Царство от мед

4. Дара

В дълбоката тишина на една снежна нощ Дара си проправяше път през черна гора.

Правеше го в пълно мълчание, придвижвайки се безшумно заедно с петимата млади деви, които повтаряха всяко негово движение. Бяха увили ботушите си с плат, за да заглушат шума от стъпките си, вълнените им палта бяха натъркани с пепел и пръст, подражавайки на цвета на голите дървета и скалистата земя. Съществуваха магически начини — по-добри начини — да се скриеш, ала онова, което правеха тази нощ, бе колкото мисия, толкова и изпитание и Дара искаше да подложи младите си новобранци на предизвикателство.

Спря до следващото дърво и вдигна ръка, давайки им да последват примера му. Присви очи и се вгледа в набелязаната цел, а дъхът му вдигаше пара зад плата, който закриваше долната част на лицето му.

Двама гезирски съгледвачи от Царската стража, точно както говореше мълвата. Слуховете, които се носеха в тази слабо населена част на Девастана, жужаха от новини за тях. Очевидно бяха изпратени, за да инспектират северната граница. Според неговите източници било обикновено, рутинно посещение, каквото правели веднъж на всеки петдесет години, за да притиснат местните за данъци и да им напомнят докъде се простира ръката на цар Гасан. Само че моментът, който бяха избрали, изпълваше Дара с подозрения и той бе изпитал тихо облекчение, когато Бану Маниже му заповяда да й ги доведе.

— Няма ли да е по-лесно просто да ги убия? — бе единственото му възражение.

Противно на славата, с която бе обвеяно името му, на Дара не му беше приятно да убива. Ала освен това не му беше приятна и възможността двама гезирци да научат за него и Бану Маниже.

— Това е опасна земя. Мога да направя да изглежда така, сякаш са били нападнати от мечки.

Бану Маниже беше поклатила глава.

— Трябват ми живи. — Изражението й бе станало строго. Неговата Бану Нахида май бе започнала да го опознава прекалено добре през няколкото години, откакто й служеше. — Живи, Дараявахуш. Не подлежи на обсъждане.

Което бе причината да са тук сега. Отнело им бе две седмици да открият съгледвачите и два дни, за да ги отклонят незабелязано от курса им — хората му местеха последователно граничните камъни, за да ги отдалечат от пътя, водещ в село Сугдам, и да ги накарат да навлязат дълбоко в гъстата гора, която ограждаше близките планини.

Съгледвачите имаха нещастен вид, увити в кожи и плъстени одеяла, притиснати един до друг под набързо опънатата палатка. Слабият им огън бавно губеше битката с упорито падащия сняг. По-възрастният пушеше лула и сладкият мирис на кхат^[5] парфюмираше въздуха.

Не лулите обаче интересуваха Дара, нито ханджарите, втъкнати в коланите им. Огледа лагера им и след миг зърна зулфикарите, които търсеше, върху купчина камъни зад двамата мъже. Кожените им ножници бяха увити с плъстен плат, за да предпази остриетата от снега, ала Дара видя една дръжка да стърчи.

Изруга безмълвно. Опитните зулфикарини се ценяха високо, а той се бе надявал, че царят не бе изпратил толкова добре обучени воини на нещо, което би трябвало да бъде съвсем рутинна мисия. Изобретен по време на войната против Съвета на Нахидите (или откраднат от ангелите, които пазят Рая, както твърдяха по-фантастичните истории), зулфикарът на пръв поглед приличаше на обикновен меден ятаган, формата и двуострият му връх бяха мъничко необичайни, но иначе съвсем незабележителни.

Ала добре подготвените гезирци — и само гезирци — можеха да се научат да изтръгват отровни пламъци от смъртоносния връх на зулфикара. Само една драскотина означаваше сигурна смърт. Тези рани не можеше да бъдат излекувани, дори от ръцете на някой от Нахидите. Това бе оръжието, довело до обрат във войната и сложило край на благословения му и обичан Съвет на Нахидите, избивайки безчет деви.

Дара погледна към воина до себе си. Мардонийе, един от най-младите. Някога той беше член на Отряда на девите, малкия контингент деви, допуснати да служат в Царската стража. След смъртта на Дара на кораба те бяха прогонени от Цитаделата, изхвърлени от казармата си от джиновете, които бяха смятали за свои другари, и изпратени на Големия базар единствено с дрехите на гърба си. Там бяха посрещнати от тълпа шафити. Невъоръжени и числено превъзхождани, те бяха брутално нападнати и неколцина от тях бяха загинали. По ръцете и лицето на Мардонийе все още имаше белези от ромейския огън, с който беше изгорен.

Дара преглътна тревогата, надигнала се в гърдите му. Ясно бе дал на хората си да разберат, че няма да им помогне със залавянето на гезирците. Смяташе го за рядка възможност да подложи на изпитание подготовката им. Ала да се биеш със зулфикарини не беше като да се биеш с обикновени войници.

И все пак… трябваше да се научат. Един ден, ако беше рекъл Създателят, щяха да се изправят срещу зулфикарини. Щяха да се бият с най-свирепите воини на Девабад в битка, която трябваше да бъде категорично спечелена.

Тази мисъл изпрати тлееща горещина по ръцете на Дара. Потисна я, като потрепери, тази нова, необуздана сила, която все още не беше овладял напълно. Тя кипеше под кожата, огънят копнееше да бъде отприщен. Беше му по-трудно да я обуздава, когато беше емоционален… а перспективата младите деви, които обучаваше от години, да бъдат посечени от острието на някоя пясъчна бълха определено имаше такъв ефект.

Прекарал си цял живот, обучавайки воини. Знаеш, че имат нужда от това. Дара прогони опасенията си.

Нададе ниско бухане като сова. Един от джиновете вдигна глава, но само за миг. Хората на Дара се разпръснаха в разгърната нишка, тъмните им очи го стрелкаха с поглед, докато се движеха. Дара видя как стрелците му опънаха тетивата.

Той цъкна с език — последният сигнал.

Натопените в катран стрели лумнаха в измагьосани пламъци. Джиновете разполагаха с по-малко от миг, за да ги забележат, преди те да изсвистят покрай тях, забивайки се в брезента. За частица от секундата палатката пламна. По-едрият гезирец — възрастен мъж с гъста прошарена брада се обърна рязко, за да грабне зулфикарите.

Мардонийе беше по-бърз. Изрита остриетата настрани, а после се нахвърли върху гезиреца. Двамата се затъркаляха в снега, вкопчени един в друг.

— Абу Саиф!

По-младият съгледвач се метна към своя спътник… неразумен ход, който остави гърба му незащитен, когато останалите от воините на Дара изскочиха от прикритието си. Те хвърлиха тежка мрежа над главата му и като го издърпаха назад, оплетоха ръцете му. За броени секунди ханджарът му беше изтръгнат, а около китките му имаше железни окови, целящи да отслабят магията му.

Мардонийе все още се биеше. Гезирецът — Абу Саиф — го удари силно през лицето и сграбчи зулфикара си. Оръжието изригна в пламъци и той се обърна към Мардонийе.

Дара свали лъка от рамото си и сложи стрела в тетивата, преди да осъзнае какво прави. Остави го да се бие, заповядваше афшинът в него. Почти можеше да чуе гласа на баща си, гласовете на чичовците си, своя. В разгара на битката нямаше място за милост.

Ала Създателят да му е на помощ, не бе в състояние да гледа как още един дев загива. Опъна тетивата, пръстът му беше върху потрепващото перо на стрелата, а тетивата — опряна леко до бузата му.

Мардонийе се метна към коленете на гезиреца с рев, поваляйки го в снега. Друг от стрелците на Дара се втурна напред, стоварвайки лъка си като сопа върху ръката на гезиреца. Зулфикарът се изплъзна от ръката на Абу Саиф и пламъците угаснаха още преди да падне на земята. Стрелецът удари силно джина през лицето и той рухна.

Беше се свършило.

Докато Дара стъпче огъня им, съгледвачите вече бяха вързани. Той провери набързо пулса на мъжа в безсъзнание.

— Жив е — потвърди с облекчение и кимна към малкия лагер. — Прегледайте припасите им. Изгорете всички документи, които намерите.

Абу Саиф кипеше от възмущение.

— Не знам какво си мислите, че правите, огнепоклонници такива, но ние сме царски стражи. Това е предателство! Когато командирът на гарнизона ми научи, че сте попречили на мисията ни, ще заповяда да ви екзекутират!

Мардонийе подритна една голяма торба и тя издрънча.

— Жълтиците, които са задигнали от хората ни, предполагам.

— Данъци — грубо каза гезирецът. — Знам, че тук сте полудиви, но несъмнено все притежавате някаква елементарна идея за властта.

Мардонийе изсумтя презрително.

— Нашето племе е управлявало империи, докато твоето се е ровило из човешките боклуци, ти, пясъчна бълха.

— Достатъчно. — Дара погледна към Мардонийе. — Оставете жълтиците. Оставете всичко, освен оръжията им, и се отдалечете. Отведете ги поне на двайсет крачки от тук.

Гезирският войник се задърпа, мъчейки се да се отскубне, докато го изправяха на крака. Дара се залови да развие кърпата си за глава, тъй като не искаше да я изгори, докато се преобразяваше. Тя се закачи за миг за робския пръстен, който той все още се боеше да свали.

— Ще увиснете на бесилката за това! — повтори джинът. — Вие, мръсни, чукащи сестрите си, почитащи огъня…

Ръката на Дара се стрелна напред в мига, в който очите на Мардонийе лумнаха отново. Прекрасно знаеше колко бързо можеше да избухне напрежението между племената им, така че сграбчи джина за гърлото.

— До нашия лагер ни чака дълъг път — заяви безстрастно. — Ако не можеш да бъдеш учтив, ще ти отнема способността да говориш.

Очите на джина се плъзнаха по сега откритото лице на Дара, спирайки върху лявата му скула. Това беше достатъчно, та кръвта да се отцеди от лицето му.

— Не — прошепна. — Ти си мъртъв. Ти си мъртъв!

— Бях — съгласи се Дара студено. — А сега не съм. — Не можа да скрие нотките на озлобление в гласа си. Подразнен, той бутна гезиреца към хората си. — Лагерът ви всеки момент ще бъде нападнат от птица рух. Най-добре се отдръпнете.

Джинът ахна и вдигна очи към небето.

— Какво ще стане всеки момент?

Дара вече му беше обърнал гръб. Изчака, докато шумът от хората му утихна. Разстоянието не беше само за тяхната безопасност.

Дара не обичаше никой да вижда как се преобразява.

Свали палтото си и го остави настрани. Горещина се надигаше на мъгливи вълни от татуираните му ръце, снегът около него се топеше във въздуха, още преди снежинките да докоснат кожата му. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се подготви. Мразеше тази част.

Огън изригна от кожата му, червена светлина се разля по крайниците му, пропъждайки обичайния им кафяв цвят. Цялото му тяло се разтресе яростно и той падна на колене, краката му се вцепениха. Беше му отнело две години, за да се научи как да преминава от формата, тази на типичен мъж от племето си, макар и с изумрудени очи, в тази на истински дев, както Маниже настояваше да го нарича, формата, която бяха приемали събратята им, преди Сулейман да ги промени. Формата, която ифритите бяха запазили до днес.

Зрението му се изостри, вкус на кръв изпълни устата му, докато зъбите му се издължаваха. Винаги забравяше да се подготви за тази част.

Ръцете му, завършващи с хищни нокти, зариха в ледената земя, докато първичната му неспокойна сила се укроти. Случваше се единствено когато приемеше тази форма — покой, който го обземаше, когато се превърнеше в нещо, което ненавиждаше. Изпусна дъха си, при което от устата му се посипаха горящи въглени, и се изпъна.

Вдигна ръце и около тях се завихри дим. Рязко движение с нокти по китката му и блещукаща ивица златна кръв покапа, за да се слее с дима, растейки и извивайки се във въздуха, докато той я оформяше. Крила и хищни нокти, човка и блестящи очи. Бореше се за въздух, магията го изцеждаше.

— Аджанадивак — прошепна той, заповедта му звучеше все още странна върху езика му.

Истинският език на девите, език, който само шепа ифрити си спомняха все още. Съюзниците на Маниже, принудени да научат един неохотен афшин на древната магия на девите, която Сулейман им бе отнел.

Огън изригна от птицата рух и тя изкряска. Издигна се във въздуха, все още под контрола на Дара, разрушавайки лагера за броени минути. Накара я да се сгромоляса през клоните на дърветата и да прокара нокти по дънерите им. Всеки, имал злощастието да се натъкне на това място (членове на Царската стража, изпратени да открият изгубените си другари, макар че Дара се съмняваше дали изобщо ще успеят да стигнат до тук), щеше да си помисли, че съгледвачите са били изядени, малкото състояние в събрани данъци оставаше недокоснато.

Освободи птицата рух и тя се разпадна, посипвайки земята с пепел. С един последен изблик на магия Дара прие предишната си форма, потискайки стон на болка. Винаги болеше, сякаш натикваше тялото си в тясна бодлива клетка.

Мардонийе се озова до него след броени секунди, лоялен както винаги.

— Палтото ти, афшине.

Дара го пое признателно.

— Благодаря ти — каза, а зъбите му тракаха.

По-младият мъж се поколеба.

— Добре ли си? Ако имаш нужда от помощ…

— Добре съм — настоя Дара.

Беше лъжа, вече усещаше черния катран, който клокочеше в стомаха му — страничен ефект от връщането в смъртното му тяло, докато новата магия все още течеше във вените му. Само че отказваше да покаже подобна слабост пред хората си нямаше да рискува Маниже да научи за това. Ако зависеше от Бану Нахида, Дара завинаги щеше да остане във формата, която ненавиждаше.

— Върви. Ей сега ще дойда.

Изчака, докато воините му се скриха от поглед и отново се свлече на колене, с разбунтуван стомах и треперещи крайници, а снегът се сипеше безшумно наоколо.

Гледката на лагера неизменно му носеше облекчение, познатите струйки дим обещаваха топло ядене, а сивите плъстени палатки, които се сливаха с хоризонта — топло легло. Те бяха високо ценен разкош за всеки воин, който току-що бе прекарал три дни, полагайки огромни усилия да не изтръгне езика на един особено дразнещ джин. Деви се суетяха насам-натам, заети с готвене, тренировки, лъскане и коване на оръжие. Бяха осемдесетина на брой, изгубени души, на които Маниже се беше натъкнала през годините си на бродене. Единствените останали живи след нападение на захак, нежелани деца, изгнаници, които бе спасила от смърт, и оцелелите от Отряда на девите. Бяха й се врекли във вярност, обещавайки й своята преданост с клетва, от която езиците им щяха да изсъхнат, ако се опитаха да я нарушат.

Дара беше превърнал около четиресет от тях във воини, включително и няколко жени. В началото се беше възпротивил, намирайки го за неортодоксално и нередно. Бану Маниже обаче беше изтъкнала, че ако може да се бие за една жена, би трябвало да може да се бие и рамо до рамо с една от тях, и Дара бе принуден да признае, че има право. Една от жените, Иртемиз, беше най-надареният му стрелец.

Доброто му настроение се изпари в мига, в който погледът му падна върху кошарата. В нея имаше нов кон: златиста кобила, чието изящно изработено седло беше преметнато през оградата.

Сърцето на Дара се сви. Познаваше тази кобила.

Каве е-Прамух беше подранил.

Ахване зад гърба му привлече вниманието му.

— Това е лагерът ви?

Беше Абу Саиф, зулфикаринът, който едва не беше убил Мардонийе и все пак по време на пътуването им насам се бе оказал далеч по-малко дразнещ от по-младия си съплеменник. Зададе въпроса на отличен дивастийски, беше казал на Дара, че в продължение на десетилетия бил женен за жена дева. Сивите му очи обходиха спретнатата редица палатки и каруци.

— Редовно се местите — отбеляза. — Да, предполагам, че е логично. Така е по-лесно да останете незабелязани.

Дара срещна погледа му.

— Добре ще сториш да запазиш подобни заключения за себе си.

Изражението на Абу Саиф потъмня.

— Какво възнамерявате да сторите с нас?

Не знам. Освен това не беше нещо, за което можеше да мисли точно сега… не и когато гледката на коня на Каве го изпълваше с тревога, от която му се повдигаше.

Той хвърли поглед към Мардонийе.

— Погрижи се джиновете да бъдат обезвредени, но им донеси вода за миене и нещо топло за хапване. — Замълча за миг и погледна уморената си групичка войници. — Направете същото и за себе си. Заслужихте си почивката.

След това се обърна към главната палатка. Най-различни емоции бушуваха в него. Какво казваш на бащата, чийто син едва не си убил? Не че Дара беше възнамерявал да го направи. Не си спомняше нищо от нападението си над бойния кораб. Времето между странното желание на Нахри и мига, в който Ализейд беше паднал в езерото през онази злощастна нощ, беше обвито в мъгла. Много добре обаче си спомняше онова, което беше видял след това: тялото на добрия млад мъж, когото беше взел под крилото си, свлечено върху палубата, а гърбът му — надупчен от неговите стрели.

С играещ от нерви стомах той се изкашля пред входа на палатката, съобщавайки на намиращите се вътре за присъствието си, преди да повика:

— Бану Нахида?

— Влез, Дара.

Дара пристъпи вътре и начаса се разкашля още по-силно, вдъхнал облака парлив лилав дим, който го посрещна — един от многобройните експерименти на Маниже. Те бяха подредени върху огромната оловна маса, която Маниже настояваше да носят със себе си, когато пътуваха инструментите й заемаха цяла каруца.

Маниже и сега беше на масата, седнала върху една възглавница зад рееща се във въздуха стъкленица, с дълъг форцепс в ръката. Люлякова течност кипеше в стъкленицата, над която се вдигаше лилав дим.

— Афшине — поздрави го топло и пусна малък, гърчещ се сребрист предмет в стъкленицата. Разнесе се металически писък и тя отстъпи назад, отмахвайки кърпата, с която беше закрила лицето си. — Мисията ти увенча ли се с успех?

— Тъкмо прибират гезирските съгледвачи на сигурно място — отвърна Дара, изпълнен с облекчение, че Каве го няма.

Веждата на Маниже подскочи.

— Живи?

Дара се намръщи.

— Както ми нареди.

Лека усмивка огря лицето й.

— Оценявам го. Моля те, кажи на хората си да ми донесат една от реликвите им възможно най-скоро.

— Реликвите им? — И джиновете, и девите имаха реликви, представляваха малко кръв, понякога млечен зъб или кичур коса, нерядко и свещен стих, обвити в метал и носени по тялото. Бяха предпазна мярка, с чиято помощ душата можеше да се върне в измагьосано тяло, в случай че притежателят й бъдеше поробен от ифрит. — Защо са ти техните…

Въпросът заглъхна върху устните му. Каве е-Прамух се беше появил от вътрешната стая, за да се присъедини към тях.

Дара едва се сдържа да не зяпне. Не беше сигурен кое го изненада повече: това, че Каве бе излязъл от малката стая, където Маниже спеше, или това, че изглеждаше ужасно. Сякаш беше остарял не с пет, а с петдесет години, лицето му беше набраздено от бръчки, косата и мустаците му бяха посребрели почти напълно. Беше отслабнал, тъмните торбички под очите му издаваха, че това е мъж, който бе видял твърде много и не спеше достатъчно.

Очи, които начаса намериха Дара и когато го сториха, се изпълниха с всичкия гняв и чувството, че е бил предаден, които несъмнено кипяха в него от онази нощ на кораба.

Маниже улови везира за китката.

— Каве — меко каза тя.

Отработените думи на разкаяние се изпариха от главата на Дара. Той прекоси стаята и падна на колене.

— Толкова съжалявам, Каве. — Извинението се изля като порой от устните му. — Никога не съм искал да го нараня. Бих се пронизал със собствената си ръка, ако…

— Шейсет и четири — прекъсна го Каве студено.

Дара примига.

— Какво?

— Шейсет и четири. Броят на девите, убити в седмиците след смъртта ти. Някои загинаха след разпит, невинни, които нямаха нищо общо с бягството ти. Други умряха, защото протестираха срещу онова, което според тях беше несправедливото ти убийство от ръката на принц Ализейд. Останалите загубиха живота си, защото Гасан остави шафитите да ни нападнат, опитвайки се да принуди племето ни да се подчини. — Устните на Каве изтъняха. — Ако ще ми излизаш с безполезни думи на разкаяние, нека поне знаеш истинските мащаби на онова, за което носиш вина. Синът ми е жив. Много други не са.

Лицето на Дара гореше. Нима Каве мислеше, че не съжалява до мозъка на костите си за това, до което бяха довели постъпките му? Че всеки ден не бе напомняне за грешката му, докато се грижеше за травматизираните оцелели от Отряда на девите?

Той стисна зъби.

— Значи, според теб трябваше да си стоя и да гледам как принуждават Бану Нахри да се омъжи за онази развратна пясъчна бълха?

— Да — отвърна Каве рязко. — Точно това трябваше да направиш. Трябваше да преклониш проклетата си глава и да приемеш губернаторския пост в Зариаспа. Би могъл с години да обучаваш тайно войска в Девастана, докато Бану Нахри приспи бдителността на Кахтаните с фалшиво усещане за мир. Гасан не е млад мъж. Ализейд и Мунтадир лесно биха могли да бъдат настроени един срещу друг, след като Мунтадир се възкачеше на престола. Можехме да оставим гезирците да се унищожат сами и тогава да се намесим и да вземем властта без почти никакво кръвопролитие. — Очите му припламнаха. — Казах ти, че имаме съюзници и подкрепа извън Девабад, защото ти имах доверие. Защото не исках да направиш нещо прибързано, преди да сме готови. — Гласът му стана жлъчен. — И през ум не ми е минавало, че уж хитрият Дараявахуш е-Афшин, бунтовникът, който замалко да надвие Зейди ал Кахтани, ще изложи всички на опасност просто защото иска да избяга.

Огънят под стъкленицата на Маниже лумна, а с него и гневът на Дара.

— Не бягах…

— Достатъчно — намеси се Маниже, измервайки и двамата с гневен поглед. — Афшине, успокой се. Каве… — Тя поклати глава. — Каквито и да бяха последиците, Дара е действал, за да предпази дъщеря ми от една съдба, на която аз се съпротивлявах с десетилетия. Не мога да го виня за това. А ако си мислиш, че Гасан не е започнал да търси повод да потисне девите от мига, в който една нахида и един афшин са пристъпили през портата на Девабад, значи, не го познаваш много добре. — Тя им хвърли още един строг поглед. — Не сте тук, за да се хванете за гушите. — Махна с ръка към купчината възглавници на пода, подредени около огнения й олтар. — Седнете.

Скастрен, Дара се подчини. Надигна се и отиде до възглавниците. След миг Каве стори същото, все така гневно намръщен.

Маниже се настани между тях.

— Ще измагьосаш ли малко вино? — помоли тя Дара. — Подозирам, че и на двамата ще ви дойде добре.

Дара бе почти сигурен, че единственото, което Каве би искал да направи с чаша вино, бе да му го лисне в лицето, но се подчини. Щракна с пръсти и начаса се появиха три месингови бокала, пълни с тъмнокехлибарено вино от фурми.

Отпи глътка, мъчейки се да се успокои. Едва ли щеше да уталожи притесненията на Каве за темперамента си, ако накараше да избухне огън.

— Как е той? — попита предпазливо. — Джамшид. Ако мога да попитам.

Каве се взираше в олтара.

— Цяла година не се пробуди. Нужна бе още една, за да успее да седне и да използва ръцете си. Сега върви с помощта на бастуни, но… — Гласът му се прекърши, ръката му трепереше толкова силно, че едва не разля виното си. — Не се справя добре с това да е ранен. Обожаваше да бъде воин… искаше да бъде като теб.

Думите подействаха на Дара като плесница. Засрамен, той наведе поглед, но не и преди да зърне Маниже. Стискаше бокала толкова силно, че кокалчетата й бяха побелели.

— Ще се оправи, Каве — проговори тя. — Обещавам ти. Джамшид Що оздравее напълно и ще има всичко, което му е било отнето.

Напрегнатостта в гласа й изненада Дара. През годините, откакто я познаваше, спокойствието на Маниже бе непоклатимо.

Всъщност беше доста успокояващо. Тъкмо онази абсолютна невъзмутимост, каквато той предпочиташе у един лидер.

Двамата са приятели, напомни си той. Нищо чудно, че искаше да закриля сина му.

Преценявайки, че Джамшид едва ли е най-безопасната тема, Дара насочи разговора в друга посока, като незабелязано се опитваше да укроти магията, пулсираща във вените му.

— Как е Бану Нахида? — попита, заповядвайки си да говори с безлична дистанцираност.

— Оцелява — отвърна Каве. — Гасан я държи изкъсо. Всички ни държи изкъсо. Ожениха я за Мунтадир по-малко от година след смъртта ти.

— Несъмнено я е принудил — мрачно каза Маниже. — Както споменах, в продължение на десетилетия се опитваше да стори същото и с мен. Беше обсебен от мисълта да свърже семействата ни.

— Е, определено я подцени. Тя здравата го оскуба по време на брачните преговори. — Каве отпи от виното си. — Всъщност беше малко страшничко да го видиш. Ала Създателят да я благослови… тя в крайна сметка приписа по-голямата част от зестрата си на Храма. Използват средствата за благотворителна дейност: ново училище за момичета, сиропиталище, както и помощи за девите, разорени при нападението на Големия базар.

— Това несъмнено й е спечелило популярност сред племето ни. Умен ход — каза Маниже с тихо одобрение, а после изражението й стана мрачно. — Що се отнася до другата част на брака им… Нисрийн държи ситуацията под контрол, нали?

Каве се прокашля.

— Двамата няма да имат деца.

Вътрешностите на Дара кипяха, докато говореха. При тези грижливо подбрани думи на Каве по кожата му полазиха тръпки. Не звучеше така, сякаш Нахри имаше право на глас и в това.

Думите излязоха от устата му, преди да успее да ги спре:

— Смятам, че трябва да й кажем истината за онова, което планираме. На дъщеря ти. — Той избухна. — Тя е умна. Със силна воля. Би могла да ни бъде полезна. — Дара се прокашля. — Пък и… никак не й хареса да бъде държана в неведение предишния път.

Маниже поклати глава още преди да беше довършил.

— В безопасност е, когато е в неведение. Имаш ли някаква представа какво ще стори Гасан с нея, ако заговорът ни бъде разкрит? Нека невинността й я закриля още известно време.

Каве се обади колебливо:

— Трябва да кажа, че Нисрийн настоява за същото, Бану Нахида. Много се е привързала към дъщеря ти и ненавижда това, че я лъже.

— Пък и ако знае истината, на Нахри ще й е по-лесно да се защити — не отстъпваше Дара.

— Или пък ще издаде всички ни — възрази Маниже. — Тя е млада, намира се под властта на Гасан, а вече е демонстрирала склонност към това да сключва сделки с джиновете. Не можем да й имаме доверие.

Дара настръхна. Тази доста рязка преценка на Нахри го беше засегнала и трябваше да положи усилие, за да не го покаже.

— Бану Нахида…

Маниже вдигна ръка.

— Не подлежи на обсъждане. Никой от вас не познава Гасан така, както аз. Не знаете на какво е способен. Начините, които намира, за да накаже онези, които обичаш. — Следа от стара тъга припламна в очите й. — Да се погрижим да няма възможност да причини същото на ново поколение Нахиди, е далеч по-важно от това какво изпитва дъщеря ми, когато я държат в неведение. Може да ми се накрещи за това, когато Гасан се превърне в пепел.

Дара наведе очи, кимвайки с усилие.

— В такъв случай навярно бихме могли да обсъдим приготовленията си — каза Каве. — Наближава Навастем. Би било отлично време за нападение. Градът ще бъде завладян от хаоса на тържествата и вниманието на двореца ще бъде погълнато от празника.

— Навастем? — Дара вдигна рязко глава. — До Навастем остават по-малко от осем месеца. Аз разполагам с четирийсет мъже.

— Е, и? — възрази Каве. — Нали си свободен от проклятието на Сулейман? Нима не си в състояние да срутиш Цитаделата със собствените си ръце и да отприщиш чудовищата на кръвта ти в града? Бану Маниже ми каза, че именно това можеш да направиш. Това е причината да бъдеш съживен.

Дара стисна силно чашата си. Знаеше, че гледат на него като на оръжие… ала въпреки това тази брутално откровена оценка на това колко струва го жегна.

— Не е толкова просто. Все още се уча да контролирам новите си умения. А хората ми имат нужда от още тренировки.

Маниже го докосна по ръката.

— Прекалено си скромен, Дараявахуш. Вярвам, че ти и хората ти сте повече от готови.

Дара поклати глава — когато ставаше дума за военни, а не за лични дела, съвсем не беше толкова склонен да отстъпи.

— Не можем да сложим ръка на Девабад с четиресет души — заяви, местейки настойчиво поглед между двамата, за да ги накара да го чуят. — Преди ифритите да ме пленят, прекарах години, обмисляйки най-добрия начин за превземане на града. Девабад е крепост. Невъзможно е да се изкатериш по стените, нито да прокопаеш тунел под тях. В Цитаделата има хиляди войници…

— Наборници — прекъсна го Каве. — Лошо платени и все по-бунтарски настроени с всеки изминал ден. Поне дузина гезирски офицери подадоха оставки, след като Ализейд бе изпратен в Ам Гезира.

Всякакви мисли за обсада на Девабад се изпариха от главата на Дара.

— Ализейд ал Кахтани е в Ам Гезира?

Каве кимна.

— Гасан го отпрати броени дни след твоята смърт. Мислех, че може би ще е временно, докато нещата не се успокоят, но той не се завърна. Нито дори за сватбата на Мунтадир. — Великият везир отпи още една глътка вино.

— Става нещо, но е трудно да се разбере какво гезирците ревниво пазят своите тайни. — По лицето на Каве пробяга задоволство. — Ако трябва да съм откровен, зарадвах се да го видя как изпада в немилост. Той е фанатик.

— Той е много повече от това — тихо каза Дара.

Жужене изпълни ушите му, около пръстите му се изви дим. Ализейд ал Кахтани, келешът, убеден в моралното си превъзходство, който го беше посякъл. Младият войн, чиято опасна комбинация от смъртоносни умения и непоколебима вяра му напомняше твърде много за самия него.

А прекрасно знаеше в какво се беше превърнал той.

— Трябва да се разправим с него — заяви. — И то бързо. Преди да нападнем Девабад.

Маниже го измери със скептичен поглед.

— Не мислиш ли, че на Гасан ще му се стори подозрително, ако синът му неочаквано загине в Ам Гезира? И то по какъвто и брутален начин да си представяш в момента?

— Заслужава си риска — не отстъпваше Дара. — Аз също бях млад воин, изпратен в изгнание, когато Девабад падна, а семейството ми беше изклано. — Той остави значението на думите му да достигне до тях. — Настоятелно ви съветвам да не давате на подобен враг възможността да укрепне. И няма да бъда брутален. — Побърза да добави. — Разполагаме с предостатъчно време, за да го открия и да се отърва от него по начин, който няма да предизвика никакво съмнение у Гасан.

Маниже поклати глава.

— Нямаме време. Ако смятаме да нападнем по време на Навастем, не мога да допусна да прекараш седмици наред, бродейки из пустошта на Ам Гезира.

— Няма да успеем да нападнем по време на Навастем. — Дара започваше да се ядосва на упоритостта им. — Все още не съм в състояние дори да прекося прага на Девабад, за да вляза в него, камо ли да го завладея.

— Прагът не е единственият начин да се проникне в Девабад — отвърна Маниже безстрастно.

— Какво?

Дара и Каве изрекоха думата заедно.

Маниже отпи от виното си; изглеждаше така, сякаш се наслаждава на изумлението им.

— Ифритите смятат, че е възможно да съществува и друг начин да се проникне в Девабад… начин, за който трябва да благодарим на Ализейд ал Кахтани. Или най-малкото, на създанията, които му дърпат конците.

— Създанията, които му дърпат конците — повтори Дара глухо. Беше разказал на Маниже всичко за онази нощ на кораба. За магията, която го беше надвила и откраднала ума му. За принца, който беше изпълзял от смъртоносното езеро на Девабад, покрит с пипала и люспи, шепнещ на език, който Дара никога не бе чувал, вдигнал острие, от което капеше вода. Тя бе стигнала до същото невъзможно заключение. — Да не искаш Да кажеш…

— Искам да кажа, че е време да си поговорим с маридите. — В изражението на Маниже се прокрадна лека разпаленост. — Време е да получим отмъщение за стореното от тях.