Царство от мед

30. Нахри

— Сигурен ли си, че води до външната стена? — прошепна Нахри, докато двамата с Мунтадир се промъкваха през криволичещия коридор за прислугата.

С изключение на пламъчетата, които Нахри беше измагьосала, наоколо цареше пълен мрак.

— Два пъти ти казах — отвърна Мунтадир хапливо. — Кой от нас е прекарал целия си живот тук?

— Кой от нас е използвал този коридор, за да се вмъква в чуждите спални? — измърмори Нахри в отговор, без да обръща внимание на подразнения поглед, който той й хвърли. — Какво, да не би да греша?

Мунтадир направи физиономия.

— Този коридор скоро ще свърши, но следващият ще ни отведе чак до източния край и външните стъпала там.

Нахри кимна.

— Е, печатът на Сулейман… — започна, опитвайки се да говори лековато. — Как точно ще го вземем? Трябва ли да го изрежем от лицето на баща ти, или…

От Мунтадир се изтръгна задавен звук.

— Господи, Нахри, ти наистина ли?

— Ти си този, на когото взе да му се повдига, когато за пръв път го спомена!

Той поклати глава.

— Е, ще ми забиеш ли кама в гърба и ще побегнеш в мига, в който ти кажа?

— Ако продължиш да говориш подобни неща, е напълно вероятно. — Нахри въздъхна. — Може ли поне една нощ да сме на една и съща страна?

— Е, добре — изсумтя Мунтадир. — Предполагам, че някой друг действително би трябвало да знае, с оглед на всичко, което се случва. — Той си пое дълбоко дъх. — Няма нищо общо с бузата му; знакът се появява там, когато вземеш пръстена.

— Пръстена? Печатът на Сулейман е върху пръстен? — Нахри си спомни скъпоценните камъни, които бе виждала да украсяват Гасан през последните пет години. Да преценява тайничко скъпоценностите, които някой носи, бе нещо като нейна специалност. — Да не е рубинът на палеца му? — опита се да отгатне.

Лицето на Мунтадир имаше мрачно изражение.

— Не е на ръката му — отвърна. — А в сърцето му. Трябва да го извадим от гърдите му и да го изгорим. Пръстенът се оформя наново от пепелта.

Нахри се закова на място.

— Какво трябва да направим?

— Моля те, не ме карай да го повторя. — Мунтадир изглеждаше така, сякаш му се повдига. — Пръстенът се оформя наново, слагаш си го и готово. Баща ми каза, че са нужни няколко дни, докато се съвземеш от магията. А после си пленен в Девабад завинаги — добави той мрачно. — Сега разбираш ли защо изобщо не бързах да стана цар?

— Какво искаш да кажеш с това, че си пленен в Девабад? — попита Нахри, а мислите й препускаха.

— Не го попитах. — Когато тя се взря слисано в него, Мунтадир разпери ръце. — Нахри, не мисля, че бях на повече от осем години, когато той ми каза всичко това. Прекалено бях погълнат от усилието да не повърна от ужас, за да го разпитвам какви ограничения точно идват с носенето на пръстен, който се очакваше да извадя от окървавения му труп. Онова, което ми каза, е, че пръстенът не може да напуска града. Така че, освен ако някой не е съгласен да остави сърцето си в него…

— Колко поетично — измърмори Нахри, докато двамата отново поемаха по сумрачния коридор.

Мунтадир спря пред мръсните, едва видими очертания на врата.

— Тук е.

Нахри надничаше над рамото му, докато той отваряше тихичко вратата. Двамата пристъпиха в мрака.

Лицето й посърна. Гезирска жена, облечена в одеждите на прислужница, лежеше мъртва на пода, а от ушите й течеше кръв.

— Отровата е минала оттук — тихо каза тя.

Не беше първото тяло, на което се натъкваха. Макар че бяха успели да предупредят неколцина гезирски благородници, откриваха много повече мъртви, отколкото живи: войници, чиито зулфикари все още бяха в ножниците им, една жена учен, чиито свитъци бяха разпилени около нея, и — най-сърцераздирателното — две момченца в празнични дрехи, стиснали незапалени бенгалски огньове в ръце, по чиито крачета все още имаше пипала от медното изпарение.

Мунтадир затвори очите на жената.

— Ще хвърля Каве на каркадана — прошепна той яростно. — Кълна се в името на баща си.

Нахри потрепери; не можеше да възрази на това.

— Да вървим.

Едва се бяха надигнали, когато до ушите й достигнаха стъпки. Най-малко трима души се задаваха иззад ъгъла. Нямаше време да се върнат обратно в коридора, по който бяха дошли, така че се шмугнаха в една тъмна ниша в стената. Сенки се спуснаха над тях, защитна реакция от страна на палата, в същия миг, в който няколко фигури се появиха иззад ъгъла.

Сърцето на Нахри се сви. Деви, до един. Млади и непознати, облечени в сиво-черни униформи. Освен това бяха забележително добре въоръжени и изглеждаха така, сякаш спокойно могат да се разправят с емира и съпругата му. Мунтадир очевидно бе стигнал до същото заключение, защото не понечи да се изправи срещу тях и остана притихнал, докато те не отминаха.

Най-сетне се прокашля.

— Мисля, че племето ти извършва преврат.

Нахри преглътна.

— Действително изглежда така — отвърна разтреперано.

Мунтадир я изгледа.

— Все още ли си на моя страна?

Очите на Нахри се спряха върху убитата жена.

— Аз съм на тази страна, която не отприщва нещо подобно.

Двамата продължиха по празния коридор. Сърцето на Нахри биеше учестено и тя не смееше да проговори, особено след като стана ясно, че из палата пъплят врагове. От време на време някой писък или рязко секнало предупреждение раздираха въздуха, а ехото ги разнасяше по коридорите на подобния на лабиринт царски комплекс.

Странно изтръпване се разля по кожата й и Нахри потрепери. Беше някак познато усещане, ала тя не бе в състояние да си спомни. Ръката й се отпусна върху дръжката на една от камите. Чуваше ударите на сърцето си да отекват в главата й с ритмично туптене. Като предупредително потропване.

Мунтадир вдигна ръка. От далечината долетя приглушен вик.

— Махни се от мен!

Той ахна.

— Нахри, това звучи като…

Ала тя вече се бе втурнала натам. Долетяха звуците на спор, друг глас, но Нахри едва ги чуваше. Когато изскочи иззад ъгъла вдигна ръка — внезапната светлина бе заслепяваща, след като толкова дълго се бяха промъквали в мрака.

Само че светлината не идваше от факли или измагьосани пламъци. А от двама ифрити, които бяха приковали Али към пода.

Нахри се закова на място, потискайки един писък. Облян в кръв, Али лежеше прекалено неподвижно под едър ифрит, необяснимо защо облечен в същата униформа като войниците деви и допрял нож до гърлото му. Друг, по-мършав ифрит с бронзов нагръдник, беше сграбчил ръката на Али, извил китката му под болезнен ъгъл.

И двамата ифрити се обърнаха и се взряха в царската двойка. Нахри ахна, зърнала зеления скъпоценен камък върху пръста на Али.

Пръстен. Смарагдов робски пръстен.

Ифритът, облечен в дрехите на дев, отвори уста, а очите му лумнаха.

— Нах…

Нахри не го остави да довърши. Заляна от ярост, тя прокара силно камата по дланта си, разкъсвайки кожата. А после се втурна напред, нахвърляйки му се без колебание.

Двамата с ифрита се преметнаха назад и тя се приземи върху гърдите му. Вдигна окървавената кама, опитвайки се да я забие в гърлото му, но той с лекота изби оръжието от ръката й, без да изпуска собствения си нож.

Нахри се опита да му го отнеме, но той беше по-силен. Пусна ножа, който изтрака на пода, и като сграбчи китките й, я преобърна, приковавайки я под себе си.

Нахри изпищя. Огнените очи на ифрита срещнаха нейните и тя затаи дъх, слисана от онова, което бушуваше в дълбините на странния им цвят. Тъга.

А после изпепеляващото жълто изчезна и очите му придобиха онзи зелен цвят, който я преследваше в сънищата й. Черни къдрици избиха от димния му скалп, огнената светлина по лицето му угасна, оставяйки след себе си кожа с искрящ светлокафяв цвят. Абаносова татуировка белязваше слепоочието му: стрела, пресичаща крилото на шеду.

Дара се взираше в нея, лицето му беше на сантиметри от нейното. Мирис на кедър и горен цитрус погъделичка носа й, а после той изрече една дума, една дума, която се отрони от устните му като молитва.

— Нахри.

Нахри изрева, нещо сурово и диво изригна в тялото й.

— Престани! — изпищя, гърчейки се под него. — Махни това лице или ще те убия!

Ифритът стискаше здраво ръцете й, докато тя се мъчеше да издере гърлото му.

— Нахри, спри! — извика той. — Аз съм, кълна се!

Гласът му я съкруши. Господи, дори звучеше като него. Ала това беше невъзможно. Невъзможно. С очите си бе видяла Дара да умира. Заровила бе ръце в пепелта му.

Това беше номер. Ифритска измама.

Полазена от тръпки при допира му, тя отново опита да се отскубне, зърнала изцапаната си с кръв кама близо до краката си.

— Зейди!

Мунтадир се спусна към брат си, но беше запратен през коридора от втория ифрит. Блъсна се силно в един от изящните фонтани и около него изригнаха вода и стъкло.

Мислейки трескаво и отчаяно как да отблъсне ифрита от себе си, Нахри сви крак в коляно и го заби в слабините му.

Той изохка с лумнали от болка и изненада очи и се отдръпна достатъчно, та Нахри да успее да изпълзи изпод него. Един поглед разкри Мунтадир, който се бе изправил, да се втурва отново към Али, докато по-младият принц бавно се претъркулваше с обляно в кръв лице. Вторият ифрит посегна към бойната секира, окачена на гърба му.

— СПРИ! — Коридорът потрепери, кънтящ от заповедта на първия ифрит. — Визареш, свали оръжие — сопна се той, докато се изправяше на крака. Другият ифрит начаса се подчини, отдръпвайки се от двамата Кахтани с плисък — водата от строшения фонтан образуваше локва в краката му.

Ифритът, приел формата на Дара, се обърна към Нахри с умолителен поглед.

— Нахри — каза задавено, сякаш името й му причиняваше болка.

Направи крачка към нея, посягайки, сякаш искаше да я улови за ръка.

— Не ме докосвай! — Гласът му й причиняваше физическа болка; трябваше да повика на помощ цялата си воля, за да не си запуши ушите. — Не знам кой си, но ще те отровя с кръвта си, ако не промениш външния си вид.

Ифритът падна на колене пред нея, вдигнал ръце в благословията на девите.

— Нахри, аз съм. Кълна се в пепелта на родителите си. Открих те в едно гробище в Кайро. Казах ти името си в развалините на Хиераполис. — В очите му се четяха същата пустота и скръб. — Ти ме целуна в пещерите над Гозан. — Гласът му се прекърши. — Два пъти.

Сърцето й се сгърчи, свиреп отказ бушуваше в нея.

— Не е вярно. — От гърдите й се изтръгна ридание. — Ти си мъртъв. Ти си мъртъв. Видях те да умираш!

Той преглътна, а по лицето му се разля тъга, докато измъчените му очи я изпиваха.

— Бях. Ала явно никой не иска да ме остави да бъда мъртъв.

Нахри се олюля, дръпвайки се рязко назад, когато той понечи да й помогне. Твърде много парчета от мозайката си идваха на мястото в главата й. Грижливо планираното предателство на Каве. Добре въоръжените войници деви.

Дара. Красивият воин, който я бе уловил за ръката в Кайро и я бе отвел в една земя на легенди. Нейният прекършен афшин, тласнат към разруха от смазващите политически интриги на един град, който не можеше да спаси.

Той проговори отново.

— Съжалявам, Нахри.

Това, че очевидно бе прочел каквато и едва забележима промяна да се бе изписала върху лицето й (защото Нахри не сваляше лесно маската си), бе достатъчно доказателство.

— Какво си ти? — прошепна, неспособна да скрие ужаса в гласа си. — Да не би… да не би да си един от тях?

Тя махна с глава към ифрита, почти боейки се да чуе отговора.

— Не! — Дара стопи разстоянието между тях и взе ръцете й в своите; пръстите му бяха горещи до нейните. Нахри не бе в състояние да ги издърпа; изглеждаше така, сякаш Дара трябваше да положи огромно усилие, за да не я грабне и да избяга с нея. — Създателю, не! Аз… аз съм дев — отвърна немощно, сякаш от думите му прилошаваше. — Ала такъв, каквито са били някога събратята ни. Свободен съм от проклятието на Сулейман.

В отговора му нямаше никакъв смисъл. В нищо от това нямаше смисъл. Нахри имаше чувството, че се е натъкнала на мираж, безумна халюцинация.

Дара дойде по-близо и посегна към бузата й.

— Съжалявам. Исках да ти кажа, да дойда веднага… — Гласът му стана отчаян. — Не можех да прекося прага. Не можех да се върна за теб. — Той заговори по-бързо. — Ала всичко ще бъде наред, обещавам ти. Тя ще оправи нещата. Нашите хора ще бъдат свободни и…

— Мамка му — изруга Мунтадир. — Наистина си ти. Единствено ти би могъл да се завърнеш от мъртвите за втори път и моментално да започнеш нова война.

Очите на Дара припламнаха и в гърдите на Нахри се разля лед.

— Работиш с Каве — прошепна тя. — Означава ли това… — Стомахът й се сви. — Отровата, която убива гезирците… — Не, моля те, не. — Знаеше ли за това?

Дара наведе очи с вид, сякаш му се повдига от разкаяние.

— Не биваше да го видиш. Трябваше да си заедно с Нисрийн. В безопасност. Защитена.

Изрече думите трескаво, сякаш се опитваше да убеди колкото нея, толкова и самия себе си.

Нахри се отскубна от ръката му.

— Нисрийн е мъртва. — Тя се взираше в Дара, копнеейки до болка да зърне следа от смеещия се воин, който се беше шегувал с нея върху летящото килимче и бе въздъхнал, когато го беше целунала в притихналия мрак на една усамотена пещера. — Онова, което говорят за теб, е вярно, нали? — Гласът на Нахри беше пропит с нарастващ ужас. — За Ки-зи? За войната?

Не беше сигурна какво бе очаквала: отричане, срам, навярно дори прекомерен праведен гняв. Ала искрата на неприязън, която лумна в очите му, я хвана неподготвена.

— Естествено, че са верни — отвърна той безизразно и докосна знака на слепоочието си, сякаш отдаваше мрачно чест. — Аз съм оръжието, в което Нахидите ме превърнаха. Ни повече, ни по-малко, и очевидно ще бъда до края на вечността.

Както обикновено, Али избра най-неподходящия момент, за да се обади.

— О, да — изхриптя от пода, където бе успял да се надигне и седеше, облягайки се тежко на брат си. Обезумели от скръб, сивите му очи изпъкваха ярко насред обляното му в кръв лице. — Горкият ти, жалък убиец…

Мунтадир запуши устата му с ръка, но беше твърде късно.

Дара се обърна рязко към кахтанските принцове.

— Какво ми каза, ти, мръсен лицемер?

— Нищо — побърза да отвърне Мунтадир, очевидно мъчейки се да задържи устата на брат си затворена.

Ала Али вече беше привлякъл вниманието им… макар че не думите му го задържаха.

Водата от счупените фонтани прииждаше към него. Шуртеше по пода, разливаше се по окървавените му дрехи, малки ручейчета танцуваха по ръцете му. Али като че ли се бореше за въздух, навеждайки глава, когато въздухът изведнъж охладня.

А после вдигна глава с неочаквано рязко движение. Мазно черно се смеси със сивото на очите му.

За миг се възцари потресно мълчание.

— Опитах се да ти кажа — обади се ифритът, — че в него има нещо различно.

Дара се взираше в Али с неприкрита омраза.

— Нищо, с което да не мога да се оправя. — Той се отдръпна от Нахри. — Визареш, отведи емира и Бану Нахида от тук. Ей сега ще се присъединя към вас. — Гласът му омекна. — Не е нужно да виждат това.

Нахри се втурна, за да го спре.

— Не!

Изобщо не успя да се приближи. Дара щракна с пръсти и от тях бликна дим, който се уви около нея, плътно като въже.

— Дара! — Препъна се и падна тежко на колене, слисана, че бе използвал магия срещу нея. — Дара, спри, умолявам те! Заповядвам ти! — опита, докато отчаяно се мъчеше да събуди собствената си сила. Прастарите тухли изтътнаха. — Афшине!

Огън се разля по ръцете на Дара.

— Наистина съжалявам, Нахри — каза той и тя чу болката в гласа му. — Ала не твоите заповеди следвам вече.

Той се нахвърли върху Али.

Принцът се изправи с усилие на крака, бутайки Мунтадир зад гърба си. Мазният цвят отново пробяга по очите му и зулфикарът политна в ръката му сред водни пръски, сякаш Али бе замахнал през вълна. Пламъци заиграха по медното острие.

Визареш не понечи да изпълни заповедта на Дара. Очите му се местеха преценяващо между двамата воини.

А после поклати глава.

— Не, Дараявахуш. С този ще се биеш сам. Аз няма да си навлека гнева на някой, когото маридите са избрали да благословят така.

И без да каже нищо повече, той изчезна с гръм.

Али се втурна напред. Нахри изпищя, а той замахна със зулфикара си…

И политна назад, сякаш се беше блъснал в невидима стена. Препъна се със замаян вид, но без да се разколебае, събра сили и отново се хвърли напред.

Този път преградата го повали.

Дара изсъска.

— Да, маридските ти господари също не можаха да го направят.

Той се нахвърли на принца, изтръгвайки зулфикара от ръцете му. Замахна и пламъците лумнаха, сякаш самият той беше гезирец. Нахри отново изпищя, гърчейки се, за да се отскубне от въжетата от дим, докато магията на палата се надигаше в кръвта й.

Мунтадир се хвърли между Али и зулфикара.

Мирис на кръв и горяща плът изпълни въздуха. Болка припламна в очите на съпруга й, а от Али се изтръгна рев — звук толкова суров, че сякаш не беше истински.

Ярост изригна в тялото на Нахри. И просто така магията й се завърна. Въжетата от дим, които бяха дръзнали да я възпрат — нея, в собствения й палат, — се скъсаха и тя си пое дълбоко дъх, давайки си внезапно сметка за всяка тухла и камък, и прашинка в постройката наоколо. Стените, издигнати от нейните предци, вратите, които бяха почернели от тяхната кръв.

Коридорът се разлюля — толкова силно, че от тавана се посипа мазилка. Пламъци се увиха около пръстите й, дим се завихри около нейната яка. С дрехи, развяващи се на горещия вятър, който струеше от тялото й, тя вдигна ръце.

Дара се обърна към нея. Едновременно го виждаше и усещаше, застанал ярък и яростен на ръба на магията й.

А после го запрати през коридора.

Той се удари в стената толкова силно, че остави вдлъбнатина в камъка, и се свлече на пода. Късче от сърцето на Нахри се разби при тази гледка, все още предателски свързано с мъжа, който намираше нови и нови начини да го разбие.

А после Дара се изправи.

Погледите им се срещнаха. Дара изглеждаше потресен. Предаден. И все пак непоколебим, воин, отдаден на целта. Докосна златната кръв, която се стичаше по лицето му, а после вдигна ръка и тялото му бе обгърнато от черен дим. Люспи и остри зъби проблеснаха в облака от дим, докато тялото му ставаше двойно по-голямо.

С взрив от мазилка и камъни Нахри срути тавана върху него.

А после рухна, докато около нея се надигаше прах, а магията се отцеждаше от тялото й.

Писъците на Али я накараха да дойде на себе си. Потискайки скръбта, която заплашваше да я разкъса, Нахри се изправи с усилие на крака. Мунтадир беше паднал на колене, облегнат на брат си. Кръв се разливаше по дишдашата му.

Нахри се втурна при него и разкъса дрехата. Очите й плувнаха в сълзи. Ако беше нападнат с каквото и да било, освен зулфикар, от гърдите й щеше да се изтръгне въздишка на облекчение — върху корема му се бе проточила чиста резка и макар че беше кървава, не беше дълбока.

Само че това нямаше значение. Защото кожата около раната вече беше придобила болезнен черно-зеленикав цвят, цвета на ужасна буря. Цвят, който бързо се разпростираше, деликатни пипала, очертаващи линиите на вени и нерви.

От Мунтадир се изтръгна уплашен звук.

— О — прошепна, докато докосваше раната си с разтреперани ръце. — Каква ирония.

— Не. Не, не, не — повтаряше Али, сякаш прошепнатото отричане можеше да промени ужасната сцена пред тях. — Защо го направи? Диру, защо го направи?

Мунтадир докосна лицето на брат си и кръвта от ръцете му изцапа кожата на Али.

— Съжалявам, ахи — отвърна немощно. — Не можех да гледам как те убива. Не и отново.

Сълзи се стичаха по лицето на Али.

— Всичко ще бъде наред — избъбри той. — Н-нахри ще те излекува.

Мунтадир поклати глава.

— Недей — каза, стискайки челюсти, когато тя посегна към него. — И тримата знаем, че би било единствено губене на време.

— Няма ли да ме оставиш поне да опитам? — примоли се Нахри, а гласът й се прекърши на последната дума.

Мунтадир прехапа устни; изглеждаше така, сякаш се мъчеше да скрие собствения си страх. А после кимна съвсем леко.

Нахри начаса разпери ръце, съсредоточавайки се върху пулса и топлината на тялото на съпруга си, ала в мига, в който го стори, разбра, че е напразно. Не можеше да изцели разкъсаната му плът и отровената му кръв, защото не можеше да почувства раната. Тялото му сякаш свършваше там, където започваше потъмняващата плът, ръбовете й отблъскваха съзнанието й. Беше по-ужасно и от борбата й с Джамшид, по-ужасно дори от отчаяната битка да спаси Нисрийн. Нахри, която току-що бе запратила един мъж през стаята и бе измагьосала пясъчна буря, беше безсилна да се пребори с отровата на зулфикара.

Мунтадир отмести внимателно ръцете й.

— Нахри, спри. Нямате време за това.

— Имаме — намеси се Али. — Опитай отново. Опитай по-силно!

— Нямате време. — Гласът на Мунтадир беше твърд. — Зейди, погледни ме. Искам да ме изслушаш, без да реагираш. Абба е мъртъв. Трябва да отидеш с Нахри и да вземете печата на Сулейман. Тя знае как.

Али отвори уста, но преди да успее да каже каквото и да било, откъм купчината отломки се разнесе тътен.

Мунтадир пребледня.

— Невъзможно. Та ти събори проклетия таван отгоре му.

В отговор долетя нов тътен, прах и мазилка потрепериха.

Али посегна към брат си.

— Трябва да те изведем от тук.

— Няма да го бъде.

Мунтадир си пое дъх и се надигна, за да седне. Огледа се наоколо и погледът му падна върху един предмет, блещукащ в прахта.

Сребърен лък.

Следа от отмъстителност пробяга по лицето му.

— Нахри, искаш ли да ми подадеш онзи лък и да видиш дали не можеш да намериш колчана?

Макар да й се повдигаше, Нахри се подчини. Със сърцето си знаеше чий бе този лък.

— Какво правиш? — попита, когато Мунтадир се изправи на крака с лъка в ръце; болка и решителност бяха изписани върху лицето му.

Мунтадир се олюля и извади ханджара си. Даде знак на Али да се приближи и втъкна оръжието в колана му.

— Печеля ви малко време. — Закашля се, а после кимна към ханджара. — Вземи това и зулфикара си, ахи. Бий се добре.

Али не помръдваше. Изведнъж изглеждаше съвсем млад.

— Диру… не мога да те оставя. — Гласът му трепереше, сякаш това бе нещо, за което можеше да се наложи. — Би трябвало да те защитавам — прошепна. — Би трябвало да бъда твоят кайд.

Мунтадир се усмихна тъжно.

— Което, почти съм сигурен, означава, че трябва да правиш каквото ти кажа. — Изражението му омекна. — Всичко е наред, Зейди. Между нас всичко е наред. — Сложи стрела в тетивата и намигна, ала в лицето му имаше нещо прекършено. — По дяволите, мисля, че след това тук може би дори ще вляза в онзи твой рай.

Сълзи се стичаха по бузите на Али. Нахри вдигна тихичко зулфикара му и пристъпи напред, улавяйки го за ръка. Срещна очите на Мунтадир и между тях премина поглед на разбиране.

— Ще вземем печата на Сулейман — обеща. — И ще намеря Джамшид. Кълна ти се.

При тези думи очите на Мунтадир най-сетне овлажняха.

— Благодаря ти — каза тихо. — Моля те, кажи му… — Пое си дълбоко дъх, олюлявайки се леко; очевидно се мъчеше да се овладее. Когато погледът му отново срещна този на Нахри, в него имаше смесица от разкаяние и извинение. — Моля те, кажи му, че го обичах. Кажи му, че съжалявам, задето по-рано не се застъпих за него. — Избърса очи с ръкава си, а после се изпъна, извръщайки поглед. — А сега вървете. Мога да смятам краткото си царуване за успех, ако успея да убедя двамата най-упорити души в Девабад да направят нещо, което не искат.

Нахри кимна; нейните очи също се замъглиха, докато теглеше Али навън.

— Диру — задавено каза той. — Ахи, моля те…

Отломките се разтресоха, а после от тях долетя ужасяващ, до болка познат — и страшно ядосан — рев.

— Вървете! — изкрещя Мунтадир.

Нахри и Али затичаха.