Гонитбата на Шута

9.Короната

Легнах си чак призори. Бях изтощен. Бях изкачил стълбите нетърпелив като момче да разкажа на Шута всичко, което ме бе сполетяло, но го заварих дълбоко заспал. Известно време поседях до леглото му и съжалявах, че не можеше да е там с мен. Когато задрямах на стола, се предадох и закретах надолу по стълбите до леглото си. Затворих очи и заспах. Потънах в пълна забрава, а след това се сепнах и се събудих, сякаш някой беше забил игла в мен. Не можех да се освободя от усещането, че нещо не е наред: нещо ужасно, ужасно не беше наред.

Не можах да спя. Опасност, опасност, опасност, тътнеше глухо през нервите ми. Рядко изпитвах такава тревога без причина. Преди години моят вълк винаги беше зад гърба ми, прилагаше по-изострените си сетива, за да ме предупреди за дебнещи натрапници или невидими наблюдатели. Нямаше го от толкова много години, но в това си оставаше. Когато нещо накараше сетивата ми да настръхнат, се бях научил да внимавам.

Останах съвсем неподвижен в леглото. Чувах само онова, което очаквах да чуя, зимния вятър зад прозореца, тихото пращене на огъня, собствения си дъх. Не надушвах нищо освен собствената си миризма. Леко открехнах клепачи, преструвайки се на все още спящ, и огледах каквото можех от стаята. Нищо. С Осезание и Умение долових всичко наоколо ми. Нямаше нищо, което да ме разтревожи. И все пак не можех да се отърся от безпокойството. Затворих очи. Спи. Спи.

Спах, но не можах да отдъхна. Сърцето ми беше вълк, ловуваше по снежни хълмове, но не за плячка — търсеше изгубената си глутница. Ловуваше и ловуваше, и ловуваше. Виех болката си на нощта и тичах, и тичах, и тичах. Събудих се потен и още с дрехите си. Полежах за миг в пълен покой и след това чух лекото дращене на вратата. Сетивата ми бяха останали по вълчи наострени. Станах и отворих вратата, докато Аш все още бърникаше в ключалката.

Без никакво смущение той извади шперца от ключалката, наведе се, вдигна подноса със закуската и го внесе в стаята ми. С ловки движения постави закуската на масата. После отиде до масичката при леглото ми, свали торбичката от рамото си, извади от нея листове и ги постави в спретнати редици.

— Какво е това? От Сенч ли са?

Той посочи всяка категория.

— Поздравителни писма. Покани. Молби към вас да упражните влиянието си. Не прочетох всички, само онези, които ми се сториха полезни. Очаквам, че сега ще получавате много такива ежедневно.

След като подреди нежеланата ми кореспонденция, огледа стаята за следващата си задача. Все още се опитвах да схвана това, че смята четенето на личната ми кореспонденция за част от задълженията си. Видях само сянка на неодобрение в очите му, когато погледна омачканите ми дрехи и подхвърли:

— Имате ли нещо за пране, милорд? Ще се радвам да го занеса на перачките.

— Да, предполагам. Но не мисля, че гостите дават прането си на перачките. И не съм ти лорд.

— Сър, убеден съм, че всичко това се промени снощи. Принц Фицрицарин, за мен ще е висока чест да занеса мръсното ви бельо на перачките. — По устните му пробяга усмивка и се скри.

— Присмиваш ли ми се? — попитах невярващо.

Той наведе очи и отвърна тихо:

— Не е присмех, сър. Но едно копеле може да се зарадва на добрия късмет на друг от простолюдието и да помечтае за по-добри дни за себе си. — Погледна ме. — Сенч ме караше да уча подробно историята на Шестте херцогства. Знаете ли, че една бъдеща кралица всъщност е родила копеле и то се е издигнало до крал на Шестте херцогства?

— Не с подробности. Имаш предвид принц Пъстър. И това изобщо не е свършило добре за него. — Братовчед му го беше убил заради това, че бил Осезаващ, и беше взел трона.

— Може би. — Погледна подноса със закуската ми и оправи кърпата. — Но е имал своя миг, нали? Някой ден бих искал да имам своя миг. Честно ли е според вас това как сме се родили да предопределя как ще ни възприемат до края на живота ни? Трябва ли винаги да съм синът на курва, момче слуга във вертеп? Няколко обещания и пръстен и е можело да станете крал. Никога ли не сте помисляли за това?

— Не — излъгах. — Беше един от първите уроци, които получих от Сенч. Мисли за това, което е, и не позволявай онова, което е можело да бъде, да те разсейва.

Той кимна.

— Е, да бъда чирак на лейди Розмарин определено е стъпало нагоре в живота ми. И ако се представи добра възможност, ще си представя по-добро положение за себе си. Уважавам лорд Сенч, но ако човек остане само това, което е днес, ами… — Млъкна и ме изгледа замислено.

Това малко ме жегна.

— Добре. Не се обиждам. Аш, ако продължиш с уроците си и със сегашния си учител, тогава да, мисля, че с право можеш да мечтаеш за по-добри дни.

— Благодаря, сър. А дрехите ви?

— Момент. — Щом започнах да смъквам потната си риза и омачканите панталони, Аш отиде до пътния сандък на лорд Фелдшпат и започна да вади дрехи.

— Това не става — чух го да мърмори. — Нито това. Не сега. Това какво е? Може би.

Но когато се обърнах към него, за да взема каквото ми предлагаше, очите му бяха ококорени.

— Какво не е наред?

— Сър, какво ви е на гърба? Нападнаха ли ви? Да помоля ли за лична охрана за вас? На вратата ви?

Пресегнах се и опипах гърба си. Стъписах се, че раните не бяха напълно зараснали. От една все още течеше гной, а други две бяха болезнени на допир. А и не можах да измисля добра лъжа, която да обясни онова, което вече трябваше да прилича на малки драскотини.

— Малко странна злополука, не беше нападение. Ризата ми, ако обичаш.

Постарах се да го кажа все едно съм свикнал да имам някой младеж за личен слуга. Той мълчаливо ми я подаде. Обърнах се и го погледнах в очите. Извърна поглед. Знаеше, че лъжа за гърба си. Но лъжех ли? В края на краищата наистина беше странна злополука. Замълчах си и взех чистото бельо, панталоните и чорапите. Останах доволен, че изборът му е доста по-разумен в сравнение с дрехите, с които се беше перчил лорд Фелдшпат. Все още имаше множество копчета, но много по-малко ме мушкаха. Ботушите ми, наскоро почистени, бяха готови за обуване. Изпитах известно облекчение, когато седнах да ги нахлузя.

— Благодаря. Бива те в това.

— Служих на майка ми и другите жени в къщата години наред.

Сърцето ми се сви. Държах ли да знам повече за този чирак на Сенч? Но такова подканване не можеше да се пренебрегне безсърдечно.

— Така чух.

— Лорд Сенч изобщо не беше клиент на майка ми, тъй че няма нужда да се боя, че той е баща ми. Но винаги е бил по-добър към мен от повечето. Тъй че когато майка ми беше… убита и бях принуден да избягам, той прати да ме намерят. И ме спаси.

Сгромолясващите се един след друг факти започваха да се наместват. Сенч беше клиент на къщата, където бе работила майката на Аш, просто не беше клиент на майка му. Някаква добрина и вероятно момчето бе започнало да шпионира за него, без дори да знае, че го прави. Малко пари, за да свърши някоя работа, и няколко небрежни въпроса, и Сенч беше научавал разни неща за другите клиенти. Достатъчно, за да постави живота на момчето в опасност, когато майка му е умряла? Тук имаше история. Твърде много истории. Чий ли син на благородник беше съгрешил твърде много? Не исках да знам. Колкото повече знаех, толкова повече щях да се въвлека. Предната нощ се бях заплел в мрежата като риба. Вече знаех, че колкото повече се мятам, толкова по-стегната ще стане мрежата.

— Уморен съм — казах и добавих с вяла усмивка, — вече съм уморен, а денят едва е започнал. По-добре да нагледам приятеля си. Аш, брой ме за един от приятелите си, към когото можеш да прибегнеш, ако отново ти се наложи.

Той кимна. Още една тънка като паяжина примка се затегна около мен.

— Ще отнеса дрехите за пране и ще ги върна следобед. Искате ли още нещо от мен?

— Благодаря. Това е всичко засега.

Долових далечно ехо на Искрен в гласа си. Искрен, освобождаващ човека, който винаги го придружаваше. Чарим. Така се казваше. Толкова отдавна. Почти очаквах Аш да се обиди, че го разкарвам, но той се поклони сдържано и излезе с прането ми в ръце. Седнах до подноса с храната, която бе донесъл, и се заех с нея. По-добра ли беше храната днес? По-добра закуска ли бяха донесли на Фицрицарин Пророка, отколкото на лорд Фелдшпат? И ако беше така, какво говореше това за очакванията, които щяха да имат хората, низши, както и висши? Щяха ли някои благородници да се опитат да спечелят благоволението ми? Щяха ли слуги да търсят работа при мен? Прегледах някои от писмата, които Аш беше оставил. Молба за услуга, ласкателни покани, свръхлюбезни поздравления за завръщането ми. Стиснах очи и ги отворих отново. Купчината кореспонденция все още беше там. Рано или късно трябваше да се справя с нея. Или може би това бе едно от задълженията на Аш? Беше казал, че е изчел повечето от нея, без извинение.

Къде щях да се вместя сега в двора на Предан? И как можех да го напусна? А моята Пчеличка? Все още не бях имал възможност да кажа на Кетрикен да прати хора да я доведат, но като че ли трябваше, защото внезапно ми хрумна, че онези, които ме свързваха с Том Беджърлок, щяха да знаят, че има втора, тайна дъщеря на Пророците. Имах ли още власт над някоя страна от живота си? Животът, който бях водил през последните четирийсет години, изведнъж беше разбит на парчета. Лъжи и заблуди бяха пометени. Е, някои лъжи и заблуди. Трябваше да поговоря със Сенч: трябваше да се съчини версия за това какво съм правил през всичките тези години. Щяхме ли да признаем ролята ми в освобождаването на Айсфир2, черния дракон? Да разкрием, че бях измъкнал Предан от едно злоключение с Осезаващите и го бях опазил за трона? Как се съчетаваше Том Беджърлок с Фицрицарин Пророка? Внезапно ми се стори, че казването на истината е също толкова рисковано, колкото и лъжата. Едно малко късче истина можеше да доведе до нуждата от друго разкриване. Докъде щеше да доведе това?

Съсредоточих се върху яденето и не си позволих да задълбавам във всички тези въпроси, които се трупаха в ума ми. Нямах намерение да напускам стаята си днес, докато някой не ме потърсеше с Умение или не ми пратеше съобщение.

Тъй че щом чух лекото почукване на вратата, оставих чашата и станах мигновено. Чукането се повтори. И не от вратата на стаята, а от скритата врата, която водеше към старата бърлога на Сенч.

— Шуте? — попитах тихо, но никой не отговори. Отключих.

Не Шутът ме чакаше там, а враната. Извърна нагоре глава и ме изгледа с едното си лъскаво око. После, сякаш беше самата кралица, заподскача важно надолу по останалите стъпала и спря в средата на стаята.

Обичайно е за хора, които не са Осезаващи, да мислят, че ние със Старата кръв можем да говорим с всяко животно. Не можем. Осезанието е взаимен обмен, споделяне на мисли. Някои същества са по-отворени от други; някои котки не само ще говорят с някого, но ще дърдорят или дразнят, или досаждат без абсолютно никаква задръжка. Дори хора с най-тънка жилка на Осезание ще се окажат застанали пред отворената врата преди котката да е драснала по нея или ще я викат от другия край на стаята, за да споделят с нея най-хубавия къс риба. След като бях обвързан с вълк толкова много години, това беше настроило мислите ми в шаблон, който, вярвах, правеше всички същества от тази фамилия по-открити за мен. Кучета, вълци и дори лисици бяха общували с мен от време на време. Бях говорил с един ястреб, по искане на господарката му. С един малък пор, останал завинаги герой в сърцето ми. Но никой Осезаващ не може просто да изстреля мисли към същество и да очаква, че ще бъде разбран. Помислих да опитам, но Осезанието бързо се превръща в интимно споделяне. А нямах голямо желание да развия такава връзка с тази птица. Тъй че не използвах Осезанието, а само думи, и ѝ казах:

— Е, изглеждаш много по-добре от последния път, когато те видях. Искаш ли да ти отворя прозореца?

— Мрак — каза тя и се изумих колко ясно прозвуча думата и колко е уместна. Чувал бях птици, научени да говорят, но обикновено човешките думи, които изричаха, бяха просто повторения, лишени от смисъл или контекст. Враната по-скоро закрачи, отколкото заподскача през стаята, и огледа прозореца, преди да подхвръкне на скрина ми с дрехи. Не я зяпнах. Малко диви същества се чувстват удобно от това. Пристъпих внимателно покрай нея и отворих прозореца.

Нахлу вятър и мраз. Бурите от последните няколко дни бяха спрели, но облаците обещаваха още сняг тази нощ. Постоях за миг, загледан над стените на замъка. Години бяха минали, откакто бях гледал този пейзаж. Гората се беше отдръпнала. Виждаха се селски къщи там, където някога бе имало само пасища за овце, пасища там, където някога беше гора, и сечища отвъд тях. Сърцето ми се сви; някога бяхме ловували там, двамата с моя вълк, където сега пасяха овце. Светът трябва да се променя и по някаква причина човешкото благополучие винаги води до отнемане на все повече от дивите същества и места. Глупаво е може би да се изпитва съжаление за нещо, което си е отишло. И може би се изпитва само от онези, които стоят между света на хората и света на зверовете.

Враната прелетя към перваза. Отдръпнах се внимателно, за да ѝ направя място.

— Сбогом — пожелах ѝ и зачаках да си отиде.

Тя кривна глава и ме погледна. С онази бързина, която притежават птиците, отново изви глава и се загледа над света. После разтвори криле, изпляска през стаята и кацна на подноса ми със закуската. Разперила широко криле, сякаш за да ми напомни, каза:

— Бяла! Бяла!

После без колебание клъвна и глътна късче бекон. Клъвна късче от оставения хляб, разтърси го и го пусна на пода. Изгледа го за миг, после го заряза и клюнът ѝ затрака в чинията с ябълковия компот.

Докато опустошаваше закуската ми, отидох до сандъка на лорд Фелдшпат. Да, Сенч го беше снабдил добре. Намерих шише мастило и перо. Помислих малко, после разчистих кореспонденцията от масата. Обърнах перото, топнах оперения край в мастилницата и го огледах.

— Врано. Ела тук. Ще те боядисам черна.

Тя пусна късчето бекон, което се опитваше да разкъса.

— Бяла! Бяла!

— Не бяла — казах ѝ. Съсредоточих Осезанието си. Не бяла.

Тя кривна глава и насочи едното си лъскаво си око към мен. Изчаках. Тя се вдигна от подноса и скочи на масата.

— Разпери си крилете. — Тя ме зяпна. Бавно разперих широко ръце. Отвори. Покажи ми бялото.

Да разбереш какво иска някой не е същото като да му се довериш. Разпери криле. Понечих да мацна черно, но тя изпърха с криле и целите ни опръска с мастило. Опитах отново. Говорех ѝ, докато работех:

— Нямам представа дали това ще издържи на дъжд. Или вятър. Или дали перата ти ще залепнат. Разпери ги. Не, остави ги разперени. Да изсъхне мастилото. Така!

Докато се заема с второто крило, беше станала по-отзивчива. Ръцете ми и кореспонденцията бяха опръскани с мастило. Довърших второто ѝ крило и отново се залових с първото. След това се наложи да ѝ обясня, че трябва да боядисам крилете ѝ и от вътрешната страна.

— Сега съхни! — предупредих я и тя се изправи, с разперени криле. Тръсна перата си, за да ги вкара в ред, и се зарадвах, като видях че този път пръсна по-малко мастило. А когато ги сгъна, заприлича на обикновена черна врана.

— Не бяла! — казах ѝ. Тя извърна глава и приглади перата си. Изглеждаше доволна от работата ми, защото подскочи рязко и цопна в блюдото ми.

— Ще ти оставя прозореца отворен — казах ѝ и я оставих там, за да дооплеска масата с недовършената ми закуска.

Дръпнах вратата зад себе си и я затворих плътно, защото онова, което Сенч ми беше казал някога, беше вярно. Отвореният прозорец и отворената врата създаваха ужасно течение в жилището.

Заизкачвах се по стръмните стъпала, зачуден как ще мога да предам на Шута всичко, което се беше случило за една нощ. Глуповата усмивка се изписа на лицето ми. За първи път си позволих да си призная, че част от мен ликува. Толкова дълго, толкова дълго бях стоял в края на леса и бях гледал светналите прозорци в далечината. Замък Бъкип беше моят дом — открай време. Въпреки всичките ми опасения и страхове си позволих да си представя за един великолепен миг, че мога да стоя от лявата страна на моя крал, докато раздава правосъдие, или да съм седнал на високата маса по време на пир. Представих си как малката ми дъщеря танцува с мен в Голямата зала. Щях да кажа на Шута и той щеше да разбере чувствата ми. След това с тъга отново съжалих, че Шута го нямаше там, за да види и чуе песента на Славея за моя кураж, храброст и всеотдайност.

Но нямаше да е видял нищо от това. И като подгонен сръндак, скочил от стръмнина в замръзнало езеро, настроението ми пропадна в мрак и студ. Ликуването ми се изпари и почти се ужасявах да му кажа. Предния ден не бях споменал за бременността на Копривка. Днес се страхувах да му кажа за публичното ми признание от крал Предан.

Стъпките ми се бяха забавили и докато стигна горе, едва влачех крака. Тъй че не бях подготвен да видя Шута седнал на масата на Сенч, с шест ярко горящи свещи в плътен кръг пред него. Още по-малко готов бях за кривата усмивка, с която ме поздрави.

— Фиц! — възкликна той почти весело; белезите по лицето му разкривиха застиналата като на кукла усмивка още повече. — Имам да ти споделя новина!

— И аз — отвърнах. Духът ми малко се вдигна.

— Добра новина е — каза ми, сякаш не можех да го предположа. Зачудих се дали ще ми каже собствената ми новина и веднага реших, че ако това му доставя удоволствие, ще му го позволя.

— Виждам — отвърнах и седнах на масата срещу него.

— Не, не виждаш! — Смехът му заклокочи на някаква шега, която все още не знаех. — Но аз виждам!

Поседях дълго смълчан, очаквах да добави нещо. После, както често се беше случвало в младостта ни, внезапно схванах какво има предвид.

— Шуте! Ти можеш да виждаш?!

— Току-що ти го казах — отвърна той и избухна в сърдечен смях.

— Погледни ме! — заповядах му и той вдигна очи, но не срещна погледа ми. За мое дълбоко разочарование очите му все още бяха мътни и сиви.

Усмивката му поугасна.

— Мога да видя светлина — каза той. — Мога да различавам светлина от мрак. Е, не е точно това. Да си сляп не е мрак както ти знаеш мрака. О, все едно, няма да се опитвам да го обяснявам, освен да кажа, че знам, че на масата пред мен горят свещи. А когато извърна лице знам, че там няма свещи. Фиц, мисля, че зрението ми се връща. Когато ти приложи Умението над мен онази нощ… знаех, че язвите на гърба ми започнаха да се изцеряват. Но това е толкова много повече…

— Нищо не направих на очите ти онази нощ. Може би просто е започнал естествен процес на изцеряване. — Едва премълчах предупреждението, готово да изригне от мен. Не се надявай твърде много. Знаех колко крехко е здравето му. И все пак той вече можеше да усеща светлина. Това трябваше да означава, че започва да оздравява. — Радвам се за теб. И трябва да те задържим на този път. Яде ли днес?

— О, да, ядох. Момчето на Сенч донесе храна и като че ли не се боеше толкова от мен. Или може би беше очарован от птицата. А после намина самият Сенч, с пакет с неща за теб. Фиц! Той ми каза всичко. И аз съм… объркан. И щастлив за теб. И уплашен. Как може да има такова време, такъв свят, където се случват неща, които така и не провидях!? И ми каза, че Славея е разказала с песен историята ти, и я е изпяла красиво! Наистина ли е така? Или съм сънувал?

Жегна ме разочарование. Не си бях давал сметка колко ми се иска лично да му го кажа, докато не разбрах, че вече го знае. Но усмивката му за сполуката ми беше всичко, което можех да пожелая.

— Не си. Всичко е истина. Беше чудесно. — И споделих с него миговете, които малцина други щяха да разберат. Казах му как лейди Бързина, херцогинята на Беарния, наследничка на своята сестра лейди Вяра, беше сложила ръце на раменете ми. Имаше бръчици около очите и устните ѝ, но погледът ѝ все още беше на дръзкото някогашно момиче. „Никога не съм се съмнявала в теб. Не трябва да се съмняваш в мен“, каза ми и ме целуна нежно по устата преди да се обърне и бързо да се отдалечи, а съпругът ѝ ме изгледа озадачено и забърза след нея. Описах как кралица Елиания отряза копче от рог на нарвал от маншета си и ми го даде, като ми нареди да го нося винаги с мен. Шутът се усмихна на това, а после лицето му стана замислено, когато му казах, че хора, които едва си спомнях, ми бяха стискали ръката или ме бяха потупвали по рамото. Някои се усмихваха невярващо, други плачеха. Много смущаващи бяха онези, които ми смигваха или се навеждаха, за да ми прошепнат: „Помни добре, че пазех тайните ти“, и други послания от този сорт. Най-лошо беше с онзи млад гвардеец, който закрачи дръзко покрай чакащите ред да ме поздравят благородници. Искри гняв заиграха в очите му, когато каза: „Дядо ми умря с мисълта, че те е пратил на смърт. До края на дните си Блейд вярваше, че те е предал. Той, на когото сигурно си вярвал.“ След това ми обърна гръб и тълпата го погълна преди да съм успял да му кажа и дума.

Усетих, че съм заговорил тихо все едно, че разказвах стара приказка на малко дете. И ѝ давам щастлив край, след като всички знаят, че приказките никога не свършват и че щастливият край е само миг, колкото да си поеме човек дъх преди следващото бедствие. Но не исках да мисля за това. Не исках да се чудя какво ще се случи по-натам.

— Сенч каза ли защо го е направил? — попита Шутът.

Свих рамене, жест, който той не можеше да види.

— Каза, че е време. Че и Умен, и Искрен щели да искат това да се случи. След като той самият е излязъл от сенките, каза, че не може да ме остави там. — Порових по един от рафтовете на Сенч, а после по друг, докато намеря каквото търсех. Винен спирт. Запалих си свещ от огъня и намерих парцал. Натопих го и започнах да махам петната мастило по себе си. Трудно се махаха. Добре за враната, дразнещо за мен. Отидох до огледалото на Сенч и затърках петната по лицето си.

— Каква е тази миризма? Какво правиш?

— Махам мастило от лицето си. Боядисах белите пера на враната в черно, за да може да излиза навън, без да я гонят и кълват.

— Боядисване на врана. Принц Фицрицарин се забавлява с боядисване на врани в деня след признаването му от трона!

Засмя се. Чудесен звук.

— Каза, че Сенч е оставил пакет за мен.

— На масата — отвърна той.

Отново беше впил поглед в свещите, очарован от малкото яркост, която можеше да усети. Тъй че не взех нито една от тях, а преместих пакета близо до тях и започнах да го развързвам. Миришеше на пръст. Беше увит в кожа и вързан с ремъци. Възлите бяха позеленели от стара плесен, а белите петна по кожата бяха от влага. Не беше развързван от много дълго време и подозирах, че в някой момент е бил оставян навън, може би за цяла зима. Вероятно заровен някъде. Докато се мъчех с възлите, Шутът подхвърли:

— Остави ти и бележка. Какво пише?

— Още не съм я прочел.

— Не трябваше ли да я прочетеш, преди да отвориш пакета?

— Той каза ли, че трябва?

— Като че ли много дълго го обмисляше, а после написа само няколко думи. Чух драскането на перото му и много въздишки.

Оставих ремъците. Опитах се да реша кое гложди повече любопитството ми, писмото или пакетът. Вдигнах свещ и видях самотния лист хартия на масата. Бях го пропуснал в полумрака. Пресегнах се, хванах го и го плъзнах към мен. Като повечето писма на Сенч, никаква дата, поздрав, подпис. Само няколко изписани реда.

— Какво пише? — настоя Шутът.

— „Направих както той ми нареди. Условията така и не бяха изпълнени. Вярвам, че разбираш. Вече трябва да си го разбрал.“

— О. Все по-добре и по-добре — възкликна Шутът. И добави: — Мисля, че просто трябва да срежеш ремъците. Никога няма да развържеш онези стари възли.

— Вече си се опитал, нали?

Той сви рамене и се подсмихна.

— Исках да ти спестя усилието да се пребориш с тях.

Измъчих и двама ни, като се потрудих още малко над упоритите възли. Кожа, която е вързана мокра и оставена да изсъхне, може да стане корава като желязо. Накрая извадих ножа си, прерязах ремъците и заразвивах с усилие кожата, увита около каквото беше вътре. Не беше мека кожа, а тежка, като тези, които се използват за седло. Изпращя, щом я разтворих с усилие и извадих нещо, увито във все още мазен плат. Оставих го и то издрънча глухо на масата.

— Какво е? — настоя Шутът, пресегна се и пръстите му зашариха по скрития предмет.

— Чакай да видим.

Мазният плат се оказа тежка платнена торба. Намерих отвора, бръкнах вътре и издърпах…

— Това е корона — възкликна Шутът и пръстите му я опипаха почти в мига, в който очите ми я видяха.

— Не точно.

Короните обикновено не са направени от стомана. А и Ход не правеше корони, а мечове. Беше великолепна майсторка на оръжия някога. Завъртях в ръцете си простото стоманено кръгче; знаех, че е нейно изделие, макар и да не можех да обясня на никого как съм го разбрал. И ето, имаше го знака на майстора, не натрапчив, но гордо впечатан вътре в халката.

— Още нещо има тук. — Ръцете на Шута запърхаха бързо в торбата и след миг той извади и ми подаде дървена цев. Взех я мълчаливо. И двамата знаехме, че в нея ще има свитък. Краищата на цевта бяха запълнени с червен восък. Огледах го на светлината на свещта.

— Печатът на Искрен — казах му тихо.

Не исках да развалям печата, но все пак разкъртих восъка с ножа си, наклоних цевта и я разтърсих. Свитъкът беше упорит. Беше стоял там дълго. Когато най-сетне се показа, само го погледнах. Водата не го беше засегнала.

— Прочети го — подкани ме шепнешком Шута.

Развих внимателно свитъка.

Беше почеркът на Искрен, грижливо изписване на човек, който обичаше да рисува, да прави карти и скици на терен, да нахвърля схеми на укрепления и да рисува бойни планове. Беше писал с големи тъмни букви, прост шрифт. Почеркът на моя крал. Гърлото ми се стегна. Отмина миг, преди да успея да проговоря. Гласът ми излизаше изтънял през стегнатото гърло.

— „Да се знае, от моя печат на този документ и чрез свидетелството на доверения приносител, Сенч Звездопад, че този свитък е истинското желание на бъдещия крал Искрен Пророка. С думи прости да кажа, напускам днес на изпитание, от което може да не се завърна. Оставям своята кралица, лейди Кетрикен от Планините, с дете. Ако в мое отсъствие моят баща, крал Умен, почине, поставям милейди под закрилата на моя племенник Фицрицарин Пророка. Ако се върне вест за моята смърт, тогава желая той да бъде официално признат за протектор на моя наследник. Ако моята кралица загине и моят наследник оцелее, тогава постановявам Фицрицарин Пророка да управлява като регент, докато моят наследник бъде способен да приеме трона. А ако никой не ме надживее, нито баща, нито кралица, нито наследник, то волята ми е Фицрицарин Пророка да бъде припознат като мой наследник. Не е мое желание по-малкият ми брат, Славен Пророка, да наследи короната ми. Най-пламенно приканвам моите херцози да признаят и утвърдят волята ми по този въпрос.“ — Прекъснах, за да си поема дъх.

— И това щеше да е твоята корона. — Осакатените пръсти на Шута опипаха ръба на простото кръгче. — Не е скъпоценност за пипане. И стомана за мечове на допир. Чакай, чакай! Не е толкова проста може би. Тук. Какво е това?

Взех короната от него и я наклоних на светлината на свещта. Беше всечено в простата гривна.

— Нападащ елен.

— Той ти даде този знак.

— Искрен, да — отвърнах тихо. Гласът ми се беше стегнал на възел, когато добавих: — Просто връхлитащият елен. Няма черта през него, която да ме бележи като копеле.

Последва много дълго мълчание. Свещите горяха, а в другия край на стаята една цепеница рухна с пращене в камината.

— Иска ли ти се да беше станало? — попита Шутът.

— Не! Разбира се, че не! — Все едно да съм желаел смъртта на Умен, Кетрикен и нероденото ѝ все още тогава дете. — Но… иска ми се да го бях знаел. Имаше времена, когато щеше да означава много за мен. — По страната ми се плъзна сълза. Оставих я да капне.

— А сега не?

— О, и сега все още. Да знам, че ме е смятал за достоен да браня неговата кралица и неговото дете. И да претендирам за трона след него.

— Значи никога не си пожелавал да бъдеш крал?

— Никога.

Лъжец. Но лъжата бе толкова стара и толкова често повтаряна, че повечето пъти ѝ вярвах.

Той въздъхна. Когато разбрах, че е от облекчение, а не от тъга заради нищожните ми амбиции, се зачудих защо. Той отговори преди да съм го попитал.

— Когато Сенч ми каза, че си признат официално и че повечето хора били склонни да те възхваляват и приемат сърдечно, се разтревожих. А когато пръстите ми докоснаха короната ти, се уплаших.

— От какво?

— Че ще поискаш да останеш тук, в замък Бъкип. Че ще се радваш да те приемат като това, което винаги си бил, не бъдещият крал, но кралят в сенките.

Каква титла само!

— И това те накара да се уплашиш… от какво?

— Че ще изпиташ неохота да изоставиш признанието, което най-сетне спечели. Че ще тръгнеш по моята поръчка без сърце.

Неговата поръчка. Връщане към старата ми роля на убиец. За да го отклоня от всякакви мисли за убийствата, които ми бе възложил, бързо напомних за другата му поръчка.

— Шуте, ще направя всичко, което мога, за да намеря сина, който подозираш, че си оставил някъде. Несъмнено би улеснило задачата ми много повече, ако можеш да ми припомниш жените, с които си лягал, които биха могли да са родили такова дете, и кога би могло да се е случило това.

Той изсумтя недоволно.

— Фиц! Слушал ли си изобщо какво ти казах? Изобщо няма такава жена, нито дете, заченато по този начин. Казах ти го.

Умът ми се замая.

— Не. Не си! Сигурен съм, че ако ми беше казал такова нещо, щях да го запомня. И щях веднага да те запитам, както го правя сега, как тогава си направил син?

— Не слушаш — каза той тъжно. — Обяснявам нещата ясно, но ако не е това, което очакваш да чуеш, го отмяташ. Фиц. Това е корона. Ще ти прилегне ли?

— Не е точно корона.

Отново беше сменил темата. Знаех, че няма да обясни, докато сам не реши. Помъчих се да прикрия облекчението, че ме е оставил да се измъкна с отклонението, докато въртях студената стомана в ръцете си. Последния път, когато бях носил корона, беше дървена и украсена с петлета. „Не. Не връщай този спомен точно сега.“ Вдигнах кръгчето и го поставих на главата си.

— Като че ли приляга. Не съм сигурен как се очаква да приляга.

— Дай да пипна.

Надигна се и застъпва слепешком покрай масата към мен. Ръцете му заопипваха във въздуха, намериха рамо, страната на лицето ми, а след това пробягаха нагоре към главата ми и короната. Вдигна я леко, а после, без никакво смущение, измери дължината на косата ми. Пръстите му минаха по лицето ми, опипаха счупеното на носа ми, стария белег, наболата брада по брадичката ми. Ако друг някой беше направил това, щеше да е натрапчиво. Обидно. Но знаех, че сравнява как изглеждам сега с онова, което помни.

Покашля се и вдигна короната в ръцете си. Заговори по-важно, отколкото го бях чувал някога:

— Фицрицарин Пророк. Короновам те за крал в сенките на Шестте херцогства. — Постави кръгчето на главата ми и го намести грижливо. Стоманата беше студена и тежка. Улегна там все едно никога повече нямаше да се махне. Той се покашля отново и след пауза добави: — Все още си чаровен мъж, Фиц. Не толкова хубав като преди Славен да ти разбие лицето. Но си стареел добре, смятам.

— Онова старо изцеряване с Умението. — Свих рамене. — Тялото ми просто непрекъснато се поправя само, все едно дали го желая, или не.

Свалих стоманената корона и я поставих върху мазното платно, което я бе приютявало. По ръба ѝ пробяга светлина като кръв по острието на меч.

— Жалко, че моето положение не е такова — отвърна Шутът. Погледът му се върна към свещите. Дълго мълчахме. После той промълви: — Фиц. Очите ми. Да си сляп… Те използваха това. Да ме направят боязлив и страхлив. Трябва да виждам. Плаши ме мисълта да тръгнем в търсенето си, докато все още съм сляп. Ще тръгна, ако трябва. Но… Би ли могъл…

Толкова с отклонението. Все още замисляше убийства. Казал му бях, че не мога да тръгна на тази негова задача, но той настойчиво го пренебрегваше.

— Кажи ми какво направиха на очите ти — казах кротко.

Той вдигна безпомощно ръка.

— Не знам. Може би дори не са го искали нарочно, но след като стана, се възползваха изцяло. Те… О, Фиц. Имаше бой. И още един. Очите ми бяха подути и затворени. И друг бой. И…

Спрях го.

— А когато отокът е спаднал, не си можел вече да виждаш.

Той вдиша дълбоко. Видях, че се мъчи да ми разкаже неща, които всъщност иска да забрави.

— Отначало продължавах да мисля, че е нощ. Или че съм в тъмна килия. Правеха го понякога. Ако си винаги на тъмно, не можеш да различиш колко време е изтекло. Мисля, че понякога ми носеха вода и храна нарочно рядко, а понякога често. Да ме объркат за изтичането на времето. Много по-късно разбрах, че не мога да виждам. И още по-късно разбрах, че няма да мине.

— Достатъчно. Просто трябваше да науча малко, да ми помогне.

Ново мълчание. После той прошепна:

— Ще се опиташ ли сега?

Замълчах. Да го направя означаваше да рискувам собственото си зрение. Можех ли да му кажа това, докато такава надежда грееше на лицето му? Приличаше повече на моя стар Шут, отколкото след Аслевял. Зрението беше толкова важно за него! Възстановяването му беше ключ към намирането на сина му, а нелепото му намерение да избие всички Слуги беше единствената цел, която му бе останала. Предната нощ бях изпитал триумфа на една мечта, която никога не си бях позволявал да мечтая. Можех ли да унищожа надеждите му днес?

Щях да внимавам. Много да внимавам. Разбира се, че щях да мога да разбера, ако застраша себе си, нали?

Бях ли повече като Сенч, отколкото ми се искаше да съм? Винаги ли исках да открия докъде мога да тласна магията, какво мога да направя с нея, ако никой не ме сдържа? Изтласках настрана глождещия въпрос.

— Сега? Защо не? — Бутнах стола назад и отидох до него. — Обърни лицето си към мен — казах му тихо. — Той се извърна послушно от свещите. Придърпах една и огледах лицето му на мигащата ѝ светлина. Имаше белези по страните, точно под очите. От онези следи, видими по лицата на мъже, влизали много пъти в юмручен бой. Кожата се цепи лесно там, където плътта е тънък пласт над костта. Преместих стола си и го поставих така, че да съм срещу него. Седнах. — Ще те докосна — предупредих го и хванах брадичката му. Бавно завъртях лицето му, докато оглеждах белезите, оставени от педантичното изтезаване и жестокия бой. Внезапно си спомних как Бърич бе огледал лицето ми, след като Гален ме беше пребил. Поставих два пръста на лицето му, натиснах леко и очертах кръг около лявото му око. Той потръпна няколко пъти. После дясното. Същото. Предположих счупена кост, която е зараснала неравно. На едно място имаше явна вдлъбнатина в лицевите му кости близо до скулата. Призля ми от допира. Но можеше ли това да го е ослепило? Не знаех. Поех си дълбоко дъх. Щях да внимавам този път. Заклех се да не излагам на риск и двама ни. Поставих ръцете си от двете страни на лицето му. Затворих очи.

— Шуте — казах тихо. И също толкова леко го намерих.

И Шутът беше там. Последния път беше дълбоко в несвяст, без да усети как се движех през него с кръвта му. Сега усетих как ръцете му дойдоха и се отпуснаха на моите. Това щеше да помогне. Знаех как изглеждаше лицето му някога, но той щеше да помни как бе усещал лицето си. Започнах с връхчетата на пръстите си под очите му. Припомних си рисунките в старите свитъци на Сенч от Кожодера и човешкия череп, който сигурно все още лежеше в бюфета в ъгъла. Зашепнах, докато ръцете ни се движеха заедно.

— Когато съседна кост се счупи, понякога се сраства неправилно. Тук. Усещаш ли това? Трябва да го поправим.

И така заработихме, без да бързаме. Местехме кост, късче по късче. Там, където лицето му бе разбито, беше зараснало с ръбове и изпъкналости. Някои ми напомняха пукнатините, които прави човек, когато чукне твърдо сварено яйце, преди да го обели. Усърдното проучване на костите на лицето му не беше нещо, с което да се бърза. Докато работехме, допир и Умение съчетани, проследихме тънка пукнатина надолу от външния ръб на лявото му око до горната челюст. Скулите му представляваха лабиринт от малки пукнатини. При външния ъгъл на дясното му око силен удар беше разбил кост, оставяйки издатина, която притискаше тъканта под нея. Работихме доста време, местехме малки късчета кост, както за да облекчим натиска, така и за да запълним кухината.

На описание изглежда нещо просто. Не беше. Бяха малки местения на нищожни късчета кост, които се откършваха и преподреждаха. Стиснах челюсти срещу болката на Шута, докато собствената ми глава не запулсира с нея. Не стигнахме по-далече от долните плоскости под двете очи. Силата ми отпадаше и решимостта ми се предаваше, когато Шутът вдигна ръцете си от дланите ми.

— Спри. Спри, Фиц. Много съм уморен вече. Боли. А болката събужда всички спомени.

— Добре — съгласих се хрипливо, но ми отне време, докато отделя съзнанието си от тялото му. Почувствах се сякаш се бях върнал в собствената си плът от дълъг и ярък кошмар. Последната стъпка на това оттегляне бе вдигането на ръцете ми от лицето му. Когато отворих очи да го погледна, стаята заплува пред мен. Изпитах миг на ужас. Бях стигнал твърде далече и бях увредил зрението си! Но беше само умора. Загледах се втренчено и стаята се покори на взора ми. Потръпнах с облекчение. Свещите бяха изгорели до половината. Не знаех колко време е изтекло, но ризата ми беше плувнала в пот и устата ми беше пресъхнала все едно бях тичал до град Бъкип и обратно. Веднага щом освободих Шута от допира си, той отпусна лице в ръцете си, с лакти на масата.

— Шуте. Изправи се. Отвори си очите. Кажи ми дали сме постигнали нещо.

Той се подчини, но после поклати глава.

— Не си затворих очите. Държах ги отворени. Надявах се. Но нищо не се промени.

— Съжалявам.

И наистина съжалявах. Съжалявах, че е сляп, и ужасно се радвах, че не бях изгубил своето зрение, докато се опитвах да изцеря неговото. Наложи се да се запитам колко упорито наистина се бях опитал. Бях ли се сдържал? Не исках да мисля, че съм, но не можех да намеря честен отговор. Помислих да кажа на Шута за страха си. За какво щеше да ме помоли? Да му помогна да си върне зрението на едното око, като се откажа от едно мое? Щеше ли да поиска толкова много от мен? Щях ли да се съглася или да му откажа? Прецених се и открих, че съм по-малко смел, отколкото бях вярвал. И по-егоистичен. Отпуснах се в стола си и затворих очи.

Сепнах се и се събудих, когато Шутът ме докосна по ръката.

— Значи спеше. Изведнъж стана много тих. Фиц. Ще се оправиш ли? — В гласа му имаше извинение.

— Да. Просто съм много уморен. Предната нощ… разкритието ме изтощи. И не спах добре. — Посегнах да разтъркам очи и трепнах от собствения си допир. Лицето ми беше подпухнало и топло на допир все едно се бях бил.

О!

Предпазливо опипах скулите си и очните си дъги. Дори и да не бях върнал зрението му, щях да платя данък за това, което бях направил.

Защо?

Никое от другите лекувания с Умение, с които бях помагал, не ми бяха въздействали така. Шишко беше приложил огромно количество цяр на остров Аслевял и не беше показал никакви лоши въздействия. Единствената разлика, която ми дойде наум, беше връзката ми с Шута. Беше много повече от връзка с Умение: когато го бях върнал от другата страна на смъртта, бяхме имали миг на пълно единение. Може би така и не се бяхме отделили истински.

Примигах и прецених отново зрението си. Не забелязах никаква разлика, никакво замъгляване. Бях почти сигурен, че макар да бяхме оправили кости, не бяхме направили нищо, което да подпомогне зрението му. Зачудих се дали ще имам смелостта да опитам още лечение. Помислих за всичко, което бях зърнал, всичко счупено в него, всички задържали се вътре инфекции и лошо зараснали повреди. Колко от това трябваше да поема, ако продължа усилията си да го изцеря? Можеше ли някой да ме укори за отказа да направя такава саможертва? Покашлях се.

— Сигурен ли си, че няма никаква разлика в зрението ти?

— Не мога всъщност да определя. Може би усещам повече светлина. Лицето ми е раздразнено, но по различен начин. Дразненето на зарастването може би. Ти откри ли нещо, докато беше… в тялото ми? Можа ли да разбереш какво е отнело зрението ми?

— Не е така, Шуте. Успях да открия, че в лицевите ти кости има счупвания, които не са зараснали правилно. И ги поставих на пътя на зарастването, и се опитах да оправя някои места, където костите не са съединени както трябва.

— Кости ли? Мислех, че черепът е една кост. Е, почти.

— Не е. Ако желаеш, по-късно мога да ти покажа човешки череп.

— Не, благодаря. Вярвам на думата ти. Фиц, усещам по гласа ти, че си открил още нещо. По-лошо ли е, отколкото искаш да ми кажеш?

Заподбирах думите внимателно. Никакви лъжи този път.

— Шуте, може би ще се наложи да продължаваме по-бавно с лечението ти. Процесът е твърде изтощителен за мен. Трябва силна храна и колкото се може повече почивка, и да спестим магическите усилия за по-трудни рани. — Знаех, че тези думи са самата истина. Постарах се да не продължа тази мисъл до логичното заключение.

— Но… — почна той и спря. Видях кратката борба на лицето му. Толкова отчаяно искаше да е добре и да тръгне в начинанието си, и все пак, като истински приятел, нямаше да ме помоли да се напрегна отвъд силите си. Беше ме виждал изтощен след усилия с Умение и знаеше колко тежко може да е натоварването физически. Нямаше нужда да му казвам, че изцеряванията може всъщност да наранят мен. Нямаше нужда да понася вината за това, което вече си бях причинил. Това си беше моя работа. Извърна мътния си поглед отново към свещите. — Къде отиде Пъстра?

— Пъстра?

— Враната — отвърна смутено. — Преди да слезе при теб говорихме, е, не съвсем, макар че тя знае доста думи и почти като че ли говори смислено понякога. Питах я: „Как ти е името?“ Защото, ами, защото беше толкова тихо тук. Отначало каза произволни неща в отговор. „Спри това!“ и „Тъмно е“, и „Къде ми е храната?“ А накрая ми го върна с: „Как ти е името?“ Обърка ме за миг, докато не осъзнах, че просто ми подражава. — По лицето му пробяга колеблива усмивка.

— Тъй че я нарече Пъстра?

— Просто започнах да ѝ викам Пъстра. И споделих храната си с нея. Ти каза, че е слязла при теб и си я боядисал. Къде е сега?

Не исках да му кажа.

— Слезе по стълбите и почука на тайната врата. Пуснах я в стаята си и тя изяде половината ми закуска. Оставих ѝ прозореца отворен. Подозирам, че вече си е отишла.

— О. — Дълбокото разочарование в гласа му ме изненада.

— Съжалявам. — Той не каза нищо. — Тя е диво същество, Шуте. Така е най-добре.

Той въздъхна.

— Не съм сигурен дали си прав за това. Рано или късно мастилото ще избледнее, и тогава какво? Собственият ѝ вид я напада, Фиц. А враните живеят на ята, не са привикнали да са самотни. Какво ще стане с нея?

Знаех, че е прав.

— Не знам — казах тихо. — Но също така не знам какво друго мога да направя за нея.

— Задръж я — предложи той. — Дай ѝ място, където да бъде, и храна. Подслони я от бури и от враговете ѝ. — Покашля се. — Същите неща, които крал Умен предложи на едно самотно същество.

— Шуте, не бих казал, че сравнението е валидно. Тя е врана, не самотен в света младок.

— Младок. Външно. Млад в смисъл на моя вид, да. Наивен и невежа в по-широкия свят, в който се озовах. Но почти толкова различен от крал Умен, колкото врана от човек. Фиц, ти ме познаваш. Бил си аз. Знаеш, че двамата с теб сме толкова различни, колкото и сходни. Толкова сходни и несходни, колкото бяхте ти и Нощни очи. Пъстра, мисля, е толкова като мен, колкото Нощни очи беше като теб.

Стиснах устни за миг, после омекнах.

— Ще ида да видя дали мога да ти я намеря. И ако мога да я намеря, и ако тя дойде, ще ти я донеса тук. И ще взема вода и храна за нея.

— Наистина ли? — Усмивката му беше блажена.

— Да.

Станах, слязох по стъпалата и отворих вратата на стаята си. И заварих Пъстра да чака.

— Тъмно — уведоми ме тя мрачно. Подскочи на горното стъпало, после на другото, а на третото се обърна и ме изгледа. — Как ти е името? — попита ме.

— Том — отвърнах замислено.

— Фиц… Рицарин! — гракна тя насмешливо и продължи да подскача нагоре.

— Фицрицарин — съгласих се и усетих, че се усмихвам.

Последвах я, за да я настаня удобно.