Царство от мед

29. Дара

Дара беше направил две крачки към Ализейд, преди да си заповяда да спре; трудно му беше да повярва, че обляният в кръв аяанлийски мъж пред него би могъл да бъде фанатичното царско синче, с което се бе дуелирал в Девабад преди години. Беше пораснал, изгубил бе онзи намек за нещо детинско в чертите си, който беше спрял ръката на Дара, попречвайки му да сложи друг, по-смъртоносен край на онзи двубой. Освен това изглеждаше ужасно, сякаш бе нещо полумъртво, което Визареш беше извадил от езерото. Дишдашата му висеше на подгизнали парцали, ръцете и краката му бяха покрити кървящи рани и следи от ухапване.

Очите му обаче… очите му имаха съвсем същия гезирски сив цвят, който Дара си спомняше. Очите на баща му, очите на Зейди ал Кахтани, а ако у Дара все пак имаше някакво съмнение, зулфикарът, който висеше на кръста му, беше достатъчно потвърждение.

Принцът се беше надигнал, за да седне. Изглеждаше напълно дезориентиран, замаяните му очи се плъзгаха потресено по Дара.

— Но ти си мъртъв — прошепна зашеметено. — Аз те убих.

Гняв бликна в кръвта на Дара и той стисна ръце в тлеещи юмруци.

— Не си го забравил, така ли?

Бореше се да запази смъртната си форма, до болка копнееше да се отдаде на пламъците, които искаха да го погълнат.

Ръцете на Нахри върху лицето му. Ще си тръгнем, ще пътуваме по света. Толкова малко го беше деляло от това да избяга от всичко.

А после Ализейд ал Кахтани се бе предал на маридите.

— Афшине? — Предпазливият глас на Лале, най-младия от воините му, проникна през мъглата. — Искаш ли да заведа моята група в харема?

Дара изпусна дъха си. Неговите войници. Неговият дълг.

— Не го пускай — нареди той на Визареш. Лично щеше да се оправи с Ализейд ал Кахтани, ала едва след като дадеше на войниците си нужните заповеди. — И моментално му вземете проклетия зулфикар.

След това се обърна, стисвайки очи за миг. Вместо да види чернотата на затворените си клепачи, надзърна през пет чифта очи, онези на зверовете от дим, които беше измагьосал от собствената си кръв и които бе пуснал заедно с всяка група от воините си. Онова, което видя, го успокои — Маниже (която бе настояла незабавно да се отдели от тях, за да отиде в лечебницата), възседнала препускащия в галоп каркадан, който той й бе оформил.

Създанията подръпваха силно съзнанието му, магията го изтощаваше. Скоро щеше да му се наложи да се откаже от смъртните си очертания, дори и само колкото да се възстанови.

— Разделете се — нареди на дивастийски. — Чухте Бану Нахида. Най-важното е да открием великия везир и тялото на Гасан. Лале, твоята група ще претърси харема. Гуштап, отведи хората си в павилиона на покрива, който Каве спомена. — Той ги изгледа. — Очаквам да не се самозабравяте. Направете каквото е нужно, за да завземем палата и да опазим хората ни в безопасност, но нищо повече. — Той замълча за миг. — Тази милост не се простира върху никой от Царската стража. Убивайте на място. Не им давайте възможност да извадят оръжията си. Не давайте възможност на никого да извади оръжие.

— Но повечето мъже са въоръжени — каза Гуштап.

Дара впи поглед в него.

— Заповедта ми остава.

Другият воин наведе глава. Дара изчака, докато войниците му излязат, преди отново да се обърне.

Визареш беше взел зулфикара на Али и го държеше до гърлото му, макар обленият в кръв джин да не изглеждаше способен на каквато и да е съпротива; изглеждаше така, сякаш едва ли е в състояние да се изправи. Това накара Дара да се разколебае. Едно бе да посечеш омразния враг в битка; да екзекутираш ранен млад мъж, който едва успява да задържи очите си отворени, бе съвсем друго.

Той е опасен. Отърви се от него. Дара откачи къс меч от кръста си. А после се закова на място, оглеждайки внимателно подгизналия принц.

Рани от ухапване. Обърна се рязко към Визареш.

— Ти трябваше да си на брега заедно с войниците ми и твоите гули. Те превзеха ли останките от Цитаделата?

Визареш поклати глава.

— Войниците ти са мъртви — заяви направо. — А моите гули ги няма. Безсмислено беше да остават. Джиновете вече си връщаха брега.

Дара се взря невярващо в него. С очите си беше видял останките от Цитаделата и бе изпратил воините си заедно със сто гули. Би трябвало да са предостатъчно, за да се оправят с колкото и оцелели да бяха останали.

— Не е възможно. — Присви очи и се нахвърли на Визареш. — Да не би ти да ги изостави? — изръмжа.

Ифритът вдигна ръце, сякаш се предава.

— Не, глупако. Този тук е виновен за смъртта на войниците ти — каза той, махвайки рязко с глава към Ализейд. — Командваше езерото така, сякаш самият той е марид. Никога не съм виждал подобно нещо.

Дара се олюля. Беше изпратил дузина от най-добрите си воини на брега. Беше изпратил Иртемиз.

А Ализейд ал Кахтани ги беше избил до крак с маридска магия.

Той блъсна Визареш настрани.

Ализейд най-сетне бе успял да се изправи и се запрепъва към ифрита, сякаш искаше да си вземе зулфикара.

Не можа да стигне. Дара го зашлеви през лицето толкова силно, че чу как костите му изпращяха. Ализейд се просна на пода, от строшения му нос шуртеше кръв.

Твърде разгневен, за да запази смъртната си форма, Дара отприщи магията си. Огън се разля по крайниците му, хищни нокти и остри зъби изскочиха от кожата му. Той почти не забеляза.

Но не и Ализейд. Изкрещя смаяно и запълзя назад, когато Дара тръгна към него. Добре. Нека изчадието на Зейди да умре, обзето от ужас. Само че нямаше да е с магия. Не, Дара щеше да забие меч в гърлото му и да гледа как кръвта му изтича. Сграбчи Ализейд за разкъсаната яка и вдигна оръжието си.

— Почакай.

Макар и тих, гласът на Визареш беше толкова настойчив, че проряза мъглата на яростта на Дара.

Дара спря.

— Какво? — процеди и погледна през рамо.

— Наистина ли смяташ да убиеш мъжа, който те посече пред очите на твоята Нахри и изби младите ти войници? — попита Визареш провлечено.

— Да! — сопна се Дара. — Точно това смятам да направя.

Визареш дойде по-близо.

— Ще дадеш на врага си покоя, от който ти си лишен?

Дим се завихри около ръцете на Дара, горещина се разля по лицето му.

— Да не искаш да споделиш неговата съдба? Нямам търпение за проклетите ти гатанки точно сега, Визареш!

— Никакви гатанки, Дараявахуш. — Визареш извади металната верижка изпод бронзовия си нагръдник. — Просто още една възможност.

Дара впи очи в изумрудените пръстени, които висяха на верижката. И затаи дъх.

— Дай го на мен — прошепна Визареш на дивастийски. — Знаеш името му, нали? Можеш лично да нанесеш удара, който ще го убие, и да се подчиниш на Маниже, но нека преди това отнема душата му. — Ифритът пристъпи по-близо, гласът му приличаше на ниско мъркане. — Предлагам ти отмъщението, което заслужаваш. Ти беше лишен от покоя на смъртта. Защо врагът ти да го получи от твоята ръка?

Пръстите на Дара трепереха върху оръжието, дишането му беше учестено. Маниже щеше да си отмъсти на Гасан; защо и той да не получи своята разплата? Нима това бе по-лошо от онова, което вече правеха? Онова, което вече беше сторил?

Ализейд трябва да беше разбрал, че нещо не е наред. Погледът му се стрелкаше между Дара и ифрита, спирайки се най-сетне върху верижката с робски пръстени.

Очите му се разшириха. Див, неподправен ужас лумна в тях. Дръпна се назад с ахване, мъчейки се да се отскубне от хватката на Дара, но той го задържа с лекота, приковавайки го към земята, и притисна острието в гърлото му.

Ализейд изкрещя, гърчейки се под тях.

— Махни се от мен! — изпищя, сякаш без да забелязва ножа до врата си. — Махни се от мен, ти…

С едно-единствено брутално движение Визареш улови главата му и я блъсна в земята. Ализейд начаса притихна, замаяните му очи се забелиха.

От Визареш се откъсна подразнена въздишка.

— Кълна се, джиновете вдигат повече шум дори от човеците, макар че, предполагам, така става, когато живееш твърде близо до онези насекоми с пръст в кръвта.

Той посегна към ръката на Ализейд и нахлузи пръстена на палеца му.

— Спри — прошепна Дара.

Ифритът го изгледа яростно, пръстите му бяха все още сключени около пръстена.

— Каза, че това не е принцът, който ви трябва. Не съм докоснал никого от хората ти. Можеш да ми дадеш този.

Ала студеният начин, по който Визареш бе блъснал главата на младия принц в пода — така както някой би смачкал муха, — вече бе върнал Дара на себе си, гневното собственическо чувство в гласа на ифрита го накара да потрепери. Така ли беше мислила Кандиша за него? Притежание, играчка, с която да се позабавлява, да подхвърли на човеците, за да си поиграят, та тя да се наслади на посетия хаос.

Да. Ние сме потомци на онези, които са ги предали. Девите, които избрали да се смирят пред Сулейман, да позволят на един човек да ги преобрази завинаги. За ифритите неговите хора — и джинове, и деви — бяха анатема. Мерзост.

И Дара беше глупак, задето го беше забравил дори за миг. Както и да го бяха върнали за живот, той не беше ифрит. Нямаше да им позволи да поробят душата на още един джин.

— Не — заяви, разтърсван от отвращение. — Махни това гнусно нещо от него. Веднага — нареди, когато Визареш не помръдна.

Вместо да се подчини, ифритът вдигна рязко глава, вниманието му беше привлечено от нещо зад тях. Дара проследи погледа му.

И сърцето му спря.