Царство от мед

25. Али

От един прозорец на върха на каменната кула на Цитаделата Али оглеждаше езерото под тях. В безлунната нощ то беше по-тъмно от обикновено — съвършено гладко, черно стъкло, което отразяваше небето. В далечината тясна ивица златен пясък бе всичко, което го разделяше от също толкова мрачните планини.

Той си пое голяма глътка от хладния, освежаващ въздух.

— Портите затворени ли са?

— Да, принце — отвърна Дауд. — Шафитският квартал е толкова безопасен, колкото изобщо е възможно. Портата към Големия базар е затворена с магия и подсилена с железни лостове. Нашето племе стори същото. — Той се прокашля. — Прочитането на речта ви от мюезините имаше забележителен ефект.

Прочитането на речта ми ще бъде първото обвинение, което ще ми предявят, когато ме съдят. Али беше наредил да разкрият жестокия план на баща му пред целия Гезирски квартал: изпят от всички мюезини и оповестен на висок глас от всички имами и шейхове, които го познаваха — уважавани духовници, на чиято дума щяха да повярват. Планът на баща му беше последван от простичък призив:

Гасан ал Кахтани иска от вас да си затворите очите за избиването на шафитските ни братя и сестри.

Зейди ал Кахтани ви моли да спрете това.

Планът му определено имаше желания ефект… повече, отколкото дори Али беше очаквал. Дали беше, защото събратята му изпитваха носталгия по гордата кауза, довела ги в Девабад, беше им омръзнало от корупция или просто вярваха, че Убиеца на афшини, който бе бродил из земите им, копаейки кладенци и делейки хляба си с техните родственици, бе правилният мъж, когото да последват, Али не знаеше. Ала те се бяха разбунтували. Гезирци, мъже и жени, се изсипаха на улиците, обезвреждайки всеки войник, опитал се да им попречи да отидат в Квартала на шафитите. Сега и двата квартала бяха под негов контрол, смесица от войници, които му бяха верни, и добре въоръжени цивилни граждани, заели позиция.

— Болницата? — попита той, а в сърцето му се надигна тревога. — Бану Нахида…

— Току-що си беше тръгнала — отвърна Дауд. — Заедно с великия везир и сина му. Очевидно са бързали. Разположихме войници пред болницата, но съгласно заповедите ти, никой от тях няма да влезе вътре. Освободената робиня Разу охранява входа и заплашва да превърне в паяк всеки, който я ядоса.

Дауд изрече последните думи, като се оглеждаше неспокойно, сякаш очакваше Разу да се появи и да го превърне в насекомо на място.

— Добре. Искам на всички да бъде ясно, че ако дори един дев пострада от ръката на някой от хората ни тази нощ, лично ще екзекутирам виновника.

От мисълта за ранените деви, които все още бяха в болницата, му се повдигаше. С какъв ли ужас бяха научили, че са хванати като в плен там, докато кварталите наоколо са се разбунтували под водачеството на Убиеца на афшини.

Погледът му падна върху бюрото на Уаджид. Тъй като се нуждаеше от достъп до изобилието от градски карти тук, Али беше сложил ръка на кабинета на кайда, но да го направи, бе като да отреже парче от собственото си сърце. Невъзможно бе да стои в тази стая, без да си спомня часовете, които бе прекарал, разигравайки битки с пръчки и камъчета като дете, докато кайдът работеше на бюрото си. Беше прочел всички книги тук, проучил бе всяка диаграма на битка, а Уаджид го беше изпитвал с много по-топла привързаност, отколкото собственият му баща беше проявявал някога.

Никога няма да ми прости за това, знаеше Али. Уаджид беше верен на баща му, най-близкият му другар, откакто двамата бяха израснали заедно.

Той се обърна към Лубейд.

— Наистина ли мислиш, че Акиса може да се промъкне в харема?

— Мисля, че Акиса може да направи, общо взето, всичко, което си науми — отвърна Лубейд. — Вероятно по-добре, отколкото ти или аз.

Добре. Искаше Акиса да отнесе писмо на Зейнаб; сестра му щеше поне да се опита да му помогне, сигурен беше в това.

— Ако е рекъл Бог, сестра ми може да убеди Мунтадир да ни подкрепи.

— А после? — Лубейд скръсти ръце. — Ти взе властта над Цитаделата. Защо би я предал на когото и да било, най-малкото пък на брата, с когото от месеци сте в конфликт? — Погледът му стана настойчив. — Хората не излизат по улиците, за да направят Мунтадир цар, Али.

— Не го правя, за да стана цар. Искам брат ми и сестра ми на своя страна. Нуждая се от тях на своя страна.

Али беше сигурен, че баща му има план, в случай че той се разбунтува и превземе Цитаделата. Ясно бе дал да се разбере, че се противопоставя на царя, а за никого не беше тайна, че се радва на симпатиите на войниците, с които беше израснал. Познаваше баща си — невъзможно бе да не е измислил стратегия за неговото обезвреждане.

Ала за Мунтадир, неговият напълно лоялен емир? За принцеса Зейнаб, светлината на очите му? Али подозираше, че реакцията на баща му ще бъде по-несигурна, по-бавна и емоционална. Той може и да беше сложил ръка на Цитаделата, ала успехът зависеше от брат му и сестра му. Животът му зависеше от брат му и сестра му. Беше изложил своите условия на баща си (в писмо, в което посочваше стъпките, които искаше да предприеме, за да осигури безопасност, докато разследват нападението), ала знаеше, че от мига, в който нареди на мюезините да оповестят плановете на Гасан за шафитите, връщане назад нямаше. Баща му нямаше да прости подобно погазване на лоялността.

— Моля се брат ти да притежава повече здрав разум, отколкото ти. — Беше Абу Нувас, завързан на пода и побеснял. Али беше накарал да го доведат в, както подозираше, обречен опит да научи какво би направил баща му сега. — Ти, безочлив глупако. Би трябвало да отидеш сам при баща си, вместо да накараш да прочетат онези обвинения на глас. Не така постъпва племето ни.

— Бих казал, че доста голям брой гезирци очевидно не споделят мнението ти — отвърна Али. — Както и по-голямата част от Цитаделата.

Абу Нувас изпръхтя.

— Ти предложи да увеличиш двойно надницата им. На твое място не бих се изживявал като някакъв високоморален герой, принц Ализейд.

— Баща ми сгреши, когато избра да остави войниците си гладни, вместо да накара богаташите да плащат онова, което е справедливо.

Али потропа неспокойно с пръсти по писалището. Нямаше кой знае какво да прави, освен да чака отговор от палата, и минутите се точеха като часове.

Би трябвало да им се наслаждаваш — помисли си мрачно. — Много е възможно да се окажат последните от живота ти. Закрачи напред-назад пред широкия прозорец, обмисляйки възможностите пред себе си. Трябва да наближаваше полунощ.

Две мухи прелетяха лениво покрай лицето му. Той ги прогони с махване на ръка, ала вниманието му беше привлечено от някакво движение отвън, както и усилващо се жужене. Той пристъпи по-близо до перваза.

Лубейд се присъедини към него.

— Какво е това?

Али не отговори. Беше също толкова изненадан, колкото и приятелят му. Над езерото се събираха стотици, навярно дори хиляди мухи, жужаха и се стрелкаха насам-натам, докато се издигаха все по-високо във въздуха, насочвайки се на рояци към града.

Още няколко влетяха през прозореца. Лубейд улови една в шепите си и я разтърси, за да я зашемети. Насекомото падна неподвижно върху перваза.

— Прилича на пясъчна муха, като онези у дома. — Лубейд я побутна с пръст и тя се превърна в пепел. — Измагьосана пясъчна муха?

Али се намръщи, прокарвайки пръст по останките от насекомото.

— Кой би си направил труда да измагьоса огромен рояк пясъчни мухи?

Възможно ли бе това да е някаква странна навастемска традиция, за която не знаеше? Наведе се през прозореца и загледа как и последните мухи прелитат над езерото и навлизат в града.

А после се вкамени. Скрито от рояците над него, нещо друго се бе раздвижило, нещо, което изобщо не би трябвало да се движи. Али отвори уста, за да извика.

Нечие присъствие се пробуди с гръм в главата му.

Рухна на колене, борейки се за въздух, а светът посивя. Стисна черепа си, крещейки от болка, докато тялото му се обливаше в пот. Писък, който не беше писък, неотложно предупреждение на език без думи, изсъска в ума му, подтиквайки го да бяга, да плува, да се махне.

Изчезна почти толкова бързо, колкото бе дошло. Лубейд го държеше, викаше името му, докато той се подпираше на перваза.

— Какво стана? — питаше Лубейд, разтърсвайки рамото му. — Братко, говори с мен!

Внезапно всички мухи в стаята паднаха мъртви, заваля дъжд от пепел, трополящ около тях. Али почти не забеляза, приковал поглед в прозореца.

Езерото се движеше.

Мъртвата вода потрепери, отърси се от неподвижността си и езерото затанцува, вълнения и течения играеха по повърхността му. Али примига, убеден, че очите му погаждат номер.

— Али, кажи нещо!

— Езерото — прошепна той. — Те се върнаха.

— Кой се върна? За какво… — Гласът на Лубейд секна. — Какво, за бога, е това? — извика.

Водата се надигаше.

Извиси се над земята в развълнувана маса, връхлитаща черна течност, която се отдръпна от брега, оставяйки след себе си разкаляно легло от неравни пукнатини и костите на древни корабокрушения. Издигаше се все по-високо и по-високо, закривайки звездите и планините, докато се извисяваше над града.

Оформиха се грубите очертания на влечугова глава, зейналата й паст разкриваше искрящи остри зъби. Гръмовният рев, който последва, разтърси Али до кости, изтръгвайки уплашени викове от стражите под тях.

Беше прекалено потресен, за да стори каквото и да било, освен да се взира изумено в невъзможността пред себе си.

Превърнаха река Гозан в звяр, змия с размерите на планина, която се надигна, за да завие срещу луната. Привидно нелепата история на един сега мъртъв афшин и момичето, което се бе обявило за дъщеря на Маниже, пробяга в главата му, докато езерният звяр изрева в небето.

А после се обърна рязко, ужасяващото му лице беше насочено право към Цитаделата.

— Бягай! — изкрещя Лубейд и го издърпа на крака. — Навън!

Последва мощен трясък, а после подът се огъна под него.

Стаята се завъртя и Али полетя във въздуха.

Блъсна се силно в насрещната стена и ударът изкара въздуха от дробовете му. Зърна нещо да проблясва през прозореца, черната вода придойде…

А после Али бе връхлетян от мрак.