Гонитбата на Шута

3.Отвличането на Пчеличка

Падаше сняг, бели звезди се изсипваха от черното небе. Лежах на гръб, взрян в нощта. Студените бели снежинки, топящи се по лицето ми, ме бяха събудили. Не от сън, помислих си. Не от отдих, а от странна вцепененост. Надигнах се бавно, чувствах се замаян и ми се гадеше.

Чул бях звуците и бях надушил миризмите от доста време. В замаяното ми състояние печащото се месо от Зимния празник беше изкушаващо, а пращенето бе от грамадните цепеници в голямата камина в Празничната зала. Менестрел настройваше няколко морски гайди, с най-дълбоките тонове от традиционните духови инструменти.

Ала сега бях буден и зяпнах в ужас. Това не беше празнуване на Нощта преди Зимния празник. Беше обратното на празненство, което трябваше да прогони мрака от домовете ни. Беше затъване в разруха. Конюшните горяха. Овъгленото месо беше на мъртви коне и хора. Дългите ниски тонове, които ми се бяха сторили като бавно пробуждане на музикални инструменти, беше отчаяният стон на хората на Върбов лес.

Моят народ.

Потърках очи, зачуден какво се е случило. Ръцете ми бяха натежали и отпуснати, безсилни. Стегнати бяха в огромни космати белезници. Или бяха огромни космати лапи? Не моите?

Шок. Аз ли бях това? Или беше някой друг, който мислеше с моите мисли? Цялата потръпнах.

„Аз съм Пчеличка — прошепнах на себе си. — Аз съм Пчеличка Пророчица. Кой нападна дома ми? И как се озовах тук?“

Бях загърната топло против студа, въздигната като кралица на трон в открита шейна. Великолепна шейна. Два бели коня с червено-сребриста сбруя чакаха търпеливо да я теглят. От двете страни на седалката за коларя изкусно изковани железни халки държаха фенери със стъклени страни и железни спирали за украса. Осветяваха тапицираната седалка за коларя и един пътник и изящно извитите краища на долницата на шейната. Пресегнах се да погаля фино излъсканото дърво. Не можах. Бях увита и стегната, и затрупана с одеяла и кожи, които стягаха съненото ми тяло също толкова ефикасно, колкото и груби въжета. Шейната беше спряна в края на коларския път, който обслужваше величествените доскоро порти на Върбов лес. Сега вратите бяха хлътнали навътре, разбити и безполезни.

Тръснах глава, за да прочистя ума си от паяжини. Трябваше да правя нещо! Трябваше да правя нещо, но тялото ми бе натежало и омекнало, като чувал с мокро пране. Не можех да си спомня как се бях върнала във Върбов лес, още по-малко облечена в тежък кожен халат и овързана в някаква шейна. Все едно се връщах обратно по пътя си, търсейки изгубена ръкавица, подредих онова, което можех да си спомня за преживяния ден. Бях в класната стая с другите деца. Иконом Ревъл, как умря, докато ни предупреждаваше да бягаме. Бях скрила децата в тайния проход в стените на Върбов лес, но вратата се бе оказала затворена за мен. Бягането ми с Настойчивост. Бяха го простреляли. Бяха ме пленили. И бях толкова щастлива, че са ме пленили. Повече от това не помнех. Но по някакъв начин ме бяха върнали във Върбов лес, завили ме бяха в тежко кожено палто и ме бяха увили в десетина одеяла. И сега бях тук, в шейна, и гледах как конюшните горят.

Извърнах очи от подскачащите оранжеви пламъци на горящата конюшня и погледнах към имението. Хора, всичките хора, които бях познавала през целия си живот, се бяха събрали пред високите порти на Върбов лес. Не бяха облечени за снега. Бяха с дрехите, които бяха навлекли същата сутрин за ежедневната работа вътре в имението. Бяха се сгушили накуп, присвити или вкопчени един в друг за топлина. Видях няколко по-ниски фигури и най-сетне замъгленото ми зрение открои, че са децата, които бях скрила. Въпреки строгото ми предупреждение бяха излезли и се бяха издали. Бавната ми мисъл свърза горящата конюшня със скритите деца. Може би беше разумно, че са излезли. Може би нападателите щяха да запалят и къщата.

Нападателите. Стиснах очи и ги отворих отново, мъчех се да прочистя и зрението, и мисълта си.

Това нападение беше непонятно за мен. Нямахме никакви врагове, за които да знам. Бяхме много навътре в херцогството Бък, а Шестте херцогства не бяха във война с никого. И все пак тези чужденци бяха дошли и ни бяха нападнали. Бяха разбили портите и бяха нахлули с бой в коридорите ни.

Защо?

Защото искаха мен.

Мисълта беше нелогична, и все пак като че ли беше истина. Тези нападатели бяха дошли, за да отвлекат мен. Въоръжени мъже на коне ме бяха заловили. Бяха ни прегазили. „О, Настойчивост.“ Кръвта му се процеждаше между пръстите му. Мъртъв ли беше, или се беше скрил? Как се бях озовала тук, как се бях завърнала във Върбов лес? Един от мъжете ме беше сграбчил и ме беше повлякъл. Жената, която, изглежда, командваше това нападение, се бе зарадвала, че са ме намерили, и ми каза, че ме връщат у дома, където ми било мястото. Намръщих се. Толкова щастлива се бях почувствала от тези думи. Толкова обичана. Какво ми беше станало? Човекът-мъгла ме беше поздравил и посрещнал като свой брат.

Въпреки че бях момиче. Не им бях казала това. Толкова бях изпълнена с щастие от това, че ги виждам, че едва можех да говоря. Бях разперила ръце към човека-мъгла и към пълничката мила жена, която ме беше спасила от нападателя, който ме душеше. Но след това… Помнех топла белота. Нищо повече. Споменът беше непонятен, но въпреки това ме изпълваше със срам. Бях прегърнала жената, която бе довела тези убийци в моя дом.

Извърнах бавно глава. Имах чувството, че нищо не мога да правя бързо. Не можех да се движа бързо или да мисля бързо. Бавно си спомних, че бях паднала лошо. От бягащ кон. Бях ли си ударила главата? Това ли не ми беше наред?

Невиждащите ми очи се бяха съсредоточили върху горящите конюшни. Сега към тях се приближиха двама мъже, които носеха нещо. Мъже на Върбов лес, облечени в нашето жълто и зелено, в най-хубавите си дрехи. За нощта на Зимния празник, който се беше превърнал в зимно клане. Единият беше Лин, овчарят ни. Носеха нещо. Нещо провиснало. Тяло. Покрай горящите конюшни снегът се беше разтопил на киша. Затътриха се напред. Все по-близо. Щяха ли да влязат направо в пламъците? Но след като се доближиха, спряха.

— Едно, две, три! — Гласът на Лин изхриптя на броенето, докато люшваха тялото, а след това, на три, го метнаха. То полетя в червената паст на горящата сграда. Обърнаха се и като кукли, влачещи се по сцена, се отдалечиха от пожара.

Затова ли гореше конюшнята? За да се отърват от телата? Една хубава клада е много ефикасен начин да се отървеш от тяло. Бях научила това от татко си.

— Тате? — прошепнах. Къде беше той? Щеше ли да дойде да ме спаси? Можеше ли да спаси всички ни? Не. Беше ме оставил и бе заминал в замъка Бъкип да се опита да спаси слепия стар просяк. Нямаше да спаси нито мен, нито хората ни. Никой нямаше да ме спаси.

— По-умна съм от това — прошепнах. Не бях съзнавала, че ще го изрека. Сякаш някаква част от мен се мъчеше да събуди затъпялото, изтръпнало същество, в което се бях превърнала. Огледах се със страх да не би някой да ме е чул, че говоря. Не трябваше да ме чуят, че говоря. Защото… ако ме чуеха… Ако ме чуеха, щяха да разберат. Да разберат какво?

— Да разберат, че вече нямат власт над мен.

Шепотът ми излезе още по-тих. Съвземах се. Седях съвсем неподвижно в топлото си гнездо и събирах ума си и силата си. Не трябваше да се издам, преди да мога да направя нещо. Шейната беше затрупана с кожи и вълнени одеяла от имението. Бях увита в тежък халат от бяла козина, дебел и мек, прекалено голям за мен. Не беше от Върбов лес. Беше направен от козина, каквато не познавах, и миришеше чуждо. Шапка от някаква кожа покриваше главата ми. Раздвижих стегнатите си в ръкавици длани и измъкнах ръцете си от тежките одеяла. Бяха ме натоварили като заграбено съкровище. Аз бях тази, която крадяха. Аз и много малко още. Ако бяха дошли да плячкосват, прецених, впряговете и фургоните на Върбов лес щяха да стоят наоколо пълни с плячка и с богатствата на дома. Нищо такова не видях, нито дори ездитните ни коне, вързани на табун, за да бъдат откраднати. Бях единственото нещо, което отнасяха. Бяха убили Ревъл, за да откраднат мен.

Тогава какво щеше да се случи с всички останали?

Вдигнах очи. Скупчените хора на Върбов лес се открояваха на фона на по-малките огньове. Стояха като вкаран в кошара добитък в заснежения център на двора. Някои едва се държаха на крака и ги крепяха приятелите им. Лицата им бяха преобразени от болка и ужас, бяха станали хора, които не смеех да разпозная. Огньовете, накладени от изящните мебели на Върбов лес, не бяха за да ги топлят, а за да осветяват нощта, та да не могат да се измъкнат от похитителите си. Повечето нападатели бяха на коне. Не нашите коне, нито нашите седла. Никога не бях виждала такива седла, толкова високи отзад. Изтръпналият ми ум ги преброи. Не бяха много, може би десетина. Но бяха мъже на кръв и желязо. Повечето бяха светлокожи, с жълти коси и зацапани светли бради. Бяха високи и заплашителни и някои обикаляха с оголени мечове в ръцете. Тези мъже бяха убийците, войниците, дошли да изпълнят тази задача. Мъже със светли коси като моята. Видях мъжа, който ме беше догонил, онзи, които ме беше довлякъл обратно в къщата, полуудушена. Стоеше срещу жената, която му беше извикала, пълничката жена, която го беше накарала да ме пусне. А до тях, ето там, хайде, накарай очите си да го видят, да, там. Беше там. Човекът-мъгла.

Днес не беше първият път, в който го бях видяла.

Беше в Крайречни дъбове, на пазара. Беше там и замъгляваше цялото градче. Никой от хората, които минаваха покрай него, не се беше обърнал да го погледне. Беше в уличката, онази, по която никой не искаше да мине. А какво бе имало зад него? Нападателите? Нежната мила жена с гласа и думите, с които ме бе накарала да я заобичам още щом заговори? Не бях сигурна. Не бях видяла през мъглата, едва бях успяла да видя самия човек-мъгла. И сега едва можех да го видя. Стоеше до жената.

Правеше нещо. Нещо трудно. Беше му толкова трудно, че му се наложи да спре да ме замъглява, за да го направи. Това, че го разбрах, ми помогна да прочистя ума си от неговия. С всеки изтекъл миг мислите ми ставаха все повече мои. Тялото ми все повече ставаше мое. Вече усещах отоците от изминалия ден и как ме болеше главата. Прокарах език в устата си и намерих мястото, където си бях прехапала и разкъсала бузата. Натиснах с езика си в него, вкусих кръвта и събудилата се болка и изведнъж мислите ми станаха мои и само мои.

„Направи нещо. Недей да седиш неподвижно и на топло, не им позволявай да изгорят телата на приятелите ти, докато хората на Върбов лес треперят в снега.“ Бяха безпомощни, усетих, умовете им бяха почти толкова замъглени, колкото моя до скоро. Навярно само аз можех да намеря себе си, заради годините си опит в съпротива на натиска на ума на баща ми. Стояха там, злочести и окаяни, нерешителни като овце в снежна виелица и също толкова безпомощни. Знаеха, че нещо не е наред, но просто стояха. Стенеха и снишаваха глави като ограден добитък на заколение. Освен Лин и неговия помощник. Ето, че се появиха отново от тъмното, между двамата се полюшваше тяло. Тътреха се с вдървени лица, мъже, вършещи възложена им работа. За която им бяха казали да не мислят.

Погледнах към човека-мъгла. По-скоро момче-мъгла, реших. Кръглото му лице с неоформена още брадичка беше по-скоро на момче. Тялото му беше мекушаво, неизползвано. Не и умът му, подозирах. Челото му беше набръчкано от съсредоточеност. Войниците, осъзнах изведнъж. Не обръщаше внимание на хората на Върбов лес, разчиташе, че мъглата, в която ги беше оставил, няма да се разпръсне бързо. Държеше войниците вцепенени на местата им, за да слушат вдъхващите увереност думи на жената. Мъглата му загръщаше стария мъж, яхнал черен кон.

Старецът държеше меча си и от насоченото към земята острие капеше мрак. Можех почти да виждам мъглата. След това осъзнах, че всъщност не мога да виждам съвсем през нея. Отразяваше светлина, тъй че старецът имаше аура от червена огнена светлина около себе си. Лицето му беше ужасяващо, старо и отпуснато все едно се беше разтопил. Костите бяха твърди, а очите му бяха светли. Излъчваше горчивина и омраза към всеки, който не беше толкова окаян като него. Зарових в ума си и направих малка дупка в стената си, за да мога да усетя какво казва човекът-мъгла на стария войник. Човекът-мъгла го загръщаше в триумф и успех, захранваше го с удовлетвореност и задоволство. Задачата бе изпълнена. Щеше да бъде добре възнаграден, възнаграден много над очакванията му. Хората щяха да научат какво е направил. Щяха да чуят за това и да помнят кой е бил. Щяха да съжалят за отношението си към него. Щяха да пълзят пред него и да го молят да е милостив.

Но как? Сега беше моментът да обърне гръб на грабежа и насилието, време беше той и хората му да вземат онова, за което бяха дошли, и да започнат пътуването обратно. Ако се забавеха тук, това можеше само да причини усложнения. Щеше да има повече сблъсъци, повече убийства… не. Мъглата изведнъж се измести. Не го захранвай с тази възможност. Вместо това мъглата се изпълни със студа и тъмнината, и с това колко е уморен. Мечът тежеше в ръката му; бронята превиваше раменете му. Имаха онова, за което бяха дошли. Колкото по-скоро тръгнеха обратно към Халкида, толкова по-скоро щеше да е в по-топли земи с добре спечелената си награда. Толкова по-скоро щеше да погледне от коня си хората, които щяха да съжалят, че са го презирали.

— Трябва да изгорим всичко. Да ги избием всички и да изгорим всичко — подхвърли един от мъжете. Беше яхнал кафяв кон. Усмихна се и показа здрави зъби. Светлата му коса беше стегната отзад на две дълги плитки. Челото му беше четвъртито, а брадичката твърда. Подкара коня си в скупчените хора и те се раздвоиха като масло, топящо се пред гореща лъжица. Обърна коня си сред тълпата и погледна към командира си. — Командир Елик! Защо трябва да оставим и една греда изправена тук?

Пълничката жена заговори ясно в нощта:

— Не. Не, Хоген, това би било глупост. Не правете необмислени неща. Слушайте командира си. Елик знае какво е разумно. Изгорете конюшнята и труповете. Оставете на Винделиар да се погрижи за всичко останало. Да си тръгнем за дома докато знаем, че никой няма да ни помни или преследва. Имаме това, за което дойдохме. Без гонитба, която да ни притеснява, можем по-бързо да се върнем в топлите земи.

Измъкнах се с усилие от пластовете одеяла и черги. Ботушите ми, бяха ми смъкнали ботушите от краката и ми бяха оставили само чорапите. Да си намеря ботушите или да загубя възможността да избягам? Дългият халат от тежка бяла козина стигаше до под коленете ми. Навих го нагоре, пропълзях и се смъкнах от шейната. Краката ми се огънаха и лицето ми затъна за миг в снега. Надигнах се с усилие. Цялото тяло ме болеше, но не беше само това. Чувствах се като отделена от мускулите си. Загубих няколко ценни мига да раздвижа краката си, докато не усетих, че мога да ходя, без да падам.

И тогава се изправих. Можех да ходя. Но какво можеше да ми помогне това? В този момент мразех, че съм малка, повече, отколкото бях мразила ръста си през целия си живот. Но дори и да бях висок и могъщ воин на силен кон, какво можех да направя срещу толкова много въоръжени мъже?

Почувствах се зле и безпомощна, щом осъзнах по-голямата истина. Дори и армия не можеше да отмени онова, което беше сторено. Нищо и никой не можеше да върне иконом Ревъл или да отмени това, че кръвта на Фицбдителен беше пролята на снега, или че конюшните бяха изгорени. Всичко беше разбито. Може все още да бях жива, но бях само едно късче разбит живот. Нито един от нас не беше цял. Нямаше връщане за никой от нас.

Не можех да реша какво да направя. Вече ми ставаше студено. Можех да се върна, да се заровя под одеялата и да оставя да ме сполети каквото щеше да ме сполети. Можех да избягам в тъмното и да се опитам да намеря Настойчивост под снега и наметалото. Можех да избягам при пленените хора и отново да ме завлекат до шейната. Зачудих се дали мога да стана твърда като стомана и да избягам в горящата конюшня толкова надълбоко, че да умра там. Колко ли щеше да боли?

Хванатите натясно вълци се бият. Дори кутретата.

Тази мисъл попи в мозъка ми, а след това замръзна и се разби от дълъг пронизителен писък. Толкова пронизителен, че успях да разпозная кой пищи. Беше Шън. Надникнах иззад шейната. Мъжът, който се бе опълчил на пълната жена, стискаше Шън за косата.

— Ще тръгнем — съгласи се той вежливо. — Но първо ще се порадвам на собствената си награда.

Дръпна Шън нагоре и я изправи на пръсти. Тя изквича като прасенце. По всяко друго време звукът щеше да е смешен. Разкъсаната ѝ блуза зееше. Беше червена като кръв, извезана с бяла дантела на снежинки.

Мъжът я разтърси грубо.

— Тази тука. Това котенце се опита да забие нож в мен. Все още има огън в нея. Още не съм я имал. А в някои неща не съм припрян човек.

Слезе от коня, без да пуска косата на Шън. Тя се опита да се отскубне, но той само премести ръката си на тила ѝ. Беше по-висок от нея и когато я задържа на ръка разстояние, махащите ѝ юмруци не можеха да го достигнат. Мъжете на Върбов лес само стояха и гледаха. Погледите им бяха унили, устите — отпуснати. Никой не скочи да ѝ помогне. Фицбдителен щеше да се опита да я защити. Но го бях видяла по-рано, проснат в собствената му кръв в снега. Шън се бореше да се измъкне от похитителя, толкова безпомощна, колкото щях да съм аз. Той се изсмя и извика:

— Ще се погрижа специално за тая, а после ще ви догоня. Преди заранта.

Другите войници на коне се размърдаха, изведнъж заинтригувани, надвивайки спокойствието, внушавано от човека-мъгла. Очите им бяха приковани в борещата се жена като на домашни псета, гледащи как някой откъсва последния къс месо от кокал.

Пълничката жена хвърли отчаян поглед към човека-мъгла, Винделиар. Той стисна уста и устните му се издадоха напред като патешки клюн. Дори от мястото си, забравена от тях, усетих задушаващото притегляне на онова, което правеше. Мислите ми се размекнаха по краищата като свещи, поднесени много близо до пламък. Канех се да направя нещо, но то можеше да почака. Щеше да е твърде голямо усилие. Денят беше дълъг и бях уморена. Тъмно беше тук, и студено. Време беше да намеря някое тихо, безопасно място и да отдъхна. Да отдъхна.

Обърнах се отново към шейната и се пресегнах към ръба, за да се кача. Ръцете ми в огромните кожени ръкавици се хлъзнаха и челото ми се удари силно в дървото.

Събуди се! Бори се. Или бягай. Но не заспивай. Бащата Вълк разтърси съзнанието ми все едно изтърси живота от телцето на заек. Потръпнах и се върнах към себе си. Изтласкай го. Изтласкай го от себе си. Но тихо, тихо. Не му давай да усети, че се бориш с него.

Не беше лесно. Мъглата беше като паяжина: лепнеше, заглушаваше и размътваше зрението ми. Вдигнах глава и вперих поглед над шейната. Винделиар държеше другите под властта си. Не че ги принуждаваше да правят нещо. Просто поставяше мислите им на място, където отдих и сън звучаха по-съблазнително от всичко друго. Въздействаше дори и на пленниците. Някои се смъкваха там, където стояха, и падаха в снега.

Шън беше спряла да се бори, но мъглата като че ли не я докосваше. Гледаше похитителя си озъбена. Хоген се вторачи в нея, разтърси я, а след това я зашлеви. Тя го изгледа с омраза, но отказа да се бори. Беше осъзнала, че това само го развеселява. Хоген се изсмя, жестоко и злобно. След това я сграбчи за гърлото и я тласна грубо назад. Тя остана да лежи на земята. Полите на роклята ѝ се разпиляха по снега като листенца на роза. Чаровният мъж стъпи на полите на Шън, затисна я долу и посегна към токата на колана си.

Командирът му го гледаше безучастно. Повиши глас и заговори на хората си. Беше тънък старчески вик, но това беше маловажно. Знаеше, че ще му се подчинят.

— Довърши си работата. Хвърли труповете в огъня, когато приключиш. После ни последвай. Тръгваме веднага. — Хвърли поглед към красивия мъж. — Не се бави, Хоген.

После обърна коня си и вдигна ръка. Конниците му го последваха, без да поглеждат назад. От сенките излязоха още, някои на коне, други пеша. Пълничката жена и Винделиар се огледаха. В този момент разбрах, че не са сами. Другите бяха останали незабележими за мен, както бе поискал човекът-мъгла.

Бяха облечени в бяло. Или така си помислих. Но когато подминаха светлината на огъня и се струпаха около пълната жена и Винделиар, разбрах, че облеклата им са в оттенъци на жълто и слонова кост. Всички бяха облечени еднакво, сякаш вталените им палта и ватирани панталони бяха някаква странна ливрея. Носеха плетени шапки, които покриваха ушите им; дългите парчета на тила можеха да се увият около гърлата им. Никога не бях виждала такива шапки. Лицата им толкова си приличаха, че все едно бяха братя, всички със светла кожа и коса, закръглена брадичка и розови устни. Не можех да определя дали са мъже, или жени. Движеха се мълчаливо, сякаш капнали от изтощение, с провиснали усти. Минаха точно покрай красивия мъж, който се бореше с токата на колана си, застанал над Шън. Поглеждаха Шън, докато минаваха, с жал, но без милост.

Пълничката жена заговори, щом се струпаха около нея.

— Съжалявам, лурики. Искаше ми се също като на вас това да беше избегнато. Но стореното не може да се отмени, както всички знаем. Беше провидяно, че това може да се случи, но нямаше ясна гледка към пътя, който да ни доведе до това да не се случи и да намерим момчето. Тъй че днес избрахме път, който знаехме, че ще е кървав, но че ще свърши на нужното място. Намерихме го. И сега трябва да го отведем у дома.

Младежките им лица бяха вцепенени от ужас. Един заговори:

— А тези тук? Тези, които не умряха?

— Не се бойте за тях — успокои хората си пълничката жена. — Най-лошото за тях свърши, а Винделиар ще облекчи умовете им. Малко ще помнят от тази нощ. Ще измислят причини за отоците си и ще забравят какво ги е сполетяло. Стегнете се, докато той действа. Киндрел, иди за конете. Вземи Сула и Репин. Алария, ти ще караш шейната. Уморена съм неописуемо, и все пак трябва да се погрижа за Винделиар, след като всичко тук свърши.

Видях как овчарят Лин и приятелят му излязоха от кръга на скупчените пленници. Носеха поредното тяло и то се люшкаше между двамата. Лицата им бяха безизразни, все едно че носеха чувал зърно. Видях как чаровният мъж се смъкна на колене в снега. Беше отворил предницата на панталоните си и сега избутваше нагоре красивите червени поли на Шън, за да оголи краката ѝ.

Очаквала ли беше това? Тя изрита силно към него, целеше се в лицето му. Удари го в гърдите. Нададе гърлен безсловесен вик и се опита да се превърти настрани и да избяга, но той я сграбчи за единия крак и я дръпна назад. Изсмя се, доволен, че тя се бори, защото знаеше, че ще загуби. Шън докопа една от увисналите му плитки и дръпна силно. Той я зашлеви и за миг тя затихна, замаяна от силата на удара му.

Не харесвах Шън. Но тя беше моя. Моя, както беше Ревъл и никога вече нямаше да е. Както беше Фицбдителен. Бяха загинали заради мен, в опит да попречат на похитителите да ме пленят. Макар и да не го бяха знаели. И знаех, съвсем ясно, какво ще направи чаровният мъж след като нарани и унизи Шън. Щеше да я убие, а овчарят Лин и помагачът му щяха да я хвърлят в огъня на конюшнята.

Също както с баща ми бяхме изгорили тялото на вестоноската.

Затичах, но тичах като малко човече с мокри и замръзващи чорапи, облечено в дълъг тежък кожен халат. В смисъл, блъсках и бъхтех срещу ниската стена от тежък мокър сняг. Беше все едно, че тичах в чувал.

— Спри! — извиках. — Спри! — Но ревът на пламъците, мърморенето и стоновете на струпаните хора на Върбов лес, и отчаяните безсловесни викове на Шън заглушиха думите ми.

Но тя ме чу, пълничката жена. Обърна се към мен, но човекът-мъгла все още гледаше към струпаните хора и правеше каквато там магия им правеше. Бях по-близо до красивия мъж, отколкото до пълничката жена и хората ѝ. Тичах към него и крещях безсловесно, в странна хармония с виковете на Шън. Мъжът дърпаше дрехите ѝ. Беше разкъсал извезаната ѝ блуза за Зимния празник, за да оголи гърдите ѝ под студения падащ сняг, и вече дърпаше и късаше червените ѝ поли, но се опитваше да го прави с една ръка. С другата отбиваше отчаяните ѝ удари и усилията ѝ да одере лицето му. Не се движех бързо, но и не забавих, когато замахнах към него с цялата си сила.

Той изпъшка леко, обърна озъбеното си лице към мен и ме перна с ръка. Не мисля, че дори използва цялата си сила, защото повече беше вложил в това да задържи Шън по гръб. Не му и трябваше цялата сила. Изхвърчах назад и паднах в дебелия сняг. Беше изкарал въздуха от дробовете ми, но бях повече унизена, отколкото наранена. Запъхтяна и задавена, се превъртях и се претърколих в снега, и най-сетне успях да се надигна на четири крака. Поех си болезнено дъх и изкрещях думи, които едва ли имаха смисъл за мен, най-ужасните думи, които можех да измисля:

— Ще се убия, ако я нараниш!

Насилникът не ми обърна внимание, но чух гневните викове на подчинените на пълничката жена. Самата тя викаше нещо на непознат за мен език и хората с бледите лица изведнъж се втурнаха към нас. Трима ме сграбчиха и ме вдигнаха на крака, заметоха снега от мен толкова угрижено, че имах чувството, че съм килим, който изтупват. Избутах ги от себе си и закрачих към Шън. Не можех да видя какво става с нея, освен че там се биеха. Измъкнах се от спасителите си и извиках:

— Шън! Помогнете на Шън, не на мен! Шън!

Кълбото от борещи се хора като че ли премаза Шън, а след това боят се измести настрани. Бледите хора не се справяха добре, само че бяха много, а насилникът — само един. Непрекъснато чувах здравото изтупване на юмрук в плът и някой извикваше от болка. След това слугите на пълничката жена падаха назад, стиснали окървавен нос или прегънати на две и притиснали коремите си с ръце. Надделяха му с чистия си брой, хвърляха телата си върху него и го задържаха долу в снега. Един изведнъж извика:

— Той хапе! Пази се! — И купчината тела върху него внезапно се размърда.

Всичко това се разигра, докато бързах напред, паднах, вдигнах се и най-сетне изскочих от дълбокия сняг на утъпканата земя. Хвърлих се на колене до Шън и захлипах:

— Бъди жива! Моля те, бъди жива!

Не беше. Не усещах нищо от нея. След това, когато докоснах бузата ѝ, зяпналите ѝ очи примигаха. Погледна ме, без да ме познае, и заиздава къси резки писъци, като сойка на застрашено гнездо.

— Шън! Не се плаши! Вече си в безопасност! Аз ще те защитя.

Още докато давах тези обещания разбрах колко са нелепи. Дръпнах отворената горница на разкъсаната ѝ дантела и снегът, полепнал по ръкавиците ми, падна върху оголената ѝ гръд. Тя изохка и стисна разкъсаните краища на тъканта. Надигна се, стегнала яката на шията си. Погледна плата в ръцете си и каза съкрушено:

— Беше от най-добро качество. Беше. — Клюмна глава и захлипа, ужасни, накъсани хлипове без сълзи.

— Все още е — успокоих я. — Все още си. — Понечих да я потупам утешително, но осъзнах, че ръкавиците ми все още са натежали от сняг. Опитах се да издърпам ръцете си от тях, но бяха стегнати за ръкавите на кожения ми халат.

Зад нас пълната жена говореше на мъжа на земята:

— Не може да я имаш. Чу думите на шайсим. Той цени живота ѝ повече от своя. Тя не трябва да пострада, за да не нарани той себе си.

Извърнах глава и ги погледнах. Пълничката жена буташе подчинените си и те бавно се отдръпваха от мъжа. Насилникът отвърна с ругатни. Не беше нужно да знам езика, за да разбера силата на гнева му. Бледите хора се смъкваха от него, падаха на гръб и залитаха през дълбокия сняг, докато той се вдигаше на крака. От носовете на двама капеше кръв. Той изплю сняг, изруга отново и се затътри в тъмното. Чух как извика сърдито на някого, чух тежкото пръхтене на уплашен кон, а след това тропота на кон, подкаран в галоп.

Бях се предала пред ръкавиците. Присвих се до Шън. Исках да ѝ заговоря, но нямах представа какво да кажа. Нямаше да лъжа отново и да я уверявам, че е в безопасност. Никой от нас не беше в безопасност. Тя се сви, придърпа колене до брадичката си и наведе глава над тях.

— Шайсим. — Пълничката жена коленичи пред мен. Нямаше да я погледна. — Шайсим — повтори тя и ме докосна. — Важна ли е за тебе тази? Виждал ли си я? Правил ли си важни неща с нея? Съществена ли е тя? — Отпусна длан на наведената глава на Шън все едно беше някакво куче, а тя се отдръпна боязливо. — Нея ли трябва да пазим до теб?

Думите потънаха в мен, както кръвта на Фицбдителен бе потънала в утъпкания сняг. Пронизаха ме. Въпросът беше важен. Трябваше да му се отговори и трябваше да му се отговори правилно. Какво искаше да ѝ кажа? Какво можех да кажа, за да я накарам да опази Шън жива?

Все пак не я погледнах.

— Шън е съществена — казах. — Тя прави важни неща. — Разперих широко ръце и извиках ядосано: — Всички те са съществени. Всички правят важни неща!

— Това е вярно. — Говореше кротко, все едно бях малко дете. Хрумна ми, че може би ме смята за много по-малка, отколкото бях. Можех ли да използвам това? Умът ми запрехвърля трескаво стратегии, докато тя продължаваше да говори. — Всички са важни. Всички правят важни неща. Но някои хора са по-важни от други. Някои хора правят неща, които предизвикват промени. Големи промени. Или предизвикват малки промени, които могат да доведат до големи промени. Ако някой знае как да ги използва. — Наведе се още по-ниско, а после натика лицето си под моето и ме погледна отдолу.

— Знаеш за какво говоря, нали, шайсим? Виждал си пътеките и хората, които са кръстопътят. Нали?

Извърнах лицето си. Тя се пресегна, хвана ме за брадичката и отново го обърна към себе си, но забих поглед в устата ѝ. Не можеше да ме принуди да я погледна в очите.

— Шайсим. — Изрече името с лек укор. — Погледни ме. Важна ли е тази жена? Съществена ли е?

Знаех какво има предвид. Бях го зърнал, когато просякът ме беше докоснал на пазарището. Имаше хора, които ускоряват промени. Всички хора правят промени, но някои са камъни в течението и отклоняват водите на времето в друг канал.

Не знаех дали излъгах, или казах истината, когато отвърнах:

— Тя е съществена. Важна е за мен. — Нито дали вдъхновение или измама ме подтикна да добавя: — Без нея умирам преди да стана на десет.

Пълничката жена ахна стъписано.

— Вдигнете я! — извика на слугите си. — Отнасяйте се с нея нежно. Трябва да бъде изцерена от всяка рана, утешена за всяка злина, която е изпитала днес. Бъдете внимателни, лурики. Тази трябва да живее. Трябва да я пазите Хоген да не я докопа, защото както е разстроен сега, ще я иска повече от всякога. Ще е изключително настойчив. Тъй че ние трябва да сме още по-решителни и трябва да издирим архивите, за да научим какво трябва да направим, за да го задържим настрана. Кардеф и Репин, вашата задача тази нощ е да говорите със запаметяващите и да видите дали могат да измъкнат някоя мъдрост за нас. Боя се, че нищо не ми хрумва.

— Може ли да кажа, Дуалия? — Младеж в сиво се поклони дълбоко и остана в тази поза.

— Говори, Кардеф.

Кардеф се изправи.

— Шайсим я нарече Шън. На неговия език това е дума, която означава „избягвай“ или „внимавай за опасност“. Има много записи на сънища, които ни предупреждават непрекъснато да избягваме хвърлянето на важни неща в пламъците. Преведено на нашия език, не би ли могло сънищата да ни казват не да „избягваме пламъците“, а „Шън не в пламъците“?

— Кардеф, прекаляваш с фантазиите. Този път води до изопачаване на пророчествата. Внимавай много да не изкривяваш древните думи, особено когато го правиш толкова фрапантно, за да се изкараш по-учен от своя партньор Репин.

— Лингстра Дуалия, аз…

— Приличам ли ти на някоя, която има време да стои в снега и да спори с теб? Трябва да сме далече от тук преди да падне нощта. С всеки момент, в който се забавим, възможността някой да зърне пламъците отдалече и да дойде да види какво се е случило тук става по-голяма. И тогава Винделиар трябва да разпръсне дарбата си още по-нашироко, а контролът му става все по-слаб с всеки миг. Подчинете ми се веднага. Отведете шайсим и жената до шейната. Яхнете конете си и двама от вас да помогнат на Винделиар до шейната също така. Той е почти изчерпан. Трябва да потегляме веднага.

След като се разпореди, тя се обърна и ме погледна, както се бях присвила до Шън.

— Е, малки шайсим, мисля, че получи каквото пожела. Хайде да ви качим на шейната и да потегляме.

— Не искам да ходя никъде.

— И все пак ще тръгнеш. Всички знаем, че ще тръгнеш, както и самият ти. Защото от тази точка във времето са документирани само два възможни изхода. Ти тръгваш с нас. Или умираш тук.

Изрече го със спокойна увереност, все едно изтъкваше, че в безоблачен ден не може да вали дъжд. Долових абсолютната вяра в думите ѝ.

Веднъж моят доведен брат Хеп ме забавлява почти час, като ми показваше как, дълго след като е дръпнал струна, дървото на лютнята вибрира. Усетих го и сега — как думите на жената събудиха звук в мен. Беше права. Знаех, че е истина, и точно затова ги бях заплашила със смъртта си. Тази нощ щях или да напусна своя дом с тях, или да умра тук. Всички обстоятелства, които можеха да доведат до друг изход от този момент, бяха твърде далечни, твърде фантастични, за да се надявам на това. И аз го знаех. Може би го бях знаела откакто се бях събудила тази сутрин. Примигах и по гърба ми пробяга тръпка. Сега ли се случваше това, или беше спомен от сън?

Силни ръце ме вдигнаха от снега. Този, който ме понесе, заговори утешителни думи, които не разбирах. Вдигнах глава и видях, че четирима носят Шън. Не че беше тежка, но се бореше, сякаш краката и ръцете ѝ бяха различни същества.

Жената, която нарекоха Дуалия, вече беше при шейната и правеше ново гнездо между кожите и одеялата. Подадоха ме на нея и тя ме намести между краката си, с лицето ми настрани от нейното, с гърба ми стоплен от гърдите ѝ и с ръцете ѝ около мен. Не ми харесваше да съм толкова близо до нея, но бях заклещена там. Шън я натовариха като чувал зърно и след това струпаха одеяла отгоре ѝ. Щом я пуснаха, тя престана да се бори и лежеше като умряла под купчината завивки. Част от полата ѝ се беше закачила на ръба на шейната и червеният плат стърчеше навън като изплезен език.

Някой заговори на конете и те тръгнаха. Бях с лице назад. Слушах тупането на копитата, приглушено от падащия сняг, скрибуцането на широките дървени плазове и заглъхващото пращене на пламъците, които поглъщаха конюшнята. Хората на Върбов лес, моите хора, бавно се прибираха в къщата. Не поглеждаха към нас. Оставихме зад себе си светлината на горящата конюшня и навлязохме в дългата алея за впрягове, която извеждаше от Върбов лес. Фенерите се полюшваха и мехурът светлина подскачаше около нас, докато се плъзгахме под арката отрупани със сняг брези.

Дори не разбрах, че човекът-мъгла е в шейната, докато той не проговори на Дуалия.

— Свърши се — отрони с тежка, доволна въздишка. Определено беше момче, осъзнах. Гласът му беше съвсем момчешки, когато добави: — И вече можем да си идем у дома, далече от студа. И убийствата. Лингстра Дуалия, не бях разбрал, че ще има толкова много убийства.

Усетих как тя извърна глава да го погледне — той беше седнал отпред на капрата с коларя. Заговори тихо, все едно бях заспала. Не смеех и да се опитам да се скрия в съня.

— Не искахме да има убийства. Но знаехме, че е невъзможно да го избегнем. Трябваше да използваме инструментите, с които разполагахме, а Елик е човек, изпълнен с горчивина и омраза. Богатството и удобството, което очакваше на старини, му убягнаха. Загуби положението си, името си и всички удобства. Обвинява целия свят за това. Стреми се да натрупа за няколко години онова, чието придобиване му отне целия живот. Затова винаги ще е по-жесток, по-алчен, по-безскрупулен, отколкото е нужно. Той е опасен, Винделиар. Никога не забравяй това. Особено опасен е за теб.

— Не се страхувам от него, лингстра Дуалия.

— А би трябвало.

Думите ѝ прозвучаха едновременно като предупреждение и като укор. Придърпа още одеяла върху нас. Мразех допира на тялото ѝ до моето, но не можех да намеря воля да се отместя. Загледах се в подминаващите дървета на Върбов лес. Нямах сърце дори да му кажа сбогом през сълзи. Нямах никаква надежда. Баща ми нямаше да знае къде съм отишла. Хората ми ме бяха предали, просто си стояха и след това се прибраха в имението. Нито един не беше извикал, че не трябва да ме изоставят. Никой не се беше опитал да ме измъкне от ръцете на похитителите ми. Изправена бях пред онова, което моята странност ми бе причинила: никога не ме бяха чувствали като част от тях. Загубата ми беше малка цена, която трябваше да платят, та похитителите да напуснат без повече кръвопролитие. Бяха прави. Радвах се, че не се бяха били, за да ме опазят. Съжалявах, че нямаше как да спася Шън, без да се налага да откарат и нея с мен.

Долових движение с крайчеца на окото си. От люшкането на фенерите дърветата покрай пътя сякаш мятаха железни пръчки мрак по снега. Но това не беше движение, породено от светлината им. Това движение приличаше на надигнал се сняг, стиснат от ръка, почерняла от кръв, а над всичко това имаше бледо лице с взиращи се в мен очи. Не извърнах глава, нито извиках, нито затаих дъх. Не позволих нищо в мен да издаде на никого, че Настойчивост стои там, в моето наметало на Праотците, и гледа, докато го подминаваме.