Царство от мед

16. Дара

Дара седеше в шокирано мълчание, мъчейки се да осмисли онова, което Каве беше прочел на глас току-що.

Али въздъхна.

— Синът ти е отровил Ализейд ал Кахтани? — повтори той. — Твоят син? Джамшид?

Каве го изгледа свирепо.

— Да. — Дара примига. Думите в писмото, което Каве държеше, изобщо не се връзваха със спомена му за веселия, добросърдечен млад стрелец с печално искрена привързаност към своите кахтански потисници. — Но той им е верен.

— Верен е на един от тях — поправи го Каве. — Дано Създателят прокълне онзи дяволски емир. Мунтадир вероятно е в параноична, пиянска забрава, откакто брат му се завърна. Джамшид определено би направил нещо глупаво, за да му помогне. — Той хвърли подразнен поглед към Дара. — Навярно не си забравил, за да спаси чий живот синът ми посрещна шест стрели с тялото си.

— Да спасиш нечий живот и да го отнемеш са много различни неща, — Тревога, която никак не му харесваше, започна да се оформя в ума на Дара.

— И откъде изобщо знае как да отрови някого?

Каве прокара ръка през косата си.

— Библиотеката на Храма, предполагам. Открай време е запленен от познанието на Нахидите. Когато беше послушник, все загазваше, защото се бе промъкнал в архивите им. — Очите му се стрелнаха към Маниже. — Нисрийн каза, че тази отрова изглеждала подобна на…

— На някой от моите експерименти? — довърши Маниже. — Така е, макар да се съмнявам някой друг освен нея да го забележи. Джамшид трябва да се е натъкнал на някогашните ми записки. — Тя скръсти ръце с мрачно изражение. — Мисли ли, че някой го подозира?

Каве поклати глава.

— Не. Смятат, че е бил виночерпецът му, който бил убит в суматохата, макар Нисрийн да предупреждава, че все още разпитват служителите от кухнята. Казва освен това, че ако подозрението падне върху Джамшид, е готова да поеме вината.

Дара беше слисан.

— Какво? Извинявай, но защо би го сторила? Синът ти е виновен, и то наистина глупашки. Ами ако проследят съставките до лечебницата? Може да обвинят Нахри!

Маниже си пое дълбоко дъх.

— Сигурен ли си, че това писмо не може да бъде проследено по никакъв начин?

Каве разпери ръце.

— Взехме всички предпазни мерки, на които ти ни научи. Тя трябваше да се свърже с мен само в спешен случай. И с цялото ми уважение, Бану Нахида, времето ни изтича. — Той кимна към работната й маса. — Експериментите ти… успя ли да откриеш как да ограничиш…

— Няма значение. Вече не. — Маниже изпусна дъха си. — Опиши ми плана ни още веднъж — заповяда тя.

— Ще проникнем в града и ще обезвредим Царската стража с помощта на маридите и ифритите — отвърна Дара автоматично. — Част от хората ми ще останат назад с Визареш и неговите гули… — Трябваше да положи усилие да скрие отвращението в гласа си. — През това време ние ще продължим към палата. — Той премести поглед между Каве и Маниже. — Каза, че знаеш как да се погрижиш за царя?

— Да — отвърна Маниже рязко.

Дара замълча. Маниже от месеци беше страшно потайна и макар да не му се искаше да преминава границата, смяташе, че сега е добър момент да узнае истинските измерения на плановете им.

— Господарке, аз съм твоят афшин; вероятно ще е от полза, ако ми кажеш малко повече. — Гласът му се извиси в предупреждение. — Не знаем как ще реагира магията ми на печата на Сулейман. Ако царят успее да осакати уменията ми…

— Гасан ал Кахтани ще бъде мъртъв, преди който и да било от нас да стъпи в двореца. В момента го уреждам и ще мога да ти кажа повече след няколко дни. Но като стана дума за печата на Сулейман… — Погледът на Маниже се премести върху Каве. — Научи ли нещо повече за пръстена?

Лицето на великия везир посърна.

— Не, господарке. Опитах се да подкупя или придумам всички, които познавам, от наложници до учени. Нищо. Няма пръстен, който той да носи постоянно, в никой летопис не се споменава как се предава от един притежател на друг. Миналата година един историк беше екзекутиран само защото се опитал да проучи произхода на печата.

Маниже направи физиономия.

— Аз срещнах същия неуспех, а прекарах десетилетия, ровейки из архивите на Храма. Няма никакви текстове, никакви летописи.

— Нищо? — повтори Дара. — Как е възможно?

Успехът на плана им зависеше от това Маниже да се сдобие с пръстена с печата на Сулейман. Без него…

— Зейди ал Кахтани вероятно е заповядал да изгорят всички анали, когато е сложил ръка на трона — каза Маниже жлъчно. — Спомням си обаче, че Гасан се оттегли в уединение за няколко дни след погребението на баща си. Когато отново се появи, изглеждаше така, сякаш е преболедувал… а знакът на печата беше върху лицето му. — Тя замълча замислено за миг. — След това никога вече не напусна града. Като млад обичаше да ловува в земите отвъд Гозан. Ала след като стана цар, никога не отиде по-далече от планините на прага.

Каве кимна.

— Може би пръстенът с печата е свързан с Девабад… със сигурност никога не е бил използван, за да сложи край на която и да било война извън града. — Той погледна към Дара. — Освен ако по твое време нещата не са били различни?

— Не — бавно отвърна Дара. — Членовете на Нахидския съвет можеха да си го предават един на друг, редувайки се да служат с него. — Замисли се, мъчейки се да извика в ума си всичко, което си спомняше… Винаги му причиняваше болка да се връща към някогашния си живот. — Знаех го единствено благодарение на знака върху лицата им. Не помня да съм виждал никакъв пръстен.

След още един миг мълчание Маниже отново проговори:

— В такъв случай имаме нужда от сина му. Трябва да се погрижим Мунтадир да оцелее в първоначалната обсада, за да може да ни каже как да сложим ръка върху печата. Той е наследникът на Гасан. Не може да не знае.

— Тя изгледа Каве. — Можеш ли да се погрижиш за това?

Каве изглеждаше разтревожен.

— Не мисля, че това е нещо, което Мунтадир ще ни каже току-така… особено веднага след смъртта на баща си.

— А аз не мисля, че ще е особено трудно да принудим непрокопсания син на Гасан да проговори. Ако между тези двама принцове на пясъчните бълхи назрява конфликт, погрижи се хората ни, да не говорим пък за децата ни, да стоят настрани от него. Дара ще ти омагьоса едно килимче и ще те научи как да летиш с него. — Маниже отново се обърна към работната си маса. — Трябва да довърша това.

Дара последва Каве навън, сграбчвайки го за ръкава в мига, в който излязоха от палатката.

— Трябва да поговорим.

Каве му отправи подразнен поглед.

— Несъмнено можеш да ме научиш как да летя на един от твоите прокълнати от Създателя гоблени и по-късно?

— Не за това. — Дара го задърпа към палатката си. Не беше разговор, който искаше някой друг да чуе… нито тема, която очакваше Каве да посрещне добре.

Каве едва не се препъна, докато влизаше. Огледа се из палатката на Дара и изражението му стана още по-кисело.

— Спиш, заобиколен от оръжия? Наистина ли нямаш нито една лична вещ, която не сее смърт?

— Имам онова, от което се нуждая. — Дара скръсти ръце на гърдите си.

— Само че не сме тук, за да обсъждаме вещите ми.

— Тогава какво искаш, афшине?

— Искам да знам дали лоялността на Джамшид към Мунтадир ще се окаже проблем.

Очите на Каве пламнаха.

— Синът ми е лоялен дев, а след онова, което ти му причини, е истинска наглост да поставяш действията му под съмнение.

— Аз съм афшинът на Бану Маниже — заяви Дара. — Отговарям за военната й стратегия, както и за бъдещата сигурност на града ни… така че, да, Каве, трябва да знам дали един добре обучен някогашен войник с връзки в града — който току-що отрови политическия съперник на Мунтадир — ще представлява проблем.

Неприкрита враждебност се разля по лицето на Каве.

— Приключих с този разговор.

Той се обърна, за да си върви.

Дара си пое дълбоко дъх, ненавиждайки се за онова, което се канеше да направи.

— Робските ми умения се завърнаха през онази нощ… преди кораба — извика той тъкмо когато Каве стигна до отвора на палатката. — Беше за кратко… честно казано, все още не знам какво се случи. Ала, докато бях в салона на онази танцьорка, почувствах прилив на магия и ето че видях желанията й, мечтите й, разстлани пред мен като на длан. — Дара замълча за миг. — Имаше поне дузина. Слава, пари, приятно оттегляне от всички заедно с един вехнещ от любов Мунтадир. Ала когато надникнах в ума на Мунтадир… той не беше зает с танцьорката.

Каве спря, ръцете му се свиха в юмруци до тялото.

— Нямаше и трон, Каве. Никакви богатства, никакви жени, никакви мечти за царуване. Единственото желание на Мунтадир бе синът ти да бъде до него.

Другият мъж трепереше, все така обърнат с гръб.

Дара продължи, понижавайки глас:

— Не мисля нищо лошо на Джамшид, кълна ти се. Кълна се в Нахидите — добави. — И не е нужно нищо от това, което си кажем тук, да излиза от тази палатка. Ала, Каве… — Тонът му стана умолителен. — Бану Маниже разчита и на двама ни. Трябва да го обсъдим.

Дълъг миг на мълчание се проточи между тях, звънтенето на оръжия и жизнерадостното бъбрене на мъжете, които тренираха отвън, контрастираха с напрежението вътре.

А после Каве проговори.

— Не направи нищо — прошепна. — Джамшид получи шест стрели вместо него, а всичко, което Мунтадир стори, бе да му държи ръката, докато баща му остави момчето ми да страда. — Когато се обърна, имаше измъчен вид… и изглеждаше така, сякаш споменът го беше състарил. — Как може да причиниш това на някого, когото твърдиш, че обичаш?

Дара неволно си помисли за Нахри. Нямаше какво да отговори на Каве. Внезапно той също се почувства стар.

— Откога… — прокашля се, подозирайки, че все още нямаше да е нужно много, за да накара Каве да изхвърчи от палатката — има нещо между тях?

Лицето на Каве посърна.

— Поне от десет години — призна тихо. — Ако не и по-отдавна. В началото много внимаваше да го крие от мен. Боял се е, подозирам, че няма да одобря.

— Подобен страх е разбираем — каза Дара с тихо съчувствие. — Хората нерядко гледат накриво на подобни връзки.

Каве поклати глава.

— Не беше това. Искам да кажа… беше отчасти, ала името и богатството ни щяха да го защитят от най-лошото. Аз щях да го защитя. — Гласът му стана по-яростен. — Щастието и сигурността му са онова, което ме интересува, не клюките на хората. — Той въздъхна. — Проблемът беше Мунтадир. Джамшид си мисли, че понеже е чаровен и говори дивастийски, обича вино и развлича космополитния си двор, Мунтадир е различен. Ала той не е. Мунтадир е гезирец до мозъка на костите и винаги ще бъде верен преди всичко на баща си и семейството си. Джамшид отказва да го види, независимо колко пъти този мъж разбива сърцето му.

Дара се отпусна върху възглавницата си и потупа тази до себе си. Каве седна, макар и с неохотен вид.

— Бану Маниже знае ли?

— Не — бързо отговори Каве. — Няма да я тревожа с това. — Той разтърка посребряващите си слепоочия. — Мога да задържа Джамшид настрани по време на нападението и през първите няколко дни… Ако се наложи, ще го заключа. Ала когато научи за Мунтадир… за онова, което ще се случи, след като Маниже получи това, от което се нуждае… — Той поклати глава, а очите му помътняха. — Никога няма да ми прости.

— Тогава стовари вината върху мен — предложи Дара, макар че стомахът му се сви, докато го изричаше. — Кажи му, че Мунтадир е трябвало да бъде опазен жив като заложник, но аз съм го убил в пристъп на гняв. — Той извърна очи. — Бездруго именно това очакват всички от мен.

Защо да не го използва, за да облекчи тихичко скръбта между двамата Прамух. Вече ги беше наранил достатъчно.

Каве се взираше в ръцете си, въртейки златния пръстен на палеца си.

— Не знам дали има някакво значение — каза най-сетне. — На път съм да стана един от най-позорните предатели в историята ни. Не мисля, че Джамшид някога ще ме погледне по същия начин, независимо от това какво ще се случи с Мунтадир. Не мисля, че който и да е ще ме погледне по същия начин.

— Ще ми се да можех да ти кажа, че с времето ще стане по-лесно. — Погледът на Дара обходи палатката му, оръжията, които бяха единствените му притежания. Единствената му самоличност в този свят. — Предполагам, че репутацията ни е малка цена, ако това означава, че хората ни ще бъдат в безопасност.

— Слаба утеха, ако онези, които обичаме, никога вече не ни проговорят. — Каве го погледна. — Мислиш ли, че тя ще ти прости?

Дара знаеше кого има предвид Каве, дълбоко в сърцето си знаеше и отговора.

— Не — отвърна искрено. — Не мисля, че Нахри някога ще ми прости. Ала ще бъде в безопасност заедно с останалите от хората ни и отново ще се събере с майка си. Това е единственото, което има значение.

За пръв път, откакто беше видял Каве отново, в гласа на другия мъж се прокрадна нотка на съчувствие.

— Мисля, че двете ще се разберат отлично — каза той меко. — Нахри винаги ми е напомняла на майка си. Толкова много, че понякога болеше. Като момиче Маниже се наслаждаваше на интелигентността си по съвсем същия начин, по който и Нахри. Беше умна, очарователна, а усмивката й беше същинско оръжие. — Очите му се наляха със сълзи. — Когато Нахри заяви, че е нейна дъщеря, дъхът ми секна.

— Мога да си представя. Та нали си я мислел за мъртва.

Каве поклати глава, а лицето му помрачня.

— Знаех, че Маниже е жива.

— Но… — Дара се върна към думите на Каве. — Каза, че ти си намерил тялото й… толкова беше разстроен…

— Защото тази част беше истина — отвърна Каве. — Действително бях този, който се натъкна на спътниците на Маниже и Рустам, след като те изчезнаха. Изпепелената равнина, разкъсаните останки на техните спътници. Маниже, или жената, която мислех, че е Маниже, и Рустам с глави, които… — Разтреперан, гласът му заглъхна. — Върнах телата им в Девабад. Тогава за пръв път видях града, за пръв път се срещнах с Гасан… — Каве избърса очите си. — Не си спомням почти нищо от всичко това. Ако не беше Джамшид, щях да се хвърля върху погребалната й клада.

Дара беше слисан.

— Не разбирам.

— Тя е планирала да ги открия. — Лицето на Каве беше безизразно. — Знаела е, че съм единственият, на когото Гасан ще повярва, и се е надявала, че очевидната ми скръб ще я предпази от преследване. Ето докъде я тласна онзи демон.

Дара се взираше в него, изгубил дар слово. Не можеше да си представи да се натъкне по този начин на тялото на жената, която обича; вероятно наистина щеше да се хвърли върху погребалната й клада, макар че с неговата прокълната съдба някой сигурно щеше да намери начин да го издърпа назад. А това, че Маниже бе причинила нещо подобно на Каве — мъж, когото очевидно обичаше, — издаваше черна безпощадност, каквато Дара не бе предполагал, че притежава.

А после го осени друга мисъл.

— Каве, ако Маниже е била в състояние да симулира собствената си смърт по този начин, мислиш ли, че Рустам…

Каве поклати глава.

— Това бе първото, което я попитах, когато отново се видяхме. Единственото, което пожела да ми каже, бе, че е опитал магия, която не би трябвало да опитва. Не говори за него. — Каве замълча за миг и по лицето му пробяга отдавнашна скръб. — Те бяха много близки, Дара. Понякога ми се струваше, че Рустам бе единственият, който можеше да я накара да остане стъпила на земята.

Мислите на Дара се насочиха към собствената му сестра. Лъчезарната усмивка на Тамима и постоянните й пакости. Бруталния начин, по който беше убита… наказана вместо него.

А сега той се канеше да посее още бруталност, още кръвопролитие в техния свят. Вина се обви около сърцето му, стисна го за гърлото.

— Трябва да направиш всичко по силите си да откъснеш Джамшид и Нахри от Кахтаните, Каве. От всички тях — уточни, тъй като изобщо не се съмняваше, че Ализейд вече се опитва да си възвърне благоразположението на Нахри. — Това ще направи онова, което предстои, по-лесно.

Между тях отново се възцари тишина, преди Каве най-сетне да попита:

— Можеш ли да го направиш, афшине? Можеш ли наистина да превземеш града? Защото това… Не можем да преживеем всичко това отново.

— Да — тихичко отвърна Дара. Нямаше избор. — Може ли обаче да поискам нещо от теб?

— Какво?

— Не съм сигурен каква съдба ме очаква, след като завладеем Девабад. Не съм сигурен… — Замълча за миг, мъчейки се да открие точните думи. — Знам какво съм за хората от това поколение. Какво причиних на Джамшид, на Нахри… Възможно е да дойде ден, в който за Маниже ще бъде по-лесно да царува, ако Бича на Ки-зи не е до нея. Ти обаче ще бъдеш там.

— Какво искаш да ме помолиш, афшине?

Това, че Каве не се опита да отрече възможността за подобно бъдеще, говореше много, ала Дара потисна гаденето, което се надигна в него.

— Не й позволявай да стане като тях — каза забързано. — Маниже ти има доверие. Ще се вслушва в съветите ти. Не й позволявай да стане като Гасан.

Безмълвно, в сърцето си, той добави думите, които все още не беше изрекъл.

След три дни ръцете ти отново ще бъдат оплискани с кръвта на хиляди.

Дара затвори очи, опитвайки се да прогони тази мисъл. Никога не си беше представял, че би могъл да изпитва подобно отчаяние в навечерието на едно завоевание, което желаеше от векове. Определено не и когато беше Бича на Ки-зи, лукавият афшин, който в продължение на години не бе давал мира на Зейди ал Кахтани. Онзи мъж беше дързък бунтовник, пламенен лидер, който бе събрал останките от племето си и бе обединил хората си с обещание за по-добро бъдеще. За деня, когато щяха да нахлуят в Девабад като победители и да поставят един Нахид върху трона с шедуто. Тогава имаше и други, по-тихи мечти за себе си. Мимолетни фантазии за това как си възвръща семейната къща, как си взема жена и отглежда деца.

Никоя от тези мечти нямаше да се сбъдне сега и заради онова, което беше сторил, заради онова, което се канеше да направи, Дара нямаше право на тях. Щяха обаче да се сбъднат за Нахри и Джамшид. За войниците му. Техните деца щяха да бъдат първите деви от поколения насам, израснали без на врата им да е стъпил кракът на чужденец.

Трябваше да вярва в това.

Аленото слънце потъна зад планините и откъм огрения от светлината на огъня лагер долетяха ритмичните удари на барабан, добре дошло отвличане от мрачните му мисли. Събираха се, докато Маниже подготвяше церемонията за залеза на слънцето на импровизирания олтар — проста месингова купа, поставена върху обръч от камъни, и Дара не можеше да не си мисли с копнеж за великолепния лъскав олтар във Великия храм на Девабад.

Присъедини се към редицата уморени войници, пъхна длани в огнената пепел в мангала и ги прокара по ръцете си. Атмосферата беше приглушена, но това не го изненада. Смъртта на Мардонийе бе първият досег на повечето от войниците му с истинските способности на един зулфикар. Когато към това се добавеха и шушуканията, които той се опитваше да потисне, за изпарението, убило гезирските съгледвачи, атмосферата в лагера беше обяснимо напрегната и мрачна.

Маниже улови погледа му и му даде знак да се приближи.

— Намери ли марида? — попита го.

Дара сбърчи нос.

— Разлага се върху скалите на отсрещния бряг, все така уверен в моралното си превъзходство. Ала са готови да ни помогнат. Ясно дадох да се разбере какви ще са последствията, ако ни предадат.

— Да, не се съмнявам, че не си оставил никакво съмнение. — Черните очи на Маниже заблещукаха. Беше започнала да се отнася към Дара с обичайната си топла привързаност още на сутринта след скарването им. И защо не? Тя бе победила, поставяйки го категорично на мястото му само с няколко думи. — Е, готов ли си?

Отговорът му беше автоматичен.

— Винаги съм готов да служа на девите.

Маниже го докосна по ръката. От изблика на магия дъхът на Дара секна, спокойствие, подобно на пиянско отпускане, се разля в тялото му.

— Лоялността ти ще бъде възнаградена, приятелю — тихо каза тя. — Знам, че помежду ни е имало разногласия, и виждам, че стоиш на ръба на мрак. Ала хората ни ще знаят, че си го направил за тях. За всички тях. Задължени сме ти, затова ти обещавам, Дара… ще се погрижа да намериш щастие.

Дара примигна, чувствата, които се беше мъчил да потисне, докато се връщаше от езерото, се надигнаха, кипящи, в него.

— Не заслужавам щастие — прошепна той.

— Не е вярно. — Маниже го докосна по бузата. — Имай вяра, Дараявахуш е-Афшин. Ти си благословия, спасението на племето ни.

В сърцето на Дара се бореха противоречиви емоции. Създателят му беше свидетел колко отчаяно искаше да се вкопчи в думите й. Да се хвърли с цялото си сърце във вярата, която някога бе идвала с такава лекота, а сега бе неуловима.

Тогава си заповядай да го направиш. Той се взря в Маниже. Износеният й чадор и очуканата месингова купа пред нея може и да нямаха нищо общо с разкошните церемониални премени и ослепителния сребърен олтар във Великия храм, но тя си оставаше Бану Нахида — избраница на Сулейман, избраница на Всевишния.

Успя да извика някакво подобие на убеденост в гласа си.

— Ще се опитам — обеща. — Всъщност бих искал да сторя нещо за всички вас след края на церемонията. Подарък, който да повдигне духа ви.

— Звучи прекрасно. — Тя кимна на останалите, насядали по тревата. — Присъедини се към другарите си. Искам да се обърна към всички ви.

Дара се настани до Иртемиз. Маниже вдигна ръка за благословия и той наведе глава заедно с останалите, долепил длани пред себе си. Изумрудът на пръстена му улови угасващата светлина, проблясвайки през саждите, полепнали по пръстите му. Загледа как Маниже извършва свещените движения: наля прясно масло в стъклените лампи, които се поклащаха в къкрещата вода, и ги запали с горяща кедрова съчка. Притисна я до челото си, белязвайки го със свещената му пепел. Затвори очи и устните й се задвижиха в безмълвна молитва.

А после пристъпи напред.

— Всички изглеждате ужасно — заяви направо. Раменете на неколцина от девите наоколо увиснаха при тези думи. После обаче устните на Маниже се извиха в рядка искрена усмивка. — Няма нищо — добави тя меко. — Нормално е да се чувствате ужасно. Последвахте ме в една мисия, която сигурно ви се струва почти непостижима, и го сторихте с покорство, което ще ви спечели място във вечните градини на Създателя. Държахте си езика зад зъбите, когато несъмнено сте имали толкова много въпроси. — Очите й ги обходиха, спирайки се подред върху всеки мъж и всяка жена. — И ви обещавам едно, деца мои… било на този или на онзи свят, вие и вашите близки ще бъдете осигурени. Съплеменниците ни ще славят имената ви в легенди и ще палят приношения пред образите ви във Великия храм.

Тя мина пред олтара.

— Ала това време още не е дошло. Подозирам, тревожите се, че прибързваме. Че прибягваме към мрачни и жестоки методи. Че да нападнем, когато хората отбелязват скъп празник, е нередно. Отговорът ми е: времето ни свърши. С всеки изминал ден гоненията на Гасан срещу хората ни стават все по-страшни. Войниците му вилнеят из земите ни и плячкосват домовете ни. Да вдигнеш глас срещу него, означава да си навлечеш смъртта. Каве ми съобщи, че смесенокръвният му син, екстремистът, който се осмелява да се нарича Убиеца на афшини, се е завърнал в Девабад, за да разбуни още повече своите мръснокръвни поддръжници.

Дара настръхна. Не това им беше съобщил Каве и макар да не беше сляп за онова, което Маниже целеше, лекотата, с която изопачи истината, твърде много му напомни за онзи, който седеше на девабадския престол сега.

Маниже продължи:

— По друго време тази новина би ме зарадвала. В действителност малко неща биха ми доставили по-голямо удоволствие от това да видя как Кахтаните стават жертва на собствения си кървав фанатизъм. Ала пясъчните бълхи не действат така. Те се събират на рояци и поглъщат всичко по пътя си. Насилието им ще се разпростре. Вече се е разпростряло. То ще потопи града ни в хаос. — Гласът й беше нисък и настойчив. — И девите ще бъдат тези, които ще платят цената. Винаги сме ние. По стените на Великия храм и така висят иконите на твърде много мъченици и онези от вас, които са били част от Отряда на девите, с очите си са видели зверствата на шафитите, когато ви изхвърлиха от Цитаделата.

Маниже махна към последните лъчи на изчезналото слънце, а после коленичи и взе шепа пясък.

— Това е нашата земя. От Перлено море до праха на равнините и планините на Девабад. Сулейман я даде на нашето племе, на онези, които му служиха най-вярно. Предците ни изтъкаха град от магия, чиста магия на девите, за да създадат чудо, каквото светът никога не бе виждал. Издигнахме остров от дълбините на обитавано от маридите езеро и го напълнихме с библиотеки и градини за отдих. Крилати лъвове летяха в небесата над него, а по улиците му нашите жени и деца се разхождаха в пълна безопасност. Чували сте разказите на афшина. За някогашната слава на Девабад. За великолепието му. Поканихме други племена, за да го споделят с нас, опитахме се да ги учим, да ги направляваме, а те се обърнаха против нас.

Очите на Маниже припламнаха и тя пусна праха.

— Предадоха ни по най-ужасния възможен начин. Откраднаха града ни. А после, сякаш не им беше достатъчно да нарушават закона на Сулейман в собствените си земи, оставиха шафитските изчадия да осквернят нашите. До ден днешен те държат онези окаяни създания край себе си, за да им слугуват. И дори по-лошо! Представят ги за децата на джинове, омърсявайки необратимо кръвта на родовете си и излагайки всички ни на опасност.

Тя поклати глава и по лицето й се разля тъга.

— И все пак твърде дълго не виждах никакво спасение. Градът зовеше мен, зовеше и брат ми Рустам със сила, от която сърцата ни се свиваха от болка. Изглеждаше обаче прекалено опасно дори да мечтаем за по-добро бъдеще. Заради безопасността на всички ни аз прекланях глава, докато Гасан ал Кахтани се разполагаше върху престола на моите предци. И тогава… — Маниже замълча за миг. — Тогава Създателят ми изпрати знак, който бе невъзможно да пренебрегна.

Тя махна на Дара да се изправи. Той се подчини, приближавайки се до нея.

Маниже положи ръка на рамото му.

— Дараявахуш е-Афшин, най-великият ни воин, мъжът, пред когото самият Зейди Ал Кахтани трепереше. Завърнал се при нас, освободен от проклятието на Сулейман, също толкова могъщ, колкото легендарните ни праотци. Деца мои, ако търсите доказателство за благосклонността на Създателя, то е пред вас в лицето на Дара. Предстоят ни трудни дни. Възможно е да се окажем принудени да действаме по начин, който изглежда брутален. Уверявам ви обаче в едно: всичко това е необходимо.

Маниже замълча за миг, може би за да прецени ефекта от думите си. Дара видя, че някои от лицата пред него грееха с удивление, но не всички. Мнозина изглеждаха несигурни, притеснени.

Той можеше да й помогне с това.

Пое си дълбоко дъх. Най-прагматично би било да смени предпочитаната си форма, ала при мисълта да го стори пред целия лагер го изпълваше срам, така че вместо това вдигна ръце, оставяйки горещината да затанцува по тях на димящи златни вълни.

Те докоснаха първо огнения олтар и струпаните камъни се стопиха, сливайки се в искряща мраморна основа; очуканата месингова купа се превърна в истински сребърен съд, искрящ, докато приемаше очертания от умиращите лъчи на слънцето. Димът се завихри около Маниже, превръщайки простичките й дрехи в деликатната синьо-бяла коприна на церемониална рокля, преди да се надигне над останалите им последователи.

Дара затвори очи. В мрака на ума си извика образа на изгубения си град. Видя как се храни и се смее заедно с афшинските си братовчеди между тренировките. Видя празници, прекарани заедно със сестра му, видя как отмъква лакомства, докато майка му и лелите му готвеха. Видя как препуска в галоп през равнините край река Гозан заедно с най-близките си приятели, а вятърът свири в ушите им. Нито един от тези хора не беше оцелял в опустошаването на Девабад. Той даде магия на копнежа в сърцето си, на болката, която очакваше винаги да си остане там.

Разнесоха се ахвания. Дара отвори очи, мъчейки се да не припадне, докато магията изцеждаше силите му.

Сега воините му седяха върху разкошен килим, изтъкан от зелена вълна с цвета на пролетна трева, в искрящите нишки бяха вплетени миниатюрни живи цветя. Мъжете бяха облечени в еднакви униформи, сиво-черни палта и раирани гамаши, каквито бяха носили братовчедите му афшини. Върху бяла ленена покривка зад тях беше подредено угощение и само с едно вдъхване на миризмата Дара разбра, че ястията бяха по рецепти на семейството му. Простите плъстени палатки бяха заменени от обръч копринени шатри, които се вълнуваха във въздуха като дим, а в оградената с мрамор кошара подскачаха и пръхтяха десетки абаносовочерни коне с пламтящи златни очи.

Не, не просто подскачаха. Погледът на Дара се спря върху конете. Те имаха крила — по четири трептящи крила, по-тъмни от непрогледна нощ и движещи се като сенки. Афшинът у него незабавно видя ползата от тези чудни създания — те по-бързо щяха да отведат войниците му в палата. Ала дълбоко в сърцето си, о, тази изменническа част на сърцето му… как само му се прииска да открадне един и да избяга от тази лудост.

Маниже го стисна за рамото, възползвайки се от неприкритото страхопочитание на своите последователи.

— Вижте — разнесе се гласът й в притихналия въздух. — Вижте това чудо, този знак за благословията на Създателя! Отиваме в Девабад. Ще си го вземем обратно. — Гласът й се извиси, отеквайки в сгъстяващия се мрак. — Ще изтръгнем Цитаделата от основите й и Кахтаните от леглата им. Няма да намеря покой, докато онези, които ни нараниха, онези, които заплашват жените и децата ни в града, който е наш по волята на Създателя, не бъдат хвърлени в езерото и вълните погълнат телата им. — От яката й излизаше дим. — Ще посрещнем новото поколение начело на всички джинове, каквато бе волята на Сулейман.

Един младеж пристъпи напред и се хвърли в краката на Маниже.

— За Нахидите! — провикна се той. — За нашата господарка!

Онези, които бяха най-близо до него, последваха примера му, падайки като вълна в краката на Маниже. Дара опита да си представи Нахри и Джамшид до нея не просто в безопасност, а наметнати с мантията на славното наследство, от което бяха лишени твърде дълго.

Ала по тялото му вече се разливаше скверна горещина. Потисна я с усилие, докато очите на Маниже се спираха върху него с очакване… и следа от предизвикателство.

Той се отпусна послушно на колене.

— За Нахидите — промълви.

Удовлетворен триумф отекна в гласа й:

— Елате, деца мои. Нека вземем благословията си, а после ще се насладим на угощението, което нашият афшин ни измагьоса. Веселете се! Отпразнувайте онова, което се каним да сторим!

Дара отстъпи назад, мъчейки се да не се препъне и търсейки лъжа, която да му помогне да избяга, преди слабостта му да бъде забелязана.

— Конете… — избъбри, давайки си сметка, че оправданието му не струва. — Ако нямате нищо против…

Отдалечи се със залитане. За щастие, останалите се бяха скупчили около Маниже, а той забеляза достатъчно кани с вино, докато минаваше покрай угощението — едва ли някой щеше да усети липсата му за известно време. Потъна между палатките, оставяйки прииждащия сумрак да го погълне. Не беше направил обаче и четири крачки, преди да падне на ръце и колене, раздиран от пориви да повърне.

Зрението му се замъгли. Затвори очи, а барабаните биеха болезнено в главата му, докато пръстите му се вкопчваха в пръстта.

Преобрази се, глупако. Не бе в състояние да се възстанови от магията, която бе направил току-що, докато се намираше в смъртната си форма. Опита се да се превъплъти, отчаян да остави огъня, който пулсираше в сърцето му, да залее треперещите му крайници.

Нищо не се случи. Пред очите му лумнаха звезди, в ушите му отекваше металически звън. Обзет от паника, той опита отново.

Горещината дойде… ала не огън се обви около крайниците му. А ефирен полъх от небитие.

И ето че Дара изчезна. Безтегловен. Безформен и въпреки това — по-жив, отколкото когато и да било. Усещаше жуженето на задаващата се буря във въздуха, уютната топлина на лагерните огньове. Шепотът на невидими създания като че ли го зовеше, светът блещукаше и се движеше със сенки и форми и абсолютна, необуздана свобода го подтикваше да полети…

Върна се рязко в тялото си, по чиято кожа играеха пламъци. Остана да лежи там, закрил лицето си с ръце.

— Окото на Сулейман — прошепна поразен. — Какво беше това?

Знаеше, че би трябвало да бъде ужасен, ала краткото усещане бе опияняващо.

Легендите на племето му нахлуха в ума му — истории за превъплъщенци, за пътуване през пустинята като топъл вятър. Това ли беше направил току-що? В това ли се беше превърнал?

Дара седна. Вече не беше изтощен, нито му се повдигаше; сега се чувстваше почти зашеметен от щастие. Настръхнал, сякаш бе докоснал искра на енергия и тя все още циркулираше в тялото му. Искаше му се да опита отново, да види какво е усещането да се понесе със студения вятър, да прелети над увенчаните със сняг планински върхове.

Смях и музика откъм угощението привлякоха вниманието му, напомняне за хората му, настойчиво като дръпване на кучешка каишка.

Ала навярно за пръв път в живота си Дара не мислеше за отговорността си към своето племе. Омагьосан и съблазнен, отново опита да се докосне до магията.

Този път тя стана още по-бързо, тежестта на тялото му изчезна и той се завъртя, смеейки се сам, докато пръст и листа се вихреха и танцуваха около него. Чувстваше се огромен и едновременно с това неописуемо лек, ветрецът го отвя в мига, в който той му позволи. За броени секунди езерото се превърна в искрящо огледало от лунна светлина далече под него.

И Създателят му беше свидетел… какво великолепие се разстла пред него. Плашещите планини сега изглеждаха гостоприемни, острите върхове и зловещите им сенки — лабиринт, в който да се втурнеш, да изследваш. Усещаше горещината, процеждаща се през дебелата кора на земята, морето от разтопени скали, което течеше в сърцето й, цвърчащо там, където срещнеше вода и вятър. Всичко пулсираше от активност, от живот, от необуздана енергия и свобода, които той изведнъж пожела повече от всичко на света.

Не беше сам. Имаше и други създания като него, в същото състояние на безформеност. Дара ги усещаше, чуваше прошепнати покани и закачлив смях. Толкова лесно би било да улови нечия призрачна ръка и да полети към царства, които дори не бе предполагал, че съществуват.

Поколеба се, раздиран от копнеж. Ами ако не успееше да се върне? Ами ако не съумееше да открие пътя обратно, когато хората му имаха най-голяма нужда от него?

Решимостта на Маниже — нейната заплаха — го сграбчи. Виждаше я как отприщва отровата, но не успява да превземе града. Виждаше как един освирепял Гасан изтръгва медната си реликва, преди да го е убила, а после сграбчва Нахри за косата. Как я завлича пред майка й и забива зулфикар в сърцето й.

Страх, гъст и давещ, го завладя, а заедно с него — паническо желание да се върне. Стори го далеч не така изящно, приемайки смъртните си очертания, докато все още беше във въздуха. Сблъсъкът със земята изкара въздуха от дробовете му.

Борейки се да си поеме дъх, раздиран от болка, Дара не беше сигурен колко дълго остана да лежи там, примигващ срещу безбройните звезди над главата му, преди познат кикот да привлече вниманието му.

— Е — провлачи познат глас. — Доста време ти отне, докато го научиш. — Визареш пристъпи напред, оглеждайки тялото му. — Нужда от помощ? — предложи присмехулно, протягайки ръка с хищни нокти. — Препоръчвам ти следващия път да се приземиш, преди да се превъплътиш.

Дара бе толкова поразен, че дори позволи на ифрита да му помогне да седне, облягайки се тежко на дънера на едно изсъхнало дърво.

— Какво беше това? — прошепна.

— Онова, което бяхме някога. — Копнеж изпълни гласа на Визареш. — Онова, на което бяхме способни някога.

— Но… — Дара се мъчеше да намери думи. Никоя от тях не изглеждаше достойна да опише магията, която беше преживял току-що. — Но това беше толкова… умиротворяващо. Толкова красиво.

Жълтите очи на ифрита се присвиха.

— Защо го намираш за изненадващо?

— Защото не това разказват нашите истории — отвърна Дара. — Първите деви били злосторници. Те мамели и преследвали човеците за собствените си…

— О, забрави проклетите човеци поне за малко. — Раздразнение разкриви огнените черти на Визареш. — Племето ти е направо обсебено. При всичките ви закони за това да се държите настрани от човеците, сте станали досущ като тях с дребнавите си политики и постоянни войни. Ето! — Той стисна ръката на Дара и с прилив на магия тя се превърна в пламък. — Ето за какво сте направени. Създадени сте, за да горите, да съществувате между световете… не да се събирате в армии, да вричате живота си на лидери, които го захвърлят с лека ръка.

Думите попаднаха твърде близо до съмненията, които Дара се опитваше да опази погребани дълбоко.

— Бану Маниже няма да захвърли живота ни с лека ръка — защити я рязко. — Наш дълг е да спасим хората си.

Визареш се изкикоти.

— Ах, Дараявахуш, винаги ще има хора за спасяване. Както и коварни мъже и жени, които ще намерят начин да се възползват от това чувство за дълг и да го впрегнат за собствената си облага. Ако беше мъдър, ако беше истински дев, щеше да се изсмееш в лицето на твоята Маниже в мига, в който те съживи, и да отлетиш с вятъра. Щеше да се наслаждаваш на всичко това, на възможността за всички прекрасни нови неща, които би могъл да научиш.

Дара затаи дъх, усетил жегване на мъчителен копнеж в гърдите си.

— Безцелно, самотно съществувание — отвърна, влагайки в гласа си презрение, каквото не изпитваше съвсем.

— Живот на странстване и удивление — поправи го Визареш с глад в очите. — Мислиш ли, че не знам какво изпита току-що? Има светове, които не можеш да видиш като смъртен, създания и царства, които не можеш дори да си представиш. Намирахме си някой, когато не искахме да бъдем сами, разделяхме се дружелюбно, когато отново дойдеше време да пътуваме с ветровете. Понякога краката ми векове наред не докосваха земята. — В гласа му се прокрадна носталгия, усмивка изви устните му. — Макар че, признавам си, когато я докоснеха, обикновено беше заради съблазънта на човешките развлечения.

— Именно тези развлечения ви навлякоха гнева на един от пророците на Създателя — изтъкна Дара. — Струва ви съществуването, което описваш с такава обич.

Визареш поклати глава.

— Сулейман не ни наказа заради някоя и друга забежка с човеците. Или поне това не беше цялата причина.

— Каква беше тя тогава?

Ифритът се усмихна сатанински.

— Откога задаваш въпроси? Мислех, че просто се подчиняваш.

Дара сдържа гнева си. Може и да презираше ифритите, но като че ли започваше да ги разбира… или поне да разбира какво бе чувството да си последният от своя вид.

И беше страшно любопитен да чуе какво има да каже Визареш.

— Аз пък си мислех, че ти искаш да науча нови неща — добави надменно. — Освен ако не е било просто перчене и в действителност не знаеш нищичко.

Очите на Визареш затанцуваха.

— Какво ще ми дадеш, ако ти кажа?

Дара се ухили.

— Няма да те разбия в планината.

— Винаги си изпълнен с такава агресия, Дараявахуш. — Визареш го изгледа, подръпвайки и извивайки огнена лента между дланите си, сякаш беше играчка. Изведнъж седна срещу Дара. — Е, добре. Ще ти кажа защо Сулейман ни прокле. Не беше, защото си играехме с човеците… беше, защото воювахме с маридите заради тези човеци.

Дара се намръщи. Никога досега не беше чувал подобна история.

— Вдигнали сме се на война срещу маридите заради човеци?

— Да — отвърна Визареш. — Помисли, Дараявахуш. Спомняш ли си как Аешма призова марида в това езеро?

— Накара ме да убия един от поклонниците му — бавно каза Дара. — Човешки поклонник. Каза, че маридът ще е принуден да отговори.

— Именно.

— Именно какво?

Визареш се приведе към него, сякаш споделяше тайна.

— Сделки, Дараявахуш. Дългове. Някой човек ме призовава, за да отровя съперника му, а после аз вземам тялото му, за да го превърна в гул. Село, чиято реколта пресъхва, предлага кръвта на един от пищящите си жители на реката и маридите им изпращат вода, пълнейки нивите им с плодороден нанос.

Дара се дръпна назад.

— Говориш за зли неща.

— Кой да предположи, че Бича на Ки-зи бил толкова чувствителен. — Когато Дара го изгледа яростно, той сви рамене. — Ако щеш вярвай, някога бях съгласен с теб. Собствената ми магия ми беше достатъчна, ала не всички деви мислеха по същия начин. Харесваше им робството на човешката преданост и я насърчаваха навсякъде, където можеха. Което никак не се нравеше на маридите.

— Защо не?

Визареш се заигра с очуканата бронзова верижка, която носеше около врата си.

— Маридите са древни създания, по-стари дори от девите. Човешките традиции, които ги подхранват, били установени още преди човеците да започнат да издигат градове. И когато някои от тези човеци започнаха да предпочитат нас? — Визареш изцъка с език. — Жаждата за отмъщение на маридите може да се мери с тази на твоите Нахиди и Кахтани. Ако някой човек се извърнел от тях, за да потърси застъпничеството на дев, те удавяха цялото му село, в отплата, ние започнахме да правим същото. — От гърдите му се откъсна пресилена въздишка. — Наводни и изпепели достатъчно градове и ето че се оказваш завлечен пред някакъв беснеещ човешки пророк, който притежава магически пръстен.

Дара се мъчеше да осмисли чутото.

— Ако всичко това е вярно, звучи така, сякаш наказанието е било напълно заслужено. Само че не разбирам нещо… Ако маридите също са били отговорни, защо не са били наказани?

Визареш му отправи подигравателна усмивка, разкриваща извитите му хищни зъби.

— Кой казва, че не са? — Объркването на Дара като че ли му доставяше удоволствие. — От теб би излязла по-добра компания, ако беше умен. Как само бих се смял, ако можеше да видиш хаоса, който един истински дев би посял на твое място.

Няма да посея никакъв хаос. Ще си тръгна. Дара потисна тази мисъл в мига, в който тя се появи.

— Аз не съм като теб. — Погледът му се спря върху верижката, с която Визареш продължаваше да си играе, и раздразнението му изригна. — А ако ти беше умен, нямаше да носиш това в мое присъствие.

— Това? — Ифритът откачи верижката от бронзовия си нагръдник. Три железни пръстена висяха от нея, увенчани с изумруди, които примигваха с неестествена злост. — Вярвай ми, Дараявахуш, не съм такъв глупак, че да докосна някой от последователите ти, дори да ме умоляват да го направя. — Той помилва пръстените. — Сега са празни, ала ме спасиха през някои мрачни векове;

— Поробването на душите на събратята ти деви те е спасило?

В очите на ифрита за пръв път лумна истински гняв.

— Не бяха мои събратя — сопна се той. — Бяха слаби, хленчещи създания, отдали лоялността си на така наречените лечители, нахидските кръвни отровители, които преследваха истинските ми събратя. — Той подсмръкна. — Би трябвало да са благодарни за силата, която им дадох; позволих им да вкусят онова, което бяхме някога.

Тръпки полазиха по гърба на Дара от думите на Визареш, но той се радваше за това. Защо изобщо му позволяваше да пълни ума му с мечти и най-вероятно лъжи, които щяха да го откъснат от Маниже? Толкова ли бе глупав, че бе забравил колко лъжовни можеха да бъдат ифритите?

Той се изправи на крака.

— Може и да не си спомням времето си като роб, но те уверявам, че не бях благодарен да бъда принуден да отдавам магията си, независимо колко могъща бе тя, в служба на изпълнени с насилие човешки прищевки. Беше окаяно съществуване.

И той се отдалечи, без да дочака отговора на Визареш. Пред себе си чуваше смях и музика от пиршеството от другата страна на палатките. Нощта се бе спуснала, тънкият сърп на луната и изобилието от звезди караха бледите палатки и костенобелият бряг да сияят с отразената небесна светлина. От уханието на ориз с подправки и вишни и овесена каша с шамфъстък — рецепти на семейството му — отново го прониза болка. Окото на Сулейман, как бе възможно все още да му липсват толкова?

Едно по-близко — и доста пиянско — кискане привлече вниманието му.

— … какво ще направиш за това?

Беше Иртемиз, скрила закачливо бутилка вино зад гърба си. Бахрам, който бе обвил ръце около кръста й, когато двамата изникнаха пред очите му, пребледня при вида на Дара.

— Афшине! — Отдръпна се от Иртемиз толкова бързо, че едва не се препъна. — Аз, ъ, не искахме да ти се натрапим. Да се натрапим на мрачните ти мисли. — Очите му грейнаха от смущение. — Не мрачни мисли! Нямах това предвид. Не че има нещо лошо…

Дара махна с ръка, мъничко засрамен.

— Няма нищо. — Огледа ги, забелязвайки, че палтото на Иртемиз беше разкопчано, а коланът на Бахрам липсваше. — Е, нима угощението не ви харесва?

Иртемиз се усмихна леко, а по бузите й се разля червенина.

— Просто тръгнахме да се поразходим. Нали разбираш, та по-добре да… ъ, да се подготвим за толкова тежка храна.

Дара изсумтя. По друго време може би щеше да се опита да сложи край на подобни срещи — не му трябваха любовни караници между войниците му. Но със смъртоносната мисия, която ги очакваше след броени дни, реши, че надали ще навреди.

— Намерете си друга посока, в която да се разхождате. Визареш се спотайва натам. — Макар да бе леко кисел, не можа да се сдържи и добави: — Ако тръгнете по източния бряг, ще откриете едно прекрасно заливче.

Бахрам като че ли си умираше от срам, но Иртемиз се усмихна широко, а в тъмните й очи припламнаха весели искри. Тя улови младия мъж за ръката.

— Нали чу нашия афшин — каза тя и задърпа Бахрам натам със смях.

Дара се загледа след тях. Тиха тъга се прокрадна в душата му, докато стоеше сам. Внезапно другарите му му се сториха толкова млади, толкова различни.

Това не е моят свят. Разбираше го по-ясно от всякога. Държеше на тези хора, обичаше ги, ала светът, от който идваше, бе изчезнал. И никога нямаше да се върне. Той винаги щеше да бъде мъничко встрани.

Като ифритите. Ненавиждаше това сравнение, но то беше удачно. Ифритите бяха чудовища, в това нямаше съмнение, но едва ли им бе лесно да гледат как унищожават света им и да го съграждат наново, да прекарат хилядолетия, опитвайки се да го уловят наново, докато бавно един по един загиват.

Дара не беше готов да погине. Затвори очи и си спомни опияняващото усещане от това да е безтегловен, начина, по който тъмните планини сякаш го зовяха. Този път не можа да потисне копнежа в сърцето си, така че го остави, скрит под нов пласт от решителност. По дяволите игрите на ифритите и отдавна изгубените тайни на маридите — мястото им беше в едно минало, което той нямаше да допусне да го пороби отново.

Щеше да сложи край на тази война заради своите събратя и щеше да се погрижи да бъдат в безопасност.

А после може би щеше да е време да открие какво друго предлага светът.