Царство от мед

33. Дара

Дара нямаше да издържи и минута повече с Мунтадир ал Кахтани.

Като за някой на крачка на смъртта, емирът дрънкаше със забележителна скорост, леейки запъхтяно несекващ порой от жлъчни забележки, които очевидно целяха да накарат Дара да го убие.

— А в първата ни брачна нощ — не спираше той. — Е… нощи. Искам да кажа, те започнаха да се сливат в едно след…

Дара притисна рязко ножа си в гърлото на другия мъж. Правеше го за десети път.

— Ако не млъкнеш — изсъска, — ще започна да режа парчета от теб.

Мунтадир примига, очите му бяха черни сенки насред бледото му лице. Беше придобил цвета на пергамент, пепел се ронеше по кожата му, а зелено-черните ивици на отравянето със зулфикар — пълзящи, извити дири — бяха стигнали до гърлото му. Отвори уста, а после потръпна и падна върху килимчето, което Дара беше омагьосал, за да ги отнесе при Маниже. Лумване на болка в очите му заглуши какъвто и жлъчен отговор да си беше подготвил.

Ала вниманието на Дара беше привлечено от много по-необикновена гледка: по коридора, над който летяха, се лееше вода — неестествен поток, който ставаше все по-широк и по-дълбок, колкото повече наближаваха библиотеката. Беше се втурнал в лечебницата само за да научи, че един обзет от паника, бръщолевещ Каве бе пресрещнал Маниже и я беше изпратил тук.

Влетяха през вратата и Дара примига разтревожено. Водата нахлуваше през една неравна дупка близо до тавана и се разбиваше в наводнения под. Изпотрошени мебели и тлеещи книги — да не говорим за телата на поне дузина джинове — бяха пръснати наоколо. Маниже не се виждаше никъде, но в другия край на стаята Дара забеляза групичка от воините, които я бяха придружавали.

Озова се при тях за секунди, приземявайки килимчето толкова внимателно, колкото беше възможно, върху островче от отломки, и скочи във водата.

— Къде е Бану…

Не можа да довърши.

Мощен трус разтърси палата, разлюлявайки земята под краката му толкова силно, че той залитна. Цялата библиотека потрепери, купчини отломки се срутиха, а няколко от масивните рафтове се отскубнаха от стените.

— Пазете се! — изкрещя Дара, когато водопад от книги и ръкописи се посипа по тях.

Последва нов трус и върху насрещната стена зейна пукнатина, а подът се разцепи.

Земетресението отмина за секунди, оставяйки след себе си зловеща тишина. Водата се отцеди, втурвайки се към дупката в пода като побягнало животно. А после… сякаш някой беше духнал лампа, която не можеше да види, Дара почувства раздвижване във въздуха.

С рязък пукот кълбата измагьосан огън, които се рееха близо до тавана, внезапно угаснаха и се сгромолясаха на пода. Потрепващите черни знамена на Кахтаните застинаха и вратата пред него се отвори рязко. Всички врати зейнаха, сякаш каквито и заклинания за заключване да ги бяха държали бяха развалени.

Тръпка пробяга по гърба му от тишината, от странната, празна студенина, промъкнала се в стаята. Той измагьоса шепа пламъци и светлината им затанцува по обгорените, изцапани от водата стени. Пред него воините му като че ли се мъчеха да сторят същото, ръкомахайки трескаво в мрака.

— Можеш ли да измагьосаш пламъци? — чу да пита един.

— Не мога да измагьосам нищо!

Друг, много по-шокиран вик, привлече вниманието му. Дара се обърна рязко. Мунтадир се беше изправил на крака и разперил ръце, се взираше, олюлявайки се, в тялото си.

На мътната светлина в съсипаната библиотека смъртоносните ивици на магическата отрова, които покриваха кожата му, изчезваха.

Дара зяпна при вида на невъзможната гледка пред него. Като паяк, сгърчил се в себе си, отровата се оттегляше, пъплеше назад от раменете на Мунтадир, надолу по гърдите му. Емирът смъкна парчето плат, с което беше превързан коремът му, тъкмо навреме, за да разкрие как тъмнозеленият цвят на раната избелява. А после — с едва забележима струйка дим — изчезна напълно.

Мунтадир падна на колене със задавен хлип. Докосна окървавения си корем, ридаейки от облекчение.

Ужас се надигна в сърцето на Дара. Току-що нещо се беше объркало ужасно.

— Вържете този мъж! — успя да нареди на войниците си. Не се нуждаеше от още изненади, когато ставаше дума за Мунтадир и оръжия. — Веднага. И ми кажете къде е Бану Нахида.

Един от мъжете му вдигна пръст към потъналото в мрак стълбище.

— Съжалявам, афшине — каза, а ръката му трепереше. — Тя ни нареди да се махнем, когато открихме Бану Нахри.

Нахри. Забравил моментално Мунтадир, Дара се втурна през вратата… и беше принуден да се наведе, когато останките от магически скрипец се сгромолясаха отгоре му. Без да обръща внимание на разрухата, той затича по стълбището, вземайки по две стъпала наведнъж, докато не се озова пред друга врата.

— Бану Нахида! — извика силно.

Когато не получи отговор, изкърти вратата с ритник.

Маниже стоеше сама, напълно неподвижна, с гръб към него, насред няколко тела. Страх задра в гърлото на Дара, докато си заповядваше да огледа телата им. Не, Създателю, не. Умолявам те.

Ала Нахри не беше сред мъртвите. Това бяха неговите воини — изклани до един, телата им бяха покрити с тлеещи резки.

Зулфикар. Ализейд. Сигурен беше в това. И вината беше само негова. Трябваше да го убие в мига, в който му падна в ръцете, вместо да остави Визареш да го забави с фантазии за отмъщение.

Мардонийе. Воините му на брега. Сега и тези тримата. Дара стисна юмруци, борейки се с горещината, която напираше да се освободи. Всичко се беше объркало ужасно… и не само заради ифритите.

Беше се объркало, защото в сърцето си Дара бе знаел, че това нападение е грешка. Беше прекалено прибързано и прекалено брутално. Бяха се съюзили със създания, на които нямаше доверие, бяха използвали магия, която не разбираше. И въпреки това го беше направил, отново бе преклонил глава пред една Нахида, заглушавайки безпокойството в душата си. А сега всичко се беше провалило потресаващо.

И то не за пръв път. Собствената му история не го беше научила на нищо.

Маниже все така не помръдваше. Просто си стоеше там, взирайки се в тъмното езеро.

— Бану Маниже? — повика той отново.

— Няма го. — Гласът й бе необичайно тих, шепнеше. — Тях ги няма. Тя даде печата на онази пясъчна бълха.

Дара се олюля.

— Какво? Не може да говориш за…

— Именно за него говоря. — В гласа й имаше режещи нотки. — Трябваше да се досетя — промълви. — Трябваше да знам, че не бива да й имам доверие. Тя ме измами, подигра ми се, а после даде печата на Сулейман, печата на нашите предци, обратно на хората, които го откраднаха.

Погледът на Дара отново падна върху убитите мъже и за пръв път се почувства истински, дълбоко предаден. Как бе могла Нахри да даде нещо толкова могъщо, толкова скъпоценно на мъж, когото с очите си бе видяла да убива собствените й съплеменници?

Преглътна, потискайки бушуващите си чувства.

— Къде са те? — попита, мъчейки се да овладее треперенето в гласа си.

— Бану Нахида, къде са те? — настоя, когато не получи отговор.

Тя посочи езерото с разтреперана ръка.

— Скочиха.

— Какво са направили?

Дара се озова до парапета за миг. Не видя нищо, освен черна вода под себе си.

— Скочиха. — Гласът на Маниже беше горчив. — Опитах се да я убедя, ала онзи джин държи ума й в ноктите си.

Дара се свлече на колене. Вкопчи се в каменния парапет и вниманието му беше привлечено от някакво движение, малки вълнички и водовъртежи, блещукащи в черното езеро.

Той изпусна дъха си.

— Водата се движи — прошепна.

Приведе се напред, загледан в далечината. Несъмнено една нахидска лечителка можеше да преживее подобен скок. Ако бе скочила достатъчно далече от скалите, ако се беше приземила както трябва…

Надежда и скръб се бореха в гърдите му. Създателю, моля те… нека е жива. Не го беше грижа дали щеше да го посрещне с кама в гърдите; след тази нощ част от него щеше да приветства това. Ала историята на Нахри не можеше да свърши по този начин.

Изправи се несигурно на крака.

— Ще я намеря.

Маниже го сграбчи за китката.

— Спри.

Безстрастната дума, изречена така, както някой би дал заповед на животно, разкъса крехкия контрол, който Дара имаше над чувствата си.

— Направих всичко, което поиска от мен! — извика задавено, отскубвайки се от хватката й. — Бях твоят афшин. Убих враговете ти и оплисках дома ни с кръв. Можеш да ми дадеш няколко мига, за да открия дали тя все още е жива.

Очите на Маниже лумнаха от ярост, ала гласът й си остана хладен.

— Не Нахри е важна точно сега, Дараявахуш. — Тя посочи рязко нагоре.

— А това.

Дара вдигна очи.

Небето над палата се раздираше.

Изглеждаше така, сякаш купол от опушено стъкло се пропукваше, мастилената нощ се отдръпваше, разкривайки по-топлите багри на зората и сиянието на пустинно небе, вместо мрачната мъгла, която винаги тегнеше над Девабад. Разпростираше се като вълни чак до хоризонта. И докато погледът му се плъзгаше по небето, Дара забеляза огньовете по покривите да угасват навсякъде в града. Цял лагер с палатки, магически творения от коприна и дим, рухна, също както и две измагьосани мраморни кули.

Дара беше озадачен.

— Какво става?

Погледна към Маниже, но тя не гледаше към него. Беше извадила меча си и убоде палеца си на върха му. Капка черна кръв разцъфна върху кожата й, после още една.

Цветът се отцеди от лицето й.

— Магията ми… няма я.

Дара усети как го залива студ, докато гледаше още огньове да угасват. Тишината, спуснала се над библиотеката, отровата, отцедила се от емира…

— Не мисля, че е само твоята магия — прошепна той. — Мисля, че е магията на цял Девабад.

Нахри бавно дойде на себе си, изтръгната от мрака от дъхавия мирис на мокра пръст и сладостното чуруликане на птички.

После дойде болката. В гърба, в раменете. Главата. Ръцете й. Навсякъде.

И това проклето слънце. Прекалено ярко. По-ярко, отколкото имаше право да бъде слънцето в Девабад. Примигвайки, Нахри засенчи очите си с ръка и се опита да седне.

Другата й ръка затъна в кал. Какво, за бога… Огледа се наоколо, докато петната, избили пред очите й от слънцето, се разсеяха. Седеше насред нещо, което приличаше на тресавище, затънала до кръста в мътна вода. Зад нея имаше високи палми и рушащ се кирпичен зид, обрасъл в шубраци.

Напред широка река течеше лениво в коритото си, напоявайки земите по пътя си. Тясна изумрудена ивица зеленина се издигаше на другия бряг, отвъд която пустиня сияеше златна на яркото слънце.

Нахри се взираше в реката в пълно недоумение. Сигурно си беше ударила главата. Защото би могла да се закълне, че изглежда досущ като…

— Не! — Познат глас проряза застиналия въздух, завършвайки с протяжен вик. — Не!

Али! Нахри скочи на крака. Цялото тяло я болеше. Какво не беше наред с целебните й умения? Калта засмукваше краката й и тя се изкатери на твърда почва. Забеляза още постройки между дърветата: напукан гълъбарник и неизмазаните тухлени очертания на онова, което някога сигурно са били къщурки.

Проправи си път между няколко палмови издънки. Насреща й имаше нещо, което приличаше на селска джамия… изоставена много отдавна. Минарето беше разрушено, куполът зееше отворен към небето.

Нахри усети как я залива облекчение — Али беше вътре, с гръб към нея, вдигнал очи към върха на минарето. Тя се запрепъва натам; крайниците й протестираха при всяка неравност, тръпки пъплеха по кожата й. Не знаеше къде са (определено не приличаше на Девабад), но й се струваше, че е била тук и преди.

Изкачи изпотрошените каменни стъпала на минарето. Останала без дъх, докато стигне до върха, тя залитна напред, посягайки към рамото му, докато изричаше името му с хриптене.

— Али.

Той ридаеше, когато се обърна към нея.

Печатът на Сулейман гореше ярко върху слепоочието му.

Събитията от предишната нощ се завърнаха прекалено бързо, прекалено ужасно, а после Али се хвърли към нея, сграбчвайки я за раменете така, както не го беше правил никога преди.

— Трябва да ни върнеш обратно! — примоли се. Сега, когато беше по-близо, Нахри видя, че лицето му бе трескаво, цялото му тяло трепереше. — Нахри, моля те! Държат сестра ми! Държат всич… аа!

Гласът му се прекърши и той се хвана за сърцето, борейки се за въздух.

— Али!

Той се отдръпна от нея.

— Не мога да го контролирам. — Димният знак на печата проблесна върху кожата му. — Не трябваше да ми даваш пръстена! Не трябваше да ни отвеждаш от там!

— Никъде не съм ни водила!

Али вдигна разтреперана ръка.

— Тогава защо сме тук?

Нахри погледна натам, накъдето й сочеше, и се изпъна.

В миг позна гледката, разкрила се пред нея на недалечния хоризонт. Древните каменни джамии и извисяващите се минарета. Укрепленията и палатите на отдавна умрели султани и генерали, династии, изгубени във времето. Безбройните многоетажни постройки от тухли със землист кафяв цвят, човешки кафяв цвят, които Нахри знаеше, че се издигат над криволичещи оживени улици, пълни с продавачи, които се бутат, хора, седнали да поклюкарстват на чаша кафе, и гонещи се деца. Над аптеки.

Очите й плувнаха в сълзи. Не е възможно. Погледът й в миг се премести от града, който можеше да познае навсякъде, към пълноводната река. Реката, на която бе кръстена на шега от рибарите, които я бяха извадили от нея като дете.

На отсрещния бряг, неподвижни и вечни на фона на утринното небе, стояха трите пирамиди на Гиза.

Думите дойдоха първо на арабски, разбира се.

— Я маср — прошепна Нахри тихо, с бузи, стоплени от египетското слънце, и мириса на богатия нилски нанос по кожата си. — Дойдох си у дома.