Гонитбата на Шута

14.Елфова кора

Вървях през стените на Върбов лес. Шепотът Умение забрави, забрави, не се е случило, не са мъртви, нито са си отишли, тях никога не ги е имало, бе като леден вятър в лицето ми. Изсмукваше волята ми да върша каквото и да било, освен най-основни задачи. Отчаяно копнеех да дремна край топъл огън с меко одеяло, или може би да изпия чаша греян сайдер, за да ме отпусне в сън. Отърсването от този импулс бе като да издърпам ръкава си от скубещи призрачни пръсти.

Вратите на личния ми кабинет бяха леко хлътнали, изящното дърво около резетата — разцепено. Намръщих се. Не беше заключен, само залостен с резето. Не беше имало нужда от този погром — той бе причинен от беса на развилнели се зверове.

Влязох и огледах, както не бях правил всъщност никога. Смътната зимна слънчева светлина проникваше като изпънат пръст там, където пердетата не бяха съвсем дръпнати. Падаше като посичащ меч по разбитото ми писалище. Минах покрай двете стойки за свитъци, подпрени пиянски една на друга. Меча на Искрен, който бе висял от толкова дълго време над полицата на камината, го нямаше. Разбира се. Дори най-простият войник щеше да разпознае качеството му. Жегна ме болка, но бързо затворих сърцето си за тази загуба. Мечът на Искрен не беше детето ми. Беше просто вещ. Пазех спомена за човека и дните от живота си, които ми беше дал. Триптихът с Нощни очи, Шута и мен стоеше на мястото си в центъра на лавицата, привидно недокоснат. Подаръкът на Шута за мен преди да замине за Клерес, онзи, който го беше довел до „измяната“ му към мен. Не можех да понеса вещата му полуусмивка.

Не погледнах да видя какво още е счупено или откраднато. Отидох до писалището си, отворих чекмеджето докрай, бръкнах и извадих кутията, наместена плътно зад него. Отворих я. Второто отделение побираше запушеното гърненце с елфова кора. Извадих го и понечих да върна кутията в скривалището ѝ в разбитото писалище. Вместо това я пъхнах под мишницата си и пуснах чекмеджето на пода. Улових се, че не мисля за нищо, докато се връщах към кабинета на имението. Забрави, забрави, забрави, барабанеше в ума ми песента. Събрах волята си, за да вдигна преграда Умение срещу нея. В мига, в който се намести, усетих как ме заля паника. Пчеличка беше отвлечена, а нямах никаква представа къде да я търся. Подтикът да направя нещо, каквото и да е, ме удари като камшик. Но наркотикът в ръката ми беше най-многото, което можех да направя точно сега, и изпитах срам от това. За малко да се върна към шепнещото забрави, забрави. Вкопчих се в гнева си и в страха си и ги стиснах здраво, като меч. Усети болката и усети яростта. Какво можеше да е моят страх спрямо онова, което понасяше тя?

Над огнището в кабинета висеше котле. Чух съскането на вряща вода. Настойчивост седеше унило до огъня. Скулите му бяха зачервени, но устата му беше стегната и побеляла от болка. На един поднос имаше чайник и чаши. Някой в кухнята беше изпратил и сладки. Приятен щрих. Спомни си една нощ на ужас и след това, о, ям и едно сладкишче с него. Сенч взе кутията от ръцете ми, отвори я и огледа намръщено съдържанието. Не поднесох извинения, че си угаждах понякога с него. Отвори бурканчето с елфова кора и разтри малко в ръката си.

— Стара е. — Вдигна очи към мен като недоволен учител.

— Не е точно прясна — признах. — Но ще трябва да свърши работа.

— Ще свърши. — Той пусна щедра доза в чайника и ми го подаде. Свалих котлето от пламъците и налях вряла вода. Познатата някога миризма на елфов чай се надигна, а с нея — и стотици спомени за това колко често го бях пил. Имало беше време, когато усилието да боравя с Умение ми бе причинявало пулсиране в главата, гадене и замайване, петна и резки светлина заиграваха пред очите ми и всеки звук беше ново жегване на ужасна болка. Едва след като котерията неволно беше развихрила онова драматично изцеряване над мен, бях започнал да мога да прилагам магията без почти никаква болка. Така и не бях разбрал дали да виня за предишните си страдания боя, който ми беше нанасял Майсторът на Умението Гален, или магическата преграда, която бе поставил на ума ми и която ме беше замъглила и накарала да повярвам, че нямам никаква дарба за Умението и никаква лична стойност за света. Но до онова изцеряване елфовата кора бе моята утеха след сериозни сеанси с Умение.

— Остави я да се запари — посъветва ме Сенч и ме върна рязко към настоящето. Оставих чайника на подноса. Почти в същия миг Фицбдителен се върна.

— Пратих човек и му казах да вземе допълнителен кон. Не можах да му дам точните упътвания до Хълма на бесилото, но съм сигурен, че всеки в Крайречни дъбове ще може да му посочи пътя.

— Чудесно — каза му Сенч и кимна. Тъкмо слагах доза стрита върбова кора в една от чашите. Добавих и малко валериан. Сенч ме наблюдаваше с любопитство. Хвърлих поглед към момчето. Сенч кимна, а след това се пресегна покрай мен и добави още щипка валериан. — И валерианът ти изглежда застоял — сгълча ме. — Трябва да си подновяваш запасите по-често.

Замълчах си на това, но кимнах и налях вода в чашата. Знаех, че старецът няма да се извини за предишните си забележки. Така се опитваше да ни върне на старата ни основа. Щях да го приема. Сложих чашата на пода до Настойчивост.

— Остави го да се запари малко и после го изпий всичкото. Не е приятно на вкус, но не е заради вкуса.

— Елфова кора ли е? — попита той притеснено.

— Не. Върбова кора за треската ти и валериан, да отнеме от болката. Как е рамото ти?

— Пулсира — призна той. — Чак до гърба и по врата ми.

— Чаят ще помогне.

Той вдигна очи към мен.

— Онзи, другият чай ще навреди ли на майка ми? Когато си спомни?

— Очаквам, че ще ѝ е трудно. Но изборът е да я оставим на мира до края на живота ѝ. Няма да помни, че баща ти е умрял, но и няма изобщо да си спомни, че има син.

— Ще си има леля ми и братовчедите ми. Живеят долу във Върбово.

— Момче? — Фицбдителен се намеси в разговора ни. — Аз пръв ще пия от него. Ще видим какво ще направи на мен. После можем да решим дали да го даваме на майка ти.

Настойчивост го зяпна, после каза неуверено:

— Благодаря ви, сър.

Лант се обърна към баща си.

— Запарен ли е достатъчно?

— Ще видим — отвърна спокойно Сенч. Отля малко в една чаша, погледна го, помириса, а след това я напълни догоре. Подаде я на Лант. — Карай бавно. Кажи ни, ако усетиш разлика или започнеш да си спомняш онази нощ.

Лант седна. Погледна чая в чашата. Всички го наблюдавахме, когато я вдигна и отпи. Направи физиономия.

— Горещ е. И е горчив. — Но почти мигновено отпи отново. Вдигна очи. — Не може ли да не ме гледате така вторачено? — каза ми. Отместих поглед. След малко той каза: — Толкова е тихо…

Двамата със Сенч се спогледахме. Погледнах крадешком към Лант. Беше зяпнал течността в чашата си. Пое си дъх, сякаш за да си вдъхне кураж, след което я пресуши до дъно. Направи кисела физиономия, а след това поседя неподвижно, с чашата в ръка. Затвори очи. Челото му се набръчка, а след това той се присви и простена:

— О, мила Еда! О, не. О, не, не, не!

Сенч отиде при него, отпусна ръце на раменете му и с нежност, каквато рядко бях виждал у него, каза тихо в ухото му:

— Позволи си да си спомниш. Само така можеш да ѝ помогнеш. Спомни си всичко.

Лант скри лице в шепите си и изведнъж видях колко млад е всъщност. Нямаше и двайсет. Отгледан с много повече нежност от мен. Боят, който бе изтърпял от побойниците, пратени от мащехата му, трябваше да е бил първото истинско насилие, което бе понесъл в живота си. Никога не беше дърпал гребло в бойна галера, да не говорим да посича хора с брадва. Сенч вече ми беше казал, че Лант не може да убие човек. А му бях доверил живота на Пчеличка. И на Шън.

— Разкажи ми какво се случи — каза Сенч тихо.

Седнах на ръба на писалището си и замръзнах там.

Гласът на Лант беше напрегнат.

— Ами… Върнахме се тук, след като Беджърлок и просякът влязоха в стълба. Аз и Шън… — Гласът му потрепери. — И Пчеличка. Нищо не разбирахме какво се беше случило в Крайречни дъбове, нито защо той уби едно куче и след това купи кутретата му, нито защо промуши просяка и след това го отнесе с магия до Бъкип. Ние, тоест двамата с Шън, бяхме доста ядосани заради всичко това. Първо каза, че не съм компетентен да уча Пчеличка, а след това замина и я остави напълно под моята опека. И обиди лейди Шън също така! — Лант изведнъж се беше превърнал просто в един младеж и изливаше на Сенч неправдите, които бе понесъл.

Старецът ме изгледа питащо. Отвърнах на погледа му, без да мигна, и казах:

— Премини на следващия ден.

Лант изправи гръб.

— Да. Добре. Както може да си представите, слугите, включително икономът Ревъл, бяха много объркани от това, че господарят на къщата не се върна. Двамата с Шън ги уверихме, че сме способни да се грижим за Върбов лес за няколко дни. Въпреки че бяхме доста изморени, с Шън останахме будни онази нощ и тя се зае да обмисли празненствата за Зимния празник. Стояхме до много късно. Тъй че не станахме рано на следващата сутрин. Съжалявам, но трябва да призная, че закъснях да ида при учениците си в класната стая. Пчеличка беше там, изглеждаше уморена, но иначе беше добре. А когато се разделихме на заранта, Шън каза, че иска да поговори с персонала за украсяването на къщата и да поприказва с музикантите, които бяха дошли, да види дали може да повика още изпълнители. — Изведнъж вдигна глава към Сенч. — Ти каза, че сестра ми е отвлечена. — За миг видях как разбирането го прониза. — Шън е моя сестра? По кръв?

— И двамата сте мои издънки. Два Звездопада — увери го Сенч.

Възможно ли бе на Сенч да му е убягнал дълбокият потрес, изписал се на лицето на Лант? Зачудих се какво ли може да е станало между него и Шън вечерта, когато бяха останали будни до толкова късно. Реших, че никога няма да пожелая да го науча.

— Продължи — напомни му Сенч. Писарят беше вдигнал ръка пред устата си. Когато я махна, устата му потрепери за миг, преди да се овладее. Опита се да изправи рамене, после изохка от раната си. Сенч ме погледна. — Валериан и върбова кора — помоли ме.

Взех чашата на Лант и направих поискания чай, докато слушах.

— Ами, тъкмо бях укротил учениците си, когато чухме шумове. Не се разтревожих, но бях озадачен. Помислих, че може да е някаква препирня между слугите, с хвърляне на съдове. Казах на учениците да останат в стаята и да учат и излязох в коридора. Скоро разбрах, че звуците идват от предния вход, а не от кухните. Чух как Ревъл извика и затичах натам. Когато стигнах до антрето, видях Ревъл и двама от младите слуги. Мъчеха се да задържат вратите затворени, но някой блъскаше по тях и викаше. Помислих, че може би са някакви пияни. После някой напъха меч през процепа на вратата и промуши едното момче в ръката. Извиках на Ревъл да задържи вратата, докато доведа помощ. Отидох да намеря меч, виках на слугите да предупредят Шън и да се въоръжат. Взех стария меч, който стоеше тук, над лавицата. И изтичах обратно. — Облиза устни. Погледът му се зарея.

— Фиц — каза тихо Сенч. — Може би още малко елфова кора в онази смес.

Преди да съм успял да реагирам, Настойчивост вече беше станал и беше взел чайника. Взе чашата на Лант от ръката му и добави от отварата с елфова кора. Лант изчака съвсем неподвижно. Сенч стоеше зад него. Наведе се и каза тихо:

— Сине, вземи чашата. И я изпий.

Лант се подчини на баща си. Този път лицето му почти не се промени, когато я остави на пода.

— Никога не съм бил боец. Знаеш го. И двамата го знаете! — Признанието му прозвуча по-скоро като обвинение. След това гласът му отпадна. — Просто не съм. Приятелски двубой с учебни мечове в летен ден и синините след това е едно. Но когато се върнах на бегом, вратата вече беше поддала. Видях как Ревъл се олюля покрай мен, хванал се за корема. А едно от момчетата беше на пода, в локва кръв. Другото се опитваше да задържи нападателите с ножа си. Първият, който нахлу през вратата, се изсмя и го посече. А после бях само аз в коридора, първо срещу един, после трима, а след това бяха поне шестима. Опитах се да се бия. Наистина. Виках за помощ и се опитвах да се бия, но това не беше фехтовка, мъж срещу мъж. Нямаше никакви правила! Влязох в бой с един и напред излезе втори. Успях да задържа моя, но преддверието е широко. Нападателите просто ни заобиколиха и чух как затичаха по коридорите зад мен. И чух писъци, и чупене на разни неща. А мъжът срещу мен просто се смееше.

Сведе поглед.

Рискувах с предположение.

— Някой зад теб те нападна? Повали те в безсъзнание?

— Не. Никой не ме докосна. Пуснах меча на пода. А двамата мъже, с които се бях бил, просто стояха и ми се смееха. Единият ме бутна силно, когато минах покрай него, и ми беше все едно. И излязох навън, и застанах в снега пред къщата. Все още не знам защо.

Внушение с Умение? — Мисълта на Сенч леко се отърка в моята.

Кимнах. Нямах желание да правя нещо повече. За да се свържа с него с Умение, трябваше да смъкна стените си и да пропусна онази мъгла на забрави, забрави, забрави. Нямаше да забравя.

— Не се тревожи за онова, което не знаеш — посъветвах го кротко. — Очевидно е действала магия. Нямало е как да ѝ устоиш. Просто ни кажи каквото знаеш.

— Да — отвърна той с неохота. Но клатеше глава за „не“.

— Искаш ли още елфова кора? — попита Сенч.

— Не. Спомням си случилото се онзи ден и в дните след това. Не го разбирам, но си го спомням. Просто ме е срам да го изрека на глас.

— Лант, ние с Фиц сме имали своите поражения. Били сме изгаряни, отравяни, пребивани. И да, били сме пердашени с Умението, правили са ни на глупаци и сме правили неща, които ни е било срам да признаем. Каквото и да си или да не си направил, няма да мислим лошо за теб. Ръцете ти са били вързани, дори и да не е имало въже, което да видиш. Ако ще спасяваме сестра ти и малката Пчеличка, трябва да оставиш гордостта си настрана и просто да ни кажеш каквото знаеш.

Гласът на Сенч звучеше утешително. Бащински глас. Нещо цинично в мен се зачуди дали и към мен щеше да е толкова милостив, но бързо прогоних тази мисъл.

Отне му известно време. Лант се люшна веднъж-дваж в стола си, покашля се и не каза нищо. Когато отново заговори, гласът му бе по-висок и напрегнат.

— Стоях с другите вън на снега. От къщата излизаха хора, идваха и заставаха до мен. Имаше няколко мъже на коне, но нямах чувството, че те ме държат там. Страхувах се от тях, но най-вече се боях да направя нещо, освен да стоя там с другите. Не. Не беше страх, не беше неохота дори. Просто ми се струваше, че това, което правя, е единственото възможно нещо, което може да правя. Всички бяха там, трупаха се наоколо. Никой не се противеше. Дори ранените просто стояха, макар да им течеше кръв. — Отново замълча, докато умът му се връщаше назад.

Булен почука на вратата.

— Сър? Много съжалявам, че ще ви разочаровам. Слязох долу до къщите, където живеят работниците от конюшните. Никой от тях няма никакъв спомен за момче на име Настойчивост, нито признава, че е от неговото семейство.

Почувствах се като пълен глупак. Погледнах момчето. Очите му бяха помръкнали от скръб. Заговори тихо:

— Третата къща е. Има талисман над вратата, от една странстваща вещица, за късмет. И дядо ми направи чукало на вратата от конска подкова. Майка ми се казва Прилежна.

Булен кимаше. Поправих поръчката си:

— Не ѝ споменавай изобщо за сина ѝ. Кажи ѝ, че искаме да поговорим с нея, да видим дали ще поеме някои нови задачи в кухнята.

— О, това ще ѝ хареса — каза тихо Настойчивост. — Все молеше татко да ѝ направи пещ зад къщата.

— Добре, сър. А икономът Диксън каза да ви предам, че гвардейците ядат всичко, което им падне пред очите. Тъй като килерите ни не бяха заредени добре тази есен…

Преди нападението килерите ни пращяха от провизии.

— Кажи му да прати човек с фургон до Върбово и да зареди каквото смята, че ни трябва засега. Следващия пазарен ден може да се разходи до Крайречни дъбове. Ще го уредя с търговците по-късно.

— Добре, сър. — Булен хвърли притеснен поглед към Фицбдителен. Беше му служил съвсем за кратко, но между двамата младежи явно вече имаше връзка. — Има ли нещо, което мога да донеса за писар Лант?

Лант дори не го погледна. Сенч поклати мълчаливо глава и Булен излезе.

— Лант? — тихо каза Сенч.

Фицбдителен си пое дълбоко дъх и подхвана отново разказа си, сякаш беше тежко бреме.

— Всички бяхме там. Изведоха и Шън, и слугинята ѝ. Помня, че забелязах, че Шън се биеше с тях, защото никой друг не го правеше. Риташе и крещеше на мъжа, който я влачеше. После отнякъде в ръката ѝ се появи нож и тя прободе ръката му. За малко щеше да се отскубне. Той я сграбчи за рамото и я зашлеви толкова силно, че тя падна. Все пак трябваше да измъкне ножа от ръката ѝ. Бутна я към нас и се отдалечи. После тя се огледа и когато ме видя, затича към мен. Крещеше: „Направи нещо! Защо никой не прави нищо?“ Прегърна ме, но аз просто стоях там. После ме попита: „Какво ти е?“ А ми нямаше нищо. Всичко сякаш си беше наред. Казах ѝ, че трябва просто да стоим с другите. Точно това исках да правя. А тя попита: „Ако това искат да правят, тогава защо стенат?“ — Замълча и преглътна. — Слушах ги. И да, стенеха. Стенеха и плачеха, но някак несвързано. И осъзнах, че и аз правя същото.

Само Шън се беше съпротивлявала. Защо? Обучението, което ѝ беше осигурил Сенч, ли я бе направило по-смела от другите? Не бях наемал слуги заради уменията им с оръжие, но бях сигурен, че ратаите ми от конюшните са виждали доста кръчмарски свади в живота си. Но никой не се беше съпротивлявал. Освен Шън. Погледнах Сенч. Той не каза нищо и реших да отложа въпроса си за по-късно.

— Войниците на конете започнаха да ни викат: „Сядай долу, сядай долу.“ Някои крещяха на халкидски, други — на нашия език. Аз не седнах, защото вече бях много премръзнал, а на земята имаше сняг. И чувствах, че докато стоя с другите на обръщалото за впрягове, правя каквото трябва да правя. Един от мъжете започна да сипе закани. Търсеше някого, бледо момче, и каза, че ще убие всички ни, ако не му го предадем. Не знаех за такова момче и май никой друг не знаеше. Дъб беше там, когото бяхте наели за слуга. Той беше рус, но не и момче. После някой каза на един от мъжете, че той е единственият русоляв, който работи във Върбов лес. Стоеше недалече от мен. И мъжът, който питаше, подкара коня си към Дъб, погледна го отгоре и посочи. „Той ли?“ — извика на онзи, другия. Беше облечен целият в бяло и макар да приличаше на процъфтяващ търговец, лицето му беше момчешко. Поклати глава и мъжът на коня изведнъж се ядоса. „Не е той!“ — викна на другите, а после се наведе и посече с меча си Дъб през гърлото. И той падна в снега, кръвта бликна от раната. Вдигна ръка към гърлото си, сякаш можеше да я спре. Но не можа. Гледаше право към мен, докато умря. Кръвта вдига пара, когато денят е толкова студен. Не го бях знаел. А аз само гледах…

Преглътна и продължи:

— Но не и Шън. Тя крещеше, проклинаше мъжа на коня и се заканваше, че ще го убие. Понечи да затича към него. И не знам защо, но я хванах за ръката и се опитах да я задържа. Започнах да се боря с нея. И един мъж на кон се приближи и ме изрита в главата, тъй че я пуснах. После той се наведе и ме прониза с меча си. И се смееше, докато падах върху тялото на Дъб. Кръвта му още беше топла. Помня това.

Дъб. Млад мъж, нает да помага в сервирането на вечерите. Усмихнат младеж, необучен да сервира в голяма къща, но винаги се усмихваше, и толкова горд с новата си ливрея. Дъб, безжизнено тяло, леещо кръв по снега. Беше дошъл при нас от Върбово. Дали родителите му все още се чудеха защо не е отишъл да ги навести?

Откъм вратата се чу шум. Оказа се Шишко, носеше блюдо, пълно със сладкишчета със стафиди. Усмихваше се, докато ни ги предлагаше. Изглеждаше озадачен, когато Сенч, Лант и аз поклатихме глави. Настойчивост си взе едно, но го задържа в ръката си. Шишко се усмихна и седна на камината с блюдото в скута си. Много внимателно си избра едно. Простичката му радост прониза сърцето ми. Защо не можеше момиченцето ми, моята Пчеличка, да седи сега там с цяло блюдо сладкишчета само за нея и без никакви грижи?

Лант беше замълчал, намръщил чело. Вдигна очи към Сенч, сякаш за да разбере какво мисли старецът за думите му. Лицето на Сенч беше безизразно.

— Продължавай — каза му спокойно и твърдо.

— Не помня нищо след това. Чак докато не се събудих много късно през нощта. Бях сам на алеята за впрягове. Тялото на Дъб го нямаше и беше съвсем тъмно, освен светлината от конюшните. Те горяха. Но никой не обръщаше внимание на пожара. Тогава изобщо не мислех за тези неща. Не забелязвах нито че тялото на Дъб го няма, нито че конюшните горят. Станах. Чувствах се много замаян и болката в ръката и рамото беше ужасна, и бях толкова премръзнал, че целият треперех. Докретах вътре и отидох до стаята си. Булен беше там и каза, че се радва, че ме вижда. А аз му казах, че съм ранен. И той ме превърза и каза, че старата Рози, бабата на овчаря, била в имението и лекувала. И тя дойде и се погрижи за рамото ми.

— Булен не отиде ли до Върбово да доведе истински знахар? Или до Крайречни дъбове? — Сенч явно беше възмутен, че нечия баба се е погрижила за раната от меч на сина му.

Лант свъси вежди.

— Никой не искаше да напусне къщата и дворовете. И никой не искаше да идват никакви външни. Всички бяхме съгласни за това. Както бяхме съгласни, че някой сигурно се е напил и е запалил конюшните от немарливост. Но никой от нас всъщност не се интересуваше. Не можех да си спомня как бях ранен. Някои казваха, че е имало пиянска свада, други — че имало наранявания от пожара в конюшните. Но никой не беше наясно какво точно се е случило. И всъщност не ни интересуваше. Не беше нещо, за което да разсъждаваме. — Вдигна внезапно очи към Сенч. Пронизващ, умоляващ поглед. — Защо ми го направиха това? Как го направиха?

— Смятаме, че са наложили силно внушение над теб и останалите. А след това са ви внушили да го подсилвате взаимно. Трябвало е да отказвате да помните, да не мислите за това, да сте негостоприемни към външни и да нямате никакво желание да напускате имението. Съвършеният начин да се прикрие случилото се тук.

— Моя ли е вината? Толкова слаб ли съм, че да могат да ми го направят? — Във въпроса му имаше дълбока болка.

— Не. — Сенч беше много уверен. — Не е твоя вина. Личност с много висока дарба в Умението може да наложи волята си над друг и да го накара да повярва почти във всичко. Това бе едно от най-добрите оръжия на крал Искрен срещу Алените кораби през войната. — И добави, по-тихо: — Никога не бях мислил, че ще видя да се използва така в границите на Бък. Нужна е огромна сила и Умение, за да се направи това. Кой ли има такова знание за магията? И такъв талант за нея?

— Аз мога да го направя — заяви Шишко. — Вече знам как. Правиш музика забрави, забрави, и ги караш всички да пеят една и съща песен, непрекъснато. Не е трудно. Просто никога не се бях сещал за това. Мога да го направя, ако искате.

Никога не бях чувал толкова смразяващи думи. С Шишко сега бяхме приятели, но в миналото бяхме имали някои разногласия. В повечето случаи глупчото имаше щедро сърце. Веднъж, ядосан, беше доказал, че е способен да ме направи толкова тромав, че постоянно ожулвах пищялките си или си чуках главата в рамката на вратата. Магическата му сила далеч надвишаваше моята. Ако решеше, че трябва да забравя нещо, щях ли изобщо да разбера, че го е направил? Вдигнах глава и се спогледахме със Сенч. Видях същата мисъл в очите му.

— Не казах, че ще го направя — напомни ни Шишко. — Просто казах, че мога.

— Смятам, че да отнемеш нечии спомени е грешно и лошо — казах му. — Все едно да вземеш монетите на някого, или сладкишите му.

Езикът на Шишко се беше извил над горната устна. Това беше замисленото му изражение.

— Мда — отрони той мрачно. — Може би е лошо.

Сенч беше вдигнал чайника и го претегляше замислено в ръка.

— Шишко. Можеш ли да направиш песен, която позволява на хората да си спомнят? Не да ги принуждава да си спомнят, но която да им казва, че могат да си спомнят, ако искат.

— Не го прави все още! — намесих се. — Помисли и ни кажи, ако смяташ, че може да се направи. Но може би и това не бива да правим.

— Мислиш ли, че имаме достатъчно елфова кора да направим чай за всички във Върбов лес? Дори някой куриер да донесе и моите запаси? Фиц, с всяка минута, с всеки час Пчеличка и Шайн може да са в още по-голяма опасност. Най-малкото се отдалечават от нас. В най-лошия случай… е, отказвам да мисля за най-лошото. Но трябва да разберем какво се е случило, след като Лант е загубил съзнание. И двамата знаем, че следите им вече са напълно заличени, при целия този сняг и вятър. И щом нападателите могат да накарат хората на Върбов лес да забравят какво се е случило тук, могат ли да накарат хора да забравят, че са ги видели да минават? След като нямаме известия за чужденци в тази част на Бък, смятам, че е възможно. Тъй че единствената ни надежда е да открием кои са и какви са били плановете им. Дошли са отдалече и явно са имали много добре обмислени планове да получат нещо. Какво?

— Кого — поправи го Лант. — Искаха едно бяло момче.

— Неочаквания син — промълвих. — От Белите прорицатели. Сенч, Шутът ми каза, че затова е бил изтезаван. Слугите търсят следващия Бял пророк и са мислели, че Шутът ще знае къде да го намерят.

Почукване на вратата ме накара да се обърна натам. Булен пъхна глава в стаята.

— Сър, доведох я.

— Покани я.

Щом Булен отвори вратата и жената влезе, Настойчивост скочи и я зяпна. Видях как устната му потрепери.

Сигурно бях видял майка му при първото ми идване във Върбов лес, но оттогава пътеките ни едва ли се бяха пресичали много. Беше типична жена от Бък, с къдрава черна коса, стегната с дантелена мрежичка на тила, и с меки кафяви очи. Беше стройна за жена на годините ѝ и с хубави, макар и скромни дрехи. Приклекна в реверанс и учтиво, но нетърпеливо попита за поста в кухнята. Оставих на Сенч да отговори.

— Този младеж, който работеше в конюшните, каза, че имате репутация на великолепна пекарка.

Прилежна се усмихна вежливо на Настойчивост, но не издаде с нищо, че го познава. Сенч продължи:

— Разбрах, че живеете в къщите, използвани от ратаите в конюшните. Разследваме пожара, станал вечерта на Зимния празник. Хора са загинали в онзи пожар и се опитваме да получим точно описание как е могъл да започне. Познавате ли някой от работниците в конюшните?

Такъв пряк въпрос. Все едно някой тръсна черен парцал зад очите ѝ. Имаше един момент, в който тя сякаш не ни виждаше, нито беше в стаята с нас. След това поклати глава.

— Не, сър. Не мисля.

— Разбирам. И се държа невъзпитано, да ви разпитвам в такъв студен ден и да не ви предложа никакво удобство. Заповядайте. Седнете. Имаме сладки. Да ви налея чаша чай? Специален сорт е, от самия замък Бъкип.

— Ами, благодаря ви, сър. Много мило от ваша страна. — Булен ѝ донесе стол и тя седна на него много внимателно, оправи полите си и докато Сенч ѝ наливаше чай, подхвърли: — Знаете ли, може да попитате Хотърн, в края на уличката. Момчето ѝ работи в конюшните; те може да знаят.

Сенч ѝ поднесе чашата лично.

— Може да е малко силен. Кажете, ако искате малко мед.

Тя се усмихна и взе хубавата порцеланова чашка.

— Благодаря ви — отрони и отпи. Присви устни, изненадана от горчивината, но се усмихна. — Силничък е — каза учтиво.

— Тонизиращ е — каза ѝ Сенч. — Харесва ми живостта, която сякаш ми дава, особено в мразовита зимни дни. — Удостои я с най-чаровната си усмивка.

— Наистина ли? — попита тя. — На моята възраст малко от него ще ми дойде добре!

Усмихна му се в отговор и отпи втора глътка. И лицето ѝ внезапно се промени. Чашката задрънча на чинийката, щом ръката ѝ започна да трепери. Сенч бързо я измъкна от разтрепераните ѝ пръсти. Ръцете ѝ се вдигнаха към устата, а след това тя скри с тях лицето си. Преви се напред, започна да се тресе и първият звук, който излезе от гърлото ѝ, не беше на плачеща жена, а предсмъртен животински вой.

Настойчивост полетя през стаята. Коленичи пред нея и я прегърна със здравата си ръка. Не ѝ каза, че всичко ще е наред. Нищо не каза, а само опря буза до нейната. Никой в стаята не проговори, докато тя продължаваше да ридае скръбно. След малко вдигна глава, прегърна сина си и рече:

— Аз те отпратих. Как можеш изобщо да ми простиш? Беше всичко, което ми бе останало, а аз те изпъдих!

— Сега съм тук. О, мамо, благодаря на Еда, че ме познаваш. — Вдигна глава и ме погледна. — Благодаря ви, сър. Върнах си мама! Благодаря ви!

— Какво стана с мен? — простена тя разтреперано.

— Лоша магия — утеши я синът ѝ. — Същата лоша магия, която сполетя всички тук. Накара всички да забравят какво се случи вечерта на Зимния празник. Всички освен мен. — Свъси вежди. — А защо не и мен?

Двамата със Сенч се спогледахме мълчаливо. Никой от нас нямаше отговор.

Шишко заговори тихо:

— Щот’ не си бил с другите. Когато са им казали да пеят забравящата песен. Тъй че не са могли да те накарат да забравиш. И изобщо не чуваш песента. Никакви песни. — Изглеждаше тъжен за момчето.

Булен — бяхме забравили, че е в стаята — взе чашата от ръцете на Сенч, доля я до ръба и без да каже и дума, я изпи. След миг пребледня и седна на един стол.

— Бях там — каза пресипнало. Гласът му беше отчаян. Обърна се към Лант. — Бях там и видях как те ритаха. И видях как онзи високият повали лейди Шън на земята… Докараха и други хора. А после дойдоха децата. Бяха се крили някъде, но излязоха… А войниците почнаха да викат за някакво бледо дете, бяло дете… После една жена излезе от господарската къща. Беше облечена цялата в бяло, много топло. Отначало сгълча стареца, който командваше. Той беше жесток и като че ли изобщо не го интересуваше какво му казва. Тя беше ядосана, че са убити хора. Трябвало да се справят с телата, а това щяло да направи всичко трудно за прикриване. Каза му, че се е справил зле и че това не е пътят, който искала. А той ѝ каза да го остави да си върши военната работа и че нямала представа как се завзема територия. И че когато приключат, могат да запалят конюшните и така да се отърват от труповете. Разбирах, че не е доволна от него.

— Но когато се обърна към нас, беше спокойна и усмихната. Не викаше. Говореше толкова мило, че ми се искаше само да разбера какво ще я задоволи. Търсеше някакво момче или младеж, който е дошъл наскоро при нас. Обеща, че няма да го наранят, само ще го върнат там, където му е мястото. Някой, Тавия, мисля, извика, че са убили единствения младеж, дошъл отскоро при нас. Но жената тръгна между нас, като поглеждаше всеки в лицето. Мисля, че някой беше с нея… — Гласът и изражението на Булен бяха унили. Усетих, че натиска срещу някаква преграда, която не може да премине. Още някакъв пласт имаше към всичко това.

— Ти! — каза Булен внезапно и посочи Настойчивост. — Ти беше на кафявия кон, а лейди Пчеличка на сивия, нали? Всичко се промени за миг. Жената ни подканяше и подканяше да мислим за момче, което е дошло наскоро, и тогава един от войниците извика и посочи, и всички погледнахме. А вие препускахте бясно на конете и след това трима войници обърнаха конете и тръгнаха след вас. Включително жестокият старец. А един изпъваше лък и стреляше, докато препускаше. Помня, че видях как го правеше, подкарваше коня си с колене.

— И ме улучи — каза тихо Настойчивост. Вдигна здравата си ръка към превързаното си рамо. Майка му ахна и го придърпа към себе си.

— За малко, докато ви гонеха, ни пазеха само няколко войници. И си спомням, че започнахме да говорим, питахме се един друг какво става, защо се е случило това? Беше като събуждане от ходене насън… — Погледът му беше размътен. — Но после всички се успокоихме. И имаше други хора, по-млади и, ами, по-кротки хора, със светли облекла. Вървяха между нас и ни казваха да сме спокойни, спокойни. Изглеждаха угрижени, но се опитваха да ни успокоят. За известно време обаче мисля, че разбирах колко неправилно е всичко това. Коленичих до Лант, защото Шън беше там, плачеше над него. И ѝ казах, че не е мъртъв. После кръглоликата жена се върна и Пчеличка беше с нея. Но Пчеличка изглеждаше все едно спеше с отворени очи. Жената викаше на всички, че са го намерили, намерили са неочаквания син. Спомням си сега, помислих, че имат предвид конярчето. Но тя водеше Пчеличка и… и още някой. Някой…

Отново се поколеба, домогваше се до нещо заровено толкова дълбоко, че не можеше да си го спомни. Слушах с надигащ се мраз в сърцето. Бяха пленили Пчеличка. И бяха говорили за Неочаквания син, детето от Белите пророци. Момчето, при което съдбата на света се обръщаше. Някога Шутът беше вярвал, че това съм аз. А сега мислеше, че е син, когато е оставил зад себе си, дете, което е създал, без да знае, че го е направил. Но говореше тези странни думи най-сериозно. Не можех да си представя защо някой може да помисли, че това е дъщеря ми. Подтикът да направя нещо, да направя каквото и да било се надигаше в мен, неразумна стихия, която настояваше, че не мога просто да изчаквам и да събирам информация.

Булен заговори отново:

— Те я увиха в бели халати и я сложиха на шейната си все едно, че беше някоя принцеса. Междувременно войниците се бяха върнали, обикаляха ни. Не можех да измисля нищо друго, освен да чакам и да видя какво ще стане. Просто като че ли единственото, което можеше да се прави, беше да си сред тези струпани като стадо овце хора.

Зададох въпроса.

— Смяташ ли, че са повярвали, че Пчеличка е момчето, което търсят? Неочаквания син?

Булен се поколеба.

— Така се държаха, сър. След като я хванаха, спряха да го търсят.

— Спомням си всичко това — каза Прилежна, докато се мъчех да си представя Пчеличка като момче. — Бях вкъщи, кърпех празничния жакет на Толърман и си мислех как ще се веселим на Зимния празник. Той беше такъв танцьор! — Гласът ѝ секна от хлип, но тя продължи: — Притеснявах се, че ризата на Настойчивост му е окъсяла, и се чудех дали ще може да я облече. После изведнъж, без никаква причина, реших, че ми се ще да ида до имението. Не изчаках, излязох както си бях и тръгнах. Всички от къщите отиваха натам, досущ все едно беше време за празника, но никой не се смееше, нито си говореха. Просто всички искахме да идем до господарската къща. По пътя минах точно покрай конюшните. Бяха пламнали, но не помислих, че това е ужасно. Нито спрях, нито извиках на някого… — Гласът ѝ заглъхна и видях как се зачуди дали мъжът или свекърът ѝ все още са били живи; дали е можела да си каже една последна дума с тях.

— Всички вече бяха мъртви, мамо. — Момчето го изрече на глас и тя изхлипа. Вкопчи се в сина си все едно, че беше последната плаваща отломка в бурно море. Скръбта я задави и тя замълча.

Булен заговори в тази празнота:

— Да, хората дойдоха от къщите, и децата. Децата идваха драговолно, но някои от войниците им се подиграваха. Видях как един от мъжете докопа едно момиче от кухните…

И млъкна. Известно време всички мълчахме.

— Бяха зверове — каза накрая Прилежна. — А ние бяхме като овце. Гледахме как конюшните горят и чувахме цвиленето на конете вътре. Някои сигурно са се отскубнали, защото няколко избягаха. Само гледах пламъците и дори не се чудех къде са мъжът ми и синът ми. Беше просто нещо, което се случваше.

— Те взеха ли лейди Шън?

Гласът на Сенч бе натежал от страх. Не му беше присъщо да прекъсва някой, който дава толкова подробно описание на събития, но знаех, че не може да издържи на напрежението. Трябваше да го научи. Не го обвинявах.

— Да. Взеха я. — Булен говореше уверено. — Това стана по-късно. Беше вечер. Бяха сложили Пчеличка в шейната. Като че ли си спомням, че жената подканяше войниците да напуснат колкото може по-скоро. Но войниците плячкосваха и пируваха с храна от кухните и… взимаха младите жени. Жените бяха… празни. Все едно нито ги интересуваше, нито го забелязваха, и един се оплака, че не било… задоволяващо. Милата жена най-после ги склони да тръгнат, но ядосаният войник издърпа Шън настрана от другите. Тя се съпротивляваше, след като никоя друга не го направи. Хвърли я долу на снега. И той, той започна да… канеше се да я изнасили.

Лант изхлипа. Погледнах го. Беше закрил лицето си с ръце. Сенч беше пребледнял като платно, но мълчеше.

— Тя се бореше, но без никаква надежда да спечели. А аз, аз просто стоях там и гледах. Както гледаш падащ сняг или вятър в дърветата. Толкова ме е срам да го кажа. Нито един мъж от Върбов лес не възрази, нито вдигна ръка да го спре. Но изведнъж се появи Пчеличка, затича и се хвърли върху мъжа. Той я избута настрани, но Пчеличка викаше, че ще умре, ако наранят Шън. И тогава цял рояк бели хора нападнаха войника и издърпаха от него лейди Шън.

— Значи не е била насилена? — Сенч почти нямаше дъх да го каже.

Булен го погледна. Целият беше зачервен и наведе очи от срам.

— Тогава ли? Не. Но преди това, или след като я взеха, не мога да кажа. — Вдигна очи и погледна Сенч с искрена болка. — Смятам, че е вероятно.

Лант простена. Сенч изведнъж се надигна.

— Един момент — каза с непознат за мен глас и бързо излезе.

— Момче — промълви Булен. — Моля да ми простиш, че се съмнявах в теб.

Преди Настойчивост да е успял да проговори, майка му нададе вой.

— Всичко, което ми е останало, и аз те прогоних от вратата си! Какво щеше да ми каже баща ти? Ох, сине, сине, какво ще правим сега? Как ще си печелим хляба? — Вкопчи се в Настойчивост и захлипа в гърдите му. Момчето беше пребледняло. Хвърли ми поглед и заговори над наведената ѝ глава:

— Заклех се на Беджърлок, майко. Аз ще печеля прехраната ни. Само че той не е Беджърлок. Дядо беше прав. Той наистина е Фицрицарин и ме прие на служба. Аз ще се грижа за теб.

— Наистина ли? — ахна Булен. — Той наистина е Фицрицарин, Осезаващия… Пророка? — Едва не си прехапа езика, за да избегна думата копелдак.

— Да — каза гордо Настойчивост, преди да съм успял да измисля по-състоятелна лъжа.

— Да — повтори и Лант. — Но мислех, че това трябва да се пази винаги в тайна. — Зяпна ме втрещено.

— Интересен Зимен празник беше в замък Бъкип — казах и очите му станаха още по-кръгли.

— Значи всички го знаят?

— Е, не всички.

Но щяха да го научат. Плетените десетилетия лъжи изведнъж се разплитаха. Колко от истината можех да понеса?

Преди някой да е успял да проговори отново, Сенч се върна. Изглеждаше мъртвешки блед. Гласът му беше дрезгав и плътен.

— Изглежда, са ударили първо конюшните и след това са унищожили пощенските птици. Трябва да говорим с всеки, който може да е преживял първата част на атаката. — Покашля се. — Ще говорим с всеки, който е понесъл това. Но трябва да започнем от началото.