Гонитбата на Шута

12.Шайсим

Пътувахме.

Бяха по-голяма група, отколкото бях помислила. Войниците, двайсетина на брой, и следовниците на Дуалия, също около двайсет. Возех се в голямата шейна и следвахме други две по-малки, пълни с продоволствие. Войниците и следовниците на Дуалия яздеха коне. Пътувахме повечето нощем. Не се движехме бързо, защото отбягвахме кралския път: наместо това прекосявахме пасища и следвахме криволичещи селски пътища. Като че ли минавахме покрай гори и през необработена земя, отбягвайки фермите, които зървах понякога отдалече. Тъмнина и студ, и неизменното тежко тупане на копитата изпълваха сетивата ми.

Непрекъснато ми беше студено, макар че бях добре загърната в кожи и халати. Когато вдигаха палатките през деня и ми казваха да спя, бях толкова простинала, че не можех да отпусна мускулите си. Но студът, който усещах, нямаше нищо общо с тялото ми. Мисля, че беше същият студ, който бе вцепенил Шън. Беше вцепенена като лед над езеро. Дори когато се движеше, вървеше като вкочанен труп. Не говореше и почти не се грижеше за себе си. Едно от момичетата на Дуалия се нае да загръща Шън в тежко наметало от бяла козина. Същото момиче, Одеса, слагаше храна в ръцете ѝ или тикаше глинена чаша с гореща супа в шепите ѝ. След това понякога Шън ядеше, а понякога седеше и държеше чашата, докато супата не изстинеше и не лоясаше. Тогава Одеса взимаше чашата и изсипваше супата в общия котел. А Шън, студена и с празен стомах, пропълзяваше обратно по одеялата и кожите до отсрещния ъгъл на палатката.

Одеса имаше дълга тъмна коса, тънка и разрошена, светла почти бяла кожа и очи с цвета на пресечено мляко. Едното ѝ око блуждаеше. Долната ѝ устна беше провиснала. Трудно ми беше да я гледам. Изглеждаше болнава, но въпреки това се движеше все едно е здрава и силна. Пееше тихо, докато яздеше белия си кон до шейната, а понякога се смееше високо с приятелите си в нощта. И все пак имаше нещо неправилно в нея, все едно се беше родила недовършена. Стараех се да не се вторачвам в нея. Струваше ми се, че всеки път, когато все пак извърна глава към нея, блуждаещото ѝ око вече гледа към мен.

Денем лагерувахме в гората, обикновено далече от пътя. Дори в най-тъмната нощ, когато падаше сняг и духаше вятър, впряговете и ездачите напираха напред. Един от бледите хора винаги водеше и останалите го следваха неотклонно. Някаква смътна частица от ума ми размишляваше, че вървят по дирите, които са оставили на идване, връщат се така, както са дошли. Мъчех се да разсъдя откъде са дошли и защо, но мислите ми се бяха сгъстили като изстинала каша.

Бяло. Имаше толкова много бяло. Пътувахме през свят, загърнат в бяло. Сняг падаше почти ежедневно, смекчаваше и оглаждаше земята. Когато духаше, вятърът извайваше снега на падини и могили, бели като лицата на следовниците на Дуалия. Палатките им бяха бели и много от халатите и одеялата бяха бели, и мъглите, които сякаш набъбваха и разцъфваха около нас, бяха бели. Конете им бяха бели и мъгливо сиви. Очите ми винаги бяха уморени. Трябваше да ги присвивам, за да различа очертанията на хората от общата белота на ледения свят.

Говореха си един на друг, но разговорите им течаха покрай мен и нямаха повече смисъл от звука на плазовете на шейната, хлъзгащи се по снега. Езикът, на който говореха, се къдреше и изливаше, думите се сливаха една с друга и гласовете им се извисяваха и спадаха, сякаш си пееха думите един на друг. Научих няколко от имената им, но само с повторение. Името, което ми дадоха, беше Шайсим, един такъв шиптящ, треперещ звук. Или малцина от тях говореха моя език, или не смятаха за достойно да се опитват да ми говорят. Говореха над мен и покрай мен, докато ме гонеха от шейната в палатката и обратно. Слагаха купи с храна в ръцете ми и после ги прибираха. Не ми даваха почти никакво усамотение, макар да имаха благоприличието да позволяват на двете с Шън да се отдалечим от тях, когато трябваше да облекчим напрежението в мехура или червата си.

След като се бях застъпила за Шън, не оспорваха това, че искам да съм до нея през цялото време. Предпочитах да спя до нея, а през деня тя се возеше близо до мен в голямата шейна. Понякога Дуалия, Одеса и човекът-мъгла, Винделиар, се возеха с нас. Понякога яздеха коне или някой от тях сядаше отпред до коларя. Не ми харесваше да са близо до мен, но все пак се чувствах по-сигурно, когато се возеха в шейната. Говореха си с тихи гласове, сливащи се в хармония със звука на скърцащата сбруя, копита и шептящи плазове. Когато ги нямаше, тъмнината се сгъстяваше. Няколко пъти излязох от замайването си и разбрах, че войниците яздят около шейната. Някои от тях гледаха вторачено Шън все едно, че бяха кучета, които кръжат около изоставена маса и се мъчат да решат дали смеят да грабнат кокал, оставен на някое блюдо. Тя като че ли не ги виждаше, но от това кръвта ми изстиваше. Имаше един с коса с цвета на зрял жълъд; точно него забелязвах най-често, защото два-три пъти се приближи и яздеше сам до шейната. Другите винаги идваха по двама или трима, за да позяпат Шън и да си говорят и да се смеят грубо. Гледаха известно време нея или мен. Тогава се опитвах на свой ред да ги гледам втренчено, но беше трудно, понеже мислите ми бяха размътени и размекнати. Скоро лицата им се изглаждаха, устите им понякога провисваха леко отворени, а след това те изоставаха, за да се върнат при войниците, които яздеха зад нас. Момчето-мъгла им го правеше това, мисля.

Пътувахме през дългите зимни нощи, в най-тъмните часове, когато повечето хора спят. Два пъти, когато излязохме от гората към някакъв селски път, видях хора, които яздеха покрай нас. Видях ги, но не мисля, че те ни видяха. В ума ми витаеха стари приказки за светове, които се забърсват в нашия, но само го докосват за миг. Беше точно така, сякаш мътно стъкло ни отделяше. Изобщо не ми хрумна, че трябва да извикам за помощ. Това беше животът ми сега, да седя в шейната на Дуалия и да ме откарват някъде през някакъв снежен свят. Животът ми бе поставен на тясна диря и се движех по нея сигурно като куче, следващо миризма.

Нощем с Шън споделяхме един ъгъл в голямата палатка. Бих приела с охота гърба ѝ, притиснат в моя, защото дори на купчините кожи и под тежките халати изпитвах студ. Мисля, че на Шън ѝ беше също толкова студено, но когато веднъж се превъртях в съня си към нея, тя нададе къс рязък писък, който събуди и мен, и Дуалия и Одеса. Шън не каза нищо, но се отдръпна колкото се може по-далече от мен, като издърпа повечето кожи. Не се оплаках. Не беше нещо, за което да възразя, не повече, отколкото възразявах за воднистата тъмна супа, която придружаваше всяко хранене, или за начина, по който Одеса вчесваше мръсната ми коса и разтриваше мазила в дланите и ходилата ми на разсъмване, преди да легнем да спим. Ръцете ѝ бяха студени, тъй че и мазилото беше студено, но не можех да намеря воля да ѝ се възпротивя.

— Да не се напука кожата ти, Шайсим — казваше тя и думите излизаха меки и влажни от устата ѝ, която така и не се затваряше съвсем. Допирът ѝ ме смразяваше все едно, че самата Смърт галеше ръцете ми.

Тъй че суровите дни бързо станаха нещо обичайно. Пленничеството ми ме замайваше. Не задавах въпроси, нито говорех на похитителите ми. Возех се в пълно мълчание, твърде объркана, за да възразя, че са ме похитили. Спирахме и ме оставяха в шейната, докато помагачите на Дуалия щъкаха наоколо като мравки. Палеха се огньове и се вдигаха палатки. Щурмоваците на Елик си имаха свои палатки, в техен си бивак недалече от нашия. Хората на Дуалия готвеха и им носеха храна в един трикрак котел, но войниците и бледите хора никога не ядяха заедно. Чудех се дали капитан Елик ги държи отделно от нас, или Дуалия настоява за това. Когато храната станеше готова, ме викаха от шейната. Хранеха ме, всички спяхме през късия зимен ден и щом вечерният мрак се сгъстеше, ставахме, хранехме се отново и тръгвахме на път.

В едно снежно утро няколко дни след началото на пътуването ни привърших храната в купата си. Не исках рехавия кафяв бульон, който ми дадоха да изпия, но беше топъл и бях жадна. Изпих го и още щом глътнах последната глътка, усетих, че стомахът ми възропта. Станах и тръгнах след Шън, която явно имаше същия проблем. Тя ме заведе малко по-далече от лагера, до едно място с храсти, отрупани със сняг. Клекнах зад тях, за да се облекча, когато тя изведнъж ми заговори:

— Трябва да си по-внимателна. Те мислят, че си момче.

— Какво? — Бях толкова изненадана, че най-сетне проговори, колкото и от думите ѝ.

— Шшт! Говори тихо. Когато идваш с мен да пишкаш. Трябва да постоиш малко и да потършуваш в панталоните си все едно, че пишкаш, а после да се отдалечиш малко и да клекнеш за истинското. Всички те вярват, че си момче, нечий изгубен син. Това е единственото, което те спаси, мисля.

— Спаси ме? От какво?

— От онова, което сполетя мен. — Всяка дума се откъсваше с мъка от устата ѝ. — От изнасилването и боя. Ако разберат, че не си момче, не си изгубеният син, ще ти направят същото. Преди да убият и двете ни.

Сърцето ми забуха в гърдите и в гърлото ми. Имах чувството, че не мога да си поема дъх.

— Знам какво си мислиш, но грешиш. Не си твърде малка, за да ти се случи. Видях как един от тях подгони едно от слугинчетата в кухнята, след като излязоха от където се бяха крили. Чух я да пищи.

— Коя? — Изхвърлих думата с малкото въздух, който ми беше останал.

— Не им знам имената — сопна ми се тя, сякаш я бях обидила с намека, че може да знае имената на слугини. — А и какво значение има сега? Случи ѝ се. Случи се и на мен. Дойдоха в стаята ми. Един грабна кутията ми с бижута. Други двама ме подгониха. Хвърлях по тях каквото ми падне и пищях, и ги удрях. Слугинята ми се бореше, но само за малко. След това стоя като крава и само гледаше, когато ме нападнаха. Не издаде и звук, когато я събориха на пода и я насилиха. Двама трябваха, за да задържат мен. Борих се с тях. — Малкото гордост в думите ѝ стана на прах, когато изхлипа. — А те се смяха, докато ми го правеха. Подиграваха ми се, защото бяха по-силни. След това ме извлякоха навън с другите. Единствената причина да не сполети и теб беше защото мислеха, че си момче, и то специално някакво. — Извърна погледа си от мен. Колко ядосана ми беше, че не бяха наранили мен, както бяха наранили нея! Изправи се бавно и пусна полите си да се смъкнат около нея. — Сигурно си мислиш, че трябва да ти благодаря, че ме спаси. Е, не съм сигурна, че си ме спасила. Може би последният мъж щеше да ме остави жива и поне все още щях да съм си у дома. Сега, когато открият, че си женска, мисля, че и двете ни чака много по-лошо.

— Можем ли да избягаме?

— Как? Погледни. Онази жена стои и гледа насам. Ако не се върнем скоро, ще прати някого след нас. А кога иначе можем да се измъкнем?

Коремът ми не харесваше храната им, но нямаше нищо, с което да се избърша. Стегнах се, гребнах шепа сняг и изчистих дупето си с него, преди да дръпна отново гамашите. Шън ме гледаше равнодушно, без никакво съобразяване с интимните ми неща.

— От онази кафява супа е — каза.

— Какво?

— Можеш ли да кажеш нещо друго освен „Какво?“ или „Коя?“ Кафявата супа, която ни дават. Минава право през теб. Вчера започнах да се преструвам, че я пия. След това не заспах веднага. Има нещо в нея, което те кара да заспиш, за да могат да починат през деня, без да се налага да ни пазят.

— Откъде знаеш всичко това?

— Тренировка — каза тя. — Преди да дойда да живея с вас имах малко тренировка. Лорд Сенч се погрижи за това. Прати оная ужасна старица Куивър да ме учи на всевъзможни неща. Как да хвърлям нож. Къде да ударя някой, който ми посяга. Сенч каза, че ме подготвяла за убийца. Не мисля, че се справяше много добре в това, но все пак знам как да се защитя. — Спря да говори, лицето ѝ посърна и тя се поправи: — Малко.

Премълчах, че не се беше справила много добре в имението. Нямаше смисъл да уязвявам гордостта ѝ. Исках да науча повече, но чух как Дуалия извика на един от помагачите си и посочи към нас.

— Преструвай се, че си сънена. Наведи очи и върви бавно зад мен. И не се опитвай да ми говориш, преди аз да проговоря първо. Не бива да знаят.

Кимнах и стиснах устни. Исках да ѝ кажа, че мога да съм точно толкова нащрек и бдителна като нея, също толкова умна, за да знам кога е безопасно да говорим. Но лицето на Шън вече беше посърнало в онази неотзивчива маска, която бе носила откакто я довлякоха до шейната. Зачудих се дали се е преструвала през цялото това време и в мен се надигна паника. Не бях толкова схватлива като нея. Чувала бях да казват, че съм момче, но не бях имала волята да се заинтересувам, че грешат. Нито опита да се уплаша, че може да открият, че не съм онзи, за когото ме мислят. Не се бях уплашила какво ще ме сполети, когато го открият. Сега се уплаших. Сърцето ми подскачаше и тупаше. Кафявата супа се мъчеше да ме направи сънена, а страхът ми се мъчеше да ме направи будна. Как можех да изглеждам сънена, след като едва можех да си поема дъх?

Шън залитна, или се престори, че залита към мен.

— Сънена — предупреди ме на един дъх. Устата ѝ едва се раздвижи.

— Шайсим, добре ли си? Червата ти задвижиха ли се по задоволителен начин? — Одеса заговори все едно бъбренето за червата ми беше толкова благовъзпитана тема, колкото времето.

Поклатих глава и притиснах длани ниско на корема си. Призляваше ми от страх. Може би щях да успея да прикрия страха си като неразположение.

— Просто искам да спя — казах ѝ.

— Да, поспи. Ще кажа на Дуалия за стомашния ти проблем. Тя ще ти даде масло за това.

Не исках да ми дава нищо. Кимнах и тръгнах леко наведена, за да не може никой да погледне лицето ми. Палатките ни очакваха. Покривите им бяха закръглени, платното силно избеляло и предполагах, че отдалече се бъркат с преспи сняг. Но не си бяхме направили труда да се отдалечим толкова от пътя, а конете бяха вързани и ровеха в снега да търсят замръзнала трева. Всеки минаващ пътник със сигурност щеше да ги забележи, както и ярко боядисаната шейна. А палатките на войниците бяха кафяви и островърхи, и конете им — с всевъзможни цветове. Тъй че защо да си правят труда да маскират нашите палатки? Нещо ме зачовърка за това, а след това, щом се приближих, ме обля вълна на сънливост. Прозях се широко. Щеше да е добре да си почина. Да се пъхна в топлите си одеяла и да спя.

Шън газеше в снега до мен. Когато се приближихме до палатката ни, усетих, че няколко от войниците ни гледат. Хоген, красивият изнасилвач, все още седеше на коня си. Дългата му златиста коса беше изрядно сплетена, мустаците и брадата му — грижливо вчесани. Усмихна се. Имаше сребърни обици и сребърна тока на наметалото си. Той ли пазеше? Погледна ни отгоре — хищник, оглеждащ плячката си — и каза нещо с тих глас. До коня на Хоген стоеше воин с половин брада: бузата и брадичката на другата страна бяха срязани като разцепен картоф и нито косъм не растеше от гладкия белег. Той се усмихна на шегата на Хоген, но младият войник с косата, кафява като зрял жълъд, само проследи Шън с кучешки очи. Мразех ги всички.

От гърлото ми се надигна ръмжене. Одеса рязко се извърна към мен и се оригнах с усилие.

— Извинете — казах, като се постарах да прозвучи сънено и притеснено.

— Дуалия ще ти помогне, Шайсим — успокои ме тя.

Шън мина покрай нас и влезе в палатката; стараеше се да се движи сякаш все още е мъртва за всички неща, но бях видяла стягането в раменете ѝ, когато зяпащите войници бяха заговорили. Беше малка котка, минаваща храбро покрай псета. Когато застанах на входа и изтупах заснежените си ботуши, Шън се беше пъхнала под завивките си и не се виждаше.

Не исках Дуалия да ми помага с нищо. Тази жена ме плашеше. Имаше лишено от възраст лице, закръглено и в същото време набръчкано. Можеше да е на трийсет или дори още по-стара от баща ми. Не можех да определя. Беше пълна като затлъстяла кокошка. Дори ръцете ѝ бяха меки. Ако я бях срещнала като гостенка у дома, щях да предположа, че е нечия префинена майка или баба, жена, която рядко е вършила физическа работа. Всяка дума, която ми беше казала, беше с добродушен тон и дори когато беше нахокала следовниците си пред мен, беше изглеждала по-скоро натъжена заради провала им, отколкото ядосана от него.

И все пак се страхувах от нея. Всичко у нея караше Вълкът Баща да заръмжи. Не силно ръмжене, а безмълвното повдигане на устната, от което космите по гърба ми настръхваха. От нощта, в която ме бяха пленили, дори в най-мътните си мигове усещах, че Вълкът Баща е с мен. С нищо не можеше да ми помогне, но беше с мен. Той ме посъветва да пазя мълчание, той настоя да съхраня силата си, да наблюдавам и да чакам. Налагаше се да си помогна сама, но той беше с мен. Когато единствената утеха, с която разполагаш, е слаба, все пак се вкопчваш в нея.

Колкото и странно да изглежда, въпреки прошепнатите думи на Шън все пак чувствах, че съм по-способната да се справя с положението ни. Казаното от нея ме бе подсетило за една опасност, която не бях съобразила, но не ми беше дало усещането, че Шън ще е тази, която ще ни спаси. Ако някой можеше да ни спаси. Не. Думите ѝ по-скоро ми прозвучаха все едно се перчи, не за да ме впечатли, а за да укрепи собствените си надежди. Обучение за убийца. Малко знаци от това бях видяла през седмиците ни заедно във Върбов лес. По-скоро я бях видяла като суетна и глупавичка, съсредоточена върху спечелването на колкото се може повече хубави неща и приятни забавления, които може да се купят с пари. Виждала я бях да хленчи и да плаче от ужас заради уж стоновете на призрак, който беше всъщност една заклещена котка. И я бях виждала да флиртува с Фицбдителен, и да се опитва да направи същото с Ридъл, и дори, усещах, с татко ми. Всичко в името на това да спечели каквото иска. Парадираше с красотата си, за да привлича внимание.

А след това бяха дошли мъжете и обърнаха собствените ѝ оръжия против нея. Красотата, чарът и хубавите дрехи, които бе използвала за своите си цели, не бяха могли да я спасят от тях. Всъщност я бяха превърнали в мишена. Замислих се дали красивите жени не са по-уязвими и по-вероятни жертви на такива мъже. Превъртях го в ума си. Изнасилването, знаех, беше нараняване, болка и оскърбление. Не знаех пълната му механика, но човек не е длъжен да знае как се върти меч, за да разбере, че е ранен. Шън беше наранена, и то лошо. Толкова лошо, че бе готова да ме приеме като един вид съюзник. Бях смятала, че ѝ помагам, когато бях поискала да я вземат с мен. Сега се зачудих дали наистина не я бях измъкнала от тигана за пържене, за да я вкарам в пламъците с мен.

Помъчих се да помисля за уменията, които биха могли да ни спасят. Можех да се бия с нож. Мъничко. Стига да можех да намеря нож. И стига да се биех срещу само един човек. Знаех нещо, което те не знаеха. Говореха ми все едно, че съм много по-малка. Не бях казала нищо, за да ги поправя. Не бях говорила много с никого от тях. Това можеше да се окаже полезно. Не можех да измисля как, но беше тайна, която аз знаех, а те — не. А тайните може да са оръжие. Бях прочела това, или бях го чула. Някъде.

Сънливостта ме надви и светът пред очите ми се размъти. Нещо в супата, или човекът-мъгла, или и двете. Не се бори, предупреди ме Вълкът Баща. Не им издавай, че знаеш.

Вдишах дълбоко, с престорена прозявка, която изведнъж стана истинска. Одеса тъкмо се пъхаше в палатката зад мен. Проговорих със сънлив глас:

— Те гледат Шън лошо. Онези мъже. Дават ми мрачни сънища. Не може ли Дуалия да им каже да стоят надалече?

— Мрачни сънища — повтори с тих ужас Одеса.

Затаих дъх. Бях ли прекалила? Тя не каза нищо повече и се смъкнах на колене, пропълзях по застланите на пода завивки и се пъхнах под тях до Шън. Под одеялата се измъкнах от дебелото кожено палто, като изпълзях отдолу, вместо да го разкопчавам, и го сгънах за възглавница. Затворих почти напълно очи и дъхът ми се забави. Гледах я през миглите си. Одеса дълго постоя неподвижно, гледаше ме. Усетих, че се мъчи да реши нещо.

Излезе и остави платнището на входа да се смъкне зад нея. Това беше необичайно. Обикновено, когато двете с Шън легнехме да спим, Одеса лягаше до нас. Рядко оставахме извън погледа ѝ, освен когато ни пазеше самата Дуалия. Сега бяхме сами. Зачудих се дали това не е шансът ни да избягаме. Можеше да е. Можеше да е единственият ни шанс. Но тялото ми се стопляше и се чувствах натежала. Мислите ми се движеха все по-бавно. Вдигнах ръката си под завивките и се пресегнах към Шън. Щях да я събудя и щяхме да изпълзим навън под страната на палатката. Навън, в студа и снега. Не обичах студ. Обичах топло и ми се спеше. Бях толкова уморена, толкова сънена. Ръката ми падна преди да стигне до Шън, а нямах волята да я вдигна отново. Заспах.

Събудих се все едно бях изплувала от вода. Не. По-скоро като парче дърво, изскочило на повърхността на водата, защото няма как иначе. Тялото ми се отърси от съня и се надигнах, с прояснен ум. Дуалия седеше кръстато до краката ми. Одеса бе коленичила зад нея и малко встрани. Погледнах Шън. Тя продължаваше да спи, явно без да усеща какво става. Какво ставаше обаче? Примигнах и зърнах за миг блясък с крайчеца на окото си. Обърнах се да погледна, но нямаше нищо. Дуалия ми се усмихваше с вдъхваща успокоение усмивка.

— Всичко е наред — каза ми утешително. От което разбрах, че нещо не е наред.

— Просто си помислих, че трябва да поговорим, за да разбереш, че не трябва да се страхуваш от мъжете, които ни пазят. Те няма да те наранят.

Примигнах отново и в мига преди очите ми да се съсредоточат върху нея, го видях. Мъжът-мъгла седеше в ъгъла на палатката. Бавно, много бавно, изместих погледа си натам, извръщайки само очите си. Да. Глуповата усмивка засия на лицето му, а когато очите ни се срещнаха, той плесна щастливо с ръце и възкликна:

— Братко! — Засмя се сърдечно, сякаш току-що бяхме споделили чудесна шега. Начинът, по който ми се усмихваше, ме накара да разбера, че иска да го обичам толкова, колкото той вече ме обича. Никой не ме беше обичал толкова открито, откакто майка ми беше умряла. Не исках обичта му. Изгледах го сърдито, но той продължаваше да ми се усмихва.

Дуалия се намръщи, само за миг; мазното ѝ лице се стопи в остро неодобрение. Когато погледнах право към нея, усмивката се беше върнала.

— Добре — каза тя, сякаш това я радваше. — Виждам, че малката ни игра вече свърши. Ти го виждаш, нали, Шайсим? Въпреки че нашият Винделиар прави всичко, всичко възможно, за да остане скрит?

Похвала, въпрос и упрек бяха усукани в едно в този въпрос. Кръглото като месечина лице на момчето стана само още по-радостно. Той се заизвива насам-натам, щастлив малък дундьо.

— Глупаво. Глупаво. Брат ми гледа с различни очи. Вижда ме. Вижда ме, о, още откакто бяхме в града. С музиката и сладката храна, и танцуващите хора. — Почеса се замислено по бузата и чух драскане на четина по ноктите му. Значи беше по-стар, отколкото мислех, но все още се държеше като малко момче. — Жалко, че не запазихме онзи празник, с танците, песните и яденето на сладки неща. Защо не сме празнични хора, лингстра?

— Не сме, мой лурик. Това е отговорът. Не сме, точно както не сме нито крави, нито магарешки бодли. Ние сме Слугите. Ние оставаме на пътеката. Ние сме пътеката. Пътеката, по която вървим, е за доброто на света.

— Когато служим на света, служим на себе си. — Дуалия и Одеса изрекоха тези думи в един глас. — Доброто на света е доброто на Слугите. Което е добро за Слугите е добро за света. Ние вървим по пътеката.

Гласовете им секнаха, но и двете се бяха вторачили във Винделиар почти обвинително. Той наведе очи и лицето му малко помръкна. Заговори в отмерен ритъм, думи, за които бях сигурна, че е научил още от люлката.

— Този, който остави пътеката, не е Слуга, а препятствие за доброто на Света. Препятствие на пътеката трябва да бъде избегнато. Ако не може да бъде избегнато, трябва да бъде отстранено. Ако не може да бъде отстранено, трябва да бъде унищожено. Трябва да стоим на пътеката, за доброто на света. Трябва да стоим на пътеката за доброто на Слугите. — Вдиша дълбоко. Кръглите му бузи изпухтяха, щом издиша. Долната му устна остана издадена навън в бебешко цупене и той заби поглед в купчината завивки, не към Дуалия.

Тя беше неумолима.

— Винделиар. Виждал ли е някой празник за теб на тази част от пътеката?

— Не. — Тихо, глухо отрицание.

— Виждал ли е някой, някога, в който и да е сън, Винделиар да се весели на празник?

Той вдиша късо и раменете му се смъкнаха.

— Не.

Дуалия се наведе към него. Милото изражение се беше върнало на лицето ѝ.

— Тогава, мой лурик, няма никакъв празник на пътеката на Винделиар. Да отиде Винделиар на празник би било Винделиар да остави пътеката, или да я изкриви. А тогава какво би бил Винделиар? Слуга?

Той поклати бавно кръглата си глава.

— Какво тогава? — Беше безмилостна.

— Препятствие. — Той вдигна глава и преди тя да е успяла да го притисне още повече, добави: — Да се избегне. Да се отстрани. Или унищожи. — Сниши глас и наведе очи при последната дума. Зяпнах го. Никога не бях виждала човек, който да вярва толкова пълно, че някой, който уж го обича, би го убил за нарушаване на правило. Мраз полази по гърба ми, щом разбрах, че аз също го вярвам. Тя щеше да го убие, ако се отклонеше от пътеката.

Каква пътека?

Смятаха ли, че аз имам пътека? Бях ли в опасност, ако се отклоня от нея? Изместих погледа си към Дуалия. Щеше ли да убие и мен за отклоняване от пътеката?

Погледът на Дуалия засече моя и не можех да го извърна настрани. Тя заговори тихо, мило:

— Затова дойдохме, Шайсим. Да те спасим и да те опазим. Защото ако не го бяхме направили, щеше да се превърнеш в препятствие на пътеката. Ще те отведем у дома, на безопасно място, където не можеш да напуснеш пътеката неволно, нито да я промениш. Като те пазим, ще пазим пътеката и ще пазим света. Докато светът е в безопасност, и ти си в безопасност. Не бива да се страхуваш.

Думите ѝ ме ужасиха.

— Какво е пътеката? Как мога да разбера дали стоя на пътеката?

Усмивката ѝ се разшири. Тя кимна замислено.

— Шайсим. Доволна съм. Това е първият въпрос, който винаги се надяваме да чуем от Слуга.

Замръзнах. Слуга? Виждала бях живота на слуги. Никога не си бях представяла, че ще бъда такава, и изведнъж разбрах, че изобщо не искам да съм такава. Смеех ли да кажа това? Беше ли това напускане на пътеката?

— Тъй че да го чуя от шайсим на твоите години е забележително. Шайсимите често са слепи за идеята, че може да са пътека. Те виждат възможности и пътища, които водят до толкова много разклоняващи се пътеки. Шайсимите, родени по широкия свят, често имат затруднение в приемането, че има само една истинска пътека, пътека, която е била видяна и очертана. Пътека, която всички ние трябва да се стремим да донесем в света, тъй че да може светът да е по-добро място за всички нас.

Значи „шайсим“ не беше собствено, а нарицателно име?!

Разбирането на това, което говореше, се надигна в мен като вълна. Беше ли нещо, което винаги бях знаела? Спомних си съвсем ясно как просякът на пазара ме беше докоснал и изведнъж бях видяла безкрайност от възможности за бъдещето, всички зависещи от решението на една млада двойка, която бях зърнала мимоходом. Дори бях помислила да тласна бъдещето в посока, която ми изглеждаше разумна. Щеше да означава младият мъж да бъде убит от разбойници, а жената да бъде изнасилена и убита, но бях видяла как братята ѝ препускат на конете си да отмъстят за нея и окуражават други да тръгнат с тях, и как бяха направили пътищата безопасни за пътници десетилетия след като сестра им беше умряла. Два живота, отишли си в болка и мъчение, но толкова много спасени.

Върнах се в настоящето. Одеялата, в които се бях вкопчила, се смъкнаха от мен и зимният студ ме сграбчи.

— Виждам, че ме разбираш — каза с медения си глас Дуалия. — Ти си шайсим, скъпи. В някои места биха те нарекли Бял пророк, въпреки че изобщо не си толкова бял, колкото трябва да е един от тях. Все пак вярвам на Винделиар, че си изгубеният син, когото търсим. Ти си рядко същество, шайсим. Може би не си осъзнал това. Малко са хората, на които е дадена дарбата да виждат онова, което би могло да бъде. Още по-редки са тези, които могат да погледнат и да видят връхчетата, малките местенца, където дума или усмивка, или бърз нож, тласкат света в различна посока. Най-редките от всичките са тези като теб. Роден, изглежда, почти по случайност, от хора, които не знаят какво си. Те не могат да те предпазят от правенето на опасни грешки. Не могат да те спасят от напускането на пътеката. И тъй, ние дойдохме да те намерим. Да те опазим, теб и пътеката. Защото ти можеш да видиш мига, в който всички неща се променят, преди да се случи. И да видиш кой, в дадения цикъл, ще бъде Катализаторът за това време.

— Катализатор. — Нещо в тази дума ме наведе на мисълта за подправка или целебна билка. Неща, които променят други неща. Подправка, даваща вкус на ястие, или билка, която спасява живот. Катализатор. Някога така бяха наричали баща ми, в някои от свитъците му, които бях чела.

Дуалия използва думата, за да изкопчи нещо от мен.

— Онзи, когото би могъл да използваш, за да изместиш света на различна пътека. Твоят инструмент. Твоето оръжие в битката ти да оформиш света. Виждал ли си го вече? Или нея?

Поклатих глава. Призляваше ми. Знанието набъбваше вътре в мен като повръщане, надигнало се до гърлото. Изгаряше ме със студ. Сънищата, които бях имала. Нещата, които бях знаела, че трябва да направя. Бях ли предизвикала децата в имението да ме нападнат? Когато Тафи ме беше ударил, нишката плът, която бе държала езика ми неподвижен, се беше скъсала. Бях проговорила. Излязла бях онзи ден, знаейки, че трябва да се случи, ако искам да мога да говоря. Потреперих в завивките си, зъбите ми изтракаха.

— Много ми е студено…

Тогава бях готова да предизвикам тази промяна. Тафи беше инструментът ми, за да го направя. Защото можех да видя лавината последствия от това, че съм там, където другите деца ще ме видят. Бях там, където щяха да могат да ме хванат. Защото бях знаела, че трябва да го направя. Трябваше да го направя, за да стъпя на своята пътека. Пътеката, която бях зървала откакто се бях родила. Всеки би могъл да промени бъдещето. Всеки от нас променя бъдещето непрестанно. Но Дуалия беше права. Малцина можеха да правят това, което можех да правя аз. Можех да видя, с почти абсолютна яснота, най-вероятните последствия от дадено действие. А след това можех да освободя тетивата и да отпратя това последствие като стрела в бъдещето. Или да предизвикам някой друг да направи това.

Знанието за това, което можех да правя, ме замая. Не го исках. Чувствах се зле с него, все едно беше болест в мен. След това ми прилоша. Светът се завъртя около мен. Затворех ли очи, се завърташе по-бързо. Стиснах завивките и си наложих да не затреперя. Студът ме сграбчи толкова силно, че си помислих, че вече съм умряла от него.

— Интересно — каза Дуалия. Не посегна да ми помогне, а когато Одеса се размърда зад нея, махна рязко с ръка. Одеса замръзна, свила глава между раменете си като сгълчано куче. Дуалия погледна към Винделиар. Беше се свил в себе си.

— Наблюдавайте го. И двамата. Но нищо повече. Това не е предсказано. Ще събера другите и ще извлечем спомените си за предсказанията. Докато не разберем какво е било видяно от това, ако нещо е било видяно, е най-безопасно да не правим нищо.

— Моля ви — отроних, без да знам кого от тях умолявам. — Лошо ми е. И ми е толкова студено…

— Да. — Дуалия кимна. — Да, зле ти е. — Махна заканително с пръст на двамата си лурики и излезе от палатката.

Седях съвсем неподвижно. Ако помръднех, световъртежът ставаше непоносим. Но ми беше студено, толкова студено. Исках да посегна за одеялата и кожите, да ги издърпам и да се загърна с тях. Но всяко движение събуждаше виенето на свят. Осмелих се, а след това, заради смелостта си, повърнах. Повърнах по себе си, предницата на ризата ми прогизна и ми стана още по-студено. Нито човекът-мъгла, нито Одеса помръдваха. Тя ме гледаше с млечните си очи, а той ме гледаше с насълзени очи. Гледаха, докато не заповръщах жълтеникава течност, която не можех да изплюя. Полепна по устните и брадичката ми, а палатката продължаваше да кръжи и ми беше толкова студено… Исках да съм далече от мокрото и вонята на повърнатото.

Направи го. Махни се. Замайването щеше да е лошо, все едно дали щях да се задвижа бавно или бързо. Просто го направи.

Дръпнах се рязко назад и се смъкнах на една страна. Замайването, което ме порази, бе толкова силно, че не можех да различа горе от долу. Мисля, че простенах.

Някой вдигна одеяло и го затъкна около мен. Беше Шън. Не можех да понеса да погледна към нея заради световъртежа, но познах мириса ѝ. Сложи още нещо отгоре ми. Кожа, тежка. Почувствах се мъничка, но по-стоплена. Свих се на кълбо. Зачудих се дали ще мога да заговоря, без да повърна.

— Благодаря ти — казах. И: — Моля. Не ме пипай. Не ме мести. Замайването става още по-лошо.

Съсредоточих поглед върху ъгъла на одеялото. Внуших му с волята си да остане неподвижно и като по чудо то остана. Задишах бавно, предпазливо. Трябваше да се стопля, но още повече трябваше въртенето да спре. Нечия ръка ме докосна, ледена ръка на шията ми. Извиках.

— Защо не му помогнете? Лошо му е. Изгаря в треска. — Гласът ѝ прозвуча сънено, но знаех, че не е сънена. Не съвсем. Гневът ѝ беше твърде силен, за да е сънена. Можеха ли и другите да чуят това?

Одеса заговори:

— Не трябва да правим нищо, докато лингстра Дуалия не се върне и не ни нареди. Дори ти в този момент може да си нарушила пътеката.

Още едно одеяло отгоре ми.

— Ами тогава не правете нищо. Не ме спирайте.

Шън легна до мен. Искаше ми се да не беше. Боях се, че ако ме бутне или размести, световъртежът ще се завихри отново.

— Ние се подчинихме. — Страхът в гласа на Винделиар бе като лоша миризма във въздуха. — Лингстра не може да ни е сърдита. Подчинихме се и не направихме нищо. Вдигна ръце и закри очите си. — Не направих нищо да помогна на брат си — изхлипа. — Нищо не направих. Тя не може да е сърдита.

— О, може — каза Одеса с горчивина. — Винаги може да е сърдита.

Много предпазливо оставих очите си да се затворят. Кръженето се забави. Спря. Заспах.