Царство от мед

3. Нахри

Е, едно беше ясно: старейшините деви не споделяха ентусиазма й за нахидската болница.

Нисрийн я зяпна.

— Изплъзнала си се на стражите си? Отново? Имаш ли представа какво ще стори Гасан, ако разбере?

— Зейнаб ме накара да го направя! — защити се Нахри. А после, осъзнавайки, че вероятно е мъничко неблагодарно да вини зълва си за една разходка, която толкова й беше харесала, побърза да добави: — Каза, че често ходи на подобни разходки и досега не са я хващали. Освен това обеща да поеме отговорността, ако ни заловят.

Картир не можеше да прикрие тревогата си. Върховният свещенослужител обикновено бе по-снизходителен към… неортодоксалните навици на Нахри, но това като че ли беше разклатило спокойствието му.

— И ти й вярваш? — попита, сбърчил разтревожено гъстите си вежди.

— В този случай, да. — Отношенията на Нахри със зълва й бяха трънливи, но можеше да разпознае една жена, копнееща за малко свобода. — А сега ще престанете ли да се суетите за всичко? Това е вълнуващо! Можете ли да си представите? Нахидска болница.

Картир и Нисрийн се спогледаха. Беше само за миг, но нямаше място за съмнение — бузите на духовника пламнаха от вина.

Нахри начаса бе обзета от подозрение.

— Вече знаете за това място? Защо не сте ми казали?

Картир въздъхна.

— Защото не е нито приятно, нито разумно да обсъждаме станалото в болницата. Съмнявам се, че който и да било, освен царя и неколцина отдадени девабадски историци, изобщо знае за него.

Нахри се намръщи при тези неясни думи.

— Тогава откъде знаете вие двамата?

— Защото Бану Маниже научи за съществуването й… и нейната съдба — отвърна Нисрийн тихо. — Непрекъснато се ровеше в старите книги на рода си. Тя ни каза.

— Какво означава „нейната съдба"? — Когато никой не отговори, нетърпението я надви. — Окото на Сулейман, трябва ли всичко тук да бъде тайна? За пет минути научих от Разу повече, отколкото от вас двамата за пет години!

— Разу? Разу на Бага Рустам? — Облекчение огря лицето на Картир, — Слава на Създателя. Страхувах се от най-лошото, когато таверната й изгоря.

Нахри усети как я жегва тъга за милата комарджийка, която я беше приела толкова топло.

— Аз съм Бану Нахида. Би трябвало да знам, че преследват ифритските роби.

Нисрийн и Картир отново се спогледаха.

— Решихме, че така е най-добре — каза Нисрийн най-сетне. — Ти все още скърбеше по Дара и не исках да те товаря със съдбата на неговите събратя.

Нахри потръпна при споменаването на Дара. Не можеше да отрече, че в седмиците след смъртта му беше преживяла срив.

— Въпреки това не е решение, което е трябвало да вземаш вместо мен. — Тя ги изгледа. — Не мога да бъда Бану Нахида в Храма и лечебницата и едновременно с това да се отнасяте към мен като с дете, когато става въпрос за политически въпроси, които според вас ще ме разстроят.

— Политически въпроси, които според нас могат да ти струват живота — поправи я Нисрийн недвусмислено. — В Храма и лечебницата има повече място за грешки.

— А болницата? — не отстъпваше Нахри. — Каква политическа причина би могло да има, за да пазите съществуването й в тайна от мен?

Картир се взираше в ръцете си.

— Не става дума за съществуването й, Бану Нахида. А за онова, което се случи с нея през войната.

Той отново замълча и Нахри бе осенена от идея.

— Ако не можете да ми дадете по-добро обяснение от това, ще ме принудите да се върна там. Един от освободените джинове е историк, сигурна съм, че ще знае.

— За нищо на света — бързо отсече Нисрийн, но после въздъхна примирено. — Болницата била първата, която паднала, когато Зейди ал Кахтани превзел Девабад. Нахидите, които били в нея, не могли дори да избягат в палата. Шафитите се разбунтували в мига, в който войските на Зейди проникнали през градските стени. Щурмували болницата и избили всички Нахиди вътре. До последния, Бану Нахри. От възрастните фармацевти до чираците, които били почти деца.

Картир се обади с мрачен глас, докато кръвта се отцеждаше от лицето на Нахри:

— Казват, че било наистина брутално. Гезирците имали своите зулфикари, разбира се, ала шафитите се биели с ромейски огън.

— Ромейски огън? — повтори Нахри.

Терминът й се струваше бегло познат.

— Човешко изобретение — обясни Нисрийн. — Субстанция, която лепне като катран и изгаря дори кожата на девите. „Огън за огнепоклонниците", така крещели шафитите. — Тя наведе поглед. Изглеждаше, сякаш й се повдига. — Някои и досега го използват. Именно така крадците джинове, които убиха родителите ми, изпепелиха храма на семейството ми.

Вина заля Нахри, бързо и мощно.

— О, Нисрийн, съжалявам. Нямах представа.

— Вината не е твоя — отвърна Нисрийн. — В действителност подозирам, че станалото в Нахидската болница е било много по-ужасно. Не съм чела описанията, които Бану Маниже прочете, но в продължение на седмици, след като се натъкна на тях, тя едва продумваше.

— Имало признаци, че е акт на разплата — добави Картир предпазливо.

— Насилието… изглеждало преднамерено.

Нисрийн изсумтя презрително.

— Джиновете не се нуждаят от причина, за да прибегнат към насилие. То им е в природата.

Духовникът поклати глава.

— Да не се преструваме, че ръцете на нашето племе също не са изцапани с кръв, лейди Нисрийн. Това не е урокът, на който бих искал да науча една млада Нахида. — По лицето му пробяга сянка. — Бану Маниже говореше по същия начин. Не беше хубаво за душата й.

Нисрийн присви очи.

— Имаше си причина да говори по този начин и ти го знаеш.

На вратата се почука и Нисрийн начаса млъкна. Може и да се намираха в Храма, но дори тук трябваше да внимават, когато говореха лошо за Кахтаните.

Ала мъжът, който надникна вътре, беше всичко друго, но не и шпионин.

— Бану Нахида? — Джамшид долепи почтително длани пред себе си. — Извинявам се, че ви прекъсвам, но от двореца изпратиха носилка за теб.

Нахри се намръщи.

— Защото опазил ни Създателят да прекарам дори няколко минути без надзор в собствения си храм? — Изправи се и погледна към Нисрийн. — Идваш ли?

Нисрийн поклати глава.

— Трябва да довърша някои неща тук. — Тя хвърли строг поглед на Нахри. — Моля те, не се поддавай на изкушението отново да се отбиеш някъде по пътя.

Нахри направи физиономия.

— Бас държа, че родната ми майка едва ли щеше да ме държи толкова изкъсо, колкото ти.

Нисрийн я докосна по китката, докато Нахри минаваше покрай нея, нещо, което, строго погледнато, беше забранено в Храма. Очите й бяха ласкави.

— Само че тя не е тук, дете, така че ние трябва да те защитаваме.

Искрената тревога върху лицето й разсея част от раздразнението на Нахри. Въпреки многобройните им спорове, Нисрийн беше най-близкото подобие на семейство, което Нахри имаше в Девабад, и тя знаеше, че е искрено привързана към нея.

— Добре — измърмори, допирайки длани в благословия. — Нека огньовете горят ярко и за двама ви.

— И за теб, Бану Нахида — отвърнаха те.

— Да се отбиеш някъде? — попита Джамшид, щом вратата се затвори зад тях. — Приличаш на някого, когото току-що са нахокали.

— Получих нов, особено зловещ урок от историята на Девабад — Нахри направи физиономия. — Бих искала поне веднъж Да науча за събитие, в което предците ни са измагьосали дъги в небето и са танцували заедно по улиците.

— Трудно е да таиш озлобление заради добрите дни.

Нахри сбърчи нос.

— Предполагам, че е така. — Пропъди мислите за болницата и се обърна, за да го погледне. На слабата светлина в коридора сенките под очите на Джамшид се виждаха ясно, а линиите на скулите и носа му изпъкваха рязко. Пет години след като нападението на Дара едва не го беше убило, Джамшид все още се възстановяваше… с мъчително бавни темпове, за които никой нямаше обяснение. Беше бледа сянка на онзи преливащ от здраве стрелец, когото Нахри бе видяла за пръв път да изпраща ловко стрели от гърба на един препускащ слон. — Как се чувстваш?

— Така, сякаш всеки ден ми задаваш този въпрос и отговорът винаги е един и същ.

— Аз съм твоята Бану Нахида — заяви Нахри, докато излизаха в главната зала за молитви на Храма. Беше внушително помещение, способно да побере хиляди поклонници, с редици украсени колони, поддържащи далечния таван. Покрай стените имаше олтари, посветени на най-почитаните фигури в дългата история на племето им. — Това е мой дълг.

— Добре съм — увери я той, поспирайки, за да погледне оживения храм. — Днес е препълнено.

Нахри проследи погледа му. Храмът действително беше претъпкан и като че ли мнозина бяха пътници: аскети в износени одежди и семейства поклонници, зяпнали от възхищение, се бутаха за място с обичайните изискани девабадци.

— Баща ти не се шегуваше, когато каза, че хората ще започнат да прииждат месеци преди Навастем.

Джамшид кимна.

— Това е най-важният ни празник. Още един век на свобода от пленничеството на Сулейман… Цял месец, за да празнуваме живота и да почитаме предците си.

— Претекст, за да пазаруваме и пием.

— Така е — съгласи се Джамшид. — Но освен това е и изключително зрелище. Най-различни състезания и празненства, търговци, носещи най-нови и смайващи стоки от целия свят. Паради, фойерверки…

Нахри простена.

— В лечебницата ще сме страшно заети. — Джиновете приемаха веселбите наистина сериозно… за разлика от риска от прекаляването. — Мислиш ли, че баща ти ще се върне дотогава?

Каве беше заминал наскоро, за да посети семейното имение на рода Прамух в Зариаспа, беснеейки заради някакъв спор между билкарите му и особено зловредни жаби, нападнали сребърната им мента.

— Със сигурност — отвърна Джамшид. — Ще се върне, за да помогне на царя с последните приготовления.

Двамата минаха покрай огромния огнен олтар. Беше красив и Нахри винаги поспираше за миг, за да му се възхити, дори когато не ръководеше церемония. От основно значение за вярата на девите, поразителните олтари се състояха от съд с пречистена вода, в чиято среда се издигаше подобно на мангал съоръжение. В него гореше огън от кедрово дърво, който се угасяваше едва при смъртта на поклонника. Всяка сутрин на зазоряване мангалът се премиташе грижливо от пепелта, отбелязвайки завръщането на слънцето, а стъклените маслени лампи, които се поклащаха в съда, се запалваха наново, та водата постоянно да къкри тихо.

Дълга опашка поклонници чакаха, за да получат благословия от духовника. Нахри улови погледа на момиченце в жълта плъстена рокля, което шаваше до баща си. Намигна му и момиченцето грейна, подръпвайки ръката на баща си и сочейки развълнувано.

До нея Джамшид се препъна. Олюля се и изохка от болка, но отказа помощта на Нахри, когато тя понечи да го улови над лакътя.

— Мога и сам — настоя и тропна с бастуна си. — Надявам се да се отърва от това до Навастем.

— Завидна цел — меко каза Нахри, ала в гърдите й се надигна тревога, докато изучаваше упоритото изражение върху лицето му. — Внимавай обаче да не се преумориш. Тялото ти се нуждае от време, за да се изцели.

Джамшид направи физиономия.

— Предполагам, че да бъдеш прокълнат си има своите недостатъци.

Нахри се закова на място и се обърна, за да го погледне.

— Не си прокълнат.

— Имаш ли по-добро обяснение за това защо тялото ми реагира толкова зле на лечението на Нахидите?

Не. Нахри прехапа устни. Уменията й бяха нараснали значително, но неспособността й да излекува Джамшид подкопаваше самоувереността й.

— Джамшид… все още съм нова в това, а Нисрийн не е Нахида. Много по-вероятно е да съществува някаква магическа или медицинска причина възстановяването ти да отнема толкова дълго време. Обвинявай мен — добави тя. — Не себе си.

— Не бих посмял. — Наближаваха светилищата, подредени покрай стената на Храма. — Макар че, като стана дума… бих искал Да опитаме отново възможно най-скоро.

— Сигурен ли си? Предишния път, когато го направихме…

Нахри не довърши, мъчейки се да намери дипломатичен начин да изтъкне, че последния път, когато се беше опитала да го лекува, той бе издържал едва пет минути, преди да закрещи в агония, дерейки кожата си.

— Знам. — Джамшид извърна очи, сякаш се мъчеше да скрие както надеждата, така и отчаянието от лицето си. За разлика от мнозина в Девабад, Джамшид никога не й се бе струвал добър лъжец. — Но бих искал да опитам. — Гласът му се понижи. — Емирът… баща му го принуди да назначи друг капитан на личната си охрана.

— О, Джамшид, това е просто служба — отвърна Нахри. — Несъмнено знаеш, че ти си най-близкият другар на Мунтадир. Той непрекъснато те обсипва с похвали.

Джамшид поклати упорито глава.

— Аз съм този, който трябва да го защитава.

— Едва не загина, докато го защитаваше.

Точно в този неподходящ момент стигнаха до светилището на Дара и Нахри усети как Джамшид се напрегна. Светилището на Дара беше едно от най-популярните. Гирлянди от рози украсяваха месинговата статуя, изобразяваща воин дев, изправен гордо в стремената на коня, за да се прицели в преследвачите си, земята в основата му беше осеяна с приношения. Всякакви остриета бяха забранени в храма, така че поклонниците бяха донесли малки керамични фигурки, изобразяващи най-различни церемониални оръжия, най-вече стрели.

Огромен сребърен лък беше окачен на стената зад статуята и докато се взираше в нея, Нахри усети как в гърлото й засяда буца. Беше прекарала дълго време, взирайки се в този лък, макар и никога в компанията на мъж — приятел, — който имаше пълното право да ненавижда афшина, който се беше бил с него.

Само че Джамшид не гледаше лъка. Вместо това се беше смръщил срещу нещо в краката на статуята.

— Това крокодил ли е? — попита, посочвайки малък овъглен скелет.

Нахри сви устни.

— Така изглежда. Ализейд Убиеца на афшини.

Произнесе титлата бавно, ненавиждайки всичко в нея.

Джамшид изглеждаше отвратен.

— Това е мерзко. Определено не съм почитател на Ализейд, ала същото чувство, което нарича аяанлийците крокодили, нарича нас огнепоклонници.

— Не всички споделят твоята толерантност — отвърна Нахри. — И преди съм виждала скелети тук. Предполагам, че има такива, които си мислят, че на Дара би му харесало убиецът му да бъде изгорен под него.

— Вероятно действително би му харесало — мрачно каза Джамшид. А после я погледна и изражението му се промени. — Често ли го правиш? Често ли идваш тук, имам предвид?

Нахри се поколеба, несигурна как да отговори. Дара беше като оголен нерв за нея, дори пет години след смъртта му… емоционален трънак, който се оплиташе още повече, когато тя се опиташе да го изкорени. Спомените й за сопнатия, красив воин, към когото се беше привързала по време на пътуването им към Девабад, се бореше със знанието, че освен това беше военнопрестъпник, ръцете му бяха окъпани в кръвта на невинните жители на Ки-зи. Беше си откраднал място в сърцето й, а после го беше разбил, толкова отчаяно жадуващ да я спаси, въпреки собствените й желания, че бе готов да рискува да потопи света им във война.

— Не — отвърна най-сетне, заповядвайки на гласа си да не трепери. За разлика от Джамшид, тя прекрасно умееше да крие чувствата си. — Опитвам се да не го правя. Това не е светилище на онзи Дара, когото познавам.

Джамшид премести поглед от светилището към нея.

— Какво искаш да кажеш?

Нахри се вгледа в статуята, воина, изваян в действие.

— За мен той не беше легендарен афшин. Не и в началото. Ки-зи, войната, въстанието… не ми каза за нищо от това. — Тя замълча за миг. Именно тук, в Храма, двамата с Дара бяха стигнали най-близо до това да изрекат с думи онова, което се беше зародило между тях, скарване, което ги беше разделило и Нахри за пръв път бе зърнала колко много бе откраднала войната от Дара… и колко много тази загуба беше изкривила характера му. — Не мисля, че искаше да го знам. В крайна сметка… — Гласът й омекна. — Не мисля, че това е мъжът, който искаше да бъде. — Тя се изчерви. — Извинявай. Най-малко теб трябва да товаря с това.

— Можеш да ме товариш — тихо каза Джамшид. — Трудно е да гледаме как този град съсипва онези, които обичаме. — Той въздъхна и се извърна, подпирайки се на бастуна си. — Трябва да се прибираме.

Потънала в мисли, Нахри мълчеше, докато излизаха от Храма и прекосяваха грижливо поддържаните градини на път към паланкина, който ги очакваше. Слънцето мина над далечните планини, потъвайки зад зеления хоризонт, и от някъде дълбоко в храма долетяха ударите на барабан. Откъм града призивът за молитва на джиновете отговори на вълни. В отбелязването на залеза джинове и деви бяха обединени за кратко.

В паланкина Нахри се отпусна върху възглавниците. Полюшването я унасяше в сън, докато прекосяваха квартала на девите.

— Уморена ли си? — попита я Джамшид, когато тя се прозя.

— Непрекъснато. Миналата нощ изгубих пациент. Агниваншийска жена, която вдишала парите, с чиято помощ кара килимчетата си да летят. — Нахри разтърка слепоочията си. — При мен никога не е скучно.

Джамшид поклати глава с развеселен вид.

— Мога да ти помогна, когато се приберем.

— Ще ти бъда благодарна. Ще накараме от кухнята да ни изпратят нещо за хапване.

Джамшид простена.

— Не и твоята странна човешка храна.

— Харесвам моята странна човешка храна — защити се Нахри. Един от готвачите в двореца беше възрастен мъж от Египет, шафит с усет за това кога да приготви успокояващите ястия от някогашния й дом. — Освен това…

Писък на жена проряза въздуха отвън.

— Пуснете го! Моля ви! Умолявам ви! Нищо не сме направили!

Нахри се изпъна. Паланкинът спря рязко и тя повдигна брокатената завеска. Все още се намираха в Квартала на девите, в една спокойна уличка, която минаваше покрай някои от най-старите и най-хубави домове в града. Пред най-голямата от тях дузина войници от Царската стража ровеха из купчина мебели. Двама деви и едно момче, което надали имаше и осемнайсет години, вързани и със запушени усти, бяха коленичили на улицата.

Възрастна жена дева се молеше на войниците.

— Моля ви, синът ми е още момче. Нямаше нищо общо с това!

Още един войник излезе през строшената врата на къщата, чиито крила висяха на пантите. Извика развълнувано нещо на гезирски, а после хвърли покрит с дърворезба сандък върху калдъръмената уличка толкова силно, че той се счупи. Посипаха се монети и нешлифовани скъпоценни камъни, блещукащи върху мократа земя.

Нахри скочи от носилката, без да се замисли.

— Какво, в името на Всевишния, става тук? — поиска да узнае.

— Бану Нахида! — Облекчение огря плувналите в сълзи очи на жената. — Обвиняват съпруга ми и брат му в измяна и се опитват да вземат сина ми! — Тя преглътна задавящото я ридание и продължи на дивастийски. — Това е лъжа! Всичко, което направиха, бе да се съберат, за да обсъдят новия данък върху земите на девите. Царят чу за това и сега ги наказва, задето казаха истината!

Гняв лумна в Нахри, горещ и опасен.

— Къде е заповедта ви? — поиска да узнае тя, обръщайки се към войниците. — Не мога да си представя, че са ви дали позволение да плячкосате тази къща.

Войниците изобщо не изглеждаха впечатлени.

— Нови правила — отвърна един от тях безцеремонно. — Сега Стражата получава една пета от всичко, конфискувано от неверниците… а това сте вие, девите. — Изражението му потъмня. — Интересно как всички в града страдат, освен огнепоклонниците.

Жената дева падна на колене пред Нахри.

— Бану Нахида, моля ви! Казах им, че може да вземат всички пари и украшения, които поискат, но не им позволявайте да ми отнемат семейството! Хвърлят ли ги в онази тъмница, никога вече няма да ги видя.

Джамшид се приближи до тях.

— Семейството ти няма да отиде никъде — увери я той. Обърна се към войниците и заяви със стоманен глас: — Изпратете един от хората си при емира. Не искам никой да докосне тези хора и с пръст, докато той не дойде тук.

Войникът изсумтя.

— Получавам заповедите си от царя. Не от емира и определено не от някакъв безполезен мним афшин. — Жестокост се прокрадна в гласа му, когато кимна към бастуна на Джамшид. — Новият ти лък далеч не е толкова страшен, колкото предишния, Прамух.

Джамшид се дръпна така, сякаш го бяха зашлевили, и Нахри пристъпи напред, вбесена заради него.

— Как смееш да му говориш с такова неуважение? Той е синът на великия везир.

Само за късче от секундата войникът извади своя зулфикар.

— Баща му не е тук, нито пък проклетият ти Бич. — Той измери Нахри със студен поглед. — Не ме предизвиквай, Нахидо. Заповедите на царя бяха съвсем ясни, а вярвай ми, нямам никакво търпение за огнепоклонницата, която отприщи своя афшин срещу моите събратя. — Той вдигна зулфикара си опасно близо до гърлото на Джамшид. — Така че, освен ако не искаш Да започна да екзекутирам деви, те съветвам да се върнеш в паланкина си.

Нахри замръзна при тази заплаха… и онова, за което говореше тази неприкрита враждебност. Гасан управляваше Девабад с желязна ръка — ако войниците му дръзваха да заплашват двама от най-могъщите деви в града, то бе, защото не се бояха, че ще бъдат наказани.

Джамшид пръв отстъпи назад, посягайки към ръката на Нахри. Неговата беше студена.

— Да вървим — тихо каза на дивастийски. — Колкото по-скоро си тръгнем, толкова по-скоро ще мога да докладвам за това на Мунтадир.

Дълбоко угнетена, Нахри едва бе в състояние да погледне към жената. В този миг, макар да ненавиждаше спомена за воина Дара, й се прииска той да беше тук, да събуди каменните шедута за живот и да вдигне лъка си срещу онези, които искаха да наранят техните събратя.

— Съжалявам — прошепна тя, проклинайки неспособността си да стори нещо повече. — Ще говорим с емира, обещавам ти.

Жената ридаеше.

— Каква полза? — попита тя, гласът й бе пропит с горчиво отчаяние. Следващите й думи жегнаха Нахри право в сърцето. — Ако не можете да защитите себе си, как бихте могли да защитите останалите от нас?