Царство от мед

5. Али

— Шин — каза Али и нарисува буквата във влажния пясък пред себе си. Вдигна очи и погледът му стана строг при вида на двете момчета, които се боричкаха на последния ред. Те начаса спряха и той продължи, давайки знак на учениците си да изпишат буквата. Децата се подчиниха, рисувайки в пясъка. За дъски и тебешири бяха нужни средства, с които Бир Набат не разполагаше, така че Али преподаваше уроците си в хладната горичка, където каналите се срещаха и земята беше неизменно влажна. — Кой знае дума, която започва с шин?

— Ша'б! — изписука едно момиченце в средата, а момчето, което седеше до нея, вдигна ръка.

— Аз започвам с шин! — заяви то. — Шадад!

Али се усмихна.

— Точно така. А знаеш ли кой друг носи това име?

Сестрата на момчето отговори:

— Шадад Благословения. Баба ми каза.

— А кой е бил Шадад Благословения? — Али щракна с пръсти към момчетата, които се бяха сборичкали преди малко. — Някой от вас знае ли?

По-малкото от тях се сви, а очите на другото се разшириха.

— Ъм… цар?

Али кимна.

— Вторият цар след Зейди Велики.

— Той ли се е бил с царицата на маридите?

При тези думи в горичката се възцари мъртвешка тишина. Пръстите на Али застинаха върху мокрия пясък.

— Какво?

— Царицата на маридите. — Беше се обадило малко момче, на име Файзал. Личицето му беше сериозно. — Абба казва, че един от твоите предци е победил царица на маридите и затова ти можеш да ни намираш вода.

Простичките думи, изречени така невинно, прорязаха Али като отровно острие, оставяйки смразяващ ужас да полази по крайниците му. Отдавна подозираше, че из Бир Набат тихичко се ширят слухове за влечението му към водата, ала за пръв път чуваше името си да се споменава във връзка с маридите. Вероятно не беше нищо сериозно: полузабравена народна приказка, пробудена за нов живот, когато той бе започнал да открива извори.

Само че това не беше връзка, чието съществуване можеше да допусне.

— Предците ми никога не са имали нищо общо с маридите — заяви твърдо, без да обръща внимание на бунтуването в стомаха си. — Маридите ги няма. Никой не ги е виждал от векове.

Само че вече усещаше нетърпеливо любопитство да обзема учениците му.

— Вярно ли е, че ще ти откраднат душата, ако се вгледаш твърде дълго в отражението си във водата? — попита едно момиченце.

— Не — отвърна едно от по-големите, преди Али да успее да отвори уста. — Чух обаче, че някога човеците им принасяли в жертва бебета. — Гласът й се извиси от вълнение, примесено със страх. — А ако не им ги дадели, маридите потопявали селата им.

— Престани — примоли се едно от по-малките момчета. Изглеждаше така, сякаш е на път да се разплаче. — Ако говорите за тях, те ще те отвлекат през нощта.

— Достатъчно — отсече Али и няколко деца се свиха. Думите му бяха прозвучали по-рязко, отколкото беше възнамерявал. — Докато не си научите буквите, не искам да чувам нищо повече за…

В този миг Лубейд се втурна в горичката.

— Прости ми, братко. — Приятелят му се преви надве, подпирайки ръце на коленете си, докато се мъчеше да си поеме дъх. — Само че има нещо, което трябва да видиш.

Керванът беше достатъчно голям, за да се вижда от доста далече. Али, който гледаше приближаването му от върха на скалите край Бир Набат, преброи поне двайсет камили, движещи се в сигурна, пъплеща редица към селото. Когато излязоха от сянката на една масивна пясъчна дюна, слънцето заблещука по повърхността на перлено белите плочки, с които бяха натоварени животните. Сол.

Стомахът му се сви на топка.

— Аяанлийци. — Засенчил очите си с ръка, Лубейд взе думите от устата на Али. — Носещи цяло състояние… изглежда, достатъчно сол, за да изплати данъка за една година. — Той отпусна ръка. — Какво правят тук?

Застанала до него, Акиса скръсти ръце.

— Не може да са се изгубили. Ние сме на една седмица път от главния търговски маршрут. — Тя хвърли поглед към Али. — Възможно ли е да са роднини на майка ти?

Силно се надявам, че не са. Въпреки че другарите му не го знаеха, именно роднините на аяанлийската му майка бяха причината да го прокудят от Девабад. Те стояха зад решението на „Танзим" да го вербуват, очевидно с надеждата шафитските бунтовници в крайна сметка да го убедят да сложи ръка на трона.

Беше нелеп план, ала в хаоса, последвал смъртта на афшина, Гасан нямаше намерение да поеме риска някой да се възползва от противоречащите си симпатии на Али… най-малко пък влиятелните владетели на Та Нтри. Само че не беше лесно да бъдат наказани аяанлийците в тяхната заможна, космополитна родина отвъд морето. Така че Али бе този, който трябваше да плати, той бе изтръгнат от своя дом и хвърлен на убийците.

Спри. Али овладя озлоблението, което закипя в него, срамувайки се от това колко лесно се бе надигнало. Вината не беше на цялото аяанлийско племе, а само на шепа от заговорничещите роднини на майка му. Пътниците там долу като нищо бяха съвършено невинни.

Лубейд имаше загрижен вид.

— Надявам се, че си носят припаси. Няма да сме в състояние да нахраним всички тези камили.

Али се обърна, слагайки ръка върху зулфикара си.

— Да идем да ги попитаме.

Когато слязоха от скалите, керванът вече беше пристигнал и докато вървеше сред мучащите камили, Али си даде сметка, че Лубейд бе прав — действително носеха цяло състояние. Изглеждаше достатъчно сол, за да задоволи нуждите на Девабад за цяла година, и несъмнено беше някакъв данък. Дори камилите, с лъскава козина и бистри очи, изглеждаха скъпи, украсените седла и хамути, които покриваха златистобялата им кожа бяха далеч по-фини, отколкото беше практично.

Никъде обаче не видя многобройната делегация, която очакваше да разменя любезности с шейх Джияд и сина му Табит. До тях стоеше един-единствен мъж, облечен в традиционните синьо-зелени одежди, които аяанлийски джинове, дошли по официална работа, носеха обикновено, цветът им — отдаващ почит на багрите на Нил.

Пътникът се обърна и златото в ушите и около врата му заблещука ослепително на лъчите на слънцето. По лицето му се разля широка усмивка.

— Братовчеде! — Плъзна поглед по Али и се разсмя. — В името на Всевишния, възможно ли е под всички тези дрипи да се крие принц?

Приближи се до него, преди Али, напълно слисан, да успее да отговори, и разтвори ръце, сякаш искаше да го вземе в прегръдките си.

Ръката на Али се спусна към ханджара му и той побърза да отстъпи назад.

— Не се прегръщам.

Аяанлиецът се ухили широко.

— Точно толкова дружелюбен, колкото всички говорят. — Топлите му златни очи грееха развеселено. — Мир на теб, въпреки всичко, сине на Хатсет. — Погледът му се плъзна по тялото на Али. — Изглеждаш ужасно — добави, минавайки на нтарийски, езика на майчиното му племе. — С какво те хранят тези хора? С камъни?

Обиден, Али се изпъна. Вгледа се изпитателно в другия мъж, но не го разпозна.

— Кой си ти? — избъбри на джинистански.

Общият език звучеше странно в ушите му след всичкото време, прекарано в Ам Гезира.

— Кой съм аз? — повтори мъжът. — Муса, разбира се! — Али присви очи и той се престори на засегнат. — Племенникът на Шамс? Братовчед на Та Хазак Рас по линия на вуйчото на майка ти?

Али поклати глава, объркан от оплетените роднински връзки в семейството на майка му.

— Къде са останалите ти хора?

— Отидоха си. Бог да се смили над тях. — Муса докосна сърцето си, а очите му се изпълниха с тъга. — Керванът ни беше сполетян от какви ли не злощастия и беди и миналата седмица и последните ми двама другари бяха принудени да се върнат в Та Нтри заради сериозни семейни неприятности.

— Лъже, братко — обади се предупредително Акиса на гезирски. — Никой мъж не би могъл да доведе толкова голям керван дотук сам. Другарите му вероятно се крият в пустинята.

Али изгледа Муса с нарастващо подозрение.

— Какво искаш от нас?

Муса се изкиска.

— Не си падаш по празните приказки, а?

Той извади малка бяла плочка от одеждата си и му я подхвърли.

Али я улови.

— Какво се очаква да направя с буца сол? — попита, прокарвайки палец по зърнестата повърхност.

— Прокълната сол. Преди да прекосим Ам Гезира, омагьосваме стоката си, така че никой, освен някой от нашето племе, да не е в състояние да я докосне. Предполагам, това, че ти току-що го направи, означава, че действително си аяанлиец.

И Муса се ухили широко, сякаш току-що беше казал нещо невероятно остроумно.

Придобил подозрителен вид, Лубейд посегна да вземе солта от Али и извика. Отдръпна рязко ръка — и солта, и кожата му зацвърчаха от допира.

Муса преметна дългата си ръка около рамото на Али.

— Ела, братовчеде. Трябва да поговорим.

— За нищо на света — заяви Али. — Дали данъците на Та Нтри ще стигнат до Девабад, или не, не ми влиза в работата.

— Братовчеде… покажи малко състрадание към семейството си.

Муса отпи глътка кафе и се намръщи, оставяйки го настрани. Намираха се на централното място за срещи в Бир Набат: просторна варовикова зала, издълбана в скалите; в ъглите й имаше високи колони, обвити с гирлянди от резбовани змии.

Муса се беше отпуснал върху една износена възглавница, след като най-сетне беше довършил разказа за патилата си. Али час по час зърваше любопитни деца, които надничаха през отвора на входа. Бир Набат беше наистина откъснат от света; някой като Муса, който парадираше открито с легендарното богатство на аяанлийците с пищните си одежди и тежките златни украшения, вероятно бе най-вълнуващото нещо, случвало се след пристигането на Али.

Муса разпери ръце и пръстените му примигаха на светлината на огъня.

— Няма ли да се прибереш у дома за Навастем? Несъмнено родният син на царя няма да пропусне тържествата на поколението.

Навастем. Думата отекна в главата на Али. Първоначално празник на девите, сега Навастем бе начинът, по който и шестте племена честваха раждането на ново поколение. Целящ да отбележи годишнината от освобождаването им и да ги накара да се замислят над уроците на Сулейман, той се бе превърнал в необуздана прослава на самия живот… Всъщност имаше стара шега, че обикновено имаше изобилие от нов живот десет месеца след Навастем, тъй като толкова много деца биваха заченати по време на несдържаните празненства. Като повечето набожни джинове, Али изпитваше смесени чувства към този цял един месец, изпълнен с пиршества, панаири и разюздано веселие. Девабадските духовници — както имамите на джиновете, така и жреците на девите — обикновено прекарваха това време, цъкайки неодобрително с език и гълчейки страдащите си от махмурлук миряни.

И все пак в предишния си живот Али бе очаквал тържествата с нетърпение в продължение на години. Бойните състезания по време на Навастем бяха легендарни и да, въпреки младостта си, някога той бе твърдо решен да вземе участие в тях и да победи, спечелвайки си възхищението на баща си и поста, който името му вече му беше купило: бъдещия кайд на Мунтадир.

Пое си дълбоко дъх.

— Няма да участвам в Навастем.

— Но аз имам нужда от теб — примоли му се Муса; звучеше безпомощно. — Невъзможно е да продължа сам към Девабад.

Али го изгледа невярващо.

— В такъв случай не е трябвало да се отклоняваш от главния път! Можеше да намериш помощ в някой кервансарай.

— Защо не го убием и не му вземем стоката — предложи Акиса на гезирски. — Аяанлийците ще решат, че е загинал в пустинята, а този лъжлив глупак си го заслужава.

Лубейд докосна пръстите й, отмествайки ги от дръжката на зулфикара й.

— Какво ще си помислят хората за гостоприемството ни, ако започнем да убиваме всички гости, които лъжат?

Муса местеше поглед между тях.

— Пропуснах ли нещо?

— Обсъждаме къде да те настаним тази нощ — небрежно отвърна Али на джинистански и долепи пръсти пред себе си. — Просто за да съм наясно: отклонил си се от главния път, за да дойдеш в Бир Набат, отдалечено поселище, за което знаеш, че не може да си позволи да те подслони заедно с животните ти… за да натрапиш твоите отговорности върху мен?

Муса сви рамене.

— Извинявам се.

— Разбирам. — Али се облегна назад и се усмихна учтиво на кръга джинове. — Братя и сестри, простете, че ще ви обременя, но имате ли нещо против да ми дадете няколко минути насаме с моя… как точно се нарече?

— Твой братовчед.

— С моя братовчед.

Другите джинове се надигнаха. Табит го изгледа многозначително. Очевидно познаваше Али достатъчно добре, за да долови в гласа му заплахата, която Муса не можеше да забележи.

— Гледай да не изцапаш чергите с кръв — предупреди той на гезирски.

— Нови са.

Останалите едва бяха излезли, когато Муса въздъхна пресилено.

— В името на Всевишния, как си оцелял толкова дълго в този пущинак? — Потрепери, докато чоплеше козето месо, което бяха сготвили за него… коза, която един от селяните се бе канил да заколи за сватбата на дъщеря си, но на драго сърце им бе предложил, когато бе научил, че имат гостенин. — Не мислех, че джиновете все още живеят като… ау! — извика Муса, когато Али го сграбчи за обточената със сребро яка и го метна на земята.

— Значи, нашето гостоприемство не ти се нрави? — попита Али студено, вадейки зулфикара си.

— Не и в момента… почакай, недей! — Златните очи на Муса светнаха от ужас, когато пламъци близнаха медното острие. — Моля те!

— Каква е истинската причина да си тук? И не ми пробутвай онези глупости за патилата си.

— Тук съм, за да ти помогна, безумни глупако! Да ти предложа начин да се върнеш в Девабад!

— Да ми помогнеш? Вашите кроежи са причината изобщо да ме прокудят!

Муса вдигна ръце в знак, че се предава.

— Ако трябва да сме точни… това беше друг клон на семейството… спри! — изпищя и изпълзя назад, когато Али доближи острието на зулфикара. — Да не си луд? Имаме обща кръв! И освен това съм твой гост!

— Не си мой гост — възрази Али. — Аз не съм от Бир Набат. А Ам Гезира е опасен… как го нарече… пущинак? — Той се изплю от обида. — Тук непрекъснато изчезват търговци. Особено такива, които са достатъчно глупави, за да се разхождат из него сами, носейки подобни богатства.

Очите на Муса се впиха в неговите. Под страха се криеше решителност.

— Ясно дадох да се разбере къде отивам. Ако товарът ми не пристигне в Девабад навреме, за да плати за Навастем, царят ще дойде да го търси. — Той вирна брадичка. — Нима ще навлечеш подобна беда на новите си братя и сестри?

Али отстъпи назад; пламъците, обвиващи острието му, угаснаха.

— Няма да бъда въвлечен в нов кроеж. И ще те убия със собствените си ръце, преди да ти позволя да заплашваш тези хора.

Муса направи физиономия.

— Предупредиха ме за избухливостта ти. — Изправи се и изтупа пясъка от одеждата си. — Както и за плашещата ти близост със зулфикара ти. — Скръсти ръце на гърдите си. — Само че няма да си тръгна без теб. Доста голям риск и средства бяха вложени в това. Някой друг би бил благодарен.

— Тогава си намери някой друг — сопна се Али.

— И това е всичко? Действително ли просто ще се върнеш към това да ровиш из човешката смет и да продаваш фурми, когато ти предлагам да ти помогна да се върнеш в Девабад, преди да е рухнал?

— Девабад няма да рухне.

— Така ли? — Муса дойде по-близо. — Нима новините от столицата не стигат до това забравено от Бога място? Престъпността расте неудържимо, а икономиката е в такова окаяно състояние, че Царската стража едва може да си позволи да храни войниците си, да не говорим пък да ги въоръжи прилично.

Али го изгледа безстрастно.

— И каква роля изиграха аяанлийците в тези икономически неволи?

Муса разпери ръце.

— Защо да бъдем почтени към един цар, който изпрати нашия принц в изгнание? Цар, който обръща гръб на историята на собственото си семейство и не си мърда пръста, докато шафитите биват продавани като добитък?

— Лъжеш. — Али го изгледа с презрение. — Не че хората ти ги е грижа за шафитите или за града. За аяанлийците Девабад е просто игра. Седите си в Та Нтри, броите златото си и си играете с живота на другите.

— Грижа ни е много повече, отколкото си мислиш. — Очите на Муса припламнаха. — Зейди ал Кахтани никога не би превзел Девабад без аяанлийците. Твоето семейство нямаше да бъде на власт без аяанлийците. — Устните му се извиха в лека усмивка. — Пък и нека бъдем откровени… нарастващата престъпност и политическата корупция имат склонността да пречат на бизнеса.

— Ето че си дойдохме на думата.

— Не е само това. — Муса поклати глава. — Не разбирам. Мислех, че страшно ще се зарадваш! Ако аз бях прокуден от дома си, сърцето ми щеше да е разбито. Знам, че бих сторил всичко, за да се върна при семейството си. А семейството ти… — Гласът му омекна. — Не са добре.

Тревога полази по гръбнака на Али.

— За какво говориш?

— Как според теб реагира майка ти, когато те прокудиха в изгнание? Трябва да се благодариш, че се ограничава единствено с търговска война, вместо с истинска. Чувам, че сестра ти е съкрушена, че брат ти с всеки изминал ден се пропива все повече, а баща ти… — Муса замълча за миг, а когато заговори отново, Али не пропусна да забележи добре пресметнатия му тон. — Гасан е отмъстителен мъж и гневът му се стовари върху шафитите, за които вярва, че са те подтикнали към предателство.

Последната реплика улучи право в целта и Али потръпна.

— Нищо не мога да направя за това — настоя той. — Всеки път, когато се опитвах, наранявах онези, за които ме беше грижа. А сега имам още по-малко влияние, отколкото тогава.

— По-малко влияние? Ализейд Убиеца на афшини? Умният принц, който накара пустинята да разцъфне и който пътува с група от най-свирепите воини на Ам Гезира? — Муса го изгледа. — Подценяваш притегателната си сила.

— Навярно защото прекрасно знам колко голяма част от това са празни приказки. Няма да се върна в Девабад. — Али отиде до прага, за да повика другарите си обратно. — Решението ми е окончателно.

— Ализейд, защо просто не… — започна Муса, но прояви достатъчно благоразумие да млъкне, когато останалите се присъединиха към тях.

— Моят братовчед се извинява, задето злоупотреби с гостоприемството на Бир Набат — оповести Али. — Възнамерява да отпътува призори и настоява да вземем една пета от стоката му, за да ни обезщети за загубите.

Муса се обърна рязко към него.

— Какво? — попита разпалено на нтарийски. — Не съм казвал нищо такова!

— Ще те изкормя като риба — предупреди го Али на същия език, преди да премине на джинистански: — … за да ни обезщети за загубите — повтори твърдо — и да напълни коремите на децата, които останаха гладни, докато камилите му се тъпчат. И още нещо. Някой да вземе припасите му и да ги замени със скакалци и фурми. — Пред очите му изумлението върху лицето на Муса бе заменено от ярост. — Каза, че се чувстваш слаб. Предлагам промяна в диетата. — Той щракна със зъби. — Свиква се с хрупането.

Негодувание тлееше в очите на Муса, но той не каза нищо. Али се изправи и допря ръка до сърцето си в традиционния поздрав на гезирците.

— А сега, ако ме извиниш, имам работа. Ще те събудя призори за молитва.

— Но разбира се. — Гласът на Муса беше станал студен. — Никога не бива да забравяме задълженията си.

Погледът в очите му никак не хареса на Али, ала след като се беше наложил, той се обърна към изхода.

— Мир на теб, братовчеде.

— И на теб мир, принце.

Али спа лошо; винаги спеше лошо тук. Сънува, че се е върнал в Девабад, в прелестния павилион с изглед към градините на харема, потънал в книгите си. Хладен, влажен ветрец полюшваше леко хамака му. Водата се просмукваше през плата, през дишдашата му, лепкави, студени пръсти върху кожата му…

— Али!

Али отвори рязко очи. Ръката му се стрелна към ханджара, към камата му — сребристо сияние в тъмната палатка. Различи чертите на Лубейд, който разумно стоеше достатъчно далече, и пусна острието.

То цамбурна с плисък в същинско езерце, стигащо почти до възглавницата му. Али се надигна рязко при вида на наводнената си палатка, а после скочи на крака и побърза да грабне книгите и бележките си.

— Ела — каза Лубейд, повдигнал отвора на палатката. — Изглежда, че е най-лошото спукване, което сме имали някога.

Отвън цареше истински хаос. Водата в двора стигаше чак до кръста и ако се съдеше по това колко бе развълнувана, продължаваше да шурти от водоема отдолу. Камъните, с чиято помощ Али блокираше каналите, не се виждаха никъде, вероятно бяха отнесени от водата.

Той изруга.

— Събуди останалите. Всички, които имат здрави ръце, да отидат в овощните градини и нивите. Не позволявайте почвата да подгизне.

Лубейд кимна, обичайното му веселие се беше изпарило.

— Внимавай да не се удавиш.

Али свали робата си и нагази във водата, заляла двора. Увери се, че Лубейд си е отишъл, преди да се потопи, за да провери положението на дъното. Не се притесняваше, че може да се удави.

Притесняваше го това, че не може да се удави.

Докато поправят спукването, слънцето се беше издигнало високо над подгизналия Бир Набат. Али беше толкова уморен, че трябваше да му помогнат да се прибере от водоема. Пръстите му бяха подути от местенето на камъните, а сетивата му — вкочанени от студената вода.

Лубейд тикна чаша горещо кафе в ръцете му.

— Спасихме каквото успяхме. Не мисля, че реколтата пострада особено, но няколко от акведуктите ще трябва да бъдат поправени. А дървената решетка в смокиновата градина пострада сериозно.

Али кимна безмълвно. Вода се стичаше по крайниците му, сякаш в отговор на студената ярост, която се надигаше в него.

— Къде е той?

Неохотното мълчание на Лубейд потвърди подозренията му. Разбрал го бе в мига, в който се беше гмурнал във водоема и бе открил, че камъните, които преграждаха потока, бяха отместени. Никой гезирец не можеше да плува толкова надълбоко и никой не би дръзнал да саботира кладенец. Ала един аяанлиец, научен да плува още като дете? Някой, който никога не бе познавал жажда? Определено би могъл да го направи.

— Няма го, отишъл си е в хаоса — отвърна Лубейд най-сетне. Прокашля се. — Оставил е стоката си.

Акиса се отпусна до тях.

— Би трябвало да го оставим да изгние в пустинята — подхвърли тя горчиво. — Да използваме каквото можем, да продадем онова, което не можем, и да оставим останалото да бъде затрупано от пясъците. Аяанлийците да вървят по дяволите. Нека го обяснят на царя.

— Ще намерят начин да обвинят нас — тихо каза Али, взирайки се в ръцете си, които трепереха. — Кражбата от хазната се наказва със смърт.

Лубейд коленичи пред него.

— В такъв случай ние ще отнесем проклетата сол — заяви твърдо. — Акиса и аз. Ти остани в Ам Гезира.

Али се опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото му.

— Вие не можете дори да я докоснете.

Пък и това беше бъркотията на неговото семейство; не беше справедливо да стовари отговорността за оправянето с нея върху хората, които го бяха спасили.

Той се изправи на несигурни крака.

— Аз… първо трябва да организирам ремонтите. — Усети, че му се повдига от думите. Животът, който си беше градил грижливо в Бир Набат, беше преобърнат с главата надолу само за една нощ, захвърлен небрежно от външни хора в името на собствените им политически кроежи. — Утре заминаваме за Девабад.

Думите прозвучаха странно и някак нереално в устата му.

Лубейд се поколеба.

— Ами братовчед ти?

Али се съмняваше, че ще успеят да го открият, но си струваше да опитат.

— Никой, който е в състояние да саботира кладенец, не ми е роднина. Изпратете двама бойци по дирите му.

— И ако го намерят?

— Нека го доведат тук. Ще се оправя с него, когато се върна. — Пръстите на Али стиснаха по-силно чашата му. — А аз ще се върна.