Гонитбата на Шута

20.Белязване на време

Най-добрият начин, който знам, за да спра да мисля, е да взема брадва и да се опитам да убия някого с нея. Нямах никакви потенциални жертви наоколо, но винаги съм имал живо въображение. Слязох в двора за упражнения и потърсих Фоксглоув.

Денят бе ясен и студен. Фоксглоув беше облечена топло, но от подопечните ѝ вече се вдигаше пара, докато преминаваха от една тренировка на друга. Тя държеше дървен учебен меч и боравеше с него без задръжки, докато обикаляше редиците на бойците си.

— Тази ръка е незащитена, шляпа безцелно и си проси да бъде отсечена — каза на един, когато пристигнах, и го перна здраво, за да му го напомни. Останах в края на двора и изчаках да ме забележи.

Мисля, че вече ме беше усетила, но ме остави да погледам какво прави, преди да се обърне към мен. Вече бе добавила петима души към така наречената ми гвардия. Остави всички да си поемат дъх и тръгна през двора за упражнения към мен.

— Е. Не мога все още чак да съм горда от работата си, но напредват. Веднага оповестих, че искаме да вземем няколко опитни гвардейци. Привлякох няколко, които са уволнени от частите си, защото са малко попрестарели или твърде увредени от стари рани. Ще им дам шанс и ще видим кои ще задържим.

— Бойци с брадви? — попитах.

Тя повдигна вежда.

— Лили ей там ми се похвали, че я бива с брадвата. Не съм я видяла още, тъй че не мога да кажа. Жизнен като че ли може да стане такъв. Някой ден. Защо? Смяташ, че ще ти трябва такъв гвардеец в отряда ли?

— Не. Трябва ми партньор за упражнение.

Тя ме изгледа за миг втренчено. После пристъпи към мен и опипа ръката ми под рамото и под лакътя. Шибването с опакото на ръката в корема ми ме изненада, но не ми изкара въздуха.

— Сигурен ли си, че искаш да го направиш? Не е много подходящо за принц. — Погледнах я и след миг тя кимна. — Добре. Лили!

Жената, която извика, беше с моя ръст и мускулеста. Фоксглоув я прати за учебни брадви и след това ме попита:

— С тези дрехи ли?

Не исках да се връщам в покоите си и да се преобличам. Твърде много време щеше да отнеме, а твърде много мисли ме глождеха, готови да изригнат в мозъка ми.

— Така е добре.

— Не. Няма да е добре. Мисля, че има някакви кожени якета в склада за снаряжение. Иди веднага, за да не караш Лили да чака. — Когато се обърнах да тръгна, добави: — Има нещо, за което да помислиш. Умът ти ще помни как да направиш нещо и ще мислиш, че все още можеш да го направиш. Тялото ти ще се опита. И ще се провали. Гледай да не се нараниш. Уменията ще се върнат. Не бързо и не изцяло, но достатъчно.

Не ѝ повярвах. Но много преди края на учебните ѝ тренировки с новобранците ѝ повярвах. Защото Лили ме преби. Дори когато си я представих като някой от наемниците, които бяха отвлекли малкото ми момиче, не можах да я надвия. Дървената учебна брадва, утежнена с олово, тежеше колкото кон. Не бях сигурен дали милост или жалост накара Фоксглоув да извика Лили да поработи с Жизнен, а след това ме посъветва да ида в потилните и после да си почина. Постарах се да не влача крака, когато напуснах сцената на поражението си. Работата беше изпълнила целта си — да ме накара да не мисля за цяра Умение, който прилагаха на Сенч, но ме хвърли в яма на безнадеждност, в сравнение с която мрачната ми потиснатост от елфовата кора приличаше на весело пързаляне с шейна. Току-що бях доказал на себе си, че дори да имам възможността в този момент да си върна дъщеря си, тя най-вероятно ще ме види как умирам. Мисля, че навъсеното ми изражение въздържа да ме заговорят в потилните. На другите можеше и да изглежда, че съм в средата на четвъртото десетилетие на живота си, но бяха минали повече от трийсет години, откакто бях мускулестият гребец и воин, какъвто бях на двайсет. Тялото ми отразяваше живота, който бях живял през последните двайсет години като благородник земеделец.

Когато се дотътрих до покоите си, заварих Стабилен подпрян до вратата. Отключих и той ме последва вътре без думи. Щом затворих вратата, каза:

— До утре окото ти ще посинее възхитително.

— Вероятно. — Погледнах сина на Бърич и Моли. Дъното на отчаянието ми се разтвори и пропаднах през него. Очите на Бърич, устата на Моли… — Не знам как да спася малката ти сестра. Днес, за един момент, имахме шанса със Сенч. И той си отиде. Не знам къде е Пчеличка, а дори и да знаех, съмнявам се, че мога да си я върна. Умението ми се разпада, не мога да боравя с оръжие както някога. Точно когато най-много се нуждае от мен, не мога да ѝ помогна. — Безполезните глупави думи излязоха от устата ми сами.

Лицето му стана почти безизразно. После той направи две крачки към мен, сграбчи ме за раменете и доближи лицето си до моето.

— Спри — изръмжа ми. — Давиш ни всички в безнадеждност, когато трябва да сме силни. Фиц, след като баща ми умря, ти дойде при нас. Ти беше този, който ме научи да бъда мъж. В името на Ел, покажи го отново! Вдигни стените си! И ги дръж здраво.

Почувствах се като човек, който изведнъж разбира, че кесията му е отрязана. Онази внезапна изненада и миг на проверка, за да видиш дали не си сбъркал. Не. Стените ми бяха смъкнати и наистина бях позволил на чувствата си да прелеят като река в пороен дъжд. Вдигнах ги рязко и осъзнах, че съм притеглил от силата на Стабилен, за да го направя. Верен на името си, той стоеше непоклатим като скала, стиснал ръцете ми.

— Намери ли ги? — попита ме грубо и кимнах. — Дръж ги тогава — заповяда ми, пусна ме и отстъпи назад. Стори ми се, че се олюля малко, но при загрижения ми поглед се усмихна. — Закачих килима ти с петата си. Нищо повече.

Седнах на ръба на леглото и проверих стените си отново.

— Достатъчно плътни ли са? — попитах го и той кимна. — Не съм на себе си — казах, отвратен от това жалко оправдание.

— Да. Не си, Том… Фиц. Всички мразим да чакаме и да се надяваме на вест, но нищо друго не можем да направим. Никой не те обвинява за това, което се случи. Как можеше някой да го предвиди? Изправени сме срещу толкова неудържима магия, колкото когато Алените кораби претопяваха градовете ни. — Усмихна се. — Поне така мисля. Това е било преди да се родя.

Кимнах му, но думите му не ме утешиха.

Той седна до мен.

— Спомняш ли си нещо необичайно за преминаването ви през камъните?

— Мисля, че Сенч припадна точно когато ме притегли в камъка, тъй че не използваше Умението, за да ни помогне да направим прехода. — Не ми харесваше да си го спомням. — Съзнавах, че сме в преход. Осъзнавах самоличността си по начин, по който не помня да съм я осъзнавал преди, когато съм пътувал през камъните. Мъчех се да се задържа за Сенч и да го запазя цял. Но за да направя това, трябваше да пусна собствените си стени. Ако разбираш какво имам предвид.

Той кимна намръщено. Заговори бавно.

— Не съм надарен в Умението. Усещам го. Имам много сила, която мога да отдавам, но не мога да го управлявам добре. Мога да помагам на някой друг, но не и да го започна сам.

Кимнах.

— Всъщност не съм сигурен дали изобщо съм Умел. Мисля, че просто съм човек, който може да дава сила. Като баща ми.

Кимнах отново и казах:

— Да, като Бърич.

Той преглътна.

— Почти не познавам малката си сестра. Върбов лес е далече и тя сякаш всъщност не беше част от живота ми. Видях я няколко пъти, но ми се стори, ами… глупавичка. Сякаш никога нямаше да стане личност. Тъй че не я опознах. Сега съжалявам за това. Искам да знаеш, че ако по някакъв начин ти потрябва силата ми, трябва само да ме помолиш.

Знаех, че е искрен. И знаех, че твърде малко може да направи за мен.

— Тогава се погрижи за по-голямата си сестра и я защитавай по всякакъв възможен начин. Не знам какво ми предстои. Бъди до нея и я защити.

— Разбира се. — Погледна ме все едно си мислеше, че съм малко побъркан. — Тя ми е сестра. И съм част от личната котерия на краля. Какво друго да правя?

Какво друго, наистина? Почувствах се малко глупаво. Попитах:

— Сенч по-добре ли е?

Той се намръщи. Погледна надолу, после вдигна очи и впи погледа си в мен.

— Не. — Прокара пръсти през косата си, после вдиша дълбоко и попита: — Колко знаеш за дейностите му със стълбовете и камъните?

Сърцето ми изстина.

— Всъщност почти нищо.

— Е, винаги е имал много остър интерес към Аслевял. Беше убеден, че Праотците са оставили след себе си огромно количество знание в онези малки блокчета паметен камък и във ваянията на стените. Тъй че искаше да отиде там. Отначало уведомяваше котерията къде отива и колко дълго ще отсъства. Но когато пътуванията му зачестиха, Копривка се постара да го ограничи — каза, че като Майсторка на Умението има правото да го направи. Той възрази, че знанието, което печели, напълно си заслужавало риска за „един старец“, точно така се изрази. Наложи се крал Предан да се намеси, за да спрат пътуванията му. Или поне така мислехме. Той вече не напускаше Бъкип, за да отиде до Свидетелските камъни. Не. Беше открил от проучванията си, че съществува друг преход-камък, който явно е бил вграден в самия замък Бъкип. Или може би първоначално е бил там. Имаме податки, че понякога портал-камъните всъщност са били вътрешни укрепления. Има известна информация, която ни води до убеждението, че е съществувал кръг от преход-камъни, вградени в Тронната зала на херцога на Халкида. Отдавна рухнали, твърдят шпионите ни… О. Извинявай. Долу в тъмниците на цитаделата в една стена има камък и на него е изсечена руната за Аслевял. Него е използвал, и то често. За да го прикрие, напускаше Бъкип късно през нощта и се връщаше на заранта.

Ноктите ми се забиха в дланите ми. Според Прилкоп това беше най-лошият и най-опасният начин да се използват камъните. Преди години ме беше предупредил да не правя такъв преход два пъти за по-малко от два дни. Не го бях послушал и в резултат се бях изгубил в камъните за седмици. Сенч наистина беше поемал много тежки рискове.

— Открихме го едва когато изчезна. Ден и половина не можехме да го намерим, а след това той излезе залитайки от тъмниците, полуобезумял и с торба паметни камъни през рамо.

Жегна ме гняв.

— И никой не помисли да ми каже това?

Стабилен се изненада.

— Това не е мое решение. Не знам защо не са ти казали. Може би той ги е помолил да не го правят. Копривка, Предан и Кетрикен бяха изключително ядосани и уплашени. Мисля, че точно тогава той наистина спря експериментите си. — Поклати глава. — Ако не се броят заниманията му с кубовете паметен камък, които бе донесъл. Държеше ги в покоите си и мислим, че ги използваше вместо сън. Когато Копривка му се скара, че е вечно разсеян, той обясни какво прави. Тя се разпореди да ги преместят в библиотеката и ограничи достъпа му до тях и той се ядоса. Но не както се ядосва мъж, а по-скоро като дете, на което са му взели любима играчка. Това беше преди година и нещо. Мислехме, че е овладял жаждата си за Умението. Може би беше така, но може би тези последни две пътувания, твърде близо едно до друго, са я събудили отново.

Помислих за няколкото пъти, когато Сенч бе дошъл да ме види. И как беше превел Ридъл със себе си. Копривка би трябвало да знае за тези посещения, след като Ридъл беше идвал с него. Нали?

— Той знае ли какво става с него? Осъзнава ли, че го прави?

— Не можем да разберем. Не се държи особено разумно. Приказва. Смее се и говори за неща от миналото. Копривка има чувството, че преживява свои стари спомени и след това ги освобождава в Умението.

Помълча и продължи:

— Пратиха ме при теб по две причини. Първата е да ти помогна да стегнеш стените си по-плътно; Копривка се бои, че Сенч ще се вкопчи в теб и ще притегли съзнанието ти с него, щом тръгне. Втората е да те помоля за делфова кора. Силната, от Външните острови. Онази, която напълно погасява Умението.

— Не ми е останала много. Използвахме повечето във Върбов лес.

Изглеждаше притеснен, но отвърна:

— Е, колкото ти е останало, ще трябва да го използваме.

Кората все още беше в пътната ми торба. Не я бях разопаковал откакто само дето не ни отнесоха със Сенч до стаите ни. Намерих я, както и книжката за сънища на Пчеличка, на дъното на торбата. Порових внимателно и извадих само две пакетчета. Погледнах ги и му ги дадох с неохота. Трудно се намираше. Щеше ли дозата да спаси Сенч? А ако унищожеше скъпоценната способност с Умението, която той толкова усърдно бе изградил през годините? Ако не можеше да борави с него, как щеше да може да ми помогне да намерим Шайн в потока на Умението и да използваме ключовата ѝ дума, за да я отворим? Стиснах зъби. Време беше да се доверя на Копривка. Време беше да проявя уважение заради толкова трудно спечеленото ѝ знание. Все пак не можах да се въздържа да му го кажа:

— Внимавайте. Много е силна.

Той вдигна пакетчетата.

— Точно на това се надяваме. Копривка смята, че ако можем да го откъснем от Умението, би могъл да успее отново да намери центъра си. Че бихме могли да запазим каквото е останало от него. Благодаря ти.

И ме остави сам, зяпнал към вратата. Каквото е останало от него… Станах, с книгата на Пчеличка в ръцете ми, после бавно седнах отново. В това състояние Сенч със сигурност нямаше да може да ми помогне да намеря Шайн. Първата стъпка трябваше да е да се стабилизира и да го убедим да сподели с нас думата на Шайн. А не можех да помогна с това. Дотогава трябваше да чакам.

Призляваше ми от чакането. Чакането ме изкарваше от кожата ми. Не можех да мисля за Пчеличка. Убийствено беше да си представям какво може да преживява. Бях си казвал многократно, че е безполезно да се изтезавам с мисли за това как я боли, за ужаса ѝ, за студа или глада. В ръцете на безскрупулни хора. Безполезно. Да вкарам ума си в онова, което можех да сторя, за да я върна. И как щях да избия онези, които ѝ бяха посегнали.

Стиснах яростно книгата ѝ в ръцете си. Погледнах я. Подаръкът ми за нея, със здрави кожени корици с впечатани в тях изображения на маргаритки. Седнах и отворих на първата страница. Дали нарушавах доверието помежду ни, като четях личните ѝ писания? Но пък тя често беше надничала тайно в моите!

Всяка страница съдържаше кратко описание на сън. Някои бяха почти поетични. Имаше образ на жена, спяща в цветна градина, с жужащи около нея пчели. На следващата страница имаше рисунка на вълк. Неволно се усмихнах. Очевидно се основаваше на ваянието на Нощни очи на лавицата над камината в кабинета ми. Под него имаше стихотворен разказ за „Вълка на Запада“, как тичал на помощ на всеки свой поданик, който го призове. Следващата страница беше по-простичка. Имаше само една ивица с кръгчета и колела и куплет за нечия участ:

Още няколко страници, стихове за цветя и жълъди. А след това една страница, гъмжаща от цветове — сънят ѝ за Пеперудения мъж. В илюстрацията ѝ той наистина беше Пеперуден мъж, бледолик, съвършено спокоен, с криле на пеперуда, стърчащи от гърба му.

Затворих книгата. Този сън се беше сбъднал. Също като Шута като юноша тя беше описала един сън и той бе станал пророчество. Бях заровил дълбоко в ума си безумните приказки на Шута, че Пчеличка е негова дъщеря, родена да бъде Бяла ясновидка. Но сега виждах доказателство, което трудно можех да отрека.

Поклатих глава. Колко пъти бях обвинявал Шута за това, че изопачава някое от пророчествата си, за да го пригоди към последвалите събития? Със сигурност и това беше същото. Не беше имало „пеперуден мъж“, а жена и наметало с шарка, която намекваше за пеперуди. Смазах твърдо тревогата си с тежкия чук на неверието. Пчеличка беше моя, моето малко момиче, и щях да си я върна, и тя щеше да порасте и да стане малка принцеса на Пророците. Но тази мисъл запокити стомаха ми в друг пропад. Поседях за миг, докато си оправя дъха, притиснал книгата до гърдите си все едно беше самото ми дете.

— Ще те намеря, Пчеличке. Ще те върна у дома.

Обещанието ми беше празно като въздуха, на който го издишах.

Живеех в пространство между времена. Имаше го времето, когато Пчеличка беше в безопасност. Имаше го времето, когато тя отново щеше да е в безопасност. Живеех в ужасна бездна на съмнение и незнание. Гмурках се от надежда към отчаяние и не намирах дъно в това пропадане. Всяко тропане на ботуши в коридора можеше да е вестоносец с вест за детето ми. Сърцето ми подскачаше обнадеждено, а после се оказваше, че е само куриер, носещ новия жакет на някого, и отново пропадах в безнадеждност. Несигурност ме глождеше и безпомощност ме стягаше безмилостно в оковите си. Не можех да позволя всичко това да се покаже външно.

Следващите три дни бяха едни от най-дългите в живота ми. Крачех през тях като часовой в безкрайните му обиколки по един и същи парапет. Като принц Фицрицарин, се хранех с роднините си, изложен на погледите на всички останали в Голямата зала. Никога не се бях замислял колко малко уединение се полага на кралските особи на Пророците. Получавах много покани. Аш все още се грижеше за стаята ми и сортираше бележките на купчини. Лишен от напътствията на Сенч, представях онези, които Аш смяташе за важни, на Кетрикен за съвет. Също както аз някога я бях съветвал как да преодолява коварните политически течения в Бъкип, сега тя ми даваше съвети кои покани трябва непременно да приема, на кои учтиво да откажа и кои мога да отложа.

И тъй, след една ранна тренировка с бойна брадва с гвардейците ми излязох да пояздя с двама дребни благородници от малки цитадели в Бък и приех поканата за игра на карти същата вечер. През целия онзи ден си спомнях имена и интереси и поддържах разговори с думи, които не издаваха почти нищо. Усмихвах се вежливо и отбягвах въпроси с общи фрази, и се стараех колкото мога да бъда повече ценност, отколкото пречка за короната на Пророка. И през цялото това време мисълта за малката ми дъщеря кипеше в ума ми.

Засега бяхме успели да потулим слуховете и да смалим до по-малко от шепот приказките за случилото се във Върбов лес. Не бях сигурен как ще го удържим, когато Петлите се върнат в Бъкип. Чувствах, че е само въпрос на време преди връзката между Том Беджърлок и Фицрицарин Пророка да стане общоизвестна. А станеше ли това, тогава какво?

Никой не знаеше, че е била открадната дъщеря от рода на Пророка, и само малцина знаеха, че по-малка сестра на Копривка е похитена. Бяхме го запазили фамилна тайна. Ако се разчуеше, че халкидски наемници са могли да проникнат в Бък и да минат невидени по пътищата, това щеше да предизвика паника и възмущение, че кралят не може да защити народа си. Да не споделям с никого трагедията си беше като да преглъщам киселината от гадене. Презирах мъжа, изписал доволно изражение на лицето си, докато държи добра ръка карти или кима на благородна дама, обсъждаща цената на расов кон. Това беше принц Фицрицарин, какъвто се бях надявал никога да не бъда. Спомних си Кетрикен, как държеше главата си високо вдигната и излъчваше спокойствие в дните, когато бунтовният ѝ син Предан бе изчезнал. Помислих за Елиания и чичо ѝ Пиотре, как пазеха в тайна това, че техни близки бяха държани заложници, докато стъпваха внимателно в танца по сгодяването ѝ за Предан. Горчеше ми мисълта, че същите хора, които бяха поръчали отвличането на майката на Елиания, стоят зад нападението над Върбов лес. Тъй че не бях първият, комуто се налагаше да прикрива такава болка. Можеше да се направи и всяка сутрин се гледах в огледалото и придавах спокойствие на лицето си. Отрязах мустаците си вместо да си прережа гърлото и се заклех, че ще се справя добре.

Ежедневно посещавах Сенч. Беше все едно посещавам любимо дърво. Делфовата кора беше потушила Умението му. Вече не гаснеше, но тепърва предстоеше да се види колко от себе си може да си възвърне. Стабилен бдеше над него. Говорех баналности. Сенч като че ли слушаше, но не казваше почти нищо. Хранеше се сам, но понякога спираше и сякаш забравяше какво прави. Когато заговарях за Шайн, като че ли не проявяваше нещо повече от вежлив интерес. Когато го запитах пряко дали може да си спомни думите, с които я е запечатал от Умението, изглеждаше по-скоро озадачен, отколкото обезпокоен от въпроса ми. Когато се опитах да го притисна, да настоя, че трябва поне да помни дъщеря си, Стабилен се намеси:

— Трябва да го оставиш да се върне. Трябва да намери късчетата от себе си и да ги събере отново.

— Откъде знаеш тези неща?

— Блокчетата паметен камък, които донесе Сенч, ни предложиха всевъзможни знания. Копривка смята, че са срязани на малки късове, за да се използват по-безопасно. Не позволяваме на никого да изпитва много от тях и никой не ги проучва сам. Докато всяко от тях се проучва, се прави описание на наученото. На мен ми бе поверено едно, отнасящо се за тези, които потъват твърде дълбоко в търсенето на знание. Описах това, което научих. И двамата с Копривка смятаме, че е подобно на това, което сполетя лорд Сенч. Надяваме се, че ако му дадем време и почивка и не позволим от него да изтича повече, ще може да се върне в себе си.

Помълча малко.

— Фиц, мога само да предполагам какво е той за теб. Когато загубих баща си, ти не се опита да го заместиш. Но подслони майка ми и братята ми, и Копривка по най-добрия възможен начин. Не мисля, че беше само заради любовта ти към майка ми. Мисля, че разбра всичко, което бяхме загубили. Винаги ще се чувствам задължен към теб. И ти обещавам, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да върнем Сенч при нас. Знам, че според теб той държи ключа към връщането на Пчеличка. Всички мразим да стоим бездейни и да не правим нищо, докато чакаме вест за нея. Моля те, повярвай ми, че това, което правя сега, го правя защото вярвам, че е най-бързият начин да се погрижим Сенч да върне разума си и да може да ни помогне.

Тази утеха, колкото и слаба да беше, бе най-доброто, което можех да спечеля от тези посещения.

Същата нощ, след като не можах да заспя, се постарах да ангажирам ума си. Изчетох няколко свитъка за Умението и описанията на наученото от паметните блокчета. Кетрикен и Елиания бяха наредили на писарите да претърсят библиотеките на Бъкип за всяко упоменаване за Клерес или Белите ясновидци. Очакваха ме четири свитъка. Прегледах ги бегло. Митове и легенди, плюс куп суеверия. Заделих ги, та Аш да ги прочете на Шута, и се утеших, като си представих как бих могъл да отровя всички кладенци в Клерес. Нужното количество отрова щеше да зависи от водния дебит. Заспах над изчисленията си.

Следващият ден се точеше бавно. Прекарах го както предишния. И следващият ден дойде, с бурен вятър и сняг, който щеше да забави връщането на Петлите. Никаква вест не бе дошла от Осезаващите за войници по пътищата и нищо от патрулите, изпратени от Предан. Трудно беше да се вкопча в тази надежда и още по-трудно — да я изпусна. Казах си, че ако бурите позволят, Шишко скоро ще се върне и ще можем да изтръгнем думата на Шайн от Сенч и да ѝ я изпратим с Умението. Залисвах се колкото можех, но всеки миг ми изглеждаше като ден.

Отивах да видя Шута поне два пъти всеки ден. Драконовата кръв продължаваше да му въздейства, с промени, които обхващаха тялото му толкова бързо, че беше плашещо. Белезите на лицето му, съзнателно оставените следи от мъчителите по страните и челото му, започваха да изчезват. Пръстите му ставаха по-прави и въпреки че все още накуцваше, не охкаше от болка при всяка стъпка. Апетитът му беше като на гвардеец и Аш се грижеше да може да му угоди.

Спарк беше повече Аш, когато я виждах в стаите, превърнали се в покоите на Шута, въпреки че вече я зървах като Спарк из замъка. Удивлявах се на това, което виждах. Не беше просто промяна в облеклото и набрана шапчица с копчета. Беше съвсем различно същество. Беше усърдна и разсъдлива като Аш, но случайната усмивка, която пробягваше по лицето ѝ, беше изцяло на Спарк. Косият поглед, който хвърляше, не беше закачлив, а загадъчен. Няколко пъти се натъкнах на нея в стаите на Сенч, докато подреждаше или носеше вода да напълни каната му. Очите ѝ се плъзгаха покрай мен при такива срещи, тъй че никога не издавах, че я знам под някакъв друг облик. Чудех се дали някой друг освен Сенч, Шута и мен знае за нейната двойственост.

Аш беше този, с когото заговорих една сутрин, когато се бях качил по стълбите след вече ежедневната ми тренировка с гвардейците ми. Бях дошъл да видя как е Шутът. Заварих го загърнат в халат в бяло и черно, седнал на работната маса на Сенч, докато Аш се мъчеше храбро да обуздае пораслата му коса. Това, че го виждах облечен така, събуди спомените ми за дните му като шут на Умен. Косата му приличаше на пух на пиленце, а старите кичури, останали от по-дългата му коса, висяха сплъстени и груби. От прага чух Аш да казва:

— Безнадеждно е. Изрязвам всичко старо до новото.

— Да, това май е най-доброто решение — съгласи се Шутът.

Аш закълца кичурите. Оставяше ги на масата, а враната веднага ги оглеждаше. Бях се приближил тихо, но Шутът ме поздрави с:

— Какъв е цветът на новата ми коса?

— Като пшеница, готова за жътва — каза Аш, преди да съм успял да реагирам. — Но по-скоро като пух на глухарче.

— Така беше, когато бяхме момчета: винаги се вееше на облак около лицето му. Мисля, че ще приличаш на духнато от вятъра глухарче, докато стане достатъчно дълга да я вържеш.

Шутът вдигна ръка да я опипа, но Аш я избута настрани с ядосано ръмжене.

— Толкова много промени, толкова бързо. Все пак всеки път щом се събудя се изненадвам, че съм чист, че не мръзна и съм сит. Още ме боли, но болката от изцеряване е нещо поносимо. Очаквам почти с нетърпение бодежите и дори острите жегвания, защото всяко от тях ми казва, че се оправям.

— А зрението ти? — осмелих се да попитам.

Вихърът на драконовите му очи се впи в мен.

— Виждам светлина и тъмнина. Не много повече от това. Вчера, когато Аш мина между мен и огъня в камината, долових преминаващата му сянка. Не е достатъчно, но все е нещо. Старая се да съм търпелив. Как е Сенч?

Поклатих глава, спомних си, че не може да ме види, и казах:

— Раната зараства, но бавно. Делфовата кора го е откъснала от магията му. Знам, че използваше Умението, за да поддържа тялото си. Подозирам, че е взимал и други билки. А сега — не. Не знам дали си въобразявам, че бръчките му са по-дълбоки, но…

— Не си въобразявате — каза тихо Аш. — Всеки път щом вляза в стаята му ми изглежда по-състарен. Сякаш всяка промяна, която е правил с магията си, отпада и истинската му възраст го догонва. — Остави ножиците на масата, приключил със задачата. Пъстра клъвна с любопитство лъскавия метал, след което реши да среши перата си. — Каква полза, че го спасяват да не умре от Умението, след като го оставят да умре от старост?

Нямах отговор на това. Не го бях обмислял.

Аш зададе друг въпрос.

— А какво ще стане с мен, ако той умре? Знам, че е егоистично да мисля за това, но го мисля. Той е моят учител и закрилник тук, в замък Бъкип. Какво ще стане с мен, ако умре?

Не исках да мисля за такава възможност, но отвърнах по най-добрия възможен начин:

— Лейди Розмарин ще заеме поста му, ако това се случи. И ти ще останеш да чиракуваш при нея.

Аш поклати глава.

— Не съм сигурен, че ще ме задържи. Мисля, че неприязънта ѝ към мен е точно толкова, колкото неговата добронамереност. Знам, че е убедена, че е снизходителен към мен. Мисля, че ако той си отиде, тя ще ме изгони и ще си вземе чираци, които са ѝ по-предани.

И добави, по-тихо:

— И тогава бих останала с единствената друга професия, която съм учила.

— Не — каза Шутът преди да успея да отворя уста.

— Бихте ли ме взели като ваш слуга? — попита Аш с най-тъжния тон, който бях чувал.

— Не мога — отвърна със съжаление Шутът. — Но съм сигурен, че Фиц ще ти намери добро място преди да заминем.

— Къде да заминете?

— Там, откъдето дойдох. Имаме работа. — Извърна слепия си поглед към мен. — Не мисля, че трябва да чакаме, Фиц, за твоето Умение или за моето зрение. Още няколко дни и вярвам, че ще съм годен за път. И трябва да потеглим колкото е възможно по-скоро.

— Аш прочете ли ти свитъците, които оставих? Или Спарк? — Момичето се усмихна широко. Но думите ми не разсеяха Шута.

— Те са безполезни, както знаеш много добре, Фиц. Не ти трябват стари свитъци или карти. Имаш мен. Изцери ме. Възстанови зрението ми и можем да тръгнем. Мога да те заведа в Клерес. Ти ме пренесе през камък, за да ме доведеш тук. Можем да стигнем до Клерес по същия начин, както ме пренесе Прилкоп.

Замълчах и вдишах дълбоко. Търпение. Сърцето му копнееше да унищожи Клерес. Както и моето, но логиката и любовта ме бяха закотвили на място, където бях обречен да се задуша от чакане. Не бях сигурен дали здравият разум може да го трогне, но реших да опитам.

— Шуте. Изобщо ли не разбираш какво е сполетяло Сенч и как се отразява на мен? Не смея да опитвам Умението нито за да те изцеря, нито да вляза в камък сам. Да те взема с мен? Не. Никой от нас изобщо няма да излезе.

Той отвори уста да проговори и повиших глас:

— И няма да напусна Бъкип, докато надеждата да намеря Пчеличка в Шестте херцогства не се е изчерпала. Сега я търсят хора с Осезанието. И има шанс Сенч да се възстанови достатъчно, за да ни помогне да стигнем до Шън. Трябва ли да хукна за Клерес, да пътувам месеци с кораб и да оставя Пчеличка на прищевките на похитителите ѝ, когато вестта, че тя е тук в Бък или в Рипон може да стигне до нас всеки момент? Знам, че изгаряш от нетърпение да тръгнеш. Да стоиш на едно място и да чакаш за вест е все едно бавно да те горят жив. Но ще го изтърпя, вместо да хукна прибързано и да я изоставя тук. А когато все пак тръгнем за Клерес, когато тръгнем да ги избием, ще е най-добре да е на кораб с бойци на борда. Или наистина вярваш, че мога да отида до някой далечен град, да съборя стените му, да избия онези, които мразиш, и да изляза оттам невредим?

Той се усмихна. Усмивката му беше плашеща.

— Да. Да, наистина вярвам, че можем. Нещо повече, вярвам, че трябва да го направим. Защото знам, че там където една армия може да се провали, един убиец и един, който знае порядките им, ще успеят.

— Тогава ми позволи да бъда убиец! Шуте, казах ти, че ще им отмъстим. И ще го направим. Омразата ми към всичко, което са те, гори нажежена също като твоята. Но моята не е бушуващ пожар, а жар в ковачница. Ако искаш да го направя като убиец, трябва да ми позволиш да го направя както съм научен. Ефективно. Ефикасно. С лед в кръвта.

— Но…

— Не. Слушай. Казах, че ще ги убия. И ще ги убия. Но не на цената на Пчеличка. Ще я намеря, ще я върна вкъщи и ще остана с нея, докато се възстанови достатъчно, за да е без мен за известно време. На първо място е Пчеличка. Тъй че привиквай със забавянето и го използвай разумно. Възстанови тялото и здравето си също както аз прекарвам дните си в чакане и връщам старите си умения.

Огънят изпращя. Аш стоеше мълчаливо като страж. Очите му пробягваха от Шута към мен и обратно.

— Не — заяви най-сетне Шутът. Беше непреклонен.

— Чу ли поне една дума от това, което казах? — настоях аз.

Негов ред беше да повиши глас.

— Чух ги до една. И някои от тях са смислени. Ще почакаме, макар да смятам, че чакането ще е безплодно, но колко сладко би било и за двама ни, ако не е. За всички ни. Държах я в прегръдката си за толкова кратко, но през това време връзката стана. Не знам дали мога да ти го обясня. Можех да виждам отново. Не с очите си, но виждах онова, което би могло да е. Всички възможни пътеки на бъдещето и най-съдбоносните им обрати. И за първи път държах в ръцете си някой, който споделя това с мен. Някой, на когото мога да предам всичко, което съм научил. Някой, който да дойде след мен, истински Бял ясновидец, непокварен от Слугите.

Не казах нито дума. Чувството за вина ме задавяше. Бях прекъснал онази прегръдка, изтръгнал бях Пчеличка от ръцете му и бях забил ножа си в корема му.

— Но ако тази нощ до теб стигне съобщение къде е, утре тръгваме, нали?

— Да. Няма да я изоставя отново!

— Разбира се, че няма. И аз няма да я изоставя. Тя ще е там, където ще е в най-голяма безопасност. Ще дойде с нас.

Зяпнах го.

— Ти луд ли си?

— Разбира се, че съм луд! Много добре го знаеш! Изтезанията го правят това — влудяват ни! — Засмя се насила. — Чуй ме. Ако Пчеличка наистина е твоя дъщеря, ако изобщо има твоя огън, тогава тя ще иска да тръгне с нас, да събори онзи кошер зли оси.

— Ако? — Бях побеснял.

Ужасна усмивка огря лицето му. Гласът му заглъхна.

— А ако е мое дете, както съм сигурен, че е, тогава, когато я намериш, ще откриеш, че тя вече знае, че трябва да отиде там и да ни помогне. Ще го е видяла на своята пътека.

— Не. Не ме интересува какво е „видяла“ тя, нито какво съветваш ти. Никога не бих вкарал детето си в касапница!

Усмивката му стана само още по-широка.

— Няма да ти се наложи. Тя ще те вкара.

— Ти си луд! Писна ми от тебе!

Отидох в другия край на стаята. Това беше най-близкото до кавга, откакто Шутът се беше върнал. Точно той от всички трябваше да може да разбере терзанието ми. Не исках да се карам с него точно сега. Имах толкова малко вяра в себе си и в способността си да преценявам трезво, че когато ги поставяше под съмнение беше като атака.

Чух как Аш му прошепна:

— Знаеш, че е прав. Първо трябва да се възстановиш. Мога да помогна с това.

Не чух приглушения отговор на Шута. Но чух как Аш каза:

— И с това мога да помогна. Когато дойде времето, всичко ще е готово.

Проговорих, когато се уверих, че мога да владея гласа си. Никакъв гняв, никакво жило нямаше в думите ми.

— Кажи ми за онези, които следват жената. Не наемниците, които е купила, а бледите хора. Те ме озадачават. Те са Бели или отчасти Бели. Щом Слугите се отнасят толкова зле с Белите, защо тогава я следват и изпълняват каквото им нареди? Защо трябва да ги убием? Разбира се, те ще са щастливи да ги освободим от нея, нали?

Той поклати замислено глава. Гласът му бе спокоен и разсъдлив. И той ли искаше да заглади нещата така ужасно като мен?

— Децата вярват в това, което им се каже. Те са на „пътека“, Фиц. Не знаят нищо освен да ѝ се подчиняват. Ако не са полезни за нея, тогава са безполезни. А безполезните ги премахват. Евтаназират ги, когато са малки, кротко, ако имат късмет. Виждали са някои от приятелите си, след като са им дали нощна отвара с отрова. Неподатливите или тези, които не проявяват никаква дарба, стават роби. Тези с малко дарба ги държат, ако са покорни. Някои започват да вярват във всичко, което им се казва. Те са безскрупулни в изпълняването на заповедите ѝ. Подчиняват ѝ се дотам, че са готови да дадат живота си. Или да отнемат живот, който им се противопоставя. Те са фанатици, Фиц. Проявиш ли милост към тях, ще намерят начин да те убият.

Помислих над думите му. Аш стоеше съвсем неподвижно и слушаше. Покашлях се.

— Така. Няма да има никаква надежда да се вдигнат срещу Дуалия. Никаква надежда да ги привлечем към нашата кауза.

— Ако намериш тези, които са я отвлекли… не просто наемниците. Имам предвид онези, които са съставили този план. Луриките. Дуалия. Може да ти се сторят добродушни и мили. Или млади. Подведени. Или просто слуги, подчиняващи се на заповеди. Не им се доверявай. Не им вярвай. Нямай никаква милост, не изпитвай никаква жал. Всеки от тях мечтае да се издигне на власт. Всеки от тях е виждал какво са направили Слугите на приятелите им. И всеки от тях е избрал да им служи, вместо да им се противопостави. Всеки от тях е по-коварен, отколкото можеш да си представиш.

Замълчах. Такива ли бяха хората, които държаха Пчеличка в плен? Можех да хвърля новата си гвардия срещу тях или да помоля Предан за калени в битки бойци. Но яростта ми изстина, щом си представих Пчеличка, каквато беше мъничка, как тича за убежище сред такава касапница. Тъпчещи копита, сечащи мечове. Щяха ли Дуалия и нейните лурики да убият детето ми, вместо да позволят да си я върна? Не можах да се насиля да изрека този въпрос.

— Те никога няма да се обърнат срещу Дуалия — призна Шутът с неохота. — Дори да можеш да влезеш в бой с тях, докато са в Шестте херцогства, което смятам за малко вероятно, ще се бият до сетен дъх. Толкова много измислици са им разказани за външния свят, че ще се боят от плен много повече, отколкото от смърт.

Помълча известно време. Аш беше прибрал ножиците и метеше нападалата коса.

— Тъй. Стига сме се дразнили един друг. Съгласихме се, че ще отидем до Клерес. Хайде да оставим настрана засега кога ще отидем. И дори как ще пътуваме дотам. Да обмислим онова, което можем. Стигнем ли в Клерес, школата има свои укрепления, през които трябва да преминем. Дори след като се озовем вътре, има такова гнездо на зли паяци, че ще отнеме много хитрост да ги изкореним всички. Мисля, че трябва да разчитаме повече на безшумно промъкване и ловкост, отколкото на сила.

— Аз съм ловък — каза тихо Аш. — Мисля, че мога да съм ви от полза.

Шутът извърна замислен поглед към него, но аз заявих твърдо:

— Не. Въпреки всичко, което си научил в краткия си живот, не въвличам толкова млад като теб в такава ситуация. Не говорим за нож в тъмното или за доза отрова в супата. Десетки, нали чу Шута. Може би стотици. Не е място за младоци.

Седнах и продължих:

— Шуте, това, за което ме молиш, не е леко начинание. Дори да мога да приема, че всички Слуги трябва да умрат, все пак трябва да помисля дали мога да го направя. Ръждясал съм в занаята на убиеца, както в работата с брадвата! Ще направя всичко, което мога. Знаеш го. Тези, които са отвлекли Пчеличка и Шън, да. Техният живот е свършил, когато са нападнали дома ми. Те трябва да умрат, но по начин, който да не застраши дъщеря ми или Шън. И тези, които са наранили теб. Да. Но другите? Ти говориш за клане. Мисля, че си въобразяваш, че способностите ми са много по-големи, отколкото са. — Гласът ми заглъхна, когато се наложи да добавя: — Особено способността ми да сея смърт и да не усещам цената. А когато стигнем в Клерес? Всички те наистина ли заслужават смърт?

Не можах да разчета пороя от чувства, които пробягаха по лицето му. Страх. Отчаяние. Неверие, че бих могъл да се усъмня в преценката му. Но свърши с това, че той поклати тъжно глава.

— Фиц, мислиш ли, че щях да те помоля за това, ако имаше някакъв друг начин? Може би смяташ, че искам това просто заради собственото си оцеляване. Или за отмъщение. Но не е това. За всеки, когото трябва да убием, има десет, двайсет, държани там в невежествено робство. Тях навярно можем да освободим, за да продължат живота си така, както сами могат да си го изградят. Деца, заченати като добитък, братовчедка от братовчед, сестра от брат. Изродените деца, които създават, тези без никакъв знак от Бялото им родословие, се унищожават толкова нехайно, колкото ти би изтръгнал плевел от градина. — Гласът му секна и ръцете му затрепериха на масата. Аш се пресегна към него. Поклатих му глава. Не мислех, че Шутът иска да бъде докосван точно в този момент.

Той стисна ръце, мъчеше се да се успокои. Пъстра подскочи по-близо до него.

— Шуте? Шуте?

— Тук съм, Пъстра — каза ѝ той все едно тя беше малко дете и протегна ръка по посока на грака ѝ. Тя кацна на китката му и той не трепна. Пъстра се изкатери по ръката му, стигна до рамото му и започна да чисти косата му с клюн. Стиснатите му челюсти се отпуснаха, но гласът му беше глух и мъртъв:

— Фиц. Не разбираш ли какво замислят за Пчеличка? За нашето дете? Тя е ценна добавка за развъжданото им стадо, жилка от Бялата кръв, която все още не са могли да добавят. Ако вече не са стигнали до извода, че е моя, скоро ще стигнат.

Аш се облещи. Отвори уста да проговори, но резкият ми жест го спря. Вдишах дълбоко. „Задай въпросите.“

— Колко време ще ни отнеме пътуването до Клерес?

— Не мога да кажа със сигурност. Когато пътувах първия път от школата до Бъкип, беше по много заобиколен маршрут. Млад бях. Неведнъж изгубвах пътя или се налагаше да взема кораб до някое друго пристанище, не това, което бях искал. С надеждата да намеря друг кораб, който да ме доведе по-близо до Бък. Понякога бях месеци на едно място, преди да реша накъде да продължа. Два пъти бях задържан въпреки желанията ми. По онова време възможностите ми бяха много ограничени, а Шестте херцогства не бяха за мен много повече от легенда. А когато се върнах в Клерес с Прилкоп, изминахме част от пътя през камъните. Все пак ни отне доста време да стигнем дотам.

Замълча. Надяваше ли се да предложа да го пренеса отново по същия маршрут? Ако беше така, щеше да чака дълго, дори след като контролът ми над Умението се върнеше. Сегашното състояние на Сенч само беше усилило неохотата ми изобщо да влизам в тях отново.

— Но както и да отидем, най-добре ще е да тръгнем веднага щом можем. Драконовата кръв, която ми даде Аш, има забележителен ефект над здравето ми. Ако продължа да се подобрявам, ако можеш да ми помогнеш да си върна зрението… О, дори нито едно от двете да не стане! Нека първо дойде вестоносецът, когото чакаш. Но колко дълго? Десет дни?

Нямаше да се вразуми. Нямаше да му дам лъжливи обещания.

— Хайде да изчакаме докато Петлите се върнат с Шишко и Фицбдителен. Няма да е дълго. Може би дотогава очите ти ще са се подобрили. Ако не, ще помолим Шишко и останалите от котерията на Копривка да видят дали могат да възстановят зрението ти.

— Не ти?

— Докато Копривка не прецени, че отново владея Умението, не. Ще съм с тях, но няма да мога да помогна. — Повторих на глас обещанието, което си бях дал. — Време е да ѝ призная истинската власт като Майсторка на Умението. И да уважа знанията ѝ. Тя ме предупреди да не боравя с Умението. Но другите могат да ти помогнат.

— Но аз… Не. Тогава не. — Вдигна покритата си с белези ръка и закри устата си. Пръстите и гласът му трепереха. — Не мога. Просто не мога да им позволя… Не и преди да си се възстановил. Фиц. Ти ме познаваш. Но онези другите… Могат да ти заемат силата си, но ти трябва да си този, който да ме докосне. Дотогава… Не. Ще трябва да почакам.

Млъкна и скръсти ръце на гърдите си. Можех почти да видя как надеждата напусна тялото му. Раменете му се смъкнаха. Затвори слепите си очи и извърнах погледа си от него, мъчейки се да му дам пространство да се съвземе. Толкова бързо бе загубил куража си от драконовата кръв. Почти съжалих, че пак не се караме. От това, че го видях изведнъж разтреперан от страх, въглените на яростта ми се разпалиха. Щях да ги убия. Всичките.

Пъстра му замърмори. Станах и се отдалечих от масата. Не проговорих повече, докато той не усети, че не седя срещу него и не го гледам.

— Аш — казах. — Видях, че те бива с ножиците. Смяташ ли, че ще можеш да извадиш конците от челото ми? Много ми опъват кожата.

— Приличат на набръчкан шев на лошо ушита дреха — каза той. — Елате. Седнете до огъня, тук светлината е по-добра.

Двамата си говорехме, докато Аш работеше, най-вече предупреждения от негова страна, че ще издърпа конец, или молби да попия кръвта, потекла на мястото на конците. И двамата се престорихме, че не забелязваме как Шутът остави враната на масата и тръгна пипнешком към леглото си. Докато Аш приключи с мен, Шутът вече или наистина спеше, или се преструваше добре.

Дните се нижеха бавно. Всеки път, когато се усетех, че крача нервно из стаята, слизах до учебния двор. Веднъж тренирах с внука на Блейд, който едва прикри задоволството си от пердаха, който ми нанесе. Втория път, когато приех поканата му да изпробваме уменията си с криваци един срещу друг, едва не ме размаза от бой. След това Фоксглоув ме дръпна настрани и ме попита саркастично дали ми доставя удоволствие боят, който понасям. Казах ѝ, че разбира се, не ми доставя, просто се опитвам да си възвърна донякъде старите физически умения. Но докато куцуках към потилните знаех, че съм излъгал. Гузната ми съвест искаше болка, защото болката бе едно от малкото неща, които можеха да прогонят от мислите ми опасността, на която бе изложена Пчеличка. Разбирах, че е нездравословно, но се оправдавах с това, че когато най-сетне получа шанса да използвам оръжие срещу похитителите ѝ, може да съм възвърнал донякъде способността си.

Тъй че бях на двора за тренировки, когато се разнесе викът, че Петлите са се върнали. Опрях върха на дървения си меч в земята, за да покажа на партньора си, че се предавам, и отидох да ги посрещна.

Строят им беше накъсан и яздеха като победени и ядосани мъже. Водеха конете на другарите си, но не връщаха трупове. Най-вероятно ги бяха изгорили там, където бяха паднали. Зачудих се какво са си помислили, когато са намерили един от тях с прерязани сухожилия и гърло. Може би пък покрай цялата кръв никой не бе забелязал особените му наранявания.

Не ми обърнаха внимание, а поведоха конете си към конюшните. Шишко, състарен, уморен и премръзнал, седеше отпуснат на седлото. Отидох при него.

— Слез, приятелю. Сложи ръка на рамото ми.

Той ме погледна. Не го бях виждал толкова отчаян от много време.

— Те са зли. Майтапеха се с мен по целия път. Бутаха ме отзад, когато си пиех чая, и го разливах по гърдите си. А в хана пратиха две момичета да ме дразнят. Накараха ме да им пипна гърдите и после ме напляскаха, като го направих.

От очите му бликнаха сълзи.

Потиснах гнева си и му заговорих кротко:

— Вече си у дома и никой няма да те закача повече — обещах му. — Вече си с приятелите си. Хайде, слез.

— Направих всичко, което можах, за да го защитя — каза Лант зад мен. — Но той като че ли просто не можеше да стои настрана от тях или да не им обръща внимание.

Тъй като се бях грижил за Шишко много пъти, го разбрах много добре. Шишко като че ли наистина имаше навик да се въвлича в най-голямата неприятност, която можеше да си намери; въпреки годините му все още му беше трудно да различи един подигравчия от добронамерения шегаджия. Докато не се окажеше твърде късно. И като котка, неизбежно го привличаха тези, които проявяваха най-малка търпимост към него. Тези, които най-вероятно щяха да го мъчат.

Но някога поне можеше да избегне физическото насилие.

Заговорих много тихо.

— Не можеше ли да им пратиш с Умението: „Не ме виждате, не ме виждате?“

Той се намръщи.

— Те ме надхитряха. Някой каже: „О, харесваш ми, хайде да станем приятели.“ Но после ставаха зли. Онези момичета казаха, че ще им е приятно да ги пипна. Че ще е забавно. И после ме напляскаха.

Потръпнах заради болката в очите му и провисналата му уста. Той се закашля и изплю гъста храчка. Лошо.

— Всеки от тях заслужава един добър пердах според мен. Сър. — Обърнах се. Настойчивост идваше насам, повел три коня. Дорестата, Прис и един пъстър скопец от конюшните ми. Петънце. Така се казваше.

— Какво правиш тук? — попитах го намръщено и го огледах. Дясното му око беше посиняло и дясната буза — доста подута. Разбрах, че някой го е пернал. — И какво е станало с теб? — попитах преди да съм получил отговор на първия си въпрос.

— Те и Нас биха — каза Шишко.

Лант се изчерви.

— Опита се да се намеси онази нощ в хана. Казах му, че само ще стане още по-лошо.

Сблъсквах се с невежество, неопитност и глупост. После отново погледнах тъжното лице на Шишко и промених наум глупост на наивност. Шишко така и не беше надраснал невинността си. Мълчах, докато му помогнах да слезе. Шишко отново се закашля и като че ли не можеше да спре.

— Лант ще те отведе в кухните и ще се погрижи да получиш гореща сладка напитка. Ние с Нас ще вземем конете. След това, Лант, съветвам те да се представиш на крал Предан и да му докладваш. Шишко ще представи своя доклад в същото време.

Лант се притесни.

— Защо не на лорд Сенч?

— Той е много болен. — Шишко продължаваше да кашля. Най-сетне вдиша хрипливо. Успокоих се малко. — Погрижи се Шишко да се нахрани добре и след това го заведи в потилните. После ще чуя доклада ти едновременно с краля.

— Беджърлок, мисля по-скоро…

— Принц Фицрицарин — поправих го. Изгледах го отвисоко. — И не прави тази грешка повече.

— Да, принц Фицрицарин — повтори той.

Обърнах му гръб, хванал юздите на коня му и на коня на Шишко.

— Не беше това грешката — казах, без да поглеждам назад. — Помисли малко. И не ме наричай повече Беджърлок. Не и тук. Не сме готови да стане общо достояние, че Беджърлок и Фицрицарин са един и същ човек.

Нас ахна. Не го погледнах, но казах:

— Хайде, Настойчивост. Ще ми докладваш след като се погрижим за конете.

Петлите бяха отишли в това, за което мислех като за „новите“ конюшни, построените след Войната на Алените кораби. Не исках да ги виждам точно сега. Исках да съм спокоен, когато се изправя пред тях, а не просто да изглеждам спокоен. Поведох Нас към конюшните на Бърич, където бях отраснал. Не се използваха толкова много като някога, но останах доволен, като видях, че са чисти и че има празни ясли за конете. Ратайчетата явно изпитваха страхопочитание към мен, разшетаха се толкова бързо, че за Нас остана много малко работа. Изглежда, го припознаха като свой и може би си помислиха, че синините по лицето му са моя работа, защото бяха много почтителни с мен.

— Това не е ли дорестата на лорд Дерик? — осмели се да попита едно от конярчетата.

— Вече не — отвърнах му и се изумих от топлото потвърждение, което получих от кобилата. Моят ездач.

— Тя ви харесва — каза Нас. Четкаше Прис. Беше оставил едно от другите момчета да отведе Петънце, но с Прис се зае сам.

Не го попитах как го е разбрал.

— Какво правиш тук?

— Кална е, сър. Преброждахме един леден поток и тя проби леда и си накаля краката. Тъй че я тимаря.

Формално верен отговор. Свястно момче. Възхитих му се с неохота.

— Не това питам, Настойчивост. Защо дойде в Бъкип?

Той се изправи и ме погледна. Ако не беше изненадан от въпроса ми, беше доста добър в преструвките.

— Сър, аз ви се заклех. Къде другаде да съм? Знаех, че ще си искате кобилата, и не можех да се доверя на онези… гвардейци, че ще ви я докарат. И знаех, че Прис ще ви потрябва. Когато тръгнем след ония кучи синове и върнем Пчеличка, тя ще иска да си я язди. Извинете, сър. Лейди Пчеличка исках да кажа. Лейди Пчеличка.

Бях се канил да го нахокам и да го пратя да се прибира във Върбов лес. Но когато един младок говори като мъж, не е редно да му отвърнеш като на дете. Едно слугинче току-що бе дошло с ведро вода. Обърнах се към него.

— Как се казваш?

— Търпение, сър.

Името ме жегна.

— Е, Търпение, когато Нас приключи, покажи му къде да получи топла храна и къде са потилните. Намери му легло в…

— Бих предпочел да спя близо до конете, сър. Ако не възразявате.

Разбрах и това.

— Помогни му да си намери постеля, тогава, Търпение. Можеш да спиш в някоя от яслите, щом искаш, Настойчивост.

— Благодаря, сър.

— Да му направя ли лапа за бузата? Знам една, дето може да изтегли подутото до заранта. — Търпение изглеждаше много доволна, че ѝ поверявам Настойчивост.

— Нима? Е, направи го. Ще съм много доволен да видя колко добре действа до заранта. — Понечих да си тръгна, но си спомних какво е гордостта за едно момче. — Настойчивост. Стой настрана от Петлите. Ясен ли съм?

Той наведе очи и промърмори намусено:

— Да, сър.

— Ще се разправят с тях. Но не ти.

— Лоша пасмина са — обади се Търпение.

— Значи и двамата стойте настрана от тях — казах и излязох.