Царство от мед

26. Нахри

Нахри се взираше яростно в стражите.

— Страшно ме бива с физиономиите — предупреди ги. — Бъдете сигурни, че няма да забравя вашите.

Единият от мъжете изхихика.

— Да те видим как ще се измъкнеш от въжетата.

Кипяща от ярост, Нахри отново закрачи напред-назад по ниския каменен парапет. Тя и все още изпадналият в безсъзнание Каве е-Прамух бяха завлечени обратно в палата и хвърлени, за да изчакат царя, в един павилион, високо на стените, гледащи към езерото. Това бе същото място, където някога бе наблюдавала звездите заедно с Али, макар че сега нямаше и помен от скъпите мебели и разкошното пиршество, които си спомняше. Вместо това бяха сами заедно с четирима въоръжени до уши гезирски воини, чиито очи не се откъсваха от нея.

Нахри спря на ръба, загледана в далечната, смъртоносна вода, докато се опитваше да смъкне въжетата по-ниско. Изгарящият допир на желязото, с което бяха подплатени, я накара да потръпне. Ала много по-ужасно от болката беше усещането за безпомощност. Струваше й се, че с Каве са тук от часове; гледаше как небето придобива мастиленочерен цвят, докато отвеждаха Джамшид бог знае къде.

Неподвижното езеро привлече погледа й. Ако не беше прокълнато, би се изкушила да потърси свободата си, като скочи в него. Щеше да падне отвисоко и вероятно щеше да си счупи някоя и друга кост, но тя беше Нахида. Винаги можеше да се изцели.

Само че то е прокълнато и ще те разкъса на хиляди парченца. Обзета от безсилно раздразнение, тя му обърна гръб, мъчейки се да потисне порива да изгори нещо.

Изражението върху лицето й очевидно беше красноречиво.

— Умната, огнепоклоннице — предупреди я един от стражите. — Вярвай ми, като ти казвам, че никой от нас няма и грам търпение за курвата на Бича.

Нахри се изпъна като стрела.

— Наречи ме така още веднъж и ще се погрижа да не доживееш зората.

Мъжът начаса пристъпи към нея, сложил ръка върху дръжката на зулфикара си, но един от другарите му изсъска предупреждение на гезирски и го дръпна назад.

— Бану Нахида?

Слабият глас на Каве долетя откъм мястото, където той се бе свлякъл до стената.

Забравяйки гезирския страж, Нахри бързо отиде при него. Беше отворил очи и имаше замаян вид. Неспособна да го излекува, Нахри бе принудена да се задоволи с това да откъсне ивица от ризата му и да превърже главата му. Кръв се беше просмукала през плата на черни петна.

— Добре ли си? — попита настойчиво.

Каве докосна главата си и потръпна.

— Аз… така мисля. — Надигна се бавно и седна. — Какво… къде е Джамшид?

— Не знам — призна Нахри. — Уаджид го отведе от майдана, а оттогава ние сме тук горе.

Каве се изпъна, а по лицето му пробяга притеснение.

— Колко е часът?

— Може би полунощ? Защо? — попита, когато в очите му лумна тревога.

— Полунощ? — прошепна Каве. — Създателю, не. Трябва да го намеря. — Сграбчи я за рамото с вързаните си ръце и Нахри подскочи при това нарушаване на етикета. — Искам да помислиш, Нахри. Споменаха ли къде ще отведат Джамшид? Казаха ли каквото и да било? — Лицето му беше измъчено на мътната светлина. — Не е в Цитаделата, нали?

Нахри се отскубна.

— Не знам. А ти не си единственият, който има въпроси. Защо излъга, че Мунтадир е ранен?

В изражението на Каве имаше съвсем слабо разкаяние.

— Защото се нуждаех двамата с Джамшид да бъдете на сигурно място тази нощ. Лейди Нисрийн… тя трябваше да остане с вас в лечебницата, но… — Тъга изкриви чертите му. — Великият храм ми се стори следващата най-безопасна възможност.

— Да не би да се тревожиш, че шафитите подготвят ново нападение?

Каве поклати глава. Играеше си с един пръстен на ръката си, златна халка с ахат в медна обковка. — Не, Бану Нахри. Не шафитите.

В този миг вратата се отвори и стражите наведоха глави при появата на Гасан. Нахри се дръпна назад, а по тялото й се разля ужас. В очите на царя имаше неприкрита ярост… изражение, което бе в рязък контраст с увисналите му от умора рамене и от което по гърба на Нахри пробяга тръпка. Гасан ал Кахтани не беше мъж, който лесно издаваше чувствата си.

Той спря, впил студен поглед в двамата деви на земята.

— Оставете ни — нареди рязко на стражите.

Войниците изчезнаха за миг, затваряйки вратата след себе си.

Нахри се изправи с усилие на крака.

— Какво искаш? Как се осмеляваш да ни домъкнеш тук насила, когато хората ни са ранени и потънали в скръб заради пропуск в твоята охрана?

Гасан хвърли един свитък в краката й.

— Ти ли си отговорна за това?

Нахри го вдигна, разпознала мигом почерка на Али. Прочете го… а после го прочете още веднъж, убедена, че го е разбрала погрешно. Добре обмислените планове за разследване на днешното нападение и за подсигуряване на безопасността на града, докато страстите не се уталожат.

Спокойните уверения, че ще върне армията на баща си, когато се убеди, че няма да бъде предприето отмъщение срещу шафитите.

Нахри се взираше в думите, заповядвайки им да се пренапишат. Ти, глупако. Можеше да се върнеш в Ам Гезира. Можеше да си намериш някоя отдадена съпруга и да водиш спокоен живот.

— Какво? — попита Каве разтревожено. — Какво е това?

Нахри пусна свитъка.

— Али е сложил ръка на Цитаделата.

Каве ахна.

— Какво е направил?

— Не ми отговори, Бану Нахида — прекъсна ги Гасан. — Ти и синът ми заедно ли работите?

— Не — отвърна Нахри жлъчно. — Ако щеш вярвай, днес, докато покривах мъртвите със савани и лекувах изгорени деца, нямах кой знае колко време, за да участвам в преврат.

— Затова ли ни довлече тук? — попита Каве, впил яростен поглед в царя. — Изгубил си контрол над сина си фанатик, опасност, за която би трябвало да се погрижиш още преди години, и сега се опитваш да припишеш вината на нас?

Очите на Гасан лумнаха предизвикателно.

— О, да не би на моя раболепничещ везир най-сетне да започна да му стиска? Ама че ирония, Каве, като се има предвид ролята, която ти изигра в подклаждането на страстите. — Лицето му придоби буреносно изражение. — Нима си мислеше, че няма да разследвам подозренията на Али относно нападението над шафитския лагер? Нима си мислеше, че можеш да подпалиш подобна искра в този град, моя град, и тя да не изригне в лицето ти?

Стомахът на Нахри се сви. Едно бе да чуе обвинението от устата на Али (понякога той пресилваше нещата), ала сигурността в гласа на Гасан и пламналите бузи на Каве потвърдиха онова, което сърцето й бе отказвало да приеме. Може и да нямаше доверие на великия везир, но той беше неин събрат дев, приятел на Нисрийн и баща за Джамшид.

— Ти си инсценирал нападението над двойката деви? — прошепна тя. — Нали?

Лицето на Каве беше яркочервено.

— Двамата с Джамшид трябваше да видите истината за шафитите, а това, рано или късно, щеше да се случи от само себе си… както стана днес! Как е възможно да защитаваш мръсно кръвните след онова, което направиха на процесията? Нямат никаква работа близо до болницата на твоите предци; нямат никакво място в нашия свят!

Нахри се дръпна рязко, сякаш я бяха зашлевили.

Ала Каве не беше свършил. Яростният му поглед се впи в Гасан.

— Нито пък ти. Девабад не е видял нито ден мир, откакто Зейди ал Кахтани го окъпа в кръвта на девите, а ти си точно толкова вероломен, колкото и варварският ти предтеча. — Гласът му тегнеше от емоция. — Знаеш ли, почти ти повярвах. На преструвката ти. Царят, който иска да обедини племената. — Нахри видя как в очите му избиха гневни сълзи. — Това беше лъжа. Двайсет години ти служих; синът ми посрещна дузина стрели, за да спаси твоя, а ти използва живота му, за да ме заплашваш. — Той се изплю в краката на Гасан. — Не се преструвай, че те е грижа за когото и да било, освен за твоето семейство, ти мръсна, пясъчна бълха.

Нахри инстинктивно направи крачка назад. Никой не говореше на Гасан по този начин. Той не търпеше и най-малкия намек за противоречие, какво оставаше за открити обиди от един нищо и никакъв дев.

Това, че Гасан се усмихна, вместо да му пререже гърлото, беше ужасяващо.

— От много отдавна ти се иска да го кажеш, нали? — провлачи той. — Виж се само, пълен със злост и възмущение… сякаш не угаждах на глупавите оплаквания на племето ти отново и отново. Сякаш не бях аз този, който издигна и теб, и сина ти от жалкия ви живот на дребни провинциални благородници. — Той скръсти ръце. — Нека ти върна услугата, Каве, защото има нещо, което и на мен отдавна ми се иска да ти кажа.

— Достатъчно — прекъсна ги Нахри. Джамшид го нямаше, а Али се беше разбунтувал открито; нямаше да си губи времето с миналото на Гасан и Каве. — Какво искаш, Гасан? И къде е Джамшид?

— Джамшид… — Очите на Гасан заблещукаха. — Колкото и странно да е, това е дев, когото харесвам. Определено е по-лоялен, отколкото който и да било от вас двамата, макар че нямам представа откъде е наследил подобна мъдрост. Определено не се предава в семейството му.

Нахри почувства как Каве настръхна до нея и се намръщи.

— И какво означава това?

Гасан дойде по-близо, напомняйки й смущаващо за ястреб, дебнещ нещо малко и уязвимо.

— Никога ли не ти се е струвало странно това колко сигурен бях в самоличността ти, Бану Нахри? Така мигновено сигурен?

— Каза ми, че приличам на Маниже — бавно каза Нахри.

Царят изцъка с език.

— Достатъчно, за да направя сцена в тройната зала? — Той хвърли поглед към Каве. — Какво ще кажеш, велики везире? Ти познаваше Маниже много добре. Нашата Нахри има ли голяма прилика с нея?

На Каве като че ли му беше трудно да диша, камо ли да отговори. Ръцете му бяха стиснати в юмруци, кокалчетата му бяха побелели.

— Да — прошепна той.

Очите на Гасан припламнаха триумфиращо.

— Е, хайде сега, можеш да лъжеш и по-добре. Не че има значение. Тя има още нещо. Нещо, което притежаваха и майка й, и чичо й. Не че някой от тях си даваше сметка за това. Всъщност беше малко смущаващо. — Той докосна черния знак на слепоочието си, осмолъчната звезда на Сулейман. — Мислиш си, че притежаваш нещо и… ами…

Нахри почувства как усещането за надвиснала опасност полази по кожата й. Мразеше това, че играе играта му, ала не виждаше друг избор, така че попита:

— Защо поне веднъж не говориш направо?

— Печатът на Сулейман, дете. Ти носиш сянка на знака му… ето тук. — Гасан протегна ръка, за да докосне лицето й, и Нахри се дръпна рязко. — Аз го виждам съвсем ясно. — Царят отново се обърна Към Каве, а в сивите му очи клокочеше триумф и още нещо, нещо зло и отмъстително. — Те всички го носят, велики везире. Всеки, в чиито вени тече нахидска кръв. Маниже. Рустам. Нахри. — Той замълча, сякаш за да се наслади на мига. — Твоят Джамшид.

Каве скочи на крака.

— Сядай — изплющя гласът на Гасан. Жестокото веселие в гласа му изчезна в миг, заменено от безпощадната студенина на един деспот. — Или Джамшид, твоят Бага Нахид, ще свърши в погребален саван.

Нахри се олюля, ръката й се вдигна към устата й.

— Джамшид е Нахид? — Объркана и слисана, тя се помъчи да намери думи. — Та той не притежава никакви…

Умения. Думата заглъхна на езика й. Отчаяните въпроси на Джамшид за ромейския огън, който го бе изгорил и внезапно излекуваните му рани. Древният тохаристански, на който се бе обърнал към Разу… и мощният прилив на сила, който бе почувствала, когато той се бе вкопчил в ръката й, и с чиято помощ бе призовала пясъчна буря.

Джамшид беше Нахид. Очите й внезапно овлажняха. Джамшид беше нейното семейство.

И очевидно нямаше представа за това; не беше достатъчно добър лъжец. Нахри се обърна рязко към Каве. При заповедта на Гасан, той се беше отпуснал на земята, но свирепото му изражение не бе изчезнало.

— Скрил си го от него — заяви тя обвинително. — Как си могъл?

Каве трепереше, люлеейки се напред-назад.

— Трябваше да го защитя от Гасан. Това беше единственият начин.

От царя се откъсна презрителен звук.

— Страшно добре се справи; разбрах, че момчето е Нахид, в мига, в който го доведе в двора ми. Не беше трудно да се досетя за останалото. — В гласа му се промъкна враждебност. — Той се роди в лятото, когато Сафийе почина. Лятото, в което Маниже пренебрегна молбите ми да се върне в Девабад по-рано, за да спаси своята царица.

— Сафийе никога не е била нейната царица — отвърна рязко Каве. — А Маниже имаше едва седмица със собственото си дете, преди да бъде принудена да се върне при теб.

— Очевидно е било достатъчно, за да направи нещо, с което да скрие уменията на Джамшид, нали? — Лицето на Гасан беше разкривено от злост. — Винаги се е имала за толкова умна… и все пак синът й би могъл да използва тези умения, когато Дараявахуш му се нахвърли. Каква ирония! Последният Бага Нахид замалко да бъде убит от своя афшин, докато се опитва да спаси един Кахтани.

Нахри извърна поглед, сърцето й се късаше. Дара сигурно би се хвърлил върху собствения си меч, ако беше научил тази истина. Краката й внезапно омекнаха и тя се облегна на парапета. Гасан и Каве все още се караха и Нахри знаеше, че би трябвало да слуша внимателно, но изведнъж единственото, което искаше, бе да избяга от този ужасен палат и да открие брат си.

— Би трябвало да си благодарен — тъкмо казваше Гасан. — Осигурих и на двама ви живот тук. Заможни, уважавани, влиятелни…

— Стига да ти играехме по свирката — сопна се Каве. — По дяволите нашите желания, нашите амбиции; всичко е подчинено на великите планове на Гасан ал Кахтани. — Гласът му беше жесток. — И се чудиш защо Маниже те отхвърли.

— Подозирам, че причината да ме отхвърли, колкото и разочароващо да е, седи пред мен. — Гасан го гледаше пренебрежително, ала в сивия му поглед имаше неприязън, която не бе в състояние да скрие напълно. — Маниже очевидно имаше доста странен… вкус.

Търпението на Нахри внезапно се изпари.

— О, я престанете — изсъска тя. — Няма да стоя тук и да слушам как двама стари мъже се разправят за отдавна изгубената си любов. Къде е брат ми?

Лицето на Гасан помрачня, но той все пак отговори:

— На сигурно място. Където ще остане с хора, на които имам доверие, докато градът не се успокои.

— Искаш да кажеш, докато не ни принудиш да ти се подчиним — каза Нахри жлъчно. — И преди съм извървявала този път с теб. Защо просто не ни кажеш какво искаш?

Гасан поклати глава.

— Директна, както винаги, Бану Нахри… Само че познавам племето ти. Готов съм да се обзаложа, че в момента доста от девите са жадни за шафитска кръв, а е очевидно, че шафитите им отвръщат със същото. Така че нека да успокоим духовете. — Той се обърна към Каве. — Ти ще поемеш вината. Ще признаеш, че си инсценирал нападението над лагера и си въоръжил шафитите, които нападнаха процесията.

— Нямах нищо общо със случилото се на процесията — отвърна Каве разпалено. — Никога не бих направил нещо такова!

— Не ме е грижа — заяви Гасан безстрастно. — Ще поемеш отговорността. Съсипаният велик везир, тласнат към унищожение от собствения си изкривен фанатизъм. Ще признаеш, че си заговорничил срещу своята Бану Нахида, а след като свалиш товара на вината от плещите си, като си признаеш, Каве… — Гасан кимна хладно към стената. — Ще отнемеш собствения си живот.

Очите на Каве се разшириха и Нахри бързо пристъпи напред.

— Няма да ти позволя…

— Не съм свършил. — Нещо различно, по-трудно за разчитане, пробяга по лицето на Гасан. — Що се отнася до теб, Бану Нахида, искам да изпратиш писмо до малкия ми син и да му съобщиш, че си била арестувана и обвинена в съучастничество в опит за преврат. И че ще бъдеш екзекутирана утре призори, ако той не се предаде.

Нахри почувства как кръвта се отцеди от лицето й.

— Какво?

Гасан махна пренебрежително с ръка.

— Ако щеш вярвай, бих предпочел да не те замесвам, само че познавам сина си. Али може и да е готов да се пожертва мъченически, но изобщо не се съмнявам, че в мига, в който види подобно писмо с твоя почерк, ще се хвърли в краката ми.

— И тогава? — попита Нахри. — Какво възнамеряваш да правиш с него?

Студената развеселеност се изпари от лицето на Гасан.

— Ще бъде екзекутиран за измяна.

Не. Нахри изпусна дъха си, свила ръце в юмруци.

— Няма да ти помогна да му заложиш капан. Радвам се, че е сложил ръка на Цитаделата. Надявам се да сложи ръка и на палата!

— Няма да успее да го направи до изгрев-слънце — заяви Гасан с равен глас. — А ти не само ще напишеш това писмо, но ако се наложи, ще накарам да те завлекат на майдана и да ридаеш той да дойде да те спаси. В противен случай ще убия брат ти.

Нахри потръпна.

— Няма да го направиш. — Гласът й трепереше. — Няма да причиниш това на Мунтадир.

Веждите на Гасан се повдигнаха в лека изненада.

— Нищо не ти убягва, а? Само че, Бану Нахида, да, ще го направя. В действителност Мунтадир ще стори добре да държи сърцето си затворено. Излага се на риск с подобна привързаност в свят като нашия.

— Какво разбираш ти от привързаност? — намеси се Каве с обезумели очи. — Ти си чудовище. Ти и баща ти използвахте обичта на Маниже към брат й, за да я контролирате, а сега възнамеряваш да сториш същото с дъщеря й? — Каве се взираше яростно в него. — Как е възможно да твърдиш, че някога изобщо те е било грижа за нея?

Гасан се смръщи.

— Спести ми престореното благочестие, Каве. Ръцете ти са изцапани с твърде много кръв.

Само че думите на Каве бяха напомнянето, от което Нахри се нуждаеше.

Тя затвори очи. Беше полагала такива усилия да се защити от царя, да скрие слабостите си и да се погрижи в бронята й да няма никаква пролука. Той вече държеше съдбата на племето й в ръцете си, неведнъж бе използвал заплахата за насилие срещу тях, за да я принуди да му се подчини.

Само че усилията й бяха напразни. Защото той открай време бе разполагал с нещо много по-близо до нея. Скъпоценно. От самото начало беше вградил уязвимо място в бронята й, а Нахри дори не бе подозирала, че то е там.

Опита се да мисли. Ако Али беше превзел Цитаделата, това не беше обикновено дворцово брожение; по-голямата част от Царската стража сега беше извън властта на Гасан. Спомни си въздействащите вълни на гезирски, разнесли във въздуха, спомни си онова, което знаеше за девабадските квартали. Али спокойно можеше вече да е завладял Гезирския квартал. Шафитските райони.

Тя отвори очи.

— Вярваш, че може да го направи, нали? Вярваш, че Али може да те победи.

Очите на Гасан се присвиха.

— Това не е лъжица за твоята уста, Бану Нахида.

Нахри се усмихна; повдигаше й се.

— Напротив. Някога много ме биваше в това, забрави ли. Да разчитам онези, които си бях набелязала, да откривам слабостите им. Всъщност двамата с теб имаме това общо помежду си. — Нещо я задави. — А Джамшид… обзалагам се, че си се наслаждавал на тази тайна. — Тя наклони глава към Каве. — Обзалагам се, че си й се наслаждавал всеки път, когато си го виждал, обмисляйки възможности да си отмъстиш на мъжа, спечелил любовта на жената, която ти си желаел. Не би се отказал от това току-така.

Гасан се изпъна. Лицето му беше спокойно, но горещината в гласа му не й убягна.

— Това перчене няма да върне брат ти по-скоро.

Съжалявам, Джамшид. Толкова съжалявам. Нахри изпусна дъха си, потискайки ужасната дълбока тъга, която се бе вкопчила в сърцето й.

— Няма да ти помогна.

Очите на Гасан припламнаха.

— Моля?

— Няма да ти помогна — повтори Нахри, ненавиждайки се. — Няма да ти позволя да използваш брат ми против мен. По каквато и да било причина.

Гасан се приближи рязко до нея.

— Ако не го сториш, Бану Нахида, ще го убия. Ще го направя бавно и ще те накарам да гледаш. Така че защо не направиш услуга на всички ни и не се подчиниш още сега.

Каве се надигна с усилие, лицето му бе разкривено от тревога.

— Бану Нахри…

Гасан го зашлеви през лицето с опакото на ръката си. Царят очевидно беше по-силен, отколкото изглеждаше; ударът запрати Каве на земята, от устата му рукна кръв.

Нахри ахна. Ала непредизвиканото брутално насилие само още повече затвърди решението й. Гасан беше чудовище. Беше обаче отчаяно чудовище и Нахри трепереше при мисълта какво щеше да причини на Девабад след един провалил се опит за преврат.

Което означаваше, че тя трябва да стори всичко по силите си, за да не допусне опитът за преврат да се провали.

— Губиш си времето, Гасан. Няма да се прекърша. Този град тупти в кръвта на семейството ми. В моята кръв. — Гласът й потрепери леко. — В кръвта на брат ми. И ако последните Нахиди трябва да загинат, за да го спасят… — Тя успокои трепета си и вирна предизвикателно брадичка. — Значи, ще сме служили на хората си добре.

Гасан се взира в нея в продължение на един дълъг миг. Изражението му вече не беше непроницаемо и той не си направи труда да спори с нея. Нахри го беше разчела правилно.

И знаеше, че се кани да я унищожи заради това.

Той направи крачка назад.

— Ще кажа на Джамшид кой е в действителност. А после ще му кажа как сестра му, отегчена от това да спи с мъжа, когото той обича, предала и двама им, за да спаси един мъж, когото той мрази. — Думите на Гасан бяха груби. Това бе последният опит на един старец, заменил своята порядъчност за престол, който щеше да му бъде отнет насила от собствената му плът и кръв. — А после ще довърша започнатото от афшина ти и ще накарам да бичуват брат ти до смърт.

— Не, Гасан, почакай! — Каве се хвърли в краката на царя. — Тя не го мислеше наистина. Ще напише писмото… ааа! — изкрещя, когато Гасан го изрита в лицето и като го заобиколи, посегна към вратата.

С рев, Каве удари силно ръката си в камъните на пода. Нахри чу остро изпукване — пръстенът му се беше счупил.

Странна медна мъгла изригна от строшения скъпоценен камък.

Във времето, което й беше нужно, за да мигне, изпарението се бе разраснало достатъчно, за да обгърне великия везир.

— Каве, какво е това? — попита тя остро, докато медни пипала се протягаха напред, като ръката на танцьорка, опипвайки, търсейки.

Имаше нещо познато в движението, в металическото проблясване.

Царят хвърли поглед назад, по-скоро подразнен, отколкото нещо друго.

Изпарението връхлетя върху медната реликва в ухото му.

Тя начаса се стопи и Гасан изкрещя, стискайки главата си с ръце, когато течният метал се изля в ухото му. Печатът на Сулейман проблесна върху бузата му и Нахри се олюля, магията й беше обезсилена.

Ала това не трая дълго. Очите на царя се разшириха и застинаха, докато мъгла от мед забулваше сивите им дълбини.

А после Гасан ал Кахтани се свлече мъртъв в краката й.

Способностите й се завърнаха в миг. Тя запуши устата си с уплашен вик, взирайки се потресено в опръсканата с медни капки черна кръв, която рукна от ушите, устата и носа на царя.

— В името на Всевишния, Каве — прошепна тя. — Какво направи?

— Онова, което трябваше да бъде направено. — Каве вече отиваше към тялото на Гасан, стъпвайки без колебание в увеличаващата се локва кръв. Взе ханджара на царя и бързо преряза въжетата около китките си. — Нямаме много време — предупреди той. — Трябва да намериш Джамшид и да се погрижим за Мунтадир.

Нахри се взираше в него. Да не си беше изгубил ума? Стражите на Гасан бяха пред вратата. Невъзможно бе да избягат, камо ли да намерят Джамшид и да се „погрижат“ за Мунтадир, каквото и да означаваше това.

— Каве, мисля…

— Не ме е грижа какво мислиш. — Едва сдържаната враждебност в гласа му я потресе. — При цялото ми уважение… — Звучеше така, сякаш полага усилие да не закрещи. — Не си ти тази, която взема решенията тази вечер. Нещо, което очевидно е за добро. — Той я погледна с очи, пламтящи от гняв. — Ще отговаряш за избора, който направи току-що. Не тази вечер. Не пред мен… но ще отговаряш.

Една муха избръмча край ухото на Нахри. Тя почти не я забеляза; беше занемяла. А после друга прелетя покрай лицето й и я докосна по бузата.

Каве се обърна и погледна към небето. Още мухи прииждаха, рояк, задаващ се откъм езерото.

По лицето на Каве се разля мрачна решителност.

— Време е.

Иззад затворената врата долетя гневен вик.

Нахри начаса разпозна гласа.

— Мунтадир! — извика и се втурна към вратата.

Баща му може и да лежеше в локва кръв на земята, но в този миг Нахри имаше много по-голямо доверие на отчуждения си съпруг, отколкото на умопобъркания везир, който бе организирал кървави безредици и бе убил царя.

— Нахри? — долетя приглушеният глас на Мунтадир през вратата, по тона му личеше, че се кара със стражите от другата страна.

Каве се хвърли между Нахри и вратата.

— Мунтадир не може да влезе тук, Бану Нахри. Не може да бъде изложен на това.

— Изложен на какво? — изкрещя Нахри. — На това, че ти току-що уби баща му?

Но докато се мъчеше да мине покрай Каве, изведнъж осъзна за какво говори.

Медна мъгла се събираше над мъртвия цар. Искрящи частици като миниатюрни метални звезди се рояха над изтичащата кръв на Гасан, оформяйки облак, два пъти по-голям от онзи, който се бе излял от счупения пръстен на Каве.

Нахри инстинктивно отстъпи назад, ала изпарението се разля безобидно покрай нея и Каве, разделяйки се и полюшвайки се около кръста й като вълна. Мухи летяха над тях, цели дузини.

Мунтадир изкърти вратата.

— Не ме е грижа какво е казал! — изкрещя, мъчейки се да мине покрай двама стражи. — Тя ми е жена, по дяволите… — Дръпна се рязко, очите му бяха приковани в окървавеното тяло на баща му. — Абба?

Стражите реагираха светкавично.

— Царю!

Двама се хвърлиха към Гасан, другите двама — към Нахри и Каве. Мунтадир не помръдваше от прага, облегнат тежко на касата на вратата, сякаш тя бе единственото, което го задържаше изправен.

Мухите изведнъж лумнаха в миниатюрни пламъци и се стопиха в дъжд от пепел.

— Мунтадир, не бях аз! — изкрещя Нахри, докато един от стражите я сграбчваше. — Кълна се! Нямам нищо общо с това!

Вик раздра въздуха, крясък като грохота на океански вълни и рева на крокодил. Беше приглушен, далечен, ала накара всяко косъмче по тялото на Нахри да настръхне.

И преди бе чувала този рев.

Изпарението отново се хвърли в атака.

Стражите, които бяха отишли при Гасан, изкрещяха, стиснали главите си с ръце. Войникът, който я беше сграбчил, я пусна и отстъпи назад с вик, ала не беше достатъчно бърз. Реликвата му се изля в ухото му с отмъстителна скорост. Той запищя от болка, дерейки лицето си.

— Не. — Ужасеният шепот на Каве се вряза в крясъците. Очите му се впиха в Мунтадир, все така облегнат на прага. — Не така трябваше да стане.

Очите на Мунтадир бяха грейнали от страх.

Нахри не се поколеба. Скочи на крака и се втурна през павилиона, докато медният облак, сега тройно по-голям, политаше към съпруга й.

— Бану Нахида, почакай! — извика Каве. — Не…

Тя не чу какво друго имаше да й каже. С изпарението досами себе си, Нахри се хвърли върху Мунтадир.