Гонитбата на Шута

13.Тайната на Сенч

Събудих се на пода на кабинета, недалече от мястото, където спеше конярчето. Не бях искал да спя и със сигурност нямаше да мога да понеса да спя в стаята си. Но бях взел одеяла от леглото си и дневника на Пчеличка от скривалището ѝ, и се върнах в кабинета на имението. Добавих дърва в огъня и след това постлах одеялата. Седнах и отворих дневника. Беше ли това злоупотреба с доверието на Пчеличка в мен? Възхитих се на красивия ѝ почерк, на точните ѝ илюстрации и колко много страници беше запълнила.

Обзет от странна надежда, че може да е имала време да остави някакво описание на нападението, отворих на последната страница от дневника ѝ. Спираше обаче много преди пътуването ни до Крайречни дъбове. Имаше скица на котка. Черният котарак с кривнатата опашка. Затворих дневника, пъхнах го под главата си — и съм заспал.

Бяха ме събудили стъпки в коридора. Надигнах се, схванат, и тежестта на тревогите ми ме налегна отново. Обзе ме отчаяние. Бях се провалил и не можех да направя нищо, за да променя нещата. Пчеличка беше мъртва. Шън беше мъртва. Или бяха по-зле от мъртви. Беше по моя вина, а не можех да намеря в себе си нито гняв, нито сили да направя нещо за това.

Отидох до прозореца и дръпнах пердето. Небето най-после беше чисто и синьо. Опитах да се овладея. Сенч щеше да дойде днес, с Шишко. Опитах се да съставя планове, да реша дали да отида да ги посрещна, или да направя приготовления за пристигането им. Не можех да реша нищо. Настойчивост все така спеше до камината. Отидох и добавих дърва в огъня. Синьото небе беше добре дошло, но знаех, че това означава, че дните ще са по-студени.

Излязох от кабинета и отидох до стаята си. Намерих чисти дрехи. Отидох в кухнята. Ужасяваше ме мисълта, че ще видя кой го няма вече, но готвачката Нътмег си беше там, и Тавия, и двете малки кухненски слугинчета, Елм и Лея. Тавия беше с посиняло око и подута долна устна, но като че ли не знаеше и за двете. Елм накуцваше някак странно. Призля ми, но се въздържах да задавам въпроси.

— Колко е хубаво, че отново сте си у дома, холдър Беджърлок — поздрави ме готвачката Нътмег и обеща да ми поднесе закуска много бързо.

— Трябва да очакваме скоро компания тук — предупредих ги. — Лорд Сенч и неговия човек, Шишко, ще пристигнат до няколко часа. Пригответе нещо за ядене за всички ни, когато дойдат. Ще ви помоля да уведомите другите слуги, че очаквам да се отнасят към Шишко със същото уважение като към лорд Сенч. Външността и държането му може да ви оставят с впечатлението, че е малоумен. Но той е крайно необходим и верен слуга на трона на Пророка. Отнасяйте се с него като с такъв. Засега, ако пратите поднос с малко храна и горещ чай в кабинета ми, ще съм благодарен. О, и пратете горе достатъчно храна за конярчето Настойчивост. Той ще закуси с мен тази сутрин.

Готвачката Нътмег се намръщи, но Тавия ми кимна.

— Много сте добър, сър, да вземете онова нещастно глупаво момче за конярче. Това, че ще има работа, може да успокои ума му.

— Да се надяваме. — Само това намерих воля да ѝ кажа. Оставих ги, взех наметало, излязох и отидох при доскорошните конюшни на Върбов лес. Студен и свеж въздух, синьо небе, бял сняг, почерняло дърво. Обиколих останките. Успях да видя поне един конски труп, полуизпечен и накълван от врани, проснат в развалините. Огънят, изглежда, беше горял необуздано. Огледът на терена около конюшнята не ми показа нищо повече от онова, което бях видял през нощта. Единствените дири бяха от човешки крака, най-вероятно хора от Върбов лес, тръгнали по задачите си.

Намерих останалите коне и кобилата, която бях откраднал предната нощ, приютени в един от заслоните за овце. Бяха нахранени и напоени. Момиче със замаян поглед се грижеше за тях. Едно от кутретата булдози беше оцеляло. Момичето седеше на куп слама в ъгъла и държеше палето в скута си, зяпнало в нищото. Сигурно се мъчеше да проумее свят, в който господарите ѝ бяха изчезнали и изведнъж се беше оказало, че отговаря за конете. А дали помнеше, че е имала господари? Това, че я видях сама, ме накара да се зачудя колко от ратаите в конюшните са загинали заедно със старшите си. Толман и Толърман си бяха отишли, това вече го знаех. Колко още други?

— Как е кутрето? — попитах.

— Съвсем добре, сър. — Понечи да се изправи. Махнах ѝ да не го прави. Кутрето я близна по брадичката. Грубо отрязаните му уши зарастваха.

— Добре си се справила с раните му. Благодаря ти.

— Няма за какво, сър. — Момичето вдигна очи към мен. — Липсва му майка му, сър. Толкова ужасно му липсва, че почти мога да го усетя.

Очите ѝ бяха много широко отворени. Леко се олюля.

Кимнах. Бях твърде голям страхливец, за да я питам за майка ѝ. Едва ли щеше да помни дали е имала майка.

— Грижи се добре за него. Утеши го колкото можеш.

— Добре, сър.

Заварих гълъбарника точно както вестоносецът ме беше предупредил, че ще го заваря. Плъхове или някакво друго хранещо се с мърша животно бяха оглозгали малките пернати телца. Единственият жив гълъб с писмо, вързано за крака, беше кацнал на един от по-високите первази. Хванах го, отворих писмото и видях, че е от Копривка до Фицбдителен: пожелаваше му щастлив Зимен празник и питаше за новини за Пчеличка. Изметох птичите телца. Намерих зърно за самотния гълъб, налях му вода и го оставих там.

Докато се прибера в къщата бях премръзнал до кости и със свито сърце. Всичко, което бях видял, ме убеди в точността на разказа на Настойчивост. Мъжете, които бяха похитили Пчеличка, бяха безскрупулни убийци. Отчаяно се надявах да е взета за заложница, която ще има висока цена и за която ще се грижат.

Заварих конярчето будно. Някой беше донесъл вода за миене и момчето се беше постарало да се спретне. Подносът с храната стоеше на писалището ми непипнат.

— Не си ли гладен? — попитах.

— Прегладнял съм — призна той. — Но реших, че не е редно да ям без ваше разрешение.

— Момче, ако ще ми служиш, първото, което изисквам от теб, е да се държиш практично. Момичето от кухнята не ти ли каза, че яденето е за тебе? Не видя ли двете чаши и двете чинии? Гладен си и храната е тук, и нямаш представа кога ще се върна. Трябваше да ядеш.

— Не изглеждаше учтиво, сър. В семейството ми винаги се хранехме заедно. — Затвори внезапно уста и стисна устни. За миг изпитах надежда, че Шишко ще може да прочисти ума на майка му. След това се зачудих дали жената заслужава да се изправи пред всичко, което е изгубила. Отворих устата си два пъти, преди да заговоря.

— Разбирам те. Хайде тогава да седнем и да се нахраним. Трябва да сме готови за днес. Ще ми трябва помощта ти да върнем каквото е останало от конете в добро състояние. Лорд Сенч и Шишко ще пристигнат по-късно, за да ни помогнат да преценим какво се е случило тук.

— Съветникът на самия крал?

Бях изненадан, че момчето знае за Сенч.

— Да. И Шишко ще е с него. Той също е нещо като съветник. Не се подвеждай от външността и поведението му. Умът му може да не работи точно като нашите, но ми е стар приятел и ми е помагал неведнъж.

— Разбира се, сър. Към всеки човек в къщата ви трябва да се отнасяме с уважение.

— Чудесно. Хайде да спрем да говорим за малко и да хапнем.

Момчето се представи отлично в това. Измъченият поглед малко отстъпи от очите му, но бузите му все още бяха зачервени от треската от раната. Оставих го да яде и се върнах с щедра доза настъргана върбова кора, която добавих в чая му. След като се нахрани, му казах да отиде до пералните и да се напари. Помислих да пратя някого до къщата на майка му, за да му вземе чисти дрехи, но реших, че това само ще причини повече страдание за всички.

На вратата се почука. Беше Фицбдителен. Изглеждаше малко по-добре.

— Спа ли? — попитах го.

— Кошмари — отвърна той рязко.

Не зададох въпроси.

— Как е рамото ти?

— Като че ли по-добре. — Заби поглед в пода, след това вдигна очи към мен. Думите му заизлизаха бавно. — Не мога да наместя дните си. Не само вечерта на Зимния празник. Целият ден в Крайречни дъбове ми е разпокъсан. И не само този ден, но много преди него. Вижте това. Помня, че го купих. Но не си спомням защо. — Вдигна гривна с нежни сребърни брънки. — Никога не бих избрал нещо такова за себе си. И се чувствам засрамен, а не знам защо. Направил съм нещо ужасно, нали?

„Да. Не си защитил дъщеря ми. Трябваше да умреш, но да не им позволиш да я вземат.“

— Не знам, Лант. Но когато лорд Сенч дойде с Шишко, може би ще можем…

— Сър?

Беше Булен, нахлу в стаята безцеремонно. За миг ми причерня и ми се дощя да укоря Ревъл, че не го е обучил по-добре. Но Ревъл вече го нямаше.

— Какво има?

— Отряд войници, сър, идват по алеята! Двайсет или повече!

Скочих моментално на крака. Очите ми пробягаха за меча на лавицата над камината. Нямаше го. Плячкосан. Не беше време да се ядосвам за това. Бръкнах под писалището си и издърпах гадния къс меч, който преди много време бях скрил от долната му страна. Погледнах Лант и наредих:

— Въоръжи се и ела с мен. Веднага.

Излязох през вратата, без да поглеждам назад, за да видя дали той или Булен ме следват. Имах цел и в този момент бях напълно уверен, че мога да избия двайсет души само с гнева си.

Но идващите по пътя конници бяха в ливреята на Петлите на Бъкип. Носеха тъмносиньо, почти черно, и имаха също толкова тъмна репутация заради дързостта и жестокостта си. Водачът им носеше шлем, който оставяше открити само очите и широката брада и мустаци. Застанах задъхан на отворената врата, с извадения меч в ръка, и отвърнах на невярващите им погледи, когато спряха конете си. Осени ме със закъснение. Отрядът гвардейци, изпратен от Сенч, най-сетне беше пристигнал. Вестоносецът, пътувал сам, беше газил храбро през сняг и виелици, за да стигне във Върбов лес преди тях. Погледът на капитана им се спря върху мен и ме прецени хладно. Очите му пробягаха към изгорелите конюшни и след това — отново към мен. Знаеше, че е закъснял, и вече събираше оправдания защо не е по негова вина. Това ли беше гвардейската част, която Сенч бе избрал да изпрати във Върбов лес? Петлите? На какво беше очаквал, че ще се натъкнат? Дали целта на мъжете, отвлекли Пчеличка, не беше всъщност Шън? Твърде много идеи изтрополиха в главата ми. Бавно отпуснах меча.

— Капитане, аз съм холдър Беджърлок, господар на Върбов лес. Добре дошли. Знам, че лорд Сенч ви изпрати да подсилите хората ми. Опасявам се, че всички закъсняхме да предотвратим бедствието.

Колко спокойни и формални думи за случилото се тук. Върнал се бях към предишната си самоличност, с името, което вероятно очакваха да чуят.

— Капитан Храбри се казвам. Лейтенантът ми е Ловки. — Посочи по-младия мъж до себе си. Брадата и мустаците му бяха наперени и дръзки. — Предвид времето, пътувахме толкова бързо, колкото беше възможно. Жалко, че не бяхме поставени тук преди да оставите дома си без охрана.

Не беше по негова вина и се стараеше да ме увери в това. Беше прав, но думите му бяха сол в прясна рана, а неуважението му беше открито.

Тънка, почти позната музика се прокрадна в мислите ми. Вдигнах очи. Шишко? Двамата със Сенч излязоха от редиците мъже. Сенч подкара коня си напред и попита строго:

— Тя тук ли е? Какво стана?

— Трудно е да се каже. Имало е нападение, на Зимния празник. Пчеличка е отвлечена. Конюшните ми са изгорени и някои от хората ми са убити, но нещо е размътило умовете на всички. Нищо не помнят. Освен едно момче от конюшните.

— А лейди Шън? — Въпросът му беше отчаян.

— Съжалявам, Сенч. Не знам. Не е тук. Не знам дали и тя е отвлечена, или е между мъртвите.

Лицето му се промени. Състари се. Очите му помръкнаха.

— А Лант? — Гласът му бе изпълнен с отчаяние.

— Аз съм добре, лорд Сенч. Малко зле, заради една нова дупка в рамото ми, но ще я преживея.

— Слава на Еда за това.

Старецът се смъкна от коня си, а Лант подаде меча си на Булен и тръгна напред да го посрещне. Сенч го прегърна без думи и затвори очи. Мисля, че видях как Лант потръпна, щом ръцете на Сенч го обгърнаха, но не издаде звук.

— Фиц. Ей! — Беше Шишко, яхнал един много висок кон. Смъкна се непохватно от него, хлъзна се всъщност по корем от рамото на коня. Кръглите му страни бяха зачервени от студа. Музиката му, предвестник на невероятната му сила в Умението, днес беше приглушен химн. При все това, щом стигна по-силно до сетивата ми, духът ми се приповдигна. Той се приближи и се вторачи в мен. Пресегна се и ме потупа по гърдите, сякаш за да се увери, че го виждам. — Фиц! Виж! Срещнахме войниците и яздихме с тях. Като армия, идваща на вратата ти! Измръзнал съм! Гладен съм! Може ли да влезем вътре?

— Разбира се, всички, моля. — Огледах мъжете на конете. — Сигурно сте премръзнали и огладнели. Мм, Булен, можеш ли да намериш малко помощ да се погрижат за конете? — Нямах представа къде ще подслоним животните. И не бях предупредил готвачката, че може да ни се изсипят двайсет гладни гвардейци. Шишко се пресегна и хвана ръката ми.

А Пчеличка беше отвлечена!

Осъзнаването ме порази като удар по главата. Какво правех аз тук? Защо вече не бях тръгнал след нападателите?

— Ето те и теб! Защо се криеше в мъглата? Вече можем да се усетим — заговори ми добродушно Шишко. Стисна ръката ми и се усмихна.

Студеният шок на реалността ме сграбчи все едно бях запокитен за миг от треска в пълно здраве. Всичко, което бе изглеждало далечно и някак смътно тъжно, сега връхлетя срещу мен с пълна сила. Детето ми, отвлечено от хора толкова жестоки, че бяха изгорили конете живи в конюшните ми. Хората ми, затъпени до безчувствени овце. Убийствена ярост се надигна в мен и Шишко се отдръпна.

— Спри — помоли ме. — Не чувствай толкова много!

Още щом пусна ръката ми, заразата на отчаянието понечи да ме изпълни. Сведох очи към земята. Вдигането на стените ми Умение в този момент бе като усилие да вдигна реалните стени на Върбов лес. Чувствах твърде много, за да мога да го удържа: твърде много гняв, безсилие, угризение и страх. Чувстваха ми кръжаха едно подир друго като псета и ръфаха душата ми. Блок след блок иззидах стените си Умение. Когато вдигнах очи, Шишко ми кимаше, отпуснал език на долната си устна. Лант говореше тихо и бързо на Сенч, а той го държеше за раменете и го гледаше в лицето. А Петлите изглеждаха много нещастни от това, че изобщо са тук. Погледнах към капитана им и изтласках думите, толкова с глас, колкото и с Умение.

— Вие не искате да сте тук. Бяхте си чудесно, докато пътувахте по пътя, докато не отбихте по алеята за впрягове, водеща тук. Тогава ви се прииска да сте някъде другаде. След като вече сте тук, се чувствате окаяно и неспокойно. Виждате, както и аз, че това имение е било нападнато от въоръжени мъже. Дошли са и са си отишли, и са оставили следите от преминаването си, но не и спомен за него у хората ми. Има заклинание… зла магия, поставена над Върбов лес, специално за да държи настрани тези, които биха могли да ни помогнат. — Поех си дълбоко дъх и изправих рамене. — Моля ви, ако двама от хората ви намерят подслон за конете в кошарите за овце и им дадат какъвто фураж можете да намерите, ще съм благодарен. После влезте вътре, стоплете се, нахранете се. След това ще обсъдим как най-добре да проследим хора, които не са оставили никакви следи.

Капитанът на гвардията ме изгледа скептично. Лейтенантът му завъртя очи и не си направи труда да прикрие пренебрежението си. Сенч повиши глас:

— След като се нахраните, излезте по двама и разпитайте народа наоколо. Огледайте за следи от група конни войници. Ще има награда, в злато, за всеки, който ми донесе стабилна информация.

Това ги мотивира и вече изпълняваха заповедите още преди капитанът да е приключил с отдаването им. А Сенч се озова до мен и изсъска:

— Вътре. Някъде насаме. Трябва да поговоря с теб. — Обърна се към Фицбдителен. — Вземи Шишко и се погрижи да се стопли и нахрани. После ела при нас.

Булен чакаше. Посочих го и наредих:

— Намери Диксън. Кажи му да се погрижи за всичко, веднага. Погрижете се за тези мъже, конете да са подслонени добре и да получат всичко, каквото се полага. И да чака на вратата. Искам да разбере, че не съм доволен. — През всичкото си време във Върбов лес никога не бях говорил толкова остро на слуга. Булен ме зяпна, а след това се обърна и затича.

Поведох Сенч през разбитите врати. Лицето му ставаше все по-мрачно, докато подминавахме одрасканата от меч стена и насечените пана и гоблени. Влязохме в кабинета ми и затръшнах вратата.

За миг Сенч само ме гледаше. После каза:

— Как можа да позволиш да се случи това? Казах ти, че ѝ трябва защита. Казах ти го. Толкова пъти те съветвах, че ти трябват няколко домашни войници или поне чирак в Умението, който щеше да може да повика помощ. Винаги си бил упорит. Такъв инат, че правиш всичко както ти си знаеш. И виж сега какво направи. Виж какво направи!…

Гласът му заглъхна и се накъса на последните думи. Той залитна към писалището ми и се смъкна на стола ми. Отпусна лице в ръцете си. Бях толкова стъписан, че ми отне време, докато осъзная, че плаче.

Нямах какво да предложа в своя защита. Беше истина. Двамата с Ридъл ме бяха подканяли да взема някаква охрана, но винаги бях отказвал, понеже вярвах, че съм оставил насилието зад себе си в замък Бъкип. Като вярвах и че винаги ще мога сам да защитя своето. Докато не ги оставих всички, без да помисля, за да спася Шута.

Той ме погледна. Изглеждаше страшно.

— Кажи нещо! — заповяда ми грубо. Сълзи блестяха по бръчките на страните му.

Преглътнах първите думи, които ми дойдоха наум. Нямаше да изрека поредното безполезно оправдание.

— Умовете на всички тук са били замъглени. Не знам как е направено, нито как се задържа внушение на Умението, за да отблъсква хора и да ги обезкуражава. Не знам дори дали е Умението, или срещу нас е използвана различна магия. Но никой тук не помни нападение, въпреки че доказателствата са ясни из цялата къща. Единственият, който има ясен спомен за вечерта на Зимния празник, е едно конярче, Настойчивост.

— Трябва да поговоря с него — прекъсна ме Сенч.

— Пратих го в парните бани. Улучила го е стрела, минала е през рамото. И е тежко разстроен след няколкото дни, прекарани с хора, които не си го спомнят и се държат с него все едно е луд.

— Изобщо не ме интересува това! — викна той. — Искам да знам какво е станало с дъщеря ми!

— Дъщеря ти? — Зяпнах го. В очите му гореше гняв. Помислих за Шън, за чертите ѝ на Пророците, дори за зелените ѝ очи. Толкова очевидно! Как не се бях сетил?

— Разбира се, че ми е дъщеря! Иначе защо щях да дойда в тоя пущинак? Иначе защо щях да я пратя тук, при теб, единствения човек, на когото мислех, че мога да се доверя, че ще я опази? Само за да я изоставиш. Знам кой направи това! Проклетата ѝ майка и братята ѝ, но най-лошото, пастрокът ѝ! Имат семейното чувство на змии! Години наред съм плащал на семейството на Шън и им плащах добре, за да се грижат за нея. Но никога не им стигаше. Никога. Винаги искаха повече. Повече пари, почести в двора, поземлени дарения, повече, отколкото изобщо можех да им дам. Майка ѝ никога не бе имала никакви чувства към детето! И щом си отидоха дядо ѝ и баба ѝ, майка ѝ започна да я заплашва. Онази свиня, съпругът ѝ, се опита да посегне на Шън, когато беше още малко момиче! После, когато я прибрах и отрязах парите, се опитаха да я убият! — Млъкна разпенен. На вратата се почука. Той забърса очите си с ръкав и лицето му се успокои.

— Влез — извиках и Тавия влезе и каза, че ни очаква топла храна и пиене. Макар и с притъпени сетива, като че ли усети напрежението в стаята, защото се оттегли бързо. Сенч се вторачи в отеклото ѝ лице. След като тя излезе, погледът му остана впит във вратата; мислите му блуждаеха някъде.

— И така и не намери за редно да споделиш това с мен? — попитах.

Вниманието му се върна рязко към мен.

— Така и нямаше добър момент да поговоря с теб! Вече не се доверявам на Умението, че разговорът ще е насаме, а онази първа вечер в хана, когато имах нужда да поговоря с теб, ти толкова бързаше да напуснеш…

— Да се върна вкъщи при моята дъщеря, ако не възразяваш! — Угризението ми отстъпваше на гнева. — Сенч. Чуй ме. Това не е нападение от семейството на Шън. Освен ако не са способни да наемат халкидци, които да свършат мръсната работа. И да имат конюшня, пълна с бели коне, и цял отряд бели хора, които да ги яздят. Вярвам, че който е дошъл тук, всъщност е преследвал Шута. Или пратеничката, която дойде преди него.

— Пратеничка? Каква пратеничка?

— Има много неща, които аз нямах добър момент да споделя с теб. Тъй че ме чуй. Двамата трябва да оставим гнева си и да овладеем страха си. Ще споделим всяка троха информация, която имаме, и след това ще действаме. Заедно.

— Ако има нещо, по което да действам. Вече ми каза, че моята Шайн3 може да е мъртва.

Шайн. Не Шън. Сияние на Звездопад… Не беше усмивка, но му показах зъбите си.

— Ще открием истината. И ще се изправим пред нея. И каквато и да е тя, ще тръгнем след тях. И ще ги избием. Нали сме копелета. Мръсни копелета.

Вдишах раздрано и изправих рамене. Исках да му кажа, че според мен може би Шън — Шайн — е взета с Пчеличка. Но не исках да му кажа, че го вярвам, защото една котка е казала, че може да е така. Не може да се разчита на думата на котка.

Ново почукване на вратата и влезе Фицбдителен.

— Не искам да се натрапвам, но бих искал да ме включите.

Зяпнах го. Колко сляп съм бил! И колко глупав. Разбира се, че точно това бе специалното у него. Погледнах Сенч и казах безразсъдно:

— И той ти е син, нали?

Сенч се вцепени.

— За твой късмет, с това невнимателно говорене, той знае, че ми е син.

— Ами, щяха да ми се изяснят доста неща, ако го знаех!

— Мислех, че е очевидно.

— Обаче не беше. За нито един от двамата.

— Щеше ли да има разлика? Дадох ги под твоя опека. Щеше ли да се грижиш по-добре за тях, ако го знаеше?

— За тях? — намеси се Фицбдителен. Погледна баща си и в профила му видях, че Сенч е прав. Очевидно. Ако човек знае къде да гледа. — Кои тях? Имаш друг син? Имам брат?

— Не — отвърна късо Сенч, но не бях в настроение да тая повече тайните му.

— Не, нямаш брат. Имаш сестра. И доколкото знам, може да имаш други братя и сестри, за които да не съм уведомен.

— А защо да си уведомен? — ядоса се Сенч. — Защо това е толкова изненадващо за теб, че имах любовници, че се родиха деца? Години наред живях в почти пълна изолация, плъх зад стените на замък Бъкип. Когато най-сетне можех да изляза навън, когато най-сетне можех да ям изящни блюда, да танцувам и да, да се радвам на компанията на хубави жени, защо не? Кажи ми, Фиц. Не е ли чист късмет от твоя страна това, че нямаш някое и друго дете от миналото си? Или остана целомъдрен през всичките онези години?

Затворих уста.

— Не мисля — каза Сенч хапливо.

— Ако имам сестра, къде е тя? — настоя Лант.

— Наистина имаш сестра, Шайн Звездопад, позната за теб като Шън. Колкото до това къде е, точно това искаме да открием. Беше тук, уж в безопасност, под опеката на Фиц. А сега е изчезнала. — Горчивината в думите на Сенч ме ужили.

— Както и моята дъщеря, много по-малко и не толкова способно дете — изтъкнах ядосано. След това се зачудих дали Пчеличка наистина е по-неспособна от Шън. Тоест Шайн. Изгледах го навъсено.

В този момент на вратата отново се почука. Двамата със Сенч отпуснахме лицата си. Беше рефлекс.

— Влез — извикахме в един глас и Настойчивост отвори вратата и застана объркан на прага. Изглеждаше донякъде по-добре, въпреки че все още носеше зацапаната с кръв риза.

— Това е момчето от конюшните, за което ти говорих — казах на Сенч. А на Настойчивост: — Влизай. Знам, че ми разказа историята си, но лорд Сенч ще иска да я чуе цялата отново, с всяка подробност, която можеш да си спомниш.

— Както желаете, сър — отвърна той покорно и влезе в стаята. Погледна Фицбдителен и след това мен.

— Неловко ли ти е да говориш за него, докато е тук? — попитах го.

Момчето кимна, наведе глава и заби очи в пода.

— Какво съм направил? — попита Фицбдителен с глас, изпълнен с болка и обида. Прекоси стаята толкова бързо, че момчето се дръпна от него, а аз тръгнах напред. — Моля те! — извика задавено. — Просто ми кажи. Трябва да знам.

— Момче, седни. Трябва да поговоря с теб.

Зачудих се как ли се почувства Сенч, когато Настойчивост ме погледна, за да види дали да се подчини. В отговор кимнах към един стол. Той седна и вдигна очи към Сенч, много широко отворени. Фицбдителен се поколеба. Очите му бяха изпълнени с боязън. Сенч погледна момчето.

— Няма нужда да се боиш, стига да ми кажеш точната истина. Разбираш ли това?

Младокът кимна и измънка едно: „Да, сър.“

— Добре. — Сенч се обърна към сина си. — Това е твърде важно за мен, за да го забавям. Би ли отишъл да уредиш да ни донесат ядене? И да помолиш Шишко да дойде при нас, ако се е нахранил?

Лант погледна баща си в очите.

— Бих искал да остана и да чуя каквото има да каже.

— Знам, че би искал. Но присъствието ти в стаята ще зацапа разказа на момчето. Щом приключим разговора си с него, с Фиц и Шишко ще седнем с теб да видим дали можем да прочистим паяжините от ума ти. А, и имам още една задача за теб. Момче… — обърна се отново към конярчето. — Кажи ми за какви точно следи трябва да гледаме?

Очите на Настойчивост отново пробягаха към мен. Кимнах.

— Яздеха коне, сър. Големи, да носят тежки товари, имам предвид войниците, тия дето говореха на чужд език. Големи подкови, добре подковани. И имаше по-малки животни, много изящни, но също здрави. Белите коне, които теглеха шейните, бяха по-високи от тия, на които яздеха бледоликите хора. Еднакви, по два. Войниците тръгнаха напред, а после тръгнаха шейните, с ездачите на белите коне след тях, и след това само четирима войници в самия край. Но валеше сняг оная нощ и духаше вятър. Още преди да се скрият от поглед снегът пълнеше дирите им, а вятърът ги оглаждаше.

— Ти проследи ли ги? Видя ли накъде тръгнаха?

Момчето поклати глава и наведе поглед.

— Съжалявам, сър. Течеше ми кръв и бях замаян. И ми беше студено. Знаех, че Ревъл е мъртъв, и моят татко, и дядо. Отидох да намеря мама. — Покашля се. — Тя не ме позна. Каза ми да ида в къщата на имението и да потърся помощ там. Накрая, когато отвориха вратата, излъгах. Казах, че имам съобщение за писар Фицбдителен. Тъй че ме пуснаха вътре и ме отведоха при него, но той беше също толкова зле като мен. Булен почисти рамото ми и ме остави да спя до огъня. Опитах се да говоря с тях, да ги накарам да тръгнат след Пчеличка. Но те казаха, че не я познават и че съм побъркано просяче. Следващата сутрин, когато вече можех да вървя, видях, че кобилата ѝ се е върнала, тъй че я взех и се опитах да тръгна след нея. Но те ме нарекоха конекрадец! Ако Булен не им беше казал, че съм побъркан, не знам какво щеше да стане с мен!

Гласът на Сенч беше успокоителен.

— Тежко ти е било, разбирам. Знам, че си казал на Фиц, че си видял Пчеличка в шейната. Знаем, че са я взели. Но за лейди Шън? Видя ли я в онзи ден?

— Когато напускаха ли? Не, сър. Видях Пчеличка, защото тя гледаше право към мен. Мисля, че тя видя, че я гледам. Но не ме издаде… — След малко продължи: — Имаше други хора в шейната. Един блед мъж я караше, а една кръглолика жена седеше отзад и държеше Пчеличка в скута си все едно е бебе. И имаше един мъж, мисля, но с момчешко лице… — Думите му заглъхнаха. Двамата със Сенч мълчахме и изчаквахме.

— Всички те бяха облечени в бледи цветове. Дори Пчеличка беше увита в нещо бяло. Но видях ръба на нещо. Нещо червено. Като роклята, която дамата носеше по-рано.

Сенч вдиша хрипливо, звук на страх или надежда.

— Видя ли я по-рано? — настоя той.

Момчето кимна.

— Да. Ние с Пчеличка се криехме зад плета. Нападателите бяха изкарали всички хора от имението пред къщата. Пчеличка скри всички деца в стената, но когато отиде след тях, след като скрихме следите, те затвориха вратата. Тъй че дойде с мен. И се скрихме зад плета, и отидохме да видим какво става. Войниците викаха на всички, казваха им да сядат, въпреки че бяха с домашни дрехи и вятърът духаше, и снегът се сипеше отгоре им. Когато ги видяхме така, помислих, че писар Фицбдителен е мъртъв. Лежеше по очи в снега и навсякъде около него беше червено. И лейди Шън беше там с другите, с разкъсана червена рокля, с две от домашните слугини, Боязливка и Бързичка.

Видях как думите му поразиха Сенч. Разкъсана рокля. И да отричаше какво може да означава това, знанието все пак щеше да рови като червей в него. Роклята ѝ разкъсана и след това самата тя отведена като плячка. Най-малкото беше имало насилие. Изнасилването бе вероятно. Щетата — нанесена. Сенч преглътна шумно.

— Сигурен ли си?

Настойчивост помълча, после каза:

— Видях нещо червено в шейната. Само в това мога да съм сигурен.

Шишко влезе, без да почука, Фицбдителен влезе след него.

— Не ми харесва това място — заяви Шишко. — Всички пеят същата песен, Не, не, не, не мисли за това, не мисли за това.

— Кой това? — попитах го изненадан.

Той се вторачи в мен, сякаш съм малоумен.

— Всички! — Разпери широко ръце. След това огледа стаята и посочи Настойчивост. — Освен него. Той не прави песен. Сенч казва: Не прави музиката си силна. Дръж музиката си в кутия. Но те не държат песента си в кутия и това ме натъжава.

Двамата със Сенч се спогледахме. Споделяхме едно и също подозрение.

— Я да послушам за момент — казах на Шишко.

— За момент? — възкликна ядосано Шишко. — Ти слуша и слуша. Когато влязох тук, толкова много я слушаше, че не можеше да ме чуеш и аз не можех да те усетя. И го правиш пак, точно сега.

Опрях пръсти на устните си. Той ме изгледа навъсено, но замълча. Заслушах, не с ушите си, а с Умението. Чух музиката на Шишко, непрестанното Умение-отпращане, което беше толкова много част от него, че го блокирах, без дори да помисля за това. Затворих очи и потънах по-дълбоко в Умението-течение. И там го намерих, фучащия шепот на стотици умове, които си напомняха един на друг да не мислят за това, да не помнят кой е умрял, да не помнят писъците и пламъците, и кръвта на снега. Натиснах в шепотите и зад тях успях да зърна за миг онова, което криеха от самите себе си. Отдръпнах се. Отворих очи и видях, че Сенч ме наблюдава.

— Прав е — потвърди той тихо.

Кимнах.

Популярното убеждение е, че Умението е магията на кралската родословна линия на Пророка. И може би е истина, че в нашата кръв то тече по-силно и по-мощно. Но когато бъде отпратен призив, който да стигне само до онези, които вече притежават Умението до годна за използване степен, му се отвръща толкова често от някой обущар или рибар, колкото и от сина на херцог. От много време подозирах, че всички хора притежават поне елементарно ниво на тази магия. Моли не беше Умела, и все пак колко често я бях виждал да става и да отива до люлката на Пчеличка мигове преди детето да се събуди. Мъжът, когото го бодва сърцето в мига, в който синът му войник е ранен, или жената, която отваря вратата още преди любимият ѝ да е почукал, всички те като че ли използват Умението, дори и да не го осъзнават. Сега неизреченото съгласие никой да не помни ужасните събития, разиграли се във Върбов лес, забръмча като кошер разгневени пчели, след като вече го бях усетил. Всички хора на Върбов лес, овчари, дървари, градинари и домашни слуги, издишваха същата забрава. Ярост кипеше със страстното им желание никой да не дойде във Върбов лес, никой да не ги събуди за онова, което ги бе сполетяло, и ме заля с изгубените им надежди и мечти.

— Трябва да бъдат накарани да си спомнят — каза Сенч. — Това е единствената ни надежда да върнем дъщерите си.

— Не го искат — възразих.

— Аха — съгласи се мрачно Шишко. — Някой им е казал да не щат и после е направил тъй, че да изглежда добра идея. Не щат да помнят. Непрекъснато си казват едни на други: „Не помни, не помни.“

Щом го разбрах, вече не можех да го изчистя от сетивата си. Кънтеше в ушите ми.

— Как го спираме? Ако го спрем, ще си спомнят ли? Ако си спомнят, как ще го понесат? Как ще живеят с него?

— Аз живея с него — каза тихо Настойчивост. — Само с него живея. — Скръсти ръце на гърдите си. — Мама е силна. Аз съм третият ѝ син и единственият оцелял. Не би поискала да ме изгони от вратата си. Не би поискала да забрави тате и дядо. — Надежда и сълзи блестяха в очите му.

Какво щеше да притъпи Умението и да заглуши за тях песента за забрава? Знаех. Знаех го от години занимания с билки.

— Имам елфова кора. Или имах. И някои други билки в личния ми кабинет. Едва ли са я взели.

— Какво правиш с елфова кора? — попита Сенч слисано.

Зяпнах го.

— Аз? Ти какво правиш с елфова кора? И не просто елфовата кора на Шестте херцогства, а онзи сорт от Външните острови, който използваха на мен на Аслевял? Делфова кора. Видях я на рафта ти.

Той ме изгледа, после каза тихо:

— Инструменти на занаята. Бащата на Елиания ми я осигури. Имам някои неща, които се надявам никога да не използвам.

— Точно. — Обърнах се към Настойчивост. — Намери Булен. Кажи му да иде до къщата на майка ти и да я помоли да дойде тук. В този кабинет. Ще донеса билката. След като Булен тръгне, иди до кухнята и им кажи, че ми трябва чайник, чаши и котле вряла вода.

— Сър. — Той спря на вратата и се обърна към мен. — Сър, няма да ѝ навреди, нали?

— Елфовата кора е билка, която се използва от много време. В Халкида я дават на робите си. Носи им сила и издръжливост, но потиска духа. Халкидците твърдят, че така получават повече работа от робите си, но малко от тях имат волята да се опитат да избягат или да се вдигнат срещу господарите си. Може да притъпи силно главоболие. А двамата с лорд Сенч открихме, че може да потисне способността на човек да използва Умението. Сортът от Външните острови напълно затваря ума на човек за връзка с Умението. Нямам от него. Но може би това, което имам, ще е достатъчно силно, за да освободи майка ти от внушението да забравя за теб и баща ти. Не мога да обещая, но би могло.

Фицбдителен изведнъж пристъпи напред.

— Опитайте го първо на мен. Вижте какво прави.

— Настойчивост, тръгвай по задачите си — казах твърдо. Момчето излезе. Двамата със Сенч останахме сами с Лант и Шишко.

Огледах Лант мълчаливо. Приликата му със Сенч и другите му предци от Пророците не беше чак толкова ясна като у Шън, но след като вече го знаех, беше невъзможно да не го виждам. Той също изглеждаше ужасно. Очите му бяха хлътнали, но горяха заради треската от раната, устните му бяха напукани. Движеше се като грохнал старец. Не толкова отдавна беше преживял жесток побой в град Бъкип. Заради собствената му безопасност Сенч го беше пратил при мен, уж като писар и наставник на дъщеря ми. Подслонът при мен му бе спечелил промушване с меч в рамото и значителна загуба на кръв. И памет, пометена като от вихър.

Шишко обикаляше безцелно из кабинета ми, вдигаше и оглеждаше малкото неща, които бях изложил на показ, после повдигна пердето и надникна навън към заснежения двор. Намери стол, настани се на него и изведнъж каза:

— Копривка може да ти прати кората от Аслевял. Казва, че има калфа, който може да я пренесе през камъните.

— Можеш да се свържеш с Копривка? — Бях изумен. Вопълът на множеството ми пречеше изобщо да чуя Умението на Сенч, а бяхме в една и съща стая.

— Аха. Поиска да ѝ кажа дали Пчеличка е добре, и Лант. Казах ѝ, че Пчеличка е открадната, а Лант е побъркан. Тъжна е, уплашена и ядосана. Иска да помогне.

Не както аз щях да съм избрал да предам новините, но Копривка и Шишко си имаха своята стара връзка. Говореха си откровено.

— Кажи и, да, моля. Кажи ѝ да помоли лейди Розмарин да опакова по малко от всеки вид елфова кора и да ги изпрати по калфата си. Кажи ѝ, че ще пратим водач и кон до камъка на Хълма на бесилото. — Сенч се обърна към Лант. — Иди при капитана на Петлите и го помоли да прати човек с кон до Хълма на бесилото.

Лант го погледна право в очите.

— Пращаш ме навън, за да можете да ме обсъдите с Фиц?

— Да — отвърна Сенч, много вежливо. — Хайде тръгвай.

Когато вратата се затвори зад него, казах сдържано:

— Има прямотата на майка си.

— Ловкинята Лоръл. Да. Има я. Беше едно от нещата, които обичах в нея. — Наблюдаваше ме, докато говореше, да види дали ще се изненадам.

Изненадах се, но го прикрих.

— Като е твой, защо не е Фиц Звездопад? Или просто Звездопад?

— Трябваше да е Фар Звездопад. Когато разбрахме, че Лоръл е с дете, исках да се оженим. Тя — не.

Погледнах Шишко. Не изглеждаше заинтригуван от разговора ни. Сниших глас.

— Защо?

Видях болка в бръчиците около устните на Сенч и в очите му.

— Очевидната причина. Беше ме опознала твърде добре, а след като ме познаваше, не можеше да ме обича. Предпочете да напусне двора и да отиде някъде, където да може да роди кротко и скрито от всички. — Въздъхна. — Това наранява най-лошо, Фиц. Това, че не поиска никой да узнае, че детето е мое. — Поклати глава. — Не можех да я спра. Погрижих се да има средства. Имаше чудесна акушерка. Но не преживя раждането дълго. Акушерката го нарече родилна треска. Тръгнах от Бъкип веднага щом пристигна пощенската птица с вестта, че момчето се е родило. Все още се надявах да я склоня да живее с мен. Докато стигна при нея, беше мъртва.

Замълчах. Зачудих се защо ми го казва и защо ми го казва сега, но не зададох и двата въпроса. Станах и сложих още дърва в огъня.

— Имате ли сладки с джинджифил? — попита ме Шишко.

— Не знам, но все трябва да има нещо сладко. Защо не идеш да ги помолиш за нещо хубаво? Донеси и на лорд Сенч и на мен.

— Аха — обеща той и напусна с готовност.

Сенч заговори веднага щом вратата се затвори зад него.

— Лант беше здраво и много ревливо момче. Акушерката беше намерила кърмачка още щом Лоръл започнала да отпада. Много мислих за бъдещето му, а след това се обърнах към лорд Бдителен. Беше в голяма беда. Дълговете и глупостта правят това с хората. В замяна на признаването на момчето и отглеждането му като благородник изплатих дълговете му и му намерих умен иконом, който да го измъкне от бедата. Имаше чудесно владение и за да процъфти му трябваше само добро управление. Посещавах сина си при всяка възможност и се погрижих да го научат да язди, да чете, да борави с меч и да стреля с лък. Всичко, което трябва да владее един млад аристократ.

— Мислех, че е идеално уреждане за всички ни. Лорд Бдителен живееше добре във вече процъфтяващо имение, синът ми беше в безопасност и добре учен. Но не прецених глупостта на човека. Правеше го твърде привлекателен. Глупав мъж с добре поддържано имение и пари за харчене. Онази кучка го скубна като ниско надвиснал плод. Изобщо не се преструваше, че харесва момчето, и още щом се роди нейният син, започна да избутва Лант от гнездото. Междувременно той вече беше достатъчно голям, за да го взема в замък Бъкип като паж. И чирак. Надявах се да тръгне по моя път. — Поклати глава. — Както видя, няма темперамента за това. Все пак щеше да е в безопасност, ако онази жена не го беше сметнала за заплаха за наследството на синовете ѝ. Видя, че е много харесван в двора, и не можа да го понесе. И направи своя ход.

Замълчах. Нещо повече имаше в тази история, разбирах го. Можеше да попитам за здравето ѝ или за благополучието на синовете ѝ. Предпочетох да не питам, защото не исках да знам. Можех да приема това, което Сенч щеше да е направил за семейството си; за да отмъсти за сина си, беше направил някое от онези неща, заради които Лоръл изобщо не бе могла да го заобича.

— А Шайн беше лоша преценка. — Изненадах се, като чух, че го призна. Може би беше копнял да го сподели с някого. Замълчах и не издадох преценката си.

— Празненство. Закачлива хубава жена. Вино, песни и сладкиши със семе от крес. На дъщеря ми е казана една версия за инцидента със зачеването ѝ. Истината е съвсем друга. Майка ѝ не беше нито толкова млада, нито толкова невинна. Танцувахме заедно, пихме заедно, прекарахме доста време на игралните маси. Взехме печалбите ми и слязохме в град Бъкип, и ги похарчихме за дрънкулки и дреболии за нея. Пихме още малко. За една вечер, Фиц, бях младият мъж, който можеше да съм бил, и завършихме вечерта в една евтина стая в хана под мертеците с шума от веселбата, идващ през пода, и звуците от друга двойка, идващи през стените. За мен беше вино и импулс. Не съм сигурен дали тя имаше нещо повече наум.

— След месец и половина тя дойде при мен, за да ми каже, че искала да износи детето ми. Фиц, опитах се да бъда почтен. Но тя беше глупава и суетна жена, хубава като картинка и досадна като комар. Не можех да поддържам разговор с нея. Невежество, което можеше да простя. Двамата знаем, че е временно състояние. Но алчността и разглезеността ѝ ме ужасиха. Моето прекаляване в нощта на зачеването на Шайн беше празненство, вино и семе от крес. Но за майката на Шайн се оказа, че така е било винаги! Знаех, че ако се оженя за нея и я взема в двора, ще стане скандал. Щеше да е само въпрос на време преди да използват Шайн против мен. Родителите ѝ бързо разбраха това. Не искаха да се оженим, но искаха детето, за да го държат над главата ми и да измъкват пари за нея. Трябваше да плащам, за да я виждам, Фиц. Не можех да надзиравам отглеждането ѝ, както го бях правил с Лант. Пращах наставници, а майка ѝ ги отпращаше като „непригодни“. Пращах пари за домашни учители; нямам представа за какво ги харчеха. Възпитанието ѝ за жалост беше занемарено. А когато дядото и бабата умряха, майка ѝ я докопа, мислеше да изтръгне още повече пари от мен. Държаха Шайн като заложница. Когато чух, че онзи жесток простак, за когото майка ѝ се беше омъжила, е започнал да се отнася зле с Шайн, я отвлякох. И се постарах пастрокът ѝ да получи каквото заслужаваше за това, че гледа на дъщеря ми по онзи начин. — Замълча. Не попитах. Лицето му посърна от тъга и умора. Заговори по-бавно:

— Настаних я на място, където да е в безопасност, и се постарах да оправя каквото ѝ липсваше. Намерих ѝ способен телохранител, жена, която можеше да я научи на начините, по които една жена може да се защити сама. И още няколко умения също така.

— Но лошо прецених пастрока ѝ. Майка ѝ щеше бързо да забрави за нея. Майчинското ѝ чувство е като на змия. Но подцених извратената алчност на съпруга ѝ и хитростта му. Бях сигурен, че съм скрил Шайн. Все още не знам как той я намери, но се боя, че имам плъх в шпионската си мрежа. Не схванах напълно докъде е готов да стигне пастрокът ѝ, за да поправи удара, нанесен върху гордостта му, макар че майка ѝ също не е невинна. Опитаха се отровят Шайн и вместо това убиха едно момче в кухнята. Сериозно ли искаха да я отровят, или просто да я разболеят? Не знам. Но дозата се оказа достатъчна, за да убие едно малко момче. Тъй че отново трябваше да я преместя и отново трябваше да им покажа, че не съм човек, с когото да си играят. — Присви устни. — Наредих да го наблюдават. Кипеше от омраза и мечти за мъст. Прехванах едно писмо, в което се хвалеше, че ще бъде отмъстен и за Шайн, и за мен. Тъй че разбираш защо съм убеден, че това отново е негова работа.

— А пък аз съм почти убеден, че това е свързано с онези, които преследват Шута. Но скоро ще разберем. — Поколебах се, след което попитах: — Сенч. Защо ми разказваш всички тези неща едва сега?

Той ме изгледа хладно.

— За да разбереш до колко далече ще стигна, за да защитя своя син и да върна дъщеря си.

Срещнах погледа му с гняв.

— Мислиш ли, че аз ще направя по-малко, за да си върна Пчеличка?

Той ме огледа мълчаливо и сякаш много дълго.

— Може би. Знам, че се чудиш дали е доброта да принудим хората ти да си спомнят. Добрина или не, ще отворя умовете на всеки от тях и ще открия какво знаят, чак до най-малкото дете или най-стария дядка. Трябва да знаем всяка подробност за случилото се. И след това трябва да действаме, без бавене. Не можем да отменим това, което ги е сполетяло. Но можем да накараме виновниците да си платят с болка. И можем да върнем дъщерите си.

Кимнах. Нямаше да допусна умът ми да тръгне към онези мрачни места. Пчеличка беше дете и много мъничка. Никой не можеше да я помисли за жена. Но за някои мъже това няма значение. Помислих си за накуцващата походка на Елм и ми призля. Трябваше ли наистина да принудим малкото кухненско момиче да си спомни какво са ѝ причинили?

— Иди донеси елфовата кора — напомни ми Сенч. — Трябва време да се свари.