Царство от мед

9. Али

Али се огледа из някогашните си покои. Изглеждаха недокоснати — книги лежаха разпилени върху бюрото там, където ги беше оставил преди пет години; дрехите, които беше преровил, докато си събираше нещата, за да отпътува за Ам Гезира, все още бяха пръснати по пода. Смачкан лист хартия — писмото, което бе възнамерявал да напише на Нахри, а после се беше отказал, неспособен да намери думите — лежеше на топка до любимото му перо и остатъка от свещта, която, спомни си, се бе канил да смени. Макар да беше преметено, а прахта избърсана, беше очевидно, че нищо не се беше променило.

Нищо, освен Али. И ако Гасан смяташе, че толкова лесно може да натика най-малкия си син обратно в предишния му живот, дълбоко се заблуждаваше.

Пое си дъх и когато го направи, долови слабия мирис на тамян и киселото вино от тамаринд, което баща му харесваше. Изтъркана възглавничка почиваше на пода, откъдето някога Али бе отправял молитвите си, една от шапчиците му лежеше грижливо сгъната върху нея. Той я вдигна и специфичният мирис на баща му стана по-силен. Шапчицата също беше поизносена, в лена бяха останали гънки от многобройното сгъване.

Али потрепери, докато пристъпваше във вътрешната стая, спалното му помещение, все така аскетично обзаведена, както и преди пет години. Започваше да му се струва, че е дошъл на собствения си гроб. Хвърли поглед към леглото. И примига.

Върху грижливо сгънатото одеяло почиваше неговият зулфикар.

Али прекоси стаята за миг и остави кутията с ножа на афшина върху леглото. Действително беше неговият зулфикар, дръжката и тежестта му му бяха така познати, както собствената му ръка. А ако все още се съмняваше — отдолу бяха договорите, които беше подписал.

Анулирани от ръката на царски писар.

Али се свлече на леглото, сякаш краката му се бяха подкосили. Плъзна поглед по страниците, надявайки се, че греши, ала доказателството беше изложено в ясни правни термини пред очите му. Шафитският баща и дъщеря му бяха върнати на гезирския търговец.

Али скочи на крака. Не. Онези хора бяха невинни. Не бяха бойци на „Танзим", не представляваха опасност за никого. Ала докато посягаше към зулфикара, предупреждението на баща му отекна в главата му. Гасан беше направил това, за да му даде урок. Беше съсипал живота на двама шафити само защото Али бе дръзнал да се намеси.

Какво ли щеше да стори, ако Али се разбунтуваше?

Али затвори очи, усещайки как му прилошава при спомена за обляното в сълзи личице на малкото момиче. Бог да ми прости. И не беше само тя. Шейх Анас и Рашид, Фатумай и нейните сирачета. Тръжната платформа, издигната насред разрушената джамия.

Всеки, на когото се опитам да помогна, той смазва. Смазва всички ни.

Али вдигна ръка от зулфикара. Полазиха го тръпки. Не можеше да остане тук. Не и в тази грижливо запазена стая. Не и в този смъртоносен град, където всеки негов погрешен ход нараняваше някой друг.

Внезапно си помисли за Зейнаб. Не смееше да се замесва още повече с майка си, ала несъмнено сестра му можеше да му помогне. Тя би могла да го измъкне от всичко това.

Предупреждението на Мунтадир отекна в ушите му и искрицата надежда, лумнала в гърдите му при мисълта за сестра му, угасна. Не, не можеше да я изложи на този риск. Стисна очи, борейки се с отчаянието. Вода се събираше в шепите му, нещо, което не се беше случвало от години.

Дишай. Вземи се в ръце. Той отвори очи.

Погледът му падна върху кутията.

В следващия миг вече беше прекосил стаята. Отвори кутията, грабна камата и я пъхна в колана си.

Заповедите на баща му можеха да вървят по дяволите.

Вече наближаваше лечебницата, когато започна да се чуди дали не действа прибързано.

Забави крачка на пътеката, една от многото, които лъкатушеха из градината на харема. Не беше като да възнамеряваше да посети Нахри, убеждаваше сам себе си. Щеше да изчака пред лечебницата някой от прислугата и щеше да помоли да говори с нейната помощница Нисрийн. Би могъл да даде камата на Нисрийн заедно със съобщение и ако Нахри не искаше да го види, така да бъде. По дяволите, може би Мунтадир щеше да научи и да го убие, задето се бе опитал да говори със съпругата му, и тогава Али вече нямаше да е принуден да остане в Девабад за Навастем.

Пое голяма глътка от влажния въздух, пропит с дъха на напоена с дъжд пръст и росни цветя, и възелът в гърдите му като че ли се поотпусна. Преплитащите се звуци на забързания канал и вода, капеща от листата, бе успокояваща като приспивна песен. Али въздъхна, позволявайки си да погледа за миг как две сапфиреносини птички се стрелкат между тъмните дървета. Ако можеше и в останалата част на Девабад да цари такъв покой…

Прилив на хладна влага се преплете между пръстите му. Сепнат, Али наведе очи и видя лента от мъгла да се обвива около кръста му. Пред погледа му тя се изви около рамото му като прегръдка от отдавна невиждан приятел. Очите му се разшириха. Това определено не се беше случвало в Ам Гезира. И все пак той се усмихна широко, запленен от гледката на водата, танцуваща по кожата му.

Усмивката му се стопи така бързо, както се беше появила. Хвърли бързо поглед към зеленината наоколо, ала, за щастие, пътеката беше пуста. Шепотът от гемията се завърна, също странното притегляне на езерото и скоростта, с която водата бе оросила кожата му в покоите. Не се беше замислял колко по-трудно ще му бъде да скрие новите си умения в мъгливия, богат на вода Девабад.

Ами гледай да го измислиш тогава. Не можеше да допусне да го заловят. Не и тук. Селяните от Бир Набат може и да нямаха нищо против да си затворят очите за малко особеност (та нали Али все пак ги беше спасил), но не можеше да поеме този риск с далеч по — непредсказуемите жители на Девабад. В неговия свят маридите всяваха страх. Те бяха чудовищата, за които родителите разказваха страшни приказки преди лягане на децата си, непознаваемият ужас, срещу който пътешествениците се бранеха, като носеха амулети. Растейки, Али беше чувал мрачната история за свой далечен аяанлийски роднина, когото бяха хвърлили в езерото, след като го бяха обвинили несправедливо, че е принесъл дете дев в жертва на предполагаемия си маридски бог.

Потискайки една тръпка, Али продължи към лечебницата. Ала когато стигна до земите й, отново спря, смаян от преобразяването им. Официалните градини, с които девите бяха прословути, представляваха прекрасна гледка с пъстроцветните си лехи с билки, растящи до декоративни решетки, натежали от цветя, и плодни дръвчета, засенчващи стъклени къщички за птички и нежно ромолящи шадравани. В самото сърце, между две квадратни езерца, растеше поразителна портокалова горичка. Дърветата бяха засадени нагъсто, клоните им бяха грижливо подрязвани, така че да се преплетат, оформяйки нещо като покрив. Мъничко заграждение, осъзна той, листакът беше така натежал от едри плодове и снежнобели цветя, че очите не можеха да проникнат през него.

Запленен, той продължи натам, притеглян от мястото. Който и да го беше посадил, беше свършил забележителна работа. Имаше дори свод, оформен от листата така, че да създаде…

Спря толкова рязко, че едва не падна назад. Нахри изобщо не беше в лечебницата. Беше тук, заобиколена от книги, сякаш излязла от най-скъпите му спомени.

Нещо повече… изглеждаше така, сякаш принадлежеше тук, царствената Бану Нахида в палата на своите предци. Това нямаше нищо общо със скъпоценни камъни или пищен брокат; тъкмо обратното, беше простичко облечена в бяла туника, която се спускаше до глезените й, и широк лилав панталон. Чадор от сурова коприна в блещукащо жълто-кафяво бе прихванат над ушите й с диамантени закопчалки, отметнат над раменете й, за да разкрие четирите черни плитки, които се спускаха до кръста й.

Учудваш ли се? Какво бе очаквал от Нахри? Да открие бледа сянка на интелигентната жена, която беше познавал, скърбяща по своя афшин, пребледняла заради часовете, които прекарваше затворена в лечебницата? Това не беше онази Бану Нахида, която някога бе наричал своя приятелка.

Затвори уста, осъзнал внезапно, че бе зяпнал, че се взира в нея като умопобъркан и че определено се намира някъде, където не би трябвало да бъде. Бърз поглед наоколо разкри, че наблизо няма нито стражи, нито прислужници. Беше сама, седнала в широка люлка, в скута й беше отворена голяма книга, върху бродираната черга под нея имаше пръснати бележки, както и поднос с недокосната чаша чай. Пред очите на Али тя се намръщи, сякаш текстът я беше обидил лично.

И ето че всичко, което му се искаше да направи, бе да пристъпи напред и да се отпусне до нея. Да я попита какво чете и да подновят странно приятното си приятелство, пълно с ровичкане из катакомбите на Царската библиотека и спорове за арабската граматика. Нахри бе светлина за него в едно много мрачно време и Али не беше осъзнал колко много му бе липсвала, докато не застана срещу нея.

Тогава престани да я дебнеш като някой гул. Със свит от притеснение стомах, той си заповяда да се приближи.

— Сабах ал-нуур — поздрави тихо на египетския диалект, на който тя го беше учила.

Нахри подскочи. Книгата падна от скута й, сепнатите й очи се плъзнаха по лицето му.

А после се приковаха в зулфикара на кръста му и земята под краката му се надигна.

Али извика, залитайки, когато един корен изскочи от тревата и се уви около глезена му. Дръпна го и той падна тежко, удряйки тила си в земята.

Пред очите му заплуваха черни петна. Когато зрението му се проясни, видя Бану Нахида, надвесена над него. Не изглеждаше доволна.

— Е… — подхвана той немощно. — Уменията ти са нараснали значително.

Коренът се стегна болезнено около глезена му.

— Какво, по дяволите, правиш в моята градина? — попита Нахри.

— Аз… — Али се опита да седне, но коренът го държеше здраво. Плъзна нагоре по глезена му, скривайки се под одеждата му, за да се увие около прасеца му. Усещането твърде много напомняше за водораслите, които го бяха сграбчили под езерото, и той усети, че в гърдите му се надига паника. — Прости ми — избъбри на арабски. — Просто…

— Спри. — Рязката дума, изречена на джинистански, му подейства като шамар през лицето. — Да не си посмял да ми говориш на арабски. Не искам да чувам родния си език от лъжливата ти уста.

Али я зяпна потресено.

— Аз… съжалявам — повтори на джинистански, намирайки думите по-бавно. Коренът беше стигнал до коляното му, покрити с власинки пипала израстваха и се разпростираха. По кожата му плъпнаха тръпки, белезите от маридите настръхнаха болезнено.

Стисна очи и по челото му изби вода. Това е просто корен. Просто някакъв корен.

— Моля те, ще махнеш ли това нещо от мен?

Трябваше да повика на помощ и последната си капчица сила, за да не посегне към зулфикара и да го отсече. Нахри вероятно щеше да остави земята да го погълне цял, ако го видеше да вади оръжие.

— Не отговори на въпроса ми. Какво правиш тук?

Али отвори очи. В изражението на Нахри нямаше и капчица милост. Вместо това тя бавно въртеше пръст, абсолютно същото движение като онова, което коренът описваше около крака му.

— Исках да те видя.

Думите се изсипаха от него така, сякаш го беше заляла с един от серумите на истината на своите предци. И действително беше истина, осъзна той. Искал бе да я види, а камата на Дараявахуш можеше да върви по дяволите.

Нахри свали ръка и коренът се охлаби. Али си пое дъх на пресекулки, смутен от това колко много се беше уплашил. В името на Всевишния, можеше да се изправи срещу убийци, въоръжени със стрели и мечове, а ето че един корен едва не го беше накарал да се разплаче!

— Съжалявам — каза за трети пъти. — Не биваше да идвам тук.

— Определено не биваше — сопна се Нахри. — Имам едно-единствено място в Девабад, което е само мое, едно място, където дори съпругът ми не стъпва, а ето че ти си тук. — Лицето й се разкриви от гняв. — Ала предполагам, че Ализейд Убиеца на афшини прави каквото си поиска.

Бузите на Али пламнаха.

— Не бях аз — прошепна той. — Ти беше там. Знаеш какво го уби.

Нахри изцъка с език.

— О, не, поправиха ме. Строго. Баща ти заяви, че ще убие всяко дете дев в града, ако дръзна да изрека думата „марид". — В очите й имаше сълзи. — Знаеш ли какво ме накара да кажа вместо това? Какво ме накара да кажа, че се е опитал да направи Дара? Какво уж си прекъснал ти?

Думите й го пронизаха до мозъка на костите.

— Нахри…

— Знаеш ли какво ме накара да кажа?

Али наведе очи.

— Да.

Слуховете бяха стигнали до него в Ам Гезира… Неслучайно хората вярваха, че иначе благият принц е убил друг мъж.

— Аз те спасих. — От Нахри се откъсна остър, невесел смях. — Изцелих те със собствените си ръце. Повече от веднъж. А в замяна ти не каза нищо, докато се качвахме на онази лодка, макар да знаеше, че хората на баща ти ни чакат. Господи, та аз дори ти предложих да дойдеш с нас! Да избягаш от гнева на баща си, да избягаш от тази клетка и да видиш белия свят. — Тя обви ръце около себе си, придърпвайки чадора, сякаш искаше да издигне стена между тях. — Би трябвало да се гордееш, Али. Малцина са тези, които успяват да ме надхитрят, но ти? Накара ме да вярвам, че си мой приятел до самия край.

Али почувства как го залива вина. Нямаше представа, че тя се бе чувствала по този начин. Макар че той я бе смятал за приятелка, Нахри го беше държала на предпазливо разстояние и от осъзнаването, че връзката им бе означавала повече за нея — и че той я беше съсипал, — му се повдигна.

Помъчи се да намери думи.

— Онази нощ не знаех как другояче да постъпя, Нахри. Дараявахуш се държеше като обезумял. Щеше да започне война.

Нахри потрепери.

— Нямаше да започне война. Аз нямаше да му позволя. — Гласът й беше рязък, но изглеждаше така, сякаш се мъчи да запази спокойствие. — Е, стига ли ти това? Видя ме. Натрапи се на уединението ми, за да извадиш спомена за най-лошата нощ в живота ми. Има ли още нещо?

— Не, искам да кажа, да, но… — Али изруга наум. Това едва ли беше подходящият момент да извади камата на Дара и да признае, че баща му я е откраднал и задържал като някакъв боен трофей. Пробва с друг подход: — Аз… опитах се да ти пиша…

— Да, сестра ти ми даде писмата ти. — Тя докосна пепелта на челото си.

— От тях излезе добро гориво за огнения ми олтар.

Али погледна знака на челото й. В сенчестата горичка не го беше забелязал и сега се изненада. През цялото време на тяхното познанство Нахри никога не беше проявявала особен интерес към религиозните ритуали на своето племе.

Тя забеляза погледа му и очите й пламнаха предизвикателно. Не че Али можеше да я вини. Не беше скрил какво мисли за огнения култ. Струйка студена пот потече по врата му, попивайки в яката на дишдашата.

Погледът на Нахри като че ли проследи движенията на водата по гърлото му.

— Следите им са навсякъде по теб — прошепна тя. — Ако беше който и да било друг, щях да чуя ударите на сърцето ти, да доловя присъствието ти… — Вдигна ръка и Али потръпна, ала, за щастие, този път не го нападнаха никакви растения. Вместо това Нахри просто го погледна изучаващо. — Променили са те, нали? Маридите.

Али се вледени.

— Не — настоя толкова пред себе си, колкото и пред нея. — Нищо не са направили.

— Лъжец — предизвика го тя тихо и при тази дума Али не можа да скрие гнева от лицето си. — О, не ти харесва да те наричат лъжец? Нима е по-лошо от някой, сключил сделка с воден демон?

— Сделка? — повтори Али невярващо. — Мислиш, че съм поискал онова, което се случи тогава?

— В замяна на помощ, за да убиеш най-големия враг на племето си? В замяна на славата най-сетне да довършиш мъжа, когото предците ти не успяха? — Презрение изпълни очите й, — Да, Убиецо на афшини, така мисля.

— И грешиш. — Знаеше, че Нахри е разстроена, но тя не бе единствената, чийто живот бе преобърнат с главата надолу онази нощ. — Маридите никога нямаше да могат да ме използват, за да убият твоя афшин, ако той не ме беше хвърлил във водата. И как ме покориха, Нахри? — Гласът му се прекърши. — Нахлуха в ума ми и ме накараха да халюцинирам смъртта на всички, които обичам, до един. — Той дръпна рязко ръкава си нагоре. Белезите му изпъкваха рязко на приглушената светлина: назъбените следи от триъгълни зъби и ивица съсипана плът, която се извиваше около китката му. — И то беше, докато правеха това. — Трепереше, обзет от спомена за ужасните видения. — Страшна сделка.

Би могъл да се закълне, че зърна искрица потрес върху лицето й, ала то трая само миг. Защото първо събарянето на земята, а после вдигането на ръкава му бяха разкрили какво виси на кръста му.

Погледът на Нахри се прикова в характерната дръжка на камата на Дараявахуш. Листата в горичката потрепериха.

— Какво правиш с това?

О, не.

— Аз… възнамерявах да ти го дам — побърза да каже Али, опитвайки се нескопосно да откачи камата от кръста си.

Нахри се хвърли напред и я изтръгна от ръцете му. Прокара пръсти по дръжката, натискайки леко халцедоните и лапис лазулите, докато очите й се пълнеха със сълзи.

Али преглътна, копнеейки да каже нещо. Каквото и да е. Само че никакви думи не можеха да изтрият онова, което беше между тях.

— Нахри…

— Махай се — каза тя на арабски, езика, който някога бе основа на тяхното приятелство, онзи, на който я бе научил как да измагьосва пламъци.

— Искаш да избегнеш война? Тогава се махни от градината ми, преди да съм забила това в сърцето ти.