Царство от мед

6. Нахри

— Ау! В името на Създателя, нарочно ли го правиш? Миналия път изобщо не боля толкова!

Нахри не обърна никакво внимание на оплакването на пациента си, напълно съсредоточена върху грижливо отворената пред очите й долна част на тялото му. Метални щипки придържаха кожата настрани, нагорещени до бяло, за да опазят раната чиста. Вътрешностите на превъплъщенеца проблясваха с бледо сребристо сияние… или поне щяха да го правят, ако не бяха осеяни с упорити каменни израстъци.

Нахри си пое дълбоко дъх и се съсредоточи. В лечебницата беше задушаващо горещо, а тя работеше върху този пациент от поне два изтощителни часа. Беше долепила едната си ръка до зачервената му кожа, за да заглуши болката от процедурата и да й попречи да го убие. В другата държеше стоманени пинсети, с които подръпна поредния израстък. Беше сложна, отнемаща време операция и челото й беше оросено от пот.

— По дяволите!

Тя пусна камъка в един метален съд.

— Престани да се превръщаш в статуя и няма да трябва да търпиш това. — Поспря за миг, за да му хвърли гневен поглед. — За трети път те лекувам… хората не са направени, за да се превръщат в камъни!

Пациентът й придоби мъничко засрамен вид.

— Действа страшно успокояващо.

Нахри му хвърли още един подразнен поглед.

— Намери си друг начин да релаксираш. Умолявам те. Конци! — извика и когато не получи отговор, погледна през рамо. — Нисрийн?

— Един момент!

В другия край на препълнената лечебница зърна как Нисрийн се втурва от маса, отрупана с фармацевтични препарати, и друга, пълна с инструменти, оставени за магическо изваряване. Помощницата й взе един сребърен поднос и като го вдигна над главата си, си запроправя път между заетите легла и тълпата посетители. В лечебницата имаше място само за правостоящи, а в градината чакаха още хора.

Нахри въздъхна, докато Нисрийн се промушваше между един енергичен аяанлийски художник, омагьосан с прекомерна жизнерадост, и сахрейнски металург, чиято кожа беше покрита с димящи пришки.

— Представи си, ако имахме болница, Нисрийн. Огромна болница с място, където да се обърнеш, и персонал, който да върши лесните неща.

— Мечта — отвърна Нисрийн и остави подноса. — Конците ти. — Тя поспря, за да се възхити на работата на Нахри. — Отлично. Никога не ми омръзва да виждам колко много си усъвършенствала уменията си.

— Почти не ми позволяват да напусна лечебницата и работя по цял ден. Оставаше и да не съм.

Не можа обаче да скрие напълно усмивката си. Въпреки дългите часове и изтощителната работа, Нахри черпеше голямо удовлетворение от ролята си на лечителка, способна да помогне на пациентите си, дори ако не бе в състояние да оправи множеството други проблеми в живота си.

Заши бързо превъплъщенеца с магическия конец, превърза раната и тикна чаша чай с опиум в ръката му.

— Пий и си почивай.

— Бану Нахида?

Нахри вдигна поглед. Един лакей, облечен в царска ливрея, надникна през вратата към градината и очите му се разшириха при вида й. От влажната горещина на лечебницата косата на Нахри беше полудяла — черни къдрици се подаваха изпод кърпата на главата й. Престилката й беше опръскана с кръв и целебни отвари. Трябваше й само огнен скалпел в едната ръка, за да изглежда като една от безумните и кръвожадни Нахиди от легендите на джиновете.

— Какво? — попита, мъчейки се да овладее раздразнението си.

Лакеят се поклони.

— Емирът би искал да говори с вас.

Нахри махна към хаоса наоколо.

— Сега?

— Чака в градината.

Естествено, че чака. Мунтадир беше достатъчно опитен в дворцовия протокол, за да знае, че Нахри не може да го пренебрегне напълно, ако се появи лично.

— Добре — изсумтя тя.

Изми си ръцете, свали престилката и последва лакея.

Ярката светлина навън я накара да примига. Дивата градина на харема (по-скоро джунгла, отколкото градина) беше поокастрена и опитомена пред лечебницата от екип отдадени градинари деви. Те бяха посрещнали задачата с възторг, изгарящи от нетърпение да пресъздадат великолепните дворцови пейзажи, с които Нахидите бяха прочути, па макар и в миниатюра. Сега земите около лечебницата бяха осеяни със сребристосини езерца, алеите — засенчени от съвършено подрязани кайсиеви и шамфъстъчени дръвчета и пищни розови храсти, натежали от изящни цветове с багри от бледо слънчевожълто до най-наситено индигово. Въпреки че по-голямата част от билките и растенията, използвани в работата й, се отглеждаха в Зариаспа, в земите на рода Прамух, всичко, което можеше да се употребява единствено прясно, беше засадено тук, в грижливо поддържани лехи, които преливаха от потрепващи мандрагорови храсти и жълта буника. Мраморен павилион гледаше към всичко това, обзаведен с резбовани пейки и изкусително пухкави възглавници.

Именно там стоеше Мунтадир сега, с гръб към нея. Очевидно идваше направо от заседание на двора, защото все още беше облечен в обточената със злато черна роба, която носеше за официални церемонии, а пъстроцветният му тюрбан беше ослепителен на светлината на слънцето. Ръцете му почиваха върху балюстрадата, очертанията на тялото му бяха внушителни, докато съзерцаваше градината й.

— Да? — попита Нахри рязко, пристъпяйки в павилиона.

Мунтадир погледна назад и очите му се плъзнаха по нея.

— Изглеждаш страхотно.

— Работя. — Тя избърса потта от челото си. — Какво искаш, Мунтадир?

Той се обърна към нея, облягайки се на парапета.

— Снощи не дойде.

За това ли ставаше дума?

— Бях заета с пациенти. И се съмнявам, че леглото ти е останало студено задълго.

Не можа да се сдържи да не добави последното.

Устните на Мунтадир потръпнаха.

— Правиш го за трета нощ подред, Нахри. Би могла поне да ми изпратиш съобщение, вместо да ме оставяш да те чакам.

Нахри си пое дълбока глътка въздух; търпението й към Мунтадир — което и така не беше кой знае колко голямо — намаляваше с всяка изминала секунда.

— Извинявам се. Следващия път ще ти пратя съобщение, така че да можеш веднага да се отправиш към който и удавен във вино салон да посещаваш тези дни. Е, приключихме ли?

Мунтадир скръсти ръце.

— Виждам, че си в отлично настроение. Но не, не сме приключили. Може ли да поговорим на някое по-усамотено място? — Той махна с ръка към ярките цитрусови дървета в далечината. — Портокаловата ти горичка може би?

Закрилнически инстинкт се надигна в гърдите на Нахри. Портокаловата горичка беше засадена много отдавна от нейния чичо Рустам и й беше скъпа. Макар и не толкова надарен лечител, колкото майка й Маниже, Рустам бе прочут ботаник и фармацевт. Дори десетилетия след смъртта му, грижливо подбраните растения в горичката растяха силни и здрави, целебните им сили ставаха още по-големи, а ароматът им — още по-опияняващ. Нахри беше поискала да върнат на горичката предишната й слава, запленена от усамотеността и сянката, които гъстият параван от листа и храсталаци предлагаше, както и от чувството, че стъпва по пръстта, за която някога се бяха грижили ръцете на нейните роднини.

— Никого не пускам там — напомни му тя. — Знаеш това.

Мунтадир поклати глава, свикнал с нейната упоритост.

— В такъв случай нека просто се поразходим — каза и се отправи към стъпалата, без да я изчака.

Нахри го последва.

— Какво стана със семейството деви, за което ти говорих? — попита го, когато поеха по криволичещата пътека. Ако Мунтадир щеше да я отвлича от работата й, тя щеше да се възползва от това. — Онези, които Царската стража тормозеше?

— Работя над това.

Нахри спря.

— Все още? Каза, че ще го обсъдиш с баща си още миналата седмица.

— И го направих. — Мунтадир изглеждаше подразнен. — Не е като да мога да освобождавам затворници против волята на Царя само защото ти и Джамшид сте разстроени. Не е толкова просто. — Той я изгледа. — И колкото повече се бъркаш, толкова по-трудно ще бъде. Знаеш как гледа баща ми на намесата ти в политически въпроси.

Думите й подействаха като шамар и тя се изпъна.

— Добре — заяви жлъчно. — Можеш да му докладваш, че си ми предал предупреждението му.

Мунтадир сграбчи ръката й, преди да бе успяла да се извърне.

— Не съм тук по негова заповед, Нахри. Тук съм, защото съм твой съпруг. И независимо какво изпитваме и двамата към този факт, не искам да пострадаш.

Поведе я към една сенчеста пейка, която гледаше към канала. Сгушена зад един прастар индийски люляк, чиито клони се свеждаха надолу, образувайки плътен водопад от изумрудени листа, скривайки я от погледите.

Той се настани, придърпвайки я да седне до него.

— Чувам, че със сестра ми сте преживели истинско приключение миналата седмица.

Нахри начаса настръхна.

— Да не би баща ти…

— Не — увери я Мунтадир. — Зейнаб ми каза. Да — уточни, вероятно забелязал изненадата върху лицето й. — Знам за малките й забежки в Гезирския квартал. Научих за тях още преди години. Достатъчно е умна, за да не се излага на опасност, а стражът й знае, че може да дойде при мен, ако тя някога загази.

— О.

Това хвана Нахри неподготвена. И колкото и да е странно, я накара да завиди мъничко. Кахтаните може и да бяха отколешните врагове на нейния род, както и шайка подли опортюнисти, ала тихата лоялност между брата и сестрата, родена от онази семейна любов, която Нахри никога не бе познала, я изпълни с печална завист.

Тя обаче я потисна.

— Да разбирам, че ти е казала за болницата?

— Каза, че никога не те е виждала толкова възбудена.

Нахри много внимаваше лицето й да си остане безизразно.

— Беше интересно.

— Интересно? — повтори Мунтадир невярващо. — Ти, която не можеш да престанеш да говориш за работата си в лечебницата, откриваш някогашна болница на предците си, както и групичка освободени роби на ифритите и всичко, което имаш да кажеш, е: „Беше интересно"?

Нахри задъвка долната си устна, колебаейки се как да отговори. Болницата, естествено, бе много повече от интересна. Ала фантазиите, които се въртяха в главата й от посещението насам, й се струваха нещо крехко, което бе най-добре да запази за себе си.

Само че очевидно Мунтадир не можеше да бъде заблуден толкова лесно. Отново улови ръката й.

— Ще ми се да говориш с мен — каза меко. — Знам, че никой от нас не искаше това, Нахри, но защо не се опитаме да го накараме да сработи. Струва ми се, че нямам никаква представа какво става в главата ти. — Тонът му беше умолителен, ала не можеше да скрие нотката на безсилно раздразнение. — Имаш повече стени около себе си, отколкото някой лабиринт.

Нахри не отговори. Естествено, че имаше стени около себе си. Почти всички, които познаваше, я бяха предали поне веднъж.

Мунтадир потърка дланта й с палец. Пръстите й потръпнаха и тя направи физиономия.

— Днес имах много за шиене и ми се струва, че умението ми да се изцелявам е престанало да разпознава болката в мускулите като нещо абнормално.

— Дай на мен.

Мунтадир взе ръката й в своите и започна да разтрива ставите й, сякаш го беше правил от години.

Нахри въздъхна, част от напрежението бързо се отцеди от схванатите й пръсти.

— Кой те научи на това?

Мунтадир подръпна пръстите й, опъвайки ги по начин, който й се стори направо божествен.

— Една приятелка.

— Носехте ли дрехи с тази твоя приятелка по време на урока?

— Ами, като се има предвид приятелката… доста е вероятно да не сме.

— Той й отправи порочна усмивка. — Искаш ли да знаеш на какво друго ме научи?

Нахри извъртя очи.

— Отказах да споделя с теб какво ми тежи, така че сега се опитваш да ме съблазниш, използвайки наученото от друга жена.

Усмивката на Мунтадир стана още по-широка.

— Политическият живот ме е научил да подхождам изобретателно. — Прокара леко пръсти по китката й и Нахри не можа да потисне една слаба тръпка при допира му. — Очевидно си твърде заета, за да дойдеш в леглото ми. Как иначе да поддържаме мира, който брачният ни съюз би трябвало да съгради?

— Нямаш никакъв срам, знаеш ли това?

Ала резките нотки в гласа й ги нямаше. Мунтадир страшно го биваше в това.

Пръстите му описваха деликатен рисунък върху кожата на китката й, очите му танцуваха развеселено.

— Не се оплакваш от това, когато все пак стигнеш до леглото ми.

Горещина се разля по бузите й… и не беше само от смущение.

— Преспал си с половин Девабад. Логично е да си научил това-онова.

— Звучи ми като предизвикателство.

Пакостливото му изражение изобщо не помагаше с изменническата горещина, разливаща се в корема й.

— Имам работа — изпротестира Нахри, когато той я придърпа в скута си. — Чакат ме поне дузина пациенти. Освен това сме в градината. Някой може…

Гласът й заглъхна, когато той притисна устни до шията й и я целуна леко по гърлото.

— Никой не може да види каквото и да било — каза Мунтадир спокойно и гласът му изпрати топла милувка до кожата й. — А ти очевидно трябва да се отпуснеш. Гледай на това като на професионално задължение. — Ръцете му се пъхнаха под туниката й. — Несъмнено за пациентите ти ще бъде по-добре да ги лекува една Бану Нахида, която не се намира в такова дръпнато настроение.

Нахри въздъхна, притискайки се по-близо до него въпреки волята си. Устните му се плъзнаха надолу, брадата му я погъделичка по ключицата.

— Не съм дръпната…

Иззад дървото се разнесе учтиво покашляне, последвано от едно тъничко:

— Емире?

Мунтадир не отмести нито ръцете, нито устните си.

— Да?

— Баща ви иска да говори с вас. Казва, че е неотложно.

Нахри застина, вледенила се при споменаването на името на Гасан. Мунтадир въздъхна.

— Естествено, че е неотложно. — Отдръпна се леко, за да я погледне в очите. — Вечеряй с мен днес? — помоли я. — Ще поръчам от онзи твой странен чай от цветя, а ти ще можеш да обиждаш безсрамието ми до насита.

Нахри нямаше особено желание да вечеря с него, но не би имала нищо против да продължат онова, което бяха започнали току-що. Действително се намираше под немалка доза напрежение напоследък, а обикновено спеше по-добре в нощите, които прекарваше в леглото на Мунтадир; някой трябваше буквално да умира, преди прислужниците да дръзнат да обезпокоят емира и съпругата му там.

Освен това искрицата надежда в очите му подръпваше единствената нежна струнка, останала в сърцето й; при всичките си недостатъци (а те не бяха никак малко) съпругът й определено не беше лишен от чар.

— Ще се опитам — отвърна, потискайки усмивката си.

Той се усмихна широко; изглеждаше искрено доволен.

— Отлично.

Свали ръце от нея и Нахри побърза да изпъне туниката си; нямаше да се върне в лечебницата с вид, сякаш… ами… сякаш току-що беше правила онова, което беше правила.

— Успех с каквото и да иска баща ти.

Мунтадир направи физиономия.

— Сигурен съм, че не е нищо важно. — Докосна сърцето си. — Остани с мир.

Нахри го проследи с поглед, позволявайки си минутка, за да се наслади на свежия въздух и трелите на птичките. Беше прекрасен ден и погледът й се плъзна лениво към градината с билки.

Където попадна върху един шафит, промъкващ се между храстите.

Нахри се намръщи, загледана как той минава забързано покрай леха с градински чай и спира пред една върба. Избърса челото си и погледна притеснено през рамо.

Странно. Макар че сред градинарите имаше и Шафити, никой от тях нямаше право да докосва растенията на Нахидите, а този мъж й беше напълно непознат. Той извади градинарска ножица от колана си и я разтвори, сякаш се канеше да отреже един от клоните.

Нахри в миг се изправи; копринените й пантофки и годините на кражби прикриха шума от стъпките й. Мъжът дори не вдигна очи, докато тя не се озова зад него.

— Какво си мислиш, че правиш с дървото ми?

Шафитът подскочи, обръщайки се толкова бързо, че шапчицата му се търкулна. Очите му с човешки лешников цвят се разшириха от ужас.

— Бану Нахида! — ахна той. — Аз… простете ми. — Той долепи ръце умолително. — Аз просто…

— Сечеше върбата ми? Да, виждам това. — Нахри докосна осакатения клон и под допира й се появи свежа кора. Самата тя притежаваше талант за ботаника, макар че все още не се беше опитала да го развие повече, за голямо огорчение на Нисрийн. — Знаеш ли какво щеше да стане, ако някой друг те беше…

Гласът й заглъхна, когато вниманието й бе привлечено от голия скалп на мъжа. Беше обезобразен — косата около слепоочията му беше дълга, но отгоре беше щръкнала и рядка, сякаш се възстановяваше след прибързано обръсване. Кожата там беше лилава, леко подпухнала и на петна; в центъра й имаше странно равно парче с размерите и формата на монета, а до него — белег от зашиване, и то умело направено.

Завладяна от любопитство, Нахри се пресегна и докосна лекичко подпухналата плът. Беше мека… прекалено мека. Тя остави нахидските си сетива да се задействат, потвърждавайки онова, което изглеждаше невъзможно.

Малко парченце от черепа на мъжа бе махнато изпод кожата.

Нахри ахна. Мястото зарастваше — можеше да усети искрицата на нов костен растеж, но дори така… Тя свали ръка.

— Да не би някой да ти е причинил това?

Мъжът изглеждаше вкаменен от страх.

— Беше нещастен случай.

— Нещастен случай, който едва не е пробил дупка в черепа ти, а после я е зашил? — Нахри коленичи до него. — Няма да те нараня. Просто искам да знам какво се е случило… и да се уверя, че никой не се разхожда из Девабад, режейки парчета с формата на монета от черепите на хората.

— Не беше нищо такова. — Мъжът прехапа устни и се огледа наоколо. — Паднах от един покрив и си пукнах главата — прошепна. — Докторите казали на жена ми, че под кожата се събира кръв и че ако махнат част от черепа, това ще облекчи натиска и ще ми спаси живота.

Нахри примига.

— Докторите? — Хвърли поглед към дървото, от което той се бе опитал да си отреже клонче. Върба. Естествено. Както листата, така и кората бяха ценни, лесни за дестилиране в лекарство против различни болежки… човешки болежки. — Те ли ти поискаха това?

Мъжът поклати глава, все така разтреперан.

— Сам го предложих. Видях рисунка в една от книгите им и си спомних, че забелязах подобно дърво, когато работех върху покрива тук миналата година. — Той я погледна умолително. — Те са добри хора и ми спасиха живота. Исках да помогна.

На Нахри й беше трудно да сдържи вълнението си. Шафитски лекари, които можеха да оперират и притежаваха медицински книги?

— Кои? — попита нетърпеливо. — Кои са тези доктори?

Мъжът наведе очи.

— Не бива да говорим за тях.

— Не им мисля злото. — Нахри сложи ръка на сърцето си. — Кълна се в пепелта на предците си. Сама ще им занеса върбови калеми и още неща. В аптеката си имам много лекове, които може да се използват от шафити.

Мъжът изглеждаше раздвоен. Нахри го погледна изпитателно, забелязвайки босите му крака и окъсаната галабия. Загрубелите му, покрити с мазоли ръце.

Мразейки се мъничко, тя извади един златен пръстен от джоба си. Беше забравила да го свали, преди да започне работата си в лечебницата, така че просто го беше пуснала в джоба си. Повърхността му беше инкрустирана със ситни рубини, оформящи цвете.

Сложи го в ръката на мъжа.

— Име и място. — Очите на шафита се разшириха, приковани и пръстена. — Няма да им сторя зло, кълна ти се. Искам да помогна.

Копнеж се изписа по лицето на мъжа; Нахри предполагаше, че парите, които можеше да вземе за пръстен като този, бяха същинско състояние за един шафитски работник.

— Субашини Сен — прошепна той. — Къщата с червената врата на улица „Сукария".

Нахри се усмихна.

— Благодаря ти.

Когато Нахри приключи с работата, бе посрещната от малка армия прислужници, спуснали се към нея в мига, в който тя пристъпи в изпълнения с пара хамам; взеха изцапаните й с кръв и отвари дрехи, за да ги изперат, след което я изтъркаха от глава до пети, изплакнаха кожата й с розова вода, втриха скъпоценни масла в ръцете и краката й и се опитаха да приберат непокорните й къдрици в елегантна корона от плитки.

Държейки на своята самостоятелност, Нахри настояваше сама да избира дрехите си. Тази вечер се бе спряла на рокля, ушита от най-финия лен, който бе докосвала някога. Беше без ръкави и се спускаше до глезените й в бледомаслена феерия, придържана от пищна яка, ушита от стотици мъниста: лапис лазули, злато, халцедон и топаз. Напомняше й за дома й, десенът сякаш беше изкопиран от някой древен храм в Египет.

Една прислужница едва бе закопчала изящната яка, когато се приближи друга, носеща дискретно гърненце за козметика от слонова кост.

— Искате ли да напудря кожата ви, господарке?

Нахри се взря в гърненцето. Въпросът беше невинен, ала винаги караше стомаха й да се свива. Вдигна инстинктивно очи и зърна отражението си в излъсканото сребърно огледало върху тоалетката.

Макар границата между Шафити и чистокръвни в Девабад да беше дълбока, издълбана от векове на насилие и съхранена в закони, разликата във външния им вид не беше толкова голяма, колкото разделението във властта подсказваше. Чисто — кръвните, естествено, имаха заострени уши и очи с цвят на метал, вариращ според племето. Кожата им притежаваше блясък, сияние и лека мараня, които отразяваха горещата черна кръв, която кипеше във вените им. В зависимост от произхода и късмета им шафитите притежаваха смесица от черти на човеци и на джинове: човешки лешникови очи се връзваха съвършено със заострени уши или пък калаеният поглед на агниваншийците без проблясването на кожата им.

И разбира се, Нахри.

На пръв поглед във външния й вид нямаше нищо магическо. Ушите й бяха заоблени, кожата й имаше матов землист цвят. Черните й очи бяха тъмни, да, но тя открай време имаше чувството, че им липсва онази лъскава абаносова наситеност, така характерна за девите. Лицето й някога бе убедило Дара, че е шафит, в чиито вени има съвсем малко магическа кръв. Лице, което очевидно беше лъжа, дело на маридско проклятие… или поне така твърдяха ифритите, които я бяха преследвали, твърдение, от което Гасан се беше възползвал, за да я обяви пред всички за чистокръвна.

Насаме, естествено, беше казал нещо съвсем различно. Не че то имаше значение. Нахри подозираше, че никога няма да научи цялата истина за произхода си. Ала нехайното отношение към външния й вид се бе променило, когато се бе омъжила за Мунтадир. От бъдещата царица на Девабад се очакваше да изглежда подобаващо и затова фризьорки подреждаха плитките й така, че да скрият връхчетата на ушите й. Добавяха пепел към каяла, така че очите й да изглеждат по-тъмни. А после се беше появило проклетото гърненце от слонова кост. В него имаше невероятно скъпа пудра, направена от бог знае какво, която придаваше на кожата й блясък в продължение на часове.

Беше илюзия, загуба на време и просто фасада… и всичко това — за една бъдеща царица, която дори не бе в състояние да защити собствените си съплеменници, когато ги пребиваха и ограбваха пред очите й. А от факта, че именно шафитските и прислужници бяха принудени да създават образ на онова чистокръвие, което потискаше живота им, на Нахри й се повдигаше.

— Не — отвърна най-сетне, опитвайки се да скрие отвращението си. — Нямам нужда от това.

На вратата се почука и Нисрийн влезе в стаята.

Нахри простена.

— Не. Нуждая се от поне една свободна нощ. Кажи на който и да е да се излекува сам.

Наставницата й се усмихна засегнато.

— Невинаги те търся за работа. — Тя хвърли поглед към прислужниците. — Ще ни оставите ли насаме?

Те се подчиниха незабавно и Нисрийн се приближи до нея пред тоалетката.

— Изглеждаш прекрасно. Колко красива рокля. Нова ли е?

Нахри кимна.

— Подарък от една сахрейнска шивачка, щастлива да се отърве от сребърната шарка.

— На съпруга ти ще му бъде трудно да откъсне очи от теб в тази рокля.

— Предполагам — отвърна Нахри, борейки се с неудобството си.

Не беше сигурна защо изобщо си прави труда. Мунтадир се беше оженил за нея заради името, не заради лицето й, освен това постоянно беше заобиколен от джинове, които притежаваха такава спираща дъха красота — мъже и жени с ангелски гласове и усмивки, способни да докарат човеците до лудост — че й се струваше загуба на време дори да се опитва да привлече вниманието му.

Нисрийн хвърли поглед към вратата и остави малкия сребърен бокал, който беше скрила в гънките на шала си.

— Приготвих ти чая.

Нахри се взря в бледозелената течност, вдъхвайки острия мирис на билки, който се вдигаше от нея. И двете знаеха какъв „чай" беше това: онзи, който пиеше единствено когато посещаваше Мунтадир.

— Все още се тревожа, че ще ни хванат.

Нисрийн сви рамене.

— Гасан вероятно подозира нещо, ала ти си нахидска лечителка. Тук никак няма да му е лесно да те надхитри, а си струва риска, за да ти спечелим малко време.

— Малко време е единственото, което печелим.

Гасан все още не беше поставил открито въпроса за внуци — джиновете не зачеваха лесно и бе напълно нормално, че емирът и неговата съпруга все още не бяха благословени с наследник. Нахри обаче се съмняваше, че той ще си държи езика още дълго.

Нисрийн очевидно долови несигурността в гласа й.

— Засега това е достатъчно. — Тя тикна чашата в ръцете й. — Приемай нещата тук ден за ден.

Нахри изгълта чая, а после се изправи и наметна халат с качулка над роклята си.

— Време е да вървя.

Всъщност още беше рано, но ако тръгнеше сега, можеше да се промъкне по задните коридори и да си открадне няколко минути на усамотение, вместо да бъде придружена от една от икономките на Мунтадир.

— Няма да те задържам. — Нисрийн също се изправи и когато срещна погледа на Нахри, в очите й имаше убеденост. — Имай вяра, Бану Нахида. Бъдещето ти е по-светло, отколкото си даваш сметка.

— Винаги така казваш — въздъхна Нахри. — Ще ми се да споделях твоята увереност.

— Един ден ще я споделяш — обеща Нисрийн, а после я подкани: — А сега върви. Няма да те задържам повече.

Нахри излезе, поемайки по един от тайните коридори, който отвеждаше от градината на харема до царските покои на горното ниво на дворцовия зикурат, от което се разкриваше прекрасен изглед към девабадското езеро. Покоите на всички Кахтани бяха там, с изключение на Зейнаб, която предпочиташе градината долу.

Също като Али някога. Мисълта се появи неканена… и нежелана. Мразеше да мисли за Али, мразеше факта, че пет години след онази нощ все още я жегваше унижение при спомена за това как мъжът, който уж й бе приятел, тихичко бе вкарал нея и Дара в смъртоносен капан. Наивният млад принц би трябвало да бъде последният, способен да я измами, и все пак именно това беше сторил.

Мразеше и факта, че въпреки всичко част от нея все още се тревожеше за него. Защото беше повече от ясно (колкото и Кахтаните да се преструваха), че Али не беше „оглавил гарнизон" в мирните земи на предците си. Беше заточен, и то, подозираше Нахри, при наистина тежки условия.

Тя излезе на просторния балкон, който минаваше по протежение на покоите на Мунтадир. Като всичко, което той притежаваше, балконът беше невероятно изискан; перилата и решетките^[6] бяха покрити с дърворезба, изобразяваща градина, драперии от бродирана коприна имитираха шатра. Тамян тлееше в разжарен мангал срещу купчина брокатени възглавници, обърнати натам, откъдето се разкриваше най-хубавият изглед към езерото.

Възглавници, които не бяха празни. Нахри се закова на място при вида на Джамшид и Мунтадир, седнали един срещу друг. Присъствието на Джамшид не я изненада… за разлика от факта, че двамата се караха.

— Кажи на баща ти да го изпрати обратно! — настояваше Джамшид. — Има ли някаква причина да не може да остави проклетата стока на брега и да се върне обратно?

— Опитах. — Мунтадир звучеше почти истерично. — Умолявах баща си и знаеш ли какво ми отговори той? — От гърдите му се изтръгна задавен, невесел смях. — Да отида и да сложа наследник в нахидската си съпруга, ако толкова се безпокоя за позицията си. Това е всичко, което сме за него. Пионки в проклетата му политическа игра. А сега любимата му, най-хитрата от тях се завръща.

Нахри се смръщи объркано. Потискайки чувството на вина, задето подслушва (повече заради Джамшид, своя приятел, отколкото заради своя политиканстващ съпруг, който почти сигурно беше внедрил някой и друг лоялен шпионин в лечебницата й), тя дойде по-близо, мушвайки се в нишата между една саксия с папрат и един декоративен, покрит с дърворезба параван.

Пое си дълбоко дъх. Магията на двореца беше толкова непредсказуема, колкото и могъща, и макар че Нахри тихичко се учеше как по-добре да я използва, да го прави непрекъснато, носеше известна доза риск — изобщо не се съмняваше, че ако Гасан заподозре какво върши, мигновено ще я накаже.

Ала понякога мъничко риск беше оправдан. Нахри се съсредоточи върху сенките в краката си. Уголемете се — заповяда, приканвайки ги да се приближат и позволявайки на страха си да не я заловят да се разрасне. — Защитете ме.

Сенките се подчиниха, плъзвайки се нагоре, за да я обгърнат в пелерина от мрак. Отдъхвайки си мъничко, Нахри дойде малко по-близо до паравана и надникна през отворите в дървото. Двамата мъже бяха сами; Джамшид седеше на ръба на една възглавница, приковал поглед в Мунтадир с неприкрита тревога.

Мунтадир скочи на крака, видимо разтреперан.

— Майка му ще ме убие. — Закрачи напред-назад, подръпвайки неспокойно брадата си. — Аяанлийците от години искат това. В мига, в който стъпи в Девабад, аз ще се събудя с примка около шията.

— Това няма да се случи — отсече Джамшид. — Мунтадир, трябва да се успокоиш и да помислиш… не. — Ръката му се протегна и сграбчи тази на Мунтадир, когато той посегна към бутилката с вино на масата. — Спри. Това няма да ти помогне.

Мунтадир се усмихна сломено.

— Не съм съгласен — каза немощно. Изглеждаше така, сякаш ще се разплаче. — Казват, че виното е отличен спътник в краха.

— Няма да има никакъв крах. — Джамшид го издърпа на възглавницата до себе си. — Няма — повтори, когато Мунтадир извърна очи. — Мунтадир… — Джамшид се поколеба, а когато отново проговори, в гласа му имаше особена нотка. — Пътуването до Девабад е дълго. Опасно. Несъмнено имаш хора, които…

Мунтадир поклати рязко глава.

— Не мога. Не съм способен на това. — Прехапа устни, приковал поглед в пода, изпълнен с горчиво примирение. — Все още не. — Избърса очи и пое дълбоко дъх, сякаш за да се успокои, преди да заговори отново. — Съжалявам. Не бива да те натоварвам с това. Бог знае, че достатъчно си страдал заради политиката на моето семейство.

— Не говори глупости. — Джамшид го докосна по бузата. — Искам да споделяш подобни неща с мен. — Той се усмихна. — Честно казано… хората около теб са безполезни подмазвачи.

Това изтръгна смях от съпруга й.

— Докато на теб винаги мога да разчитам да ме обиждаш искрено.

— И да те пазя в безопасност. — Джамшид улови лицето му шепа. — Нищо няма да ти се случи, кълна се. Няма да го позволя, а когато става дума за такива неща, ужасно държа на думата си.

Мунтадир отново се засмя.

— Това го знам. — Пое си дъх, а после изведнъж затвори очи, сякаш изпитваше болка. Когато отново проговори, гласът му беше натежал от скръб. — Липсваш ми.

Лицето на Джамшид се сгърчи, развеселеността изчезна от изражението му. Като че ли едва сега осъзна къде е ръката му, погледът му се спусна към устните на Мунтадир.

— Съжалявам — прошепна. — Не исках да…

Остатъкът от обяснението така и не можа да напусне устните му. Защото Мунтадир изведнъж го целуваше с отчаяние, на което очевидно отвърнаха по същия начин. Джамшид зарови пръсти в тъмната му коса, притегляйки го по-близо…

А после го отблъсна.

— Не мога — каза задавено; цялото му тяло се тресеше. — Съжалявам, но не мога. Вече не. Казах ти го, когато се ожени. Тя е моята Бану Нахида.

Слисана, Нахри се отдръпна от паравана. Не от загатването за минала интимност между тях (понякога й се струваше, че Мунтадир беше спал буквално с половината от хората, които познаваше). Ала тези афери до една изглеждаха така повърхностни… флиртувания с най-различни чуждоземни министри, забежки с поети и танцьорки.

В болката, която струеше от съпруга й, нямаше нищо повърхностно. Нямаше го емира, който така уверено я беше притеглил в скута си по-рано в градината. Беше се олюлял, когато Джамшид го отблъсна, и изглеждаше така, сякаш се мъчи да не заплаче. Нахри усети как я залива състрадание. При всички привилегии на властта и великолепието на двора, беше смаяна от това колко самотни бяха всички в палата.

Мунтадир се взираше в пода.

— Разбира се. — Звучеше така, сякаш полага усилия да се овладее. — В такъв случай може би трябва да си вървиш — добави твърдо. — Всеки момент я очаквам, а не бих искал да те поставя в неудобно положение.

Джамшид въздъхна и бавно се изправи. Подпря се на бастуна си и погледна примирено Мунтадир.

— Успя ли да освободиш онези деви, за които ти съобщихме с Нахри?

— Не. — Отговорът на Мунтадир прозвуча много по-рязко, отколкото когато тя го беше попитала. — Не е лесно да освободиш някой, който е виновен в престъплението, в което го обвиняват.

— Вече е престъпление да обсъждаме последиците от финансовата политика на баща ти?

Мунтадир вдигна рязко глава.

— Положението в Девабад е достатъчно неспокойно и без разпространяването на слухове. Те вредят на бойния дух и карат хората да изгубят вяра в своя цар.

— Арестът на хора, които по една случайност притежават богатство и земи, които може да бъдат конфискувани в полза за хазната, със сигурност има същия ефект. — Джамшид присви очи. — Естествено, под „хора" имам предвид „деви". Всички знаем, че останалите племена не са подлагани на същото отношение.

Мунтадир поклати глава.

— Просто се опитва да опази мира, Джамшид. И нека не се преструваме, че твоите събратя му помагат в това.

Устните на Джамшид се свиха в тънка линия на разочарование.

— Това не си ти, Мунтадир. И след като установихме, че аз съм единственият, който е откровен с теб… нека те предупредя, че поемаш по същия път, за който казваш, че е провалил баща ти. — Той се извърна. — Поздрави Нахри от мен.

— Джамшид…

Ала Джамшид вече си беше тръгнал, насочвайки се към мястото, където Нахри се криеше. Тя побърза да се отдръпне към стъпалата, сякаш тъкмо пристигаше.

— Джамшид! — поздрави го с престорена жизнерадост. — Каква приятна изненада!

Джамшид успя да се усмихне, но без да среща погледа й.

— Бану Нахида — отвърна малко дрезгаво. — Извинявам се. Не исках да се натрапя на вечерта ви.

— Няма нищо — меко каза Нахри, ненавиждайки болката, която все още се четеше върху лицето му.

Мунтадир не гледаше към тях; беше отишъл до края на балкона, вниманието му беше насочено към примигващите огньове на града под тях. Нахри докосна Джамшид по рамото.

— Ела да ме видиш утре. Имам нов компрес, с който искам да наложа гърба ти.

Той кимна.

— Утре.

Мина покрай нея и се изгуби надолу в палата.

Нахри направи няколко крачки, чувствайки се несигурна.

— Мир на теб — поздрави тя съпруга си. — Ако моментът не е подходящ…

— Разбира се, че е. — Мунтадир се обърна. Нахри трябваше да му отдаде дължимото — макар да беше блед, по лицето му нямаше и следа от емоцията, изписана върху него допреди броени секунди. Няколко десетилетия в царския двор на Девабад вероятно те научаваха на това умение. — Извинявай. — Той се прокашля. — Не те очаквах толкова скоро.

Очевидно. Нахри сви рамене.

— Приключих по-рано.

Мунтадир кимна.

— Нека повикам някой прислужник — предложи той, прекосявайки балкона. — Ще им кажа да донесат нещо за хапване.

Нахри го улови за китката.

— Защо не седнеш? — предложи меко. — Не съм гладна и си мислех, че бихме могли първо да поприказваме.

Едва се бяха отпуснали върху възглавниците и Мунтадир вече посягаше към бутилката с вино.

— Искаш ли? — попита я, пълнейки чашата си до ръба.

Нахри просто гледаше. Не беше Джамшид и не й беше до това да го спре.

— Не… благодаря. — Мунтадир пресуши почти цялата чаша и отново си я допълни. — Всичко наред ли е? — осмели се да попита. — Срещата с баща ти…

Мунтадир потръпна.

— Може ли да говорим за нещо друго? Поне за малко?

Нахри замълча за миг. Адски беше любопитна да открие какво беше обсъждал с Гасан, което бе довело до скарването му с Джамшид, ала може би една смяна на темата щеше да го изтръгне от мрачното му настроение.

А тя определено си имаше тема наум.

— Разбира се. Всъщност, след като си тръгна, се натъкнах на нещо интересно в градината. Един шафит с дупка в черепа.

Мунтадир се закашля, пръскайки вино навсякъде.

— Открила си мъртъв шафит в градината си?

— Не мъртъв — поправи го Нахри леко. — С изключение на това, изглеждаше съвсем добре. Каза, че един хирург го е направил, за да му спаси живота. Шафитски хирург, Мунтадир. — В гласа й се прокрадна възхищение. — Някой достатъчно умел, за Да пробие дупка в черепа на един мъж, да я зашие след това и Да го опази жив. И изглеждаше съвършено. Искам да кажа, беше малко меко там, където нямаше кост, но…

Мунтадир вдигна ръка; изглеждаше така, сякаш му беше прилошало.

— Не е нужно да научавам подробностите. — Хвърли поглед към аленото вино и остави чашата с отвращение върху лицето. — Е, и какво от това?

— Какво от това? — възкликна Нахри. — Това говори за невероятен талант! Този лекар може да се е обучавал в света на човеците. Убедих мъжа в градината да ми даде името и улицата, където работи.

— Но защо ти е подобна информация?

Мунтадир изглеждаше объркан.

— Защото искам да го намеря! Като за начало… аз съм Бану Нахида. Би трябвало да се уверя, че е истински лекар, а не някой… мошеник, който се възползва от отчаяни шафити. — Нахри се прокашля. — Освен това просто бих искала да се запозная с него. Би могъл да ми бъде страшно полезен; та аз и досега намирам много от нещата, на които ме научи Якуб, за полезни.

Мунтадир придоби още по-объркано изражение.

— Якуб?

Стомахът на Нахри се сви. Не беше свикнала да говори за своите страсти, за онова, което беше най-близо до сърцето й, и недоумението на Мунтадир не го правеше по-лесно.

— Фармацевтът, с когото работех в Кайро, Мунтадир. Възрастният мъж. Моят приятел. Сигурна съм, че съм го споменавала и преди.

Мунтадир се намръщи.

— Значи, искаш да откриеш някакъв шафитски доктор, защото някога си имала приятел фармацевт в света на човеците?

Нахри си пое дълбоко дъх, виждайки представилата й се възможност. Може би не беше най-подходящият момент, но Мунтадир беше казал, че иска тя да разговаря с него по-свободно, а точно сега сърцето й направо щеше да се пръсне.

— Защото искам да видя дали съществува начин да работим заедно… Мунтадир, толкова е трудно да бъда единствената лечителка тук — призна си. — Самотно е. Отговорността е смазваща. Понякога не мога да спя, не мога да се храня… — Тя овладя емоцията, надигаща се в гласа й. — Мислех си… старата нахидска болница… — Препъваше се в думите си, опитвайки се да обясни мечтите, които се въртяха в главата й, откакто беше посетила онези развалини. — Чудя се дали не бихме могли да я възстановим. Да доведем шафитски лекар, който да ми помага с пациентите и…

Очите на Мунтадир се разшириха.

— Искаш да възстановиш онова място?

Нахри се помъчи да не се свие при вида на ужасеното изумление върху лицето му.

— Ти… каза, че мога да идвам при теб, да говоря с теб…

— Да… но за осъществими неща. Ако искаш още някой дев да бъде приет в царския двор или ти се ще да вземеш участие в подготовката за Навастем. Това, за което говориш… — Звучеше шокиран. — Зейнаб каза, че постройката била истинска развалина. Имаш ли представа колко труд и разходи ще са нужни, за да бъде възстановена?

— Знам, но си помислих…

Мунтадир се изправи и закрачи развълнувано из стаята.

— И да работиш заедно с шафити? — Изрече думата със зле прикрито презрение. — За нищо на света. Баща ми никога няма да разреши. Не бива дори да се опитваш да намериш този доктор. Не може да не си даваш сметка, че това, което той прави, е незаконно.

— Незаконно? Как е възможно да е незаконно да помагаш на хората?

— Шафитите… — Мунтадир разтърка тила си, а по лицето му се разля срам. — Искам да кажа… те не са… ние не… не бива да действаме по начин, който… насърчава увеличаването на населението им.

Нахри притихна за миг, занемяла от потрес.

— Кажи ми, че не го вярваш наистина — промълви, молейки се да греши, да си бе въобразила отвращението в гласа му. — Ти си Кахтани. Предците ти са отнели властта от моите предци. Изклали са моите предци, за да защитят шафитите.

— Било е много отдавна. — Мунтадир я погледна умолително. — А шафитите не са толкова невинни, колкото си мислиш. Мразят девите, мразят теб.

Нахри настръхна.

— Защо да ме мразят? Аз отраснах в човешкия свят!

— А после се върна тук заедно с мъж, прочут с това, че използвал бич, за да провери цвета на нечия кръв — изтъкна Мунтадир. — Носи ти се слава сред тях, Нахри, независимо дали това ти харесва, или не.

Нахри потръпна, но остави обвиненията да минат покрай ушите й. Разговорът беше взел ужасяващ обрат и без да намесват нейния прекършен афшин и кървавите му престъпления.

— Не съм имала нищо общо с Ки-зи — защити се тя. — Никой от нас, които сме живи сега, няма нищо общо.

— Това е без значение. — Очите на Мунтадир се изпълниха с предупреждение. — Нахри, твърде много история има между девите и шафитите. Между повечето чистокръвни и шафитите. Не разбираш омразата, която изпитват към нас.

— За разлика от теб? Та ти вероятно никога в живота си не си разговарял с шафит!

— Не съм, но съм виждал оръжията, които бяха успели да вкарат тайно тук с надеждата да подкладат размирици. Слушал съм как проповедниците им бълват отровни лъжи и отправят заплахи към твоите хора, преди да бъдат екзекутирани. — По лицето му пробяга изражение, което Нахри не можа да разтълкува. — И вярвай, когато ти казвам, че твърде добре знам колко са хитри, когато става дума за това да вербуват някого за своята кауза.

Нахри не отговори. Повдигаше й се… и не беше заради напомнянето, че тя и девите се намират в опасност.

А защото внезапно осъзна, че съпругът й, мъжът, когото вярваше, че слабо го е грижа за чистокръвието, като че ли споделя най — отвратителните предразсъдъци на нейното племе. Все още не беше сигурна какво във външния й вид правеше Гасан така уверен, че тя е едновременно Нахида и шафит, но той ясно беше дал да се разбере, че печатът на Сулейман му беше дал такова прозрение.

Един ден печатът на Сулейман щеше да премине у Мунтадир. И тогава той наистина щеше да види онази, за която се беше оженил.

Сърцето й прескочи един удар.

— Нищо от това, което твърдиш, не звучи политически стабилно, Мунтадир — каза, подбирайки внимателно думите си. — Ако положението наистина е толкова зле, няма ли да е по-добре да се опитате да работите заедно с шафитите? Ожениха ни, за да спомогнем за мира между гезирците и девите. Защо да не опитаме нещо подобно и със смесенокръвните?

Мунтадир поклати глава.

— Не и по този начин. Съчувствам на шафитите, наистина им съчувствам. Ала техният проблем се трупа в продължение на поколения и онова, което предлагаш, е твърде рисковано.

Нахри наведе очи. Погледът й падна върху пищно украсената яка на новата й рокля и тя уви по-плътно халата около себе си, почувствала се изведнъж ужасно глупаво.

Той никога няма да бъде съюзникът, от когото се нуждая. Неподправената истина отекна в нея: отказът на Мунтадир да направи нещо за гоненията на шафитите и обвиненията на Джамшид кипяха в ума й. Колкото и да беше странно, не бе в състояние да го мрази заради това. Тя също беше потискана от Гасан, а дори не беше негово дете. Не можеше да отрече страданието му заради Джамшид и искреното съжаление, когато беше споменал — и незабавно пропъдил мисълта — за тежкото положение на шафитите.

Само че Гасан не я беше сломил, още не, не и напълно. И тя отказваше да се преклони още повече, отколкото вече го беше направила, дори ако това означаваше да бъде сама.

Мунтадир явно забеляза промяната в изражението й.

— Не е отказ завинаги — побърза да каже. — Но сега не е подходящият момент за нещо толкова драстично.

Нахри стисна зъби.

— Заради Навастем?

Ако припишеха още някоя вина на проклетия празник, честна дума, щеше да подпали нещо.

Мунтадир поклати глава.

— Не, не заради Навастем. А заради причината, поради която баща ми искаше да ме види днес. — Той стисна челюсти и впери поглед в далечното езеро, чиито черни води отразяваха звездите, пръснати над него. — Брат ми се завръща в Девабад.