Гонитбата на Шута

30.Принц Фицрицарин

В стаята си намерих изстиващата си закуска и чисти дрехи. Погледах храната без никакъв апетит, след което я разбърках малко, за да изглежда, че съм хапнал нещо. Зачудих се защо изобщо си правя този труд. Защото Спарк, тоест Аш, ще докладва, че не съм ял? На кого? Нелепо.

Слязох до потилните с чистите дрехи под мишница.

Потилните са великолепна традиция в Бъкип, място, където бушуващи огньове се срещат с ледена вода. Има зала за къпане, зала за напарване и потене, а след това място, където да отмиеш потта и да се преоблечеш. Има сектор за гвардейци и за слуги. И още една група зали, които никога не бях посещавал, за благородническото съсловие, включително кралската фамилия.

Този ден влязох там.

Бях едновременно притеснен и подразнен, когато заварих там слуга, който чакаше да вземе дрехите ми, чистите и мръсните, да ме облее с топла вода и да ми предложи сапун и парцал за изтриване, да ме полее отново, да ме изплакне и след това да предложи да плисне водата на нажежените до червено стени на желязната кутия, за да ми направи пара. Приех старателните му услуги общо взето с мълчание. Постарах се да не изглеждам сърдит или недоволен. Беше трудно. Потилните някога бяха място, където можех да съм сам с мислите си или да се позабавлявам в грубата компания на гвардейците. Свършило беше.

Чист и подсушен, уверих човека, че мога да се облека и сам, и го разкарах от стаичката за обличане. Там имаше пейка и дори огледало и гребени. Вкарах се в приличен ред.

Преддверието на залата за аудиенции на Предан представляваше удобно помещение с огън в камината и пейки и столове с възглавнички. Големи картини на ловни сцени в позлатени рамки оживяваха каменните стени. Човек можеше да пуши или да пие чай. Двама слуги стояха готови да донесат всичко каквото можеше да поиска чакащият гост.

Не бях единственото лице, чакащо Предан да му отдели време. Стара дама с отрупана с копчета рокля и изящна шапка вече бе изпила няколко чаши чай. Скромно облечен тип беше изпънал няколко свитъка на една маса и добавяше бележки по тях, докато чакаше. Двама млади благородници седяха на противоположните краища на една пейка и се гледаха навъсено. Явно имаха спор, който Предан трябваше да разреши.

Най-сетне вратата се отвори и херцогът на Фароу излезе със съветника си. Двамата му слуги го поздравиха с припрян поклон и той забърза по пътя си. Бях изненадан не по-малко от другите чакащи, когато пажът веднага посочи, че трябва да вляза аз. Единият млад благородник се покашля шумно, но пажът го пренебрегна и ме въведе вътре.

Тази зала беше по-пищно обзаведена и имаше по-войнствен облик от преддверието. Картините тук представяха битки и герои, а пространствата между тях бяха заети от оръжия, спечелени в завоевания. Имаше трон за краля, разположен в средата на помещението, на подиум. В другия край на залата имаше зона с масичка и удобни столове, подредени около нея. Беше близо до уютна камина и на масата бяха сложени леки закуски и освежителни напитки.

Предан не беше на масичката.

Седеше на трона си, с тежка мантия и с корона, и не можех да сбъркам, че аудиенцията ми е с крал Предан на Шестте херцогства, а не с моя братовчед. Нямаше радушна усмивка, която да ме отпусне, нито небрежен поздрав.

Когато стигнах колкото сметнах за подходящата дистанция, се поклоних.

— Ваше величество.

— Принц Фицрицарин. — Височината на трона бе такава, че дори седнал Предан ме гледаше отгоре. Изчаках. Той заговори спокойно. — Вие намерихте Шайн Звездопад и я върнахте у дома. Майка ми я е взела под своята опека. Връщането ѝ на лорд Сенч му е донесло много утеха и е облекчило състоянието му. Благодаря ви за тази служба.

Наведох глава.

— Беше част от това, което тръгнах да направя.

Той не отговори на това, а каза:

— Преди да напуснеш тайно замък Бъкип, последния път, в който се събрахме, за да обсъдим похищението, в кулата на Искрен, аз те попитах дали помниш, че съм твоят крал.

Кимнах бавно.

Известно време той само седеше и ме гледаше. После бавно поклати глава.

— Принц Фицрицарин, говоря ви като вашия монарх. Повиках ви днес тук, за да ви напомня, отново, че аз съм вашият крал. Да ви напомня също, че вие сте принц Фицрицарин и изцяло в публичния поглед. Съжалявам, че посред нашата скръб се налага да обсъждаме точно това. Но не смея да ви позволя да продължите така, както започнахте! — Замълча и видях как се мъчи да запази самообладание.

— Повтарям това, което споменах вчера. В Бъкип стават много повече неща от личната ни трагедия. Много повече от това лорд Сенч да идва разнищен и вие да сте непредсказуем с вашето Умение. Много повече от това да обявя, че Копривка е моя роднина и че е женена с дете. Много повече от това да се опитваме да примирим Том Беджърлок и принц Фицрицарин и да се разправяме с някой, който се опитва да убие Лант, и с пастрока на Шайн, който се опитва да убие лорд Сенч. Шестте херцогства и Планинското кралство оформят много голяма игрална дъска и има много фигури в движение, винаги. Отвъд границите ни имаме Халкида и Външните острови, Бинград и Джамайлия. И имаме дракони, и всеки дракон е като да се оправяш с отделна страна, когато изобщо се интересуват от преговаряне.

Гласът му бе започнал да трепери. Замълча за миг и усетих, че се мъчи да овладее чувствата си. Но когато заговори отново, пролича повече болката, отколкото негодуванието му от мен.

— Винаги преди съм могъл да разчитам на теб. Да знам, че радееш за най-добрите интереси на Шестте херцогства и че ще си честен с мен, дори да ме заболи да чуя каквото имаш да кажеш. Винаги съм чувствал, че мога да ти се доверя. Най-малкото знаех, че никога не би направил нещо, което да ми създаде затруднения с управлението ми. Не забравям какво си направил за мен. Как ме върна от зле премисления полет до Старата кръв и как ме придружи да освободя Айсфир и да спечеля своята кралица. Знам, че ти се намеси в моя полза с майка ми и с лорд Сенч, за да ги увериш, че ще бъда крал на дело, както и на име. Държа този трон отчасти заради твоите усилия да ме видиш сигурен на него.

Замълча. Гледах в пода между нас. Той изчака, докато вдигна очи и срещна погледа му.

— Фицрицарин Пророк, защо все пак предприехте това действие сам? Можехте да оспорите моя план, да ми дадете основанията си. Щях да ви изслушам, така, както вие сте ме изслушвали. Защо не ми доверихте своите планове?

Казах му истината:

— Знаех, че ще го забраните. И тогава трябваше да не ви се подчиня.

Той се поизправи на трона.

— Ти не ми се подчини. Знаеш го.

Знаех го. Оправданието ми прозвуча детински:

— Не пряко.

Той завъртя очи.

— О, моля те. Това не прави чест на никого от двама ни. Фиц, ти си излязъл от сенките и си на слънчева светлина, където всичко, което правиш, ще се следи внимателно. Понеже си така наскоро възстановен при нас, дори и най-малкото ти действие е от огромен интерес и подхранва клюката. Не съм Сенч, не мога да измислям мигновено було от лъжи, което да загръща в благоприличие всичко, което правиш. — Пое си дъх. — Докладвай. Не пропускай нищо. Кажи ми всичко, което не сподели с майка ми и с дъщеря си. Докладвай ми все едно, че съм Сенч.

Самозабравих се и попитах:

— Как е Сенч?

— Малко по-добре. Можеш да отидеш в стаята му и да видиш сам. По-късно обаче. Принц Фицрицарин, не аз докладвам на вас. Дайте ми описание на всичко, което направихте, откакто решихте да напуснете замък Бъкип. Не спестявайте нищо.

Взех решението си бързо. Може би беше време моят крал наистина да ме опознае. Може би неговите придворни убийци не трябваше да крият мръсната работа, която вършеха за трона. И аз също. Тъй че му разказах и не пропуснах нито една подробност. Казах му как упоих спътниците си и как бях взел и семе на карис, и елфова кора. А след това му разказах в подробности какво бях направил на чаровния изнасилвач и на „херцог“ Елик.

Той не ме прекъсна. Лицето му остана безстрастно. Когато свърших, помълча дълго. Опитах се да не се натрапвам, но накрая се размърдах. Той ме погледна отгоре. Дали ме прецени и сметна, че не отговарям на изискванията? Дали съжали, че изобщо ме е извадил от сенките?

— Принц Фицрицарин Пророк. Ти беше свидетел как се опитах да избягам от това кой и какво съм. Напомни ми за моя дълг и ме върна към него.

Млъкна и ме изгледа.

— Знам, че не винаги сме се отнасяли с теб като с принц. Бяха ти възложени задължения несъвместими с родословната ти линия, обучен си за задачи, които изобщо не би трябвало да са твои. Или на Сенч. Знам, че волята на моя дядо те е поставила на този път.

— А сега моята воля е да те махна от него. — Изчака, докато проумея думите му. — Разбираш ли ме? Виждам, че не. Добре. Принц Фицрицарин Пророк, ти никога повече не трябва да се смяташ за придворен убиец. Никога повече няма да вършиш така наречената „тиха работа“ или да бъдеш ръката на кралското правосъдие. Моето правосъдие ще бъде въздавано на дневна светлина, пред всички. Не чрез отрова или нож в тъмното. Сега разбираш ли ме?

Кимнах бавно. Главата ми се въртеше. Толкова много пъти, толкова много десетилетия бях негодувал и се бях заричал да не убивам повече. Толкова пъти бях заявявал, че не съм повече придворен убиец. Но сега моят крал ми отнемаше титлата и задълженията, свързани с нея, и го почувствах като укор. Примигах. Не съпруг. Едва ли баща. И не убиец. Какво бе останало от мен?

Беше ли доловил въпроса ми?

— Ще се държиш така, както се полага на принц от родословието на Пророка. С чест и достойнство. С благородство. Ще споделяш мъдростта на годините си с моите синове и ще помагаш в напътствията им към зрелостта. Ако те изпратя на дипломатическа мисия, ще преговаряш и няма да тровиш никого! Ще си принц Фицрицарин Пророка.

Всеки път, когато изговореше пълното ми име с титлата към него, се чувствах почти все едно изрича заклинание на обвързване. Все едно искаше да постави граници около мен. Усетих се, че кимам. Това ли беше имал предвид Шутът? Че някой ще определя живота ми вместо мен. А това, което описваше Предан, не беше толкова ужасно. Защо тогава го усещах така празно?

Той все още ме гледаше втренчено.

Кимнах и казах:

— Разбирам, ваше величество.

— Кажи го. — Думите му бяха властни.

Поех си дъх. Това, което изрекох, звучеше почти предателски.

— Вече не съм вашият придворен убиец, крал Предан. Трябва да се държа винаги като принц Фицрицарин Пророка.

— Не. Не „да се държиш“. Да бъдеш. Ти си принц Фицрицарин Пророка.

Поколебах се.

— Лейди Розмарин…

— Е лейди Розмарин. — Безапелационно.

В ума ми гъмжаха въпроси като риби в каца вода.

— Принц Фицрицарин Пророк, очаквам да ви видя на трапезата ни тази вечер.

Потръпнах при мисълта да се потопя отново в дворцовия живот. Той добави по-тихо:

— Стой със семейството си, Фицрицарин. Това е нещо, което ще понасяме заедно.

Бяха ме освободили. Поклоних се отново.

— Ваше величество.

Обърнах се и се оттеглих.

Бях напълно разсеян, когато минах през преддверието и продължих по коридорите на замък Бъкип. Стреснах се, когато чух забързани стъпки зад мен. Обърнах се и видях Спарк, бързаше да ме настигне.

— Сър, моля ви, за момент!

Страните ѝ бяха зачервени и за миг ме жегна страх. Да не би нещо да беше сполетяло Шута?

Но когато ме настигна, новината ѝ едва ли можеше да ме изненада повече.

— Сър, исках само да ви уведомя, че привърших с местенето на нещата ви в новите ви покои.

— Новите ми покои?

— Стаи, по-подходящи за вашето, ммм, ново положение, сър. — Спарк явно бе точно толкова притеснена от това, колкото и аз. Държеше лъскав месингов ключ, окачен на сплетена копринена връзка. — Вече сте настанен в Хелиотропния апартамент.

Зяпнах я.

— Казаха ми, че е бил зает от лейди Търпение и персонала ѝ преди.

Персоналът ѝ?! Една слугиня. Но жилището беше значително по-голямо от досегашната ми единична спалня. Беше малко по-нататък по коридора от лорд Сенч. Без достъп до шпионския лабиринт. Гледах Спарк втренчено.

— Разбира се, те са преустройвани след това. Няколко пъти, предполагам. Много са хубави, сър. Има великолепна гледка към морето и можете да гледате към градините долу.

— Да, знам — казах вяло.

— А приятелят ви трябва да заеме стаите, дадени преди на лорд Златен. Познати стаи за него, макар че няма да издам това на никого, освен на вас. Аз ще го обслужвам. Както и вас, разбира се. Ще имам стая, която е част от неговия апартамент.

Стаята, която някога обитавах.

— И твоята работа се променя, изглежда.

Тя поклати глава и една къдрица се измъкна от шапчицата и заигра на челото ѝ.

— О, не, сър, слугиня съм, откакто дойдох в замък Бъкип. — Усмихна се, но в очите ѝ имаше тревога. Обща беше тази тревога за двама ни.

— Разбира се. Благодаря ти.

— О, ключът ви, сър. За новите ви стаи.

— Благодаря. — Взех го. — Мисля да намина при лорд Сенч сега.

— Както желаете, сър, разбира се. — Приклекна отново в реверанс, малко по-изящен този път, след това се обърна и забърза по пътя си. Запътих се към жилището на Сенч; подозирах, че той стои зад тези промени, по някаква своя тайнствена причина. Очаквах да ми обясни всичко.

Почуках на вратата и един слуга ми отвори. Тръгнах към спалнята, но слугата ми посочи към дневната. Топло и силно ухание от димящо котле изпълваше въздуха. Сенч, облечен в мек халат, се бе настанил до огъня. Шайн седеше на тапициран стол срещу него с чаша в ръце. Носеше простичка скромна рокля в тон със зелените ѝ очи. Косата ѝ беше сплетена и прибрана на тила. Влиянието на Кетрикен, сигурен бях. Двамата се обърнаха към мен, щом влязох. Шайн като че ли се притесни.

А Сенч… Сенч ми се усмихна доброжелателно. С кротката, леко смутена усмивка на старец. За краткото време, откакто го бях видял за последен път, се беше състарил. Можех да видя очертанията на черепа под тънката плът на лицето му. Очите му изглеждаха почти стъклени. Зачудих се за миг дали ме позна.

— О, ето те и теб, момчето ми. Тъкмо навреме. Шайн ни направи чай. Чудесен е. Искаш ли?

— Какъв е? Не разпознавам аромата. — Влязох бавно. Сенч посочи стола до своя и седнах.

— Ами чай. С подправки и какво ли не. Джинджифил, мисля. Корен от женско биле може би? Сладък е. И силен. Много приятен за студен ден.

— Благодаря — казах и взех чашата от ръцете на Шайн. — Сякаш сте ме очаквали.

— О, винаги е приятно да имаш компания. Надявах се Лант да намине. Познаваш ли момчето ми Лант?

— Да. Да, познаваме се. Ти го прати при мен във Върбов лес, помниш ли? Да е учител на малкото ми момиче. На Пчеличка.

— Нима? Да, да. Учител. Лант би се справил добре в това. Добра душа е той. Нежна душа.

Кимаше, докато говореше. Не. Не кимаше. Беше парализа, клатеше глава. Погледнах Шайн. Тя отвърна на погледа ми, но не проговори.

— Сенч. Моля те… — Не знаех какво го моля. — Добре ли си?

— Съвсем добре е — каза Шайн предупредително. — Когато никой не го кара да се пресилва. И не му казва неприятни неща.

Зачудих се дали и тя не е в същото състояние.

Вдигнах чашата към устата си и я опрях до устните си. Помирисах. Никакви познати ми лечебни билки. Видях как Шайн отпи от своята. Погледна ме в очите.

— Има и малко успокоителни билки в чая. Но са много слаби.

— Много слаби — съгласи се Сенч и отново ме удостои с изнервящо добродушната си усмивка.

Откъснах погледа си от неговия и се обърнах към Шайн.

— Какво не е наред с него?

Тя ме погледна озадачено.

— Баща ми си е съвсем добре. Радва се, че съм тук.

— О, да — съгласи се той.

Шайн заговори тихо:

— Спрял е да използва Умението, за да крие състаряването си. Не бива да го използва повече, нито билките, които използваше.

Огледах стаята, докато се мъчех да потисна паниката, надигаща се в мен. Крал Умен ме гледаше отгоре от портрета си. Пронизващият му поглед и волевата брадичка на Пророк само ми напомниха още по-остро как бе угаснал отпаднал преждевременно умът му, жертва на опустошителната болест, болката и лекарствата, които взимаше, за да я потисне. Нещо в думите на Шайн привлече вниманието ми.

— Откъде знаеш това? Че не може да използва Умението?

Тя изглеждаше леко стъписана, сякаш ѝ бях задал неприличен въпрос.

— Лейди Копривка ми каза. Обясни, че го е използвал до крайност, по начин, който е надвишавал способността му да го контролира. Каза, че не може да ми го обясни съвършено, след като аз не притежавам тази магия. Но каза, че сега той е уязвим. Че не трябва да се опитва да борави с Умението и че никой не трябва да го използва върху него.

Отговорих на въпроса, който не зададе.

— Аз не съм опасност за него. Пих много силен чай от елфова кора, за да не може Винделиар да замъгли мислите и възприятията ми. Това отнема способността за Умението.

— Винделиар — промълви тя и пребледня. Спокойната ѝ фасада се пропука и видях пред себе си една злочеста млада жена, вкопчена страстно в утешителната рамка на чистите дрехи, топло легло и редовни блюда. Научи ли веднъж човек какво могат да направят безсърдечни хора, не може да го забрави. Злото винаги остава сред нещата, които могат да те сполетят.

— Ти си в безопасност — казах ѝ без полза.

Тя ме погледна.

— Засега — отвърна тихо. — Но Пчеличка не е. Тя го захапа, за да ме пусне. И аз избягах.

— Станалото — станало — казах вдървено. — Не мисли за това.

Настъпи мълчание. Сенч продължаваше да се усмихва. Зачудих се какви други билки е пил.

Шайн изведнъж заговори:

— Беджър… принц Фицрицарин. Искам да ви кажа, че съжалявам.

Извърнах поглед.

— Вече ми го каза, Шайн. Още когато те намерихме. Не е твоя вина, че са взели Пчеличка.

— Съжалявам не само за това — отвърна тя тихо.

Отклоних я от темата.

— Знаеш ли защо Пчеличка ухапа мъжа, който се е държал за теб, вместо Бялата, която е държала нея?

Тя поклати глава. В стаята настъпи мълчание и го оставих да натежи. Някои неща не стават по-добри, като се обсъждат.

— Умението — казах тихо. Това върна погледа ѝ към мен. — Някой говорил ли ти е за него? Че като една от Пророците може би си наследила дарбата за него?

Тя изглеждаше изненадана.

— Не.

— Добре. — Как да подходя към това? Сенч очевидно не беше махнал преградата, която бе сложил върху нея. Копривка знаеше, че Шайн бе имала Умение и че е била запечатана. Имах ли право изобщо да се намесвам в това? Поех си дъх и тръгнах по по-безопасна пътека. — Е, би могла. Сигурен съм, че когато почувстват, че моментът е дошъл, ще те изпитат за Умението. И ако го притежаваш, ще ти дадат обучението, за да го усъвършенстваш. — Сигурен бях, че всяко такова обучение ще е много по-различно от суровите уроци, на които бях подложен аз.

— Има го.

Двамата извърнахме погледи към Сенч. Главата му все така леко се поклащаше, почти като кимане.

— Нима? — Шайн изведнъж светна, засия от възбуда.

— Да. Разбира се, че го имаш. И си силна в него. — Усмивката на Сенч стана по-широка и за миг зелените му очи бяха точно толкова пронизващи, колкото винаги, когато впи погледа си в нея. — Не помниш ли как ме намираше в сънищата ми? Как ти, необучена и незнаеща, използваше своята магия на Пророк, за да ме намериш? Моята… възлюбена… дъщеря. — Изричаше всяка дума ясно и отделено. Очите му не се откъсваха от лицето на Шайн. Нещо премина между тях, нещо особено и лично, и внезапно разбрах какво е направил. Печатът ѝ Умение бяха думи, които той бе сигурен, че само той някога ще ѝ каже. Кой друг би я нарекъл възлюбена дъщеря?

Гледаха се в очите и осъзнах, че дишат в унисон. Устните на Шайн оформиха неизречена дума. Тате. Стаята бе затихнала и замряла като дълбоко езеро. Гледах ги, без да мога да проумея какво точно става, без да мога да реша дали е чудесно или ужасно.

Чух как външната врата на покоите на Сенч се отвори. Гласът на Стабилен го изпревари:

— Знаеш, че не трябва да посяга към Умението, Фиц!

— Не съм аз — отвърнах и видях стъписването на лицето му, щом влезе. Извърна поглед от Сенч към Шайн и след това очите му се разшириха, и в този миг разбрах, че е призовал Копривка. Погледът му отново се стрелна към мен.

— Тя трябва да спре! Лейди Шайн, моля ви, моля ви, спрете! Това може да е смъртта за него.

— Да спра? — Гласът ѝ бе като на сънуващ, който говори в съня си. — Това е моят татко. Мислех, че е забравил за мен. Или че ме е изоставил.

— Никога — закле се Сенч и силата в гласа му ме накара да се зачудя дали тя не го връща към живота, вместо да го убива.

— Не знам какво да направя! — призна Стабилен.

— И аз — казах.

Сякаш изтече много време, преди да чуя как вратата на Сенч отново се отвори. Този път беше Копривка, зачервена, и с нея една висока жена, която никога не бях виждал. Копривка я погледна и каза:

— Разделяме ги. Много леко. Ще помогна на лорд Сенч да възстанови стените си. Виж дали можеш да помогнеш на момичето. Стабилен, бъди готов да помогнеш. — Дъщеря ми ме погледна бегло. — По-добре ще е, ако не си тук. Усещам, че отново посяга към теб, опитва се да те притегли в течението.

— Отивам си.

Потиснах страха и неохотата си. Бях безполезен тук, ако не и по-лошо. Пречка за тях. Не се усъмних в това, което ми каза Копривка, и все пак това, че ме пъди, за да може да си свърши работата, жегна гордостта ми. Как го казваше Бърич? Безполезен като виме на бик. Това бях. Започваше да ми писва, че съм безполезен и некадърен.

Трудно ми беше да изляза и още по-трудно да реша къде да отида. Тръгнах към новото си жилище. Ключът се превъртя плавно в ключалката и влязох. Беше странно и чуждо място. Всякаква следа от времето на Търпение и Лейси отдавна бе заличена. Стаите, като всичко останало в замък Бъкип, бяха много по-импозантни, отколкото докато бях момче, дадено на милостта на Търпение. Някой беше загладил с гипс грубите каменни стени и ги беше боядисал в меко жълто, което ми напомни за стар череп. На пода на главната стая имаше килим и рисунки на цветя в рамки по стените. Камината беше запалена. Имаше няколко стола с извезани възглавнички и масичка с крака като котешки лапи. Нищо, което изобщо да намеква, че съм живял в тази стая.

В по-голямата спалня намерих дрехите си, спретнато прибрани в един гардероб. Бяха по-малко натруфените одежди на лорд Фелдшпат и няколко други, които Аш явно беше избрал за мен. Трогнах се като видях меча на Искрен на стената над леглото ми. Младежът наистина бе помислил за всичко. Или може би беше Спарк, казах си и се зачудих защо ми е толкова трудно да ги примиря в една личност. Пътната ми чанта от Върбов лес също беше тук и с облекчение открих, че запасите ми с отрови и малки инструменти и оръжия са ми оставени, както и книгата на Пчеличка. Очуканата чанта съдържаше единствените вещи в стаята, които наистина си бяха мои. Вдигнах я, отворих кедровия скрин и я скрих под меките вълнени одеяла.

Закрачих из стаите като вълк, оглеждащ границите на клетката си. В слугинската стая имаше тясно легло, малка ракла за дрехи и леген и кана. Раклата за дрехи беше празна. Аш и Спарк несъмнено щяха да се чувстват по-удобно да останат с Шута.

Имаше приятна малка дневна, много по-просторна, отколкото я помнех. Камарите небрежно струпани неща на Търпение несъмнено бяха смалили размерите на стаята за ума ми. Бегъл оглед на стените не ми показа никакви знаци за скрити входове. Все пак забелязах малка щръбка в замазката, която можеше да е била отвор на шпионка. Седнах на стола и погледнах през прозореца. Но там нямаше нищо, което да ангажира ума или ръцете ми, нищо, което да ме отвлече от пространството, където Пчеличка я нямаше. Какво щях да правя с всичките тези празни часове, останали в живота ми? Напуснах скучното си обиталище, отидох при стаята на Шута и почуках.

Изчаках малко, преди да чуя как вратата се отключи. След това леко се открехна, а накрая Аш я отвори широко.

— Толкова се радвам, че дойдохте — възкликна с облекчение. — Той е в такова състояние, а не знам какво да правя.

— Какво става?

Веднага щом влязох, Аш затвори и заключи.

— Изплашен е — отвърна простичко. — Не искаше да напусне тайните стаи, но лейди Розмарин настоя. Тя е… вече не чиракувам там. Радвам се просто да работя в замък Бъкип като слуга. Знам, че лорд Сенч… но не е моментът сега да ви занимавам със собственото си положение. Положихме всички грижи да го преместим тук, но той все още трепери от страх за живота си. И не знам как да го успокоя.

Момчето ме погледна и отстъпи назад, видяло гнева на лицето ми.

— Как смее тя! — избухнах. — Къде е Шутът?

— В спалнята. Доведох го по тайните проходи и се постарах да донеса всичко, което му е познато. Физически е много по-добре, но това местене го разстрои толкова…

Можех да се оправя в този апартамент. Когато Шутът се беше предрешил като лорд Златен, бях живял тук като неговия слуга Том Беджърлок. Стаите бяха много по-скромно обзаведени, отколкото в онези екстравагантни дни на лорд Златен. Отидох до вратата на спалнята, почуках и казах високо:

— Аз съм. Фиц. Влизам.

Не последва отговор. Отворих бавно вратата. Стаята тънеше в полумрак. Кепенците на прозорците бяха затворени плътно; само светлината от огъня я осветяваше. Шутът седеше на стол срещу вратата. Стискаше кама.

— Сам ли си? — попита с треперещ глас.

— Засега. Аш е отвън до вратата, ако ни потрябва нещо. — Постарах се гласът ми да е колкото се може по-спокоен.

— Знам, всички мислите, че съм глупав. Но, Фиц, уверявам те, опасността е реална.

— Какво мисля не е важно. Важното за мен е ти да се чувстваш безопасно, за да можеш да продължиш да се възстановяваш. Тъй. Ето ни тука. Положението ни е променено. Никой не е действал от злонамереност, но разбирам, че си много разстроен. — Продължих да говоря, докато се приближавах към него. Исках да знае къде съм. — Бях изненадан не по-малко от теб, когато ме преместиха от старите ми покои. А днес крал Предан ми каза, официално, че съм принц, а не придворен убиец. Тъй че и при мен има промени, както разбираш. Но важното, както казах, е, че искам ти да се чувстваш в безопасност. Тъй че кажи ми. Какво мога да направя, за да се чувстваш в безопасност?

Ръката му с ножа се отпусна.

— Не си ли раздразнен от мен? Ядосан от слабостта ми?

Изненадах се.

— Разбира се, че не!

— Отиде си толкова внезапно. След като не дойде да ми го кажеш сам, помислих… помислих, че ти е омръзнало да завися от теб за всичко.

— Не. Изобщо не е така. Помислих, че имам шанс да спася Пчеличка. И трябваше да го използвам веднага. Само ако бях действал ден по-рано…

— Недей. Ще се подлудиш. — Той поклати глава. — Тя просто не може да си е отишла невъзвратимо, Фиц. Не може!

Можеше и и двамата го знаехме.

— Какво би те накарало да се чувстваш по-безопасно? — попитах.

— Ти. Да си тук. — Юмрукът му се разтвори и ножът издрънча на масата.

— Не мога да съм тук непрекъснато, но ще се постарая да съм тук често. Какво друго?

— Аш въоръжен ли е? Научен ли е да се бие?

— Не знам. Но това са неща, които мога да оправя. Той вече е твоят личен слуга, както разбрах. Мога да го науча да бъде и твоят войник на вратата.

— Това би било… успокояващо.

— Какво друго?

— Фиц, трябва да виждам. Повече от всичко друго, трябва да мога да виждам! Не можеш ли да възстановиш зрението ми с Умението?

— Не мога. Не и сега. Взех елфова кора. Знаеш това. Беше там, когато докладвах на Предан.

— Но ефектът ще отшуми, нали? Както стана на Аслевял?

— Така мисля. Вече ти го казах. — Не беше моментът да му казвам какво може да ми струва едно такова лечение. — Подобрил си се забележително, откакто Аш ти даде драконовата кръв. Може би и зрението ти ще се върне само. Болката как е?

— Много по-малко. Все още усещам, че тялото ми се… променя. Изцелява се, но заздравяванията са колкото възстановяване, толкова и промени. Аш каза, че очите ми изглеждали различно. И кожата ми.

— Приличаш повече на Праотец — казах искрено. — Не е непривлекателно.

Лицето му грейна от изненада и той вдигна ръце и опипа загладената си кожа.

— Суета — укори се и мисля, че и двамата се изненадахме, когато се засмяхме.

— Чуй какво искам да правиш — казах. — Искам да ядеш и да си почиваш, и да продължаваш да се подобряваш. А когато почувстваш, че си готов, и само тогава, уверявам те, искам да те видя, че се движиш из замък Бъкип. Откриваш отново житейските удоволствия. Ядеш хубава храна, слушаш музика. Излизаш навън дори.

— Не. — Каза го тихо, но упорито.

Смекчих тона.

— Когато си готов, казах. И аз до теб…

— Не — повтори той по-твърдо и изправи рамене. Когато заговори, гласът му беше разсъдлив и почти хладен. — Не, Фиц. Не ме глези. Те взеха детето ни. И я унищожиха. А аз треперя от страх и плача заради смяната на една стая. Нямам кураж, но това не е важно. Не е важно, че съм сляп. Дойдох тук незрящ и ако трябва да отида незрящ, за да ги убия, ще отида. Фиц. Трябва да отидем в Клерес и да ги убием всичките. — Сложи ръце на масата. Изобщо не трепереха.

Стиснах зъби.

— Да — обещах му. Усетих, че съм също толкова спокоен като него. — Да. Ще ги убия. Заради всички нас. — Наведох се и потупах по масата, докато ръката ми се придвижваше към неговата. Хванах я. Той трепна, но не я издърпа. — Но не бих тръгнал на тази задача с притъпено оръжие. Няма смисъл да взема на такава задача човек, който все още се възстановява от тежки рани. Тъй че ме чуй. Подготвяме се. Имам да свърша някои неща, както и ти. Върни си здравето и куражът ти ще се върне. Започни да ходиш из замък Бъкип. Помисли кой ще бъдеш. Лорд Златен отново?

Смътна усмивка пробяга по лицето му.

— Чудя се дали кредиторите му все още са ядосани, както когато избягах.

— Нямам представа. Да проверя ли?

— Не. Мисля, че ще трябва да съчиня нова роля за себе си. — Помълча. — О, Фиц. Ами Сенч? Какво го сполетя и какво ще правиш без него? Знам, че разчиташе на помощта му. Всъщност аз разчитах на неговата помощ в това.

— Надявам се, че ще се възстанови и че няма да ни се наложи да се оправяме без него. — Помъчих се да говоря с оптимизъм. Отчаянието на лицето на Шута обаче само се усили.

— Ще ми се да можех да отида да го навестя.

Изненадах се.

— Можеш. Би трябвало. Може би утре. Може да отидем заедно.

Той поклати глава. Светлата му коса беше пораснала малко, но нямаше достатъчно плътност, за да легне, и се развя на облак.

— Не. Не мога. Фиц, не мога. — Вдиша дълбоко и отчаяно. После добави с неохота: — А трябва. Знам, че трябва. Скоро.

Отвърнах бавно:

— Трябва, наистина.

Изчаках спокойно.

— Утре — заяви най-сетне той. — Утре ще отидем заедно при Сенч. — Вдиша дълбоко. — А сега си лягам.

— Не — казах. — Не е нощ и тъй като точно сега нямам какво да правя, няма да те оставя да спиш, а ще поговорим. — Отидох до покритите с пердета и затъмнени от кепенците прозорци. Дръпнах пердето и отворих широко старомодния вътрешен капак. Зимната светлина се изсипа през дебелото грубо стъкло. — Свиреп ден е навън. Щормът над водата навява пръски и всяка вълна е увенчана с бяло.

Той стана и направи няколко бавни предпазливи стъпки, ръката му зашари във въздуха пред него. Заопипва за мен, след това пъхна ръка под мишницата ми и се взря слепешком навън.

— Мога да видя светлина. И усещам студа от стъклото. Помня тази гледка. — Изведнъж се усмихна. — Стената под този прозорец е стръмна, нали?

— Да. Не може да се изкачи. — Изчаках. Той внезапно въздъхна и усетих как напрежението му донякъде спадна. Хрумна ми идея. — Помниш ли доведения ми син, Хеп?

— Така и не го опознах добре, но го помня.

— Дошъл е в Бъкип. Заради траура за Пчеличка. Нямах много време с него, всъщност почти не говорихме. Мисля да го поканя да ми попее тази вечер. Някои от старите песни и някои от любимите на Пчеличка.

— Музиката облекчава болката.

— Ще го поканя да дойде тук.

Ръката му стисна моята.

— Ами… добре.

— Може би и Кетрикен ще ни навести.

Той вдиша накъсано.

— Би било… приятно. — Ръката му се вкопчи в ръкава ми.

— Сигурен съм, че ще е приятно.

И се изненадах колко ми олекна на сърцето. Търпение някога ми бе казала, че най-добрият начин да престана да се самосъжалявам е да направя нещо за някой друг. Може би неволно бях открил какво щях да правя с живота си, поне за кратко: да извадя Шута от състоянието на вцепененост и страх и да го върна към живот, в който има някои малки удоволствия. Ако можех да постигна това, то можеше да облекчи съвестта ми поне малко, когато дойдеше време да тръгна. Тъй че прекарах един час с него в обмисляне на вечерното събиране. Аш с радост отиде до кухнята да донесе освежителни напитки и закуски, а след това да отиде да потърси Хеп и да му предаде молбата ми. Пратихме го и по още една работа — да иде до старите конюшни да намери Настойчивост и да донесат враната в покоите на Шута. Когато най-сетне излязох от стаята, срещнах двете момчета. Качваха се по стълбището. Враната бе кацнала на ръката на Настойчивост като ястреб. Реших, че въвеждането на Настойчивост в малкия кръг приятели на Аш ще е добре за всички.

Тръгнах бавно по коридора към новите си стаи. Хеп щеше да се срещне с мен там. Жегна ме остро угризение. Какво ми ставаше? Да уреждам събиране в стаята на Шута само няколко дни откакто Пчеличка беше отвлечена! Скръбта ми се върна като надигащ се вятър и ме помете, смрази сърцето ми. Скърбях, но беше скръбта на човек без доказателства за смърт.

Наистина ли вярвах, че е мъртва? Беше си отишла, така, както Искрен си бе отишъл от Кетрикен. Недостижима и невидима. Някъде там, в течението Умение, където не можех повече да плувам, можеше да са се задържали нишки от нея. Чудех се дали ще се свърже по някакъв начин с Искрен; дали нейният прадядо крал Умен ще познае тези нишки като родствени.

Глупави фантазии, сгълчах се наум. Детинска утеха, с която да се залъжа. Толкова трудно беше да повярвам в смъртта на Моли. Времето щеше да заличи съмненията ми. Пчеличка си беше отишла. Остатъкът от деня изтече на капки. Хеп дойде при мен и поплака, и ми показа подаръка, който беше взел за Пчеличка още през лятото. Беше кукла със сбръчкана като ябълка глава и малки и тънки като клечки ръце. Помислих си, че е едновременно гротескна и странно очарователна с кривата си усмивка и очи като седеф на миди. Даде ми я и я сложих на стойката до леглото ми. Зачудих се дали ще мога да заспя, докато ме гледа.

Същата вечер, в стаята на Шута, Хеп пя песните, които Пчеличка най-много беше обичала, старите песни, песните с броене, глуповатите песни, които я бяха карали да се смее с възторг. Враната кимаше с глава в такт и веднъж изграчи: „Пак, пак!“. Кетрикен седеше до Шута и държеше костеливата му ръка. Имаше кекс с джинджифил и вино от бъз. Виното май ни дойде малко в повече. Хеп ме поздрави, че вече съм станал принц, а не Осезаващия Копелдак, а аз го поздравих, че е прочут менестрел, а не копеленцето, което бях осиновил. Беше ни ужасно смешно, но Аш ни зяпна с ужас, а Настойчивост, който по някакъв начин беше поканен, изглеждаше обиден заради мен.

Успях все пак да спя. На сутринта закусих с Шута, а след това получих покана за игра от Почтен и Благоденствие. Не ми се искаше да отида, но нямаше начин да им откажа. Знаех, че го правят с добро намерение, за да ме разсеят от скръбта. Облякох се натруфено. Не носех скрити ножове и отрова. Хвърлях зарове, направени от нефрит и хематит, и загубих. Залозите ми бяха с малки сребърни монети вместо с медните, които минаваха от ръка на ръка на масите в кръчмите от младостта ми. Вечерта отидох да навестя Шута и заварих Хеп вече там — забавляваше Аш и Настойчивост с глупави песни. Седнах и послушах, държах се вежливо.

Решения. Не. Решение. Шутът беше прав. Ако не изберях какво ще правя с остатъка от живота си, някой друг щеше да избере вместо мен. Чувствах се като руда, стрита на прах, загрята докато се стопи и излята. И сега се втвърдявах в нещо — но какво? Съзнанието за това, което щях да бъда, ме споходи бавно, като изтръпналост, разсейваща се след тежък удар. Неумолимо. В безсънните нощи плановете ми започнаха да се оформят. Знаех какво трябва да направя и в хладната си преценка знаех, че трябва да го направя сам.

Преди да започна, трябваше да свърша, казах си. Веднъж, късно през нощта, се усетих, че се усмихвам кисело, когато си спомних как Шутът беше завършил ролята си като лорд Златен. Планът му за изход не се беше получил точно както си го беше представял. Беше му се наложило да бяга презглава от кредиторите си. Моят, реших, щеше да е по-леко отдръпване, по-милостиво изчезване от неговото.

Постепенно навлязох слепешком в една странна нормалност. Гледах всеки човек, когото щях да оставя зад себе си, и премислях добре от какво има нужда всеки от тях, както и как трябва да се подготвя за своето начинание. Спазих обещанието си към Шута: заведох Аш на учебния полигон и го предадох в ръцете на Фоксглоув. Когато тя настоя да му намеря подходящ по големина партньор, ѝ дадох Настойчивост и тя започна тренировките им с дървени мечове. Фоксглоув проникна зад маската на Аш много по-бързо от мен. Втория ден след като бе получила момчетата ме придърпа настрани и подпита заобиколно дали съм забелязал нещо „странно“ у Аш. Отвърнах ѝ, че знам как да си гледам работата, при което тя се усмихна и кимна. И да промени с нещо тренировката на Аш, не го забелязах.

Гвардейския си отряд предадох на грижите на Фоксглоув. Няколкото останали Петли приеха желязната ѝ дисциплина и започнаха да стават полезни. Тя настоя да оставят униформата на Петли и да се влеят в гвардията ми. Насаме я помолих да ги подготви да са на разположение за всяка специална служба, която лорд Сенч може да поиска от тях. С неговата разплитаща се мрежа от шпиони и вестоносци, чудех се дали няма да поиска своя лична гвардия, нещо, с което старият дворцов убиец никога не бе разполагал. Тя само кимна, с което оставих проблема в много способните ѝ ръце.

Следващия път, в който Почтен и Благоденствие ме поканиха на игра, контрирах с покана на двора за упражнения и там можах да преценя племенниците си. Не бяха разглезените дворцови котараци, за които можеха да ги смятат някои, и тъкмо там, с дървения меч срещу дървен меч, започнах да ги опознавам като мъже. Бяха добри мъже. Благоденствие си имаше любима и очакваше с нетърпение да я обявят за негова годеница. Почтен не носеше тежестта на короната на краля-претендент и разполагаше с десетина млади дами, които се надпреварваха да яздят, играят и пият с него. Дадох им толкова, колкото можех от онова, с което ме беше снабдил Искрен. Превърнах се в по-стария от баща им мъж, като им разказвах истории за дядо им, които смятах, че трябва да чуят.

Позволих си свои лични сбогувания. Зимата в замък Бъкип ме върна към дните от детството ми. Вярно беше, че ако поисках, можех да съм с лордовете и дамите, елегантно облечен и парфюмиран, и да играя на зарове или други игри на късмета. Но все още пред Голямата камина ловци слагаха пера на стрелите си и жени носеха преденето или везмото си. Там работните хора на замъка слушаха по-младото поколение менестрели или гледаха безкрайните кукловодски репетиции на чираци, докато вършеха работата си на светлината на огъня. Когато бях млад, дори едно копеле беше добре дошло там.

Там намирах утеха, отивах и си тръгвах тихо, забавлявах се с музиката, с непохватните ухажвания между младите слуги, закачките на момчетата и момичетата, меката светлина от огъня и бавно течащото време. Неведнъж виждах там Аш и Настойчивост, а на два пъти видях Спарк — гледаше отдалече приятеля на Аш със замечтано изражение.

Сенч си оставаше все така добродушно разсеян. Хранеше се в стаята си. Беше сърдечен, когато го навестявах, но никога не се обръщаше към мен по начин, който да покаже, че ясно си спомня кой съм и какво сме били някога един за друг. Винаги имаше придружител. Често това беше Стабилен или Шайн. Понякога беше една миловидна чирачка в Умението, казваше се Радушна. Вниманието ѝ го радваше, а тя като че ли го харесваше. Веднъж ги заварих как решеше бялата му коса и му пееше песен за седем лисици. Няколкото пъти, когато смогвах да остана насаме с него, като я пратя по някоя малка поръчка, тя излизаше бързо и се връщаше преди да съм имал нещо повече от кратка възможност да се опитам да измъкна вярна реакция от Сенч.

Кетрикен беше взела Шайн в ръцете си. Момичето се обличаше по-скромно и все пак изящно. Копривка започна уроците ѝ в Умението. Шайн изглеждаше доволна, че е в кралския двор и част от кръга на Кетрикен. Не позволяваше на млади мъже да я ухажват и Кетрикен ѝ избра за приятелки усърдни и умни млади жени. Шайн разцъфтя под светлината на интереса на кралицата. Не можех да съм сигурен, но се чудех дали спокойствието ѝ не се дължи отчасти на билкови чайове. След като бе намерила своя баща и преданата му обич, тя като че ли прие, че Лант е изгубен за нея като ухажор. В по-мрачни мигове се замислях дали преживяванията ѝ с халкидците не са потъпкали желанието ѝ за мъжка компания. Още по-мрачното ми заключение беше, че и да е така, нищо не мога да направя по въпроса.

Знаех, че трябва да изтръгна от нея по-пълно описание на преживяването с похитителите ѝ. Поднесох молбата си на Копривка, тъй като се опасявах, че отговарянето на притеснителни въпроси може да отключи някоя буря на Умението в нея. Копривка веднага се съгласи, че трябва да научим всичко, което можем. Кетрикен беше по-малко склонна да подлагаме Шайн на подробен разпит, но когато въпросът бе поставен пред Предан, той се съгласи, че е необходимо, но предложи да се направи колкото може по-леко. Приготвих списък от въпроси, но ги зададе Кетрикен, като Копривка присъстваше в стаята и следеше нивото на тревожност у Шайн. Аз също бях там, но зад стената, отново в старата си шпионска дупка, откъдето можех да слушам и да си водя бележки, без присъствието ми да усилва тревогата ѝ.

Всичко мина добре, съвсем не както го бях очаквал. Кетрикен повика Шайн да ѝ помогне да оправят един голям кош със светло боядисана прежда, която се беше объркала. Копривка се отби при тях уж случайно и както изглежда жените правят винаги, се включи в работата с оправянето и навиването на преждата. Разговорът им тръгна напосоки, докато не си помислих, че ще полудея от чакане за информацията. Но Кетрикен успя някак си да насочи мислите на Шайн към онзи ужасен ден, когато я бяха изтръгнали от стария ѝ живот. След това само я слушаше, като от време на време възкликваше съчувствено или отронваше по някоя и друга дума, колкото да подкани момичето да сподели повече.

Мисля, че Шайн бе почти облекчена от възможността да разкаже какво я беше сполетяло. Думите ѝ бяха колебливи в началото, а след това се заизливаха на порой. Научих имената на някои от похитителите ѝ и слушах с ужас как бяха занемарили детето ми в най-тежкото му боледуване. Едва когато Шайн спомена за смяната на кожата на Пчеличка осъзнах какво се е случило. Също както с Шута, като че ли с приближаването ѝ към онова, което ѝ бе предопределено да направи, цветът ѝ трябваше да потъмнее. Само че според разказа на Шайн Пчеличка беше станала по-бяла. Изтласках от ума си всякакви изводи: казвах си упорито, че трябва да остана съсредоточен върху всяка дума на Шайн. По-късно щях да помисля какво означава това за мен. И какво ще означава за Шута.

Записах грижливо всяка болезнена подробност и още повече се зарадвах на това, че нито чаровният изнасилвач, нито херцог Елик бе получил лека смърт от ръцете ми. Но когато разказът на Шайн стигна към края си, за мой ужас тя довери на двете болката си от откритието, че мъжът, когото бе смятала за свой ухажор, всъщност е неин брат. Тогава заплака, момиче с разбито сърце, разплакано от това, че макар дългият ѝ кошмар да беше свършил, се беше събудила за истината, че мъжът, когото е обичала, не можеше никога да е неин така, както го е желала.

Копривка прикри стъписването си, а Кетрикен просто каза, че не е имало как някой от двамата да го е знаел. Никоя от двете не я укори, нито ѝ предложи съвет. Оставиха я да си изплаче болката, а когато заспа в голямото кресло в стаята, Копривка просто я зави и я остави там, а Кетрикен продължи с преждата.

Фицбдителен обаче не понесе леко разкритието, че двамата с Шайн са брат и сестра. За моя изненада, той не изостави името си на незаконен син, за да приеме фамилното на Сенч. Подложи ни всички на няколко седмици мрачно мълчание. Седнеше ли близо до Шайн на маса, задържаше погледа си върху храната и изобщо не се включваше в разговор. Бях благодарен, че Сенч повечето пъти се хранеше в стаята си и че Шайн често оставаше с него, защото старият Сенч щеше бързо да долови притеснението на Лант. Погледите, които Лант отправяше към нея, щом се подминеха в коридорите, бяха твърде прозрачни, за да съм спокоен. Боях се да се намеся, но точно когато се бях убедил, че трябва, го направи Ридъл.

Една вечер той подкара твърдо Лант да седне между двама ни и настоя да обсъдим качествата на любимите му кръчми в град Бъкип. Това доведе до късна нощна експедиция да посетим и трите. В края на нощта тримата залитахме заедно обратно към замък Бъкип. В един момент, докато кретахме едва ли не слепешком нагоре по заледения път, Лант нададе жален вой:

— Но никой не разбира какво ме сполетя и как се чувствам!

Ридъл му каза грубо:

— А това е най-големият късмет, който можеше да сполети теб или тези, които държат на теб. Остави го зад себе си и помисли отново за това след двайсет години. Каквото и да е било, не можеш да го промениш. Тъй че престани да се вкопчваш в него и остави времето и разстоянието да си свършат работата.

Мъкнех се до тях в тъмното. Нощта бе толкова студена, че усещах лицето си като вкочанена маска. Мъчех се да не мисля, но тогава Ридъл запя старата песен за сина на дърваря и след втория стих двамата с Лант се включихме. Когато дойде на масата следващата вечер, Лант заяви, че е прекарал деня в риболов в открита лодка и е хванал калкан, голям колкото малко дете. Бях безкрайно доволен как Копривка хвърли на Ридъл много специална усмивка над наведената глава на Лант, докато той се захвана с храната си с апетит, какъвто не бяхме виждали от Зимния празник.

Така бавните луни на зимата се точеха покрай всички нас. Бях по-самотен от всякога в живота си и това ме устройваше. Беше самота, която поддържах. Не позволявах нищо да ме засегне прекалено дълбоко. Съставях плановете си. Със сърце на ловец, изчаквах зимата да отмине и да дойде по-добро за пътуване време. Написах няколко много дълги писма, едно за Хеп, едно за Кетрикен и други за Копривка и Ридъл. Помислих дали да напиша едно до нероденото ми внуче и реших, че изпадам в сантименталност. Писмото до Сенч беше най-трудното, защото се чудех дали изобщо ще го прочете с бистър ум. Също като Искрен, подписах и затворих писмата, и ги прибрах на сигурно място.

Понасях всеки ден в чакане, докато някои прекършени неща бавно заздравяваха. Умението ми се върна, с гъделичкането на случайна мисъл в началото, а след това на шепоти. Използвах го колкото е възможно по-малко — уважавах съвета и желанието на дъщеря ми в това отношение. След това го упражнявах, но внимателно, на стегнати отпращания към Шишко или общ коментар към Копривка. Започнах да долавям различните котерии в Бъкип и подслушвах безсрамно, когато посланията им бяха небрежни. Градях дисциплината си в Умението точно толкова систематично, колкото укрепвах мускулите си и бойните си умения. Денем понасях синините си в учебния двор, а нощем упражнявах мятане на ножове и изваждане на отровата от ръкава си. Наблюдавах с очакване времето да стане по-добро за път и изчаквах самият аз да стана по-убийствено опасен за враговете си.

Стараех се да устроя на сигурно всяко същество, разчитащо на грижите ми. Враната се оказа приятна добавка към стаята на Шута, защото Настойчивост я носеше ежедневно да го види. Беше компания за Шута така, както никое човешко същество не можеше да бъде, и понякога дори се чудех дали не ги свързва нишка на Осезанието. Кълвеше думите от него както гълъб кълве зърно. Въпреки слепотата си той успяваше да я учи на номера и никога не съм бил толкова изумен, колкото в деня, когато ѝ каза: „Вземи лъжицата на Фиц“ и тя бързо подскочи на масата и ми я открадна. Пъстра като че ли не откликваше на моето Осезание, но езикът и реакциите ѝ бяха като на обвързано с Осезанието същество. Озадачаваше ме.

Колкото до Бързонога, нямах голяма нужда от кон, докато живеех в замъка. Все още я навестявах от време на време в замъка. Няколко пъти заварих Настойчивост облегнат на вратата на яслата ѝ, явно се възхищаваше на кобилата. Тъй че не бях изненадан в деня, когато Бързонога кривна глава към мен.

Подаръкът ми?

Поискай го.

Намерила съм си партньор. Погрижи се да остана с нея.

Готово.

И толкова. След това Бързонога ме пренебрегна напълно. Настойчивост понастръхна, когато помолих момичето да се заеме с упражняването и тимаренето на Бързонога, но не се трогнах. Видях блясъка в очите на Търпение, когато ѝ възложих задължението, и разбрах, че ще се радва на кобилата с открито сърце, каквото аз не можех да предложа. Започнах да посещавам конюшните все по-рядко и когато видях, че Бързонога се е свързала с нея, не се намесих. Прекрасният партньор, когото бях отхвърлил, се отдаде напълно на друг. Заслужавах съжалението, което ме жегна. Беше твърде късно да променя нещата, а и нямаше да го направя, дори и да можех.

Шутът продължаваше да се възстановява, но много бавно. Вечерта, когато дойде при мен в Голямата зала, изпитах облекчение. Аш очевидно беше избрал облеклото му, защото видях колко е доволен от вълнението, което предизвика. Шутът носеше дълъг черен халат в стил отпреди половин век, украсен с луни и звезди, изрязани от друга тъкан и пришити по дрехата. Носеше широкопола мека шапка, която някога бе на лорд Фелдшпат, украсена сега със зелени копчета и талисмани от месинг и калай. Бастунът му, резбован със змии и дракони, беше негова лична изработка и се зарадвах, като видях, че се е заел със старото си любимо занимание за убиване на времето. Пъстра клечеше на рамото му и придаваше още по-голяма странност на външността му. Аш го поведе към стола до мен и на тези, които го поздравиха, той се представи като Сивия, пътник от далечния Сатайн. Не заяви никаква знатна титла, а се представи като чуждоземен маг, дошъл в Бъкип, за да изучи легендарната магия на Пророците. Облеклото и аксесоарите му бяха толкова странни, че златните му очи и нашареното му с белези лице изглеждаха съвсем на място. Онази първа вечер не се задържа дълго, но докато зимата отминаваше, започна да се движи из замък Бъкип. Не си спечели нови приятели като Сивия маг, но започна да поздравява тези, които го бяха познавали. Видях, че новата роля му доставя удоволствие, и Аш, както и Спарк, като че ли много се забавляваха да му помагат в нея. Двамата младежи, мислех си, щяха да се грижат добре за стария ми приятел. Тъй че криех чувствата и мислите си дори и от Шута.

Виждах как Копривка наедрява с детето, което носеше, а Ридъл стана още по-загрижен за нея. Кетрикен и Елиания не можеха да сдържат радостта си за нея. Утешавах се с това, че е обкръжена от обичта им, докато аз самият грижливо се държах на разстояние. Ако не позволях някой да зависи от мен, не можех да проваля никого.

През повечето нощи сънят ми убягваше. Всъщност нямах нищо против. Посред нощ библиотеките на Бъкип бяха празни, освен мен и лампата ми. Започнах да ги претърсвам грижливо. По някое време Сенч беше развил силен интерес към онова, което той наричаше „религията на Белия пророк“. Намерих свитъците, които беше събрал. Някои преведох наново, а други поднових с усърдно преписване. Тук най-сетне намерих сведенията, които търсех. Клерес беше далечен, много по-далече от всяко място, където бях ходил. Описанията за пътувания до Клерес бяха стари и понякога противоречиви. Не обсъждах работата си с никого. Бавното събиране на информация ме поглъщаше.

Заделях си време да слизам до град Бъкип и да посещавам няколко от кръчмите, където се събираха моряците. Издирвах онези, които бяха дошли от най-далече, и ги разпитвах за някакви новини за едно място, наречено Клерес. Трима бяха чували за него, но само един заяви, че изобщо е посетил онова далечно пристанище. Бил още момче, на едно от най-ранните си пътешествия. Словоохотливият старец се постара да ми каже за близките му пристанища, но времето, суровият живот и многото ром бяха уронили паметта му.

— Иди до Острова на подправките — каза ми той. — Там има хора, които търгуват със Слугите на Белия остров. Те ще ти покажат верния път.

Малка податка, която придаваше очертания на предстоящото ми пътуване.

Бях облекчен от това, че уменията ми на професионален убиец вече не принадлежат на моя крал. Дори споделих с Предан колко облекчен съм на една вечеря в покоите на Сенч. Старият ми наставник ровичкаше вяло в яденето си, докато нашият крал обясняваше решенията си да ни извади на показ.

— Знам, че беше неудобно за теб, Фиц, но новият ти статут изискваше подходящи стаи. И един син на династията на Пророка не бива да се промъква из тайни проходи и да шпионира хората си. — Остави вилицата си с въздишка и ми се усмихна уморено. — Фиц, приключих с тайните. Виж докъде ни доведоха те. Помисли как изкривиха детството на Шайн и Лант, да не говорим за теб. И белята, която можеше да стане от запознанството им, когато не знаеха за родството си.

Дъвчех бавно, забил поглед в храната си, и се чудех как е стигнал до това прозрение. Надявах се смисълът да убегне от вниманието на Сенч.

— Помисли за короната си и за последното писмо на баща ми до теб, скрито за толкова много години и знайно само за Сенч. Ако той бе загинал във Войните на Алените кораби, никой нямаше да е научил за желанията на Искрен за теб. Гледам Сенч както е сега, как се усмихва и кима, и се чудя какво ли още е знаел и вече е забравил, какви ключови моменти от историята на Пророците никога няма да бъдат разкрити от него.

Вдигнах очи да видя как понася Сенч този укор, но той, изглежда, се беше заел да подрежда зърната грах на две отделни купчинки в чинията си. Усети погледа ми и извърна очи към мен. Левият му клепач бавно се спусна и се отвори отново. Спрях да дъвча. Беше ли ми намигнал? Или беше част от унинието, изписано на лицето му? Погледите ни се кръстосаха, но зелените му очи бяха мътни като морска вода.

Предан продължаваше:

— Знам, че беше трудно за Шута, но мисля, че беше разумно решение. Може би той никога няма да бъде толкова весел като някога, когато беше лорд Златен, но вече не трепери в тъмното. Със сигурност това е по-добре за него, отколкото да се крие в старата тъмна бърлога на Сенч.

— Какво ще стане с онези стаи?

— О, евентуално ще преместим гардероба в стаята на лейди Дайми и ще възстановим вратата към тях. Лейди Розмарин е започнала да преглежда какво има там. Каза ми, че с някои неща трябва да се внимава. Няма бързане. Една празна стая или пет в този разхвърлян замък не е толкова голяма грижа като един дракон в Беарния. Мислил ли си какво би могло да се направи с дракона Балипер?

— Бих помогнал с удоволствие в разтребването на старата бърлога. Розмарин е права, че там има вещи, които трябва да се изнесат с голямо внимание. Ще се погрижа за някои от тях.

И много вещи, които щяха да са доста полезни за мен. Вече замислях да го направя колкото може по-скоро. Знаех няколко входа към шпионския лабиринт. Но сега не беше моментът да разсъждавам за това, за да не усети Предан посоката на мислите ми. Така че добавих:

— Колкото до дракона, винаги може да се убие. Но след като може да говори с някои хора и след като има родственици сред драконите на Келсингра, това може би няма да е най-доброто решение.

— Последният ни изход е, да. Ако го убием, херцозите ми ще го приемат като най-лесното решение. Точно сега съм забранил всякакви бойни действия срещу който и да е дракон.

— Ами, тогава единственото решение е да се отнесеш с него както би се отнесъл с всеки зле възпитан гост. Избираш какво ще му дадеш, предлагаш го безплатно и се надяваш да е доволен от това. Не му предлагаш удобства. Надяваш се да остане за много малко. — Помъчих се да измисля ново решение. — Сравняваш фермите, които нападат, с тези, които не закачат. Откриваш какви условия предпочитат и не ги създаваш.

— Ама много ядат — измърмори Предан притеснено.

— Твърде много! — съгласи се внезапно Сенч. Двамата се извърнахме към него. Очите му блестяха от яд. Гледаше право към мен. — Твърде много розмарин има на тази птица! Не мога да го понасям. Има ли нещо по-лошо от калфа готвачка, която си въобразява, че знае по-добре от майсторката си! Мърла! Това е тя!

— Лорд Сенч, това не е птица, а сърнешко. И никакъв розмарин не намирам в него — отвърна кротко, но без полза Предан на оплакването му.

— Пфу! — Сенч избута чинията си настрани. Посочи ме с възлестия си пръст. — Моето момче щеше да се съгласи с мен, мисля! Той никога не обичаше тя да разбърква котлето, моят Фиц. — Бавно огледа стаята. — Къде е Фиц? Моето момче?

— Тук съм — казах безнадеждно.

Погледът му се върна на мен.

— О, съмнявам се. — Отпи бавно от виното си. След като го остави, ме погледна отново и рече: — Знам си аз момчето. Щеше да си знае работата. Щеше да е усетило шпорите. Отдавна щеше да е заминало, да.

Усмихнах се и го потупах по ръката.

— Импулсивното момче, което тичаше из замък Бъкип с изваден меч ли? Наистина отдавна си е отишло, лорд Сенч.

Сенч трепна. За миг зеленоокият му поглед се сплете с моя. След това той се усмихна унило.

— Толкова по-добре. — Въздъхна бавно. — Макар че ми липсва понякога.