Гонитбата на Шута

26.Ръкавица

Първия ден и половина бягство от Дуалия беше ужасно — и за Шън, и за мен. Първата нощ намерихме сушина под един смърч и се свихме там, треперещи колкото от студ, толкова и от ужас. Близо до ствола земята беше гола и нямаше сняг, а килим от нападали иглички. Извитите надолу клони бяха като стените на палатка. Не бяхме успели да скрием следите, които оставихме, докато пропълзим вътре. Можехме само да се надяваме, че никой няма да се опита да ни проследи.

В далечината чувахме писъци, сърдити викове и един странен звук, който отначало не можах да разпозная.

— Това удари на меч в меч ли са? — прошепнах на Шън.

— Белите не носят мечове.

— Може да са взели от другите.

— Съмнявам се. Виж, сложи си палтото на земята и да седнем на него. Аз ще разтворя моето палто, а ти сядаш в скута ми и се пъхаш вътре с мен. Така ще ни е по-топло.

Добрината на предложението ѝ ме изненада толкова, колкото и практичността му. След като се сгуших в нея, попитах:

— Как го научи това?

— Когато бях много малка, баба ми ме водеше у дома след едно гостуване. Колелото на каретата се счупи. Беше зима и нощ и кочияшът ни трябваше да отиде да доведе помощ. Баба ме загърна в палтото си, за да ми е топло. — Говореше над главата ми.

Тъй. В детството ѝ беше имало возене в карети и добра баба.

— Значи не всичко в живота ти е било ужасно.

— Да. Не всичко. Само последните четири или пет години.

— Съжалявам, че не са били по-добри за теб — прошепнах и, странно е да го кажа, бях искрена. Почувствах я по-близка, сякаш бях по-голямата тази нощ, или тя беше по-млада.

— Шшт — предупреди ме тя и замълчах. Гневни викове все още раздираха нощта. Дълъг писък се извиси, заглъхна и отново се извиси. Помислих, че никога няма да спре, и зарових лицето си в рамото на Шън, а тя ме притисна до себе си. Въпреки че се бяхме сгушили една в друга, все още ни беше много студено. Тъмното и гората изглеждаха толкова огромни, че имах чувството, че сме някакъв упорит орех, който се мъчи да се разпука от студ. Чух тропот на препускащ в галоп кон; подмина ни и въпреки че изобщо не беше близо, потреперих от страх. Всеки момент очаквах някой да извика, че са ни намерили. Щяха да ни сграбчат и този път нямаше да има никаква Дуалия, която да ни защити. Или Дуалия и Винделиар щяха да дойдат с неговите замъгляващи лъжи и нейните меки жестоки ръце и да ни вземат за Слуги. Стиснах очи и съжалих, че не мога да затворя ушите си.

Не, кутре. Ушите бдят, докато очите спят. Тъй че спи сега, но бъди нащрек.

— Трябва да поспим, ако можем — прошепнах. — Утре ще трябва да се махнем далече и бързо.

Шън отпусна гръб на дървото.

— Ти спи. Аз ще пазя.

Зачудих се дали има някакъв смисъл от пазенето. Ако ни намереха, можехме ли да се бием и да се спасим? Но може би щяха да са само един или двама. Може би щяхме да успеем да избягаме. Или да се бием. И да ги убием. Бях премръзнала и треперех, но някак си заспах.

Събудих се веднъж през нощта, когато Шън ме разтърси.

— Дръпни се малко. Краката ми изтръпнаха! — прошепна в ухото ми.

Не исках да се махна от скута ѝ. Когато се раздвижих, палтото ѝ се отвори и малкото топлина, която беше събрало тялото ми, се измъкна навън. Шън се размърда, изпъшка тихо и намести краката си в друга поза.

— Седни до мен — нареди ми.

Измъкна едната си ръка от коженото палто и аз се пъхнах вътре. Сложих ръката си в празния ръкав, а тя ме прегърна с нейната. Задникът ми не харесваше коравата студена земя. Дръпнах палтото си и ни завих с пеша му. Сгушихме се една в друга. Нощта стана по-студена, по-тъмна и много по-тиха. Бухалите започнаха да си говорят и отново потънах в неспокоен сън.

Събудих се цялата разтреперана. Пръстите на краката ми бяха изтръпнали, задникът ме болеше, а гръбнакът ми бе като пръчка лед. Бях заровила лицето си в кожата на палтото, но едното ми ухо беше премръзнало. Утринна светлина се провираше през отрупаните със сняг клони, които ни бяха подслонили през нощта. Заслушах се, но чух само утринния зов на птици.

— Шън. Будна ли си? — Тя не се размърда и ме прониза ужас, че е умряла от студ. — Шън! — Разтърсих я, леко, но настойчиво. Тя вдигна рязко глава и ме зяпна, без да ме познае. После тръсна глава и ме позна.

— Слушай! — изсъска ми.

— Слушам — отвърнах тихо. — Нищо. Само птича песен. Мисля, че трябва да ставаме и да се махнем колкото се може по-далече оттук.

Не можехме да се изправим под клоните. Трудно ми беше да се измъкна от палтото и още по-трудно да издърпам моето палто изпод Шън и да го облека. Беше студено и пълно с нападали иглички. Изведнъж усетих, че съм гладна и жадна.

Измъкнах се изпод дървото и Шън изпълзя след мен. Зимният ден беше ярък и ясен и за миг постоях и примигах. После гребнах шепа сняг и го лапнах. Стопи се на много малко вода. Гребнах още.

— Не яж много. Ще измръзнеш още повече.

Съветът на Шън беше разумен. Не можех обаче да обясня защо ме подразни. Гребнах по-малко и го натиках в устата си. Тя заговори отново:

— Трябва да се върнем у дома. Не можем да тръгнем по дирята на шейните. Ако ни търсят, това ще е първото, което ще очакват да направим.

— Ако ни търсят ли?

— Войниците се скараха със Слугите, така мисля. Слугите все още ще те искат, ако някои от тях са оцелели. Но можем да се надяваме, че войниците няма да се интересуват от нас.

— Не можем ли да отидем до градчето и да помолим за помощ? Или в някоя ферма?

Тя поклати замислено глава.

— Те са направили лоши неща в градчето. Накарали са хората да забравят, че са били там. Не мисля, че трябва да идем в градчето. Защото според мен те ще очакват да направим точно това. Същото важи и за фермите и селцата. Мисля, че днес трябва да идем колкото се може по-далече оттук, но не по път, където може да ни видят. Може да разпитват хората дали са ни видели.

Всичко, което казваше, беше разумно, но не исках тя да решава всичките ни планове. Помислих и се помъчих да съм умна като нея.

— Трябва да тръгнем по пътища, където шейна трудно ще мине. Или кон. През обрасли с храсти места. По стръмни места.

— Накъде е къщи според теб?

— Не съм сигурна — отвърнах.

Тя се огледа и каза, почти напосоки:

— Ще тръгнем натам.

— Ами ако се изгубим в гората и умрем от студ и глад?

Тя ме изгледа.

— Бих предпочела това пред онова, което ще ни сполети, ако ни намерят. Ако искаш да тръгнеш обратно по дирите ни и да те хванат пак, давай. Аз тръгвам натам.

И тръгна. След малко я последвах. Беше малко по-лесно да се върви в проправената от нея пъртина, отколкото да газя сама през снега. Посоката, която бе избрала, ни поведе нагоре по един хълм и надолу към следващия, и далече от наемническия лагер, и всичко изглеждаше добре за момента. После склонът стана по-стръмен и трънаците по-гъсти.

— Долу сигурно има поток — казах и тя се съгласи:

— Може би. Но шейните не могат да дойдат насам, а не мисля, че и конете биха се справили добре тук.

Преди да стигнем дъното наклонът стана толкова стръмен, че няколко пъти се подхлъзнахме. Страхувах се, че ще се изпързаляме чак до долу и ще цопнем във водата, но когато стигнахме дъното, видяхме тясно поточе, почти замръзнало. Прескочихме го лесно. Напомни ми, че съм жадна, но взех още една ръкавичка сняг, вместо да пъхна голата си ръка във водата. В тежкото ми кожено палто вървях все едно в палатка; дългите му поли загребваха сняг и ми ставаше още по-тежко.

Тръгнахме покрай потока, срещу течението, докато намерихме едно по-лесно място да се опитаме да се изкатерим. Уж беше по-лесно, но определено не беше лесно, а храсталаците бяха още по-трънливи. Докато изкачим стръмния бряг, и двете бяхме изпотени, и отворих предницата на палтото си.

— Много съм гладна — казах.

— Не говори за това — посъветва ме тя и продължихме.

Когато прехвърлихме втория хълм, гладът започна да разкъсва вътрешностите ми все едно бях глътнала котка. Чувствах се слаба и ядосана, а след това започна да ми прилошава. Помъчих се да стана вълк. Огледах заснежената околност и се опитах да намеря нещо, което да мога да изям. Този хълм беше гол и през лятото сигурно беше пасище за овце. Никакъв изсъхнал трън или туфа трева не се показваше над снега, и нищо не ни предлагаше заслон от вятъра. Ако видех мишка, мисля, че щях да скоча отгоре ѝ и да я изям жива. Но нямаше никакви мишки и безполезните сълзи потекоха по лицето ми. Солта защипа премръзналите ми напукани страни. Ще мине, прошепна ми Бащата Вълк.

— Да си гладен ще мине? — учудих се на глас.

— Да, минава. — Сепнах се, когато Шън отговори. — Първо ставаш много гладна. После мислиш, че ще повърнеш, но няма какво да повърнеш. Понякога ти се доплаква. Или се ядосваш. Но ако просто продължиш да вървиш, гладът си отива. За малко.

Закретах след нея. Тя ме преведе през някакво скалисто било и после надолу в гориста долчина. Щом стигнахме дърветата, вятърът намаля. Гребнах малко сняг да намокря устата си. Устните ми бяха напукани и се постарах да не ги ближа.

— Откъде знаеш за глада?

Гласът ѝ беше безизразен.

— Когато бях малка, ако се държах лошо, дядо ми ме пращаше да спя още по светло, без вечеря. Когато бях на твоята възраст, мислех, че това е най-лошото наказание, защото тогава имахме великолепен готвач. Ежедневните му ястия бяха по-добри от най-доброто празнично пиршество, което си опитвала.

Тръгна отново напред. Склонът беше стръмен и вървяхме с мъка. След малко попитах:

— Опитваш се да намериш пътя към къщи ли?

— Рано или късно. Точно сега просто се опитвам да се махнем колкото се може по-далече оттук.

Искаше ми се да вървим обратно към Върбов лес. Искаше ми се всяка стъпка да ни доближава до дома и топлото ми легло, и на него да има резен препечен хляб с масло. Но не исках да се катеря повече по снежни хълмове. След малко тя заговори:

— Но никога не съм била истински гладна в дома на дядо и баба. Чак след като те умряха и ме пратиха да живея с майка ми и нейния мъж, оставах дни наред без храна. Ако кажех или направех нещо, което мъжът на майка ми сметнеше за непочтително, ме пращаше в стаята ми и ме заключваше. И ме оставяше там. Понякога за дни наред. Веднъж помислих, че ще умра, тъй че след три дни скочих от прозореца. Беше зима и снегът беше затрупал храстите долу. Бях изподраскана и насинена и куцах десет дни, но това не ме уби. Майка ми се разтревожи. Не за мен, а какво ще кажат приятелите им, ако умра. Или просто изчезна. Имаше брачни планове за мен. Един ухажор беше по-стар от дядо ми, докато беше жив, мъж с отпусната влажна уста, който ме зяпаше все едно че съм последният сладкиш на блюдото. Една друга фамилия имаше син, който не изпитваше никакво желание за компания на жени, но беше готов да се ожени за мен, та родителите му да оставят него и приятелите му на мира.

Никога не бях чувала Шън да говори толкова много. Не поглеждаше към мен, докато говореше, беше вперила поглед напред и редеше думите си в ритъм със стъпките си. Мълчах, докато тя разказваше как я пляскали за нахално държане, за по-малкия си брат, който я измъчвал: щипел я и я бутал скришом. Прекарала там повече от година, а когато отказала твърдо на двамата си ухажори, пастрокът ѝ издал интереса си, пляскал я по задника, щом мине покрай него, заставал над нея, докато седи и чете, и дори прокарвал пръсти по гърдите ѝ. Тя отивала в стаята си и се заключвала.

А след това един ден получила съобщение и се измъкнала от къщата късно вечерта. Срещнала се с жена с два коня в дъното на градината и избягали. Изведнъж спря. Дишаше задъхано.

— Можеш ли ти да повървиш отпред за малко? — попита ме.

Минах отпред и изведнъж оцених работата, която беше вършила от разсъмване. Поведох по по-лъкатушен път, като търсех по-плитък сняг под завета на дървета и храсти. Въпреки това си беше тежка работа и по гърба ми започна да се стича пот. Нямах дъх да говоря, а Шън като че ли беше изчерпала думите и историите си. Замислих се за това, което бях научила за нея, и всъщност съжалих, че не беше споделила тези разкази още когато бе дошла да живее с нас. Сигурно щях да мога да я харесам, ако знаех повече за нея.

Не издържах толкова дълго като Шън. Казах си, че е защото съм по-малка и трябва да вдигам краката си по-високо на всяка стъпка, за да пробивам през снега и да се напрягам заради дърпането на палтото ми. Шън отново тръгна отпред, когато бях забавила повече, отколкото можеше да изтърпи, и ни поведе по някаква уширяваща се долина. Надявах се отчаяно да зърнем селска къща или стопанска постройка. Но не виждах никакъв дим от комин и чувах само птичи зов. Може би овце и добитък пасяха тук през лятото, но бяха прибрани в кошарите им за зимата.

Щом слънцето се измести, сенките на хълмовете запълзяха над нас и осъзнах, че вървим на изток. Помъчих се да реша дали това означава, че сме по-близо до Върбов лес, но бях твърде уморена, а и гладът впиваше нокти в корема ми.

— Скоро трябва потърсим някакъв подслон — заяви Шън.

Вдигнах очи. Гледала бях само в краката ѝ. Нямаше ели и борове тук, но на юг от нас видях голи върби покрай някакъв поток. Бяха сиви и клонести, а снегът на земята под тях беше плитък.

— Може би под върбите? — казах. — Ако не намерим нещо по-добро.

Започна да се стъмва и ясният ден, който почти ми се беше сторил добър, вече като че ли стана по-жесток, студът се усили. Пред нас се виждаше лъкатушеща линия голи храсти, която показваше, че скоро ще стигнем до друг поток.

Имахме късмет. Потокът явно течеше бърз и буен през пролетта, защото бе прорязал дълбоко дере. Сега течеше кротко под леда, но в подровените брегове се показваха корени и в пръстта зад тях имаше кухини. Корените висяха отпуснати като завеси от въжета. Пъхнахме се в една от големите дупки.

Това е добре. Стойте тук и ще сте в безопасност. Усетих как Вълкът Баща вътре в мен се успокои.

— Гладна съм — казах тихо.

Шън се наместваше и се загръщаше в палтото си. Направих като нея.

— Поспи — каза ми тя. — Когато човек спи, поне не мисли за храна.

Стори ми се добър съвет и го изпълних; отпуснах чело на коленете си и затворих очи. Бях ужасно уморена. Копнеех да си събуя ботушите. Помечтах си за гореща баня и за мекото си пухено легло. После заспах. Сънувах, че татко ми ме вика. После сънувах, че съм си у дома и на шиша в кухнята се пече месо. Можех да го надуша и можех да чуя съскането на въглените, когато тлъстината капе в тях.

Събуди се, кутре, но не издавай звук. Разгъни се. Бъди готово да бягаш или да се биеш.

Отворих очи. Беше дълбока нощ. През смъкнатата качулка и завесата от корени видях пламъци. Примигах. Оказа се малък лагерен огън до потока. Над пламъците бе закрепен шиш с някаква птица на него. Никога не бях подушвала нещо толкова вкусно. След това между мен и пламъците премина силуетът на мъж. Халкидски войник. Бяха ни намерили.

Можех да се измъкна тихо от леговището ни и много бавно да изпълзя навън, но вместо това сложих ръка на качулката на Шън и леко потупах по устните ѝ, а после покрих устата ѝ с шепа. Тя се задърпа за миг и след това внезапно затихна. Не издадох звук, когато вдигна качулката си. Светлината на огъня зарисува ивици сянка по лицето ѝ, когато зяпна към него. Тя се наведе и долепи устни до ухото ми.

— Това е Керф. Онзи, дето каза, че щял да ни помогне.

Внимавай, предупреди ме Бащата Вълк.

— Не му вярвам — прошепнах в отговор.

— И аз. Но има храна.

Постара се да е тиха, докато измъкваше стъпалата си изпод палтото, но Керф се обърна към нас.

— Знам, че сте там. Не се бойте. Дойдох да ви върна у дома. При семейството ви. Излезте да хапнете.

Гласът му беше дълбок и кротък. О, как исках да му повярвам! Но Шън леко ме бутна да ми покаже, че тя ще излезе първа. Измъкна се през завесата ни от корени и се изправи.

— Имам нож — излъга. — Ако се опиташ да ме докоснеш, ще те убия.

— Не съм такъв — увери я той. — Не насилвам жени.

Тя се изсмя, късо и грозно.

— Казваш, че не си халкидец ли? Или че не си мъж? — Думите ѝ бяха заядливи. О, не исках да го ядоса. Не можехме ли да се престорим, че му вярваме, докато не се наядем?

— И двете съм — призна той. Смехът му беше още по-грозен, горчив и старчески. — Въпреки че баща ми би могъл да се съгласи с теб. Казва, че съм стоял твърде дълго с майка ми и че трябвало да ме измъкне от опеката ѝ когато бях на седем, като другите му синове. Но той винаги беше по войни, тъй че тя ме задържа при себе си докато станах на четиринайсет. И двамата не бяхме щастливи, когато той се върна у дома. — Помълча, клекна до шиша и го обърна. — Пет години само съм го засрамвал и разочаровал, така казваше. Прати ме с брат ми на този набег, за да ме направи мъж.

Поклати глава.

Гледаше към нас и Шън ми махна леко с ръка, подканваше ме да изляза от леговището ни. Направих го, много тихо, и се задържах отзад в сенките.

— Ще ида да събера още дърва за огъня — каза той и се отдалечи в тъмното. Шън затича и прескочи потока. Последвах я мигновено.

Тя клекна до огъня.

— Мисля, че още не е изпечено.

— Все ми е едно — отвърнах.

Шън свали шиша от огъня и го размаха, за да охлади малко птицата. Тя изхвърча от шиша и тупна в снега. Скочих, вдигнах я и я разкъсах на две. Някои части бяха много горещи, някои бяха студени от снега, а някои бяха сурови. Ядяхме прави и само пухтяхме, когато се опарехме. Чувах преглъщането на Шън и пукането на хрущяла между зъбите ѝ, докато огризваше костите. Не беше голяма птица и много бързо свърши, но усетих, че съм се задъхала от удоволствие.

— Конят — каза Шън.

Не исках да оставяме огъня, но знаех, че е права. Не изпитвах и троха срам от това, че изядохме храната му и ще откраднем и коня му. Последвах я.

Бяха два коня. Кафяв и бял, вързани. Седлата бяха в снега до тях. Погледнах Шън. Никога не бях оседлавала кон. Нито бях махала букаи.

— Внимавай — прошепнах, щом тя клекна до предните крака на левия кон. Видях как опипва за каишките.

— Не мога да разбера как се махат.

— Свали си ръкавиците. — Борех се с едното от седлата. Едва можех да го повдигна. Как щях да го кача на гърба на коня?

— Връзват ли се?

— Не. Закопчават се — каза Керф точно зад нас. — Нека първо оставя дървата до огъня и ще ги сваля. Ако наистина искате да яздите в тъмното.

Замръзнахме. Чувствах се само малко засрамена. Шън се изправи.

— Няма да ти бъда длъжница. Ти си в съюз с онези, които ни отвлякоха. Тъй че нищо не ти дължим за това, че поправяш злината, която ни нанесохте.

— Знам. — Отиде до огъня и пусна дървата. Клекна и сложи няколко съчки. Все едно не забеляза, че сме изяли птицата. — Тук съм по една причина. Да ви върна при хората ви.

— И никакви услуги не очакваш от мен за „добрината“ си? — попита Шън саркастично.

— Никакви. — Погледна я искрено. — Няма да отрека, че си много красива. Мисля, че вече трябва да знаеш това от начина, по който те гледам. Но разбирам, че не ми дължиш нищо. Няма да се опитвам да се възползвам от теб.

Все едно ни беше отнел всичките ни оръжия. Бавно се върнахме при огъня. Протегнах мръсните си ръце над пламъците и усетих топлината. Керф беше добре екипиран. Разгъна едно платнище, за да можем двете с Шън да спим на него до огъня. Трябваше да се поприсвием, но така беше по-топло. Имаше и друго платнище и си го постла от другата страна на огъня.

— Все още не му вярвам — прошепнах на Шън, докато се унасях в сън. Тя не отвърна.

Знаеше как да хване храна. На другата сутрин, когато се събудихме, печеше на огъня заек. Лежах неподвижно, свита под тежестта на много голямото ми палто, и го гледах, докато правеше разни неща с лъка си и със стрелата, с която беше убил заека. Зачудих се дали той беше стрелял по Настойчивост и по мен, когато побягнахме. Дали е човекът, който бе прострелял приятеля ми. Все още ми беше трудно да си спомня части от онзи ден. Всички моменти, когато човекът-мъгла се бе съсредоточил върху мен, бяха изчезнали. Но знаех, че не са се върнали да търсят простреляното момче. Бях го зърнала, докато минавахме покрай него. Надявах се да се е върнал във Върбов лес и да не е бил много тежко ранен. Внезапно си спомних Ревъл, мъртъв в коридора, и захлипах. Това събуди Шън.

— Какво има? — попита тя, надигна се бързо и се вторачи към Керф.

— Те убиха Ревъл, иконома — проплаках задавено.

Очите ѝ пробягаха към мен и след това отново към Керф.

— Така ли? — попита твърдо, но не беше всъщност въпрос. Двете бяхме говорили много малко за онова, което бяхме преживели и видели през онзи ден. Бяхме твърде упоени с кафявата супа и твърде съсредоточени върху оцеляването си от един момент до друг. Нямали бяхме усамотеност, за да сравним какво сме видели. А и не искахме да оголим раните си пред нашите похитители. — Спри да плачеш — каза тя и от този остър укор разбрах, че все още смята Керф за наш враг. — Не показвай никаква слабост пред него.

Тя е права.

Избърсах сълзите си в качулката и се надигнах бавно. Не беше приятно да се движа. Мускулите ме боляха и движението отваряше пролуки, които пропускаха студения въздух. Искаше ми се да заплача. Искаше ми се да се хвърля на земята и да рева, да плача и да пищя.

— Имам само една чаша — обади се Керф. — Ще трябва да се редуваме.

— А имаш ли нещо за пиене от нея? — попита Шън.

— Топъл бульон. От птичите кокали, които хвърлихте вчера. Но можем да правим само по една чаша.

Шън не отвърна нищо на това: нито му благодари, нито го упрекна. Само стана и изтърси палтата ни. После заедно изтърсихме платнището и го навихме. Тя ми го връчи да го нося — напомняне към Керф, че вече е наше. И да го разбра, Керф не ѝ обърна внимание.

Нямаше много приказки след това. С Шън нямахме да правим кой знае какво, за да се подготвим за път, освен да ядем заека и да пием каквото ни предложи Керф. Той кипна вода в тенекиената чаша и добави птичите кокалчета. Шън пи първа, после Керф направи и за мен. Бульонът беше чудесен и затопли стомаха ми. Наслаждавах се на последните капки, докато Керф оседлаваше конете и стягаше багажа си. Обзе ме смътна тревога, докато гледах как го товари, но не можех да определя защо нещо не ми изглежда наред.

— Ти вземи белия. Аз ще взема момичето зад мен на кафявия. По-здрав е и по-добре обучен.

Призля ми. Не исках да съм на кон с този мъж.

— Точно затова ние с Пчеличка ще вземем кафявия — заяви твърдо Шън.

Не дочака отговор от него, а отиде до коня и го яхна с лекота, за която ѝ завидях. Наведе се и ми подаде ръка. Хванах я, твърдо решена, че все някак ще се кача, та дори да се наложи да се изкатеря по крака на коня. Но преди да съм се опитала, мъжът ме награби отзад и ме вдигна на гърба му. Трябваше да седна зад седлото, без нищо, за което да се държа, освен за палтото на Шън. Наместих се мълчаливо, кипнала вътрешно, че Керф ме беше докоснал.

— Както искате — каза той кисело, обърна се, качи се на белия кон и подкара покрай потока. Поехме след него.

— Защо отиваме натам? — попитах Шън.

— По-лесно е за конете да изкачат брега тука — отговори Керф вместо нея. И беше прав. Тук склонът на брега беше по-полегат и яздехме по пъртината, която той сигурно беше проправил през нощта. Щом излязохме на равно, той продължи по дирята си.

— Връщаш ни по пътя, откъдето дойдохме! — обвини го Шън.

— Вървяхте в грешна посока — отвърна той спокойно.

— Как да знам, че просто не ни връщаш в лагера ви, при другите войници?

— Защото не го правя. Връщам ви при вашите хора.

Известно време яздехме зад него мълчаливо. Беше обезкуражаващо да виждам колко лесно се движат конете през снега, който толкова ни бе затруднил предния ден. Лек вятър бе започнал да духа и избута купчина сиви облаци по синьото небе към нас.

Късно заранта Керф погледна към небето и отби от отъпканата пътека.

— Къде ни води? — прошепнах на Шън. Сърцето ми се сви, когато тя отвърна:

— Не знам. Объркана съм.

Керф ни погледна през рамо.

— Обещавам, че ви връщам при хората ви. Знам, че ви е трудно да ми повярвате. Но е така.

Конете вървяха по-бавно през неотъпкания сняг. Минахме косо по склона на един хълм, за да стигнем до билото, а когато погледнахме надолу, видяхме обрасла с рехава гора ливада. В далечината видях път, а отвъд него малък чифлик. От комина се вдигаше светъл дим и вятърът го разпръсваше. Копнеех да идем там, да се помолим да ни пуснат вътре и да поседим на топло поне за малко. Сякаш чул мислите ми, Керф каза:

— Налага се да отбягваме пътищата и не можем да минаваме през села или да спираме в къщи. Халкидците не сме добре дошли в земята ви.

Последвахме го по билата на верига ниски хълмове.

Следобедът отмина и облаците започнаха да помръкват. Шън заговори високо:

— Не мисля, че държим да сме на тези хълмове, ако завали сняг. А и яздим вече цял ден. Трябва да потърсим място да спрем скоро, а не да яздим до мръкване.

Той въздъхна.

— Служа войник вече четири години. Повярвайте ми. Ще намеря добро място за нощувка. Не забравяй, връщам ви при хората ви. С тях ще сте в безопасност. — Посочи напред и добави: — Ето там, където са боровете. Ще слезем в онази долина за през нощта.

Погледнах към гористия склон, където от снега стърчаха груби канари. Най-сетне схванах какво ме притеснява.

Дръпнах Шън за палтото и се доближих по-плътно, за да заговоря на ухото ѝ:

— Онази нощ всички пищяха и се биеха, и бягаха кой накъде види. Защо той има два коня и всичко, което му трябва?

— Не всичко — промърмори Шън в отговор. — Нито резервна храна, нито съдове за готвене. Мисля, че просто е имал късмет да хване конете.

— Може би — съгласих се с неохота.

Заваля сняг, едри снежинки, които лепнеха по палтата ни и пърхаха в лицето ми. Зарових лице в гърба на Шън. Стана по-топло, а равномерният ритъм на газещия през снега кон се опитваше да ме приспи. А после усетих промяна в ритъма и вдигнах глава. Вече се спускахме между стволовете на големи смърчове. Тук-там между тях се издигаха камъни. Приличаха на обработен камък, сякаш стени и дори здания се бяха издигали някога тук. Пътеката ни лъкатушеше между нападали камъни и огънатите под снега клони. Преспите тук бяха по-плитки, но понякога забърсвахме надвиснал клон и снегът се свличаше отгоре ни.

— Не е много далече вече — подвикна Керф и се зарадвах. Бях много уморена и сънена. А и вече притъмняваше.

После Шън се вцепени в седлото.

— Не много далече до какво?

Той ни погледна през рамо.

— До хората ви.

Зърнах светлина от огън през дърветата, а след това Шън обърна рязко коня. Вкопчих се в палтото ѝ и едва не паднах, когато тя срита коня и извика:

— Дий, дий, дий!

Но беше много късно. Белите им палта ги правеха почти невидими в снега и в сумрачната светлина, но бяха там. Двама изведнъж преградиха пъртината зад нас и когато Шън се опита да свърне настрани, Репин скочи и докопа юздата на коня. Той изцвили, вдигна се на задните си крака и аз изпуснах палтото на Шън, а друг Бял ме сграбчи и ме смъкна на земята.

— Държа го! Хванах шайсим! — извика Алария.

— Не го наранявай! — заповяда идващата към нас Дуалия. Шън крещеше и риташе лурика, който държеше юздите на кафявия кон, а Керф ѝ викаше:

— Успокой се! Вече сте в безопасност! Върнах ви при вашите хора!

— Кучи син! — извика му тя. — Подла отрепка такава! Мразя те! Мразя ви всички! — Опита се отново да смуши коня, но Керф беше слязъл от своя, дърпаше я долу и казваше:

— Какво има? Върнахте се при хората си, вече сте в безопасност!

Спряла бях да се боря, но Шън продължаваше, викаше и риташе. Винделиар беше там, усмихваше ми се топло и обичливо, и тогава разбрах, че Керф е използван срещу нас, за да изпълни волята на Дуалия. Алария ме държеше здраво и ме дърпаше към малкия лагерен огън. Ужасявах се, че ще видя там още войници, но имаше само един кон, одеяло, изпънато на едно дърво като навес, и малък огън. Лицето на Дуалия беше отекло. Тя се втурна към мен и сграбчи другата ми ръка.

— Бързо! — изсъска на другите. — Още ни търсят. Двама минаха под хълма преди малко. Трябва да отведем шайсим оттук колкото може по-бързо. — Разтърси ме грубо за ръкава. — И не помисляй да ми се правиш повече на момче! Момиче. Не това, за което ни пратиха. Но си единствената монета, която имаме, за да си купим благоволението в Клерес. Бързо! Подчинете я! Не ѝ давайте да изпищи! Ще ги доведе към нас, ако вече не го е направила!

Бяха смъкнали Шън от коня ѝ и Керф я държеше здраво за китката.

— Какво ти става? Вече си в безопасност! — продължаваше да ѝ говори. Тя му изръмжа и се задърпа отчаяно, за да се отскубне.

— Дръжте я! — заповяда Дуалия на двама от луриките и ме бутна към тях. Алария ме сграбчи за китката, а Репин хвана другата ми ръка. Задържаха ме между тях, стискаха ръцете ми толкова здраво, че почти ме надигнаха от земята. От кесията на бедрото си Дуалия беше извадила свитък и една странна ръкавица. Не можах да разбера от какво е направена. Дланта ѝ беше бяла и тънка, почти прозрачна, но на върховете на три от пръстите беше пришито сбръчкано сребърно копче.

— Дори не знам дали това действа — каза Дуалия разтреперано. Разгъна свитъка и го вдигна пред малкия огън — бяха го заслонили със стени от сняг, за да не се вижда отдалече. Тя огледа написаното на свитъка, после се изправи и заповяда:

— Доведете я, доведете и двете до камъка. Аз ще мина първа, после Винделиар. Алария, хвани ръката на Винделиар и дръж шайсим здраво. Репин, ти хващаш другата ръка на шайсим и също на Керф. Керф, доведи жената. Сула, ти си последна. Ще трябва да оставим конете.

Главата ми се въртеше. Отново пленена, влачеха ме към още по-голяма опасност. Не можех да си представя добър край за нас. Представа нямах защо Дуалия иска да се държим за ръцете. Репин стискаше китката ми сякаш искаше да я счупи. Може би точно това искаше. Керф не беше толкова зъл, но беше смъкнал ръкавиците си, за да стисне по-здраво другата ми китка. Нямаше измъкване. Опитах. Той се усмихна мило, докато се дърпах. Как не бях видяла колко замаян беше?

Чух гласове. Халкидци. Викаха си един на друг на халкидски.

— Сега! — извика Дуалия почти безумно. Не можех да разбера какво смята да направи, а в следващия миг видях изправения камък, който се беше килнал настрани, почти съборен от огромния ствол на смърча, израснал до него.

— Не! — изкрещях, щом Дуалия стисна ръката на Винделиар и посегна към избледнелия глиф с ръката си в прозрачната ръкавица. — Не, опасно е! Татко ми каза, че това е опасно!

Но ръката ѝ докосна камъка и видях как той я засмука навътре. Тя не пусна Винделиар и той я последва, а след него Алария. Изпищях и чух в отговор писъка на Шън. Тогава, в миг кратък като блясък на мълния, видях. Разбрах. Промених го. Един мъничък шанс да го променя. Не за себе си. Моето спасение не беше възможно. Репин нямаше да ме пусне, а и да го направеше, щяха да се върнат за мен. Но можех да го променя за Шън. Изведнъж се присвих, с широко отворена уста натам, където оголената ръка на Керф стискаше китката ми. Захапах пръста му с все сила, забих зъбите си във втората става до кръв. Той изрева. Пусна Шън, за да ме удари, но аз се вкопчих здраво в ръката му и го повлякох със себе си в катранен мрак, осеян с далечни звезди.