Царство от мед

Пролог

Ализейд ал Кахтани не изкара и един месец с кервана си.

— Бягайте, принце, бягайте! — изкрещя единственият аяанлиец в групата, нахълтвайки със залитане в палатката му една нощ, когато се бяха разположили да лагеруват на южния бряг на река Ефрат. Преди да успее да каже още нещо, почерняло от кръв острие се показа от гърдите му.

Али скочи на крака. Оръжията му бяха до него и той разсече задната част на палатката с един удар на зулфикара си и побягна в мрака.

Втурнаха се да го преследват на коне, ала реката блещукаше съвсем близо пред него, черна, докато отрупаното със звезди нощно небе се отразяваше във водите й. Молейки се оръжията му да са сигурно закрепени, Али се хвърли във водата в мига, в който първите стрели полетяха. Една от тях изсвистя покрай ухото му.

Студената вода му подейства като шок, но той заплува бързо, движейки се така естествено, сякаш ходеше, по-бързо, отколкото бе плувал някога, с изящество, което би го смаяло, стига да не беше прекалено погълнат от борбата да спаси живота си. Стрели се забиваха във водата около него, следвайки пътя му, и той се гмурна надълбоко. Водата наоколо помътня. Ефрат беше широк и му отне известно време да го преплува, пробивайки си път през водорасли и борейки се с мощното течение, което се опитваше да го завлече.

Едва докато се изкатерваше, препъвайки се, на отсрещния бряг, потресен, си даде сметка за нещо: нито веднъж не му се беше наложило да се покаже на повърхността, за да си поеме въздух.

Али се задави, потрепервайки, когато студеният вятър го прониза през мократа дишдаша. Усети, че му се повдига, но нямаше време да мисли за станалото в реката… не и когато стрелци на коне кръстосваха отсрещния бряг. Палатката му беше обхваната от пламъци, ала останалата част от лагера изглеждаше недокосната и зловещо притихнала, сякаш някой беше пошушнал на спътниците му да не обръщат внимание на писъците, които може би щяха да чуят тази нощ.

Бяха го предали. И нямаше намерение да чака, за да открие дали убийците, или неверните му спътници са в състояние да прекосят реката. Изправи се и се втурна към хоризонта, за да спаси живота си.

Вече бе съмнало, когато краката му най-сетне се подкосиха и той се строполи тежко върху златния пясък. Реката отдавна не се виждаше. Във всички посоки се простираше пустиня, небето бе: ярка, гореща купа, обърната наопаки.

Али плъзна поглед по застиналия пейзаж, докато се бореше за въздух, но беше сам. Облекчение и страх се бореха в него. Беше сам… с огромна пустиня пред себе си и врагове зад гърба си, единствените му притежания бяха зулфикарът и ханджарът. Нямаше храна, вода, подслон. Нямал бе дори време да грабне тюрбана и сандалите си, които биха могли да го предпазят от горещината.

Беше обречен.

И така вече беше обречен, глупако. Баща ти ясно даде да се разбере. Прокуждането му от Девабад беше смъртна присъда, очевидна за всеки, който познаваше политиката на племето му. Наистина ли мислеше, че би могъл да се съпротивлява? Че смъртта му ще бъде лека? Ако баща му искаше да прояви милост, щеше да се погрижи най-малкият му син да бъде удушен в съня си зад стените на града.

За пръв път Али почувства как го жегва омраза. Не заслужаваше това. Беше се опитал да помогне на своя град и на своето семейство, а Гасан не беше достатъчно великодушен дори за да му даде лека смърт.

Гневни сълзи опариха очите му и отвратен, той ги избърса рязко. Не, не така щеше да свърши всичко за него, ронейки сълзи на самосъжаление и проклинайки семейството си, докато издъхва от глад и изтощение насред някакви затънтени пясъци. Той беше гезирец. Когато настъпеше часът, Али щеше да умре със сухи очи, зулфикар в ръка и думите на вярата си на уста.

Обърна очи на югозапад, посоката на родната му земя, посоката, в която се бе молил през целия си живот, и зарови ръце в златния пясък. Извърши ритуалните движения на очистването за молитва, движения, които бе повтарял по няколко пъти на ден, откакто майка му за пръв път му ги беше показала.

Когато свърши, вдигна длани и затвори очи, вдъхвайки острия мирис на пясък и сол, полепнал по кожата му. Води ме — помоли се. — Закриляй онези, които бях принуден да оставя зад себе си, а когато часът ми удари — гърлото му се сви, — когато часът ми удари, момя те, прояви към мен повече милост, отколкото баща ми.

Допря пръсти до челото си. А после се изправи на крака.

Воден единствено от слънцето през безбрежните пясъци, Али следваше неумолимия му път по небето, пренебрегвайки, а после свиквайки с безмилостната му горещина върху раменете си. Беше джин и макар да не можеше да се рее и танцува като дим сред дюните така, както предшествениците му бяха правили преди благословията на Сулейман, пустинята нямаше да го убие. Всеки ден вървеше, докато изтощението не го надвиеше, спирайки единствено за да се помоли и да поспи. Оставяше ума си — отчаянието от това как бе съсипал живота си — да се зарее под бялото, ярко слънце.

Измъчваше го глад. Водата не беше проблем — не беше изпитвал жажда, откакто маридите го бяха обладали. Опитваше се да не мисли какво означава това, да не обръща внимание на тази отскоро неспокойна част от ума му, която се наслаждаваше на влагата (отказваше да я нарече пот), която оросяваше кожата му и се стичаше по крайниците му.

Не би могъл да каже колко дълго беше вървял, когато пейзажът най-сетне се промени и сред пясъчните дюни се показаха остри скали като огромни, сграбчващи пръсти. Али ги обхождаше с поглед, търсейки следи от храна. Чувал бе, че гезирците от селата са в състояние да измагьосат същински пир от остатъците от трапезата на човеците, но той не бе научен на подобна магия. Той беше принц, отгледан, за да стане кайд, заобиколен от прислужници през целия си привилегирован живот.

Отчаян и измъчван от глад, Али изяде всички растения, които успя да намери, чак до корените. Оказа се грешка. На следващата сутрин се събуди от мъчителни спазми в стомаха. Пепел се ронеше от кожата му и той повръща, докато единственото, което изкарваше накрая, беше огненочерно вещество, което изгаряше земята.

Надявайки се да намери малко сянка, където да се възстанови, Али се опита да слезе от скалите, ала така му се виеше свят, че зрението му се замъгли и пътеката танцуваше пред него. Почти веднага се подхлъзна върху ситните камъчета и се запремята по стръмния склон.

Приземи се в една пукнатина в скалата, удряйки рамото си в остър камък. Чу се влажен пукот и по ръката му се разля заслепяваща горещина.

Али си пое рязко дъх. Опита да се раздвижи и изкрещя, прободен от остра болка в рамото. Пое си въздух през зъби, преглъщайки едно проклятие, когато мускулите на ръката му се сгърчиха от спазъм.

Изправи се. Ще умреш тук, ако него сториш. Ала отслабналите му крайници отказваха да се подчинят. Кръв се стичаше от носа му и влизаше в устата му, докато се взираше безпомощно в острите скали, очертани на фона на яркото небе. Един поглед към пукнатината разкри единствено пясък и камъни. Мястото беше — подобаващо — истинско мъртвило.

Али преглътна един хлип. Имаше и по-лоши начини да умре, знаеше това. Можеше да бъде заловен и изтезаван от враговете на семейството му или посечен на парчета от убийци, нетърпеливи да се сдобият с кърваво „доказателство" за победата си. Ала Бог да му е на помощ, Али не беше готов да умре.

Ти си гезирец. Вярваш във Всемилостивия. Не се покривай с позор. Треперейки, Али затвори очи против болката, опитвайки се да намери зрънце покой в светите текстове, които беше научил толкова отдавна. Само че не беше лесно. Лицата на онези, които бе оставил в Девабад — брата, чието доверие беше изгубил най-сетне, приятелката, чиято обич беше убил, бащата, който го беше обрекъл на смърт за престъпление, което не беше извършил, — си пробиваха път през настъпващия мрак, а гласовете им го предизвикваха, докато гаснеше бавно.

Събуди се от вкуса на нещо ужасно противно, което му изливаха в гърлото.

Отвори рязко очи и се закашля, устата му беше пълна с нещо хрупкаво, металическо и отвратително. Замъгленото му зрение постепенно се фокусира върху силуета на широкоплещест мъж, приклекнал до него. Лицето на мъжа се избистри постепенно пред очите му: нос, чупен неведнъж, сплъстена черна брада, премрежени сиви очи.

Гезирски очи.

Мъжът сложи тежка длан върху челото му и изсипа още една препълнена лъжица от отвратителната каша в устата му.

— Хапни си, малки принце.

Али се задави.

— К-какво е това?

В пресъхналото му гърло гласът му беше слаб като шепот.

Другият джин се ухили.

— Кръв от орикс и смачкани скакалци.

Стомахът на Али се разбунтува моментално. Извърна глава, за да повърне, ала другият мъж затисна устата му с ръка и разтърка гърлото му, принуждавайки го да преглътне отново скверната смес.

— Е, недей така. Кой отказва храна, която домакинът му е приготвил толкова грижливо?

— Някой, който идва от Девабад — разнесе се друг глас. Али погледна към краката си и видя жена с дебели черни плитки и лице, сякаш издялано от камък. — Никакви маниери. — Тя вдигна зулфикара и ханджара на Али. — Прекрасни оръжия.

Мъжът му показа съковит черен корен.

— Да не си изял нещо такова? — Али кимна и той изпръхтя. — Глупак. Късмет имаш, че не си се превърнал в купчина пепел. — Той тикна още лъжица от кървавата каша към Али. — Яж. Ще имаш нужда от сила за пътуването към къщи.

Али я отблъсна немощно, все още замаян, а сега и напълно объркан. Порив на вятъра изсуши влагата от кожата му и го накара да потрепери.

— Вкъщи?

— Бир Набат — отвърна мъжът, сякаш това бе най-естественото нещо на света. — Вкъщи. Ала до там има цяла седмица път.

Али се опита да поклати глава, ала вратът и раменете му се бяха схванали.

— Не мога — изхъхри той. — Аз… отивам на юг.

Юг бе единствената посока, за която се сещаше; родът на Кахтаните идваше от внушителната планинска верига, минаваща по влажния южен бряг на Ам Гезира, и бе единственото място, където Али би могъл да намери съюзници.

— На юг? — Мъжът се изсмя. — Полумъртъв си и смяташ да прекосиш Ам Гезира? — Той натъпка още една лъжица в устата му. — Убийци, които те търсят, се спотайват във всяка сянка на тази земя. Говори се, че огнепоклонниците ще възнаградят пребогато онзи, който убие Ализейд ал Кахтани.

— И именно това би трябвало да сторим и ние, Лубейд — намеси се жената и кимна грубо към кашата. — Вместо да си хабим провизиите за някакъв южняшки келеш.

Али преглътна отвратителния буламач с отвращение и присви очи насреща й.

— Би убила един гезирски събрат за чужди жълтици?

— Бих убила един Кахтани безплатно.

Али се сепна от враждебността в гласа й. Мъжът — Лубейд — въздъхна и я стрелна с подразнен поглед, преди отново да се обърне към него.

— Простете на Акиса, принце, ала сега не е най-подходящият момент за посещение в родината ни. — Той остави глинената чаша. — От години не е паднала и капка дъжд. Изворът ни пресъхва, храната ни свършва, децата и старците ни измират… Така че изпращаме послания в Девабад, молейки за помощ. И знаеш ли какво отвръща нашият цар, нашият съплеменник гезирец?

— Нищо. — Акиса се изплю на земята. — Баща ти дори не отговаря. Така че не ми приказвай за племенни връзки, Ал Кахтани.

Али беше твърде уморен, за да се уплаши от омразата върху лицето й. Отново погледна към своя зулфикар в ръцете й. Поддържаше го остър — поне това изпитание най-сетне щеше да свърши бързо, ако решаха да го екзекутират с него.

Потисна надигналата се отново жлъчка, кръвта на орикс бе гъста в гърлото му.

— Е… — започна немощно. — В такъв случай съм съгласен. Не е нужно да я хабите за мен — кимна той към кашата на Лубейд.

За миг се възцари мълчание. А после Лубейд избухна в смях, който отекна между скалите.

Все още се смееше, когато сграбчи ранената ръка на Али без предупреждение и я дръпна силно.

Али изкрещя и пред очите му избиха черни петна. Ала в мига, в който рамото му се върна на мястото си, пронизващата болка начаса намаля. Пръстите му изтръпнаха, чувствителността се завърна в ръката му на мъчителни вълни.

Лубейд се ухили. Свали своята гутра, кърпата, която северните гезирски джинове носеха около главата си, и я превърна в превръзка. След това издърпа Али на крака за здравата ръка.

— Запази си чувството за хумор, момче. Ще имаш нужда от него.

Огромен бял орикс ги чакаше търпеливо до отвора на скалната пукнатина; върху единия му хълбок имаше ивица засъхнала кръв. Без да обръща внимание на протестите на Али, Лубейд го бутна на гърба на животното. Али се вкопчи в дългите му рога.

Лубейд изтръгна неговия зулфикар от Акиса и го пусна в скута му.

— Нека рамото ти се оправи и може би отново ще можеш да се биеш с него.

Али изгледа смаяно оръжието си.

— Но аз мислех, че…

— Че ще те убием? — Лубейд поклати глава. — Не. Поне не засега. Не и докато правиш това.

Лубейд махна към скалния процеп. Али проследи погледа му и зяпна.

Дрехата му не беше пропита с пот. Докато бе лежал, издъхвайки, около него беше избил миниатюрен оазис. Ручей извираше между камъните, където бе почивала главата му, и клокочеше по пътечка, засенчена от свеж мъх. Друг ручей бе избил от пясъка, изпълвайки вдлъбнатината, оставена от тялото му. Яркозелени стъбълца покриваха окървавен чакъл, разтварящите им се листа бяха влажни от роса.

Али си пое рязко дъх и усети мириса на свежа влага в пустинния въздух. Скритите възможности.

— Нямам представа как си го направил, Ализейд ал Кахтани — каза Лубейд. — Но ако си в състояние да изтръгнеш вода от безплодните пясъци на Ам Гезира… — Той намигна. — Бих казал, че струваш много повече от шепа чуждестранни жълтъци.

В покоите на Мунтадир ал Кахтани цареше дълбока тишина.

Бану Нахри е-Нахид крачеше напред-назад, а пръстите на краката й потъваха в пищния килим. Върху масичка с огледало стоеше бутилка вино, до която имаше нефритена чаша, изваяна във формата на шеду. Виното беше донесено от прислужниците със спокойни погледи, които й бяха помогнали да съблече тежките си булчински одежди; вероятно бяха забелязали, че Бану Нахида трепери, и бяха решили, че то ще помогне.

Нахри се взря в бутилката. Изглеждаше толкова крехка. Не би било никак трудно да я счупи, още по-лесно — да скрие парче стъкло под възглавниците на голямото легло, към което се опитваше да не поглежда, и да сложи край на тази вечер по един наистина окончателен начин.

А после ще умреш. Гасан щеше да убие хиляди от нейните съплеменници, като я накара да гледа със собствените си очи смъртта на всеки един от тях, а после щеше да я хвърли на своя каркадан.

Нахри откъсна очи от бутилката. Откъм отворените прозорци повя ветрец и тя потрепери. Беше облечена с деликатна нощна риза от синя коприна и мек халат с качулка, които бяха безсилни срещу студа. Всичко, което беше останало от пищните одежди, в които се беше омъжила, бе сватбената й маска. Изработена от изящно изваян абанос и задържана на място от медни закопчалки и верижки, върху нея бяха гравирани нейното име и това на Мунтадир. Тя трябваше да бъде изгорена при консумирането на брака, пепелта, белязала телата им, щеше да бъде доказателството на следващата сутрин за валидността на съюза им. Това беше — според думите на развълнуваните гезирски благороднички, които я бяха подкачали по-рано, по време на сватбената вечеря — любима традиция на племето й.

Нахри не споделяше вълнението им. Откакто беше влязла в стаята, се обливаше в пот и маската лепнеше върху влажната й кожа. Опита се да я разхлаби, да позволи на ветреца да охлади пламналите й бузи. Улови отражението на движението си в масивното огледало в бронзова рамка насреща и извърна очи. Колкото и изящни да бяха, дрехите и маската бяха гезирски, а тя нямаше никакво желание да се види в одеждите на своя враг.

Те не са ти врагове, напомни си. „Враг" беше дума на Дара, а тя нямаше да мисли за него. Не и тази вечер. Не можеше. Това щеше да я прекърши… а последната Бану Нахида на Девабад нямаше да рухне. Беше подписала брачния договор със сигурна ръка и бе вдигнала наздравица в чест на Гасан, без да трепне, усмихвайки се топло на царя, който я беше заплашил да избие децата на девите и я бе принудил да се отрече от своя афшин с най-грозно обвинение. Ако можеше да се справи с всичко това, можеше да се справи и с онова, което щеше да се случи в тази стая.

Нахри се обърна и отново закрачи из стаята. Огромните покои на Мунтадир се намираха на едно от горните нива в огромния зикурат в сърцето на палата. Бяха пълни с произведения на изкуството: рисувана коприна, деликатни гоблени, изящни вази, грижливо изложени и излъчващи сякаш аура на магия. Лесно можеше да си представи Мунтадир в тази великолепна стая, изтегнат, с чаша скъпо вино в ръка и изтънчена куртизанка до себе си, да цитира поезия и да си бъбри за безсмислените наслади на живота, за които Нахри нямаше нито време, нито желание. Никъде не се виждаха книги. Нито в тази стая, нито в останалата част от покоите, през които я бяха развели.

Поспря, за да разгледа най-близката картина, миниатюра с две танцьорки, измагьосващи подобни на пламъци цветя, които искряха и грееха като рубинени сърца, докато се въртяха.

Нямам нищо общо с този мъж. Не бе в състояние да си представи разкоша, в който Мунтадир беше отраснал, не бе в състояние да си представи да бъдеш заобиколен от знание, трупано в продължение на хилядолетия, и да не си направиш труда да се научиш да четеш. Единственото, което споделяше с новия си съпруг, бе една ужасна нощ на борда на един горящ кораб.

Вратата на стаята се отвори.

Нахри инстинктивно се отдръпна от картината и придърпа качулката си по-ниско. Отвън се разнесе трясък, последван от ругатня, и Мунтадир прекрачи прага.

Не беше сам. В действителност Нахри предполагаше, че сам едва ли би успял да се добере до стаята, защото се подпираше тежко на един иконом и тя усещаше мириса на вино в дъха му чак в другия край на стаята. Следваха ги две прислужници и Нахри преглътна мъчително, когато му помогнаха да съблече одеждата си и развиха тюрбана му с порой от нещо, което звучеше като закачки на гезирски, преди да го отведат до леглото.

Мунтадир се отпусна тежко на ръба; беше пиян и изглеждаше смаян, че се е озовал тук. Отрупано с подобни на облаци завивки, леглото беше достатъчно голямо, за да побере десетчленно семейство… а като се имаха предвид слуховете, които бе чувала да се носят за съпруга й, Нахри подозираше, че неведнъж го беше изпълвал. В ъгъла тамян тлееше в един мангал до бокал, пълен с подсладено мляко и ябълкови листа — традиционна напитка на девите, която варяха за младоженки, надяващи се да заченат. Поне това нямаше да се случи… така я беше уверила Нисрийн. Невъзможно бе да си помощница на нахидски лечители в продължение на две столетия, без да научиш поне няколко почти безотказни метода за предпазване от бременност.

Дори и така, сърцето на Нахри заби учестено, когато прислужниците си тръгнаха, затваряйки тихо вратата след себе си. Напрежение изпълни въздуха, тежко и в странен контраст с празничните звуци, които се носеха откъм градината отдолу.

Най-сетне Мунтадир вдигна поглед и срещна очите й. Светлината на свещите играеше по лицето му. Може и да не притежаваше буквално магическата красота на Дара, но въпреки това беше поразително красив мъж, изпълнен с харизма, както Нахри бе чувала, мъж, който се смееше лесно и се усмихваше често… поне с всички останали… освен нея. Гъстата му черна коса беше късо подстригана, брадата му — изискано оформена. На сватбената церемония носеше царските си одежди (поръбената със злато абаносова роба и синьо-лилаво-златен копринен тюрбан, които бяха символът на властващото семейство Ал Кахтани), ала сега беше облечен в снежнобяла дишдаша, обточена със ситни перли. Единственото, което нарушаваше грижливо поддържания му външен вид, бе тънкият белег, пресичащ лявата му вежда — следа от бича на Дара.

Двамата се взираха един в друг в продължение на дълъг миг, без да помръдват. Под маската на пияното му изтощение, Нахри видя, че и Мунтадир изглежда притеснен.

Най-сетне той проговори:

— Няма да ме прокълнеш с гнойни язви, нали?

Нахри присви очи.

— Моля?

— Гнойни язви. — Мунтадир преглътна, мачкайки бродираната покривка на леглото. — Така правела майка ти, ако някой мъж я загледал по-дълго.

Нахри ненавиждаше това, че от думите му я заболя. Не беше романтична, тъкмо обратното — гордееше се със своя прагматизъм и способността си да оставя чувствата си настрани… та нали именно те я бяха довели до тази стая. И все пак това беше нейната първа брачна нощ и може би се бе надявала на някоя мила дума от новия си съпруг; мъж, нямащ търпение да я докосне, а не такъв, който се притеснява дали няма да го прокълне с магическа болест.

Нахри остави халата си да се свлече на пода без особени церемонии.

— Да приключваме с това. — Приближи се до леглото, играейки си с деликатните медни закопчалки, които придържаха сватбената маска на място.

— Внимавай! — Мунтадир протегна рязко ръка, но я дръпна, когато пръстите им се докоснаха. — Прости ми — побърза да каже. — Просто… закопчалките на маската бяха на майка ми.

Ръцете на Нахри застинаха. Никой в палата не говореше за майката на Мунтадир, отдавна починалата първа съпруга на Гасан.

— Така ли?

Мунтадир кимна и като пое маската от ръцете й, я разкопча ловко. В сравнение с пищната стая и блестящите накити, които и двамата носеха, закопчалките бяха доста скромни, но Мунтадир ги държеше така, сякаш току-що му бяха подали пръстена на Сулейман.

— От векове са в рода й — обясни, прокарвайки палец по изящния филигран. — Все ме караше да й обещая, че съпругата ми и дъщеря ми ще ги носят един ден. — Устните му се извиха в тъжна усмивка. — Казваше, че носели късмет и най-добрите синове.

Нахри се поколеба, а после реши да го подкани да продължи. Отдавна изгубени майки като нищо бяха единственото общо, което имаха помежду си.

— На колко години си бил…

— Бях малък — прекъсна я Мунтадир. Гласът му беше рязък, сякаш въпросът му беше причинил болка. — Като дете била ухапана от наснас в Ам Гезира и отровата останала в нея. От време на време получаваше реакция, но Маниже винаги успяваше да я спре. — Лицето му потъмня. — Докато едно лято Маниже реши, че да се размотава в Зариаспа е по-важно от това да спаси своята царица.

Нахри настръхна при звука на горчилката в думите му. Дотук беше с възможността да открие нещо общо между тях.

— Разбирам — отвърна остро.

Мунтадир очевидно го усети, защото бузите му пламнаха.

— Съжалявам. Не биваше да ти казвам това.

— Няма нищо — отговори Нахри, макар истината да бе, че с всеки изминал миг все повече се разкайваше за този брак. — Никога не си крил какво изпитваш към семейството ми. Как ме нарече пред баща си? „Лъжлива нахидска курва"? Онази, която съблазни брат ти и нареди на афшина да нападне хората ти.

В сивите очи на Мунтадир припламна съжаление, преди да ги наведе.

— Онова беше грешка — каза, защитавайки се едва-едва. — Най-добрият ми приятел и малкият ми брат бяха на прага на смъртта. — Изправи се и тръгна към виното. — Не мислех трезво.

Нахри приседна на леглото, свивайки крака под копринената риза. Беше красива дреха, материята беше толкова тънка, че бе почти прозрачна, извезана с невъзможно изящна златна бродерия и украсена с деликатни мъниста от слонова кост. В друго време и с друг човек навярно би се насладила на закачливия начин, по който докосваше голата й кожа.

Сега обаче определено не се чувстваше така. Взираше се в Мунтадир, неспособна да повярва, че според него това извинение беше достатъчно оправдание за постъпките му.

Той се задави с виното.

— Не ми помагаш да забравя за гнойните язви — каза, кашляйки.

Нахри направи физиономия.

— За бога, няма да те нараня. Не мога. Баща ти ще убие сто деви, ако дори само те одраскам. — Тя потърка глава, а после протегна ръка за виното. Може би едно питие щеше да направи всичко това по-поносимо. — Подай ми го.

Мунтадир й напълни една чаша и Нахри я пресуши, сбръчквайки устни от киселия вкус.

— Ужасно е.

Мунтадир изглеждаше наранен.

— Това е старинно ледено вино от Зариаспа. Безценно, една от най-редките реколти.

— Има вкус на гроздов сок, минал през разложена риба.

— Разложена риба… — повтори той безсилно и разтърка чело. — Е… какво обичаш да пиеш тогава, ако не вино?

Нахри се поколеба, но реши да отговори откровено, тъй като не виждаше как би могло да навреди:

— Каркаде. Това е чай от цветовете на хибискуса. — Буцата в гърлото й стана още по-голяма. — Напомня ми за дома.

— Кожикод?

Нахри сбърчи вежди.

— Какво?

— Не си ли от там?

— Не — отвърна тя. — Аз съм от Кайро.

— О. — Мунтадир изглеждаше объркан. — Те близо ли са?

Изобщо не. Нахри се опита да не потръпне. Очакваше се да й бъде съпруг, а дори не знаеше откъде е, не знаеше коя е земята, чието същество все още тече в кръвта й и биеше в сърцето й. Кайро, градът, който й липсваше толкова силно, че понякога дъхът й секваше.

Не искам това. Осъзнаването, внезапно и категорично, я разтърси. Нахри се бе научила по трудния начин да няма доверие на никого в Девабад. Как би могла да споделя едно легло с този себичен егоцентричен мъж, който не знаеше нищо за нея?

Сивите очи на Мунтадир, който я наблюдаваше, омекнаха.

— Изглеждаш така, сякаш ти се повдига.

Сега вече Нахри потръпна. Може би все пак не беше напълно сляп.

— Добре съм — излъга го.

— Не изглеждаш добре — възрази той и посегна към рамото й. — Трепериш.

Пръстите му докоснаха кожата й и Нахри настръхна, потискайки порива да се отдръпне.

Мунтадир отпусна ръка, сякаш се беше опарил.

— Ти се страхуваш от мен?

Звучеше потресен.

— Не. — Бузите на Нахри пламнаха от смущение, макар че тя се наежи.

— Просто… досега не съм го правила.

— Какво, да спиш с някой, когото мразиш? — Ироничната му усмивка се изпари, когато тя прехапа устни. — О. О. Предполагах, че ти и Дараявахуш…

— Не — побърза да каже Нахри. Не бе в състояние да чуе края на това изречение. — Нещата между нас не бяха такива. И не искам да говоря за него. Не и с теб.

Мунтадир сви устни.

— Много добре.

Между тях отново се възцари мълчание, нарушавано от изблиците смях, които долитаха през отворения прозорец.

— Радвам се, че всички са толкова щастливи, че обединяваме племената си.

Мунтадир я погледна.

— Затова ли се съгласи?

— Съгласих се — гласът й придоби саркастично звучене при тази дума, — защото знаех, че в противен случай ще бъда принудена да се омъжа за теб. Така че си помислих защо да не смъкна каквото мога от баща ти. И може би един ден да те убедя да го свалиш от престола.

Това едва ли беше най-разумният отговор, ала Нахри усещаше, че все по-малко я е грижа какво мисли новият й съпруг.

Кръвта се отцеди рязко от лицето на Мунтадир. Той преглътна, а после пресуши остатъка от виното, преди да се обърне и да прекоси стаята. Отвори вратата и каза нещо на гезирски на който и да стоеше отвън. Нахри се наруга наум за несдържания си език. Оставяйки чувствата й към Мунтадир настрани, Гасан беше твърдо решен да ги ожени и ако Нахри развалеше това, царят несъмнено щеше да открие някой ужасяващ начин да я накаже.

— Какво правиш? — попита го, когато той се върна, а в гласа й се надигна тревога.

— Поръчах ти чаша от твоя странен чай от цветя.

Нахри примига изненадано.

— Не е нужно да го правиш.

— Искам да го направя. — Мунтадир срещна погледа й. — Защото, ако трябва да съм откровен, ти ме ужасяваш, съпруго моя, и бих предпочел да си спечеля твоето благоразположение. — Той взе сватбената маска от леглото. — Можеш обаче да престанеш да трепериш. Няма да те нараня, Нахри. Не съм такъв. Тази вечер и с пръст няма да те докосна.

Нахри погледна към маската, която бе започнала да дими, и се прокашля.

— Но хората ще очакват…

Маската се превърна в пепел в ръцете му и тя подскочи.

— Протегни ръка — каза Мунтадир и изсипа шепа пепел върху дланта й, когато тя се подчини. След това прокара изцапаните си с пепел пръсти през косата си и под яката на туниката си, избърсвайки ги в бялата си дишдаша. — Ето — заяви безстрастно. — Бракът беше изконсумиран. — Той махна с глава към леглото. — Казвали са ми, че ужасно се въртя насън. Ще изглежда така, сякаш цяла нощ сме се трудили над мира между племената ни.

При тези думи лицето на Нахри пламна и Мунтадир се усмихна широко.

— Ако щеш ми вярвай, хубаво е да науча, че поне нещо е в състояние да те смути. Маниже никога не даваше израз на каквито и да било чувства и това беше направо ужасяващо. — Гласът му омекна. — Рано или късно, ще трябва да го направим. Има хора, които ще ни гледат, ще очакват наследник. Ала няма да бързаме. Не е нужно да бъде отвратително изпитание. — Очите му проблеснаха развеселено. — Въпреки цялото кършене на пръсти, което заобикаля всичко това, спалнята може да бъде наистина приятно място.

Прекъсна ги почукване на вратата — тъкмо навреме, защото, макар да беше израснала из улиците на Кайро, Нахри нямаше отговор за това.

Мунтадир отиде до вратата и се върна със сребърен поднос, върху който имаше кана от розов кварц. Остави го върху масата до леглото.

— Каркадето ти. — Отметна завивките и се отпусна тежко върху планината от възглавници. — А сега, ако нямаш нужда от мен, смятам да поспя. Забравил бях колко много танцуват девите на сватби.

Възелът от тревога в гърдите на Нахри се разхлаби. Тя си наля чаша каркаде и потискайки инстинктивния порив да се оттегли на един от ниските дивани близо до камината, внимателно се пъхна в леглото. Отпи глътка чай, наслаждавайки се на хладния му аромат.

Познат аромат. Ала първият спомен, надигнал се в ума й, не беше за кафене в Египет, а за царската библиотека в Девабад, за това как седи срещу един усмихнат принц, който много добре знаеше разликата между Кожикод и Кайро. Принц, чиито познания за света на човеците я бе притеглил към него по начин, който Нахри не си беше дала сметка, че е опасен, докато не беше станало прекалено късно.

— Мунтадир, може ли да те попитам нещо!

Думите изскочиха от нея, преди да успее да размисли.

Гласът му, когато отговори, беше натежал от сън:

— Да?

— Защо Али не беше на сватбата?

Тялото на Мунтадир начаса се напрегна.

— Зает е със своя гарнизон в Ам Гезира.

Своя гарнизон. Да, така отговаряше абсолютно всеки гезирец, почти дума по дума, когато го попиташе за Ализейд ал Кахтани.

Ала в царския харем не беше лесно да се опази нещо в тайна. Така че до ушите на Нахри бяха достигнали слухове, че откакто малкият й брат беше изпратен надалече преди седмици, Зейнаб, сестрата на Али и Мунтадир, всяка вечер плаче в леглото си. Зейнаб, която оттогава имаше измъчен вид, дори и на сватбеното тържество.

Истинският въпрос се изплъзна на Нахри.

— Мъртъв ли е? — прошепна.

Мунтадир не отговори веднага и в мълчанието Нахри почувства как в гърдите й се надигат противоречиви емоции. А после съпругът й се прокашля.

— Не. — Произнесе го внимателно. Решително. — Макар че, ако нямаш нищо против, бих предпочел да не говорим за него. А, и, Нахри, онова, което каза преди… — Той я погледна, очите му бяха натежали от емоция, която Нахри не можеше да разтълкува съвсем. — Трябва да знаеш, че преди всичко аз съм Кахтани. Баща ми е моят цар. Винаги ще бъда лоялен на това.

Предупреждението бе съвсем неприкрито в думите му, произнесени с глас, в който нямаше и следа от интимност. Онзи, който говореше в този миг, беше емирът на Девабад и той й обърна гръб, без да изчака отговор.

Нахри остави рязко чашата си, усещайки как беглият помен от топлина, появила се между тях, се превръща в лед. В гърдите й се надигна раздразнение.

Един от гоблените насреща й потрепери в отговор. Сенките, които падаха върху тялото на Мунтадир, очертавайки прозореца на двореца, изведнъж се издължиха. Изостриха се.

Нищо от това не изненада Нахри. Напоследък често се случваха подобни неща, сякаш прастарият дворец постепенно осъзнаваше, че между стените му отново живее една Нахида.

На алената светлина на слънце, което никога не залязваше, Дараявахуш е-Афшин спеше.

Не беше истински сън, разбира се, а нещо по-дълбоко. По-тихо. Нямаше сънища за пропуснати възможности и несподелена любов, нито кошмари за удавени в кръв градове и безжалостни човешки господари. Лежеше върху плъстеното одеяло, което майка му беше изтъкала за него, когато беше момче, в сянката на една кедрова долчинка. Между дърветата виждаше ослепително зелено, което от време на време подръпваше крайчетата на вниманието му.

Но не и сега. Дара не беше напълно сигурен къде се намира, пък и нямаше значение. Въздухът миришеше на дома му, на ястия, споделени със семейството му, и свещения дим на огнените олтари. Клепачите му потрепнаха, отваряйки се за малко, преди звуците на птича песен и далечна лютня отново да го приспят. Това бе всичко, което Дара искаше да прави. Да си отдъхва, докато умората най-сетне не се отцедеше от костите му. Докато мирисът на кръв не се изличеше от паметта му.

Малка ръка го побутна по рамото.

Дара се усмихна.

— Идваш да ме нагледаш отново, сестро?

Очите му се отвориха. Тамима беше коленичила до него, усмихната широко, така че се виждаха липсващите й зъбчета. Саван обгръщаше малката фигурка на сестра му, черната й коса беше грижливо сплетена. Изглеждаше съвсем различно от първия път, когато я видя. Когато Дара пристигна в долчинката, саванът й беше пропит с кръв, кожата й — белязана и изпонарязана с имена, написани на тохаристанската азбука. Беше гледка, която го накара да обезумее. Беше преобърнал долчинката отново и отново, докато най-сетне рухна в малките й ръце.

Ала оттогава белезите й бяха започнали да избледняват, както и черната татуировка върху неговото тяло, онази, която приличаше на пречките на извиваща се стълба.

Тамима зарови босите пръсти на краката си в тревата.

— Чакат те в градината, за да говорят с теб.

Тревога се разля по тялото на Дара. Досещаше се каква присъда го очаква там.

— Не съм готов.

— Няма защо да се боиш от тази съдба, братко.

Дара стисна очи.

— Не знаеш нещата, които съм извършил.

— Тогава ги признай и се освободи от товара им.

— Не мога — прошепна той. — Започна ли, Тамима… те ще ме удавят. Те…

Силна горещина опари лявата му ръка изведнъж и Дара ахна, хванат неподготвен от болката. Беше усещане, което бе започнал да забравя, ала опарването изчезна така бързо, както се беше появило. Той вдигна ръка.

На пръста му имаше пръстен от очукано желязо със смарагд.

Дара го зяпна, объркан. Надигна се, за да седне, а тежката мантия на сънливостта се свлече от тялото му.

Покоят на долчинката се стопи, хладен бриз отвя миризмите на дома му и накара листата на кедрите да затанцуват. По тялото на Дара пробягаха тръпки. Вятърът сякаш беше живо същество, което подръпваше крайниците му и разрошваше косата му.

Изправи се на крака, преди да осъзнае какво прави.

Тамима сграбчи ръката му.

— Не, Диру — примоли му се. — Не си отивай. Не отново. Най-сетне си толкова близо.

Сепнат, Дара погледна към сестра си.

— Какво?

Като в отговор, сенките в кедровата горичка се сгъстиха, изумрудено и черно се гърчеха и се сливаха в едно. Каквато и магия да беше това… тя беше опияняваща, докосваше се до душата му. Пръстенът туптеше на пръста му като сърце.

Изведнъж всичко стана очевидно. Разбира се, че щеше да отиде. Беше негов дълг, а той беше добър афшин.

Подчини се.

Извади ръката си от тази на сестра си.

— Ще се върна. Обещавам.

Тамима ридаеше.

— Винаги така казваш.

Ала хлиповете на сестра му заглъхнаха в далечината, докато той навлизаше по-дълбоко в горичката. Песента на птичките утихна, заменена от ниско бръмчене, което го накара да застане нащрек. Въздухът сякаш се надигаше около него, неприятно горещ. Отново усети подръпване в ръката, пръстенът тлееше.

А после беше сграбчен. Откраднат, невидима сила го улови, като птица рух, и го завлече в пастта си.

Кедровата долчинка изчезна, заменена от непрогледна чернота. Проряза го изгаряща, раздираща болка, по-страшна от всяко усещане, което би могъл да си представи, сякаш хиляда ножа деряха всеки сантиметър от тялото му, докато го дърпаха, извличаха го през нещо по-гъсто от кал. Раздробен на късчета, остри като строшено стъкло, и сглобен отново.

Нечие присъствие се събуди с гръм за живот в гърдите му, думкащо като барабан. Буйна течност шурна във вените му, смазвайки растящите мускули, давеща тежест легна върху гърдите му.

Той се задави, устата му се оформи наново, за да поеме въздух в дробовете му. Слухът му се завърна, носейки със себе си писъци.

Неговите писъци.

Връхлетяха го спомени. Жена, която крещи името му, която шепне името му. Черни очи и хитра усмивка, устните й върху неговите, докато телата им се притискаха в една притъмняла пещера. Същите тези очи, изпълнени с потрес, с чувството, че е предадена, в една разрушена лечебница. Удавник, покрит с люспи и пипала, надвесен над него, стиснал ръждясало острие в ръка, от която капе вода.

Отвори рязко очи, ала видя единствено мрак. Болката затихваше, ала нищо не беше както трябва, тялото му — едновременно прекалено леко и все пак твърде истинско — туптеше по начин, какъвто не бе усещал от десетилетия. Векове. Отново се задави, борейки се за въздух, докато се мъчеше да си спомни как да диша.

Нечия ръка го стисна за рамото и по тялото му се разля вълна от топлина и спокойствие. Болката изчезна, сърцето му заби равномерно.

Завладя го облекчение. Би могъл да разпознае целителния допир на един Нахид навсякъде.

— Нахри — прошепна. Сълзи опариха очите му. — О, Нахри. Съжалявам. Толкова съжалявам. Никога не съм искал да…

Думите заглъхнаха в устата му, когато зърна ръката си.

Беше огнено ярка, пръстите й завършваха със смъртоносно остри нокти.

Преди да успее да изкрещи, пред очите му изплува лицето на една жена. Нахри. Не, не беше Нахри, макар да виждаше помен от нея в чертите на непознатата. Тя беше по-възрастна, по лицето й имаше бръчици. Сребърни нишки проблясваха в черната й коса, грубо подстригана до раменете.

Изглеждаше почти толкова потресена, колкото се чувстваше и Дара. Доволна… но потресена. Вдигна ръка и го докосна по бузата.

— Получи се — прошепна тя. — Най-сетне се получи.

Дара се взираше ужасено в горящите си ръце. Омразният смарагдов робски пръстен проблесна.

— Защо изглеждам така? — Гласът му се прекърши от паника. — Да не би ифритите…

— Не — побърза да го увери жената. — Свободен си от ифритите, Дараявахуш. Свободен си от всичко.

Това не обясняваше нищо. Ужас се надигна в сърцето му, докато се взираше в необяснимата гледка на огнената си кожа. В никой свят, за който беше чувал, джиновете и девите не изглеждаха така, както той сега, нито дори когато ги върнеха от робство.

В едно далечно ъгълче на ума си Дара все още чуваше как сестра му го умолява да се върне в градината на своите предци. Тамима. Връхлетя го скръб и по бузите му потекоха сълзи, цвърчащи от допира на горещата му кожа.

Той потрепери. Магията, която течеше във вените му, беше сурова: нова, груба и неконтролируема. Пое си рязко дъх и стените на палатката, в която се намираха, се разлюляха силно.

Жената сграбчи ръката му.

— Успокой се, афшине. Тук си на сигурно място. Свободен.

— Какво съм? — Отново погледна към хищните си нокти и усети, че му се повдига. — Какво си направила с мен?

Жената примига, като че ли слисана от отчаянието в гласа му.

— Превърнах те в нещо невиждано. Чудо. Първият дева, освободен от проклятието на Сулейман от три хиляди години.

Проклятието на Сулейман. Дара я зяпна изумено, докато думите й отекваха в главата му. Това не беше възможно. То… то беше кощунство. Неговите събратя почитаха Сулейман. Покоряваха се на законите му.

Дара беше убивал за тези закони.

Той скочи на крака. Земята се разлюля под краката му, стените на палатката се развяха яростно от порив на горещ вятър. Излезе, залитайки, навън.

— Афшине!

Дара ахна. Очаквал бе тучните планини на своя островен град, ала вместо това пред него се ширна пустиня, необхватна и празна. А после за свой ужас я разпозна. Разпозна ивицата солени скали и едничката каменна кула, която се издигаше като страж в далечината.

Деще Лут. Пустинята в южната част на Девастана, толкова гореща и сурова, че птиците падаха мъртви от небето, когато прелитаха над нея. В разгара на въстанието на девите Дара беше подмамил Зейди ал Кахтани в Деще Лут. Беше заловил и убил сина на Зейди в битка, която би трябвало най-сетне да обърне войната в полза на девите.

Само че не така бяха свършили нещата за Дара в Деще Лут.

Креслив смях го върна рязко в настоящето.

— Е, ето че изгубих облога… — Гласът зад гърба му беше плавен и хитър, излязъл от най-ужасните спомени на Дара. — Нахидата успя да го направи.

Дара се обърна рязко, примигвайки на ярката светлина. Видя трима ифрити, застанали в рушащите се руини на нещо, което някога навярно бе било човешки дворец, ала бе отдавна победено от времето и природните стихии. Същите ифрити, които бяха преследвали него и Нахри през река Гозан, отчаян сблъсък, в който едва бяха оцелели.

Предводителят им (Аешма, спомни си Дара) скочи от една разрушена стена и тръгна към него с ленива стъпка и широка усмивка.

— Дори изглеждаш като нас — подхвърли. — Предполагам, че е шок.

— Жалко. — Ифритът, обадил се след него, беше жена. — Харесваше ми как изглеждаше преди. — Тя му отправи лукава усмивка и вдигна очукан метален шлем. — Какво ще кажеш, Дараявахуш? Искаш ли да видиш дали все още ти става?

Очите на Дара се впиха в шлема. Беше придобил синкаво-зелен цвят от ръждата, но той начаса разпозна нащърбените месингови крила на шеду, които стърчаха от двете му страни. Някога гребенът на шлема беше украсен с пера от шеду, предавани от баща на син. Дара все още си спомняше как беше потреперил, когато ги беше докоснал за пръв път.

С нарастващ ужас отново погледна към ронещите се тухли. Към тъмната дупка, която ограждаха — черна бездна насред огряната от лунна светлина земя. Към кладенеца, в който го бяха хвърлили безмилостно преди векове, за да се удави и да бъде създаден наново, а душата му беше поробена от ифрита, който сега въртеше нехайно шлема му на пръста си.

Дара се дръпна назад, уловил главата си с ръце. Във всичко това нямаше никакъв смисъл, но загатваше за нещо невъобразимо. Недопустимо.

Отчаян, той се вкопчи в онази, която заемаше най-голямо място в ума му.

— Н-нахри — заекна.

Беше я оставил да крещи името му в горящата лодка, заобиколена от враговете им.

Аешма направи физиономия.

— Казах ти, че първо ще попита за нея. Афшините са като кучета със своите нахиди, лоялни, независимо колко пъти са ги пребивали с камшик. — Ифритът отново насочи вниманието си към Дара. — Малката ти лечителка е в Девабад.

Девабад. Неговият град. Неговата Бану Нахида. Чувството, че е предадена, четящо се в тъмните й очи, помнеше ръцете й върху лицето му, докато го умоляваше да избягат.

Задавен вик се изтръгна от гърлото му, погълна го горещина. Завъртя се, без сам да знае къде отива. Знаеше единствено, че трябва да се върне в Девабад.

А после с припукване на гръм и лумване на изпепеляващ огън пустинята изчезна.

Дара примига и се олюля. Стоеше върху скалист бряг, покрай който блещукаше забързана река. От другата страна варовикови скали блещукаха слабо на фона на нощното небе.

Река Гозан. Как бе стигнал тук от Деще Лут само за миг, бе нещо, което Дара не бе в състояние да проумее… но то нямаше значение. Не и сега. Единственото, което имаше значение, бе да се върне в Девабад и да спаси Нахри и разрухата, която той беше посял.

Втурна се напред. Невидимият праг, който криеше Девабад от света, се намираше на броени секунди от речния бряг. Беше го прекосявал безброй пъти в живота си на смъртен, на връщане от лов с баща си и от задачите си като млад войник. Беше завеса, която се отдръпваше на мига пред всеки, в чиито вени течеше дори капчица кръв на деви, разкривайки мъгливите зелени планини, които заобикаляха прокълнатото езеро на града.

Ала сега, докато стоеше там, не се случи нищо.

Заля го паника. Не беше възможно. Опита отново, кръстосвайки равнината, тичайки по протежение на реката, мъчейки се да открие завеса.

След сякаш поне сто опита краката му се подкосиха. От гърдите му се откъсна стенание, от ръцете му изскочиха пламъци.

Разнесе се гръм, последван от шума на тичащи крака и подразнената усмивка на Аешма.

Една жена коленичи тихо до него. Девата, чието лице бе видял, когато се пробуди, онази, която приличаше на Нахри. Между тях се проточи мълчание, нарушавано единствено от накъсаното дишане на Дара.

Най-сетне той проговори.

— В ада ли съм? — прошепна, давайки глас на страха, който го глождеше, несигурността, попречила му да улови ръката на сестра си и да влезе в градината. — Наказание за нещата, които съм извършил, ли е това?

— Не, Дараявахуш, не си в ада.

Меката увереност в спокойния й глас го насърчи да продължи.

— Не мога да прекося прага — каза с усилие. — Дори не мога да го открия. Проклели са ме. Прокуден от дома си и…

Жената го улови за рамото и мощната магия в допира й открадна остатъка от думите му.

— Не са те проклели — заяви тя твърдо, — Не можеш да прекосиш прага, защото не носиш проклятието на Сулейман. Защото си свободен.

Дара поклати глава.

— Не разбирам.

— Ще разбереш. — Тя улови брадичката му в шепа и Дара се обърна, за да я погледне, чувствайки се странно подвластен на настойчивостта в тъмните й очи. — Беше ти дарено по-голямо могъщество, отколкото на който и да било дев от хилядолетия насам. Ще открием начин да те върнем в Девабад, обещавам ти. — Пръстите й около брадичката му го стиснаха по-силно. — И когато го направим, Дараявахуш… ще го завладеем. Ще спасим събратята си. Ще спасим Нахри.

Дара се взираше в нея, копнеещ отчаяно за шанса, който думите й предлагаха.

— Коя си ти? — прошепна.

Устните й се извиха в усмивка, достатъчно позната, за да разбие сърцето му.

— Името ми е Бану Маниже.