Царство от мед

19. Али

Главата на Али туптеше от болка, когато влезе, препъвайки се, в малката си стаичка в болницата. Светлината на късния следобед изгаряше очите му през прозореца, така че той дръпна пердетата, изтощен от това да надзирава подготовката за откриването тази вечер.

На бюрото го чакаше планина от документи. Взе първия пергамент, който се оказа покана от сахрейнските министри на търговията — предложение да се срещнат след Навастем, за да обсъдят някои идеи, които Али имаше относно възстановяването на градското пристанище.

Заля го горчилка, бързо и яростно. За Али нямаше да има „след Навастем".

Думите се люшнаха пред очите му. Беше изтощен. Беше се тласнал до предела на силите си, опитвайки се да оправи толкова много неща в Девабад, а сега нищо от това нямаше значение. Щяха да го изхвърлят.

Пусна писмото и рухна върху постелята си. Няма значение, опита да убеди сам себе си. Болницата беше готова, нали така? Ако не друго, поне можеше да даде това на Нахри и Суба.

Затвори очи и се протегна. Беше направо божествено да полежи неподвижен в продължение на миг. Изкушението на съня бе така съблазнително. Неустоимо.

Просто си почини. Бездруго всички това му повтаряха. Али си пое дълбоко дъх, отпускайки се по-дълбоко в постелята, докато сънят плъзваше бавно по тялото му, обвивайки го в покой, хладен и неподвижен като вода…

Езерото е притихнало, когато той пристига, надигайки се от наносното течение, довело го тук. Студът е шок за него, така различен от топлите води, които той предпочита. Въпреки че това езеро е свещено за събратята му, дъното му е застлано с ослепителното наметало на люспите, отронили се от Великата Тиамат, то не е неговият дом. Неговият дом е огромната, лъкатушеща река, която минава през джунгла и пустиня, с водопади, които се разбиват в скрити езерца, и просторна делта, която разцъфва, за да срещне морето.

Той се движи с течението, минавайки през пасаж риби с цветовете на дъгата. Къде са останалите му събратя? Езерото би трябвало да е пълно с мариди, люспести ръце и пипала, сграбчили го в прегръдка за добре дошъл, споделящи нови спомени в тихо общуване.

Той се показва над повърхността на водата. Въздухът е неподвижен, натежал от мъгла, която се рее над езерото като неизменен буреносен облак. Подгизнали от дъжд изумрудени планини се издигат в далечината, стопявайки се върху покрит с камъчета бряг.

Претъпкан бряг. Събратята му се тълпят досами него, съскат и щракат със зъби и човки, и щипки. Върху самия бряг съзира гледка, каквото не е виждал никога на това свещено място: група човеци, защитени от плътен обръч огън.

Залива го изумление. Човеците не би трябвало да са в състояние да прекрачат в това царство. Никой не би трябвало да е в състояние, освен маридите. Той доплува по-близо. Сухотата, домогваща се до кожата му, боли. Огънят пред него вече променя атмосферата, изсмуква от въздуха неговата животворна влага.

По повърхността на езерото пробягва вълничка, когато останалите мариди го забелязват, и той е притеглен напред от едно течение. Докато го прегръщат, разтваря ума си за своите събратя, предлагайки им спомени за богатото наводнение, което дари на човеците си миналия сезон, в замяна на лодките и рибарите, които погълна.

Виденията, които те му предлагат в отговор, не са така приятни. През очите на своите събратя той вижда как загадъчни нашественици пристигат на брега, как прекосяват прага, сякаш е нищо. Вижда как един от тях, без да иска, се откъсва от безопасността на огъня, а после вкусва плътта му, когато той е издърпан във водата, сграбчен от водораслени пипала и удавен, спомените му са погълнати за информация. Онова, което тези спомени разкриват, е потресаващо.

Нашествениците не са човеци. А деви.

Подобно нещо би трябвало да е невъзможно. От девите не би трябвало да има следа, прокудени още преди век от човешкия пророк и цар Сулейман. Той отново се вглежда в тях от ръба на водата. Сулейман ги е променил, отнел е огъня от кожата им, оставяйки ги бледи подобия на демоните, които бяха някога.

Една от тях се раздвижва. Гняв се завихря в него, когато я разпознава от спомените на мъртвия дев. Това е крадлата Анахита; така наречената лечителка, която в продължение на векове отмъкваше човешките поклонници на маридите. Принизена е до нищожно създание, раздърпана млада жена с непокорни черни къдрици, които избелелият шал, увит около главата й, едва успява да удържи. Пред очите му тя запалва кедрова съчка от една месингова купа с пламъци и я допира до челото на мъртвия си събрат, а устните й помръдват в молитва.

После се изправя и насочва вниманието си към езерото. Прекрачва защитния обръч на огъня.

Водни змии, неговите старейшини и другари, в миг се спускат към нея. Съскат в босите й, опръскани с кал стъпала, увиват се около глезените й.

— Спрете — изсъсква тя в отговор.

Той замръзва, заедно с останалите от събратята си. Защото думите й са изречени на езика на маридите — език, който никой дев не би трябвало да е в състояние да говори.

Анахита продължава:

— Вече знаете кои сме… не се съмнявайте, че и аз ви познавам. — Очите й горят. — Познавам люспестите призраци, които сграбчват краката на децата, газещи в Ефрат, онези, които поглъщат търговски кораби просто за да се позабавляват. Познавам ви… и Сулейман също ви познаваше. Знаеше какво вършите. — Тя вирва малката си брадичка. Върху бузата й има тъмен знак, стилизирана звезда с осем върха. — И поиска от мен да ви подчиня.

Арогантността й минава границата. Събратята му се втурват към брега, езерото бушува от вълни, в които проблясват остри зъби и сребърни шипове. Създания от забравени времена, от дни, когато светът бе просто огън и вода. Праисторически риби и огромни крокодили.

— Глупачка — прошепва друг от маридите. — Ще те завлечем в дълбините и ще потушим и последната искрица на съществото ти.

Анахита се усмихва.

— Не — отвръща. — Няма.

Звездата върху бузата й лумва.

И светът се пръсва.

Небето се раздира на безброй димящи късчета, които се разсейват като прах във вода, докато завесата се спуска, разкривайки болезнено лазурно небе от отвъдното царство. Планините стенат, докато дюни златен пясък се втурват, за да ги погълнат.

На ред е езерото, което се изпарява около тях в гореща мъгла. Той пищи, докато болка раздира тялото му и най-свещената от водите им изчезва за късче от секундата. Създанията от царството им — техните риби и змии, и змиорки — пищят и умират, гърчейки се. Проснат върху напуканата кал, той гледа как Анахита се отправя към центъра на езерото.

— Тук — заявява тя, докато земята се огъва под нея, скали и отломки се втурват да се натрупат една върху друга. Тя се изкачва отгоре им по пътеката, ширнала се в краката й. Поглежда назад и знакът върху лицето й рязко угасва. — Тук ще построим своя град.

Езерото се завръща с грохот. Небето и планините отново стават цели. Той се плъзва с благодарност във водата, копнеещ да се потопи целият в дълбините му, да успокои раните си, като се зарови в студената тиня на дъното. Само че сега в сърцето на свещеното им езеро има нещо ново, нещо мъртво и потискащо.

Остров, пред който жената, застанала на ръба на скалистата урва, изглежда съвсем малка. Анахита затваря очи, а пръстите й завихрят горещ вятър и го оформят в лодка от дим, която тя духва обратно при следовниците си. Слиза до новия бряг, сяда и вдига лице към слънцето, което сега е по-ярко, отколкото е било някога. Прокарва пръсти във водата. Черно-златна перла проблясва в месингов пръстен върху един от тях и изпепеляваща болка раздира тялото му, когато пръстенът се потопява под повърхността на езерото.

Анахита явно вижда безсилната им ярост, защото отново проговаря.

— Призовани сте да отговаряте за делата си така, както беше призована и моята раса от Сулейман. Ще помогнете за построяването на моя град, ще оставите хората ми да плават необезпокоявани, а в замяна между нас ще има мир.

Езерото искри от горещина, мълния прорязва синьото небе. Пада на брега и поглъща дева, когото те убиха, във взрив от свещен огън.

— Знайте обаче едно. — Пламъците се отразяват в черните очи на Анахита. — Ако отнемете живота на още един дев, ще ви унищожа.

Езерото е осеяно с мъртви риби. Сред събратята му се надига ужас. Той усеща как по-нисшите мариди се спускат на дъното — изворни духове и пазители на езерца, отчаяни да избягат в потоци, които текат дълбоко под земята, под планини и равнини, пустини и небеса.

Потоци, които бързо се затварят, пленявайки ги тук, заедно с този демон с очертанията на дева.

Ала той не е изворен дух. Той е реката от сол и злато и няма да гледа как поробват хората му. Призовава езерото, подтиква го да се съпротивлява, да погълне тези натрапници.

Люспести ръце го сграбчват, пипала се обвиват около крайниците му. НЕ. Това е заповед, гласовете на старейшините на езерото, които се вплитат в едно цяло. ВЪРВИ. ПРЕДИ ТЯ ДА Е ВИДЯЛА.

Опитва да се отскубне, ала напразно. Те го завличат надолу, използвайки гаснещите искрици на магията си, за да отворят един последен портал. Тикват го в него.

НАМЕРИ НАЧИН ДА НИ СПАСИШ. Зърва за последен път тъмното езеро, умоляващите очи на събратята си. ТЕ СЕ ВРЪЩАТ.

— Али, събуди се. Събуди се!

Али изрева от ярост, борейки се със създанията, които го държаха.

— Махнете се от мен! — изсъска, а гласът му излезе на задъхан, хлъзгав език. — МАХНЕТЕ СЕ ОТ МЕН.

— Лубейд, накарай го да млъкне — прошепна Акиса, затиснала вратата с кама в ръка.

— Принц Ализейд! — Откъм вратата долетя почукване. — Всичко наред ли е?

Акиса изруга на глас, а после смъкна тюрбана си, оставяйки черните плитки да се разпилеят по раменете й. Скри камата зад гърба си и открехна вратата само толкова, колкото да подаде лице навън.

— Не искаме да ни прекъсват — заяви отсечено и затръшна вратата.

Али се заизвива под ръката, с която Лубейд затискаше устата му. От кожата му шуртеше вода, по лицето му се стичаха сълзи.

— Али, братко. — Лубейд трепереше, докато го удържаше. Върху бузата му беше зейнала рана, четири резки, сякаш бе одран от хищни нокти. — Спри.

Все така разтърсван от конвулсии, Али кимна и Лубейд свали ръка.

— Те изгориха езерото — изхлипа той; неподправената скръб на марида все още бушуваше в него.

Лубейд изглеждаше объркан и уплашен.

— Какво?

— Езерото. Маридите. Те бяха в главата ми…

Ръката на Лубейд в миг му запуши устата.

— Това не го чух.

Али се отскубна.

— Ти не разбираш…

— Не, ти не разбираш.

Лубейд махна с глава към стаята наоколо. В малката спалня цареше хаос. Изглеждаше така, сякаш през нея беше преминала тропическа буря, оставяйки пердетата като подгизнали дрипи и езерце от блещукаща вода върху пода. Повечето от вещите му бяха просмукани от вода, над леглото се кълбеше мъгла.

Потресен, Али вдигна ръка към устата си и потръпна, когато усети мирис на кръв върху пръстите си.

Ужасен, той погледна към лицето на Лубейд.

— Аз ли…

Лубейд кимна.

— Ти… пищеше насън. Крещеше на език, който никога…

— Не, не крещеше. — Гласът на Акиса беше остър. Настойчив. — Имал си кошмар, разбра ли? — Тя се приближи до прозорците и смъкна пердетата, оставяйки ги да паднат на пода. — Лубейд, помогни ми да почистя.

Али почувства, че му се повдига. Въздухът миришеше на сол и по челото му изби студена пот. Кошмарът избледняваше с всяка изминала минута, но все още усещаше отчаянието на марида, болезнения копнеж да се върне при събратята си.

Те се връщат. Това бяха единствените думи, които си спомняше, и предупреждението отекваше в главата му, докато ужас, който не разбираше, обвиваше сърцето му.

— Нещо не е наред — прошепна. — Нещо ще се случи.

— Да, ти ще бъдеш изхвърлен в езерото, ако не си затвориш устата. — Акиса бутна настрани мократа завеса, която беше използвала, за да попие водата от пода, а после подхвърли тюрбана си на Лубейд. — Избърши кръвта от лицето си. — Премести поглед между двамата мъже. — Никой не бива да види това, ясно ли е? Нищо не се е случило. Не сме в Бир Набат и това не е просто нов извор, който можем да се престорим, че си имал късмета да откриеш.

Думите проникнаха през замайването на Али, правейки на пух и прах деликатния начин, по който той и приятелите му заобикаляха обикновено тази тема.

— Какво? — прошепна.

Лубейд тъпчеше съсипаните листове в платнена торба, от която капеше вода.

— Али, братко, хайде де. Когато те намерихме в пустинята, под тялото ти беше избил проклет оазис. Случвало се е с часове да не излезеш от водоема у дома.

— Аз… не мислех, че сте забелязали — заекна Али, а сърцето му заби учестено от страх. — Никой от вас не каза…

— Защото това са неща, за които не се говори — заяви Акиса рязко. — Онези… създания. Не бива да говориш за тях, Али. И определено не бива да тичаш насам-натам, крещейки, че те са в главата ти.

Лубейд отново се обади с почти извинителен вид.

— Али, не си измислям онези раздути истории просто за да те подразня. Правя го, та хората да не започнат да разпространяват други истории за теб, разбираш ли? Истории, които може би няма да имат щастлив завършек.

Али се взираше в тях. Не знаеше какво да каже. Обяснения, извинения се гонеха в главата му, оставяйки го без думи.

В този миг се разнесе езанът, призовавайки правоверните за вечерната молитва. В другия край на града, знаеше Али, заседанието на двора свършваше и баща му оповестяваше официално началото на Навастем, докато слънцето потъваше зад хоризонта.

Акиса се изпъна и заобиколи постелята му с торба за дрехи.

— Това е облеклото, което сестра ти изпраща за церемонията тази вечер. — Тя пусна торбата в скута му. — Облечи се. Забрави за какво говорихме току-що. Много скоро семейството ти и всички клюкарстващи, интригантстващи благородници в този град ще плъзнат по коридорите на това място. Не може да трепериш като лист и да бръщолевиш за мариди. — Тя го изгледа. — Беше кошмар, братко. Кажи го.

— Беше кошмар — повтори Али глухо.

Те му се присънваха от месеци, нали? Беше изтощен от работа, нима беше чудно, че точно днес сънищата му бяха по-ярки от обикновено? По-мъчителни? Че уменията му с водата се бяха проявили толкова бурно?

Беше кошмар. Просто кошмар. Това трябва да беше.