Гонитбата на Шута

5.Сливане на същности

Събудих се от онзи сън на цял живот разстояние от последния път, когато бях ловувал с вълка. Лежах неподвижно, разтревожен, усещах заплахата в това. Какво ме беше събудило? Какво трябваше да бъде убито? И тогава долових миризмата на гореща храна, бекон и месеници и съживителното ухание на чай. Размърдах се, напълно буден, и се надигнах. Звукът, който ме събуди, беше затварянето на вратата ми. Аш беше влязъл, беше поставил подноса с храна на масата, беше разбъркал и подсилил огъня, взел беше прогизналата ми риза и беше свършил всичко това толкова безшумно, че го бях проспал. Побиха ме тръпки. Толкова ли безгрижен бях станал, че да проспя нахлуване в стаята? Това беше границата, която не можех да си позволя да прекрача.

Надигнах се и се пресегнах да опипам гърба си. Раните се затваряха, бяха залепнали по вълнената тъкан и леко сърбяха. Стегнах се и отскубнах нощницата от тях, като през цялото време се гълчах наум, че съм спал толкова дълбоко. Аха. Твърде много ядене, твърде много пиене, плюс изтощението от лекуването с Умение. Реших, че бих могъл да оправдая непредпазливостта си на тези основания. Не прогоних напълно раздразнението, което изпитвах. Зачудих се дали Аш ще донесе на Сенч за грешката ми, дали той ще похвали момчето и дали ще се смеят за това.

Станах, протегнах се предпазливо и си казах да престана да съм такова дете. Аш ми беше донесъл закуската и го бях проспал. Нелепо беше да си позволявам това да ме притеснява.

Не бях очаквал да съм огладнял след всичко, което бях изял предната вечер, но щом седнах пред храната открих, че съм. Набързо се справих с нея и реших да прегледам Шута, преди да поспя още малко. Боравенето с Умение предната нощ ме беше изтощило много повече от всяко друго начинание, с което се бях заемал напоследък. Той беше получателят на това усилие. Беше ли го изтощило също колкото мен?

Залостих вратата на коридора, задействах тайната и тихо се изкачих по стълбите, отново в света на сумрака. Застанах на най-горното стъпало и се заслушах в пращенето на огъня, в къкренето на котле на куката в огнището и в спокойния дъх на Шута. Всички следи от дейностите предната нощ бяха заличени, но в края на надрасканата работна маса на Сенч бяха оставени чисти превръзки, мехлеми и няколко отвари за облекчаване на болка. До тях лежаха и четири ръкописа. Сенч като че ли винаги мислеше за всичко.

Постоях малко, загледан в Шута. Лежеше по корем, с леко отворена уста. Лорд Златен някога беше чаровен мъж. Спомних си с жал гладките му черти, златистата му коса и кехлибарените очи. Сега белези прошарваха страните му и стягаха плътта около очите. Косата му бе оредяла и беше къса и трошлива като слама. Лорд Златен си бе отишъл, но приятелят ми оставаше.

— Шуте? — казах тихо.

Той ахна стъписано, нещо между стон и вопъл, слепите му очи се отвориха рязко и вдигна ръка към мен, за да се предпази.

— Аз съм. Как си?

Пое си дъх, за да ми отвърне, но се закашля. Когато свърши, каза хрипливо:

— По-добре. Мисля. Тоест, някои болки са намалели, но останалите все още са толкова остри, че не знам дали съм по-добре, или просто съм станал по-опитен в пренебрегването им.

— Гладен ли си?

— Малко. Фиц, не помня какво стана. Говорехме си на масата, а сега съм буден в леглото. — Ръката му заопипва към кръста и предпазливо докосна превръзките. — Какво е това?

— Един абсцес на гърба ти се отвори. Ти припадна и докато не можеше да усещаш болка го почистих и превързах. И няколко други.

— По-малко болят. Натиска го няма — призна той. Беше мъчително да гледам как премести тялото си към ръба на леглото. Изправи се с колкото може по-малко движения. — Би ли сложил храната? — помоли тихо и долових неизречената му молба да го оставя да се справи сам.

Под потропващия капак на котлето намерих пласт бели кнедли върху дебел слой мазнина с късчета сърнешко и зеленчуци. Разпознах едно от любимите блюда на Кетрикен и се зачудих дали тя лично избира менюто на Шута. Щеше да е типично за нея.

Докато сипвах храната, Шутът докрета до камината и стола си. Движеше се с повече увереност, все още плъзгаше стъпалата си, за да не се натъкне на някое препятствие, все още с протегната напред ръка, пристъпваше и се олюляваше, но без да се нуждае от помощ или да ме моли за помощ. Намери стола и се смъкна в него. Не опря гърба си на облегалката. Когато пръстите му запърхаха над приборите, казах тихо:

— След като се нахраниш, искам да сменя превръзките на гърба ти.

— Всъщност не „искаш“ и на мен няма да ми е приятно, но повече не мога да имам лукса да отказвам такива неща.

— Вярно е — отвърнах, след като думите му потънаха в кладенец на мълчание. — Животът ти все още виси на ръба, Шуте.

Той се усмихна. Не изглеждаше хубаво: изпъна белезите на лицето му.

— Ако беше само моят живот, приятелю, щях да съм легнал край пътя и да съм свършил отдавна.

Изчаках. Той започна да яде.

— Отмъщение? — попитах кротко. — Лош мотив е за правене на каквото и да било. Отмъщението не премахва онова, което са ти направили. Не възстановява унищоженото. — Умът ми ме върна назад през годините. Заговорих бавно, без да съм сигурен дали искам да споделя това дори с него. — Една пиянска нощ на пустословие и викове по хора, които ги нямаше там… — преглътнах буцата в гърлото си — и осъзнах, че никой не може да се върне навреме и да заличи онова, което ми бяха причинили. Никой не можеше да премахне болката ми. И им простих.

— Но разликата, Фиц, е, че Бърич и Моли изобщо не искаха да те наранят. Каквото направиха, направиха го за себе си, като вярваха, че си мъртъв и свършил. А за тях животът трябваше да продължи.

Отхапа от кнедлата и бавно я задъвка. Отпи малко от жълтото вино и се покашля.

— Веднъж, бяхме доста далече от брега, екипажът направи каквото знаех, че ще направят. Взеха от нещата ни каквото сметнаха, че е ценно. Всичките кубчета паметен камък, които Прилкоп с такова усърдие беше избрал и носил дотогава, бяха изгубени за него. Екипажът нямаше представа какво са те. Повечето не можеха да чуят поезията, музиката и историята, които бяха съхранени в тях. Тези, които можеха, се разтревожиха. Капитанът заповяда всички кубчета да бъдат хвърлени през борда. След това се държаха с нас като с робите, каквито смятаха да станем, щом намерят място, където да ни продадат.

Седях смълчан и вцепенен. Обикновено неразговорчивият Шут говореше гладко и плавно. Зачудих се дали не е репетирал разказа си в часовете на самота. Дали слепотата му подсилваше самотата и го тласкаше към тази откритост?

— Бях в отчаяние. Прилкоп като че закоравяваше с всеки ден, мускулите му заякваха от работата, но аз се бях изцерил едва наскоро. Ставах все по-болен и слаб. Нощем, свити на откритата палуба сред вятър и дъжд, той често поглеждаше към звездите и ми напомняше, че пътуваме във вярната посока. „Вече не приличаме на Бели пророци, и двамата, но щом стигнем брега, ще е на място, където хората ни ценят. Изтърпи и ще стигнем там.“

Отпи още глътка вино. Седях тихо и изчаках, докато хапне още.

— Стигнахме там — най-сетне продължи той. — И Прилкоп беше почти прав. Когато стигнахме в пристанището, го продадоха на търга за роби, а аз… — Гласът му заглъхна. — О, Фиц. Това разказване ме изморява. Изобщо не желая да си го спомням. Не беше добро време за мен. Но Прилкоп намери някой, който беше склонен да му повярва, и скоро се върна за мен. Купиха ме, доста евтино, и неговият покровител ни помогна да довършим пътуването си до Клерес и школата ни.

Пак отпи от виното. Зачудих се на пропуска в разказа му. Какво беше толкова ужасно, че не искаше да си го спомня?

Той заговори, сякаш прочел мислите ми:

— Трябва да довърша тази история бързо. Сърце не ми стига за подробностите. Пристигнахме в Клерес и когато приливът се отдръпна, прекосихме Белия остров. Там покровителят ни достави до портите на школата. Слугите, които ни отвориха вратите, бяха изумени, защото веднага разбраха какво сме. Благодариха на господаря ни, възнаградиха го и бързо ни прибраха вътре. Тогава колатор Пиерек беше главният Слуга. Отведоха ни в Залата на записите и там преровиха свитъци и ръкописи, и подвързани страници, докато намериха Прилкоп. — Шутът бавно поклати глава в почуда. — Опитаха се да пресметнат възрастта му и не успяха. Стар беше, Фиц, много стар, наистина, Бял пророк, надживял края на срока му да прави промени. Бяха изумени.

Замълча и добави:

— И още по-изумени, когато откриха кой съм аз.

Лъжицата му подгони храната из купата. Намери и изяде една кнедла, а след това — къс сърнешко. Помислих, че ме кара да чакам за разказа му и че му е приятно да ме държи в напрежение. Не го упрекнах.

— Бях Белия пророк, когото бяха изхвърлили. Момчето ясновидец, за което бяха казали, че са сгрешили, че вече има Бяла пророчица за това време и че тя вече е заминала на север, за да предизвика нужните промени. — Изведнъж дрънна с лъжицата си. — Фиц, бях много по-смешен от „Шута“, какъвто винаги си ме наричал. Бях идиот, тъп, безмозъчен… — Потисна внезапно обзелия го гняв, като стисна нашарените си с белези длани и удари с тях по масата. — Как съм могъл да очаквам, че ще ме посрещнат с нещо друго освен с ужас? При всичките онези години, в които ме бяха държали в школата изолиран и ме упояваха, за да мога да сънувам по-ясно за тях… При часовете, през които бодяха с игла коварните ѝ образи в кожата ми, за да ме направят не-Бял! При всичките дни, в които се опитваха да ме объркат и смутят, показвайки ми десетки, стотици пророчества и сънища, които според тях трябваше да ме убедят, че не съм това, което знаех, че съм! Как можах да се върна там, въобразявайки си, че ще се зарадват да ме видят и бързо ще признаят колко са сгрешили? Как можах да си помисля, че ще искат да разберат, че са направили такава огромна грешка?

Заплака, докато говореше, от слепите му очи бликнаха сълзи и потекоха покрай белезите на лицето му. Една отдалечена част на ума ми забеляза, че сълзите му изглеждат по-бистри отпреди, и се зачуди дали това означава, че инфекцията е надвита. Другата, по-разумна част от мен, говореше тихо:

— Шуте. Шуте, всичко е наред. Сега си тук с мен и те не могат да те наранят повече. В безопасност си тук. О, Шуте. В безопасност си. Любими.

Когато го нарекох със старото име, той изпъшка, отпусна глава на ръцете си и заплака като дете. После за миг гневът му пламна отново и той извика:

— Бях толкова глупав!

Захлипа. Оставих го да поплаче. Нищо полезно не можеш да кажеш на човек, когато е обзет от такова отчаяние. Тялото му потръпна. Хлиповете му се забавиха, затихнаха и най-сетне спряха, но той не вдигна глава. Заговори на масата с глух, мъртъв глас.

— Винаги бях вярвал, че грешат. Че наистина не знаят. — Изпъшка пак, въздъхна и вдигна глава. Пръстите му зашариха за кърпата и той изтри очите си с нея. — Фиц, те знаеха. Винаги бяха знаели, че съм аз. Че аз съм истинският Бял пророк. Бялата жена я бяха създали те. Бяха я направили все едно, че се бяха опитали да създадат порода гълъб с бяла глава и опашка. Или все едно, че вие с Бърич се опитвате да създадете жребче със силата на расов жребец и с нрава на кобилата. Бяха я създали там, в школата, и я бяха научили и напълнили с пророчествата и сънищата, които служеха на техните цели. Бяха я накарали да повярва и бяха изкривили сънищата ѝ така, че да предсказват онова, което те искаха да стане. И я бяха изпратили. А мен задържаха.

Едно от упражненията на Сенч, когато ме обучаваше, беше да сглобявам късовете от някой предмет. Започваше с прости неща: той хвърляше чиния на пода и аз трябваше да се постарая да сглобя парчетата. Предизвикателствата се усложняваха. Чинията падаше и трябваше да гледам парчетата и да ги съчетая наум. След това ми се връчваше торба с парчета от нещо, счупено гърне или нарязана конска сбруя, или нещо от този род, и аз трябваше да ги събера и да ги подредя. След време в торбата имаше не само унищожената вещ, но и късчета от неща, които изглеждаха, че са от същата вещ. Беше упражнение, което да обучи ума ми да събира и сглобява късчета факти и откъслечни слухове в разбираемо цяло.

Тъй че сега умът ми заработи. Започна да събира късовете така, че едва ли не чувах клъцването на парчета натрошен чайник, наместващи се едно към друго. Разказът на пратеничката за раждане на деца, които ѝ били отнети, се съчета с разказа на Шута за Слугите, създаващи свои Бели пророци. Расата на Белите с тяхната дарба на прорицание беше изчезнала от света много отдавна — Шутът ми беше казал това още докато бяхме момчета. Твърдеше, че Белите започнали да се смесват с човеци, разредили чистата си кръв, докато носещите това наследство престанали да показват признаци и често не го осъзнавали. И беше добавил, че само рядко имало по някое дете, в което, случайно, се пробуждало това древно наследство. Той бил такъв и имал големия късмет, че родителите му знаели какво представлява. И знаели, че в Клерес има школа, където децата с физически черти на Бели били взимани и учени да записват сънищата си и своите проблясъци или видения за бъдещето. Там съхранявали огромни библиотеки със записани видения и Слугите ги проучвали, за да могат да научат събитията, които ще се разиграят в бъдещето на света. Тъй че, още докато бил много малък, родителите му го дали на Слугите, за да го научат да използва дарбите си за доброто на цялото човечество.

Но Слугите не повярвали, че той бил единственият истински Бял ясновидец. Малко бях знаел за това. Беше споделил, че са го задържали там много след момента, в който почувствал, че трябва да тръгне по света, за да промени хода на събитията така, че да отправи всички нас по по-добър път. Знаел бях, че е избягал от тях и е тръгнал по света сам, за да стане онова, което вярвал, че трябва да бъде.

А сега научих по-тъмната страна на онова място. Бях помагал на Бърич в подбора на породи кучета и коне. Знаех как става. От бяла кобила и бял жребец може не винаги да се роди бяло жребче, но ако се роди и ако съчетаем това животно с друг бял кон или с негов родственик, най-вероятно ще се получи ново бяло жребче. Тъй че, ако крал Умен пожелаеше, можеше да има поколения бели коне за гвардията си. Бърич беше твърде разумен в развъждането на коне, за да позволи по-дълбоко близкородствено кръстосване. Щеше да е голям срам за него да получи сакато или уродливо жребче, родено заради нехайството му.

Зачудих се дали Слугите споделят неговия морал в това отношение. Някак си се съмнявах в това. Тъй че ако Слугите го пожелаеха, те също можеха да получат деца със светлата кожа и безцветните очи на Бели пророци. И у някои можеше да се прояви дарбата на прорицателството. Чрез тези деца Слугите можеха да придобият възможността да надничат в бъдещето и различните пътеки, по които то може да тръгне, в зависимост от големи и малки събития. Според описанието на Шута те бяха правили това от поколения, вероятно още преди той да се роди. Тъй че сега Слугите разполагаха с огромен резервоар от възможни бъдещи пътища, които да проучват. Бъдещето можеше да се манипулира, не за благоденствието на целия свят, а за удобството и доброто бъдеще на самите Слуги. Беше гениално. И беше гнусно.

Умът ми направи следващия скок.

— Как можеш да се бориш с хора, които знаят следващия ти ход преди теб?

— Аха. — Каза го почти радостно. — Схващаш бързо. Знаех, че ще е така. Разбираш го още преди да съм ти дал последните късове. И все пак те не го знаят, Фиц. Не предвидиха, че изобщо се връщам. Защо? Защо трябваше да прибягват към нещо толкова жестоко, физическо изтезание, за да разберат какво знам? Защото ти ме направи, моят Катализатор. Ти ме създаде, същество извън всяко бъдеще, провидяно някога. Напуснах те, защото знаех колко силни сме заедно. Знаех, че бихме могли да променим бъдещето на света, и се страхувах, че ако останем заедно, както съм сляп за бъдещето, може да задействаме ужасни неща. Тъй че те напуснах, макар да знаех, че това разкъса сърцето ти толкова дълбоко, колкото разкъса моето. И бях сляп, още тогава, за факта, че вече сме направили точно това.

Вдигна глава и извърна лицето си към мен.

— Ние ги заслепихме, Фиц. Дойдох да те потърся, изгубен Пророк. В почти всяко бъдеще, което можех да провидя, ти или изобщо не съществуваше, или беше умрял. Знаех, знаех, че ако можех да те провидя и да те опазя жив, ти щеше да си Катализаторът, който да отправи света по нов и по-добър път. И ти го направи. Шестте херцогства останаха непокътнати. Каменни дракони се вдигнаха във въздуха и злата магия на Претопяването беше премахната, и истинските дракони бяха върнати на света. Заради теб. Всеки път, когато те измъквах от ръба на смъртта, ние променяхме света. И все пак всички тези неща Слугите също ги бяха зърнали, макар и да вярваха, че едва ли ще се сбъднат. А когато изпратиха своята Бяла жена, Бледата жена, за да бъде лъжлива Бяла пророчица, а мен ме задържаха затворен в Клерес, мислеха, че са гарантирали изхода, който желаят. Ти нямаше да съществуваш.

— Но ние им попречихме. А след това ти направи немислимото. Фиц, аз умрях. Знаех, че ще умра. Във всички пророчества, които изобщо бях прочел в библиотеката на Клерес, във всички съновидения, които бях имал, умрях там. И наистина умрях. Но в нито едно бъдеще, провидяно от когото и да било, никога, в цялата им съкровищница от пророчества, не бях измъкнат жив от другата страна. — Той се усмихна криво. — Това промени всичко. Ти ни запокити в едно невидяно бъдеще. Сега те се лутат слепешком, чудят се какво ще стане с всичките им планове. Защото Слугите не планират за десетилетия, а за поколения. След като знаят времето и начина на собствената си смърт, те са удължили живота си. Но ние сме им отнели много от тази власт. Белите деца, родени след моята „смърт“, са единствените, които могат да гледат в бъдещето от онзи момент. Лутат се слепешком по възможните пътеки на бъдещето, по които ние някога препускахме в галоп. Тъй че трябва да издирят онова, от което най-много се боят тепърва: истинския Бял ясновидец за това поколение. Знаят, че той е навън някъде, извън тяхното знание и власт. Знаят, че скоро трябва да го заловят, иначе всичко, което са изградили, би могло да се срути.

В думите му кънтеше увереност. Въпреки това неволно се усмихнах.

— Значи ти промени техния свят. Вече ти си Катализаторът. Не аз.

Лицето му стана безизразно.

— Възможно ли е такова нещо? — попита в почуда. — Това ли зърнах веднъж, в сънищата, където не бях Бял ясновидец?

— Нямам отговор за това. Може вече да не съм твоят Катализатор, но съм сигурен, че не съм и пророк. Хайде, Шуте. Превръзките на гърба ти трябва да се сменят.

Той поседя малко, притихнал и неподвижен. Накрая отстъпи.

— Е, добре.

Преведох го през стаята до масата на Сенч. Той седна на пейката и дланите му запърхаха, успокоиха се и след това заопипваха по масата и намериха принадлежностите, приготвени ми от Сенч.

— Помня това — каза тихо.

— Малко се е променило през годините. — Преместих се зад него и огледах нощницата му. — Раните са пуснали гной. Сложих плат на гърба ти, но се е просмукала и през него. Нощницата е залепнала за гърба ти. Ще донеса топла вода, ще я намокря, за да я свалим, и ще ги почистя пак. Ще ти донеса чиста нощница и ще сложа водата да се стопли.

Докато се върна с легена и чистата риза, Шутът ми беше подредил медицинските принадлежности.

— Лавандулово масло, по миризмата — каза и пипна първото бурканче. — Меча мас с чесън, тук вътре.

— Добър избор. Ето, идва и водата.

Той изсъска, щом я разтрих с гъбата по гърба му. Дадох на полуоформените корички време да омекнат, след което му предложих избор:

— Бързо или бавно?

— Бавно — отвърна той, тъй че започнах с най-долната рана на гърба му: пробивна, много близо до гръбнака му. Докато освободя грижливо тъканта от протеклата рана, косата му стана мокра от пот. — Фиц — процеди той през стиснати зъби. — Просто го направи.

Кокалестите му длани намериха ръба на масата и се вкопчиха в него. Не отпрах ризата, а я обелих внимателно, без да обръщам внимание на звуците, които издаваше Шутът. В един момент той удари с юмрук по каменната маса, после изохка от болка и отпусна юмрука и челото си на масата.

— Свърши се — казах му, щом навих и вдигнах ризата над раменете му, след което я пуснах на пода.

— Колко са зле?

Придърпах свещника и огледах гърба му. Толкова изтънял. Костите на гръбнака му бяха като низ хълмчета по гърба му. Раните зейнаха безкръвни към мен.

— Чисти са, но отворени. Добре е да ги оставим отворени, за да се изцерят отвътре навън. Стегни се отново. — Той запази мълчание, докато измивах всяка рана с лавандуловото масло. Когато добавих мечата мас с чесън, миризмите не се съчетаха добре. Затаих дъх. След като всички рани бяха намазани, сложих на гърба му нов плат; разчитах, че маста ще го задържи на място. — Ще ти облека чиста риза — казах му. — Постарай се да не разместваш превръзката, след като ти я облека.

Отидох до другия край на стаята. Раните му бяха зацапали постелята му с кръв и гной. Трябваше да оставя бележка на Аш да донесе чисти чаршафи. После се зачудих дали момчето знае да чете и реших, че най-вероятно знае. Дори майка му да не беше настоявала за това за занаята си, Сенч сто на сто веднага бе започнал да го учи. Засега само обърнах възглавниците и оправих постелята.

— Фиц? — извика Шутът.

— Тук съм. Оправям ти леглото.

— От теб можеше да стане чудесен прислужник.

Помълчах малко, зачуден дали ми се присмива.

— Благодаря ти — добави той. — А сега какво?

— Ами, нахранен си и ти сменихме превръзките. Може би ще искаш да отпочинеш още малко.

— Всъщност ми омръзна да отпочивам. Толкова съм отегчен, че не мога нищо да направя, освен пак да си легна.

— Сигурно е доста отегчително.

Той закрета към мен. Знаех, че не иска да му предложа помощ.

— Ах, скуката. Фиц, нямаш представа колко сладка може да е скуката. Когато помисля за безкрайните дни, които прекарвах в чудене кога ще се върнат и какво ново изтезание може да са измислили, и дали може да сметнат за уместно да ми дадат храна или вода преди или след… е, скуката става по-желана и от най-екстравагантното празненство. А по пътя ми насам, о, как копнеех дните ми да са предсказуеми. Да знам дали човекът, с когото говоря, наистина е добър или е жесток, да знам ще има ли храна този ден или дали ще намеря сухо място за преспиване. Ах… — Почти беше стигнал до мен. Спря и чувствата, които преминаха по лицето му, ме разкъсаха. Спомени, които нямаше да сподели с мен.

— Леглото ти е ей там, вляво от теб. Така. Ръката ти е на него.

Кимна ми, потупа с ръка и се добра пипнешком до ръба на леглото. Бях му разгънал завивките. Обърна се и седна. По лицето му пробяга усмивка.

— Толкова меко. Нямаш представа, Фиц, колко ми е хубаво от това.

Движеше тялото си много предпазливо. Напомни ми за Търпение към края на живота ѝ. Отне му време, докато вдигне краката си на леглото. Хлабавите панталони оголиха мършавите му прасци и изкривените бучки на глезените му. Потръпнах, когато видях лявото му стъпало. Да се нарече „стъпало“ беше преувеличение. Не знаех как ходи с това.

— Помагах си с тояга.

— Не го казах на глас!

— Чух звука, който издаде. Издаваш го, когато видиш нещо болезнено. Носльо с драскотината на муцуната. Или когато сложиха торба на главата ми и ме биха. — Легна на една страна и ръката му зашари за завивките. Придърпах ги мълчаливо над него. Той помълча около минута, после отрони: — Гърбът ме боли по-малко. Направи ли нещо?

— Почистих раните и ги превързах.

— И?

Защо трябваше да лъжа?

— Когато те докоснах, за да почистя първия мехур, който се беше спукал, аз… влязох в теб. И окуражих тялото ти да се изцери само.

— Това е… — затърси дума — интересно.

Бях очаквал гняв. Не колебливия му интерес. Заговорих искрено.

— И малко плашещо също. Шуте, в предишния ми опит с лечение с Умението отнемаше истинско усилие, често пъти усилието на цяла котерия, за да намерим път в тялото на човек и да го предизвикаме да се труди по-упорито, за да се самоизцери. Затова да проникне съзнанието ми толкова лесно в тялото ти беше смущаващо. Нещо странно има тук. Странно по същия начин, по който беше твърде лесно да те пренеса през стълбовете. Ти си взе връзката Умение, преди много години. — Струваше ми усилие да сдържа укора в гласа си. — Мисля за нощта, в която дойдохме тук, и се удивлявам на безразсъдството си в това усилие.

— Безразсъдство — повтори той тихо и се изсмя гърлено. Закашля се, след което добави: — Вярвам, че животът ми бе на ръба в онази нощ.

— Да. Мислех, че съм изгорил силата на Ридъл, за да те пренеса. Но степента на изцеряване, която вече показа, щом пристигнахме, ме кара да се чудя дали не беше нещо друго.

— Нещо друго беше — заяви той твърдо. — Не мога да претендирам, че го разбирам, и все пак съм сигурен, че съм прав. Фиц, преди толкова много години, когато ме върна от мъртвите, ти ме намери и ме прибра в своята плът, докато ти самият влезе в мъртвото ми тяло и го накара да се върне към живота, все едно че напердаши с камшик впряг, за да изтегли фургон от блато. Беше безскрупулен в това, което направи. Също такъв беше и когато рискува всички, не само себе си и мен, но и Ридъл, за да ме пренесеш тук.

Сведох глава. Не беше похвала.

— Прехвърлихме се и всеки от нас се върна към живота в собственото си тяло. Помниш ли това?

— Донякъде — отвърнах уклончиво.

— Донякъде? Докато се прехвърляхме, ние се смесихме и се сляхме.

— Не. — Този път лъжеше той. Време беше да изрека истината. — Не това си спомням. Не беше временно сливане. Помня, че бяхме едно. Не бяхме цялости, които се сляха, докато се прехвърляхме. Бяхме части, които най-сетне образуваха едно цяло. Ти и аз, и Нощни очи. Едно същество.

Не можеше да ме види и въпреки това все още избягваше лицето ми, сякаш бях казал нещо твърде интимно. Кимна леко за потвърждение.

— Случва се — промълви. — Сливане на същности. Видял си резултатите, макар че може да не си го разпознал. Аз със сигурност не бях. Онзи гоблен с Праотците, който висеше някога в стаята ти.

Поклатих глава. Бях дете, когато го видях за първи път. Стигаше, за да причини кошмари на всекиго. Беше изобразен крал Мъдрост, преговарящ с Праотците — високи тънки същества с неестествен цвят на кожата, косата и очите.

— Не смятам, че това има нещо общо с нещата, които обсъждаме сега.

— О, има. Праотците са това, в което хората може да се превърнат след дълга връзка с дракони. Или по-просто, това, в което могат да се превърнат оцелелите им потомци.

Не видях връзка.

— Спомням си обаче как преди много време се опита да ме убедиш, че съм отчасти дракон.

Устата му се изкриви в уморена усмивка.

— Ти го каза. Не аз. Но не е толкова далече от разсъжденията ми, макар че го изрази доста зле. Много аспекти на Умението ми напомнят за онова, което могат да правят драконите. И ако някой твой далечен предтеча е бил докоснат от дракон, така да се каже, възможно ли е заради това тази определена магия да се проявява в теб?

Въздъхнах и се предадох.

— Нямам представа. Дори не знам какво точно имаш предвид под „докоснат от дракон“. Тъй че, може би. Но не разбирам какво общо има това с теб и мен.

Той се размърда в леглото.

— Как може да съм толкова уморен и изобщо да не ми се спи?

— Как можеш да започнеш толкова теми и след това да откажеш да довършиш която и да е от тях?

Той се разкашля. Опитах се да се убедя, че се преструва, но все пак отидох да му донеса вода. Помогнах му да се изправи и изчаках, докато пиеше. Когато си легна отново, взех чашата и зачаках мълчаливо. След малко той въздъхна и попита:

— Какво?

— Знаеш ли неща, които не ми казваш?

— Абсолютно. И винаги ще е така.

Изпитваше толкова явно удоволствие, че почти не изпитах раздразнение. Почти.

— Имах предвид за това. За това, което ни свързва така, че мога да те пренеса с мен през стълб на Умението и почти без усилие да вляза в тялото ти и да го изцеря?

— Почти?

— Бях изтощен след това, но беше заради лекуването, мисля. Не от свързването. — Нямаше да му кажа нито дума за онова, което бе причинило на гърба ми.

Помислих, че ще усети, че тая нещо. Но той заговори бавно.

— Защото може би свързването вече съществува и го има винаги.

— Нашата връзка Умение ли?

— Не. Не си ме слушал. — Въздъхна. — Помисли отново за Праотците. Човек живее дълго сред дракони и след време започва да поема някои от чертите им. Двамата с теб, Фиц, живяхме дълго време в близост. И в изцеряването, което беше всъщност измъкване от смъртта, споделяхме. Сливахме се. И може би се превърнахме, както ти твърдиш, в едно същество. И може би не напълно сме се отделили в различни същности толкова дълбоко, колкото мислиш. Може би е имало обмяна на самите ни веществености.

Помислих внимателно над това.

— Веществености? В смисъл плът? Кръв?

— Не знам. Може би. Може би нещо по-съществено дори от кръвта.

Помълчах, докато схвана логиката в думите му.

— Можеш ли да ми кажеш защо се случи това? Опасно ли е за нас? Нещо, което трябва да се опитаме да премахнем? Шуте, трябва да знам.

Той извърна лице към мен, пое си дъх, сякаш се канеше да заговори, после издиша. Видях, че мисли усилено. След това заговори простичко, като на малко дете.

— Човекът, който живее твърде дълго близо до дракона, поема аспекти на дракона. Бялата роза, засадена години наред до червената роза, започва да има бели цветове, прошарени с червено. И може би човекът Катализатор, който е спътник на Бял пророк, поема някои от чертите му. Може би, както ти заплаши, твоите черти на Катализатор също така са заразили мен.

Вгледах се в лицето му за някакви признаци, че се шегува. После зачаках да се изсмее на наивността ми. Накрая го помолих:

— Може ли просто да обясниш?

Той въздъхна.

— Уморен съм, Фиц. И ти казах толкова ясно, колкото мога, какво може би става според мен. Ти, изглежда, смяташ, че се превръщаме в „едно нещо“, както изящно се изрази. Според мен нашите същности може би се просмукват една в друга, създават мост помежду ни. Или може би е останка от връзката Умение, която някога споделяхме. — Отпусна глава на възглавниците. — Не мога да спя. Уморен съм и изтощен, но сън не ме хваща. По-скоро съм отегчен. Ужасно отегчен от болка, тъмнина и чакане.

— Не каза ли преди малко, че да си отегчен е…

— Прекрасно. Ужасно прекрасно.

Е, поне показваше признаци, че се връща към себе си.

— Съжалявам, че не мога да ти помогна. За жалост, не мога да направя кой знае какво против скуката ти.

— Вече направи нещо за мен. Раните на гърба ми са много по-добре. Благодаря ти.

— Няма за какво. А сега, опасявам се, трябва да те оставя за известно време. Трябва да се срещна с лейди Кетрикен, като лорд Фелдшпат от Спайъртоп. Ще трябва да се преоблека за тази роля.

— И трябва да отидеш веднага?

— Да, ако ще съм подходящо облечен и във форма за лична аудиенция с нея. След това ще се върна. Опитай се да си починеш.

Обърнах се със съжаление. Разбирах колко бавно се точи времето за него. Някога беше винаги пъргав и жизнен, с ловка ръка и с ум, бърз и хитър като пръстите му. Беше лудувал из двора на крал Умен, язвителен и остроумен в шегите, винаги част от веселата вихрушка, каквато представляваше обществото на Бъкип, докато бях много млад. Сега зрение, ловки пръсти и пъргаво тяло — всичко му беше отнето. Мрак и болка бяха спътниците му.

— След като благодетелят на Прилкоп ме откупи от „собственика“ ми, на обидно ниска цена, бих добавил, с нас се отнасяха доста добре. Новият му господар не беше благородник, но беше доста заможен земевладелец. И много вещ в познанието за Белите пророци.

Замълча. Знаеше, че съм спрял, заинтригуван от думите му. Опитах се да пресметна колко време е изтекло. Трудно беше да се разбере в неизменния сумрак на стаята.

— Трябва скоро да тръгвам — напомних му.

— Наистина ли? — попита той насмешливо.

— Да.

— Добре.

Обърнах се.

— Десет дни си почивахме и ни хранеха добре в дома му. Той нареди да ни дадат нови дрехи, да опаковат провизии и след това лично подкара коня и колата към Клерес. Отне ни почти месец, докато стигнем там. Понякога спирахме на бивак, друг път можехме да отседнем в ханове. С Прилкоп много се притеснявахме, че човекът жертва от джоба и времето си, за да ни закара там, но той казваше, че за него било чест да го направи. Пътят ни преведе през планински проход, почти толкова замръзнал и студен, колкото Бъкип зиме, а после продължихме надолу и надолу. Започнах да разпознавам миризмите на дърветата и знаех имената на крайпътните цветя от детството си. Самият Клерес се беше разраснал много, откакто го бях видял за последен път, а Прилкоп беше изумен, че мястото, което помнеше като просто селце, беше израснало до внушителен град с крепостни стени, кули, градини и порти.

— Но така беше — продължи той. — Школата беше процъфтяла и съответно градът бе процъфтял, защото вече имаше търговия в търсенето на пророчества, които да дадат съвет на търговии, бъдещи младоженки и строители на платноходи. Идваха отблизо и далеч, да платят такса с надеждата да получат аудиенция с Главния слуга и да му разкажат историята си. А ако той прецени, че заслужават, можеха да купят право за ден-два, или двайсет, и да минат по пътеката до Белия остров. Там на някой от послушниците Слуги му се възлагаше да проучи пророчествата и да види дали някое се отнася до точно това начинание, брак или пътуване… Но аз се увлякох.

Стиснах зъби.

— Всъщност, върна се назад в разказа си, както добре знаеш. Шуте, ужасно ми се иска да чуя тази история, но не бива да закъснявам за аудиенцията.

— Щом казваш.

Бях направил четири стъпки, когато той добави:

— Само се надявам да не съм прекалено уморен по-късно, за да ти разкажа останалото.

— Шуте! Защо се държиш така?

— Наистина ли искаш да знаеш? — Старата насмешлива нотка се върна в гласа му.

— Да.

Той заговори по-тихо и трезво отпреди.

— Защото знам, че се чувстваш по-добре, когато ти се подигравам.

Обърнах се и го погледнах, готов да отрека. Но някаква игра на светлината от огъня ми го показа такъв, какъвто беше. Не като стария ми приятел. Приличаше на зле издялана дървена кукла на самия себе си, нещо разнебитено и опърпано като стара любима играчка. Светлината докосна белезите на лицето му, слепите му очи и сламената туфа коса на черепа му. Не можах да изрека и дума.

— Фиц, и двамата знаем, че се олюлявам на ръба на нож. Въпросът не е дали ще падна, а кога. Ти ме държиш на този ръб в равновесие и жив. Но когато се случи, както се боя, че трябва, няма да е по твоя вина. Нито по моя. Никой от двама ни не може да е насочил тази съдба.

— Ще остана, ако го искаш. — Зарязах всякакви мисли за вежливост към Кетрикен и дълг към Сенч. Кетрикен щеше да разбере, а на Сенч щеше да му се наложи да се примири.

— Не. Не, благодаря ти. Изведнъж се почувствах готов за сън.

— Ще се върна колкото може по-скоро — обещах му.

Очите му бяха затворени и може би наистина бе готов да заспи. Излязох тихо.