Гонитбата на Шута

4.Разказът на Шута

Стъпалата изглеждаха по-стръмни, отколкото ги помнех. Влязох в старата си спалня толкова предпазливо, колкото подобаваше на някогашен убиец. Затворих и заключих вратата, сложих дърва в огъня и за миг си помислих просто да се пъхна в леглото и да поспя. След това дръпнах пердетата и огледах внимателно там, където бяха стегнати за пръчката. Да. Сега го видях. А не го бях забелязал през всичките онези години. Още едно дръпване на пердето задейства панела на вратата, но нито звук, нито процеп я издаде. Когато обаче я бутнах, тя се открехна безшумно и тясното черно стълбище изникна пред мен.

Изкачих се, като се спънах само веднъж, когато извитият нос на обувката ми закачи стъпалото. В старата работна стая на Сенч Аш бе дошъл и си беше отишъл. Мръсните ни чинии бяха разтребени и в края на огнището имаше ново котле. Шутът не беше помръднал, откакто го бях оставил. Надвесих се над него.

— Шуте — промълвих тихо и той извика стреснато, разпери широко ръце — перна ме с едната по бузата, — надигна се и скри лицето си в шепи. И извика:

— Не! Не ме наранявайте!

— Успокой се, аз съм. Фиц — казах тихо, мъчех се да не издам болката си. „Еда и Ел, Шуте, ще се съвземеш ли изобщо някога от това, което си изтърпял?“

— Съжалявам — каза той също така тихо. — Толкова съжалявам, Фиц. — Дишаше с усилие. — Когато ме държаха… никога не ме будеха без болка. Нито ми позволяваха да спя, докато се събудя сам. Толкова ме беше страх да заспя, че често се хапех, за да остана буден. Но човек винаги накрая заспива. И тогава ме събуждаха, понякога само след няколко мига. Бодяха ме с нож. Или с гореща маша. — Гримасата му почти приличаше на усмивка. — Вече мразя миризмата на огън. — Отпусна глава на възглавницата. Омраза се надигна в мен, после отмина и ме остави празен. Никога нямаше да мога да изцеря онова, което му бяха причинили. След малко той извърна глава към мен и попита: — Ден ли е вече?

Устата ми беше пресъхнала и бях онемял. Покашлях се.

— Или е много късно през нощта, или много рано сутринта, зависи как мислиш за такива неща. Последния път говорихме рано следобед. Спал ли си през цялото това време?

— Не знам точно. Понякога ми е трудно да определя. Дай ми малко време, моля те.

— Добре.

Отидох в другия край на стаята и се постарах да не му обръщам внимание. Той стана, намери пътя до нужника, задържа се там известно време, а когато излезе, ме попита има ли вода за миене.

— В една кана до легена на стойката до леглото ти. Мога да ти притопля малко, ако искаш.

— О, топла вода — възкликна той все едно му бях предложил злато и накити.

— Ей сега — отвърнах и се заех със задачата. Той се добра пипнешком до стола край огнището и седна. Удивих се колко бързо е научил стаята. Когато донесох водата и кърпа, посегна мигновено към тях и осъзнах, че е мълчал, за да проследи действията ми по това, което може да чуе. Чувствах се все едно го шпионирам, докато измиваше нашареното си с белези лице, а след това изтърка няколко пъти очите си, за да изчисти лепкавата слуз от миглите си. Когато приключи, очите му бяха чисти, но зачервени по краищата.

Заговорих без извинения и предисловия.

— Какво направиха с очите ти?

Той остави кърпата в легена, стисна осакатените си ръце и леко разтърка подутите кокалчета. Мълчеше, докато почиствах масата. Е, добре. Още не беше моментът.

— Гладен ли си? — попитах.

— Време ли е за ядене?

— Ако си гладен, време е. За теб. Аз ядох твърде много. И вероятно пих повече, отколкото трябваше.

Отговорът му ме стъписа.

— Наистина ли имаш друга дъщеря освен Копривка?

— Да. — Седнах и си смъкнах едната обувка. — Казва се Пчеличка. И вече е на девет години.

— Наистина?

— Шуте, защо да те лъжа? — Не отвърна на това. Пресегнах се и развързах втората обувка. Смъкнах я и стъпих на пода. Левият ми прасец изведнъж се схвана, изохках от болка и се наведох да го разтъркам.

— Какво ти е? — попита той с тревога.

— Сенч ми даде едни тъпи обувки. Високи пети и изострени върхове, извити на пръстите. Щеше да се смееш, ако можеше да ги видиш. А, а жакетът има поли, които ми стигат почти до коленете. И копчета, оформени като сини цветчета. А шапката е като провиснала торба. Да не споменавам къдравата перука.

Лека усмивка кривна устата му. След това той каза сериозно:

— Нямаш представа колко бих искал да видя всичко това.

— Шуте, не небрежно любопитство ме кара да те питам за очите ти. Ако знам какво са ти направили, това може да ми помогне да го поправя.

Мълчание. Смъкнах шапката и я сложих на масата. Изправих се и започнах да разкопчавам жакета. Беше малко прекалено тесен в раменете и изведнъж усетих, че не мога да търпя как ме стяга. Въздъхнах с облекчение, окачих го на гърба на стола и седнах. Шутът беше взел шапката ми. Ръцете му я опипваха. След това си я сложи. С видима лекота намести перуката и после без усилие нагласи шапката в изящен наклон.

— Изглежда много по-добре на теб, отколкото на мен.

— Модата странства. Имах шапка почти като тази. Преди години.

Изчаках.

Той въздъхна тежко.

— Какво съм ти разказал и какво не съм? Фиц, в мрака, в който живея, умът ми ми се изплъзва и вече трудно мога да разчитам на себе си.

— Много малко си ми разказал.

— Нима? Може би наистина е много малко, но те уверявам, че нощ след нощ, в килията си, говорех с теб надълго и подробно. — Устата му се изкриви в тъжна усмивка. Свали шапката и я остави на масата, а тя се сви на перуката си като животинче. — Всеки път, когато ми зададеш въпрос, той ме изненадва. Защото чувствам, че ти много често беше с мен. — Поклати глава, после внезапно се отпусна в стола си и известно време като че ли се взираше в тавана. Заговори в тъмното. — С Прилкоп напуснахме Аслевял. Знаеш това. Пътувахме до Бъкип. Това, което навярно изобщо не си предположил, е, че използвахме стълбовете на Умението. Прилкоп каза, че научил за това от своя Катализатор, а аз бях с посребрени връхчета на пръстите, откакто бях докоснал Искрен. И тъй, дойдохме в Бъкип и не можах да устоя на изкушението да те видя за сетен път, да си взема поредното сбогом. — Изсумтя на собствената си глупост. — Съдбата измами и двама ни в това. Задържахме се известно време, но Прилкоп държеше да тръгне. Отпусна ми десет дни, защото, както си спомняш, бях все още много слаб, а той прецени, че е опасно да прибягвам до стълбовете твърде често. Но след десет дни започна да се дразни и да настоява да тръгнем. Всяка нощ ме подканяше да напуснем, изтъкваше това, което знаех: че заедно с теб сме направили промяната, която бе моята мисия. Времето ни заедно беше свършило, и то отдавна. Задържането ми близо до теб щеше само да предизвика други промени в света, промени, които можеше да са много по-малко желани. Тъй че ме убеди. Но не напълно. Знаех, че е опасно, знаех, че угаждам на себе си, още докато го извайвах. Ние тримата заедно. Ти, Нощни очи и аз. Изваях го от паметен камък и впечатах своето сбогом в него. После оставих дара си за теб. Знаех, че когато го докоснеш, ще те усетя.

Бях стъписан.

— Усети ли ме?

— Казах ти. Никога не съм бил разумен. Благоразумен имам предвид.

— Но аз не усетих нищо от теб. Е, имаше го посланието, разбира се.

Чувствах се измамен. Беше знаел, че съм жив и добре, но бе запазил своето състояние скрито от мен.

— Съжалявам. — Каза го искрено. След миг продължи: — Отново използвахме стълбовете. Беше като детска игра. Скачахме от един изправен камък на друг. Той винаги държеше да изчакваме между пътуванията. Беше… объркващо. Все още ми призлява, като си помисля за това. Знаех колко е опасно да го правим. На един от скоковете… отпътувахме до някакъв изоставен град. — Замълча, после отново заговори тихо. — Не бях ходил там. Но в средата му имаше една висока кула и когато я изкачих, намерих картата. И счупения прозорец, и отпечатъците от пръсти в саждите от огъня. — Замълча. — Сигурен съм, че беше кулата с картата, която си посетил.

— Келсингра. Така я наричат Драконовите търговци сега — отвърнах, тъй като не исках да го отклоня от разкритията му.

— По настояване на Прилкоп останахме там пет дни. Помня го… странно. Макар и да знаех какво може да бъде и да прави камъкът, да го накараш да ти говори продължително е уморителна работа. Усещах, че не мога да избягам от шепота където и да отида. Прилкоп каза, че било заради сребристото Умение на пръстите ми. Градът ме притегляше. Шепнеше ми истории, докато спях, а когато бях буден, се опитваше да ме притегли в себе си. Поддадох се веднъж, Фиц. Смъкнах ръкавицата си и пипнах стена в някогашен пазар, мисля. Когато се осъзнах, лежах на земята до огън, а Прилкоп беше стегнал багажа ни. Носеше дрехи на Праотците и беше намерил такива и за мен, включително наметала, които ти помагат да се скриеш. Настоя да напуснем незабавно. Заяви, че пътуването ни през стълбовете е по-малко опасно за мен, отколкото да прекарам още един ден в града. Каза, че му е отнело ден и половина, докато ме намери, и че след като ме е извлякъл съм спал още цял ден. Имах чувството, че съм живял година в Келсингра.

Замълча, после добави:

— Така че напуснахме.

— Гладен ли си? — попитах.

Той обмисли въпроса внимателно.

— Тялото ми е отвикнало от редовно хранене от много време. Почти ми е странно да знам, че мога да те помоля за храна и ти ще ми я дадеш. — Закашля се, обърна се настрани и се присви от спазъм. Кашлянето продължи доста дълго. Донесох му вода и той отпи, но от това кашлянето и хриптенето само се проточиха. Когато най-сетне успя да си поеме дъх и да заговори, по страните му бяха потекли сълзи. — Вино, ако имаш. Или бренди. Или още вода. И нещо за ядене. Но не много, Фиц. Не бива да бързам.

— Да, не бива — отвърнах. Отхлупих котлето. Вътре имаше гъста супа от бяла риба, лук и зеленчуци. Сложих му в една плитка купа и загледах как опипва за лъжицата, която оставих до нея. Съжалявах, че яденето ще сложи край на разказа му, защото бе изключителна рядкост Шутът да е толкова общителен. Гледах как гребва лъжица след лъжица и я поднася към устата си. Още една…

Спря.

— Наблюдаваш ме толкова внимателно, че мога да го усетя — каза недоволно.

— Да. Извинявай.

Станах и си налях бренди. После седнах, изпружих крака към огъня и отпих. Когато Шутът заговори, се изненадах. Продължих да гледам огъня и слушах мълчаливо, докато той продължаваше разказа си, без да спира да яде гъстата супа.

— Помня как ти предупреди принца… е, сега е крал Предан, нали? Как го предупреди за използването на стълбовете-Умение, за да се стигне до непозната цел. Прав си, че това те тревожи. Прилкоп предполагаше, че стълбовете ще са точно както са били последния път, когато ги е използвал. Влязохме в стълба в града-карта и изведнъж се озовахме паднали по очи на земята, имаше място едва колкото да изпълзим изпод камъка.

Замълча, за да хапне още от супата.

— Стълбът беше съборен. Нарочно, подозирам, и имахме късмет, че онзи, който го беше направил, не е бил по-старателен. Беше паднал така, че върхът му се беше подпрял на ръба един фонтан. Отдавна пресъхнал. Онзи град не беше като Келсингра. Виждаха се следи от древна война и по-отскорошно плячкосване. Преднамерено опустошение. Старият град беше на най-високите хълмове на някакъв остров. Колкото до това къде точно е този остров, не бих могъл да ти кажа. Непознат ми беше. Преди десетилетия, когато за първи път пътувах дотук, не минах през онова място. Нито пък на връщане оттук. — Поклати глава. — Когато пътуваме обратно, не мисля, че можем да разчитаме на онази пътека. Какво ли щеше да ни се случи, ако нямаше място да се измъкнем изпод камъка? Представа нямам. Нито желание да разбера.

Още супа, малко разлята. Мълчах си и само наблюдавах как опипва за кърпата. Намери я и избърса брадичката си и нощницата. Отпих още бренди и се постарах чашата ми да изтрака леко, когато я оставих на масата.

— След като изпълзяхме по корем изпод стълба, ни отне половин ден, докато обходим развалините. Ваянията, малкото, което бе останало от тях, ми напомняха каквото бях видял в Келсингра и на Аслевял. Повечето статуи бяха натрошени и много от сградите бяха разграбени за камък. Градът беше разбит. Чух гръмък смях и половин фраза, прошепната в ухото ми, а след това далечна откъслечна музика. Казвам ти, ако трябваше да остана там по-дълго, щях да полудея. Прилкоп беше съкрушен. Някога, каза, това било място на красота и мир. Преведе ме бързо през него, колкото и да бях изтощен, сякаш не можеше да понесе да гледа в какво се е превърнало.

Млъкна, после попита внезапно:

— Бренди ли пиеш без мен?

— Да. Но не е много добро.

— Това е най-лошото оправдание, което съм чувал, за да не налееш на приятел.

— Прав си. Искаш ли?

— Да.

Станах, взех друга чаша и му налях. Така и така бях станал, сложих още една цепеница в огъня. Изведнъж се почувствах много уютно и уморен, но приятно уморен. Бяхме на топло в зимна нощ и бях служил добре на краля си тази вечер, а старият ми приятел беше до мен и макар и бавно, се възстановяваше. Жегна ме гузна съвест, щом си помислих за Пчеличка, толкова далече и оставена да се справя сама, но се утеших, че подаръците ми и писмото скоро ще са в ръцете ѝ. Имаше си Ревъл и слугинята ѝ ми харесваше. Щеше да разбере, че мисля за нея. Със сигурност, след като бях говорил толкова строго на Шън и на Лант, нямаше да посмеят да са жестоки към нея. И си имаше уроците по езда с момчето от конюшнята. Хубаво беше да знам, че си има приятел, когото си е спечелила сама. Надявах се, че си има и други съюзници в домакинството. Казах си, че е глупаво да се безпокоя за нея. Всъщност тя беше много способно дете.

Шутът се покашля.

— Онази нощ лагерувахме в гората в края на разрушения град, а на следващата сутрин стигнахме до едно място, откъдето можехме да видим отгоре едно пристанищно градче. Прилкоп каза, че много се е разраснало от последния път, когато го е видял. Рибарските лодки и кораби бяха в пристанището и той каза, че от юг щели да идват кораби, за да купуват осолената риба и рибено масло, и много търсена обработена кожа, много тежка рибешка кожа.

— Рибешка кожа ли? — Въпросът сам изскочи от устата ми.

— Всъщност това беше и моята реакция. Никога не бях чувал за такова нещо. Но има търговия в това. По-грубите късове се ценят за лъскане на дърво или гладък камък, а по-тънките се използват на ръкохватките на ножове и мечове; дори прогизнали от кръв не стават хлъзгави. — Закашля се отново, изтри устата си и отпи още бренди. Пое си дъх, изхриптя и продължи: — Тъй. Заслизахме надолу, в нашите зимни дрехи, към онова слънчево градче. Прилкоп като че ли беше сигурен, че ще ни посрещат радушно, тъй че се изненада, когато хората ни зяпнаха и след това извърнаха глави. Градът на билото беше смятан за обитаван от демони. В онова градче видяхме изоставени сгради, построени от камъка, плячкосан от града, но вече смятани за обитавани от тъмни духове. Никой не ни посрещна гостоприемно, дори когато Прилкоп им показа сребърни монети. Няколко деца тръгнаха подир нас, викаха и ни замерваха с камъни, докато възрастните не ги прибраха. Слязохме до кейовете и там Прилкоп успя да ни купи превоз на един зле поддържан съд.

— Корабът беше там, за да купи риба и масло, и вонеше на тях. Екипажът беше най-пъстрата сган, която бях виждал: младежите изглеждаха окаяно, а по-старите бяха или ужасно нещастни, или бяха претърпели многократно грубо отношение. Извадено око тук, дървен крак на друг, а не един му бяха останали само осем пръста на ръцете. Опитах се да убедя Прилкоп, че не бива да се качваме на кораба, но той беше убеден, че ако не се махнем от онова градче, ще си загубим живота през нощта. Смятах, че корабът е също толкова лош избор, но той бе настоятелен. Тъй че се качихме. — Замълча. Хапна още малко супа, избърса си устата, отпи от брендито и грижливо избърса отново уста и пръсти. Вдигна лъжицата си и я остави. Пийна още бренди. После насочи слепите си очи към мен и за първи път, откакто се бяхме срещнали отново, по лицето му пробяга дяволита усмивка. — Слушаш ли?

Засмях се, като разбрах, че в него все още има дух.

— Знаеш, че слушам.

— Знам. Фиц, усещам те. — Вдигна ръка и ми показа върховете на пръстите, които някога бяха посребрени с Умение, а сега бяха срязани до гладък белег. — Върнах връзката си към теб отдавна. А те отрязаха среброто от пръстите ми, защото предположиха колко е силна. Тъй че през годините на затвора си мислех, че си въобразявам връзката си с теб. — Кривна глава. — Но мисля, че е истинска.

— Не знам — признах. — Нищо не съм усетил през всичките години, докато бяхме разделени. Понякога мислех, че си умрял, а понякога — че напълно си забравил приятелството ни. — Спрях. — Освен в нощта, когато пратеничката ти беше убита в дома ми. Имаше кървави отпечатъци от пръсти на ваянието, което беше оставил за мен, онова с теб, Нощни очи и мен. Отидох да ги избърша и се заклевам, че тогава нещо се случи.

— О. — Той затаи дъх. Известно време се взираше сляпо. После въздъхна. — Тъй. Сега разбирам. Не знаех какво беше тогава. Не знаех, че един от пратениците ми е стигнал до теб. Те бяха… Болеше ме много и изведнъж ти се появи, докосна ме по лицето. Изкрещях да ми помогнеш, да ме спасиш или да ме убиеш. После ти изчезна. — Примига със слепите си очи. — Беше в нощта… — Зяпна да си поеме дъх и се подпря на масата. — Прекърших се — призна. — Прекърших се онази нощ. Не ме бяха прекършили, нито с болката, нито с лъжите или глада. Но онзи момент, когато беше там и след това те нямаше… точно тогава се прекърших, Фиц.

Бях се смълчал. Как се беше прекършил? Беше ми казал, че Слугите го изтезавали, за да им каже къде е синът му. Син, за когото той не знаеше нищо. За мен това беше най-ужасяващата част от разказа му. Изтезаван човек, който крие знание, съхранява някаква частица власт над живота си. Изтезаван човек, който няма никакво знание, което да размени, няма нищо. Шута не беше имал нищо. Никакъв инструмент, никакво оръжие или знание, което да спазари, за да спре или смали мъчението си. Шутът беше безсилен. Как може човек да каже нещо, което не знае?

Той заговори отново.

— След време, много дълго време, осъзнах, че от тях нямаше нито звук. Никакви въпроси. Но аз им отговарях. Казвах им каквото трябваше да знаят. Крещях името ти, отново и отново. И така те научиха.

— Какво научиха, Шуте?

— Научиха името ти. Аз те предадох.

Явно не разсъждаваше ясно.

— Шуте, не си им дал нищо, което да не са знаели. Ловците им вече бяха в дома ми. Бяха проследили пратеничката ти. Така кръвта се появи на ваянието. Така си ме усетил при себе си. Те вече ме бяха намерили. — Докато казвах тези думи, умът ми се върна към онази отдавнашна нощ. Ловците на Слугите бяха проследили пратеничката му до моя дом и я бяха убили преди да успее да ми предаде думите на Шута. Това беше преди години. Но само преди седмици друга негова пратеничка бе стигнала до Върбов лес и ми бе предала предупреждението му и молбата му към мен: да намеря сина му. Да го скрия от ловците. Издъхващата пратеничка беше казала, че я преследват, че преследвачите ѝ са по горещата ѝ диря. Не бях видял никаква следа от тях. Или не бях разпознал следите, които бяха оставили? Имало беше отпечатъци от конски копита в пасището, дъските на оградата бяха смъкнати. Тогава бях пренебрегнал това като съвпадение, защото ако бяха преследвали пратеничката, щяха да са направили някакъв опит да предопределят съдбата ѝ.

— Ловците им не са намерили теб — настоя Шутът. — Мисля, че са проследили жертвата си. Но не са търсели теб. Слугите, които ме изтезаваха, нямаше как да знаят, че ловците им са там в същия момент. Нито колко важен си, докато не изкрещях името ти няколко пъти. Бяха мислили, че си бил само моят Катализатор. Само човек, когото съм използвал. И изоставил… Защото за тях един Катализатор е инструмент, не истински спътник. Не и приятел. Не човек, който споделя сърцето на пророка.

Помълчахме.

— Шуте, има нещо, което не разбирам. Казваш, че не знаеш нищо за своя син. Но като че ли вярваш, че той трябва да съществува, на думата на онези в Клерес, които са те изтезавали. Защо би повярвал, че те знаят за такова дете, след като ти не си знаел?

— Защото те имат сто, или хиляда, или десет хиляди предсказания, че ако аз успея като Бял пророк, след мен ще дойде такъв наследник. Някой, който ще предизвика още по-големи промени в този свят.

Заговорих внимателно. Не исках да го разстройвам.

— Но имаше и хиляда пророчества, според които ти щеше да умреш. А не умря. Тъй че можеш ли да си сигурен, че тези предсказания за син са реални?

Той поседя мълчаливо известно време.

— Не мога да си позволя да се съмнявам в тях. Ако наследникът ми съществува, трябва да го намерим и да го защитим. Ако пренебрегна възможността за съществуването му и ако той съществува и го намерят, тогава животът му ще е окаян, а смъртта му ще е трагедия за света. Тъй че трябва да вярваме в него, макар и да не мога да кажа ясно как може да се е появило такова дете. — Зарея слепия си поглед в тъмното. — Фиц. Там, на пазара. Като че ли си спомням, че той беше там. Че го докоснах и в онзи момент го познах. Моят син. — Вдиша хрипливо и заговори с разтреперан глас: — Всичко около нас беше светлина и яснота. Можех не само да виждам, можех да видя всички възможности, проточили се напред от онзи момент. Всичко, което можехме да променим заедно.

Гласът му заглъхна.

— Нямаше никаква светлина. Зимният ден гаснеше и единственото човешко същество близо до теб беше… Шуте. Какво ти е?

Беше се люшнал в стола си и след това хвана лицето си в шепи. Отрони тъжно:

— Не се чувствам добре. И… усещам, че гърбът ми е мокър.

Сърцето ми се сви. Приближих се и застанах до него.

— Наведи се напред — подканих го кротко. Като по чудо, той се подчини. Гърбът на нощницата беше намокрен от нещо, което не беше кръв. — Вдигни си ризата — приканих го и той се опита. С моя помощ оголи гърба си и отново не възрази. Вдигнах високо свещта. — О, Шуте — възкликнах, преди да съм успял да овладея гласа си. Един голям и възпален оток до гръбнака му се беше разцепил и от него по нашарения му с белези костелив гръб сълзеше мръсна течност. — Стой мирно — казах му и пристъпих към водата, която се топлеше на огъня. Накиснах кърпата в нея, изцедих я и го предупредих: — Стегни се.

След което я притиснах до раната. Той изсъска силно, после отпусна чело на скръстените си ръце на масата.

— Като мехур е. Отворил се е и сега се изцежда. Мисля, че това може да е добре.

Шутът потръпна леко, но не отвърна. Едва след миг осъзнах, че е в безсъзнание.

— Шуте? — Докоснах го по рамото. Никаква реакция. Пресегнах се с Умението и намерих Сенч.

Шутът тръгна на зле. Има ли някой лечител, да го изпратиш в старите ти покои?

Никой, който може да знае пътя, дори да има някой буден в този час. Да дойда ли?

Не, аз ще се погрижа за него.

Сигурен ли си?

Да.

Може би беше по-добре да не въвличаме никой друг. Може би беше по-добре да сме само той и аз, както бе толкова често преди. Запалих още свещи, за да ми дадат светлина, и донесох леген. Почистих раната колкото можах. Той беше отпуснат и неподвижен, не помръдна дори когато намокрих с вода мехура и го и попих. Не кървеше.

— Също като на кон — чух се как отроних през зъби. Изчистен, разцепеният мехур зейна на гърба му все едно някаква зла уста бе отворила кожата му. Продължаваше надълбоко. Стегнах се и огледах изтерзаното му тяло. Имаше още загноявания. Издуваха се, някои лъскави и почти бели, други червени и възпалени, и обкръжени от мрежи тъмни жилки.

Гледах умиращ човек. Твърде много беше пострадал. Да си мисля, че по някакъв начин храна и почивка могат да го доближат до изцеляване, беше глупост. Това само щеше да удължи агонията му. Инфекциите, които го унищожаваха, бяха твърде повсеместни и напреднали. Можеше дори вече да е мъртъв.

Опрях длан на шията му и поставих два пръста на точката на пулса. Сърцето му все още биеше: усетих го в слабото туптене на кръвта. Затворих очи и задържах пръстите си там, извличайки странна утеха от този успокояващ ритъм. През мен премина вълна на замайване. Бях стоял буден твърде дълго и бях пил твърде много на пиршеството, преди да добавя и бренди, докато седях с Шута. Изведнъж се почувствах състарен и неописуемо уморен. Тялото ме болеше от годините, които бях струпал върху него, и изпитанията, на които го бях подлагал. Старата позната болка от зарасналата рана от стрела в гърба ми, толкова близо до гръбнака ми, потръпна събудена и порасна до неизбежното глухо туптене, сякаш нечий пръст настойчиво човъркаше в нея.

Само че белега отдавна го нямаше. Както и болката от раната. Това осъзнаване прошепна в ума ми, леко като първото полепване на снежинки по прозорец. Не погледнах към него, но приех ставащото. Издишах бавно и останах съвсем неподвижен в собствената си кожа. В нашата кожа.

Измъкнах съзнанието си от собственото си тяло, плъзнах го в това на Шута и чух как издаде тих стон, стон на ранен човек, смутен в най-дълбокия му сън. Не се тревожи. Не търся тайните ти.

Но самото споменаване на тайни го разбуди. Възпротиви се малко, но аз останах затаен и не мисля, че можеше да ме намери. Когато затихна, оставих съзнанието си да плъзне като тънък филиз през тялото му. Леко. Продължи леко, казах си. Позволих си да усетя болката от раната на гърба му. Изцеденият мехур не беше толкова опасен, колкото тези, които не бяха. Бях го опразнил, но отровите от някои от другите действаха по-надълбоко в тялото му и той нямаше сила да се бори с тях.

Обърнах ги. Изтласках ги навън.

Не ми отне толкова много усилие. Действах внимателно, исках от плътта му колкото се може по-малко. На друго място опрях пръстите си на отоците и извиках отровата нагоре. Горещата кожа се изпъна до пръсване, отвори се под пръстите ми и отровите закапаха навън. Използвах силата си на Умение по начин, за който не бях знаел, че може, и все пак ми изглеждаше толкова очевидно в този момент. Разбира се, че действаше така. Разбира се, че можеше да направи това.

— Фиц.

— Фиц.

— ФИЦ!

Някой ме сграбчи и ме дръпна назад. Изгубих равновесие и паднах. Някой се опита да ме задържи, не успя и се ударих силно в пода. Изпъшках, изхриптях и след това отворих очи. Отне ми малко време, докато осъзная това, което виждах. Гаснещата светлина от огъня огряваше лицето на Сенч. Беше сковано от ужас. Гледаше ме отгоре. Помъчих се да проговоря и не можах. Бях толкова уморен, толкова много уморен. Пот засъхваше по тялото ми и дрехите ми бяха полепнали по мен, подгизнали. Вдигнах глава и видях, че Шутът се е смъкнал на масата. Червената светлина от огъня показваше гной от десетина рани по гърба му. Завъртях глава и очите ми срещнаха ужасения поглед на Сенч.

— Фиц, какво правеше? — попита ядосано, сякаш ме беше хванал в някакъв мръсен и отвратителен акт.

Помъчих се да си поема дъх, за да отвърна. Той извърна поглед от мен и осъзнах, че още някой е влязъл в стаята. Копривка. Разбрах, че е тя, когато изтласка сетивото ми Умение от себе си.

— Какво е станало тук? — попита, а когато се приближи достатъчно, за да види оголения гръб на Шута, ахна стъписана. — Фиц ли направи това? — обърна се към Сенч.

— Не знам. Разпали огъня и донеси още свещи — нареди той с разтреперан глас, щом се смъкна на стола, който бях оставил празен. Отпусна треперещите си ръце на коленете си и се наведе към мен. — Момче! Какво правиш?

Спомнил си бях как да вкарам въздух в дробовете си.

— Опитвах се да спра… — поех си отново дъх — отровите.

Толкова трудно беше да се превъртя. Болеше ме всяка фибра в тялото ми. Когато опрях дланите си на пода, за да се опитам да се вдигна, бяха мокри. Хлъзгави. Вдигнах ги и ги поднесох към очите си. Капеше водниста кръв и гной. Сенч тикна в ръцете ми една трапезна кърпа.

Копривка беше хвърлила дърва в огъня и той се разпали. Запали нови свещи и подмени вече изгорелите.

— Вони — каза тя и погледна към Шута. — Всички са отворени и текат.

— Затопли чиста вода — каза ѝ Сенч.

— Да повикам ли лечителите?

— Твърде много за обясняване, а ако умре, ще е по-добре да не се налага да се обяснява изобщо. Фиц. Ставай. Говори ни.

Копривка беше като майка си, по-силна, отколкото би очаквал човек от дребна жена като нея. Бях успял да се надигна и тя ме сграбчи под мишниците и ми помогна да се изправя. Подпрях се на стола и едва не го съборих.

— Чувствам се ужасно — казах. — Толкова слаб. Толкова уморен.

— Значи може би вече знаеш как се чувстваше Ридъл, когато изгори силата му толкова небрежно — каза тя язвително.

Сенч овладя разговора.

— Фиц, защо наряза Шута така? Скарахте ли се?

— Не е нарязвал Шута. — Копривка беше намерила водата, която бях оставил да се топли до огъня. Намокри същата кърпа, която бях използвал по-рано, изстиска я и предпазливо изтърка с нея гърба на Шута. Носът ѝ се набръчка и устата ѝ беше присвита от отвращение от мръсната гной, докато я почистваше. Повтори действието и каза: — Опитваше се да го изцери. Всичко това е било изтласкано отвътре навън. — Погледна ме презрително. — Седни на камината, преди да си рухнал. Помисли ли поне просто да приложиш изтегляща лапа на това, вместо безразсъдно да се опитваш да цериш сам с Умението?

Приех съвета ѝ и се опитах да се смъкна отново на камината що-годе прилично. Тъй като никой от двамата не гледаше към мен, беше суетен опит.

— Не — отвърнах ѝ в усилие да обясня, че отначало не бях възнамерявал да го лекувам. После спрях. Нямаше да си хабя времето.

Сенч се беше надвесил напред и лицето му изведнъж грейна от просветление.

— Аха! Сега разбирам. Шутът трябва да е бил вързан с ремък за стол, с шипове, стърчащи от гърба, и ремъкът бавно се е стягал, за да го принуди постепенно да се опре на шиповете. Ако се е борил, раните са ставали по-големи. Докато ремъкът се е стягал, шиповете са влизали по-дълбоко. Тези стари рани изглеждат сякаш се е държал доста дълго. Но подозирам, че е имало нещо на шиповете, екскремент или някакво друго мръсно вещество, предназначено да причини дълготрайна инфекция.

— Сенч, моля те — казах немощно. Призля ми от образа, който рисуваше. Надявах се Шутът да е в безсъзнание. Всъщност не исках да знам как Слугите са причинили раните му. Нито исках той да го помни.

— А интересната част в това — продължи Сенч, без да се вслуша в молбата ми, — е, че инквизиторът е приложил философия на изтезание, на която никога досега не съм се натъквал. Учили са ме, че за да бъде изтезанието изобщо ефективно, на жертвата трябва да бъде позволен елемент на надежда: надежда, че болката ще спре, надежда, че тялото все още би могло да се изцери, и тъй нататък. Ако отнемеш това, какво има да спечели субектът, като предаде информацията си? В този случай, ако е бил наясно, че раните му преднамерено са били отравяни, след като шиповете пронижат плътта, тогава…

— Лорд Сенч! Моля ви! — Копривка изглеждаше възмутена.

Старецът спря.

— Моля за извинение, Майсторке на Умението. Понякога забравям… — Думите му заглъхнаха. Двамата с Копривка знаехме какво има предвид. Трактатът, който изнасяше, беше годен за чирак или колега професионален убиец, не за хора с нормална чувствителност.

Копривка се изправи и пусна мократа кърпа в купата с вода.

— Почистих раните толкова добре, колкото може с вода. Мога да повикам от лазарета за превръзка.

— Няма нужда да ги въвличаме. Имам билки и мехлеми тук.

— Сигурна съм, че имате — отвърна тя и ме погледна. — Изглеждаш ужасно. Предлагам да помолим някой паж да ти донесе закуска в стаята ти долу. Ще му кажем, че си преял на вечеря.

— Имам подходящото момче за тази работа — заяви внезапно Сенч. — Казва се Аш.

Погледна ме многозначително и не издадох на Копривка, че вече съм се запознал с момчето.

— Сигурен съм, че ще се справи — казах тихо, докато се чудех що за план разгръща Сенч.

— Е, добре, оставям ви двамата. Лорд Фелдшпат, лейди Кетрикен ме уведоми, че сте помолили за кратка аудиенция с нея утре следобед. Не закъснявайте. Трябва да се присъедините към чакащите извън залата ѝ за частни аудиенции.

Погледнах я озадачено.

— Ще обясня — увери ме Сенч. Още един от плановете му. Усмихнах се уморено на Копривка, докато тя излизаше. Когато Сенч стана, за да потърси целебните си билки и мехлеми, се размърдах предпазливо. Гърбът ми се беше вкочанил, изящната риза бе полепнала по мен от пот. С колкото вода беше останала в котлето почистих ръцете си. После докретах до един от столовете до масата.

— Изненадан съм, че Копривка знае пътя до тук.

— Избор на Предан. Не мой — отвърна Сенч отривисто. Говореше от другия край на стаята. — Никога не е харесвал тайните ми. Така и не разбра колко са необходими.

Върна се, понесъл синьо гърне с дървена запушалка и няколко парцала. Когато го отвори, лютата миризма на мехлем ужили носа ми и донякъде прочисти главата ми. Станах и преди да е успял да пипне Шута, взех парцалите и лекарството от него.

— Аз ще го направя.

— Както желаеш.

Безпокоеше ме, че Шутът все още не ни усеща. Отпуснах ръка на рамото му и леко потърсих към него.

— А, не! — предупреди ме Сенч. — Никакви такива. Остави го да си почине.

— Станал си много чувствителен към употребата на Умение — подхвърлих, гребнах от мехлема с парцала и го притиснах в една от по-малките рани на гърба на Шута.

— Или ти си станал по-невнимателен с начина на употребата му. Помисли над това, момче. И ми докладвай, докато поправяш каквото си направил.

— Малко има за казване, което да не съм ти пратил с Умение от празненствата. Мисля, че имаш кротка, но ефикасна пиратска търговия по реката, която избягва всички тарифи и данъци. И един морски капитан, амбициран да я разшири до търговия с Бинград.

— И знаеш съвсем добре, че не това ми трябва да се докладва! Недей да ми шикалкавиш, Фиц. След като ме помоли за лечител, опитах отново да се пресегна до теб. Не можах, но успях да доловя колко напрегнато увлечен беше другаде. Помислих, че не съм достатъчно силен, тъй че помолих Копривка да стигне до теб. А след като и двамата не можахме да те пробием, дойдохме тук. Какво правеше?

— Просто… опитвах се да му помогна да се изцери. Един от мехурите на гърба му се отвори сам. И когато се опитах да го почистя, разбрах, че… че той умира, Сенч. Бавно умира. Твърде зле е. Не мисля, че може да събере сила достатъчно бързо, за да го изцерим. Добра храна, почивка и лекарства само ще отложат неизбежното. Твърде далече е отишъл, за да мога да го спася.

— Е… — Сенч изглеждаше стъписан от откровеността ми. Отпусна се в стола си и вдиша дълбоко. — Мисля, че всички вече разбрахме това още долу в лазарета, Фиц. Това бе една от причините да преценя, че ще искаш по-тихо място за него. Място на покой и усамотение. — Гласът му заглъхна.

От думите му това, пред което бях изправен, стана по-реално.

— Благодаря ти за това — отвърнах хрипливо.

— Съвсем малко е и колкото и да ми е тъжно, едва ли бих могъл да направя нещо повече и за двама ви. Знаеш, надявам се, че ако можех, щях да направя много повече. — Изправи рамене и вдигналите се пламъци на огъня очертаха профила му. Изведнъж видях усилието, което влагаше старецът дори и в този малък жест. Щеше да седи изправен и бе изкачил всички тези стъпала часове преди разсъмване заради мен, и щеше да се помъчи всичко това да изглежда все едно е нищо, дреболия. Ала не беше. И ставаше все по-трудно и по-трудно за него да поддържа тази фасада. Студ ме обзе, щом прозрях истината. Сенч не беше толкова близо до смъртта колкото Шута, но бавно се отдалечаваше от мен с неумолимия отлив на старостта.

Той заговори колебливо, загледан в огъня, вместо към мен.

— Ти някога ме изтегли от другата страна на смъртта. Свидлив беше с подробностите и не съм намерил нищо в нито един ръкопис за Умението, което да споменава за такъв подвиг. Мислех, че може би…

— Не. — Намазах още мехлем на една от раните. Оставаха само още две. Гърбът ме болеше гадно от навеждането, главата ми от години не беше пулсирала толкова ужасно. Изтласках мисълта за болкоуспокояващи и чай от елфова кора. Умъртвяването на тялото за болката винаги взима своята дан от ума, а не можех да си позволя това точно сега. — Не съм бил свидлив с информация, Сенч. Беше по-скоро нещо, което се случи, отколкото да съм го направил. Обстоятелствата не бяха нещо, което да мога да уподобя. — Потиснах трепета си при тази мисъл.

Приключих със задачата си. Усетих, че Сенч е станал и стои до мен. Подаде ми мек сив плат. Изпънах го грижливо върху намазания гръб на Шута и след това дръпнах нощницата над него. Наведох се и заговорих на ухото му:

— Шуте?

— Не го буди — спря ме Сенч твърдо. — Има сериозни причини човек да изпадне в несвяст. Остави го на мира. Когато и тялото, и умът му са готови да се събудят, ще се събуди.

— Знам, че си прав.

Вдигането и пренасянето на Шута на леглото се оказа по-трудна задача, отколкото трябваше да е. Положих го по корем и го завих топло.

— Изгубил съм представа за времето — признах на Сенч. — Как си стоял тук вътре, през всичките години, без да можеш да зърнеш и късче небе?

— Полудях — отвърна той весело. — По един полезен начин, бих могъл да добавя. Без дърдоренето и драскането по стените, както би могло да се очаква. Просто се увлякох дълбоко в своя занаят и всичките му аспекти. А и не бях чак толкова ограничен тук, както би могъл да си помислиш. Имах други самоличности и понякога излизах рисковано из замъка или в града.

— Лейди Дайми — подхвърлих с усмивка.

— Тя беше едната. Имаше други.

Ако беше искал да знам, щеше да ми е казал.

— Колко остава до закуска?

Той изсумтя гърлено.

— Ако беше пазач, сигурно щеше да ставаш вече от нея. Но за теб, дребен благородник от имение, за което никой изобщо не е чувал, на първото ти посещение в замък Бъкип, е, ще ти бъде простено да поспиш малко след снощните празненства. Ще предам на Аш и той ще ти донесе храна след като подремнеш.

— Къде го намери?

— Той е сирак. Майка му беше курва от особения сорт, покровителстван главно от богати млади благородници, които имат… нетипични вкусове. Работеше в едно заведение на около ден езда оттук. Полезно разстояние от град Бъкип за този тип дейности, които един млад благородник би предпочел да запази в тайна. Умря кърваво при едно тайно рандеву, свършило ужасно зле — за нея, както и за Аш. Един осведомител прецени, че може да ми е от полза да знам най-големият син на кой благородник има такива наклонности. Аш беше свидетел, не на смъртта ѝ, а на мъжа, който я уби. Трябваше да се разпоредя да го доведат при мен и когато го разпитах за това, което е видял, открих, че има чудесно око за подробностите и остър ум. Описа ми благородника чак до плетката на дантелата на маншетите му. Беше отраснал така, че да е полезен за майка си и други в занаята ѝ, тъй че имаше добре развит инстинкт за дискретност. И хитрост.

— И събиране на тайни.

— И това, да. Майка му не беше улична курва, Фиц. Млад благородник можеше да я вземе на игралните маси или в по-изисканите заведения в град Бъкип, без да го е срам от компанията ѝ. Знаеше поезия и можеше да я пее със съпровод на лютня. Той е момче, вървяло в два свята. Може да няма дворцови маниери все още и човек може да долови, че не е роден в кралския двор, когато говори, но не е невеж уличен плъх. Ще бъде полезен.

Кимнах замислено.

— И искаш да ми служи като паж докато съм тук, за да…?

— За да можеш да ми кажеш какво мислиш за него.

Усмихнах се.

— Не за да ме наблюдава за теб?

Сенч разпери ръце неодобрително.

— И да го прави, какво би могъл да види, което аз вече да не знам? Приеми го като част от тренировката му. Възлагай му предизвикателни задачи. Помогни ми да го наточа добре.

И отново, какво можех да кажа? Той правеше за мен и за Шута всичко, което можеше да се направи. Можех ли да направя по-малко? Познал бях мехлема, който бях разтрил в раните на Шута. Маслото за него се извличаше от дробовете на риба, рядко виждана в нашите северни води. Беше скъпо, но той не се беше поколебал да ми го даде. Нямаше да се поскъпя да му дам каквото мога в замяна. Кимнах.

— Ще сляза в старата си стая да поспя малко.

Сенч кимна.

— Пренатоварен си, Фиц. По-късно, след като си починеш, бих искал писмен доклад за това лекуване. Когато се пресегнах за теб… е, можах да те намеря, но все едно че не беше себе си. Сякаш толкова се беше потопил в лекуването на Шута, че се превръщаше в него. Или двамата се сливахте.

— Ще го напиша — обещах му, зачуден как ли ще мога да му опиша нещо, което самият аз не разбирах. — Но в замяна ще те помоля да ми подбереш нови ръкописи по лечението с Умение и отдаване на сила. Вече прочетох онези, които ми беше оставил.

Той пак кимна, доволен, че моля за такива неща, и ме остави, шмугна се зад гоблена и се скри. Проверих Шута. Все още спеше дълбоко. Сложих дланта си над лицето му със страх да не го докосна и да го събудя, но и притеснен, че усилията ми може да са усилили треската му. Но изглеждаше по-хладен и дъхът му беше по-дълбок. Изправих се, прозях се и след това направих грешката да се протегна.

Приглуших болезнения си стон. Постоях за миг неподвижно, след това предпазливо разкърших рамене. Не си го бях въобразил. Пресегнах се отзад и боязливо дръпнах ризата, полепнала по гърба ми. След това намерих огледалото на Сенч. Това, което видях, ме стъписа.

Сълзящите рани на гърба ми бяха много по-малки от тези на Шута; и не бяха подпухнали и зачервени от инфекция. Само зееха няколко малки наранявания все едно някой многократно ме е намушкал с кама. Не бяха кървили много; прецених, че са плитки. И предвид склонността ми да се изцерявам бързо, като нищо щяха да се махнат за ден-ден и половина.

Заключението, до което трябваше да стигна, бе очевидно. В изцеряването с Умение на раните на Шута бях получил тези техни малки близнаци. Събуди се внезапен спомен и огледах корема си. Там, точно където бях затворил раните, които моят нож бе направил на тялото на Шута, имаше низ от зачервени вдлъбнатини. Пипнах една от тях и потръпнах. Не болезнено, но раздразнено. Завихрилите се мисли ми предложиха десетина обяснения. В споделянето на сила с Шута всъщност бях споделил плът с него, така ли? Дали неговите рани се затваряха, защото моите се бяха отворили? Придърпах ризата около себе си, добавих дърва в огъня, взех си жакета с многото копчета и заситних надолу по прашните стъпала към старата ми спалня. Надявах се да намеря някакви отговори в свитъците, които Сенч ми бе обещал. Дотогава щях да затая тази малка неприятност за себе си. Нямах никакво желание да участвам в експериментите, които Сенч несъмнено щеше да измисли, ако научеше за това.

Затворих вратата и тя стана неразличима. Надникнах навън през капаците на прозореца и разбрах, че зимното утро не е далече. Е, щях да поспя поне малко и да съм благодарен. Добавих цепеница в гаснещия огън, провесих на един стол съсипаните си труфила, намерих практичната вълнена нощница на лорд Фелдшпат и потърсих леглото си от детството. Сънените ми очи обходиха познатите стени. Кривата пукнатина в стената си беше там — винаги ми бе напомняла за меча муцуна. Онази дупка в тавана я бях направил, докато упражнявах сложен замах с ръчна брадва, която беше излетяла от ръцете ми. Гобленът с крал Мъдрост, преговарящ с Праотците, бе сменен с гоблен с два биещи се елена. Предпочитах го. Вдишах дълбоко и се наместих в леглото. У дома. Въпреки всички тези години това беше домът ми. Потънах в дълбок сън, пазен от здравите стени на замък Бъкип.