Царство от мед

11. Али

Али стовари зулфикара си в този на Уаджид, използвайки инерцията, за да се завърти и да избегне оръжието на Акиса, когато то мина над главата му.

Как очакваше да реагира Нахри? Изобщо не я предупреди и се появи, носейки камата на Дараявахуш. Нима си мислеше, че ще те покани да си поприказвате за книги на чаша чай?

Вдигна оръжието си и отби следващия удар на Уаджид.

Още не мога да повярвам, че според нея съм искал това. Така де, Али не беше молил да бъде отвлечен и прострелян от скъпоценния й афшин. И не вярваше нито за миг, че през последните пет години Нахри не беше научила за Ки-зи и останалите неизброими престъпления на Дараявахуш. Как беше възможно все още да го защитава?

Оттласна острието на кайда, обръщайки се светкавично, за Да се изправи срещу Акиса, отбивайки на косъм следващия й удар.

Любов… защото беше очевидно дори за Али, който обикновено беше сляп за подобни неща, че между Нахри и онзи жесток демон бе съществувало нещо повече от обичайната за един афшин отдаденост към неговата Нахида. Какво безполезно, разсейващо чувство. Колко нелепо — да ти отправят хубава усмивка и да изгубиш всякакво чувство за…

Акиса го удари през лицето с тъпата част на меча си.

— Ау!

Али изохка от болка и свали зулфикара си. Докосна бузата си и пръстите му почервеняха.

Акиса изпръхтя.

— Не е разумно да тренираш, когато мислите ти са другаде.

— Не бях другаде — заяви разпалено.

Уаджид също свали оръжието си.

— Беше. Тренирам с теб от времето, когато ми стигаше до кръста. Знам как изглеждаш, когато не си съсредоточен. Ти, от друга страна… — Той се обърна към Акиса с възхитено изражение. — Биеш се отлично със зулфикар. Би трябвало да се присъединиш към Царската стража. Ще получиш свой собствен.

Акиса отново изпръхтя.

— Не обичам да ми се заповядва.

Уаджид сви рамене.

— Предложението си остава. — Той махна към другия край на вътрешния двор на Цитаделата, където Лубейд беше заобиколен от група запленени новобранци, на които несъмнено разказваше някоя доста разкрасена история за приключенията на тримата в Ам Гезира. — Защо не си вземем почивка и не се присъединим към гръмогласния ви приятел за чашка кафе?

Акиса се ухили и тръгна натам, но Уаджид задържа Али назад за миг.

— Добре ли си? — попита го, понижавайки глас. — Познавам те, Али. Не просто си разсеян, ти се сдържаш. Виждал съм те да придобиваш същото изражение, когато тренираш други.

Али стисна устни в тънка линия. Уаджид беше стигнал по-близо до истината, отколкото му беше приятно. Действително се сдържаше, макар и не по начина, по който кайдът имаше предвид. И не само спомените за Нахри го разсейваха.

Беше и езерото. То го зовеше, откакто беше пристигнал в Цитаделата, мамеше го към стените повече пъти, отколкото Али можеше да преброи, за да долепи ръце до хладния камък, да почувства водата от другата страна. Когато затвореше очи, шепотът, който бе чул на ферибота, го връхлиташе отново: неразбираемо жужене, от което сърцето му задумкваше с неотложност, която той не разбираше. Маридските му умения сякаш бяха по-близки, по-необуздани, отколкото от години насам, сякаш с едно щракване с пръсти би могъл да изпълни двора на Цитаделата с пелена от мъгла.

Все неща, които не можеше да каже на Уаджид. На никого, ако трябваше да бъде откровен.

— Нищо ми няма — настоя Али. — Просто съм уморен.

Уаджид го изгледа.

— Заради семейството ти ли е? — Когато Али направи физиономия, по лицето на кайда се изписа съчувствие. — Не остана в палата и ден, Али. Защо не си отидеш у дома и не се опиташ да говориш с тях?

— Аз съм си у дома — отвърна Али. — Баща ми искаше да бъда отгледан в Цитаделата, нали така?

Докато говореше, погледът му падна върху двама стражи, които излизаха на дежурства. И двамата носеха униформи, които бяха кърпени неведнъж, само единият имаше зулфикар.

Али поклати глава, мислейки си за накитите на Мунтадир и разточителния поднос със сладкиши. Очевидно бе, че не само той бе забелязал това несъответствие; откакто беше пристигнал в Цитаделата, бе дочул немалко недоволстващи коментари. Ала, макар да подозираше, че част от финансовите неволи на Девабад можеше да бъдат проследени до тихата намеса на аяанлийците (Муса беше намекнал нещо такова), силно се съмняваше, че обикновените войници можеха да видят толкова надалече. Те бяха виждали единствено пируващите девабадски благородници и презадоволените обитатели на палата. Определено не изглеждаше така, сякаш винят него; бяха го приели топло, само с някоя и друга закачка за намалените дажби от леща и хляб, които той също делеше с тях.

Оживление край главната порта привлече вниманието му. Погледна натам и видя как няколко войници забързаха към входа… само за да се дръпнат назад в неорганизирана групичка; неколцина се препънаха, свеждайки очи към земята.

Една-единствена жена прекрачи вътре. Висока, със стройно изящество, което Али разпозна мигновено, тя носеше абая с цвят на среднощ, обшита с гроздове от диаманти, които грееха като звезди. Дълга, сребърна шайла^[10] закриваше лицето й, оставяйки открити единствено сивозлатните й очи.

Сърдити сивозлатни очи. Те се впиха в лицето на Али, а после тя вдигна ръка, при което златни гривни и перлени пръстени проблеснаха на светлината на слънцето, за да направи един-единствен груб, подканящ жест, преди да се обърне рязко и отново да излезе.

Уаджид го погледна.

— Това сестра ти ли беше? — По лицето му се изписа тревога. — Надявам се, че всичко е наред. Тя почти никога не напуска Двореца.

Али се прокашля.

— Аз… възможно е да съм дошъл в Цитаделата, без да се отбия да я видя… нито пък майка ми.

Али не беше вярвал, че девабадският кайд — огромен мъж, който с гордост носеше своите събирани в продължение на два века бойни белези — би могъл да пребледнее така.

— Не си отишъл да видиш майка си? — Дръпна се назад, сякаш искаше да се раздалечи физически от онова, което щеше да се случи с Али. — По-добре не й казвай, че съм те оставил да отседнеш тук!

— Предател.

Али се намръщи, ала не можеше да отрече трепета на страх, който почувства, когато тръгна след сестра си.

Зейнаб вече седеше в носилката си, когато той се покатери вътре и пусна завесата.

— Ухти, наистина не…

Сестра му го зашлеви през лицето.

— Ти, неблагодарно магаре — процеди, отмятайки шайлата от лицето си. — Пет години се мъча да ти спася живота, а ти не можеш да си направиш труда да дойдеш да ме видиш? А после, когато най-сетне те открих, смяташ да ме поздравиш с лекция върху благоприличието? — Тя отново вдигна ръка, този път свита в юмрук. — Ти, самомнително…

Али избегна юмрука й, а после се пресегна и я улови за раменете.

— Не е това, Зейнаб! Кълна се.

Той я пусна.

— Какво е тогава, негоднико? — Очите й се присвиха от обида. — Защото сериозно обмислям да накарам носачите ми да те изхвърлят в някоя помийна яма!

— Не исках да ти навлека неприятности — побърза да каже Али, докато посягаше към ръцете й. — Дължа ти живота си, Зейнаб. А Мунтадир каза…

— Какво е казал Мунтадир? — прекъсна го тя. Изражението й беше омекнало, ала в гласа й все още се таеше гняв. — Направи ли си труда да поискаш моето мнение? Помисли ли си дори за миг, че може би съм напълно способна да вземам решения и без позволението на по-големия си брат?

— Не — призна Али. Единственото, за което бе мислил, беше как по-бързо да се махне от палата, преди да нарани още някого. И естествено, с това беше наранил още някого. — Съжалявам. Паникьосах се. Не помислих и… — Зейнаб изписка и Али пусна рязко ръцете й, осъзнал, че ги стиска. — Извинявай — прошепна отново.

Зейнаб се взираше в него; тревога изместваше гнева върху лицето й, докато очите й се плъзгаха по окървавеното му лице и мръсната му одежда. Вдигна ръката му и прокара пръст по нащърбените му нокти.

Али се изчерви, засрамен от състоянието им.

— Опитвам се да престана да ги гриза. Това е нервен тик.

— Нервен тик — повтори Зейнаб. Гласът й трепереше. — Изглеждаш ужасно, ахи.

Едната й ръка се вдигна към бузата му, докосвайки обезобразената плът там, където някога беше вдълбан белегът на Сулейман.

Али се опита и не успя да извика дори немощна усмивка върху лицето си.

— Ам Гезира не се оказа толкова гостоприемна, колкото се надявах.

Зейнаб потръпна.

— Мислех, че никога вече няма да те видя. Всеки път, когато пристигнеше пратеник, се боях, че идва да ми съобщи, че ти… чети…

Зейнаб изглеждаше неспособна да изрече думите, очите й бяха плувнали в сълзи.

Али я притегли в прегръдка и тя се вкопчи в него, а от гърдите й се откъсна задавено ридание.

— Толкова се тревожех за теб — хлипаше. — Съжалявам, Али. Умолявах го. Умолявах абба всеки ден. Ако бях успяла да го убедя…

— О, Зейнаб, нищо от това не е по твоя вина. — Али притисна сестра си още по-силно. — Как би могла да си го помислиш? Ти си истинска благословия в живота ми; твоите писма и припаси… нямаш представа колко много се нуждаех от тях. А аз съм добре. — Отдръпна я леко назад, за да я погледне. — Нещата там се подобряваха. Пък и сега съм тук, жив, и вече те дразня.

Този път успя да извика мъничка усмивка на устните си.

Зейнаб поклати глава.

— Нещата не са наред, Али. Амма… толкова е сърдита.

Али направи физиономия.

— Не съм си вкъщи от чак толкова отдавна. Колко ядосана може да бъде?

— Не е ядосана на теб — отвърна Зейнаб. — Е, ядосана ти е, но не за това говоря. Ядосана е на абба. Върна се в Девабад побесняла, когато научи какво те е сполетяло. Заяви на абба, че ще го вкара в дългове.

Али можеше само да си представя как бе минал този разговор.

— Ще поговорим с нея — увери я. — Ще намеря начин да оправя нещата. Нека да забравим това за малко. Кажи ми как си ти.

Едва ли й беше лесно да е единствената, която все още говори с всичките си враждуващи роднини.

Самообладанието на Зейнаб се пропука за миг, но после по лицето й се разля ведра усмивка.

— Всичко е наред — отвърна спокойно. — Слава на бога.

Али не й повярва нито за миг.

— Зейнаб…

— Наистина — настоя тя, макар че мъничко от блясъка в очите й беше помръкнал. — Нали си ме знаеш… разглезената принцеса, без никакви грижи на света.

Али поклати глава.

— Не си такава. — Усмихна се широко. — Е, може би мъничко първото — подкачи я, а после се наведе, когато тя понечи да го шляпне.

— Надявам се, че повече ще си мериш приказките с амма — предупреди го сестра му. — Изобщо не остана във възторг, когато ти избяга обратно в Цитаделата, и направи някои особено цветисти забележки относно съдбата, сполетяваща неблагодарните синове.

Али се прокашля.

— Нещо… по-точно? — попита, потискайки една тръпка.

Зейнаб се усмихна сладко-сладко.

— Надявам се, че си си казвал редовно молитвите, малки братко.

Просторните покои на царица Хатсет се намираха на едно от най-горните нива на дворцовия зикурат и Али нямаше как да не се възхити на гледката, докато се качваха по стълбите. Градът под тях приличаше на играчка — изобилие от миниатюрни сгради и забързани обитатели с размерите на мравки.

Минаха под изящно резбованата врата от тиково дърво, която въвеждаше в павилиона на майка им, и Али затаи дъх. Направен така, че да подражава на вълшебствата на обичните й родни земи, на пръв поглед павилионът приличаше на развалините на някога великолепен коралов палат, като множеството човешки дворци, осейващи бреговете на Та Нтри. А после, с едно завихряне на дим и магия, павилионът си възвърна великолепния вид: пищен салон с арки от корал, осеян със скъпоценни камъни, край които в сандъчета растяха високи блатни треви, изумрудени палми и водни лилии от Нил. Павилионът беше сватбен подарък от Гасан, чиято цел бе да облекчи носталгията по дома на новата му аяанлийска булка… жест, който говореше за една по-нежна версия на баща му, отколкото Али бе познавал някога. Въздухът миришеше на смирна, смях и звуци на лютня долитаха иззад леко полюшващите се завеси от лилав и златен лен.

Познат смях. Али се стегна, докато минаваха през завесата. Ала каквото и да беше очаквал… то определено не беше картината, разкрила се пред очите му.

Царица Хатсет седеше на един нисък диван, приведена над дъска за игра от красиво изваян лапис лазули, и се кискаше заедно с шафитски мъж и жена. Малко момиченце седеше в скута на майка му и си играеше със златните накити в плитките й.

Али зяпна изумено. Бяха шафитското момиче и баща й от търга, онези, които се бе страхувал, че е обрекъл. А ето че сега бяха тук, с усмивки на лицата, облечени в дрехи, които прилягаха на аяанлийски благородници.

Хатсет вдигна глава. Радост, облекчение и немалко пакостливост лумнаха в златните й очи.

— Алу! Колко се радвам най-сетне да те видя. — Тя потупа момиченцето по бузата и го подаде на жената, майка му, ако се съдеше по приликата. — Тъкмо учех приятелите ти да играят сенет^[11]. — Надигна се изящно на крака и прекоси павилиона. — Очевидно имах доста свободно време, докато те чаках.

Али все още се мъчеше да намери думи, когато майка му стигна до него.

— Аз…

Тя го взе в яростна прегръдка.

— О, баба — прошепна, притискайки го с всички сили. Бузите й бяха мокри. — Слава на бога, че ми позволи отново да те видя.

Али беше хванат неподготвен от вълната на емоция, която го заля, когато се озова в обятията на майка си за пръв път от години насам. Хатсет. Жената, която го беше родила, чиито роднини го бяха предали, а после бяха заговорничили да го изтръгнат от живота, който си съграждаше в Бир Набат. Би трябвало да е бесен… и все пак, когато тя се отдръпна лекичко, за да го докосне по бузата, Али почувства как част от гнева, който беше носил със себе си, се изпарява. Господи, колко пъти се беше взирал в лицето й като малък, стискал бе ръба на шайлата й, вървял беше по петите й из харема, плакал бе за нея на нтарийски през първите си самотни, плашещи нощи в Цитаделата…

— Мир на тебе, амма — успя да каже. Любопитните погледи на шафитското семейство го върнаха към настоящето и той се отдръпна, мъчейки се да потисне емоциите си. — Как…

— Научих за неволите им и реших да помогна. — Хатсет погледна към шафитското семейство с усмивка. — Предложих да се присъединят към прислугата ми тук, в палата, вместо да се приберат у дома. По-безопасно е.

Шафитската жена сложи ръка на сърцето си.

— Безкрайно сме ви задължени, царице.

Хатсет поклати глава, а после придърпа твърдо Али напред.

— Празни приказки, сестро. Престъпление беше, че изобщо са ви разделили, дори за кратко.

Жената се изчерви и наведе глава.

— Ще ви оставим насаме със сина ви.

— Благодаря. — Майка му го бутна да седне на дивана, ненужно силно, както му се стори, а после погледна към останалите присъстващи. — Дами, имате ли нещо против да видите дали в кухнята биха могли да приготвят истинска нтарийска храна за сина ми? — Тя му се усмихна мило. — Заприличал е на недохранен ястреб.

— Да, царице.

И те изчезнаха, оставяйки Али сам с майка му и сестра му.

Само за миг и двете жени се обърнаха рязко към него, извисявайки се над дивана, върху който го бяха бутнали. И двете не изглеждаха доволни.

Али начаса вдигна ръце в знак, че се предава.

— Щях да дойда да те видя, кълна се.

— Така ли? И кога? — Хатсет скръсти ръце, от усмивката й нямаше и помен. — След като се видеше с всички други в Девабад?

— Тук съм само от два дни — опита се да протестира той. — Пътят беше дълъг. Трябваше ми време, за да се възстановя…

— И все пак си намерил време да посетиш жената на брат си.

Али зяпна. Откъде майка му беше научила това?

— Да не би вече да имаш шпиони и сред птиците?

— Не деля палат с отмъстителни Нахиди и техните аптеки, пълни с отрови, без да знам какви ги вършат във всеки един момент. — Лицето й потъмня. — А това не е посещение, което би трябвало да направиш сам. Хората говорят.

Али прехапа устни, но не каза нищо. Точно за това не би могъл да й възрази.

Погледът на майка му се плъзна по него, задържайки се върху белега на слепоочието му.

— Какво е това?

— Просто белег — побърза да каже Али. — Раних се, докато копаехме камъни за каналите на Бир Набат.

Хатсет продължи да го гледа изучаващо.

— Изглеждаш така, сякаш току-що си обрал керван — заяви направо, а после сбърчи нос. — Така и миришеш. Защо не си отишъл в хамама и не си се преоблякъл с нещо, което не е изцапано с кръвта на кой знае кого?

Али се намръщи. Имаше си много основателна причина да избягва хамама: не искаше никой да зърне белезите, които покриваха тялото му.

— Харесвам тази роба — отвърна отбранително.

Зейнаб, която изглеждаше така, сякаш едва се сдържа да не се разсмее, се отпусна на дивана до него.

— Съжалявам — побърза да каже, когато Хатсет я стрелна с подразнен поглед. — Така де… да не си мислеше, че характерът му ще се оправи там?

— Да — отвърна Хатсет остро. — Надявах се, че след като го изпратиха в Ам Гезира, за да умре, ще поумнее. Външният вид оформя публичния ти образ, Ализейд, и да се разхождаш из Девабад, облечен в окървавени дрипи с вид на изгубена овца, не е особено впечатляващо.

Мъничко засегнат, Али отговори:

— Така ли правиш с това бедно семейство? Издокарваш ги и се перчиш с тях, за да оформиш своя публичен образ?

Хатсет присви очи.

— Знаеш ли имената им?

— Какво?

— Имената им? Как се казват хората, които ти превърна в мишена? — Смутен, Али не отговори и тя продължи: — Не знаеш, нали? Нека ти кажа тогава. Жената е Мариам, шафит от Суматра. Съпругът й е Ашок, а дъщеря им се казва Манат. Въпреки проблемите на града, се справяли добре. Всъщност толкова добре, че успешната сергия за храна на Ашок привлякла завистта на един от съседите им, който ги предал на главорезите на онзи мерзък търговец. Ашок обича да готви, така че му намерих място в кухнята на палата, както и стаи, в които да живее заедно със жена си, докато тя ми прислужва в харема, а дъщеря им посещава уроци заедно с останалите деца.

Али беше скастрен, но това не го направи по-малко подозрителен.

— И защо би сторила нещо такова?

— Някой трябваше да поправи грешката на сина ми. — Али пламна, а тя продължи: — Освен това съм вярваща, а жестокостта към шафитите е голям грях. Вярвай ми, когато ти кажа, че съм също толкова отвратена от онова, което се случва в Девабад, колкото и ти.

— „Братовчед" ми Муса каза нещо доста подобно, преди да повреди кладенеца на селото ми в опит да ми натрапи стоката си — отвърна Али. — Предполагам, че ти си стояла и зад това?

За миг се възцари тишина и двете жени се спогледаха, преди Зейнаб да се обади, нетипично сконфузена.

— Това… възможно е идеята да беше моя. — Али се обърна рязко към нея и тя го погледна безпомощно. — Боях се, че никога няма да се върнеш! Пратениците ми докладваха, че изглежда така, сякаш усядаш там!

— Защото беше така! Там беше хубаво, — Али не можеше да повярва на ушите си. Стисна коленете си, борейки се с надигащия се в него гняв. Конспирацията може и да бе дело на Зейнаб, ала това бе игра, която майка му беше започнала. — Но след като ще си говорим толкова откровено, защо не обсъдим причината изобщо да бъда изпратен в Ам Гезира.

Майка му се усмихна. Беше мъничко плашещо да види тази рязка, доволна усмивка, която неведнъж му бяха казвали, че е взел от нея. Годините не бяха състарили Хатсет така, както бяха сторили с баща му. Царица до мозъка на костите, тя се изпъна, сякаш Али й бе отправил предизвикателство, намествайки шайлата си така, сякаш беше доспехи.

— Зейнаб, обич моя… — меко каза тя, без да откъсва очи от Али. Тръпка на страх полази по тила му. — Имаш ли нещо против да ни оставиш насаме?

Сестра му премести поглед между тях с разтревожен вид.

— Може би трябва да остана.

— Върви. — Внимателната усмивка на майка му не трепна, докато тя се настаняваше на дивана срещу него, ала в гласа й се прокраднаха властни нотки. — Брат ти очевидно иска да ми каже някои неща.

Зейнаб въздъхна и се изправи.

— Късмет, ахи.

Тя стисна отново рамото му и излезе.

— Алу — каза Хатсет с тон, от който Али бе почти сигурен, че отново ще го зашлевят. — Сигурна съм, че не намекваш, че жената, която те носи и роди, с огромната ти картофена глава и всичко останало, е била замесена в онази идиотска конспирация с „Танзим".

Али преглътна.

— Абба каза, че имали аяанлийски поддръжници — каза отбранително. — Че един от тях бил твой братовчед…

— Действително един от тях беше. Беше — повтори майка му, натъртвайки на думата с убийствена многозначителност. — Не се отнасям лековато към онези, които излагат на опасност живота на хората, които обичам. И то заради недомислени кроежи. — Тя направи физиономия. — Революция. Колко ненужно кърваво.

— Като че ли повече те дразни методът, отколкото идеята за предателство.

— И? — Хатсет взе от близката масичка чаша, пълна с уханен чай, и отпи глътка. — Сбъркал си жената, ако очакваш да защитавам управлението на баща ти. Той преди много години се отклони от пътя. А ти очевидно беше съгласен с тази преценка, след като си бил готов да се присъединиш към „Танзим".

Думите й улучиха право в целта и Али потръпна. Не беше съгласен — и то категорично — с отношението на баща си към шафитите. И досега беше така.

— Просто се опитвах да помогна на шафитите — настоя. — В това нямаше нищо политическо.

Майка му го изгледа почти съжалително.

— Няма нищо неполитическо в мъжа, на име Зейди ал Кахтани, опитващ се да помогне на шафитите.

При тези думи Али наведе очи. Напоследък името му не му приличаше на вдъхновение… по-скоро на товар.

— Той определено е бил по-добър в това от мен.

Хатсет въздъхна и дойде да седне до него.

— Все още си същото момче, което си спомням — каза с омекнал глас. — От мига, в който проходи, вървеше по петите ми из харема, бърборейки за всичко, което виждаше. И най-малките неща те изпълваха с наслада, с удивление… Другите жени заявиха, че си най-любопитното дете, което са срещали някога. Най-сладкото. — Очите й лумнаха от отдавнашната измяна. — А после Гасан те отне от мен. Затвориха те в Цитаделата, сложиха зулфикар в ръката ти и те обучиха да бъдеш оръжие за брат си. — Последните думи я задавиха. — Ала аз все още виждам онази невинност у теб. Онази доброта.

Али не знаеше какво да отговори на това. Прокара пръсти по раираната синя коприна на дивана. Беше мека като розова пъпка, много по-фина от всичко, на което беше седял в Ам Гезира, и все пак именно там копнееше да бъде, въпреки убийците. Място, където да помогнеш на другите бе нещо толкова просто, колкото да изкопаеш кладенец.

— Тази доброта не ме доведе доникъде в Девабад. Всички, на които се опитам да помогна, се оказват в още по-лошо положение.

— Не се отказваш от войната само защото си изгубил няколко битки, Ализейд. А променяш тактиката. Несъмнено, това е урок, на който са те научили в Цитаделата.

Али поклати глава. Приближаваха се опасно до разговор, който не искаше да водят.

— Тук няма война, която да бъде спечелена. Не и от мен. Абба искаше да ми даде урок и аз го научих. Ще остана в Цитаделата със зулфикар в ръка и език зад зъбите до Навастем.

— Докато по улиците продават Шафити като добитък? — предизвика го Хатсет. — Докато събратята ти в Царската стража са принудени да тренират с тъпи ножове и да ядат развалена храна, та благородниците да могат да пируват и танцуват по време на празника?

— Не мога да им помогна. А и ти едва ли можеш да твърдиш, че нямаш пръст във всичко това — отвърна Али обвинително. — Мислиш ли, че не знам какви игри играят аяанлийците с икономиката на Девабад?

Хатсет отвърна на гневния му поглед.

— Твърде умен си, за да вярваш, че аяанлийците са единствената причина за финансовите проблеми на Девабад. Ние сме изкупителната жертва; едно незначително намаляване на притока от данъци не може да доведе до опустошението, което, сигурна съм, си видял с очите си. Ала това да държиш една трета от населението в робство и нищета, да. — Тонът й стана настойчив. — Хората не процъфтяват под властта на тирани, Ализейд; не откриват нови изобретения, докато се мъчат да оцелеят, нито предлагат творчески идеи, когато грешките се наказват с копитата на каркадан.

Али се изправи на крака; искаше му се да я опровергае.

— Върви и кажи всичко това на Мунтадир. Той е емирът.

— Мунтадир не притежава необходимото, за да направи онова, което е нужно. — Гласът на Хатсет беше учудващо мек. — Харесвам брат ти. Той е най-очарователният мъж, когото познавам, и също като теб има добро сърце. Само че баща ти му е втълпил убежденията си по-дълбоко, отколкото предполагаш. Той ще царува, също като Гасан, в такъв страх от хората си, че ще ги мачка.

Али закрачи напред-назад, борейки се с водата, която се опитваше да бликне от ръцете му.

— Какво искаш да направя аз, амма?

— Помогни му. Не е нужно да бъдеш оръжие, за да си полезен.

Али поклати глава още преди тя да беше довършила.

— Мунтадир ме мрази — каза горчиво; изречени така направо, думите сякаш сипаха сол в раната, която брат му му беше нанесъл, когато Али се завърна. — Няма да се вслуша в нищо, което имам да му кажа.

— Не те мрази. Наранен е, чувства се изгубен и си го изкарва на околните. Това обаче са опасни импулси, когато някой притежава толкова власт, колкото брат ти, и той е поел по път, от който може и да не успее да се върне. — Гласът й стана мрачен. — Път, който може да те изправи пред избор, много по-лош от това да поговориш с него, Алу.

Али изведнъж твърде ясно си даде сметка за водата в каната върху масата до него, в шадраваните около павилиона и в тръбите под пода. Тя го притегляше, хранеше се с нарастващата му възбуда.

— Не мога да говоря за това точно сега, амма.

Прокара ръце по лицето си, подръпвайки брадата си.

Хатсет застина.

— Какво е това на китката ти?

Али погледна надолу и сърцето му прескочи един удар, когато видя, че ръкавът на проклетата му роба отново се беше вдигнал. Идеше му да се срита. След срещата с Нахри се беше зарекъл да си намери нещо друго, което да облече. Ала униформите в Цитаделата не достигаха и сърце не му беше дало да причини неудобство на събратята си, които и така понасяха трудности.

Хатсет се изправи и се озова до него, преди той да успее да отговори; не беше предполагал, че майка му е в състояние да се движи толкова бързо. Тя сграбчи ръката му. Али опита да се отдръпне, но тъй като не искаше да я нарани (и подценявайки силата й), не се оказа достатъчно бърз, за да й попречи да вдигне ръкава му до рамото.

Тя ахна и докосна неравния ръб на белега, който се увиваше около китката му.

— Откъде го имаш?

В гласа на майка му се надигна тревога.

Али изпадна в паника.

— От… от Ам Гезира — заекна. — Не е нищо. Старо нараняване.

Погледът й отново се плъзна по тялото му.

— Не си бил в хамама… — каза тя, повтаряйки предишните си думи. — Не искаш да свалиш тази мръсна роба. — Очите й се стрелнаха към него. — Алу… има ли още от тези белези по тялото ти?

Стомахът на Али се сви. Беше задала въпроса прекалено знаещо.

— Съблечи се.

И преди той да успее да помръдне, майка му вече смъкваше дрехата от раменете му. Отдолу Али носеше туника без ръкави и препаска, която му стигаше до прасците.

Хатсет си пое рязко дъх. Сграбчи ръцете му и се залови да разгледа белезите, които пресичаха кожата му. Пръстите й се задържаха върху неравната линия, която крокодилски зъби бяха раздрали под ключицата му, а после вдигна дланта му и докосна обгорения отпечатък от голяма рибарска кука. Ужас изпълни очите й.

— Ализейд, откъде ги имаш?

Али трепереше, разкъсван между обещанието, което беше дал на баща си, да не говори за онази нощ и отчаяното желание да знае какво се бе случило с него в тъмните води на езерото. Гасан беше намекнал, че аяанлийците имат прастара връзка с маридите — че използвали помощта им, за да превземат Девабад, — и в най-мрачните си дни Али ужасно се изкушаваше да открие някой от родината на майка си и да помоли за информация.

Каза, че никой не бива да научава. Абба каза, че никой никога не бива да научава.

Хатсет трябва да беше прочела вътрешната му борба върху лицето му.

— Алу, погледни ме. — Тя улови лицето му в ръцете си, принуждавайки го да срещне погледа й. — Знам, че ми нямаш доверие. Знам, че имаме своите разногласия. Ала това? Това е много по-важно от всичко. Трябва да ми кажеш истината. Откъде имаш тези белези?

Али се взря в топлите й златни очи, очи, които го бяха утешавали от времето, когато беше дете, което си жулеше лактите, докато се катереше по дърветата в харема… и истината се изля от него.

— Езерото — прошепна едва чуто. — Паднах в езерото.

— Езерото? — повтори тя. — Девабадското езеро? — Очите й се разшириха. — Двубоят ти с афшина. Чух, че те е съборил през борда, но си успял да се заловиш, преди да паднеш във водата.

Али поклати глава.

— Не съвсем — отвърна задавено.

Майка му си пое дълбоко дъх.

— О, баба… а аз ти приказвам за политика… — Тя задържа ръцете му в своите. — Разкажи ми какво се случи.

Али поклати глава.

— Не си спомням много. Дараявахуш ме простреля. Изгубих равновесие и паднах във водата. Там имаше нещо, някакво присъствие, което се вкопчи в мен, вкопчи се в ума ми и когато видя афшина… — Той потрепери. — Каквото и да бе, то бе изпълнено с такъв гняв, амма. Каза, че се нуждае от името ми.

— Името ти? — Гласът на Хатсет се извиси. — Даде ли му го?

Али кимна засрамен.

— То изпълни ума ми с видения. Девабад беше унищожен, всички вие бяхте избити… — Гласът му се прекърши. — Накара ме да ги гледам отново и отново, докато бе вкопчено в мен, хапеше и раздираше кожата ми. Зейнаб и Мунтадир пищяха да ги спася, да му дам името си и аз… аз се пречупих.

Едва бе в състояние да изрече последните думи.

Хатсет го привлече в прегръдка.

— Не си се пречупил, дете — настоя, милвайки го по гърба. — Не би могъл да се бориш с тях.

Нерви изпърхаха в стомаха на Али.

— Значи, знаеш какво е било?

Майка му кимна, отдръпвайки се леко, за да докосне белега с форма на кука върху дланта му.

— Аз съм аяанлийка. Знам какво оставя тези следи.

Думата остана неизречена между тях в продължение на още един миг, докато Али не бе в състояние да го понесе повече.

— Беше марид, нали? Марид направи това.

Не му убягна начинът, по който златните очи на майка му се стрелнаха наоколо, преди да му отговори. Това, че го направи сега, но не и докато говореха за предателство, казваше много. И то изобщо не го успокояваше.

— Да. — Тя пусна ръцете му. — Какво стана, след като му даде името си?

Али преглътна.

— То ме завладя. Мунтадир каза, че изглеждало така, сякаш съм обладан, че съм говорел на някакъв странен език. — Той прехапа устна. — Използва ме, за да убие Дараявахуш, само че не си спомням нищо от мига, в който му дадох името си, до онзи, в който се събудих в лечебницата.

— Лечебницата? — Гласът на майка му беше рязък. — Онова нахидско момиче знае ли…

— Не. — Опасността във въпроса и искрица на някогашната лоялност изтръгнаха лъжата от устните му. — Тя не беше там. Единствено абба и Мунтадир знаят какво се случи.

Очите на Хатсет се присвиха.

— Баща ти е знаел, че маридът ти е причинил всичко това и все пак те е изпратил в Ам Гезира?

Лицето на Али се разкриви в гримаса, ала не можеше да отрече, че го заля облекчение. Толкова беше хубаво най-сетне да може да говори за всичко това с някой, който знаеше повече, някой, който можеше да му помогне.

— Не съм сигурен дали щях да оцелея в Ам Гезира, ако маридът не ме беше обладал.

Майка му се смръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Уменията ми, амма. Не може да не осъзнаваш какво стои зад водонапоителната ми работа.

Твърде късно си даде сметка за ужаса, изписал се върху лицето й.

— Уменията ти? — повтори тя.

Сърцето на Али задумка при шока в гласа й.

— Моите… моите умения с водата. Абба каза, че аяанлийците имали връзка с маридите. Ти разпозна следите им… — Отчаяна надежда дращеше в гърдите му. — Това означава, че подобни неща се случват с джиновете в Та Нтри, нали?

— Не, баба… — Хатсет отново взе ръцете му в своите. — Не и по този начин. Ние намираме… — Тя се прокашля. — Намираме тела, обич моя. Тела с белези като твоите. Рибари, останали във водата след залез-слънце, човешки деца, подмамени на речния бряг. Намираме ги убити, удавени и изцедени.

Али се олюля. Тела?

— Но аз си мислех… — Той се задави с думите. — Нашите предци не са ли почитали маридите?

Хатсет поклати глава.

— Не знам какво е имало между предците ни, но откакто съм жива, маридите представляват единствено кошмарна заплаха за нас. Пазим го в тайна. Предпочитаме сами да се оправяме, вместо да поканим чужди войници в Та Нтри. Пък и нападенията са рядкост. Научили сме се да избягваме местата, които те харесват.

Али се мъчеше да проумее онова, което чуваше.

— Как тогава съм оцелял?

Майка му — прозорливата му майка, която сякаш знаеше всичко — изглеждаше също толкова недоумяваща.

— Не знам.

Изскърца врата и Али нахлузи дрехата си толкова рязко, че чу как няколко от шевовете се скъсаха. Когато две прислужници се присъединиха към тях, лицето на Хатсет вече беше спокойно; той обаче не пропусна да забележи тъгата, с която го беше гледала да се облича.

Тя се усмихна на прислужниците, докато оставяха поднос с покрити сребърни плата.

— Благодаря ви.

Те вдигнаха похлупаците и сърцето, както и стомахът на Али подскочиха при познатите миризми на нтарийските ястия, които бе обичал като дете. Пържени банани и ориз с анасон, риба с джинджифил и настърган кокос, опечена на пара в бананови листа, и сиропирани пелмени.

— Не съм забравила кое ти е любимо — меко каза Хатсет, когато отново останаха сами. — Една майка не забравя подобно нещо.

Али не отговори. Не знаеше какво да каже. Отговорите за маридите, които искаше от години, бяха оставили единствено други, по-страшни въпроси и още загадки. Случилото се с него не беше нещо, което се случваше с останалите аяанлийци. Маридите бяха кошмар в Та Нтри, чудовища, от които се бояха.

Чудовища, които го бяха спасили. Неспокоен, Али се размърда. Обладаването в езерото беше жестоко, ала в уменията му след това имаше нещо… успокояващо. Утехата, когато прокараше ръце през водата на някой канал, игривостта, с която нови ручейчета бликваха под краката му. Какво означаваше всичко това?

Майка му го докосна по китката.

— Всичко е наред, Алу — каза, нарушавайки тишината. — Ти си жив. Това е единственото, което има значение точно сега. Каквото и да са ти сторили маридите… то свърши.

— Именно там е работата, амма… не е свършило — тихо каза Али. — Става по-лошо. Откакто се завърнах в Девабад… имам чувството, че вътре в мен има нещо, плъзга се по кожата ми, шепне в главата ми… и ако изгубя контрол… — Той потрепери. — Някога са убивали джиновете, за които подозирали, че имат нещо общо с маридите.

— Нищо такова няма да се случи — твърдо заяви тя. — Не и с теб. Аз ще се погрижа.

Али прехапа устни; искаше му се да й вярва, ала не виждаше изход от една бъркотия, която никой от тях не разбираше.

— Как?

— Първо ще оправим… това. — Тя махна с ръка към тялото му. — Засега ще използваш моя хамам. Отпрати прислужниците с някоя от твоите тиради за благоприличие и те без проблем ще те оставят да се къпеш сам. Освен това познавам един агниваншийски шивач, на когото имам пълно доверие. Ще му кажа, че белезите ти са от афшина и че искаш да останат скрити. Сигурна съм, че ще ти ушие подходящи дрехи за тази цел.

— Ализейд Убиеца на афшини — мрачно повтори той. — Какъв късмет, че съм прочут с убийството на мъж, който обичаше да бичува противниците си.

— Късмет, от който възнамерявам да се възползвам — отвърна Хатсет. — А междувременно ще се свържа с един учен, когото познавам. Той понякога е малко… труден. Но вероятно знае за маридите повече от всеки друг.

В гласа на Али се прокрадна надежда.

— И мислиш, че може да ни помогне?

— Струва си да опитаме. Засега пропъди тази история с маридите от ума си. И яж. — Хатсет побутна чиниите към него. — Искам до края на седмицата да си престанал да приличаш на смъртник.

Али взе кана с розова вода, за да си изплакне ръцете.

— Защо до края на седмицата?

— Защото тогава баща ти устройва пиршество, за да отпразнува твоето завръщане.

Али се намръщи, докато си вземаше малко ориз и яхния с пръсти.

— Ще ми се да устройваше пиршество, за да ме изпрати на място, което не е остров, над който витаят духовете на маридите и който е заобиколен от прокълнато езеро.

— Никъде няма да те праща, ако изобщо мога да направя нещо по въпроса. — Майка му сипа сок от тамаринд в една чаша и я побутна към него. — Тъкмо си те върнах, баба. — Гласът й беше свиреп. — И ако трябва да се бия с някакъв марид, за да те задържа, така да бъде.