Гонитбата на Шута

35.Келсингра

Онази нощ всички спахме в палатката на Праотците, натъпкани като солена риба в каче. Спях до едната стена, с Шута до гърба ми. Дори до тънката тъкан спах много по-топло, отколкото в малката ми палатка. В ранните часове на утрото Настойчивост влезе от смяната си.

— Кашата е почти готова — каза ми тихо, щом се събудих. — Сложих и малко мед.

Надигнах се, като се постарах да не събудя другите толкова рано. И Шутът, и Спарк трябваше да поспят. След това Осезанието изпрати внезапна тръпка през мен. Хищник, по-голям от мен, се движеше край палатката и оглеждаше лагера ни. В следващия миг Пъстра заграчи шумно. Чух дрънченето на обърнато котле.

Пресегнах се над Шута и сграбчих Лант за рамото.

— Шшт — предупредих го, щом се събуди. — Има нещо отвън. След мен, с изваден меч.

Другите се разбудиха, докато се измъквахме, но усетиха предпазливостта ни. Очите на Спарк се облещиха, когато я прекрачих с изваден меч и се наведох да изляза от палатката. Лант ме следваше, бос като мен и с меч в ръка. Щом видях натрапника ни, се пресегнах назад и го сграбчих за китката.

— Не гледай пряко към него — предупредих го. На другите вътре казах шепнешком: — Мечок. Излезте. Не се обличайте, просто излезте от палатката. Лошо е да ви хване вътре. Не бягайте, но бъдете готови да се разпръснете, ако извикам.

Мечокът беше едър и сребристите косми на раменете му и посивялата муцуна издаваха, че е и стар, и умен. Никоя мечка не остарява толкова без ума, който изисква оцеляването, но и никое същество в горската пустош не доживява до такава възраст без недъзи. Ширината на раменете му издаваше колко силен е бил някога, но сега беше измършавял. Беше на четири крака и душеше торбата на Лант, оставена до снощния лагерен огън. Интересът му беше ясен: търсеше храна.

Когато другите излязоха, той ни усети и взе лениво решение да ни покаже големината си. Вдигна се на задните си крака и ни изгледа отвисоко с лъскавите си черни очи. Наистина беше голям. Много голям. Устата му беше отворена, тоест вдишваше миризмата ни и от време на време показваше внушителните си зъби. Подуших горещия му дъх в студения зимен въздух и в него — вонята на мърша от инфектиране.

— Разпръсни се, но бавно — казах тихо, докато другите се измъкваха от палатката. — Движете се поотделно. Ако нападне, се пръсваме. Не се скупчвайте, за да не може да стигне до всички ни.

Чувах учестения дъх на Спарк. Най-сетне излязоха, Шутът се беше оплел в полите си. Спарк съобрази да го хване за ръкава и го задърпа настрани от групата. Лъскавият поглед на мечока ги проследи.

Храна — напомних му. Подуши я. Ябълки. Може би бекон и риба? Може би гърне с мед. Можех само да предложа. Магията Осезание ми позволява да се пресегна към животно, но не гарантира, че животното ще приеме мислите ми. Определено не ми дава сила да заповядам на едно диво същество. И понякога е грешка да се опитваш да докоснеш умове.

Този път определено беше грешка. Усетих болката му и че не му харесва, че знам слабостта му. Изпухтя ядосано.

— Стойте мирно — предупредих другите. — Не бягайте.

Вдигнах меча си. Никога не го бях усещал толкова малък в ръката си. Мечокът огледа застиналите като статуи хора. Погледнах крадешком към Спарк и Шута. Те бяха най-уязвимите, без оръжие, а и Шутът бе сляп. И двамата бяха по чорапи. Спарк все още беше увита в наметалото на Праотците. Останалите можехме да побегнем. Двамата с Лант имахме мечове, а Настойчивост стискаше кривака си.

Но мечокът реши, че не сме заплаха. Смъкна се отново на четири крака. Подуши торбата на Лант. Дебелите му черни пръсти бяха като наденици, с убийствени остри нокти. Показа силата им, като разкъса небрежно торбата и пръсна съдържанието ѝ по снега. Лант ахна отчаяно.

— Не мърдай и мълчи — казах му и той се подчини. Извърнах очи към Спарк. Изглеждаше измъчена, но беше стиснала зъби в решимост. Много бавно беше повдигнала едната страна на пеперуденото наметало и се опитваше да загърне с него Шута. Той се беше присвил от студа, на лицето му бе изписан страх и отчаяние. Какво усещаше? Топлината, излъчвана от такова едро същество, звуците, които издаваше, докато тършуваше в торбата на Лант? Огледах мечока, преценявайки големината и силата му. — Нас. Качи се на дървото зад теб. Той е твърде тежък, за да се изкатери. Хайде.

Като по чудо момчето се подчини. Задвижи се тихо и бързо. Дървото не беше лесно за катерене, но момчето имаше добър мотив. Един в безопасност.

— Лант. Сега ти.

— Не. — Гласът му беше убийствено спокоен. — Два меча е по-добре от един. Няма да го нападна, но ако ви скочи, ще направя каквото мога.

Изгледах го накриво. Син на Сенч. Откъде се бе появил изведнъж този мъж?

— Добре — отстъпих. Мечокът се бореше с нещо, увито в няколко плата намазана с восък кърпа. — Отстъпваме заднешком.

Спарк бавно беше повела Шута натам, където бе решила, че ще е единственият им спасителен изход. Гъстата гора зад нас не им предлагаше пространство за бягане. Беше тръгнала покрай ръба на стария павилион и зид и се приближаваше към каменния стълб. Със свито сърце осъзнах, че мечокът вече е между тях и мен. Виждах как гърдите на Спарк се повдигат и спадат в паника, докато се прокрадваха все по-близо към портала. Видях как устните ѝ се раздвижиха и как Шутът смъкна ръкавицата от посребрената си ръка. Не можех да чуя какво му каза тя, но видях как той кимна отсечено.

— Недейте! — казах тихо. — Не рискувайте. Щом изяде всичката храна, вероятно ще се махне. Спрете.

При думите ми мечокът вдигна глава. Беше се опитал да изяде сиренето заедно с кърпата. Беше се заплела в зъбите му и сега той тупаше раздразнено устата си с лапа и се мъчеше да я издърпа с ноктите си. Изпъхтя недоволно, а след това нададе рязко ръмжене от болка. Старите мечки често имат болни зъби и платът явно се беше затегнал около един. Внезапно мечокът нададе яростен рев и Спарк изпищя пронизително. Той извърна рязко глава към тях. Очите му, малки и блеснали от гняв, се втренчиха в тях. В ужаса си Спарк задърпа Шута към стълба.

— Не! — извиках.

Мечките ходят и мечките се тътрят. Мечките също така връхлитат бързо, по-бързо, отколкото може да бяга един здрав мъж. Беше стар мечок, но Шутът беше сляп. Аз не можех да надбягам мечка. Шутът и Спарк нямаха никакъв шанс. Мечокът не обърна внимание на вика ми и затича към тях. Ръмжеше. Нямаше време за мислене, никакво време за спор коя е по-малката опасност.

— Давай! — викнах на Шута и Спарк.

Мечокът щеше да ги докопа. Пастта му зейна… и след това той изведнъж спря, лапите му забиха безумно по враната, която го запердаши с криле по лицето и го закълва. Беше мигът, от който Спарк се нуждаеше. Тя избута Шута през портала и се обърна да побегне, но Шутът я стисна за китката и я издърпа след себе си. Тя влезе с писък и пърхащата врана избяга с нея. Връхлитащият мечок се блъсна в студения черен камък, после се отдръпна озадачен и разгневен. Помете го с лапата си, дългите черни нокти изстъргаха в гладката стена.

Заминали бяха, на безопасно или в забвение, не можех да кажа. А двамата с Лант имахме само един шанс да оживеем, след като мечокът се обърна и избра новата си плячка.

— Дърветата!

Лант нямаше нужда от повече подканяне. Последвах го през снега към един огромен смърч. Нямаше ниски клони. Подпрях го да се качи и се закатерих след него. Като за градско момче, катереше се добре.

— По-високо! — извиках му. Дращехме нагоре, стъпалата ми в чорапите се завираха в грубата кора, ноктите ми се огъваха и чупеха, докато изкатерим голия от клони ствол. Най-сетне Лант стигна до един дебел клон. — Премести се! — изпъшках и той се отдръпна.

Ако мечокът беше по-млад или по-малък, щяхме да сме в смъртна опасност. Той направи няколко опита да ни последва, забиваше ноктестите си лапи в кората и късаше парчета от нея, после се хвърли срещу ствола, за да разтърси дървото. След като не можа да стигне до нас, обърна гнева си към палатките ни. Моята не представляваше никаква трудност за него. Раздра я и я разхвърля, порови за храна и изрева на парчето плат, все още усукано около болния му зъб. Отдалечи се от нея с ивица платнище, увита като гирлянда около едрата му глава и изгърбените рамене. Извърнах очи, когато нападна палатката на Праотците: не можех да понеса унищожението ѝ.

— От какъв плат е направено това чудо? — възкликна Лант удивено и се осмелих да погледна. Мечокът беше съборил палатката и се бореше с гъвкавата тъкан — объркано кълбо от мечка, дракони и змии. Боричкането му оголи тлеещото още огнище, постелите ни и останалите ни вещи. Звярът посече с нокти по плата, но не видях дупки по него.

— Нищо няма да ни остане! — извика Настойчивост от дървото си и в отговор му викнах:

— Ще ни остане животът. Стой на място, момче!

Мисля, че мечокът най-сетне реши, че е унищожил палатката. Върна се при продуктите ни, късаше, разхвърляше и ядеше, а след това изреваваше яростно от болка. Мразех това, което ни причиняваше, и в същото време ме жегна мъка за него. Смъртта го чакаше още този сезон и нямаше да е лека.

Но когато отвори моята торба и видях как скъпоценните книги на Пчеличка паднаха в снега, изревах от загубата и понечих да сляза по дънера. Лант ме сграбчи за яката.

— Не!

— Пусни ме.

— Последвай съвета, който даде на конярчето. Не предавай живота си за нещо, колкото и да е скъпо.

В един безумен миг ми се прииска да го дръпна и да го хвърля долу в снега. Вместо това опрях чело в грубата кора и за мое смущение затреперих от мъка и срам. Лант ме държеше здраво, мисля от страх, че просто ще се пусна и ще падна. Вълните от загубата ме заливаха. Проклинах скръбта, която не ме оставяше, която нападаше от засада и ме обезоръжаваше всеки път, щом се събудеше. Книгите бяха неща, не детето ми. Свещите, пръснати като жълти кости по снега, не бяха Моли. Но бяха всичко, което ми бе останало от моята жена и моето дете.

Някъде отдалече усетих притегляне на Умение. Фиц? Жив ли си?

Да — отвърнах глухо на Предан. Жив съм. Не че го искам, но жив съм.

Опасност? Умението му бе тънко като дим.

Спуснах стените си, изведнъж осъзнал, че съм ги вдигнал срещу шепнещите спомени на площада и пътя-Умение. Умението е бързо като мисъл. За миг той узна всичко, което ни бе сполетяло.

Мога да ти пратя помощ. Мога да…

Не. Не пращай никого. Трябва да последваме Шута. Тласнах мисълта силно и се зачудих дали я е получил. Решението, което не знаех дали щях да взема, вече бе очевидно. Щом мечокът си отидеше, щяхме да спасим каквото можем и да отидем през портала в Келсингра. Ако Шутът и Спарк бяха успели да стигнат там, сигурен бях, че ще се нуждаят от помощ. Ако не, поне щях да го знам. Не можех да оставя Лант и Настойчивост тук и да отида сам, защото щяха вече да са без подслон и храна, а мечокът най-вероятно щеше да се върне. Тъй че щяхме да продължим. Надявах се, че от другата страна няма да ни чака червен дракон.

Старият мечок вероятно не бе ял от много дни. Пренебрегна ни като досадна пречка, която вече е преодолял, и се зае с плячкосването си. Запасите ни нямаше да заситят апетита му, но ровеше и късаше усърдно с муцуна. Опитът му да изяде сиренето най-вероятно щеше да ускори неизбежния край на живота му. Често спираше, за да изреве от болка и гняв и да задращи с лапа по устата си и плата, усукан около болния му зъб. Седяхме на дърветата, измръзнали и треперещи, почти до обед. Голямата торба, която Спарк беше носила, мечокът взриви с безумно изригване на пъстри поли, шалове и фусти. Пътната торба на Шута беше пълна със странни дрънкулки и предмети. Когато най-сетне се убеди, че няма да намери нищо повече за ядене, мечокът се затътри лениво от бивака ни, което ми подсказа, че древният павилион е обичайната му територия. Определено щеше да се върне.

Изчакахме още доста време, след като се скри от погледите ни. Когато най-сетне се смъкнахме долу, всички бяхме вкочанени и премръзнали.

— Нас, виж дали можеш да запалиш огън. Лант, да спасим каквото можем.

Първата ми мисъл беше за книгите на Пчеличка и свещите на Моли. Намерих стария ѝ дневник, но не и книгата със сънищата. Дневникът се оказа в по-добро състояние, отколкото бях очаквал. Имаше сняг по корицата, но връзчицата, която го беше държала затворен, бе свършила работа. Отърсих снега. Малко беше останало от торбата ми. От четирите свещи успях да намеря само три. Порових известно време с голи ръце, докато пръстите ми не изтръпнаха, и трябваше да призная поражението си. Все пак имах късмет, че мечокът не ги беше изял всичките. Несъмнено беше привлечен от уханния пчелен восък. Откъснах парче платно и увих съкровищата си. Сърцето ми плачеше за другата книга на Пчеличка. Мечокът беше разхвърлял неща надалече и таях макар и слаба надежда, че все пак ще я намеря.

Кое беше по-лошо? Боси ходила или ходила в мокри чорапи в снега? Настойчивост беше избрал боси крака и се възхитих на упоритостта му. Раздухваше огъня и вече се появяваха пламъци.

— Наклади го по-голям — казах му, защото ако старият мечок се върнеше, горящите главни можеше да се окажат най-доброто ни оръжие.

С Лант заработихме бързо. Изтръскахме яркоцветната тъкан на палатката на Праотците и се изумих, като видях, че е непокътната. Не всички опори бяха оцелели, но спасихме каквото можахме. Оставихме мечовете си забити в земята до огъня, но всички знаехме колко слаби ще са срещу меча атака. Проснахме палатката до огъня и започнахме да събираме всичко полезно, което ни беше останало. Котлета и чаши, дрехи, кесии с монети и ножове. Щом намерихме ботушите си и сухи чорапи, ги обухме, а след това навлякохме наметалата и ръкавиците.

— Какъв е планът ни? — попита в един момент Лант и осъзнах, че не съм проговарял, откакто им възложих задачите.

— Събираме всичко полезно. Тръгваме след Шута и Спарк колкото може по-скоро.

— Казаха, че там има червен дракон. И стрелец с лък.

— Казаха. Тъй че ще излезем от камъка подготвени да бъдем нападнати.

Лант отвори уста и я затвори отново.

— Някъде тук трябва да има парче кожа с игла, забита през нея, и увит здрав конец. Щом го намерите, кажете ми. Направете три купа от това, което все още ни върши работа.

— Взимаме ли нещата на Сивия? И на Аш?

— Спасяваме всичко и после избираме. Носим колкото можем, защото искам да приема, че ще се съберем отново и че е имало някаква разумна причина да опаковат толкова много багаж.

— Дори мъниста и гердани? И всичките тези ръкавици?

Проследих с поглед жеста на Настойчивост. Разпиляният багаж на Шута включваше същинска пъстра дъга от ръкавици, от всякакви тъкани и с всякаква дебелина. Сърцето ми се натъжи. Винаги беше искал да посребри ръката си. Не ме беше лъгал. С Шута рядко се лъжехме. Освен когато го правехме.

— Толкова, колкото можем да носим от всичко, което може да се окаже полезно. Не знаем в какво влизаме.

Действахме колкото се може по-бързо, но не беше лесна задача. Малко от зърното на Нас се бе задържало в един ъгъл на торбата и той ни го свари, докато изтърсвахме сняг от дрехите и ровехме из снега за разхвърляните ни вещи. Под наставничеството на Бърич като момче се бях научил да кърпя и това ми беше служило добре през целия ми живот. Торбата на Настойчивост можеше да се закърпи. Моята беше раздрана, а на Лант беше още по-зле. Скъсаното платно от палатката ни се превърна в две груби торби. Въпреки необходимостта да бързаме отделих време да направя по-малка торба, в която да прибера книгата на Пчеличка и свещите на Моли. Вдигнах очи, докато затягах вървите, и видях, че Настойчивост ме гледа напрегнато. Дневникът за сънища на Пчеличка беше в ръцете му. Подаде ми го колебливо.

— Такива хубави рисунки! Това наистина ли е нейна работа?

— Това е мое! — заявих малко по-грубо, отколкото се канех. Болката в очите му ме укори, но единственото, което можех да направя, бе да не издърпам книгата от ръцете му.

— Сър, ако не е твърде късно… все още бих искал да науча писмото. Може би някой ден ще мога да прочета каквото е написала.

— Лично е — отвърнах. — Но да, ще те науча да четеш. И да пишеш.

Погледна ме с очите на глупаво куче. Намръщих му се и той се захвана отново за работа.

Бързахме и въпреки това времето сякаш ни се изплъзваше. Когато приключихме, ранните планински сенки вече бяха плъзнали по земята. Палатката на Шута се бе превърнала в удивително малък вързоп. Не можех да кажа същото за топлите зимни дрехи, които Шутът и Спарк бяха опаковали. Вълнените поли и шалове се оказаха много по-тежки, отколкото очаквах.

— Тези денкове са твърде тежки и големи — подхвърли Лант. Гласът му беше равнодушен; не беше оплакване. — Щом трябва да сме готови за всичко, когато излезем от стълба, носенето им не е добър план.

Беше прав.

— Няма да ги носим. Ще ги влачим, докато не преминем. Нямаме представа какво ще намерим. Амбър и Спарк може да са там и в безопасност, или ранени. Или пленени. — И добавих по-тихо: — Или изобщо да не са там.

— Като Пчеличка — отрони Настойчивост. Пое си дъх и изправи рамене. — Възможно ли е да се случи и на нас? Да влезем в стълба и никога да не излезем?

— Би могло — признах.

— Къде ще сме тогава? Какво ще се случи с нас?

Как да го опиша?

— Мисля, че бихме се… превърнали в част от него. Усещал съм го два-три пъти. Не боли, Нас. Всъщност това е опасността за младите използващи Умението. Усещането е, че ще е добре да се оставиш и да се разнищиш, и да се слееш с него.

— С какво да се слееш? — Беше се намръщил. Лицето на Лант беше пребледняло.

— С течението на Умението. Не знам как иначе да го нарека.

— Може би да се слея с Пчеличка?

Поех си дъх.

— Твърде невероятно, момче. И не искам да говоря за това, моля те. Можеш да останеш тук, ако искаш. Мога да се опитам да съобщя с Умението на Предан и да го помоля да изпрати през стълба ползващ Умението да те върне в Бъкип. Но ще си тук поне два дни, мисля. В студа, с малко храна и с възможно гостуване на мечка. Все пак, ако избереш това — какво пък, изборът си е твой. Не мога да остана тук с теб, докато дойдат. Трябва да тръгна след Шута и Спарк колкото може по-бързо.

Твърде много време беше минало вече. Както ме беше страх, така и горях от нетърпение да тръгна.

Настойчивост се поколеба. А Лант каза:

— Можем да се изгубим на връщане в Бъкип също толкова лесно, колкото и ако тръгнем към Келсингра. Всъщност не искам да правя нито едно от двете пътувания, но ще те последвам, Фиц.

— Аз също ще дойда с вас — каза Настойчивост. — Как го правим?

Застанахме пред портала. Бях пришил ремъци на грубите торби. Едната метнах през рамото си. Настойчивост взе претъпканата си торба и ме хвана за лявата ръка. Лант отпусна ръка на дясното ми рамо, носеше най-голямата торба. В дясната си ръка държеше меча си. Отделих един миг на себе си. Никога не се бях учил да пренасям други през портал, макар че го бях правил, по принуда. Освободих Осезанието си и усетих и двамата, очертанията и миризмата им, а след това заопипвах към тях с Умението си. Никой от тях нямаше дарба за тази магия, която да мога да засека, но почти всички хора имат искрица от нея. Не долових някой от двамата да усети пресягането ми, но се постарах да ги загърна в него. Не ги предупредих, не им дадох възможност за колебание. Стиснах меча в дясната си ръка и натиснах с голите кокалчета на пръстите си студения камък на стълба.

Черен мрак. Точки движещи се светлини, които не бяха звезди. Настойчивост пред мен, заклева се във вярност. Лант се взира в мен, стиснал устни. Вкопчвам се здраво в съзнанието си за тях. Загръщам ги в себе си.

Удари ни дневна светлина. Сграбчи ме студ и изведнъж разбрах, че трябва да стъпя на краката си, да пусна ръката на Настойчивост и да ги защитя.

— Внимавай! — извика някой и скочих встрани от Нас и изпънах меча си. Размътените ми от яркия блясък на слънцето очи се избистриха и видях Шута, проснат в краката ми, и Спарк, която се мъчеше да се освободи, заплетена в пеперуденото наметало. Бяхме преминали от гаснеща вечер към яркия блясък на слънчев зимен ден. Изгубено време, но още по-притеснителното беше, че като че ли бяхме пристигнали едва няколко мига след Шута и Спарк. Усетих, че Нас се блъсна в мен, докато се вдигаше на крака. След това залитна и повърна. Преди да съм успял да погледна назад, за да видя как се справя Лант, чух рев.

Обърнах се рязко, или поне се опитах, вдигнал меча в готовност. Преди очите ми да са намерили връхлитащия към нас огромен зелен дракон, усетът ми на Осезание се замая от големината и силата на съществото. Идваше към нас бързо като вятър. Чух дращенето на сребърните му нокти по каменната улица. Предните му крака се протягаха, вкопчваха се в земята и го изхвърляха напред. Кожата му се къдреше със сребро като водни петна по тъкан. Това не беше нападаща крава, а могъщо, обзето от гняв същество. Ревът му отново ме порази, рязък звук, странно изпълнен с Умение и Осезание. НАРУШИТЕЛИ!

Не бях Бърич, за да смъкна каменен дракон на колене със силата на Осезанието си. Не повиших глас, а застанах твърдо насреща му, стиснал здраво меча си. Това беше предизвикателството, което му хвърлих, непокорството си, заявлението на живо същество към живо същество, и въпреки това се изумих, като видях как изведнъж стегна предните си крайници и ноктите изпищяха по черния камък, щом се хлъзна и спря. Опашката му изплющя — опашка, с която сигурно можеше да събаря дървета. Главата му се отметна назад, с широко отворени челюсти. В зейналата му паст грееха ярки цветове, изумително оранжево, преливащо в огненочервено. Отрова — предупреждават такива цветове при гущер или жаба. Вдиша с огромна мощ и видях как се издуха меховете в гърлото. Знаех какво може да последва, нещо, за което само бях чел: бледа отровна мъгла, която разтапя плът, разяжда кости и раздира камък. Но когато си пое дъх, нещо в него се промени. Не можах да отгатна какво. Гняв? Озадаченост? Твърда яка от сребърни шипове настръхна около могъщия врат като трънеста грива. Той издиша, горещ дъх гнила воня, а след това вдиша отново. Поемаше миризмата ни.

Виждал бях дракони. Докосвал бях с ума си ума на Тинтаглия, първата от кралиците дракони, завърнали се в нашия свят. Видял бях първия полет на Айсфир, когато се появи след толкова много години затворен в един ледник. Гледал бях съешаващи се дракони, виждал бях как се спускат над затворен в кошара добитък, предложен им като подкуп. Знаех твърде добре колко могъщи са и колко бързо могат да превърнат бик в кървав леш. Знаех, че мечът ми е буквално безполезен срещу мечка; срещу дракон беше нелеп. Лант изведнъж се озова до мен. Той също вдигна меча си, но трепереше ужасно.

— Зле ми е! — изпъшка, но не отстъпи.

— Пъхни се под това! — чух как заповяда на някого Настойчивост. — Легни. Ще ви скрие и двамата.

И застана до мен, извадил ножа си.

— Ще умрем ли сега? — попита с треперещ глас.

— Къде е онзи, който е на дракон?

Драконова реч. Звукът бе само част от нея. Някои, знаех, не можеха да разберат дракон, когато говори. Чуваха само рев, пъшкане и ръмжене на диво същество. Бях разбрал думите, но не можех да ги проумея. Стоях замръзнал и смълчан.

— Надушвам го. Надушвам докоснат от дракон, избран от дракон, за когото отдавна вярваме, че е мъртъв. По негова заповед ли сте тук?

Досетих се какво надушва. Драконовата кръв, която Шутът бе използвал. Настойчивост издаде звук все едно, че повръщаше. Никакъв звук не чух от Шута или от Спарк. Поех си дъх.

— Идваме с добро — извиках на дракона. После извърнах глава. Осезанието ми бе подсказало, че се приближава още някой, и фигурата, която видях да крачи към нас, бе като същество от детските ми кошмари. Беше висок и с яркочервена коса, с пламтящи сини очи като светлина, грееща през сапфири. Беше облечен в широка златна туника и торбести черни панталони. Беше дългокрак, в пропорции, подходящи за ръста му, но не човешки. Носеше кожена броня, каквато не бях виждал, но мечът, който изсъска, щом го извади от ножницата, ми беше съвсем познат. Праотец, като съществата, които ме бяха гледали от високо от паното, красило стената на спалнята от детството ми. Заговори, докато крачеше към нас:

— Браво, Арбук! Знаех, че тези нашественици няма да ни убягват за дълго! А сега ще отговарят за…

Думите му секнаха, щом спря и се взря в нас.

— Това не са крадците, които гонех! Кои сте вие, как дойдохте тук и какво искате? Отговорете с думи или с кръв, за мен е все едно.

Стоеше и държеше меча си в непознат за мен стил. „Официалност. Винаги избери първо официалност.“

Не прибрах меча си, но и не го размахах заканително. Радвах се, че си бях навлякъл хубавото наметало над удобното. Направих възможно най-учтивия поклон.

— Добра среща, почитаеми сър. Ние сме пратеници при кралица Малта и крал Рейн на Драконовите търговци. Идваме от Шестте херцогства. Ще ви бъдем изключително благодарни, ако ни придружите до техния дворец.

Липсата на агресивност у мен го озадачи. Видях, че Лант последва примера ми и наведе върха на меча си. Настойчивост стоеше в готовност. От Шута и Спарк не чух дори шепот. Надявах се изпод прикритието на пеперуденото наметало да не щръкне някой издайнически пръст.

Погледът на Праотеца бавно обходи мен, после Лант и Настойчивост. Знаех, че не сме особено представителни, но съхраних достойнство и не наведох очи.

— Как стигнахте тук? — попита той строго.

Отговорих уклончиво:

— Сър, както несъмнено можете да се досетите, изминахме дълъг и изморителен път. В планините се справихме със студа и дори бяхме нападнати от мечка. Молим само за аудиенция с премилостивите владетели на Келсингра. Нищо повече от това не търсим.

Видях как извърна очи към скалните стръмнини и планинските хребети зад града. Помъчих се да си спомня всичко, което знаех за този град. Идвал бях тук веднъж. Всъщност бях дошъл тук при първото си непреднамерено залитане през портал на Умението, на път да намеря Искрен. Без да извръщам глава, очите ми засякоха кулата, където за първи път бях зърнал сложната карта, оставена от Праотците. Спомних си малкото, което знаех за нея, и реших да рискувам.

— Или ако сте зает по своя лична работа, ще сме щастливи да продължим до Кулата на картата и да изчакаме там, докато вашият крал и кралица ни приемат. Знаем, че пристигането ни е непредизвестено. Не се осмеляваме да се надяваме, че ще ни приемат незабавно.

Чух тропот на ботуши, погледнах зад аления Праотец и видях приближаващия се към нас въоръжен отряд. Бяха хора, не Праотци, и снаряжението и бронята им бяха от по-познат вид от тези на червения мъж. Шестима в челото и още три редици зад тях. Числено превъзходство. Конфликт, който не можеше да бъде спечелен с оръжие.

Нужна ми беше цялата самодисциплина, за да откъсна очи от аления Праотец. Наведох поглед и внимателно прибрах меча си в ножницата все едно ми е неприсъщ акт. След това му се усмихнах искрено — просто един безобиден пратеник.

При дракона бе дошъл друг Праотец. Стоеше до могъщото същество и въпреки височината си изглеждаше пред дракона като мъниче. Този Праотец бе покрит с люспеста броня в зелено и сребристо. Пресегна се и докосна рамото на дракона. Зеленият дракон направи рязко две стъпки напред. Пое отново миризмата ни и каза:

— Един от тях е драконов. Надушвам го на него. — Огромната глава на якия мускулест врат се изви. — Дракон, който не съм надушвал преди — каза, сякаш ровеше в паметта си за име. — Дракон невидян от нас. Жив ли е още? — Главата с кръжащите сребърни очи се изви в другата посока, но погледът му остана впит в мен.

Бляскавите очи на войнствения червен Праотец се присвиха и той ни огледа бавно.

— Непознат дракон? Кой от вас е драконов?

Как да отговоря на това?

— Не разбирам изразите, които използвате. Моля ви. Ако ни придружите до там, където можем да изчакаме за аудиенция с владетелите ви, сигурен съм, че всичко ще се изясни.

— Със сигурност — отвърна той след дълго мълчание, но тонът му не беше нито топъл, нито гостоприемен.