисля за дъщеря ни. И намирам решимост.

Бях тръгнал да излизам, но думите му ме спряха.

— Какво правиш? — попита той.

— Лавицата на Сенч с билки и еликсири е малко неподредена. Трябва да напомня на Аш да е по-грижлив. — Много нечестна лъжа. Можех да намеря всичко, което ми трябваше, веднага. „Отвлечи му вниманието.“ — Радвам се за сънищата ти. Просто исках да знаеш, че може да не се видим тази вечер.

Усмивката му се изкриви.

— Дори и да беше тук, нямаше да те видя.

Изпъшках, а той ми се изсмя.

Чантата на седлото ми не беше тежка. Семе от карис и елфова кора тежат малко. Малко „отнеси ме“, върбова кора, валериан. Молех се дано Пчеличка да няма нужда от това. Избрах по-топло наметало. Смених ръкавиците с тежести с по-топли. Дебел вълнен шал около врата. Новите дрехи за Пчеличка. Само най-основните неща и малко храна. Готово.

Обаче щом излязох в коридора, видях Лант. Идваше при мен. Проклетият ми късмет!

— Фиц! — възкликна той задъхано. Стискаше полузарасналата си рана.

— Поеми си дъх — посъветвах го. И добавих шепнешком: — И говори по-тихо.

— Да. — Отпусна ръката си и се подпря на стената. — Ходих при Сенч. Имаше трима лечители в стаята му. Каза ми да дойда при теб.

Нямах време за уклончивости. Заговорих тихо:

— Получихме вест къде може да са наемниците, които отвлякоха Шайн и Пчеличка. Гвардията в Рингхил ще им устрои засада и ще ги обкръжи. Утре на разсъмване моята гвардия тръгва за Соларски пропад. Вероятно ще закъснеят за залавянето им, но поне може да са там, за да предложат малко облекчение.

— Шън — каза той и на лицето му се изписаха противоречиви чувства. — Разбира се. Разбира се, че искам да тръгна с теб.

— И лорд Сенч си помисли така. Но сигурен ли си, че си готов за такава дълга езда? Ако не можеш да издържиш…

— Ще ме оставите. Знам. Разбира се, че трябва! Готов съм да тръгна с вас на разсъмване.

— Чудесно. Ще се видим тогава. Трябва да приготвя някои неща.

Надявах се, че ще се задържи малко повече подпрян на стената. Но той изпъшка, избута се и закрета след мен. Повървяхме известно време в мълчание. Тъкмо когато започна да става неловко, Лант каза:

— Не знаех, че ми е сестра.

„Мила Еда, моля те, не искам да го слушам!“

— И аз, Лант. Дори не бях разбрал, че сме роднини. Всъщност ми се падаш чичо.

— Чичо… — повтори той, сякаш изобщо не му беше хрумвало. После каза бавно: — Ще ни е неловко, когато се срещнем пак…

Най-малката от грижите ми.

— Ще говоря първо с нея, стига да останем насаме. Но ако не, ще трябва да се справиш с това дискретно. Особено ако има други наблизо.

— Нямам никакво желание да я нараня.

Въздъхнах.

— Лант, знам, че това е основната ти грижа. Но моята е страхът, че тя може вече да е тежко пострадала. Или че гвардията на Рингхил няма да надделее, или че наемниците ще наранят, убият или използват пленниците си като разменна монета. Това са нещата, за които трябва да мисля.

Той пребледня. Толкова нежно ли беше възпитан този младеж? Разбрах с внезапна яснота, че не бива да позволя да влиза с мен в никакъв въоръжен сблъсък, още по-малко в нещо, което може да се окаже краят на решителна битка между гвардията на Рингхил и халкидските наемници. Цялото ми внимание трябваше да е съсредоточено върху Пчеличка, а не да се притеснявам, че може да се наложи да защитя Лант.

— Сигурен ли си, че си се възстановил достатъчно от раните си, за да яздиш с нас? Или да боравиш с меч?

— Трябва да дойда — отвърна той. Знаеше какво мисля. Гордост стегна гръбнака му. — Трябва да дойда, а ако не успея, трябва да ме оставите. Но трябва да се опитам. Не защитих Шън… Шайн… във Върбов лес. Не мога да я предам сега.

Стиснах зъби и кимнах. Дори не спомена Пчеличка. Гневът ми беше безсмислен: беше сляп за съдбата на детето ми. Напомних си, че е син на Сенч и че Копривка има добро мнение за него. Напомних си колко глупав беше Хеп на неговата възраст. А след това си признах, че аз бях по-упорит и глупав и от двамата на тези години. Сложих ръка на рамото му.

— Лант. Може би и заради нея, и заради теб, не бива да си там. Иди при лечителя да ти смени превръзката. Почини си. Грижи се за Сенч вместо мен.

Потупах го по рамото и се отдалечих. Чух как каза зад гърба ми:

— Защото ти щеше да направиш това ли? Съмнявам се.

Петлите се бяха събрали в двора за упражнения. Фоксглоув беше с мен. Сержант Здрава ръка не беше дошъл. Съмнявах се, че ще го видя повече. Двайсет и един бойци от Петлите бяха намерили за уместно да се строят. Познах някои от тях от отряда във Върбов лес; другите бяха нови за мен. Представих Фоксглоув като техния нов командир и призовах тримата най-стари от редиците им да излязат напред. Дългата им служба навярно бе допринесла за външността им, но липсващите зъби и смачканите уши ми говореха по-скоро за кръчмарски свади, отколкото за сражения. Все едно. Бяха това, с което разполагах. Представиха се по име и Фоксглоув им даде звания. Никой от тях не изглеждаше доволен, но не ѝ възразиха. Последваха я, щом тръгна по редицата на Петлите и веднага освободи четирима от тях. Не оспорих решението ѝ.

След това я оставих да даде заповедите си. Трябваше да са на конете и готови за тръгване призори, с порцион за четири дни. Трябваше да са достатъчно трезви, за да могат да яздят, и облечени за зимно пътуване, с оръжия за близък бой. Тук видях как интересът разпали погледите им, но не им дадохме повече подробности.

— Крал Предан ви даде в ръцете ми — казах им. — Онези от вас, които добре изпълнят задълженията си през следващите десет дни, ще останат като част от моята гвардия, но не с униформата на Петлите. Петлите ще бъдат разформировани. Тези от вас, които се окажат страхливи, мързеливи или просто глупави, ще бъдат уволнени. Това е всичко, което имам да ви кажа.

Фоксглоув ги освободи и ги погледах, докато се разпръсваха вяло.

— В момента те мразят — подхвърли тя.

— Не ме интересува.

— Ще те заинтересува, ако получиш някоя стрела в гърба.

Кисела усмивка изви устните ми.

— Мислиш, че ще ги поведа в атаката ли? — Премислих следващите си думи внимателно. — Тръгвате на разсъмване. Аз ще ви настигна. Не поставяй никого от носещите знака на Копелдака на пътя на стрела в гърба. Оставяш Петлите да влязат първи.

— Гвардия Връхлитащ елен ще е готова — обеща тя и аз кимнах. Тя присви очи и бръчките на челото ѝ станаха по-дълбоки. — Какво замисляш, Фиц?

— Замислям да върна дъщеря си.

Обърнах се и я оставих намръщена.

В конюшните оседлах дорестата. Стегнах здраво пътната чанта за седлото. Усетих се, че си тананикам възбудено. Толкова хубаво беше, че най-сетне правя нещо, че съм престанал да чакам. Напълних торба със зоб и го добавих към продоволствието. Тъкмо приключвах, когато Настойчивост се показа иззад ъгъла и възкликна възмутено:

— Аз трябваше да направя това!

Усмихнах му се.

— Би ли ти харесало, ако някой оседлае коня ти вместо теб?

Възмущението му стана по-дълбоко.

— Разбира се, че не!

— Ето, виждаш ли — отвърнах със смях. Той ме гледаше стъписано. Предполагам, че никога преди не ме беше чувал да се смея.

— Какво правите? — попита момчето.

— Излизам на дълга езда. Отраснах тук, но от много време не съм яздил из тези хълмове. Възможно е да се върна късно. Има един хан долу край реката, който често посещавах на младини. Мисля да вечерям там.

— С бойна брадва?

— О. Ще я занеса за Фоксглоув, на ковача, когото тя харесва. Иска да ѝ сложат по-дълга дръжка.

Последва миг тишина. Вдигнах учудено вежда и го погледнах. Момчето трепна.

— Добре, сър. Желаете ли да дойда с вас?

— Не, не. Няма нужда.

А той попита с много по-тих глас:

— Има ли някаква вест за Пчеличка, сър? Лейди Пчеличка?

Поех си дъх. Без лъжа.

— Имаме какви ли не хора навън, наблюдават.

Той кимна и ми отвори вратата на конюшнята. Изведох дорестата кобила навън. Възбудата пробяга по нея все едно отърси муха от плешките си.

Аз също, казах ѝ. Аз също.