Гонитбата на Шута

15.Изненади

Сенч беше верен на думата си. Много след като бях сметнал, че разполагаме с всяко късче информация, която можем да използваме, той продължи да привиква хора в кабинета и да им предлага чай от елфова кора. В тих разговор бяхме решили против „спомнящата песен“ на Шишко. Чаят действаше и ни трябваха резултати повече, отколкото експерименти с Умението. Хванахме безопасния път. Куриерът от Бъкип пристигна със запасите елфова кора от Външните острови, известна като делфова кора, от запасите на Сенч. Когато по-старите ми и по-слаби запаси се изчерпаха, Сенч започна да запарва чай от по-силния и опасен сорт. Дори миризмата му ме замайваше, а Шишко напусна кабинета и отказваше да се върне. Диксън се върна с провизии от Върбово и настоя да научи колко хора да очаква кухнята за вечеря. Не бях толкова търпелив с него, колкото можеше да съм. Със Сенч прагматично бяхме решили да не даваме чай на Диксън и на останалите от кухнята преди вечерята да бъде подготвена и сервирана.

Капитанът на Петлите се върна и ни докладва, че никой от тези, които срещнали на който и да е от главните пътища или дори на по-малки пътеки, няма спомен за отряд войници и няколко големи шейни. Явно беше разочарован от това, че никой няма да получи наградата на Сенч, но вече нито Сенч, нито аз бяхме изненадани от новината му. С всяко късче доказателство колко добре бяха замислили нападението и бягството си сърцето ми се свиваше. Бях сигурен, че нападателите са Слугите, които беше описал Шутът. Беше казал, че няма да се спрат пред нищо в търсенето на Неочаквания син.

— Защо взимат дъщерите ни тогава? — попита Сенч в един почти безметежен миг между жертвите на чая ни.

Изрекох гласно най-добрата си хипотеза:

— Като заложници. Мислят, че знаем къде е онова другото дете, и затова са взели дъщерите ни, да ги държат за заложници. Ако съм прав, скоро ще пратят някакво послание и ще ни предложат да разменим нашите деца за момчето, което търсят.

Сенч поклати глава.

— Трябваше да са пратили съобщение в такъв случай. Или да са го оставили тук, за да го намерим. Защо ще прикриват следите си толкова добре, ако са искали само да ни изплашат? И защо ще насилват Шайн, ако се надяват да ми я продадат обратно? И защо ще се отнасят с Пчеличка като с принцеса, а Шайн ще влачат като плячка?

Имах и друга хипотеза.

— Булен каза, че изглежда са смятали, че Пчеличка е момчето, което търсят. Неочакваният син.

Той ме погледна изумено.

— Мислиш ли, че това е възможно? Дъщеря ти прилича ли на момче?

— Не и на мен — отвърнах. И се наложи да добавя: — Но не си пада по дипли и дантели. Нито е от най-женствените момиченца. — Представих си я в туника и гамаши, с калта по коленете. Косата ѝ подкастрена късо заради траура. — Връщам се в Бъкип — заявих, изненадвайки самия себе си.

— Защо? — попита Сенч.

— Защото трябва да говоря с Шута. Трябва да му разкажа какво се е случило тук, да опиша намесените лица и да видя дали има някакви догадки какво биха могли да искат и къде биха могли да отведат дъщерите ни. Едва ли ще изтръгнеш много повече от хората ми. — Не признах, че се ужасявах да чуя какво ще си спомнят кухненските ми слугини, особено малката Елм. Няколко от ратаите ми в конюшните бяха онемели от ужас, когато им се даде чаят и им се позволи да си спомнят преживяното. Семейства бяха покосени от клането в конюшните. С пробуждането на всеки слуга за онзи ужас шепотът забрави, забрави, забрави затихваше. Дори онези, които все още не бяха получили дозата, вече изглеждаха неспокойни и докато всеки влязъл в кабинета ми излизаше разплакан или смълчан, или изцеден, атмосферата на страх в имението се усилваше.

Сенч се покашля.

— И двамата ще се върнем в Бъкип. Предлагам след вечеря да повикаме останалите слуги и да им предложим чая наведнъж. Можем да ги запитаме за подробности по външността на нападателите и за съдбата на Шайн и Пчеличка. Едва ли ще открием много нови неща, но би било глупаво да пренебрегнем възможността някой от тях да разполага с някоя податка повече за онова, срещу което сме изправени.

Примирих се. Беше прав. Копнеех да направя нещо повече от това да седя и да слушам описанията на насилието, което бяха преживели хората ми. Извиних се и излязох; знаех, че ако открие нещо особено важно, ще ме повика. Наминах да видя Шишко, за да се уверя, че не скучае и че му е уютно, и го заварих с Фицбдителен. Не, Лант, напомних си. Копеле, но не и на Бдителен. Двамата се познаваха добре от времето, прекарано заедно в Бъкип, и се зарадвах, че Лант като че ли искрено обича Шишко. Малко потиснатият Лант бе оставил Шишко да рисува на восъчните таблички, които бяхме взели за учениците му, а той беше възхитен от това, че може да драска и след това да заглажда надрасканото.

Оставих ги и бавно закрачих през Върбов лес. Никъде не можех да се скрия от бедствието, което ме беше сполетяло. Лицата на слугите, които срещах, бяха пребледнели и угрижени. Нападателите вандалски бяха унищожили вещи, оказали се твърде големи, за да могат да ги отмъкнат. Заслепени от забравата, хората ми не бяха разчистили или поправили повечето щети. Дъга от капки кръв на една стена говореше за нечия смърт. Дори не знаех чия.

Моите хора и моят дом, щях да кажа някога. Бях се гордял с това как се грижех за хората тук, плащал им бях добре и се бях отнасял с тях добре. Сега тази илюзия беше натрошена като яйце. Не бях успял да ги защитя. Хубавата дъга от стаи, които бяхме възстановили за Пчеличка и Шън, изглеждаше като безполезна суета. Сърцето на дома беше откраднато; не можех дори да се накарам да навестя заснежената могилка на гроба на Моли. Бях се провалил ужасно — и като господар на дома, и като баща. Станал бях немарлив и безгрижен, свалил бях гарда си дотам, че не бях защитил нищо. Не можех да различа страха, който изпитвах, от страха, свит на кълбо и гърчещ се в корема ми. Беше ли Пчеличка жива, насилена и наплашена? Или мъртва и захвърлена в снега край някой рядко използван път? Ако вярваха, че тя е синът, и откриеха, че е момиче, как щяха да реагират? Нито един отговор на този въпрос не ме радваше. Щяха ли да я изтезават преди да я убият? Дали не я изтезаваха вече, точно в този момент, както бяха изтезавали Шута? Не можех да понеса тези въпроси и не можех да си позволя да се съсредоточа върху тях.

Дадох на хората си работа. Беше единственото, което знаех, че може да ангажира умовете им, докато осъзнават какво им е причинено. Навестих временните помещения за малкото коне, които ни бяха останали, и открих, че ратаите ми вече са се събрали там. Поговорих кратко за загубите ни и послушах по-дълго онова, което те имаха да ми кажат. Никой не ме обвини и по някакъв начин това разпали въглените на моя срам и на угризенията ми. Направих Кинч старши на конюшните. Беше служил под началството на Толърман и оцених стегнатото кимване на Настойчивост за решението ми. Наредих на Кинч да поръча дървен материал и дърводелци и да започнат почистването на изгорялата сграда.

— Ще запалим огън и ще изгорим останките — каза той. — Вътре има трупове и на хора, и на животните, за които се грижеха. Ще ги оставим заедно да станат на дим и пепел и този път, докато горят, ще помним добре кои бяха.

Благодарих му. Косата ми не беше пораснала много през месеците, откакто я бях остригал заради смъртта на Моли. Не можех дори да я вържа на воинска опашка. Но с ножа си отрязах един кичур и го дадох на Кинч, за да го изгори, когато отново подпалят конюшнята. Той прие знака ми за скръб мрачно и ми обеща, че ще изгори с неговия.

Попитах за гледач на пощенски птици и едно момиче на четиринайсет-петнайсет каза, че това било задача на родителите ѝ и че сега ще е нейна. Свенлив младеж от конюшните заяви, че ще ѝ помогне с гълъбарника, и тя прие предложението му с благодарност.

И така тръгна. Диксън все още беше напълно безпаметен, но много от домашните слуги бяха започнали да се връщат на работа. Когато се върнах в къщата, открих, че няколко повредени стенни пана са махнати, а предните входни врати — временно поправени, за да могат да се затварят напълно.

Вечерята беше тъжна работа. Капитанът на Петлите дойде с нас на масата с лейтенанта си. Капитан Храбри беше на годините ми и със закъснение беше направил връзката, че Том Беджърлок и Фицрицарин Пророка са едно и също лице. Изненада ме, когато припомни действията ми срещу Претопените през Войните на Алените кораби.

— Мръсна, кървава работа беше онова. И опасна. Възхищавах ви се тогаз. Не винаги през следващите години, но винаги знаех, че ви стиска.

Пестелив беше с думите, и прям. Беше командир на Петлите от две години и бе на път да направи от тях нещо повече от банда разбойници и конекрадци.

Лейтенантът му, Ловки, обаче беше съвсем друга порода. Изглеждаше доста самодоволен и се усмихваше и намигаше на всяка слугиня, която влезеше в залата. От своя страна, те бяха или сащисани, или ужасени от наглото му флиртуване, реакция, която отначало го озадачаваше, а след това започна да го обижда. Поднесената храна беше проста и скромна, резултат на почти опразнените ни килери, и капитанът се огорчи, когато Ловки подхвърли, че били навикнали на по-добро ядене в замък Бъкип. Въздържах се да отговоря, че ние сме навикнали на по-добри маниери във Върбов лес. Слугите вършеха задачите си непохватно, едва успяваха да задържат ума си на тях и леко ми кипеше отвътре, като виждах едва прикритото презрение на Ловки заради селяшкото ни гостоприемство.

Но това, което последва, беше още по-лошо. Призовахме всички, които служеха във Върбов лес, мало и голямо, да се съберат в Голямата зала. Там сварихме чая от елфова кора в голям казан в камината. Онези, които вече бяха пили, стояха с мрачни лица и смълчани, готови да предложат утеха на хората, които скоро щяха да споделят каквото знаеха. Опърпани остатъци от украсата за Зимния празник, окачени за празненство, което така и не се беше състояло, все още се полюшваха на стените. Поръчах спирт, ейл и вино, без да преценявам кой може да пожелае да потърси кураж в тях. Сенч, Шишко и аз се настанихме на високата маса. На Лант и Булен бе възложено да разсипват малки дози от силния чай в чашки. Двамата мрачно поеха тежката задача да гледат как хората, един по един, се преобразяват — от объркани в ужасени и сломени. На всеки от тях се задаваха два въпроса: „Спомняш ли си нещо, което би могло да идентифицира нападателите?“ И „Какво стана с лейди Шън и малката лейди Пчеличка?“

Повечето от това, което изтръгнахме от тях, се оказа безполезно, или информация, с която вече разполагахме. Един ненаситен изнасилвач беше описан четири пъти. Много очарователен и много жесток. Златиста коса, носена на две дълги плитки, сини очи и изящно подстригани мустак и брада. Но кухненската ми слугиня си спомни живо един по-стар мъж, с мръсни ръце, който вонял. Малката Елм изпадна в истерия и лечителят я отнесе до затоплено легло, с чай от валериан и няколко капки бренди, а майка ѝ закрета до нея.

Петлите и офицерите им се оттеглиха в другия край на залата с буре ейл. Сенч помоли капитана да поддържа реда сред тях. Капитан Храбри като че ли схвана положението и строго се разпореди мъжете му да не се смесват с хората на Върбов лес. Подчиниха се, но дори отдалече усещах грубоватия им хумор и коравосърдечието им спрямо съсипаните ми хора. Войната и трудностите ги бяха втвърдили. Разбирах го, но това не означаваше, че исках да видя хората си подигравани и презирани заради това, че и те не са били толкова твърди.

Едва преди ден бях стоял в замъка Бъкип и ме поздравяваха като принц Фицрицарин, коронован със стомана и приет радушно у дома. А сега тук, в собствения ми дом, слушах ридания и писъци или гледах мъже, онемели от спомена за онова, което бяха видели или направили. Овчарят Лин стоеше пред мен и ме молеше да му простя, че по заповед на миловидната жена беше помогнал да се съберат труповете и да ги хвърлят в пламъците. Срам ме беше, като го гледах толкова сломен от онова, което бе направил под магическо влияние. Сенч поне се увери от думите му, че Шън не е сред изгорените.

И така продължи тази дълга вечер. Щом подмолното течение на гласчетата, шепнещи забрави, забрави, заглъхна, можах да се пресегна за Копривка. Тя включи ума си към моя, погледна през очите ми и чу с моите уши пълния разказ за злочестините на Върбов лес. Скоро след това усетих как Ридъл ѝ вля от силата си, а скоро и Предан се включи към нас, като Стабилен поддържаше котерията. Слаба беше утехата от това, че отворих ума си за тях, за да научат всичко, което бях събрал. Усетих болката на Копривка заради неясната съдба на Пчеличка и гнева на Предан, че такова нещо може да се случи в Бък, но нищо по-добро. Усетих дълбока и мъчителна скръб заради смъртта на Ревъл и бях изненадан, когато долових, че е на Ридъл. Не им предложих никакво оправдание за провала си. Нямах такова. Като пародия на Зимния празник, събирането беше танц на скръб и ужас, пир на горчив чай и сълзи.

Но всички огньове, от дърво или скръб, рано или късно догарят на пепел. Голямата зала бавно се опразни. Хората се връщаха по къщи или спални, някои — по-празни, отколкото трябваше да са. Някои вървяха пияни, други — хладно трезви. Дори Петлите най-сетне се изнизаха пияни от залата ми към леглата си в слугинското крило. Лант изпрати Булен да почине колкото може, а аз твърдо настоях Настойчивост да се върне в майчината си къща.

— Но аз вече съм ви се заклел — настоя той и трябваше да му кажа:

— А аз ти казвам къде е дългът ти тази нощ. Тръгвай.

Накрая останахме само аз, Сенч и Лант. Шишко отдавна си беше легнал — той лесно се изморяваше напоследък и не бях видял причина да го подлагам на такава болка. Двамата със Сенч седяхме на тапицирана скамейка пред догарящата жар на огъня. Лант седеше сам и унил, вперил поглед в гаснещите пламъци.

Тъй. Какъв е планът? — Това от Предан.

Утре, рано, се връщам в Бъкип. Възнамерявам да споделя всичко това с Шута и да видя дали той може да го обясни.

Разумно ли е да използваш отново камъните толкова скоро? — Това от Копривка.

Нуждата го налага — отвърнах.

И аз също. — Сенч ме изненада.

Понечих да възразя, но замълчах. Дъщеря му беше изложена на не по-малък риск от моята. Кой бях аз да го предупреждавам да избягва камъните?

Лорд Златен… почна Предан и спря.

Какво? — попитах със свито сърце.

Беше изключително разстроен, че си заминал. Тревогата на Предан беше явна. Не можехме да го вразумим. Викаше и негодуваше като глезено дете.

Като изпаднало в ужас дете, помислих си.

Каза, че трябвало да тръгне с теб, че не трябвало да го оставяш. Направихме всичко по силите си да го успокоим, но напразно. Накрая толкова се изтощи, че си легна. Мислехме, че ще спи дълго, и го оставихме сам. Но трябва да е станал скоро след като го оставихме. И по някакъв начин е докретал от старата бърлога на Сенч в главните коридори на Бъкип, почти до конюшните. Намерили го на заранта, по очи в снега. Фиц, той е по-зле, много по-зле, отколкото когато го остави тук. Съжалявам. Извинението на Предан издаде какво си мисли. Шутът издъхваше.

Бях загубил всичко. Не просто своя приятел, но всички податки за това, което похитителите възнамеряваха да правят с дъщеря ми. Обзе ме ужасна умора, последвана от изтръпналост. Не можех и да помисля за отговор.

Уведоми Аш, че трябва да бди над Шута непрестанно и да прави всичко, което може, за неговото удобство и здраве. Ще дойдем сутринта — отвърна Сенч решително.

Усетих объркването и отчаянието им, но не можех да отговоря. Достатъчно за тази нощ — добави Сенч и усетих как връзките ни угаснаха и секнаха.

Отворих уста, но Сенч заговори преди мен. Стисна ме здраво под лакътя; в хватката му все още имаше доста желязо.

— Знам какво мислиш. Не. Тази нощ ще спим, утре ще ядем и след това ще потеглим за камъка на Хълма на бесилото. И двамата знаем, че се излагаме на опасност. Ще го направим, но заедно и не глупашки. Не можеш да направиш за Шута нищо, което вече не се прави. Нашите дъщери зависят от нас. Тръгваме като вещи убийци, не като паникьосани бащи.

Мразех думите му, защото бяха разумни. Забавянето бе последното, което исках, но той не беше пуснал ръката ми.

— Да направиш нещо глупаво и безразсъдно не е по-добро доказателство за обичта ти, отколкото да направиш нещо премислено и силно. Вече не си момчето, което гонеше котерията на Славен по коридорите на замък Бъкип с изваден меч. Ти си принц Фицрицарин Пророка. И ще ги накараме да платят с всяка капка от тяхната кръв.

Не е ли странно как един разумен съвет може да охлади и най-горещата глава? Прав беше, но сърцето ми крещеше против. Кимнах бавно.

— Аз си лягам — каза Сенч. Кривна глава и погледна сина си. — Лант? Не бива да се самообвиняваш.

Лант кимна, но не извърна поглед от пламъците. Оставих ги там и тръгнах към спалнята си.

Но почти не можах да спя. Щетите бодяха очите и ума ми. Представях си мъжете, които бяха опустошили дома ми. В часовете преди разсъмване станах и отидох в стаята на Пчеличка. Някой вече бе влизал там. Новият ѝ гардероб беше поправен, а самата стая — почистена и подредена, доколкото бе възможно. Седнах на леглото ѝ, а след това се проснах на него и прегърнах възглавницата, на която бе отпускала главата си. Никакъв мирис не бе останал от нея, който да ме утеши. Не заспах повече. Преди разсъмване се върнах в стаята си и опаковах няколко неща. Бельо, инструментите на занаята ми, дневника на Пчеличка. После отидох в стаята ѝ и подбрах дрехи и за нея, включително новото ѝ наметало. Когато я намерех, може би тези неща щяха да са някаква утеха за нея, обещание за нормалност отново.

Ранната ни закуска със Сенч бе споделена от капитан Храбри и лейтенант Ловки. Двамата щяха да ни придружат до Хълма на бесилото, а сержант Здрава ръка щеше да остане да командва Петлите. Щяха да върнат конете ни във Върбов лес. Бяхме решили да оставим Шишко. Сенч искаше да има лесен контакт с Лант, а и не искахме да излагаме на риск Шишко в още едно минаване през камъните толкова скоро. Бяхме се разбрали, че след като преценим, че е минало достатъчно време, Шишко ще се върне през камъните с калфата в Умението на Копривка и със Силдуел. Сенч беше уредил всичко това, включително и конете, когато излезем през Свидетелските камъни близо до Бъкип.

Дадох на Диксън указания да върне дърводелците и да ги накара да започнат ремонтите веднага. Лант помоли да тръгна с нас, но преценихме, че е твърде изтощен, и го оставихме на грижите на Булен. В себе си знаех, че със Сенч искаме да тръгнем сами, бойци със задача. Докато чакахме да доведат конете, погледнах стария мъж, така дръзко изправен, и знаех, че няма никой друг, когото да предпочета да е до мен. Нямаше да се съдим един друг в това, което смятахме да направим на онези, които бяха отвлекли дъщерите ни. Не бях сигурен дали здравето му ще издържи на задачата ни… и знаех, че няма начин да бъде убеден да остане. Вкопчих се здраво във вярата, че Шутът ще има някоя податка, която да ни насочи по дирята на похитителите. А когато ги намерехме, щяхме да ги убием.

Настойчивост доведе конете. Сенч погледна дорестата кобила на лорд Дерик и по устните му пробяга лека усмивка.

— Чудесен кон — подхвърли.

— Крада само най-добрите — признах си.

За моя изненада Настойчивост беше на кон и водеше сивата кобила на Пчеличка. Ръката му беше вързана пред гърдите, но седеше на коня си здраво.

— Не ни трябва конят на Пчеличка — казах му.

— Трябва да я взема, сър. Пчеличка ще иска да язди на връщане.

Изгледах го.

— Ти не идваш с нас, момко. Ранен си и майка ти има нужда от теб.

— Казах ѝ, че ви се заклех. Тя разбра. — Поизправи се на седлото. — И лейди Пчеличка ще го очаква от мен.

Това ме задави. Заговорих през стегнатото си гърло:

— Не тръгваме по път, по който някой може да ни последва. Дори не взимаме конете, които яздим. Не може да дойдеш с нас, Настойчивост, въпреки че се възхищавам на смелостта ти. Когато дойде времето Пчеличка да язди отново, обещавам ти, че ще си с нея.

Само най-лекото трепване на долната устна го издаде.

— Сър.

Не се съгласи, но се подчини. Кимнах му, после двамата със Сенч яхнахме конете и отидохме при чакащите офицери. Някога бях обичал алеята за впрягове зиме, с белокорите брези, затрупани със сняг и извити в свод над нея. Но днес, на смътната утринна светлина, имах чувството, че минавам през тунел от мрак. Двамата Петли поведоха. Яздеха един до друг, като си подхвърляха по някоя и друга дума. Ние със Сенч яздехме стреме до стреме, без да говорим, докато студът сковаваше лицата ни.

Докато излезем на главния път, слънцето беше събрало малко сила. Денят се позатопли, но не осезаемо. По всяко друго време щеше да е удоволствие да се язди дорестата кобила. Зачудих се разсеяно колко ли хора вече знаят, че принц Фицрицарин е откраднал кон, и дали Предан го е загладил някак. Опитах се да изпитам срам, но не можах. Беше ми потрябвала и я бях взел. Щях да го направя отново. Долових съгласие от нейна страна, но реших да го пренебрегна.

Погледнах Сенч. Някогашният ми учител беше един посърнал старец, белезите от изгаряне личаха на бледото му лице. Когато най-сетне се бе появил на светло сред обществото на Бъкип след толкова години в шпионския лабиринт, като че ли беше отърсил от плещите си поне двайсетина години. Беше се смял, беше ял изискани ястия, беше препускал на лов и беше танцувал живо като младеж. За известно време наистина се беше подмладил. Но сега си личеше, че е стар — и въпреки това седеше изправен на седлото и държеше главата си високо вдигната. Нямаше да покаже никаква слабост пред света. Никой непознат нямаше да заподозре, че е човек, изтерзан от мъка по липсващата си дъщеря. Беше облечен безукорно, в сините дрехи на Бък и с лъскави черни ботуши. Имаше класически профил, с изрядно подкастрената брада, а ръцете му в кожени ръкавици държаха юздите с лекота.

— Какво? — попита той тихо.

Бях се вторачил в него, докато размишлявах.

— Радвам се за теб. Нищо повече. В това тежко време, радвам се за теб. Че ще яздим заедно.

Отвърна ми с неразгадаем поглед. И каза още по-тихо:

— Благодаря, момчето ми.

— Един въпрос?

— Защо си правиш труда да питаш, след като знаеш, че тъй или иначе ще го зададеш?

— Момчето. Аш. Твоят чирак. И той ли е твой?

— Мой син ли имаш предвид? Не. Имам само двамата, Лант и Шайн. — С още по-тих глас добави: — Надявам се, че все още ги имам двамата.

— Той е чудесен чирак.

— Знам. Ще остане с мен тоя. Хъс има в него. — Погледна ме. — Твоето момче. Онзи, Настойчивост. Добър е. Запази го. Когато ти излезе, го попитах: „Щом всички са били призовани да излязат от къщата и да се съберат навън, защо и ти не отиде?“ А той каза: „Чувствах, че искам да отида там и да съм с другите, но знаех, че дългът ми е да пазя Пчеличка. Тъй че не отидох.“ Устоял е на нещо, което подозирам, че е било много силно внушение с Умение, за да направи всичко по силите си да защити дъщеря ти.

Кимнах и се зачудих дали едно конярче е знаело дълга си по-добре, отколкото аз знаех своя.

Между нас се възцари тишина. „О, Пчеличке, къде си? Знаеш ли, че идвам при теб?“ Как можеше да знае? Защо да мисли, че ще си направя труда да тръгна да я търся, след като я бях изоставил? Стиснах зъби. „Съсредоточи се върху това да я намериш. Не позволявай на болката да размъти мислите ти.“

Чухме тропот на копита зад нас и се обърнах. Четирима от Петлите ни догонваха.

— Съобщение от Върбов лес? — предположих.

Но те дойдоха в галоп и спряха рязко, щом се изравниха с капитана си. Един от тях, младок с рижа коса и лунички, поздрави капитана си ухилен.

— Сър, там е скучно като със стари слугини на чай. Нещо против да пояздим с вас?

Лейтенант Ловки се засмя високо, тупна рижия по рамото и се обърна към капитана си.

— Казах ви, че тоя е голям живак, когато го намерихме, сър! И приятелчетата му си ги бива.

Капитанът им не беше толкова весел.

— Добре. Щом ще яздите с нас, стройте се и се постарайте да сте малко по-дисциплинирани.

— Слушам, сър! — извика рижият и за миг двамата със Сенч се озовахме в центъра на почетна охрана. Поизправих рамене на дорестата, почувствал се изведнъж неловко от високия си ранг. Долових плах въпрос Осезание от кобилката. В безопасност ли бяхме? Чудесно сме си, уверих я и се намръщих на себе си. Ставаше твърде настроена към мен. Сенч ме погледна и изтълкува изражението ми погрешно.

Свиквай с това, принц Фицрицарин. Тонът му беше кисел.

Те ме знаят само като Беджърлок, възразих.

Съмнявам се. Клюките летят бързо. Но дори и да те наричат Беджърлок сега, това ще се промени, щом се върнат в замък Бъкип. Така че се дръж като принц.

Беше добър съвет, и труден за спазване. Не бях свикнал да съм в центъра на каквото и да било. Професионалните убийци дебнат в сенките отстрани, не се набиват на очи.

И ще се учиш как да го правиш сега, докато си в центъра на вниманието, посъветва ме Сенч.

Продължихме напред, без да говорим гласно. Извън леса и на открития път денят беше син и бял. Селски къщи, вдигнати сред нивите, пускаха кълба дим от комините си. Нямаше много пътници в този студен ден и когато стигнахме до завоя за Хълма на бесилото, единствените дири бяха меките трапчинки от Сенч, Шишко и калфата на Копривка, когато бяха пристигнали предния ден. Тръгнахме по тях.

— Какво има нагоре? — попита с любопитство рижият. Гледаше мен за отговор.

— Нищо особено. Старите бесилки за Върбово и Крайречни дъбове. И един изправен камък.

— Значи никой не идва много нагоре?

— Да — потвърдих. — И се радвам, че е така.

Пояздихме още малко в мълчание.

— Добро място, като всяко друго — каза младокът.

Аматьор. Издаде го арогантният му тон и самоувереността му. Тази напереност им струваше изненадата. Сенч вече вадеше меча си, когато младокът се опита да обърне коня си към неговия. Усетих мълнията на Умението на Сенч, когато изстреля съобщението към Предан. Нападат ни! Долових стъписването на краля, но нямах време да обръщам внимание на това. Пред нас лейтенантът заби меча си дълбоко в хълбока на капитана си, под ребрата, и след това издърпа стъпалото си от стремето и го изрита от коня. Видях го, докато пришпорвах дорестата, тъй че тя препусна напред и ме измъкна от челюстите на опасността, докато двама от „охраната“ ми се опитваха да ме заклещят. Един извика:

— Осезаващия Копелдак!

Дорестата блъсна силно с гърди коня на лейтенанта. Кракът му не се беше върнал в стремето и той падна настрани и стъписаният му кон го повлече малко, преди стъпалото му да се изхлузи и той да падне на пътя. Долу, но не мъртъв.

Сенч.

Обърнах рязко кобилата, тъкмо навреме, за да видя как Сенч и рижия си размениха забивания с мечовете. Върхът на меча на рижия се хлъзна по корема на Сенч и покрай хълбока му. Забиването на Сенч се оказа по-точно. Той извика гърлено и оголи зъби, докато мечът му потъваше в корема на младока. Отвърнах с яростен рев на вика му. Докато рижият падаше настрани, друг от гвардейците връхлетя към Сенч от другата му страна.

Нямах време да видя повече. Натрупаната ярост, която бях изпитал от похищението на Пчеличка и насилието във Върбов лес, се отприщи в мен и ѝ дадох воля. Самият аз имах двама противници. Носех невзрачния меч, с който Сенч ме беше въоръжил преди да напусна Бъкип. Никога не съм бил много добър с меча, но тъй като нямах брадва подръка и тъй като ситуацията не изглеждаше подходяща за отрова или гароти, започнах да вадя меча. След това се извих назад в седлото, за да оставя един меч да профучи във въздуха, в пространството, където беше тялото ми само допреди миг. Отново се изправих рязко, много по-трудно, отколкото трябваше да е, но това ми даде възможност да забия ефеса на меча си в устата на единия противник. Последва задоволително хрущене на зъби.

Ритане. Предупреждението на дорестата дойде едновременно с реакцията ѝ. Не бях имал време да се подготвя за внезапното ѝ движение, но все пак успях да се задържа на седлото. Находчив човек се оказваше лорд Дерик, и изведнъж осъзнах, че едва ли ще ми прости за кражбата на такъв кон. Виждал бях бойни коне, обучени за битка, но дорестата изглеждаше по-скоро пригодна за бягане, отколкото за бой. Обърна се рязко под мен и изрита мощно със задните си крака. Задържах се и усетих плътния удар на копитата ѝ в гърдите на другия кон. Само за миг ме прониза мисълта, че не ѝ бях дал сигнал да направи това; беше го предприела сама. Щом задните ѝ крака отново се смъкнаха долу, тя скочи напред и ме отнесе извън обхвата на мечовете. Почти не се наложи да я поведа, когато се обърна рязко срещу нападателите ни. За миг успях да видя, че рижият е паднал и не мърда, а другият противник на Сенч е увиснал напред на коня си и кръвта му се лее по конския врат, докато животното се въртеше на място в объркан кръг. Сенч беше слязъл от коня си, в близка схватка с лейтенант Ловки. С крайчеца на окото си забелязах, че капитанът седи в снега и ругае.

Дорестата се блъсна гърди в гърди с един от конете на Петлите. Наведох се навреме и мечът на боеца сряза само наметалото ми и върхът му се хлъзна нагоре от рамото ми. Аз бях по-точен. Този път използвах острия край на оръжието си, като го натиках дълбоко в гърдите на много младия и много изненадан гвардеец. Толкова удовлетворително — най-сетне да пролея кръв, да позволя на гнева си да забушува! Осезанието ми сподели агонията му с мен. Блокирах го още докато извличах задоволство от него. Атаката ме бе доближила до него. Когато го сграбчих за гърлото, за да го изтикам от острието, помирисах в дъха му закуската, която бе изял на масата ми. Предните му два зъба леко стърчаха навън. Вероятно бе по-млад от Лант. И много по-мъртъв, когато падна от коня си.

— Копеле! — извика другарят му.

— Да! — отвърнах му.

Обърнах се в седлото, сниших се и върхът на меча му вряза огън през челото ми, наместо да ме обезглави. Болката беше стъписващо остра. Бяхме коляно до коляно. Кръв от предишния ми удар течеше по брадичката му, но знаех, че след миг потеклата от челото ми кръв ще ме заслепи и мечът ми ще е безполезен. Сръгах дорестата. Тя се отзова. Измъкнах крака от стремената, докато тя обръщаше към другия кон. Трябваше да го докопам в ръцете си, докато можех да виждам. Пуснах меча, тръснах ръкавиците от ръцете си и се хвърлих към него.

Беше възможно последното нещо, което бе очаквал от мен. Бях в обхвата на меча му. Задържа оръжието си и ме удари с дръжката, слаб удар. Беше се задържал в седлото си, но внезапната допълнителна тежест на тялото ми накара коня му да залитне настрани. Петелът се помъчи да го задържи в равновесие. Имаше хубава брада и мустаци. Сграбчих две пълни шепи косми и се оставих да падна. Той се повлече след мен, изруга и натресе няколко здрави юмрука в гърдите ми. Изтърва меча си, докато падахме. Докато се смъквахме от коня му в дълбокия сняг, се извих, надявах се да падна отгоре му. Не успях. Чух приглушен вик и разбрах, че е гласът на Сенч.

— Чакай! — изревах глупаво, сякаш Сенч и врагът му щяха да прекъснат боя си заради мен, а мъжът отгоре ми ме удари в челюстта. Докато падахме, не бях пуснал брадата му и сега се постарах да отскубна колкото може повече косми в шепата си. Той изрева от болка, много удовлетворителен звук. Пуснах брадата му и заблъсках колкото може по-силно с длани по ушите му.

След това го стиснах за гърлото.

Душенето на мъж с голяма брада и висока яка е трудно. Проврях пръсти през брадата и ги плъзнах под яката му. Топлият му гръклян беше мой и пръстите ми се впиха в него. Правенето на това, докато мъжът беше върху мен и ме млатеше, а кръвта вече течеше в очите ми, означава, че ми отне много повече време да го убия, отколкото държа да помня. Когато престана да ме удря и се вкопчи в китките ми, забих главата си и захапах ръката му колкото можех по-силно. Той изрева, а след това изкрещя от болка и гняв. Убийците не извличат гордост от честен бой. Гордеем се от спечелването му. Когато изплюх парчето пръст, си казах, че Нощни очи щеше да е горд. Бях задържал хватката си и усетих как плътта на гърлото му почти излиза между пръстите ми.

— ПЧЕЛИЧКА! — изпъшках и стиснах още по-силно. Душенето на човек, докато той те удря, изисква съсредоточаване. Знаех, че докато го държа за гърлото и продължавам да стискам, ограничавам времето му да ми причини всички болезнени неща, каквито можеше да измисли, докато аз неумолимо прекъсвам дъха му. Дръпнах го колкото може по-плътно до себе си, за да не може да се извие, като задържах счупените му зъби по-далече от лицето си. Той се опита да ме докопа за гърлото, но аз свих брадичка до гърдите си. Отдавна не ми се беше налагало да се бия така, но някои неща човек не забравя. Ударите му започнаха да губят сила. Той стисна китките ми. „Дръж здраво“, напомних си. Трябваше само да продължавам да стискам. Когато рухна отгоре ми първия път знаех, че се преструва на мъртъв. Не го продължи дълго. Размърда се, колкото да вдигне ръцете си и да откопчи моите. Беше немощно усилие. При второто му рухване разбрах, че наистина е в безсъзнание. Стиснах. Когато разбрах, че е мъртъв, пуснах и го избутах от себе си.

Превъртях се. Ребрата ме боляха, челюстта ми пареше зле от ударите му. Олюлях се на колене и прокарах ръкава си през плувналите ми в кръв очи. След като ги избърсах, се изправих и погледнах как е Сенч. Конете се бяха пръснали. Капитанът се беше свил на кълбо в снега и стенеше. Четиримата гвардейци бяха в снега, трима мъртви и един издъхващ. Сенч все още беше на крака. Наметалото му бе потъмняло от кръв на хълбока и тя капеше червена по снега. Коравият стар кучи син беше зад лейтенанта, ръката му стегната около гърлото му. Лейтенантът дращеше безсилно с пръсти към ръката му. Извадих ножа си, за да го довърша.

— Не! — изхриптя Сенч. — Моя жертва.

Никога досега старият ми наставник не беше приличал толкова много на моя вълк. Направих почтително две стъпки назад, пратих без угризения четвъртия гвардеец на онзи свят и отидох да помогна на капитана.

Издъхваше и го знаех. Не се опитах да го местя. Клекнах и се подпрях на ръката си, за да погледна лицето му. Едва можеше да се съсредоточи. Понечи да оближе устните си, а после каза:

— Не изменник. Не аз. Нито останалите ми момчета. Моите Петли.

Помислих, че е свършил.

— Ще кажа на лорд Сенч — уверих го.

— Онзи син на крастава кучка — каза той и гневът му вля сила. — Оставете телата им… на бесилото. Онзи лайнян кучи син, Ловки. Подведе ги. Моите момчета. Моите.

— Другите няма да бъдат наказани — обещах му, но знаех, че лъжа. Репутацията на Петлите, макар и никога чиста, щеше да е омърсена още повече. Никой нямаше да иска да се включи в тази гвардейска рота, а другите гвардейци щяха да ги отбягват на маса. Но нищо друго не можех да кажа. Той склопи очи и издъхна.

Върнах се при Сенч. Беше клекнал до Ловки. Лейтенантът не беше мъртъв. Беше в несвяст от душенето и Сенч го осакатяваше. Беше го бутнал по очи в снега, издърпал му беше краката от панталоните и сряза големите сухожилия зад коленете му. Пред очите ми стегна китките му зад гърба с въже, което измъкна от ръкава си. След това с пъшкане превъртя Ловки на гръб. С прерязани сухожилия лейтенантът нямаше да може да стои, да бяга или да се бие. Сенч беше пребледнял и дишаше тежко. Не му казах да довърши мъжа, нито попитах за намеренията му. Убийците си имат свой личен кодекс. Пчеличка беше залогът, както и Шайн, и ако посегателството на този мъж върху нас имаше нещо общо с нейното отвличане, то каквото и да направехме, за да изтръгнем информацията от него, щеше да е приемливо.

Ловки задиша по-дълбоко и хрипливо. Клепачите му потрепнаха, след това се отвориха. Изохка силно и след това ни погледна, аз изправен, а Сенч коленичил над него с кървав нож в ръка. Сенч не го изчака да проговори. Опря ножа си в гърлото му.

— Кой ти плати? Колко? Каква беше задачата ти?

Изрече думите все едно, че отброяваше.

Ловки не отвърна веднага. Погледнах към стоящия камък. Дорестата ми кобила стоеше на разстояние и ме наблюдаваше съсредоточено. Другите коне се бяха струпали около нея, объркани и утешени от близостта ѝ. Подозирам, че Сенч направи нещо с ножа си, защото Ловки изохка. Приглуших Осезанието си, за да не споделя каквото изпитах. Чух, че Ловки се гърчи, а след това попита:

— Какво си направил с краката ми, кучи сине?

Сенч заговори отново:

— Кой ти плати? Колко? Каква беше задачата ти?

— Не му знам името! Не го каза! — Мъжът дишаше болезнено. — Какво направи с краката ми? — Опита се да се вдигне, но Сенч го бутна грубо назад. Изгледах критично стареца. Течеше му кръв, червеното топеше снега до него. Скоро трябваше да се намеся, макар и само за да го превържа.

— Какво ти каза да направиш? Колко ти предложи да го направиш?

— Да те убия. Пет златни за мен и по две за всеки, който помогне. Дойде при нас в една кръчма в Бъкип. Всъщност дойде при капитана, но той го наруга и отказа. Мъртъв ли е? Капитан Храбри?

Не можах да разбера дали имаше страх или съжаление в гласа му.

— Само мен ли? — попита Сенч.

— Да те убия. Да те убия бавно, ако може, но да те убия и да му занеса ръката ти. Да го докажа.

— Кога? — прекъснах разпита на Сенч. — Кога получи работата?

Той завъртя очи към мен.

— В Бъкип. Преди да тръгнем. Точно след като ни съобщиха, че тръгваме, че ще пропуснем Зимния празник, за да дойдем тук. Никой не се зарадва от това.

Заговорих.

— Не е свързано, Сенч. Който и да ги е подкупил, няма как да е знаел, че ще си тук. Сигурно се е надявал, че ще могат някак си да те убият в Бъкип. Пчеличка и Шън бяха отвлечени същия ден, в който тия са били подкупени. И защо да праща тези изменници, ако вече е разполагал със сила, тръгнала насам? Различни неща са. Убий го и ме остави да видя раната ти.

Сенч ме прониза с поглед, който ме накара да замълча.

— Как изглеждаше? Човекът, който ти предложи парите?

— Ох, толкова боли, че не мога да мисля. Доведете лечител… — Надигна глава и веднага я смъкна в снега. — Убили сте всички? И четиримата?

— Как изглеждаше той? — Сенч беше неумолим. Мъжът вече умираше от загуба на кръв. Със Сенч го знаехме, но Ловки, изглежда, не го осъзнаваше.

— Висок мъж, но не слаб. Висок, но с корем като буре. Просто мъж от Бък, като всеки друг. Не знам. Беше лесна сделка. Донасяме ръката ти с пръстена ти на нея, ханджията на „Мръсната грозница“ ни дава парите. Когато се появи, беше все едно боговете те тикнаха в ръцете ни. Толкова скапано лесно. Ако капитанът се беше съгласил, щеше да си мъртъв, и той също.

— Кажи ми за зъбите му.

— Нищо повече не казвам, докато не ме закарате при лечител. Изстивам, страшно ми е студено. Какво направи с краката ми?

Сенч опря върха на ножа си на ноздрата му.

— Казвай ми, или ти режа носа — каза хладно. Пъхна острието в ноздрата, дълбоко.

Ловки се облещи.

— Зъбът му, един от предните, беше сив. Това ли имаш предвид?

Сенч кимна на себе си.

— Спомена ли момиче?

— Момичето, което ти открадна. Аха. Каза, че ако я намерим с тебе, може да я изчукаме. Ако я няма, да те накараме да кажеш къде е. Каза, че от нея щяло да стане добра курва. Аааах!

Носът е чувствителен. Много чувствителен. Сенч винаги твърдеше, че е толкова добър обект за изтезание, колкото мъжките гениталии… или даже по-добър. Не само има болка, но и обезобразяването на лицето на човека ще му влияе до края на живота му. Ловки се гърчеше в снега, едната му ноздра бе срязана и кървеше обилно. Започна да плаче. Изведнъж ми се прииска това да свърши.

— Той го каза. — Кръвта и болката от срязания нос удебеляваха гласа му. — Не аз. И никой дори не видя момичето, тъй че нищо не ѝ направихме. Еда, помогни ми!

Зовеше богинята, както едва ли го беше правил някога, пъшкаше и пръскаше кръв.

Бях почти сигурен, че всичко това е заради Шайн и кървавата вражда на Сенч с пастрока ѝ, но трябваше да се уверя.

— Той спомена ли за едно малко момиче? — попитах. — Дете?

Ловки спря да се мята и се вторачи в мен.

— Малко момиче? Не. Богове, не сме чудовища!

— Лъжец — каза Сенч. Ловки се беше претърколил в снега, по-далече от него. Сенч се приближи и много бавно, почти нежно, прокара острието на ножа по гърлото му. Очите на Ловки се отвориха широко, с внезапното осъзнаване, че е мъртъв. Устата му се раздвижи, но звуците, излизащи от нея, не бяха думи. Прерязването на нечие гърло не е мигновена смърт, но е сигурна. Сенч знаеше това. Ловки също. Още мърдаше, когато Сенч ми каза:

— Подай ми ръка.

Протегнах му ръката си.

— Всичко това за да потвърдиш каквото вече знаеше?

— Получих нещо повече. Името на хана. — Хвана ръката ми. Неговата беше хлъзгава от кръвта. Изгърбих се, прихванах го с другата и го дръпнах нагоре. Изпъшка от болка, щом се вдигна на крака. — Не беше за информацията, Фиц. Беше разплата. За капитан Храбри. Предателството заслужава голяма болка. — Изпъшка отново. Останах съвсем неподвижен, докато си поеме дъх. — И дръзна да си помисли, че може да се опита да ме убие.

Оголената ми длан усещаше топлината на кръвта по дрехите му.

— Ще те сложа да седнеш и ще хвана кон. Има един знахар в…

— Камъкът — каза твърдо Сенч. — По-добре лечителите в Бъкип.

Копривка веднъж бе сравнила Умението с обонянието. Човек не иска да се натрапва на хора повече, отколкото иска да подуши някого, но отблизо усещаш миризмата на човека. Или Умението ти казва за болката му. В този случай Осезанието ми каза, че Сенч е същество, ужасно нуждаещо се от цяр. И беше прав: най-добрите лечители бяха в Бъкип. Пресегнах се към Копривка. Нападнаха ни. Сенч е ранен. Минаваме след няколко мига през камъните. Осигури лечител да се погрижи за него. Има рана от меч в хълбока.

Научихме за нападението. А след това двамата ни блокирахте! Какво става? Похитителите на Пчеличка ли бяха? Намерихте ли я, в безопасност ли е тя? Гняв и трескави въпроси, за които нямах време.

Не Пчеличка. Идваме през камъните. Нападателите ни са мъртви. Ще обясня като дойдем.

Този път вдигането на преграда срещу Умението беше съзнателно. Крал Искрен винаги се беше оплаквал, че когато съм изцяло въвлечен в битка или в друга някоя опасна дейност, блокирам Умението си. Сенч явно правеше същото. Интересно. Но не толкова неустоимо, колкото кръвта, която вече се просмукваше в ръкава ми, или собствената ми кръв, която още капеше от челото ми и слепваше очите ми.

Господарю?

Върни се там, където получи овес днес. Накарай другите да те последват, ако можеш. Но се върни и бъди в безопасност там.

Тръгвам с теб.

Не.

Затворих Осезанието си към нея. Дорестата беше красив кон, искреше с дух и ум. Пресягаше се към мен силно, търсеше връзка, която не можех да позволя. Нямах време да бъда толкова важен за което и да било същество, не и докато не си върнех момиченцето. И може би и тогава. Усетих объркването и разочарованието ѝ. Не можех да позволя това да трогне сърцето ми. Нищо не можеше да докосне сърцето ми, докато Пчеличка не бъдеше в безопасност отново.

— Камъкът — казах на Сенч. Той кимна, за да си спести дъх. Снегът беше дълбок и пъртината до камъка — само отчасти утъпкана. Загазих странично в дълбокия сняг, та Сенч да се възползва от пътеката, която проправях. Движеше краката си, но аз поех повечето от тежестта му. Раненото рамо ме болеше. Накрая стигнахме до камъка и казах: — Почини си за минута.

Той поклати глава.

— Не. — Едва издиша думата. — Ще припадна. Минаваме докато съм в съзнание.

— Твърде опасно е — възразих, но той вдигна плувналата си в кръв ръка, с която бе притиснал хълбока си. Не можех да го спра и едва ми остана време да се съсредоточа върху Умението си, преди той да плесне по камъка и камъкът да ни засмуче.

Беше погрешно. За миг се бях вкопчил в Сенч, когато влязохме в камъка. Но щом той ме повлече зад себе си, усещането ми за него угасна. Държах в ръката си само някакъв тежък товар. Не можех да го усетя и пропаднах в морето от звезди, запотъвах в място без дъно…