Царство от мед

1. Нахри

Нахри затвори очи и повдигна лице към слънцето, наслаждавайки се на топлината му върху кожата си. Пое си дълбоко дъх, опиянявайки се от земния мирис на далечните планини и свежия бриз откъм езерото.

— Закъсняват — възнегодува Мунтадир. — Винаги закъсняват. Мисля, че им харесва да ни гледат как ги чакаме на слънцето.

Зейнаб изсумтя.

— Диру, нито веднъж в живота си не си пристигнал за каквото и да било навреме. Наистина ли искаш да се разправяш за това?

Без да обръща внимание на дрънкането им, Нахри пое още една глътка свеж въздух, опивайки се от спокойствието. Рядкост бе да й позволят подобна свобода и тя възнамеряваше да се наслади на всяка минута от нея. От тежък опит бе научила, че няма друг избор.

Първият път, когато се бе опитала да се измъкне тайно от двореца, бе скоро след нощта на лодката. Отчаяно се нуждаеше от нещо, с което да отвлече мислите си, копнееше да броди из кътчета на града, които все още не беше посещавала, места, където нямаше да бъде преследвана от мисли за Дара.

В отговор Гасан бе накарал да доведат прислужницата й Дунор пред нея. Беше омагьосал езика на момичето, задето не беше докладвало за отсъствието на Бану Нахида, открадвайки му завинаги способността да говори.

Следващия път Нахри бе тласната от пристъп на непокорство. Много скоро щеше да се омъжи за Мунтадир. Тя беше Бану Нахида. Кой беше Гасан, че да я държи под ключ в града на предшествениците й? Този път бе действала по-предпазливо, погрижила се бе придружителките й да имат алибита и бе използвала палата, за да я обгърне в сенки и да я преведе през най-пустите коридори.

Въпреки това Гасан я беше разкрил. Довлякъл бе пред нея спящия страж, покрай когото тя се бе промъкнала, и бе накарал да го бичуват пред очите й, докато на гърба му не бе останала и ивица кожа, която да не е обляна в кръв.

Третия път Нахри дори не се бе опитвала да се измъкне. Наскоро омъжена за Мунтадир, един слънчев ден тя просто бе решила да се върне пеша в палата от Великия храм, вместо да се прибере с охраняваната си носилка. И през ум не й беше минало, че Гасан — сега неин свекър — ще го е грижа. По пътя се бе отбила в едно малко кафене в Квартала на девите и бе прекарала няколко прекрасни минути, бъбрейки си с изненаданите му и зарадвани собственици.

На следващия ден Гасан бе заповядал да доведат двойката в двореца. Този път дори не беше нужно да наранява когото и да било. В мига, в който зърна уплашените им лица, Нахри бе паднала на колене и се бе заклела никога повече да не ходи където и да било без позволение.

Което означаваше, че сега не отхвърляше никоя възможност да избяга от стените на двореца. Ако не се брояха заяждането на принца и принцесата и крясъците на един ястреб, езерото беше съвършено спокойно, въздухът я обвиваше в благословен покой.

Облекчението й не остана незабелязано.

— Съпругата ти изглежда така, сякаш някой току-що я е освободил след столетие, прекарано в тъмница — промърмори Зейнаб на няколко крачки от там. Каза го тихо, но Нахри страшно я биваше да чува дори думи, изречени шепнешком. — Даже на мен започва да ми става жал за нея, а последния път, когато пихме чай заедно, една лиана в градината й ми изтръгна чашата от ръката.

Мунтадир й изшътка.

— Сигурен съм, че не е било нарочно. Понякога то просто… се случва, когато тя е наблизо.

— Чух, че една от статуите на шедутата ухапала войник, който ударил помощницата й.

— Да не беше удрял помощницата й. — Шепотът на Мунтадир стана по-остър. — Стига с тези клюки. Не искам подобни неща да стигнат до ушите на абба.

Нахри се усмихна под воала си. Въпреки че бяха женени от близо пет години, Мунтадир рядко вземаше нейната страна пред семейството си.

Отвори очи, наслаждавайки се на гледката пред себе си. Беше красив ден, един от малкото, в които нито едно облаче не засенчваше ярката бездънна синева на девабадското небе. Тримата чакаха пред някога великолепното пристанище на града. Макар че доковете все още се използваха, останалата част от пристанището бе в развалини и очевидно бе така от векове. Бурени растяха между напуканите павета, декоративните гранитни колони лежаха натрошени на земята. Единствената следа от някогашното великолепие на пристанището беше зад нея, в блестящите месингови фигури на нейните предшественици върху могъщите стени на града.

Напред бе езерото. Мъгливозелените планини от другата му страна преливаха в тесен, каменист бряг. Езерото беше неподвижно, мътните му води — прокълнати много отдавна от маридите в една забравена вражда със Съвета на Нахидите. Проклятие, за което Нахри полагаше големи усилия да не мисли. Не си позволяваше и да зарее поглед на юг, където високите скали под двореца срещаха тъмната вода. Случилото се в тази част на езерото преди пет години бе нещо, за което се опитваше да не мисли.

Въздухът затрептя и проблесна, привличайки вниманието й към средата на езерото.

Аяанлийците бяха пристигнали.

Корабът, който се показа иззад завесата, сякаш бе излязъл от някоя приказка, плъзгайки се в мъглата с изящество, което контрастираше с размерите му. Нахри бе израснала край Нил и бе свикнала с лодките, с флотилиите от издължени фелуки, рибарски канута и натоварени търговски ладии, които се плъзгаха по водите на широката река в безспирен поток. Ала този кораб не приличаше на никоя от тях. Беше достатъчно голям, за да побере стотици, тъмното му тиково дърво бе ослепително на светлината на слънцето, докато се носеше плавно по езерото. Синьо-зелени знамена, украсени с изображенията на златни пирамиди и звездно сребърни солни плочки, се развяваха от мачтите. Искрящите му палуби бледнееха в сравнение с многобройните кехлибарени платна. Съставени от безброй по-малки парчета, те повече приличаха на крила, отколкото на нещо, чието място беше на ладия, и потрепваха и се вълнуваха на вятъра като живи същества.

Изпълнена с възхищение, Нахри дойде по-близо до двамата Кахтани.

— Как са успели да докарат цял кораб тук? Единствената земя отвъд магическия праг, който обгръщаше огромното езеро на Девабад и мъгливите планини, бе скалиста пустиня.

— Защото това не е какъв да е кораб — усмихна се Зейнаб широко. — А пясъчен кораб. Изобретение на сахрейнците. Много внимават да опазят магията си в тайна, но един опитен капитан е в състояние да прекоси целия свят в такъв кораб. — Тя въздъхна, погледът й беше едновременно възхитен и печален. — Аяанлийците им плащат цяло състояние, за да ги използват, но определено са впечатляващи.

Мунтадир не изглеждаше особено заинтригуван от великолепния кораб.

— Интересно, че аяанлийците могат да си позволят нещо подобно, при положение че данъците от Та Нтри редовно не достигат.

Нахри хвърли поглед към съпруга си. Въпреки че Мунтадир никога не обсъждаше с нея икономическите проблеми на Девабад, те бяха очевидни за всички… особено за една Бану Нахида, която, докато лекуваше войници, ранени по време на тренировка, ги слушаше да негодуват за намалените си дажби. Все по-често й се случваше да разваля заклинанията, които изнервените служители на царската хазна бяха започнали да си правят един на друг. За щастие, тези лишения все още не бяха засегнали сериозно повечето деви… главно защото бяха престанали да търгуват с останалите племена, когато след смъртта на Дара Гасан мълчаливо беше допуснал сергиите на девите на Големия базар да бъдат унищожени, а търговците — подложени на тормоз. Защо да рискуват да търгуват с джиновете, когато никой от тях не се бе опитал да ги защити?

Аяанлийският кораб доплава по-близо с разперени платна, докато матроси в ярки раирани ленени дрехи и тежки златни украшения тичаха напред-назад. На горната палуба подобно на химера създание с котешко тяло, покрито с рубинени люспи, опъваше златен хомот, плющейки със змийска опашка, а рогата му искряха като диаманти.

Корабът едва бе хвърлил котва, когато групичка пътници се отправиха към царските особи. Сред тях имаше мъж, облечен в обемисти синьо-зелени одежди и сребърен тюрбан, който опасваше главата и врата му.

— Емир Мунтадир. — Той се усмихна и се поклони ниско. — Мир вам.

— И на теб — отвърна Мунтадир учтиво. — Стани.

Аяанлиецът се подчини, отправяйки далеч по-искрена усмивка към Зейнаб.

— Малка принцесо, колко сте пораснали! — Той се засмя. — Оказвате голяма чест на този стар разменник на монети, посрещайки ме лично.

— Честта е моя — увери го Зейнаб с изисканост, която Нахри никога не би имала търпението да прояви. — Надявам се, че пътуването е минало добре?

— Слава на Всевишния. — Мъжът се обърна към Нахри и златните му очи грейнаха от изненада. — Това да не би да е нахидското момиче?

Примига и на Нахри не й убягна как отстъпи едва забележимо назад.

— Това е моята съпруга — поправи го Мунтадир с осезаемо по-хладен глас.

Нахри срещна очите на аяанлиеца и се изпъна, придърпвайки чадора по-плътно около себе си.

— Аз съм Бану Нахида — каза през воала си. — Чувам, че името ти е Абул Даваник.

Той се поклони.

— Правилно сте чули. — Погледът му не се откъсна от нея, от изпитателността му я полазиха тръпки. Той поклати глава. — Удивително. Никога не съм си представял, че ще се запозная с една истинска нахида.

Нахри стисна зъби.

— Понякога ни разрешават да излезем навън и да посплашим населението.

Мунтадир се прокашля.

— Уредих място за стоката и хората ти в царския кервансарай. На драго сърце лично ще ви изпроводя до там.

Абул Даваник въздъхна.

— Уви, нямаме много стока. Хората ми имаха нужда от още време, за да приготвят кервана с данъците.

Учтивата маска на Мунтадир не се промени, но Нахри усети как сърцето му заби по-бързо.

— Уговорката ни не беше такава. — Предупреждението в гласа му така й напомни за Гасан, че по гърба й полазиха тръпки. — Наясно си колко близо е Навастем, нали? Малко трудно е да се планира празненство, каквото се състои веднъж на сто години, когато плащанията на данъците редовно закъсняват.

Абул Даваник му отправи наранен поглед.

— Право на темата за парите, емире? Гезирското гостоприемство, с което съм свикнал, обикновено включва поне още десет минути учтиви празни приказки.

Отговорът на Мунтадир беше директен.

— Навярно би предпочел компанията на баща ми пред моята.

Абул Даваник не изглеждаше сплашен. Напротив, на Нахри й се стори, че по лицето му пробяга лукаво изражение, преди да отговори.

— Няма нужда от заплахи, ваше височество. Керванът е само на няколко седмици път след мен. — Очите му проблеснаха. — Без съмнение, ще ви хареса онова, което ви нося.

Иззад стените на града отекна езанът, призовавайки правоверните за обедната молитва. Издигаше се и падаше на далечни вълни, подхващан от нови и нови мюезини и Нахри трябваше да потисне познатото жегване на носталгия.

— Диру, несъмнено това може да почака — обади се Зейнаб, очевидно опитвайки се да разсее напрежението между двамата мъже. — Абул Даваник е наш гост. Идва от дълъг път. Защо двамата не отидете в кервансарая? Аз мога да отведа Нахри обратно в двореца.

Мунтадир не изглеждаше доволен, но не възрази.

— Имаш ли нещо против? — обърна се учтиво към Нахри.

Нима имам някакъв избор? Носачите на Зейнаб вече се приближаваха с носилката, красивата клетка, която щеше да я върне обратно в златния й затвор.

— Разбира се, че не — промълви тя, извръщайки се от езерото, за да последва зълва си.

Не разговаряха много по пътя обратно. Зейнаб изглеждаше потънала в мисли, а Нахри бе доволна да затвори очи за малко, преди да се върне в оживената лечебница.

Само че носилката спря твърде рано, изтръгвайки Нахри от полудрямката й. Тя разтърка очи и се намръщи, виждайки Зейнаб да сваля забързано част от украшенията си. Натрупа ги върху възглавницата до себе си, а после извади изпод покритата с брокат седалка две памучни абаи и навлече едната над копринената си рокля.

— Да не би да ни ограбват? — попита Нахри, донякъде надявайки се да е така.

Един грабеж би забавил връщането им в двореца и постоянното бдително присъствие на Гасан.

Зейнаб уви сръчно тъмен шал около косата си.

— Естествено, че не. Отивам на разходка.

— На разходка?

— Не си единствената, на която понякога й се иска да избяга. Възползвам се от възможностите, когато ми се открият. — Зейнаб й подхвърли другата абая. — Бързо облечи това. И не си откривай лицето, Нахри я зяпна учудено.

— Искаш да дойда?

Зейнаб я изгледа.

— Познавам те от пет години. Нямам намерение да те оставя сама с украшенията си.

Нахри се поколеба, изкушена. Ала ужасените лица на хората, които Гасан беше наказал вместо нея, начаса изплуваха в съзнанието й и сърцето й се сви от страх.

— Не мога. Баща ти…

Изражението на Зейнаб омекна.

— Досега не ме е залавял. А ако го направи точно днес, аз ще поема отговорността, кълна се. — Тя махна към вратата. — Ела. Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от това повече и от мен.

Нахри прехвърли набързо възможностите пред себе си. Гасан действително имаше особена слабост към единствената си дъщеря, така че след още един миг на нерешителност изкушението надделя. Тя свали най-биещите на очи от украшенията си, нахлузи дрехата, която Зейнаб й беше дала, и я последва навън.

След тиха дума и многозначително намигване между принцесата и един от стражите (Нахри почувства, че това е добре отработена практика) двете жени се оставиха да бъдат повлечени от потока минувачи. Нахри неведнъж беше идвала в Гезирския квартал с Мунтадир, за да посети роднините му, ала никога не бе виждала друго, освен завесите на носилките, с които пътуваха, и пищния интериор на различни имения. Жените от двореца не биваше да се смесват с простолюдието, още по-малко пък — да се скитат по улиците на града.

На пръв поглед кварталът изглеждаше малък — въпреки че над града властваше гезирско семейство, повечето от съплеменниците им като че ли предпочитаха суровите земи на родината си. Въпреки това гледката беше приятна. Вятърни кули^[1] се издигаха в небето, изпращайки свежия бриз откъм езерото покрай спретнати редици високи тухлени постройки, чиито бледи фасади бяха украсени с месингови капаци и бял хоросанов филигран. Напред беше пазарът, защитен от слънцето с помощта на плетени тръстикови килимчета и искрящ воден канал, издълбан в главната улица и пълен с омагьосан лед. От другата страна на пазара беше главната джамия на квартала, а до нея имаше голям павилион, засенчен от цитрусови дръвчета и финикови палми, където семейства се угощаваха с тъмна халва, кафе и други лакомства от пазара.

И над всичко това се извисяваше кулата на Цитаделата. Дом на Царската стража, Цитаделата хвърляше сенки над Гезирския квартал и Големия базар, който се притискаше до месинговите стени, отделящи Девабад от смъртоносното езеро. Веднъж Нисрийн й беше казала (в едно от многобройните си мрачни предупреждения против гезирците), че Цитаделата била първата постройка, която Зейди ал Кахтани издигнал, след като отнел Девабад от Съвета на Нахидите. Управлявал от там в продължение на години, оставяйки двореца да се превърне в обезлюдена руина, изцапана с кръвта на нейните предшественици.

Зейнаб избра точно този момент, за да улови ръката й. Задърпа я към пазара и Нахри на драго сърце й позволи да го направи. Почти несъзнателно задигна зрял портокал от една сергия с плодове, покрай която минаха. Вероятно беше неразумно да го открадне, ала имаше нещо така освобождаващо в това да се разхожда из пълните с народ улици. Може и да не беше Кайро, ала гъмжилото от нетърпеливи минувачи, ароматът на улична храна и групичките мъже, излизащи от джамията, бяха достатъчно познати, за да облекчат за малко носталгията й по дома. Отново беше анонимна, за пръв път от години насам, и чувството беше прекрасно.

Когато навлязоха в сенчестите дълбини на пазара, позабавиха крачка. Поразена, Нахри се оглеждаше наоколо. Една майсторка на стъкло превръщаше горещ пясък в шарена бутилка с огнените си ръце, докато от другата страна на уличката дървен стан тъчеше сам ярки вълнени нишки, които се преплитаха и усукваха, оформяйки килимче за молитва. Откъм един дюкян, отрупан с цветя, се носеше наситено ухание, парфюмерист пръскаше розова вода и мускус над проблясващ поднос с разтопена амбра. В съседния дюкян два ловджийски гепарда с инкрустирани със скъпоценни камъни каишки се излежаваха върху високи възглавници, делейки витрината с писукащи огнени птици.

Зейнаб спря, за да погали големите котки, а Нахри продължи напред. В съседната уличка имаше редица книжарници и тя начаса се отправи към тях, запленена от томовете, изложени в редици върху черджета и маси. Макар че някои от тях имаха магическо излъчване, с люспести корици и блещукащи страници, по-голямата част изглеждаха дело на човешки ръце. Това не я изненада. За гезирците се говореше, че от всички племена на джиновете те са най-близки с човеците, с които мълчаливо деляха земята си, Нахри се залови да разгледа най-близкия дюкян. Повечето от книгите бяха на арабски и тя усети как я жегва странна болка. Това бе първият език, на който се бе научила да чете, умение, което и досега свързваше с младия принц, който я бе научил. Тъй като не искаше да мисли за Али, погледна безцелно към съседната маса. В средата й имаше книга с рисунка на три пирамиди.

Нахри се озова до масата за миг, посягайки към книгата така, както би протегнала ръце, за да вземе отдавна изгубен приятел в прегръдките си. Действително бяха прочутите пирамиди в Гиза и когато запрелиства страниците, тя разпозна още от забележителностите на Кайро: двете минарета на портата Баб Зуейла и просторната вътрешност на джамията Ибн Тулун. Имаше жени, облечени в същите черни рокли, с каквито и Нахри някога бе ходила за вода до Нил, и мъже, пресяващи купчини захарна тръстика.

— Имате набито око, госпожице. — Възрастен гезирец тръгна към нея с бавна крачка. — Това е една от най-новите ми човешки придобивки, никога не съм виждал нещо такова. Един сахрейнски търговец я взел, докато пресичал Нил.

Нахри прокара ръце по първата страница. Книгата беше написана на азбука, която виждаше за пръв път.

— Какъв език е това?

Мъжът сви рамене.

— Не съм сигурен. Буквите приличат на някои от по-старите латински текстове, които имам. Търговецът, който я донесе, не останал дълго в Египет. Каза, че изглеждало така, сякаш между човеците се водела някаква война.

Някаква война. Пръстите на Нахри стиснаха по-силно книгата. Когато си бе тръгнала, Египет току-що беше покорен от французите, преди това се бе намирал под властта на османците… Май й беше писано да принадлежи към окупиран народ, където и да отидеше.

— Колко искаш за нея?

— Три динара.

Нахри присви очи насреща му.

— Три динара? Да не ти изглеждам, сякаш рина златото с лопата?

Мъжът изглеждаше шокиран.

— Това… това е цената, госпожице.

— Може би за някой друг — отвърна тя презрително, прикривайки удоволствието си, като се престори на засегната. — Няма да ти дам и една пара повече от десет дирхама.

Мъжът зяпна.

— Но тук не…

Изведнъж Зейнаб се озова до нея и я стисна здраво над лакътя.

— Какво правиш?

Нахри извъртя очи.

— Нарича се пазарене, скъпа сестро. Сигурна съм, че на теб никога не ти се е налагало да го правиш, но…

— Гезирците не се пазарят на собствения си пазар. — Думите на Зейнаб бяха пропити с отвращение. — Това поражда разпри.

Нахри беше скандализирана.

— И какво? Просто плащате колкото ви поискат? — Не можеше да повярва, че се бе оженила в толкова наивно племе. — Ами ако ви мамят?

Зейнаб вече беше извадила три жълтици, за да плати на книжаря.

— Навярно ще е по-добре да престанеш да вярваш, че всеки се опитва да те излъже, не смяташ ли? — Дръпна я настрани и й тикна книгата в ръцете.

— И стига си правила сцени. Идеята е да не ни хванат.

Нахри притисна книгата до гърдите си, мъничко засрамена.

— Ще ти върна парите.

— Не ме обиждай. — Гласът на Зейнаб стана по-мек. — Не си първата глупава многознайка, за която съм купувала прекалено скъпи човешки книги на тази улица.

Нахри я стрелна с поглед. Искаше да продължат да говорят за това толкова силно, колкото и да сменят темата. И това в основата си бе отношението й към темата за Ализейд ал Кахтани.

Откажи се. Имаше много други начини да дразни зълва си.

— Дочух, че те ухажвал някакъв благородник от Малака — подхвърли тя жизнерадостно, когато отново тръгнаха по улицата.

Зейнаб се закова на място.

— Откъде го чу?

— Обичам да разговарям с пациентите си.

Принцесата поклати глава.

— Няма да е зле пациентите ти да се научат да си държат езика зад зъбите. Ти трябва да се научиш да си държиш езика зад зъбите. Мисля, че съм си заслужила поне това, задето ти купих онази книга за странни човешки постройки.

— Не искаш ли да се омъжиш за него? — попита Нахри, белейки портокала, който беше откраднала.

— Естествено, че не искам да се омъжа за него. Малака е отвъд морето. Никога повече няма да видя семейството си. — В гласа й се прокрадна презрение. — Освен това той има три други жени и дузина деца и наближава втория си век.

— В такъв случай откажи.

— Баща ми решава. — Лицето на Зейнаб се обтегна. — А моят кандидат е много заможен мъж.

А Тревогата на Мунтадир за състоянието на градската хазна изведнъж й се стори много по-обяснима.

— Не може ли майка ти да възрази? — попита тя.

Царица Хатсет й вдъхваше истински респект и Нахри не можеше да си я представи как допуска единствената й дъщеря да бъде изпратена в Малака за каквито и да било купчини злато.

Зейнаб като че ли се поколеба.

— Точно сега майка ми има по-важна битка, която да води.

Бяха поели по една по-тиха уличка, която минаваше покрай Цитаделата, Дебелите й каменни стени се извисяваха над тях, закривайки синьото небе по начин, който караше Нахри да се чувства неспокойна и малка. През отворените крила на една врата долетяха смях и шум от цвърчащ сблъсък на зулфикари.

Несигурна как да отговори, тя подаде на Зейнаб половината от портокала.

— Съжалявам.

Зейнаб се взря в плода и в сивозлатните й очи разцъфна несигурност.

— Двамата с брат ми бяхте врагове, когато се оженихте — каза тя колебливо. — Понякога изглежда така, сякаш все още сте. Ти как… как…

— Намираш начин. — Думите се изтръгнаха от едно кораво място в нея, място, в което Нахри се бе скривала безброй пъти, откакто бе извадена от Нил и пусната в Кайро, сама и изпълнена със страх. — Ще се изненадаш на какво е способен някой, за да оцелее.

Зейнаб изглеждаше слисана.

— Караш ме да се чувствам така, сякаш би трябвало да кажа на Мунтадир да спи с нож под възглавницата.

— Не бих посъветвала брат ти да държи нещо остро в леглото си — каза Нахри, докато вървяха по улицата. — Като се има предвид броят на посетителите…

Тя се задави, а портокалът се изплъзна от пръстите й. По тялото й се разля студена вълна.

Зейнаб се закова на място.

— Добре ли си?

Нахри почти не я чу. Имаше чувството, че невидима ръка я беше уловила за брадичката и обръща главата й, за да я накара да погледне към сумрачната уличка, по която бяха минали току-що. Сгушено между Цитаделата и покрития с петна месинг на градските стени, мястото изглеждаше така, сякаш беше изравнено със земята преди векове. Плевели и пръст покриваха натрошена настилка, следи от изгорено бележеха голите каменни стени. В самия край имаше рушащи се тухлени постройки. Прозорци без стъкла гледаха към улицата — черни дупки, които приличаха на липсващи зъби в зейнала уста. Отвъд предната веранда се виждаха пищните върхове на огромни дървета. Бръшлян обгръщаше сградите, задушаваше колони и висеше над изтърбушени прозорци като примките на бесилка.

Нахри направи няколко крачки напред и си пое рязко въздух. По кожата й пробяга електричество. Би могла да се закълне, че гъстите сенки се бяха поразсеяли, когато се бе раздвижила.

Обърна се и видя, че Зейнаб я беше последвала.

— Какво е това място? — попита и гласът й отекна между камъните.

Зейнаб обходи развалините със скептичен поглед.

— Съборетина? Не бих могла да кажа, че съм експерт по разпадащи се постройки в един град на три хиляди години.

Улицата се стопли под краката на Нахри толкова силно, че тя да го усети през сандалите си.

— Трябва да вляза там.

— Какво трябва да направиш?

Ала Нахри вече бе тръгнала напред, изтласкала всякакви мисли за принцеси и дори за страховитите наказания на Гасан. Чувстваше се почти принудена, погледът й бе прикован в загадъчните постройки.

Спря пред масивна двукрила врата от месинг. Върху нея бяха издълбани пиктограми — орикс в скок и носът на кораб, огнен олтар на девите и една везна. От месинга сякаш струеше магия. Макар да не можеше да си представи някой да живее на подобно място, Нахри вдигна ръка, за да почука.

Кокалчетата й дори не бяха докоснали вратата, когато тя се отвори със стон, разкривайки зейнала черна дупка.

От другата страна нямаше никой.

Зейнаб я беше настигнала.

— За нищо на света — отсече тя. — Попаднала си на погрешния Кахтани, ако си мислиш, че ще вляза в тази обитавана от духове развалина.

Нахри преглътна. Ако беше в Египет, това би могло да бъде началото на приказка, с която плашат децата, приказка за загадъчни руини и ужасяващи джинове.

Само че, строго погледнато, тя беше ужасяващият джин и ледената хватка на постройката около сърцето й се стегна още повече. Беше безразсъдно. Импулс, в който нямаше смисъл… ала тя щеше да влезе.

— Тогава остани отвън.

Избегна ръката на Зейнаб и се вмъкна вътре.

Тъмнината начаса я погълна.

— Наар — прошепна и в шепата й разцъфнаха пламъчета, хвърляйки светлина върху онова, което някога несъмнено бе представлявало великолепно преддверие.

По стените имаше останки от боя, очертаващи формите на крилати бикове и танцуващи феникси. Навсякъде беше осеяно с дупки, места, откъдето скъпоценни камъни вероятно бяха изтръгнати от стените.

Нахри пристъпи навътре, вдигайки пламъчетата в ръката си. Очите й се разшириха.

Откъслечно, потънала в сенки, нахидската история на сътворението се разкри на стената пред нея. Древният храм на Сулейман, издигащ се над главите на строящите го работници деви. Жена със заострени уши и синьо-златен чадор, коленичила в краката на човешки цар. Докато се взираше с удивление в стенописа, Нахри би могла да се закълне, че фигурите започнаха да се движат и да се сливат: пръски златна боя се превърнаха в ято реещи се във въздуха шедута, очертанията на забулени нахидски лечителки, смесващи отвари, се изпълниха с цвят. Далечен звук на тежки обувки и възторжени викове на зрители зашепна в ухото й, докато парад от стрелци маршируваха, нахлупили церемониални шлемове, увенчани с полюшващи се пера.

Нахри ахна и в същия миг пламъкът се отдели от ръката й — точици светлина, откъснали се, за да огреят останалата част от помещението. Беше изблик на неосъзната магия, от онези, които тя свързваше с двореца, с царското сърце на Нахидите, чиято сила все още течеше във вените й.

Стенописите изведнъж престанаха да се движат. Зейнаб беше влязла след нея и предпазливо се приближаваше между отломките, осеяли пода.

— Мисля, че това място е принадлежало на семейството ми — прошепна Нахри със страхопочитание.

Зейнаб се огледа предпазливо наоколо.

— В интерес на истината… вярвам, че това би могло да се каже за голяма част от Девабад. — Лицето й придоби подразнено изражение, когато Нахри я изгледа сърдито. — Извинявай, ако ми е трудно да бъда дипломатична, когато се страхувам, че сградата всеки момент може да рухне. А сега, ако обичаш, може ли да си вървим? Баща ми още утре ще ме изпрати в Малака, ако неговата Нахида бъде смазана под купчина тухли.

— Не съм неговата Нахида и няма да си тръгна, докато не разбера какво е било това място.

Смъденето на магия по кожата й се беше усилило още повече, влажната горещина на града беше потискаща в затвореното помещение. Тя отметна воала си, предполагайки, че е малко вероятно да се натъкнат на някого тук, а после, без да обръща внимание на предупреждението на Зейнаб, се прехвърли през една от рушащите се стени.

Приземи се леко в дълъг покрит коридор. Поредица от варовикови сводове разделяха редица врати от обрасла градина във вътрешен двор: подът изглеждаше наскоро преметен, стената беше измазана и покрита със серпентини от пъстра боя.

Зейнаб изруга и я последва.

— В случай че не съм го казвала напоследък, мисля, че те мразя.

— Знаеш ли, за магическо създание, нямаш абсолютно никакъв приключенски дух — отвърна Нахри, докосвайки една от серпентините от синя боя, извивка, която приличаше на вълна.

Абаносова лодка изпъкваше върху нея. Под допира й вълната се надигна като жива и лодката заплава надолу по стената.

Нахри се усмихна широко. Заинтригувана, тя продължи напред, надничайки в стаите, покрай които минаваше. С изключение на някоя и друга строшена лавица и гниещи парчета килим, те до една бяха празни.

А после не бяха. Нахри се закова рязко на място пред последната стая. Рафтове от кедрово дърво, отрупани със свитъци и книги, покриваха стените, стигащи до високия таван. Още текстове бяха натрупани на пода в опасно високи купчини.

Пристъпи вътре, преди да забележи бюрото, вместено между две от купчините. Над обсипаната му с хартии повърхност се беше навела една фигура: възрастен на вид аяанлиец, облечен в раирани одежди, в които съсухреното му тяло се губеше.

— Не, не, не… — измърмори той на нтарийски и задраска онова, което беше написал току-що с въгленов молив. — В това няма никакъв смисъл.

Нахри се поколеба. Не можеше да си представи каква работа има един аяанлийски учен в претъпканата с книги стая в една рухнала постройка, но й се струваше достатъчно безвреден и безопасен.

— Мир вам — поздрави го тя.

Мъжът вдигна рязко глава.

Очите му имаха цвета на смарагди.

Той примига бързо, а после изписка.

— Разу! Разу!

Грабна един свитък и го вдигна като меч.

Нахри начаса отстъпи назад, размахвайки книгата си.

— Не се приближавай! — извика, докато Зейнаб се присъединяваше тичешком към нея.

В едната си ръка принцесата държеше кама.

— О, Иса, какъв е проблемът пък сега?

Нахри и Зейнаб подскочиха и се обърнаха рязко. Две жени се бяха появили от вътрешния двор толкова бързо, че сякаш ги бяха извикали с магия. Едната приличаше на сахрейнка, с червеникавочерни кичури, които падаха до кръста на изцапаната й с боя галабия. По-високата жена — онази, която се беше обадила — беше тохаристанка, облечена с ослепителна пелерина с видимо магически дизайн, която падаше като мантия от разтопен бакър около раменете й. Погледът й се прикова в Нахри. И този път — зелени очи. Същото яркозелено, като на очите на Дара.

Аяанлийският учен — Иса — надникна иззад вратата, все така стиснал свитъка в ръка.

— Прилича на човек, Разу! Кълна се, няма да ме пленят отново!

— Изобщо не е човешко същество, Иса. — Тохаристанската жена пристъпи напред. Яркият й поглед нито за миг не се бе откъснал от този на Нахри. — Това си ти — прошепна тя. Благоговейна почит се разля по лицето й и тя се отпусна на колене, допирайки пръсти в знак на уважение. — Бану Нахида.

— Бану Нахида? — повтори Иса. Нахри виждаше, че все още трепери. — Сигурна ли си?

— Да. — Тохаристанската жена посочи инкрустираната с изумруди желязна гривна около китката й. — Усещам подръпването във вместилището си. — Тя докосна гърдите си. — И в сърцето си — добави тихо. — Също като с Бага Рустам.

— О. — Иса пусна свитъка. — Майчице… — Опита да се поклони. — Моите извинения, господарки. В наши дни не може да си прекалено предпазлив.

До Нахри, Зейнаб дишаше тежко, все така вдигнала камата си. Нахри посегна и натисна ръката й надолу. Напълно озадачена, принцесата се взираше в странното трио, местейки поглед между тях.

— Извинявам се… — започна, мъчейки се да намери думи. — Но кои сте вие?

Тохаристанската жена се изправи на крака. Прошарената й със сребро и злато черна коса беше прибрана в изящна дантелена мрежичка, лицето й беше покрито с бръчки. Ако беше човешка жена, Нахри би предположила, че е минала шейсетте.

— Името ми е Разу Каракаши — представи се тя. — Вече се сблъска с Иса, а това е Елашия — добави, докосвайки топло рамото на сахрейнската жена до себе си. — Ние сме последните роби на ифритите в Девабад.

Елашия начаса се намръщи и Разу наведе глава.

— Прости ми, обич моя. — Тя отново погледна към Нахри. — Елашия не обича да я наричат робиня.

Нахри се мъчеше да скрие шока от лицето си. Тихичко тя остави уменията си да надигнат глава. Нищо чудно, че бе решила, че са сами: нейното сърце и това на Зейнаб бяха единствените, които биеха в целия комплекс. Телата на джиновете пред нея бяха безмълвни. Досущ като това на Дара.

Защото не са истински тела, осъзна Нахри, спомняйки си онова, което знаеше за робското проклятие. Ифритите убиваха джиновете, които отвличаха, и за да ги освободят, Нахидите им измагьосваха нови форми, нови тела, които да приютят спасените им души. Нахри не знаеше почти нищо друго за този процес. Джиновете толкова се бояха от робството, че рядко говореха за него, сякаш дори споменаването на думата „ифрит" можеше да ти навлече съдба, която се смяташе за по-страшна от смъртта.

Съдба, която тримата души пред нея бяха преживели. Нахри отвори уста, мъчейки се да намери отговор.

— Какво правите тук? — попита най-сетне.

— Крием се — отвърна Иса печално. — След онова, което се случи с афшина, никой в Девабад не ни иска. Всички се страхуват, че ще полудеем и ще започнем да избиваме невинни хора с ифритска магия. Решихме, че болницата е най-сигурното място.

Нахри примига.

— Това е било болница?

Ярките очи на Иса се присвиха.

— Не е ли очевидно? — попита, махвайки към рушащите се развалини наоколо. — Къде мислиш, че са практикували предците ти?

Разу побърза да пристъпи напред.

— Защо не дойдете с мен, за да се подкрепите с нещо? — предложи тя мило. — Не се случва често да ни дойдат такива височайши гости, като царски особи. — Усмихна се, когато Зейнаб се дръпна сепнато. — Не се бойте, принцесо, дегизировката ви иначе е прелестна.

Нахри я последва. Думата „болница", отекваше в ушите й. Вътрешният двор се намираше в същото окаяно състояние, както и останалата част от комплекса, с корени, пълзящи по натрошените сини и лимоненожълти плочки, и все пак в тези руини имаше нещо прелестно. Тъмни рози растяха пищни и диви, трънливите им стъбла се увиваха около отдавна рухналата статуя на едно шеду, а въздухът беше пропит с уханието им. Две бюлбюлчета се къпеха и пееха в напукания шадраван пред водопада от клони на групичка сенчести дървета.

— Не обръщайте внимание на Иса — подхвърли Разу безгрижно. — Над обноските му може да се поработи, но е брилянтен учен, водил необикновен живот. Преди ифритите да го отвлекат, прекарал векове, като пътувал из земите на Нил, посещавал тамошните библиотеки и изпращал копия от произведенията им в Девабад.

— Нил? — повтори Нахри нетърпеливо.

— Точно така. — Разу хвърли поглед назад. — Ами да… ти си израснала там. В Александрия, нали?

— Кайро — поправи я Нахри, а сърцето й се сви, както правеше винаги.

— Простете ми грешката. Не съм сигурна дали по мое време съществуваше Кайро — отвърна Разу замислено. — Макар че бях чувала за Александрия. За всичките. — Тя поклати глава. — Какъв суетен, парвенюшки хлапак беше Александър, кръщавайки всички онези градове на себе си. Войските му плашеха до смърт горките човеци в Тохаристан.

Зейнаб ахна.

— Да не искаш да кажеш, че си живяла по същото време, по което и Александър Велики?

Този път усмивката на Разу беше по-загадъчна.

— Точно така. Тази година ще навърша две хиляди и триста години. Внуците на Анахид властваха над Девабад, когато ифритите ме взеха.

— Но… това е невъзможно — ахна Нахри. — Не и за ифритските роби.

— А! Подозирам, че са ти казали, че от преживяването само за няколко месеца до един сме изгубили разсъдъка си? — Едната вежда на Разу подскочи. — Като повечето неща в живота, истината е малко по-сложна. А и моите обстоятелства бяха необичайни.

— Как?

— Сама се предложих на ифритите. — Разу се засмя. — Бях доста порочно създание, със слабост към разкази за изгубени съкровища. Вярвахме, че успеем ли да си възвърнем силите, които бяхме притежавали преди Сулейман, ще можем да открием цял куп легендарни съкровища.

— Предала си се на ифритите?

Зейнаб звучеше скандализирана, ала Нахри започваше да изпитва сродство с тази загадъчна авантюристка.

Разу кимна.

— Един мой далечен братовчед. Беше упорит глупак, който отказа да се подчини на Сулейман, но аз го харесвах. — Тя сви рамене. — По онова време нещата между хората ни… не бяха черно-бели. — Тя вдигна длан. Три черни линии белязваха кожата й. — Само че беше глупаво. Пращах господарите си по дирите на фантастични съкровища, които двамата с братовчед ми възнамерявахме да си присвоим, след като бъдех освободена. Разкопавах някакви стари гробници с третия си човек, когато цялото място рухна, убивайки го и погребвайки пръстена ми в пясъците.

Разу щракна с пръсти и от кошницата под един индийски люляк изскочи топ коприна, разви се и се издигна във въздуха, оформяйки люлка. Тя даде знак на Нахри и Зейнаб да седнат.

— Минаха две хиляди години, преди един джин да ме открие. Той ме върна в Девабад и ето ме тук. — Ярките очи на Разу помътняха. — Никога вече не видях ифритския си братовчед. Предполагам, че някой нахид или афшин в крайна сметка се е разправил с него.

Нахри се прокашля.

— Съжалявам.

Разу я докосна по рамото.

— Не е нужно да се извиняваш. Аз извадих по-голям късмет от Иса и Елашия. Малкото човешки господари, които имах, не се отнасяха лошо с мен. Но когато се завърнах, моят свят си беше отишъл, всички мои потомци бяха останали в миналото, а онзи Тохаристан, който познавах, бе легенда в очите на собствения ми народ. Беше по-лесно да започна наново в Девабад. Поне до неотдавна. — Тя поклати глава. — Ала стига съм бъбрила за миналото… Какво води вас двете тук?

— Лекомислието — измърмори Зейнаб под носа си.

— Аз… и аз не знам — призна си Нахри. — Минавахме наблизо и почувствах… — Гласът й заглъхна. — Почувствах магията, която се излъчва от това място, и тя ми напомни за двореца. — Нахри се огледа наоколо, като се чудеше. — Това наистина ли е било болница?

Разу кимна.

— Да. — Отново щракна с пръсти и измагьоса димяща стъклена кана и три бокала. Наля на Нахри и Зейнаб по една чаша течност с цвят на облак. — Прекарах известно време тук като пациентка, след като не успях да се измъкна на един от кредиторите си.

Зейнаб отпи предпазливо глътка и веднага я изплю съвсем неизискано обратно в чашата.

— О, това със сигурност е забранено…

Заинтригувана, Нахри отпи от своята чаша и се закашля, когато алкохолът изгори гърлото й.

— Какво е това?

— Сома. Любимата напитка на твоите предци. — Разу намигна. — Въпреки проклятието на Сулейман, девите от моето време все още не бяха напълно опитомени.

Каквото и да представляваше сомата, Нахри начаса усети, че се поотпуска. Зейнаб изглеждаше готова да побегне, ала Нахри се наслаждаваше на изживяването все повече и повече с всяко ново споменаване на престъпното минало на Разу.

— Какво беше тогава… когато си била пациентка, искам да кажа?

Разу погледна замислено към болницата.

— Беше удивително място, дори в магически град като Девабад. Нахиди лекуваха хиляди пациенти и всичко вървеше като добре смазана машина. Аз бях урочасана с особено заразно отчаяние, така че ме лекуваха под карантина ето там. — Тя посочи с глава едно рушащо се крило и отпи от чашата си. — Грижеха се прекрасно за нас. Легло, покрив над главата и топло ядене. Почти си заслужаваше да се разболееш.

Нахри се наведе назад, подпирайки се на дланите си. Доста добре познаваше болниците. Нерядко се беше вмъквала в най-прочутата болница в Кайро, великолепния стар бимаристан^[2] в комплекса Калаун, за да задигне припаси и да поброди из него, фантазирайки си как се присъединява към редиците на студентите и лекарите, изпълващи високите му коридори.

Опита се да си представи как би изглеждала подобна оживеност тук, как би изглеждала болницата цяла и пълна с Нахиди. Дузини лечители, съветващи се с бележките си и преглеждащи пациенти. Несъмнено бе представлявало изключителна общност.

Нахидска болница.

— Ще ми се да имах нещо такова — тихо каза тя.

Разу се усмихна широко и вдигна бокала си към нея.

— Смятай ме за първия си съмишленик, ако се опиташ да я съградиш наново.

Зейнаб, която до този момент потропваше с крак, се изправи.

— Нахри, трябва да вървим — предупреди я и посочи небето. Слънцето се беше скрило зад стените на болницата.

Нахри докосна ръката на Разу.

— Ще се опитам да дойда отново — обеща й тя. — Вие тримата… на безопасно място ли сте тук? Имате ли нужда от нещо?

Въпреки че Разу и другарите й вероятно бяха по-способни от нея да се грижат за себе си, Нахри изведнъж бе обзета от порив да защити трите души, които семейството й беше освободило.

Разу стисна ръката й.

— Добре сме — увери я. — Макар че се надявам отново да дойдеш. Мисля, че мястото те харесва.