Царство от мед

28. Али

Али се носеше умиротворено в топъл мрак, обвит плътно в прегръдката на водата, която подръпваше леко дрехите му. Миришеше на сол и кал, на живот. Покрито с камъчета меко пипало го докосна по бузата, друго се уви около глезена му.

Туптене в тила му бавно го върна към настоящето. Замаян, Али отвори очи. Обгръщаше го мрак. Беше потопен във вода, толкова дълбока и толкова мътна от кален нанос, че едва виждаше. Спомените му се завърнаха на късчета. Водният звяр. Кулата на Цитаделата, пропадаща във въздуха.

Езерото. Намираше се в девабадското езеро.

Заля го неподправена паника. Замята се във водата в отчаян опит да се отскубне от онова, което се беше вкопчило в него. Одеждата му, осъзна изведнъж, докато опипваше слепешком наоколо. Останките от тухлена стена я бяха притиснали към дъното на езерото. Успя да се освободи и зарита като обезумял нагоре. Мирисът на пепел и кръв се усилваше, но той не му обръщаше внимание, проправяйки си път покрай плаващите във водата отломки.

Най-сетне изскочи на повърхността, поемайки си рязко дъх, докато болка се разливаше по тялото му.

Наоколо цареше невъобразим хаос.

Спокойно би могло да се е озовал в сцена от най-страшния кръг на ада. Писъци изпълваха въздуха, викове за помощ, за милост на всички езици на джиновете, които знаеше. Примесени с тях бяха стонове, животински, хищни звуци, които Али не можеше да разпознае.

Господи… а водата. Заобикаляха го не само отломки, но и тела. Стотици джинове войници плаваха, мъртви в униформите си. А когато Али видя причината, от него се изтръгна вик, сълзи изпълниха очите му.

Девабадската Цитадела — гордият символ на въстанието на Зейди ал Кахтани, на племето на гезирците, домът му в продължение на близо две десетилетия — беше разрушена.

Някога внушителната кула бе изтръгната от основите си и завлечена в езерото, от водата се подаваше единствено купчина отломки. Назъбени резки, оставени сякаш от ноктите на огромно създание, зееха по околните постройки, казармите и дворовете за тренировки, оставили толкова дълбоки бразди, че езерото ги беше запълнило. Останалата част от комплекса гореше. Али виждаше скелетоподобни фигури да се движат из дима.

Сълзи потекоха безмълвно по бузите му.

— Не — прошепна той. Това беше кошмар, поредното ужасяващо видение, изпратено му от маридите. — Престани!

Нищо не се случи. Очите му отново се плъзнаха по телата наоколо. Джинове, убити от проклятието на маридите, не оставаха да плават на повърхността на водата; разкъсани на парчета, те биваха поглъщани от дълбините на езерото и никой не ги виждаше отново.

Проклятието на езерото беше развалено.

— Виждам някого!

Али се обърна по посока на гласа и зърна импровизирана лодка, направена от гравираните дървени врати на кулата, да се задава към него, придвижвана от двама аяанлийски войници, използващи строшени греди като гребла.

— Дръж се, братко, ще те измъкнем — каза един от войниците, докато го издърпваше в лодката. Златните му очи се разшириха, когато видя кого бяха спасили. — Слава на Бога… принцът е!

— Докарайте го тук! — чу Али гласа на друг мъж от известно разстояние.

Двамата войници загребаха тромаво през водата. Али беше принуден да се извърне от гледката на вратата, провираща се между многобройните трупове, негови другари по униформа, чиито лица познаваше прекрасно.

Не е истина. Не може да бъде истина. Само че изобщо не приличаше на някое от виденията му. Нямаше и помен от чуждо присъствие, което да шепти в главата му. Имаше единствено объркване, скръб и гибел.

Докато наближаваха Цитаделата, развалините на рухналата кула ставаха все по-големи, издигайки се от езерото като изгубен остров. Разрушена част от външната й стена предпазваше няколко дузини воини, които се бяха събрали зад нея. Неколцина се бяха свили на кълбо и ридаеха. Погледът на Али обаче мигновено се насочи към онези, които се биеха — шепа войници, които отблъскваха две мършави, подобни на призраци същества, чиито окъсани савани бяха залепнали мокри по опустошените им тела.

Един от войниците беше Лубейд, размахващ меча си като обезумял. С отвратен вик той обезглави едно от скверните създания и изрита тялото му обратно в езерото.

На Али му идваше да заридае от облекчение. Поне най-добрият му приятел беше оцелял при разрушаването на Цитаделата.

— Открихме принца! — провикна се аяанлийският войник до него. — Жив е!

Лубейд се обърна рязко. Докато лодката спре, той вече беше там; издърпа Али на крака и го прегърна с всички сили.

— Али, братко, слава на Бога… — каза задавено. — Съжалявам… водата придойде толкова бързо и когато не можах да те намеря в стаята…

Али отговори с усилие:

— Добре съм — изхриптя.

Въздухът беше прорязан от писък, отчаян зов на гезирски.

— Не, недейте! Господи, моля те!

Али се втурна към ръба на разрушената кула и видя мъжа, който беше извикал: гезирски войник, който бе успял да се добере до брега само за да бъде нападнат от скелетоподобните създания. Те го наобиколиха и го издърпаха на пясъка. Али видя зъби и нокти да се нахвърлят отгоре му…

Не бе в състояние да гледа повече, стомахът му се надигна. Обърна се рязко; миг по-късно гърленият вик на джина секна рязко.

— Това… това са…

Дори не бе в състояние да изрече думата.

Лубейд кимна. Изглеждаше съсипан.

— Гули. Това правят те.

Али тръсна глава, отказвайки да повярва.

— Не може да са гули. В Девабад няма ифрити, които биха могли да ги призоват… още по-малко пък мъртви човеци!

— Това са гули — настоя Лубейд твърдо. — С баща ми веднъж се натъкнахме на двама от тях, докато изяждаха един човешки ловец. — Той потръпна. — Не е гледка, която можеш да забравиш.

Али усети, че му прималява. Пое си дълбоко дъх; не можеше Да рухне. Не и сега.

— Някой видя ли какво нападна Цитаделата?

Лубейд кимна и посочи един сахрейнец, който се полюшваше напред-назад, обгърнал коленете си с ръце.

— Той пръв излезе навън и нещата, които казва… — Лубейд не довърши, изглеждаше така, сякаш му се повдига. — Трябва да говориш с него.

Със сърце в гърлото, Али се приближи до сахрейнеца. Коленичи до него и положи длан върху треперещата му ръка.

— Братко — започна меко. — Можеш ли да ми кажеш какво видя?

Мъжът продължаваше да се люлее напред-назад, очите му бяха пламнали от ужас.

— Бях на пост на кораба. — Той посочи към рухналия пристан, където един разбит сахрейнски пясъчен кораб беше избутан до натрошените докове. — Езерото… водата… тя се завихри в чудовище. То нападна Цитаделата. Опустоши я, издърпвайки каквото можа в дълбините си. — Мъжът преглътна и затрепери още по-силно. — Силата й ме запрати в езерото. Мислех, че проклятието ще ме убие… Когато това не стана, започнах да плувам… и тогава ги видях.

— Какво видя? — попита Али.

— Воини — прошепна мъжът. — Изскочиха от езерото, възседнали коне от дим, с лъкове в ръце. Започнаха да стрелят по оцелелите и тогава… и тогава… — Сълзи се стичаха по бузите му. — Мъртвите се надигнаха от водата. Скупчиха се около кораба пред очите ми. — Раменете му се разтресоха. — Капитанът ми… — Той зарида още по-силно. — Разкъсаха гърлото му със зъби.

Стомахът на Али се преобърна, но той си заповяда да надникне през мрака към брега. Да, действително видя стрелец: препускащ кон, проблясването на сребърен лък. Една стрела полетя…

Писък, а после тишина. Ярост изригна в Али, изгаряйки страха и паниката му. Това бяха неговите хора.

Той се обърна към разрушената Цитадела. И сърцето му спря. В стената, гледаща към улицата, зееше дупка.

Али отново сграбчи ръката на сахрейнеца.

— Видя ли нещо да минава оттам? Онези създания в града ми са?

Морякът поклати глава.

— Гулите не… ала ездачите… — Той кимна. — Най-малко половината от тях. След като се озоваха отвъд градските стени… — Гласът му стана изумен.

— Принц Ализейд, конете им… те полетяха…

— Къде? — попита Али. — Накъде ги видя да отлитат?

Състраданието в очите на другия мъж изпълни Али с вледеняващ ужас на осъзнаване.

— Към палата, принце.

Али скочи на крака. Това не беше случайно нападение. Не знаеше кой — или какво — бе способен на подобно нещо, но можеше да разпознае стратегия, когато я видеше. Бяха се погрижили първо за Стражата, смазвайки армията на джиновете, преди да е успяла да се събере, за да защити следващата им цел — палата.

Семейството ми.

— Трябва да се доберем до брега — заяви.

Сахрейнецът го изгледа така, сякаш беше полудял.

— Няма да успеете да стигнете до брега. Онези прострелват всичко, което помръдне, а гулите разкъсват малцината джинове, които успеят да се доберат до там, в мига, в който те излязат от водата.

Али поклати глава.

— Не можем да позволим онези създания да проникнат в града ни.

Али видя как един войник се разправи с двама гули, когато те опитаха да се покатерят върху рухналата кула, зейналите им усти бяха пълни с гниещи зъби. Направи го съвсем лесно — един замах на пламналия му зулфикар посече създанията на две.

Не са неуязвими — отбеляза Али. — Ни най-малко. Имаха числено преимущество — един-единствен ужасен джин, изтощен от това, че току-що беше избегнал порой от стрели, нямаше никакъв шанс срещу дузина гладни гули.

Във водата друг от джиновете опита да се покатери върху плаващ отломък от кулата. Али загледа безпомощно как беше покосен от дъжд от стрели. Малка групичка от загадъчните стрелци се бяха покатерили върху един участък от рухналата стена, минаваща между водата и разрушения комплекс на Цитаделата. За момента Али и оцелелите му другари бяха в безопасност, останките от кулата ги скриваха от погледите на стрелците. Не вярваше обаче, че това ще трае дълго.

Очите му се плъзнаха по водата, която разделяше малкото им убежище от девабадския бряг. Нямаше да е трудно да бъде преплувано, ако не беше фактът, че всеки, който се опиташе да го направи, щеше да бъде пред погледите на стрелците през цялото време.

В главата му се оформи решение.

— Елате тук — нареди, повишавайки глас. — Всички.

Изчака ги да се приближат, възползвайки се от момента, за да изучи оцелелите. Смесица от всички пет племена на джиновете, повечето от тях — мъже. Познаваше почти всички ако не по име, то по физиономия — до един бяха войници от Царската стража, с изключение на сахрейнския войник. Неколцина кадети, шепа офицери, останалите — редници. Изглеждаха ужасени и недоумяващи и Али не можеше да ги вини. Цял живот се бяха обучавали за воини, само че девабадци не бяха виждали истинска война от векове. Градът им би трябвало да е убежище срещу останалата част от магическия свят: срещу гули и ифрити, срещу водни зверове, способни да срутят кула, която се беше издигала в продължение на векове.

Али си пое дълбоко дъх, давайки си прекрасно сметка, че контраатаката, която се канеше да предложи, бе почти самоубийствена.

— Не знам какво се случва — започна. — Не мисля, че който и да било от нас знае. Само че тук не сме в безопасност. — Той махна към планините, които се издигаха на отсрещния бряг. — Проклятието може и да е вдигнато от езерото, ала не мисля, че мнозина от нас могат да преплуват до там. Планините са прекалено далече. Но не и градът.

Сахрейнският моряк отново потрепери.

— Всеки, който се добра до онзи бряг, беше убит. — Гласът му се извиси. — Би трябвало просто да си прережем гърлата. По-добра съдба е от това да бъдем изядени живи.

— Избиват ни един по един — възрази Али. — Имаме по-добър шанс, ако се бием заедно… — Той изгледа мъжете наоколо. — Нима искате да останете тук само за да бъдете убити по-късно? Погледнете какво сториха с Цитаделата. Нима мислите, че не е било нарочно? Първо се разправиха с Царската стража и ако смятате, че каквото и да е онова, което ни напада, ще пожали шепа оцелели, които не могат дори да избягат, значи, сте глупаци.

Гезирски капитан, върху чието лице беше зейнала грозна рана, се обади:

— Ще бъдем пред очите на онези стрелци. Ще ни видят, докато плуваме, и ще ни направят на решето, преди дори да сме се доближили до брега.

— А, само че мен няма да видят. — Али си събу сандалите. Щеше да му бъде по-лесно да плува без тях. — Ще остана под водата, докато достигна стената.

Капитанът го зяпна.

— Принц Ализейд… храбростта ви е достойна за възхищение, само че не можете да преплувате такова разстояние под водата. А и дори да можехте, вие сте само един мъж. Преброих поне дузина стрелци и около стотина гули. Това е самоубийство.

— Може да го направи. — Гласът на Лубейд беше категоричен. Погледът му срещна този на Али и по смесицата от тъга и възхищение в очите му Али разбра, че приятелят му знае какво се кани да направи. — Той не се бие като нас.

Виждайки недоверие върху твърде много лица около себе си, Али извиси глас:

— Девабад е нашият дом! Всички сте дали клетва да го браните, да защитавате невинните в него, които всеки миг ще бъдат изклани от същите чудовища, които току-що избиха толкова много от братята и сестрите ни. Вие ще се върнете на онзи бряг. Съберете всички оръжия, които успеете. Помагайте си в плуването. Използвайте парчета дърво като салове. Не ме е грижа как ще го направите, но трябва да се доберете от другата страна. Трябва да се биете. Спрете тези създания, преди да са нахлули в града.

Докато свърши, голяма част от мъжете се бяха изправили на крака, мрачни, но решителни. Ала не всички.

— Ще умрем — дрезгаво каза сахрейнецът.

— В такъв случай ще умрете като мъченици. — Али изгледа яростно онези, които все още седяха. — Станете! — изрева той. — Другарите ви са мъртви, жените и децата ви са беззащитни, а вие седите тук и ридаете за себе си? Нямате ли срам? — Замълча за миг, срещайки погледите на всички, един по един. — Имате избор. Може да посрещнете края на тази нощ като герои и семействата ви ще бъдат в безопасност или пък може да посрещнете края й заедно с тях в рая, мястото им там ще бъде откупено с кръвта ви. — Той извади зулфикара си и оръжието лумна. — СТАНЕТЕ!

Лубейд вдигна меча си с див — и мъничко плашещ — вик.

— Хайде де, надути градски келешчета! — предизвика ги той. — Какво стана с всичките хвалби за храбростта ви, на които се наслушах? Не искате ли да пеят за вас в историите, които ще се разказват за тази нощ? Да вървим!

Това накара и останалите да се изправят на крака.

— Пригответе се — нареди Али. — Бъдете готови в мига, в който вниманието им бъде отвлечено.

С разтуптяно сърце той прибра зулфикара в ножницата и откъсна парче плат от съсипаната си дишдаша, за да завърже оръжията си сигурно.

Лубейд го сграбчи за китката и го придърпа към себе си.

— Да не си посмял да умреш, Ализейд ал Кахтани — каза, допирайки чело в неговото. — Не съм измъкнал умиращия ти от глад задник от пропаст, за да видя как те изяждат гули.

Али преглътна сълзите, които пареха в очите му; и двамата знаеха, че вероятността да напусне брега жив, е съвсем малка.

— Бог да бъде с теб, приятелю.

Той се извърна. Преди да успее да издаде страха, който течеше във вените му, преди останалите да са видели и миг колебание, Али се хвърли в езерото.

Гмурна се надълбоко, върнат от движението обратно в спомена за маридския кошмар. Въпреки че водата беше потъмняла от наноси, зърна дъното на езерото под себе си. Беше кално и сиво, бледо копие на тучната морска равнина от съня му.

Възможно ли е маридите да стоят зад това, зачуди се, спомняйки си тяхната ярост. Дали се бяха завърнали, за да си вземат обратно някогашния си дом?

Не спираше да плува. Беше бърз и много скоро зърна стената, която търсеше. Притисна се плътно до нея и безшумно се показа на повърхността на водата.

Гласове. Той заслуша внимателно. Не беше сигурен какво очакваше — нечленоразделния брътвеж на непознати демони, хлъзгавия език на маридите… ала онова, което чу, накара кръвта му да се смрази.

Говореха на дивастийски.

Нападателите им бяха деви? Али погледна нагоре, покрай ръба на една издадена скала и зърна млад мъж. Определено приличаше на дев, облечен в оловносива връхна дреха и черни гамаши — цветове, които се сливаха съвършено със сенките.

Как, в името на Бога, шепа деви бяха дошли от езерото, въоръжени с гули и летящи коне?

Внезапно девът се изпъна, вниманието му беше привлечено от езерото. Ръката му посегна към лъка…

В следващия миг Али вече беше изскочил от водата. Покатери се по стената пред слисания поглед на стрелеца, извади зулфикара си и заби огненото острие в гърдите му.

Мъжът дори не можа да извика. Али го бутна от върха на зулфикара и го събори във водата. Обърна се към останалите още преди да се бе разнесъл плисък.

Деви, трима на брой. Друг стрелец — жена с дълга черна плитка, и двама мъже, въоръжени със сабя и боздуган. Изглеждаха смаяни от пристигането му, ужасени от смъртта на приятеля си. Но не и уплашени.

И реагираха много по-бързо, отколкото Али очакваше.

Първият извади сабята си и парливата миризма предупреди Али, че е от желязо, още преди да се бе ударила, хвърляйки искри, в зулфикара му. Мъжът се дръпна назад с лека стъпка, внимавайки да избегне отровния пламък. Беше ход, който Али свързваше с други гезирци, войници, които бяха подготвени да се бият срещу противници, въоръжени със зулфикар.

Къде един дев се бе научил да прави това?

Али се наведе, избягвайки на косъм покрития с шипове боздуган, който профуча покрай главата му. Тримата деви се разпръснаха като ветрило, за да го обградят, движейки се в съвършен синхрон, без да кажат и дума.

А после жената стрелец изсъска на джинистански.

— Това е Убиеца на афшини. — От гърдите й се изтръгна подигравателен смях. — Доста лъжлива титла, пясъчна бълхо.

Мъжът с лъка се хвърли напред, принуждавайки Али да отбие удара му, и отново онзи с боздугана се възползва от това, че вниманието му беше отвлечено, за да го нападне. Този път боздуганът бръсна Али по рамото и шиповете смъкнаха парче плът.

Али ахна от парещата болка и един от девите го изгледа подигравателно.

— Ще те изядат жив, знаеш го, нали? — подхвърли той, махвайки с ръка към гулите на брега под тях. — Не и нас, разбира се. Заповедите са такива. Бас държа обаче, че вече са ти надушили кръвчицата. Бас държа, че са обезумели от глад.

Тримата воини дойдоха по-близо, принуждавайки Али да отстъпи до ръба на стената. Който и да ги беше обучил, беше свършил отлична работа, тримата се движеха така, сякаш бяха водени от един мозък.

После обаче онзи с меча дойде твърде близо. Али се наведе, виждайки отворилата се възможност, и се хвърли към онзи с боздугана. Улучи го в бедрото и отровните пламъци оставиха ивица от бързо почерняваща плът след себе си.

— Бахрам! — изкрещя ужасено жената с лъка.

Мъжът изглеждаше потресен, ръката му се вдигна към смъртоносната рана. А после погледна към Али с обезумели очи.

— За Бану Нахида — прошепна и се хвърли напред.

Хванат напълно неподготвен от думите му, Али не беше готов за отчаяното му нападение. Вдигна зулфикара, за да се защити, но напразно. Мъжът посрещна удара в стомаха и връхлетя отгоре му; заедно, двамата полетяха от стената.

Али се приземи с разтърсващ костите удар върху мокрия пясък. Една вълна мина през лицето му и той се задави; рамото му туптеше. Зулфикара му го нямаше, останал забит в тялото на дева, когото беше убил и който сега лежеше по-навътре в плитчините.

Пронизителен стон го накара да се надигне с усилие на колене — хищният вой и нечленоразделните писъци на неживите гули се усилваха.

Али обърна глава и очите му се разшириха. Десетки гули тичаха към него, някои от тях бяха подпухнали трупове от разлагаща се плът и кървави зъби, други — отдавна превърнали се в скелети, хищните им нокти бяха остри като ножове. И щяха да стигнат до него след броени секунди. Щяха да го изядат жив, да го разкъсат на парчета и да посрещнат приятелите му… малцината, които избегнеха стрелите на жената, която и в този миг опъваше тетивата.

Не. Това не можеше да бъде съдбата им. На семейството му, на града му. Али зарови ръце в мокрия пясък и водата се разля между пръстите му.

— Помогнете ми! — отправи зов към маридите. Прастарите чудовища вече го бяха използвали; знаеше, че помощта им ще дойде с ужасяваща цена, но точно в този миг не го беше грижа. — Моля ви!

Нищо. Водата си остана безмълвна и безжизнена. Маридите ги нямаше.

Ала в едно ъгълче на ума му нещо се размърда. Не чуждото присъствие, което очакваше, а нещо познато и успокояващо. Онази част от него, която се бе наслаждавала на това да гази из наводнените поля на Бир Набат и да гледа как водата кара живота да разцъфне. Споменът за малкото момче, чиято майка тайничко го беше научила да плува. Закрилническият инстинкт, който го беше спасил от безброй убийци.

Част от него, от която се отричаше, могъщество, което го плашеше. За пръв път, откакто падна в езерото през онази ужасна нощ… Али я посрещна с отворени обятия.

Когато следващата вълна се разби, светът беше тих. Мек и бавен, и сив. Изведнъж вече нямаше значение, че зулфикарът не беше у него. Че врагът го превъзхожда многократно.

Защото Али имаше всичко друго. Водата в краката му, която бе като смъртоносно, разгневено животно, кръстосващо неспокойно клетката си. Влагата във въздуха, която беше гъста и упойваща, полепнала по всичко наоколо. Вените на подземните потоци — приливи на сила и туптящ живот, и изворите в скалите — нетърпеливи да се изтръгнат от каменния си затвор.

Пръстите му се обвиха около дръжката на ханджара. Гулите, които го заобикаляха, изведнъж му се сториха невеществени, изтъкани от дим, девите бяха също толкова незначителни. Да, бяха огненокръвни, горяха ярко.

Ала огънят можеше да бъде угасен.

Али изкрещя в нощта и влагата във въздуха изригна около него, изливайки се като дъжд, който близна раните му, успокоявайки и изцелявайки изтерзаното му тяло. Едно щракване на пръстите и брегът беше обвит от мъгла. Чу как жената с лъка извика, изненадана от внезапната слепота.

Али обаче не беше сляп. Хвърли се към зулфикара си и го изтръгна от тялото на мъртвия мъж в мига, в който гулите се хвърлиха в атака.

Със зулфикара в едната ръка и ханджара в другата, от чиито мокри остриета хвърчаха капки, той започна да посича рояка от неживи. Те не спираха да прииждат, продължаваха да прииждат, неумолими, двама нови гули заместваха всеки, когото той обезглавеше. Яростна върхушка от щракащи зъби и костеливи ръце, разкапващите им се крайници бяха увити във водорасли.

Девите на стената над него побягнаха, горещината от огненокръвните им тела угасна. Имаше и други; Али почувства как други трима се втурнаха, за да се присъединят към тях, в останките от Цитаделата имаше още петима. Общо десет, знаеше това.

Можеше да убие десет души. Отсече главата на гула, който му препречваше пътя, изрита друг в гърдите, а после се втурна след девите.

Спря, за да метне ханджара си по най-близкия, улучвайки го в гърба. Когато го настигна, натисна оръжието още по-дълбоко, завъртайки острието, докато мъжът не престана да пищи, а после го издърпа.

Силен тропот привлече вниманието му и когато погледна назад през мрака, който беше измагьосал, видя двама стрелци, възседнали жребци от дим, да препускат по ръба на водата. Един от тях опъна тетивата.

Али изсъска и призова езерото. Водни пръсти се увиха около краката на конете, завличайки стрелците в дълбините на езерото, докато измагьосаните им коне изчезваха в пръски от мъгла. Али продължи да тича. Двама от бягащите деви спряха, вдъхновени може би от прилив на храброст да се опитат да го удържат и да защитят другарите си.

Али заби зулфикара си в сърцето на първия, а камата му преряза гърлото на втория.

Седмина мъже побягнаха.

Ала гулите го настигнаха, докато той се хвърляше към разбитата външна стена на Цитаделата, сграбчиха го и го издърпаха обратно, когато опита да се изкатери по нея. Видя размазано петно от кости, мирисът на разложение и кръв го надви, докато те се вкопчваха в него. Али изпищя, когато едно от чудовищата впи зъби в раненото му рамо. Бяха навсякъде и властта му над мощната водна магия отслабна рязко, когато бе завладян от паника.

Девабад, Ализейд — прошепна гласът на баща му. — Девабад е на първо място. Облян в кръв, Али даде още от себе си, прегръщайки суровата магия, която течеше толкова необуздано в него, че му се струваше, че тялото му ще се взриви.

В отговор получи дар. Внезапното осъзнаване за пълноводна река, течаща дълбоко, дълбоко под пясъка. Али я призова, издърпвайки я като камшик.

Камъни, пясък и вода политнаха във въздуха. Али замахна с тях към гулите, покосявайки достатъчно от тях, за да се отскубне от пълчищата им и да се покатери през разрушената стена на Цитаделата.

Още двама деви бяха оставени, за да се оправят с него; храбростта им беше възнаградена с два бързи удара със зулфикара, които им отсякоха главите. Кръв се стичаше по лицето на Али, откъснати парчета плът горяха под съдраната му дишдаша.

Нямаше значение. Той се втурна към пролома, сподирен от дъжд от стрели, докато тичаше през разрушения вътрешен двор, където се бе научил да се бие. Телата на събратята му бяха навсякъде, едни — пронизани от стрели, други — разкъсани от гули, трети — смазани в хаоса, който езерното чудовище бе отприщило върху комплекса. Скръб и ярост се разляха по вените му, тласкайки го напред. И въпреки че стрелците едва ли бяха в състояние да виждат през мъглата, която беше призовал, един от тях замалко да го улучи, стрелата се размина на сантиметри от бедрото му. Али ахна.

Ала не спря.

Прескочи купчина отломки, в които бегло разпозна слънчевата стая, където за пръв път се беше опитал да преподава икономика на група отегчени кадети. Мъжът със сабята, който му се беше подигравал, стоеше там, разтреперан, докато вдигаше оръжие.

— Демон! — изкрещя девът. — Какво, в името на ада, си…

Али го накара да замълчи с ханджара.

Оставаха четирима. Пое си дъх, давайки си миг, за да се огледа наоколо. Видя двама стрелци върху стената на Цитаделата, позиция, от която с лекота щяха да са в състояние да се прицелят във войниците му, когато стигнеха до брега. Другите двама деви стискаха мечове. Само няколко крачки ги деляха от пролома, отвеждащ в града, орда гули ги следваха по петите.

Али затвори очи, пусна оръжията си и като коленичи на земята, потопи ръце в една от дълбоките локви, оставени от нападението на езерото. Усети другарите си в далечината, последните оцелели от Царската стража, да излизат от водата. Никой от тях обаче не се намираше близо до Цитаделата. Още не.

Добре. Отново призова езерото, усещайки пулса му в ума си. Беше ядосано. Искаше да си отмъсти на каменния остров, който обезобразяваше сърцето му.

Али щеше да го остави да получи мъничка отплата. Елате, призова вълните, които се плискаха в стената.

И те отвърнаха.

Водата изрева, докато връхлиташе върху Цитаделата, запращайки стрелците в каменния вътрешен двор. Раздели се, когато наближи Али, подмина го, сграбчи гулите и ги смаза. Един-единствен писък процепи въздуха, когато водата удави последните деви, а после се втурна към пролома, жадна да погълне останалата част от града.

Али трябваше да повика на помощ и последната капчица от силата си. В главата му отекна рев, а после той самият закрещя, дращейки земята, докато връщаше езерото там, откъдето беше дошло. Водата се разби в краката му, устреми се към пясъка, нахлу в скалните процепи.

Властта му над магията се разпадна и Али рухна. Кръв и пот струяха от него, докато се свличаше на земята. Ушите му бучаха, белезите, които маридите бяха оставили по тялото му, туптяха. Зрението му се замъгли за миг, спазми накараха мускулите му да се сгърчат.

И ето че лежеше върху студената мокра земя. Небето беше наситено черно, звездите, разстлали се над него, бяха красиви и примамливи.

— Ализейд!

Макар да чу Лубейд да вика името му, приятелят му сякаш беше безкрайно далече. Всичко му се струваше безкрайно далече, освен мамещите го звезди и топлата кръв, която се разливаше под него.

Изтрещя гръм. Странно, помисли си Али смътно, тъй като нощното небе беше безоблачно.

— Али! — Лицето на Лубейд изплува над неговото. — О, братко, не… — Той погледна назад. — Нуждаем се от помощ!

Ала земята отново ставаше студена, вода се процеждаше през пясъка, за да го вземе в обятията си. Али примига и умът му се проясни съвсем мъничко. Петната, които танцуваха пред очите му, избледняха… тъкмо навреме, за да види как зад Лубейд се надига мазен черен дим. Пипалата му танцуваха, извиваха се.

Али се опита да изхрипти името на приятеля.

— Лу-лубей…

Лубейд му изшътка да замълчи.

— Всичко е наред, просто се дръж. Ще те отведем при онази твоя Нахида и ще се оправиш. — Той пъхна зулфикара на Али в колана му; по лицето му се разля усмивка, ала тя не можеше да изтрие тревогата в очите му. — Недей да позволяваш на…

Ужасяващ хрущящ звук открадна думите на Лубейд. Изражението му замръзна, а после тялото му потръпна леко, когато хрущенето се повтори, ужасен засмукващ звук. Лубейд отвори уста, сякаш за да каже нещо.

Черна кръв бликна от нея. Огнена ръка го блъсна настрани и той се свлече на земята.

— В името на Създателя — провлачи димен глас. — Какво си ти… ти прекрасно, разрушително късче хаос?

Али зяпна срещу създанието, надвесило се над него, към ръцете му с хищни нокти, стиснали окървавена бойна брадва. Беше мършаво, призрачно създание, с крайници, които приличаха на пресована светлина, и златни очи, които хвърляха искри. В света им имаше само едно създание, което изглеждаше по този начин.

Ифрит. Един ифрит бе преминал през завесата и бе проникнал в Девабад.

Ифритът го сграбчи за гърлото и го вдигна, изтръгвайки ахване от гърдите му. Придърпа го към себе си, така че блестящите му очи бяха на сантиметри от лицето на Али. Прокара език по острите си зъби с неприкрит глад и любопитство върху хищното си изражение и Али усети как го залива мирис на кръв и пепел.

Ифритът си пое дълбоко дъх.

— Сол — прошепна. — Ти си онзи, когото маридите взеха, нали? — Един от острите като бръснач хищни нокти се притисна в гърлото му и Али почувства, че демонът би могъл да му изтръгне гръкляна с лекота. — Ала това… — Той махна към съсипания двор и удавените деви. — Не съм виждал нищо подобно. — Другата му длан се плъзна проучващо по ръката на Али. — Нито пък нещо като магията, която струи от теб. — Огнените му очи грееха. — Колко би ми харесало да те разглобя на парченца, мъничкия ми. Да видя как действа това, слой по слой…

Али опита да се отскубне и погледът му падна върху тялото на Лубейд, чиито изцъклени, невиждащи очи бяха вперени в небето. Със задавен вик негодувание, Али посегна към зулфикара си.

Ифритът сключи рязко пръсти около гърлото му и цъкна неодобрително с език.

— Не си го и помисляй.

— Принц Ализейд!

Докато се бореше с желязната хватка на демона, Али зърна в далечината група мъже да тичат към тях: остатъкът от оцелелите стражи.

— Принц? — повтори ифритът и поклати разочаровано глава. — Колко жалко. Принадлежиш другиму, а неговият гняв дори аз не искам да си навлека. — Той въздъхна. — Дръж се. Това със сигурност ще боли.

Нямаше време да реагира. Изпепеляваща горещина заля Али, въвличайки и двамата във вихрушка от огън и отровнозелени облаци. Гръм отекна в ушите му, разтърси костите му. Брегът изчезна, виковете на хората му заглъхнаха, изместени от неясно петно от покриви и рева на вятъра.

А после и това изчезна и те се приземиха с трясък. Али се сгромоляса тежко върху каменен под. Дезориентиран, той се опита да стане, ала стомахът му се разбунтува, догади му се и трябваше да положи огромно усилие, за да не повърне. Вместо това стисна очи, мъчейки се да си поеме дъх.

Когато отново ги отвори, първото, което видя, бяха познатите врати на кабинета на баща му. Те бяха изтръгнати от пантите, стаята беше претършувана и опожарена.

Беше дошъл твърде късно.

Ифритът, който бе убил Лубейд, се отдалечаваше. Все още замаян, Али се опита да го проследи с поглед; сцената наоколо се проясняваше на късчета пред очите му. Групичка млади воини, облечени в същите сивочерни униформи, както и девите на плажа, бяха заобиколили един мъж, навярно командира им. Той стоеше с гръб към Али и раздаваше резки заповеди на език, който звучеше като дивастийски.

Огромен сребърен лък, ужасяващо познат, бе преметнат през широките му рамене.

Али тръсна глава, отказващ да го приеме, сигурен, че сънува.

— Да знаеш само какъв подарък ти нося — ликуващо каза ифритът на командира дев, посочвайки с палец към Али. — Това е принцът, който твоята Бану Нахида иска, нали? Онзи, когото трябва да заключим на сигурно място?

Командирът се обърна и сърцето на Али спря. Студените зелени очи от неговите кошмари, черната татуировка, която оповестяваше позицията му на целия свят…

— Не, не е — каза Дараявахуш е-Афшин с нисък, убийствен глас. Очите му пламтяха, а под зеления им цвят блещукаше огнено жълто. — Но и той ще свърши отлична работа.