Царство от мед

10. Нахри

Али потъна между дърветата, а Нахри се отпусна на колене. Камата на Дара тежеше в ръцете й. Не, не така, спомни си го да я поправя, докато я учеше как да я хвърля. Спомни си горещите му пръсти, докоснали кожата й, дъха му, гъделичкащ ухото й, смеха му, понесен от вятъра, когато тя изруга от раздразнение.

Сълзи замъглиха очите й. Пръстите й се обвиха около дръжката, а с другата ръка, свита в юмрук, запуши устата си, мъчейки се да потисне риданието, което се надигаше в гърдите й. Али вероятно все още беше наблизо, а проклета да бе, ако му позволеше да я чуе да плаче.

Трябваше да я забия в сърцето му. Какво друго да очаква от Ализейд ал Кахтани, освен да се натрапи в едничкото й убежище в Девабад и да хвърли чувствата й в смут. Беше толкова сърдита на наглостта му, колкото и на собствената си реакция; рядко се случваше да изгуби присъствие на духа до такава степен. Често се караше с Мунтадир, с неприкрито нетърпение очакваше деня, в който Гасан щеше да лумне в пламъци върху собствената си погребална клада, ала не ридаеше пред тях като някакво тъжно малко момиченце.

Само че те не я бяха изиграли. А Али беше. Въпреки най-добрите си намерения, се беше уловила на въдицата на приятелството му. Беше й харесвало да прекарва време с някой, който притежаваше интелект и любознателност като нея, някой, който не я караше да се срамува заради невежеството си по отношение на магическия свят, нито заради човешката си кожа. Харесвала бе него, предизвикващата му умиление разпаленост, когато бъбреше за объркани икономически теории, и тихата доброта, с която се отнасяше към шафитските прислужници в палата.

Било е лъжа. Всичко в него е било лъжа. Включително и онова, което й беше наприказвал току-що за маридите. Трябва да беше лъжа.

Пое си голяма глътка въздух и отпусна стиснатата си в юмрук ръка. Камъните по дръжката на камата бяха оставили отпечатък върху дланта й. Никога не бе вярвала, че ще види отново оръжието на Дара. След неговата смърт беше попитала Гасан за камата и той бе заявил, че е заповядал да я стопят.

Беше излъгал. Дал я бе като трофей на сина си. На своя син, Убиеца на афшини.

Нахри избърса очите си с трепереща ръка. Не беше знаела, че Али вече се е върнал. Всъщност беше полагала съзнателно усилие да избягва всякакви новини за него. Напрежението на Мунтадир, както и все по-големите количества вино, с които се наливаше, бяха цялата информация, от която се нуждаеше за напредването на брат му към града.

Откъм пътеката от другата страна на горичката долетя шум от стъпки.

— Бану Нахида? — изписука женски глас. — Господарката Нисрийн ме помоли да ви доведа. Каза, че Джамшид е-Прамух ви очаква.

Нахри въздъхна, хвърляйки поглед към книгата, която беше изучавала, преди Ализейд да я прекъсне. Беше нахидски текст върху проклятия, възпрепятстващи изцеляването. Един от послушниците във Великия храм го беше намерил при подреждането на старите им архиви и Нахри бе наредила веднага да й го донесат. Само че дивастийският, на който беше написан, бе толкова объркващ и архаичен, че май щеше да се наложи да го изпрати обратно за превод.

Не че Джамшид щеше да чака. От седмици я умоляваше отново да се опита да го излекува, отчаянието му бе като огледално отражение на затъването на Мунтадир. Не беше нужно да пита защо. Знаеше, че да не е в състояние лично да брани Мунтадир, като глава на личната му стража, убива Джамшид.

Пое си дълбоко въздух.

— Ей сега идвам.

Остави книгата настрани… върху едно арабско томче за болниците; така и не бе имала време да го прочете. Мунтадир Може и да беше потъпкал начеващите й мечти да възстанови болницата на предците си, но тя не беше готова да се откаже.

Изправи се и пъхна ножницата с камата в колана си, под туниката.

Заповяда си да прогони Али от мислите си. Да прогони Дара от мислите си. Първата й отговорност беше към пациентите й и точно сега може би щеше да е облекчение да остави работата да я погълне.

В лечебницата, претъпкана и миришеща на сяра, кипеше обичайното оживление. Нахри прекоси помещението за пациенти и мина зад завесата, която го отделяше от работното й пространство. Завесата беше лепкава под допира й, коприната — омагьосана, за да спира шума и от двете страни. Нахри можеше да мине зад нея и да обсъди откровено с Нисрийн някоя лоша диагноза, без никой да ги чуе.

Завесата можеше да заглуши и звука на някой крещящ от болка.

Джамшид и Нисрийн я чакаха. Джамшид лежеше върху един нар, пребледнял, но решителен.

— Нека огньовете горят ярко за теб, Бану Нахида — поздрави я той.

— И за теб — отвърна Нахри, долепяйки пръсти в поздрав. Завърза шала на главата си, прибирайки плитките си назад, изми ръце в мивката и наплиска лицето си със студена вода.

Нисрийн се намръщи.

— Добре ли си? — попита. — Очите ти…

— Добре съм — излъга Нахри. — Но съм подразнена. — Скръсти ръце, решила да насочи чувствата, които Али беше разбудил в нея, в различна посока. — Онази книга е написана на някакъв дяволски древен език, който не мога да разбера. Ще се наложи да я изпратя обратно във Великия храм за превод.

Джамшид вдигна очи с неприкрита паника.

— Това не означава, че днес няма да имаме сесия, нали?

Нахри замълча за миг.

— Нисрийн, ще ни оставиш ли за минутка?

Нисрийн се поклони.

— Разбира се, Бану Нахида.

Нахри я изчака да излезе и коленичи до Джамшид.

— Твърде много бързаш — каза толкова меко, колкото можа. — А не бива. Тялото ти се възстановява. Просто има нужда от време.

— Нямам време — отвърна Джамшид. — Вече не.

— Имаш — настоя Нахри. — Ти си млад, Джамшид. Имаш десетилетия, векове пред себе си. — Тя улови ръката му. — Знам, че отново искаш да бъдеш до него. Способен да се метнеш на гърба на коня и да изпратиш дузина стрели. И ще бъдеш. — Срещна погледа му. — Трябва обаче да приемеш, че може да отнеме години. Тези сесии… знам каква болка ти причиняват, цената, която тялото ти плаща…

— Искам да го направя — заяви Джамшид упорито. — Последния път каза, че си стигнала близо до това да излекуваш увредените нерви, които според теб са причина за по-голямата част от слабостта в крака ми.

Господи, изведнъж така й се прииска да имаше зад гърба си още едно десетилетие в лечебницата или някой по — опитен лечител до себе си, който да я води в този разговор. Погледът в очите на пациентите й, когато я молеха да им вдъхне сигурност, бе достатъчно труден дори когато те не бяха нейни приятели.

Опита друга тактика.

— Къде е Мунтадир? Обикновено идва с теб.

— Казах му, че съм се отказал. Има си достатъчно тревоги и без да трябва да гледа болката ми.

В името на Създателя, определено не я улесняваше.

— Джамшид…

— Моля те. — Думата я проряза като с нож. — Мога да се справя с болката, Нахри. Мога да се справя с това да съм на легло няколко дни. Ако решиш, че ще е по-лошо от това, можем да спрем.

Нахри въздъхна.

— Нека първо те прегледам. — Тя му помогна да свали шала, увит около раменете му. — Легни назад. — Бяха го правили толкова пъти, че стъпките идваха механично и за двамата. Взе заоблената месингова пръчка от подноса, който Нисрийн беше приготвила, и я прокара по левия му крак.

— Все така ли пари?

Джамшид кимна.

— Но не е така слаб както десният крак. Това ми създава най-много неприятности.

Нахри му помогна да се отпусне по корем, потръпвайки при вида на голия му гръб, както винаги. Шест белега, чиито грапави ръбове бележеха местата, където стрелите на Дара бяха потънали в него. Една се бе забила в гръбнака му, друга бе пробила десния му дроб.

Би трябвало да си мъртъв. Това бе смущаващото заключение, до което стигаше всеки път, когато погледнеше следите от раните му. По жестока заповед на Гасан, целяща да принуди Каве да издири така наречените съучастници на Дара, Джамшид цяла седмица не бе получил никакво лечение, дори стрелите бяха останали да стърчат от тялото му. Би трябвало да умре. Това, че е жив, бе загадка, която можеше да се сравнява с факта, че реагираше толкова лошо на нейната магия.

Погледът й се плъзна покрай малката черна татуировка от вътрешната страна на рамото му. Беше ги виждала толкова пъти, трите спираловидни глифа. Те бяха бледо подобие на поразителните сложни татуировки, които украсяваха кожата на Дара — семейни знаци и символи на кланове, летописи на героични дела и заклинания за закрила. Джамшид беше направил физиономия, когато го беше попитала за татуировката му. Очевидно тази традиция почти бе изчезнала в поколенията деви, родени след войната, особено в Девабад. Беше старомодно суеверие, оплакал се бе шеговито, издаващо селските му корени.

Нахри го докосна по гърба и той се напрегна.

— Искаш ли малко вино? — предложи му. — Може да притъпи болката.

— Пресуших три чаши само за да събера смелост да дойда.

Просто прекрасно. Нахри взе парче плат.

— Бих искала този път да ти вържа ръцете. — Даде му знак да се улови за колоните на нара. — Хвани се там. Така ще имаш нещо за стискане.

Джамшид беше започнал да трепери.

— Имаш ли нещо, което да захапя?

Нахри безмълвно му подаде малко парче кедрово дърво, напоено с опиум, а после положи длани върху голия му гръб, хвърляйки поглед през рамо, за да се увери, че завесата е спусната както трябва.

— Готов ли си?

Джамшид кимна отривисто.

Нахри затвори очи.

Постигна целта си за секунди, тялото му лежеше разкрито пред нея. Ударите на сърцето му, изтласкващи абаносовочерна кръв по деликатна мрежа от вени. Бълбукането на стомашната киселина и другите хумори. Дробовете му, които се издуваха и свиваха ритмично като ковашки мях.

Пръстите й натиснаха кожата му. Почти можеше да види нервите на гръбнака му в чернотата на ума си, ярко оцветени, танцуващи нишки, защитени от костните гребени на прешлените. Премести пръсти по-надолу, проследявайки неравната кожа на белезите. Не беше само кожата, нараняването стигаше по-дълбоко, до съсипаните мускули и оръфаните нерви.

Пое си дъх, за да се стегне. Това можеше да направи, без да му причини болка. Едва когато опиташе да му повлияе, тялото му започваше да й се съпротивлява. При всеки друг Нахри би заповядала на нервите да зараснат, би изгладила загрубялата от белези тъкан, която покриваше мускулите и го сковаваше от болка. Беше могъща магия, която я изтощаваше (вероятно щяха да са нужни няколко сесии, за да го излекува напълно), но той щеше да се е върнал на гърба на коня с лък в ръка още преди години.

Съсредоточи се върху един малък участък от разкъсани нервни влакна и им заповяда да зараснат.

Магия се блъсна в нея, сурова, отбранителна и могъща, като удар в ума й. Подготвена, Нахри отвърна на удара, връщайки един разкъсан нерв на мястото му. Конвулсия разтърси тялото на Джамшид под ръцете й, от стиснатите му зъби се откъсна хриптене. Без да му обръща внимание, Нахри се съсредоточи върху следващия нерв.

Беше излекувала три, когато Джамшид започна да стене.

Тялото му се гърчеше под ръцете й, опъваше плата, с който беше вързан. Кожата му изгаряше пръстите й, всеки рецептор за болка беше възпламенен. С обляно в пот лице, Нахри не отстъпваше. Оставаха само още пет нерва на това място. Ръцете й трепереха, докато посягаше към следващия. Нужна бе сила, за да се съпротивлява срещу реакцията на тялото му и да извърши магията си, сила, която Нахри бързо губеше.

Още един нерв беше споен на мястото си, сияещ слабо в ума й. Тя се залови за следващия.

Парчето дърво изпадна от устата на Джамшид и писъкът му проряза въздуха. Пепел изби по кожата му, а после, с взрив на магия, парчетата плат, с които бяха завързани ръцете му, избухнаха в пламъци.

— Джамшид? — разнесе се крайно нежелан глас зад нея. — Джамшид!

Мунтадир се втурна в стаята. Шокът от прекъсването наруши концентрацията й и тогава силата в тялото на Джамшид, каквато и да беше, се възползва от възможността, за да я отблъсне. Приливът на тази енергия беше толкова мощен, че Нахри политна назад и връзката между тях беше прекъсната.

Джамшид застина. Въпреки туптенето в главата си, Нахри скочи на крака, за да провери пулса му. Беше учестен, но поне имаше такъв. Просто беше изгубил съзнание. Тя побърза да угаси пламъците около китките му.

А после се обърна яростно към Мунтадир.

— Какво, по дяволите, си мислеше? — сопна му се. — Имах напредък!

Мунтадир изглеждаше потресен.

— Напредък? Та той гореше!

— Той е джин! Може да се оправи с малко огън!

— Изобщо не би трябвало да е тук! — възрази Мунтадир. — Ти ли го убеди отново да опита?

— Дали аз съм го убедила? — Кипяща от ярост, Нахри се мъчеше да овладее чувствата, надигащи се в нея. — Не, глупак такъв. Прави го заради теб. Ако ти не беше такъв егоист, щеше да го разбереш!

Очите на Мунтадир пламнаха. Обичайното му изящество го беше напуснало, движенията му, докато покриваше Джамшид с шала, бяха отривисти.

— В такъв случай не би трябвало да му позволиш. Проявяваш безразсъдство, изгаряща от нетърпение да си докажеш, че…

— Не проявявах безразсъдство. — Едно беше да се кара с Мунтадир за политика и семейство; нямаше обаче да допусне да хвърля съмненията си в целителните й способности в лицето й. — Знаех какво правя, а той беше подготвен. Ти си този, който ни прекъсна.

— Причиняваше му болка!

— Лекувах го! — кипна Нахри. — Може би ако беше проявил същата загриженост, когато баща ти беше готов да го остави да умре, сега Джамшид щеше да е в по-добро състояние!

Думите се изляха сами от нея, обвинение, което, при всичките им караници, Нахри никога не бе възнамерявала да позволи да й се изплъзне. Твърде добре познаваше страха, с чиято помощ Гасан държеше всички под контрол, ужаса, който се надигаше и в нейното гърло всеки път, щом си помислеше за гнева му.

И прекрасно знаеше какво изпитва Мунтадир към Джамшид.

Съпругът й се дръпна рязко назад, сякаш го беше зашлевила. Шок, болка и немалка доза вина пробягаха по лицето му, ярки петна избиха по бузите му.

Нахри начаса съжали за думите си.

— Мунтадир, исках само да кажа…

Той вдигна ръка, за да я прекъсне, и посочи с разтреперан пръст към Джамшид.

— Намира се в това състояние единствено заради Дараявахуш. Заради теб. Защото едно изгубено малко момиченце от Кайро си мислеше, че живее в някаква приказка. И защото при всичката си предполагаема интелигентност не можеше да види, че безстрашният герой, който я спаси, в действителност е чудовище. А може би просто не я беше грижа. — Гласът му стана по-студен. — Може би всичко, което той трябваше да направи, бе да ти разкаже някоя от тъжните си истории и да те погледне с красивите си зелени очи, и ти бе повече от щастлива да направиш всичко, което той поиска.

Занемяла, Нахри се взираше в него, а думите му отекваха в главата й. Беше виждала Мунтадир пиян, но никога не бе предполагала, че може да е толкова жесток.

Не бе предполагала, че може да я нарани толкова дълбоко.

Пое си дъх, треперейки от болка и чувството, че е предадена. Ето защо издигаше стени около себе си, ето защо се бе опитала да скрие сърцето си. Защото беше очевидно, че не може да има доверие на никого в този град. Кръвта й кипна. И кой беше Мунтадир, че да й говори подобни неща? На нея? На Бану Нахида в собствената й лечебница?

Палатът като че ли беше съгласен с нея, магията на предците й кипеше в кръвта й. Пламъците в огнището се извисиха, протягайки се, сякаш за да го уловят, това най-ново въплъщение на пясъчните бълхи, откраднали дома им.

А после яростта на Нахри стана различна. Целенасочена. Усещаше Мунтадир така, сякаш бе сложила ръце върху него. Бързите удари на сърцето му, горещината на кожата му. Деликатните съдове в гърлото му. Костите и ставите, на които можеше да бъде наредено да се счупят.

— Мисля, че трябва да си вървите, емире. — Беше Нисрийн, застанала до завесата. Нахри нямаше представа кога се беше появила, но очевидно беше чула достатъчно, за да се взира в Мунтадир със зле прикрита неприязън. — Бану Нахида лекува другаря ти и за него е по-добре никой да не ги смущава.

Устните на Мунтадир се присвиха в упорита линия. Изглеждаше така, сякаш има какво още да каже… и очевидно нямаше представа колко близо бе стигнала Нахри до това да направи нещо, което може би нямаше да успее да върне назад. Ала след един миг докосна ръката на Джамшид, плъзвайки пръсти между неговите, а после, без да поглежда към Нахри или Нисрийн, се изправи, обърна се и си тръгна.

Нахри изпусна дъха си, цялото й тяло трепереше, докато тъмният порив я напускаше.

— Мисля… мисля, че бях в състояние да го убия.

— Щеше да си го е заслужил. — Нисрийн отиде да провери как е Джамшид и след миг Нахри се присъедини към нея. Пулсът му беше леко учестен, а кожата му все още беше гореща, но дишането му постепенно се нормализираше. — Никога вече да не си позволила на този мръсен пияница да те докосне.

Нахри усети, че й се повдига.

— Той ми е съпруг, Нисрийн. Би трябвало да се опитваме да донесем мир между племената.

Гласът й беше немощен, думите — почти смехотворни.

Нисрийн придърпа пълната с лед кофа, която бе оставена до нара, навлажни една кърпа в хладната вода и я сложи върху гърба на Джамшид.

— Не бих се тревожила кой знае колко за бъдещето на брака ви — измърмори тя мрачно.

Нахри се взираше в Джамшид. Вълна от отчаяние я заля, когато си спомни как я умолява. Чувстваше се толкова безполезна. Всичко това бе твърде много: смазващата тежест на отговорностите й и непрекъснатото потъпкване на мечтите й. Смъртоносният танц, който бе принудена да води с Гасан и просещите очи на девите, които я умоляваха да ги спаси. Беше се опитала, наистина. Беше се омъжила за Мунтадир. Само че нямаше какво повече да даде.

— Искам да си отида у дома — прошепна, а очите й овлажняха.

Беше толкова нелепо желание, детинско и жалко, и все пак сърцето я болеше от копнеж по Кайро, толкова силен, че спираше дъха й.

— Нахри… — Смутена, Нахри понечи да се извърне, ала Нисрийн протегна ръка и улови бузите й в шепи. — Дете, погледни ме. Това е твоят дом.

Притегли я в обятията си, милвайки я по главата; Нахри се отпусна в прегръдките й и сълзите най-сетне рукнаха от очите й. Беше физическа проява на привързаност, каквато не получаваше от никого тук, и тя я прие с благодарност.

Толкова голяма благодарност, че не обърна внимание на разпалеността в гласа на Нисрийн, когато тя продължи:

— Обещавам ти. Всичко ще бъде наред. Ще видиш.