Гонитбата на Шута

2.Лорд Фелдшпат

Не бях ял много, но апетитът ми си беше отишъл. Разтребих масата. Шутът или спеше, или се преструваше съвършено. Примирих се с мълчанието му. С известно притеснение облякох дрехата, която Сенч бе осигурил за лорд Фелдшпат. Прилягаше ми добре, въпреки че беше по-хлабава около гърдите и корема, отколкото бях очаквал. Изненадах се колко е удобна. Прехвърлих няколко вещи от един скрит джоб в друг. Седнах, за да обуя пантофите. Имаха по-дебела пета, отколкото бях свикнал, и бяха много по-дълги от стъпалата ми, преди да свършат с извити нагоре носове, украсени с малки пискюли. Опитах няколко стъпки с тях, след това извървях пет пъти дължината на стаята, докато се уверя, че мога да се движа с увереност и да не се препъвам.

Сенч имаше голямо огледало с великолепно качество, колкото заради собствената си суета, толкова и за обучението на чираците му. Спомних си една дълга нощ, когато ме беше накарал да стоя пред него през по-голямата част от смяната на стражата и се опитвах да се усмихвам първо искрено, после обезоръжаващо, после саркастично, след това покорно… списъкът му беше продължавал и продължавал, докато лицето ми се схвана. Сега вдигнах няколко свещи и погледнах лорд Фелдшпат от Спайъртоп. Имаше и шапка, по-скоро като мека торба, поръбена със златна бродерия и ред декоративни копчета, и включваща чудесна перука от кафяви къдрици. Поставих я на главата си и се зачудих дали трябва да клюмва толкова на една страна.

Сенч държеше в шкафа калаен поднос със странни накити. Избрах си два ефектни пръстена с надеждата, че пръстите ми няма да позеленеят от тях. Затоплих вода, обръснах се и се огледах отново. Тъкмо се бях примирил да се измъкна от стаята под вмирисаните дрехи от стария гардероб на лейди Дайми, когато усетих леко течение. Замръзнах, вслушах се и точно в подходящия момент попитах:

— Не мислиш ли, че е време да ми довериш номера с отключването на онази врата?

— Май ще трябва, след като вече си лорд Фелдшпат и обитаваш стаята долу. — Сенч пристъпи от ъгъла, спря и кимна одобрително на премяната ми. — Ключът не е там, където би си помислил. Не е дори на тази стена. Виж тук. — Отиде до камината, завъртя една тухла настрани и ми показа черен железен лост. — Малко заяжда. Ще трябва да накарам момчето да го смаже. — И докато казваше това, дръпна лоста и течението изведнъж спря.

— Как отваряш вратата от старата ми стая? — Не помнех колко часове бях прекарал в търсене на онзи лост, докато бях момче.

Той въздъхна, после се усмихна.

— Една след друга тайните ми са падали пред теб. Ще призная, винаги ми е била забавна неспособността ти да откриеш тази. Мислех, че ще се препънеш в нея случайно, ако не друго. Тя е в дръпването на завесите. Затваряш ги напълно, а след това дръпни силно накрая. Няма да видиш или да чуеш нищо, но можеш да бутнеш вратата и да я отвориш. Е, вече знаеш.

— Вече знам — съгласих се. — След половин век чудене.

— Едва ли чак половин век.

— Аз съм на шейсет — напомних му. — А ти започна да ме учиш на занаята, когато бях на по-малко от десет. Тъй че, да, половин век и повече.

— Не ми напомняй за годините ми — рече той, после седна с въздишка. — Не е честно да дрънкаш за отминаващо време, след като то, изглежда, изобщо не те засяга. Кривни си шапката малко по-назад. Така. Преди да тръгнеш, ще ти зачервим малко носа и ще придадем малко повече цвят на бузите, за да изглежда, че си започнал да пиеш рано. И ще сгъстим веждите ти. — Кривна глава и ме огледа критично. — Би трябвало да е достатъчно, за да не те познае никой. Какво е това? — попита намръщено и дръпна колета за Пчеличка към себе си.

— Нещо, което бих искал да пратя незабавно до Върбов лес. Неща за Пчеличка. Наложи се да я оставя внезапно, при това по много особен начин. Това е първият Зимен празник, откакто майка ѝ умря. Надявах се да съм там с нея.

— Ще тръгне още днес — обеща ми той. — Пратих малък отряд стражи там тази сутрин. Ако знаех, че имаш съобщение, щях да го пратя с тях. Ще пътуват бързо.

— Има малки подаръци за нея от пазара. За късна изненада за Зимния празник. Чакай, пратил си стражи? Защо?

— Фиц, къде ти е умът? Ти остави Шън и Фицбдителен там, незащитени. Нямаш никаква свястна охрана. За щастие, имам си един-двама души там, които си знаят работата. Не са кой знае каква сила, но имат остри очи. Ще предупредят Лант, ако видят нещо застрашително. И ако времето позволи, отрядът ми ще е там за около три дни. Груба банда са, но съм се погрижил командирът им да ги държи здраво. Капитан Храбри им стяга юздите, докато не ги разхлаби. И тогава нищо не ги спира. — Изглеждаше много доволен от избора си. Пръстите му забарабаниха по ръба на масата. — Ежедневната птица не е пристигнала, но понякога се случва, когато времето е гадно.

— Ежедневна птица?

— Фиц, аз съм грижлив човек. Бдя над хората си. Това включва и теб, през всичките ти години там. А сега, щом пристигне птица без съобщение, знам, че всичко е наред с Лант, както и с Шън. Съвсем разумно е.

Знаел бях, че има поне един наблюдател във Върбов лес. Не бях разбрал обаче, че му изпращат ежедневно доклад. Е, не доклад. Птица без съобщение означаваше, че всичко е наред.

— Сенч, срам ме е, че не помислих изобщо за безопасността на Шън и Фицбдителен, когато донесох Шута тук. Ти ми ги повери. Ситуацията беше ужасна и изби всички други мисли от главата ми.

Той кимаше, докато говорех, лицето му беше мрачно и безизразно. Бях го разочаровал. Покашля се и много преднамерено смени темата:

— Тъй. Мислиш ли, че ще можеш да изиграеш лорд Фелдшпат за някоя и друга вечер? За мен ще е много удобно да имам сред тълпата човек, който знае как да слуша и как да насочи разговор.

— Мисля, че все още мога да го правя. — Срамувах се, че съм го провалил, и това беше най-малкото, което можех да направя. — Какво се надяваш да откриеш?

— О, обичайното. Всичко интересно. Кой се опитва да сключи сделки встрани от Короната? Кой е предлагал подкупи, за да спечели по-добри търговски условия; кой е взимал подкупи? Какво е общото мнение за усмиряването на драконите? Разбира се, най-ценната информация, която можеш да откриеш, са всякакви дребни факти, които изобщо не очакваме.

— Имам ли изрични цели?

— Пет. Не, шест може би. — Почеса се по ухото. — Разчитам да намериш диря и да я проследиш. Ще подскажа някои неща, но си отваряй очите за всяко интересно предложение.

И през следващите няколко часа ме образова в политическите интриги, които се разиграваха в момента в Шестте херцогства. Описа ми всеки един от четиримата мъже и двете жени, които искаше да му шпионирам, чак до предпочитанията им към пиене, кои от тях пушат и двамата, за които се носеха слухове, че се срещат с любовници зад гърба на съпруга и съпругата си. Понаучи ме за добиването на мед и ме посъветва да пазя мълчание в случай, че някой ми зададе подробни въпроси за действията ми по новата рудна жила, която уж съм бил открил.

И за известно време върнах живота си отново в ръцете на стареца. Не би било честно да твърдя, че забравих скръбта си от загубата на Моли или че спрях да се тревожа за Пчеличка, или че се примирих с отпадащото здраве на Шута. Това, което направих, бе, че се отдръпнах от реалния си живот и навлязох отново в онзи, в който единственото, което трябваше да правя, бе да се подчинявам на указанията на Сенч и да му докладвам за всичко, което съм научил. Дълбока утеха имаше в това. Беше почти изцеряване да открия, че въпреки всичко, което бях преживял, въпреки всичките ми загуби и всичките ми ежедневни страхове и грижи все още съм Фиц — и че това е нещо, в което все още съм добър.

Когато приключи с подготовката ми за задачата, Сенч кимна към леглото на Шута.

— Как е той?

— Не е себе си. С болки и емоционално уязвим. Ядосах го и си легна. И веднага заспа.

— Нищо чудно. Разумно си постъпил, че си го оставил да спи. — Вдигна пратката за Пчеличка, претегли я на ръка и се усмихна снизходително. — Едва ли някое дете в замък Бъкип ще получи по-тежка торба с подаръци. Имам чудесен куриер. Ще препусне още тази вечер.

— Благодаря ти — отвърнах смирено.

Той ми махна пренебрежително и излезе, като взе пратката. Слязох по скритото стълбище до стаята, която бе моя, докато бях млад, и затворих вратата след себе си. Спрях за миг, за да се възхитя на декора. Имаше пътен сандък, с добро качество, но прашен и очукан все едно след дълъг път. Беше отворен и отчасти изпразнен, на стола небрежно бяха метнати дрехи. Някои от по-новите на вид се отличаваха с изобилие от копчета. Огледах набързо съдържанието на сандъка. Освен подбраните дрехи, които щяха да ми станат и не бяха очебийно нови, имаше всичко, което човек би взел за продължително пътуване. Всеки, който решеше да се шмугне през вратата на стаята ми и да огледа нещата ми, най-вероятно щеше да се убеди, че наистина съм лорд Фелдшпат, чак до носните кърпи с монограм.

Пъхнах една от тях в джоба си и слязох за веселбите на Зимния празник в Бъкип.

О, колко ги обожавах! Имаше музика и чудесна храна; какви ли не питиета се лееха на воля. Някои от хората се наслаждаваха на дима в малките мангали на масите им. Млади дами с най-добрите си тоалети флиртуваха скандално с млади мъже в бляскаво и непрактично облекло. Още копчета. И не бях единственият с пантофи с дебели пети и извърнати нагоре носове. Всъщност обувките ми бяха между по-скромните в това отношение. Това превръщаше оживените танци на Зимния празник в истинска надпревара по ловкост и не един младок се озоваваше на пода заради неуместно подхлъзване.

Имах само един лош момент — когато зърнах Уеб в другия край на залата. Усетих Майстора на осезанието на Бъкип по начин, който не мога да опиша. Мисля, че когато той подири към мен с Осезанието си, зачуден защо му изглеждам толкова познат, някак си долових допира на магията по мен. Обърнах му гръб и си намерих извинение да напусна за малко залата. Тази вечер не го видях повече.

Засякох онези, които Сенч ми бе наредил да намеря, и се вместих в разговорите. Привидно пиех много повече, отколкото всъщност, и много се забавлявах с ролята на умерено подпийнал дребен лорд, който бърбори недискретно за новооткритото богатство във владенията си. Движех се по-скоро между едри и дребни търговци, отколкото близо до подиума, където благородниците се събираха, за да се опознаят с търговските делегати от Бинград, Джамайлия и Келсингра. Съвсем мимоходом зърнах лейди Кетрикен, облечена в скромна рокля в светложълто, с обшивка в синьото на Бъкип.

Крал Предан и кралица Елиания минаха през залата със спокойна крачка, като приемаха почитанията на по-низшите благородници и търговци с добро обществено положение. Предан беше подобаващо тържествен и царствен. Беше започнал отскоро да отглежда добре поддържана брада, която го правеше още по-величествен. Кралицата се усмихваше, дланта ѝ бе кацнала на ръката на Предан. Короната ѝ лежеше върху късо подстригани черни къдрици, не много по-дълги от моите; чул бях, че не оставяла косата си да расте дълга, откакто бе загубила бебе момиче. Този видим знак за продължаващия ѝ траур ме обезпокои, колкото и добре да го разбирах, но се зарадвах, че я виждам на събирането.

Дивото момиче, което някога прескачаше препятствия с понито си, вече не беше дете. Беше малка и мургава и човек би очаквал, че високата руса Кетрикен, бившата кралица на Шестте херцогства, ще господства на празненствата. Но не беше така. Двете бяха влезли в хармония още преди години и добре се уравновесяваха взаимно. Докато Кетрикен подтикваше кралството да възприема нови порядки, да търси нови търговски партньори и нови начини да се вършат нещата, Елиания беше традиционалистка. Матриархалното ѝ възпитание във Външните острови ѝ беше вдъхнало увереност в правото ѝ да управлява. Двамата ѝ синове вървяха зад нея, безукорно облечени в синьото на Бъкип, но всяко сребърно копче на дрехите им изобразяваше скачащия нарвал на майка им. Бях ги познавал като бебета и като малки момчета. Онези дни вече отдавна си бяха заминали. Сега бяха млади мъже и принц Благоденствие носеше скромната коронка на кралския претендент. Принц Благоденствие имаше чертите на майка си от Външните острови, но челото на рода на Пророците. Усмихнах се, докато кралската фамилия минаваше, и сълзи на гордост опариха очите ми. Наше дело беше това, на Шута и мое. Най-сетне мир между Шестте херцогства и Външните острови. Покашлях се престорено, за да избърша овлажнелите си очи. Извърнах се бързо настрани и си запробивах път през тълпата. Такова поведение изобщо нямаше да подхожда на лорд Фелдшпат. „Стегни се, Фиц.“

Лорд Фелдшпат, както бяхме решили със Сенч, носеше сърце на алчен търговец под благородната си титла. Изобщо нямаше да изпитва нежни чувства към владетелите си, само каменна решимост да задържи колкото може повече пари от данъците си. Играех ролята си добре. На всеки по-дребен благородник, който благоволеше да ми се представи, измърморвах печално за това колко много от данъците ми са отишли за да заплатят тези празненства и ръмжах при мисълта, че парите ми ще се използват за поддържането на стада месо за дракони. Дракони! Онези, които имаха лошата участ да живеят близо до драконовите ловни територии, трябваше да си ги изхранват. Или да се преместят. Защо аз да плащам за лошия им късмет! Включвах се в разговори близо до целите ми и се стараех оплакванията ми да се чуват добре.

Бях очаквал, че някой от благородните ни гости ще ми предложи да заобиколя събирачите на данъци на Шестте херцогства, но го направи един младеж от Фароу. Не беше лорд, нито търговец, а син на човека, който управляваше товарните баржи по реката. Усмихна се, заговори ми искрено и направи самоотвержено усилие да ме напои с по-силно питие. Не беше от обектите на Сенч, но лукавите му намеци, че можело да се направят пари от един човек, който знаел как да заобикаля данъчните агенти на речните и морски пристанища, ме накараха да мисля, че е нишка, която си струва да се проследи. Прибягнах към Умението, за да се пресегна умствено към Сенч, и усетих, че старият ми наставник използва силата на Шишко, за да му помогне да усеща напълно не само крал Предан, но и няколко от членовете на котерията. Продължих да му изпращам лично и по малко, докато привлека вниманието му към пиещия ми партньор.

Аха. Браво. Само това ми върна с Умението, но споделях чувството му на удовлетворение и знаех, че съм му подал онзи къс информация, който осмисля някаква загадка, над чието решение работи.

Отделих се от младежа, за да се смеся с множеството и да пообикалям още. Зимният празник е важен празник и присъстваха херцозите и херцогините на всичките Шест херцогства. Видях, без да ме видят, и разпознах много стари приятели или познати от предишните години. Херцогиня Бързина от Беарния се беше състарила очарователно. Преди няколко живота се беше увлякла по Фицрицарин. Надявах се да е имала добър живот. Малкото момче, подтичващо по петите ѝ, вероятно беше внук. Може би дори правнук. Имаше други, не само благородници, но слуги и търговци. Не толкова много, колкото щях да разпозная преди двайсет години. Мрежите на времето бяха извлекли много от тях от този живот.

Нощта помръкваше и залата бе топла от гъмжилото от тела и потта на танцуващите. Не бях изненадан, когато младият речен търговец ме издири, за да ме запознае с един много дружелюбен морски капитан от Бинград. Представи се като „нов търговец“ и веднага сподели с мен, че не понася бинградската система на десятък и облагане на чужди стоки.

— Старите търговци са затънали в навиците си. Ако не се отърсят от миналото и не разберат, че трябва да отворят вратите си за по-малко търговски ограничения… е, има хора, които ще отворят прозорец.

Кимнах му и попитах дали бих могъл да му се обадя в деня след Зимния празник. Той ми даде малка дъсчица с името на кораба си и собственото си име, изписани на гладката ѝ повърхност. Бил отседнал в „Кървавите хрътки“ близо до складовите кейове и щял да очаква с нетърпение визитата ми. Още една риба за мрежата на Сенч.

Известно време се поглезих, като седнах до една от по-малките камини, за да послушам рецитацията на менестрел на една традиционна за Зимния празник приказка. Когато тръгнах да си потърся малко изстуден сайдер, млада жена, която беше пийнала твърде много, ме хвана за рамото и настоя да танцувам следващия танц с нея. Не можеше да е на повече от двайсет и изведнъж ми заприлича на глупаво дете, озовало се на опасно място. Зачудих се къде са родителите ѝ и как може да я оставят пияна и сама в разгара на празненството.

Но танцувах с нея, един от старите танци с партньор, и въпреки натруфените обувки успях да спазя стъпките и да маркирам ритъма правилно. Беше весел танц и тя беше хубаво момиче, с тъмни къдрици и кафяви очи, и пластове над пластове поли, всички в оттенъци на синьо. И все пак към края на танца бях изпълнен догоре със самота и дълбока тъга за всичките години, които вече бяха зад мен. Благодарих ѝ, придружих я до един стол близо до камината и след това се измъкнах. Моята нощ на Зимния празник, помислих си, беше свършила и изведнъж усетих, че ми липсва една малка длан в моята и две големи сини очи, които ме гледат отдолу. За първи път в живота си съжалих, че малкото ми момиче няма Умението, за да мога да се пресегна към него през снежната далечина и да го уверя, че го обичам и че ми липсва.

Докато се връщах към стаята си знаех, че Сенч ще е верен на думата си. Несъмнено някой вестоносец вече беше на седлото и на път към Върбов лес, с моя колет и бележка в багажа му. Но щяха да минат дни, преди Пчеличка да ги получи и да разбере, че съм мислил за нея в разгара на празненствата. Защо така и не бях приел предложението на Сенч да ми даде чирак с Умението във Върбов лес, някой, който да може в мое отсъствие да предава новини и съобщения оттам? Щеше все пак да е жалък заместител на това да държа детето си в прегръдката си и да го въртя в танц посред нощ, но все пак щеше да е нещо.

Пчеличке, обичам те, отпратих с Умението, сякаш тази блуждаеща мисъл можеше да я достигне. Усетих лекия допир на споделената мисъл на Копривка и Сенч: Пил бях достатъчно. И може би и повече, защото им изпратих с Умението: Толкова ми липсва…

Никой от двамата не отвърна на това, тъй че им пожелах лека нощ.