Царство от мед

31. Дара

Агония, болка, каквато не беше изпитвал, откакто го бяха изтръгнали от мъртвите, бе първото, което Дара почувства. Смазани крайници и счупени зъби, разкъсана плът и туптене в главата, толкова силно, че почти му се искаше отново да потъне в мрака.

Размърда пръсти, опипвайки грапавите камъни и натрошеното дърво под себе си. Повдигна с усилие клепачи, но не видя нищо, освен мрак. Изръмжа, мъчейки се да освободи ръката, извита болезнено под него.

Не беше в състояние да помръдне. Беше затиснат, смазван от всички страни.

Нахри. Тя срути тавана върху мен. Срути тавана върху мен. Беше потресен да я види такава — приличаща на разгневена богиня с ръце, обвити в дим, с черни къдрици, развяващи се диво в горещия вятър, който беше призовала. Изглеждала бе като нахидска икона, на която той би се кланял в Храма.

Ала болката в очите й, чувството, че е предадена… това беше жената от Кайро.

Ще изложиш на опасност жената, на която служиш наистина, ако не се измъкнеш от тук. Мисълта за Маниже и мисията му бе достатъчна, за да го накара да се раздвижи, а болката можеше да върви по дяволите. Съдбата на Девабад зависеше от това. Пое си дълбоко дъх, улавяйки опушения мирис на кръв, докато се бореше да се освободи.

Неговата кръв. Създателю, не. Затвори очи и насочи ума си навън, но не откри нищо.

Изгубил бе контрола над зверовете, които бе измагьосал от кръвта си. Окото на Сулейман, те бяха половин дузина. Каркадан и захак, и птица рух. Те бяха безмозъчни, унищожителни създания, когато се отскубнеха от властта му, урок, който бе научил още в началото на обучението си при ифритите. А сега те бяха отприщени, извън контрол, под един покрив с воините му и Маниже.

Ругаейки под носа си, Дара опита да се освободи, но успя единствено да събори най-близките отломки и още повече да засили болката в тялото си.

Бъди онова, което си наистина, глупако. Кратките мигове, които беше прекарал в другата си форма, неизменно бяха мигновен балсам. Нуждаеше се от тази сила.

Огън лумна във вените му, изби през кожата му. Сетивата му се изостриха, хищни нокти и остри зъби пораснаха. Докосна натрошените тухли над главата си и те станаха на прах.

Изпълзя навън много по-бавно, отколкото му се искаше, тялото му беше сковано, болката не си беше отишла. Беше плашещо напомняне, че е силен, но не и неуязвим. Най-сетне успя да се измъкне от развалините, кашляйки от прахта и мъчейки се да си поеме дъх.

В ръката му се заби стрела. Дара извика от изненада и изохка, докосвайки раната.

Стрелата, която стърчеше от нея, беше една от неговите.

Друга прелетя покрай лицето му и той се дръпна назад миг преди да го бе пронизала в окото. Хвърли се зад парче от рухналата зидария и надникна през отломките.

Мунтадир ал Кахтани стреляше по него със собствения му лък.

Дара се изплю яростно. Как смее тази похотлива, безчестна отрепка…

Една стрела полетя към скривалището му.

Дара се наведе, ругаейки на глас. Нима не беше пронизал Мунтадир със зулфикара? И откога една пясъчна бълха умееше да стреля с лък на девите по този начин?

Стискайки зъби, Дара отчупи перата на стрелата в ръката си и я издърпа, преглъщайки стон на болка. Огнената му кожа се затвори над раната, оставяйки черен белег, сякаш някой беше нарисувал линия с въглен върху кожата му. Това, че се беше изцелила, бе облекчение, само че стрелите му бяха потопени в желязо и току-що беше получил едно доста необходимо напомняне за ограниченията на тялото си. Не искаше да открие какво ще се случи, ако Мунтадир успееше да го улучи в някое по-уязвимо място.

Защо не се опиташ да стреляш в мрака, джине? Дара сложи ръце върху купчината отломки, подтиквайки дървото да лумне в пламъци. Надигна се стена от задавящ черен дим и той я насочи към емира.

Изчака, докато чу кашляне, а после скочи на крака и без да се изправя, се хвърли натам. Мунтадир изпрати още една стрела към него, но Дара я избегна и изтръгна лъка от ръцете на другия мъж, преди той да успее да стреля отново. Използва оръжието, за да го удари през лицето, запращайки го на пода.

В следващия миг Дара се озова отгоре му, прогонвайки дима. Дишдашата на Мунтадир беше раздрана, стомахът му беше окървавен, тъмнозелените ивици и съскащата пепел около раната бяха зловещо доказателство, че Дара действително го беше пронизал със зулфикара.

От Нахри и Ализейд нямаше и следа.

— Къде са? — попита Дара. — Брат ти и Бану Нахида?

Мунтадир го заплю в лицето.

— Върви на майната си, Бич.

Дара натисна раната му с коляно и емирът изохка.

— КЪДЕ СА ТЕ?

Сълзи се стичаха по лицето на другия мъж, ала Дара трябваше да му отдаде заслуженото — не каза нищо, макар очите му да горяха от болка.

Мислите на Дара препускаха. Нахри и Ализейд не бяха глупави. Къде биха отишли?

— Печатът на Сулейман — прошепна и начаса вдигна коляно, спомнил си каква бе мисията му. — Там ли отидоха? Къде е той?

— В ада — отвърна Мунтадир задавено. — Защо не отидеш да го потърсиш? Несъмнено си чест посетител там.

Дара трябваше да повика на помощ целия си самоконтрол, за да не го удуши. Имаше нужда от помощта му. А Кахтани или не, Мунтадир бе останал тук, с болезнена, фатална рана, така че по-малкият му брат и съпругата му да могат да избягат.

Той се приведе към емира.

— Хората ти изгубиха; така или иначе, ще открия брат ти. Кажи ми как да взема печата на Сулейман и Ализейд ще умре бързо. Безболезнено. Заклевам се в честта си.

Мунтадир се изсмя.

— Ти нямаш чест. Доведе ифрити в града ни. Гезирски деца, които би трябвало да палят фойерверки, сега лежат мъртви в палата заради теб.

Дара потръпна, мъчейки се да открие оправданията, които Маниже беше бе изтъквала пред него.

— А колко деца на девите умряха, когато твоите хора превзеха това място? Много повече от гезирските деца, които ще бъдат изгубени тази нощ.

Мунтадир се взираше потресено в него.

— Чуваш ли се изобщо? Какъв мъж прави подобни сметки? — Ненавист изпълни сивите му очи. — Господи, надявам се да е тя. Надявам се Нахри да забие нож в онова в гърдите ти, което наричаш сърце.

Дара извърна очи. Нахри определено беше изглеждала способна на това, докато се взираше яростно в него през коридора, сякаш той беше чудовище.

Тя греши. Не разбира. Тази мисия трябва да беше правилна, трябваше да успее. Всичко, което Дара беше сторил за хората си, от Ки-зи до днешното нападение, не можеше да е напразно.

Отново насочи вниманието си към Мунтадир.

— Знам, че си наясно какво се случи със сестричката ми, когато Девабад падна. Лично се погрижи да ми го напомниш последния път, когато се срещнахме. Дай на своя малък брат по-лека смърт.

— Не ти вярвам — прошепна Мунтадир, ала думите на Дара като че ли имаха ефект, защото лицето му се разкриви от тревога. — Ти го мразиш. Ще му причиниш болка.

— Кълна се в живота на Нахри — бързо отвърна Дара. — Кажи ми как да взема печата на Сулейман и ще проявя милост към Ализейд.

Мунтадир не отговори, очите му обхождаха изпитателно лицето на Дара.

— Добре — каза най-сетне. — Първо трябва да вземеш пръстена. — Дишането му ставаше все по-накъсано. — Библиотеката на палата. Слез в катакомбите под нея. Има… — Мунтадир бе разтърсен от кашлица. — Има стълбище, по което трябва да слезеш.

— А после?

— Слез по него. Доста е дълбоко; дълго ще трябва да вървиш. Ще усетиш, че става по-топло.

Лицето на Мунтадир се разкриви и той се сгърчи.

— А след това? — подкани го Дара, обзет от нетърпение и мъничко паника. Не се беше забавил да тръгне след Нахри и Ализейд само за да види как емирът умира, преди да успее да му отговори.

Мунтадир се намръщи, а лицето му придоби объркан вид.

— Не е ли това пътят към ада? Реших, че искаш да се върнеш у дома.

В следващия миг ръцете на Дара се сключиха около гърлото му. Очите на емира грееха трескаво, приковани в тези на Дара в един последен миг на опълчване.

На триумф.

Дара начаса го пусна.

— Ти… опитваш се да ме подмамиш да те убия.

Мунтадир отново се закашля и кръв опръска устните му.

— Изумително. Трябва да си бил забележителен тактик по твоето вр… аа! — изпищя, когато девът отново натисна раната му с коляно.

Само че сърцето на Дара препускаше, емоциите му бяха в хаос. Не можеше да си губи времето, изтезавайки един умиращ мъж, за да изкопчи информация, която той не искаше да му даде.

Вдигна коляно и отново погледна опушените зелено-черни ръбове на раната. Не беше фаталният удар, който бе покосил Мардонийе така светкавично. Отровата на зулфикара щеше да погуби емира, не самото порязване.

Какъв късмет, че Мунтадир се бе озовал в ръцете на някой, който прекрасно знаеше колко дълго може да отнеме подобна смърт. Дара се беше грижил за повече приятели, отколкото му се искаше да си спомни, през последните им мигове, облекчавал бе крайниците им, докато те се схващаха, слушал бе мъчителните им хрипове, докато отровата бавно ги поглъщаше.

Пресегна се, грабна тюрбана на Мунтадир и го разви.

— Какво правиш, по дяволите? — изпъшка Мунтадир, когато Дара се залови да превърже раната му. — Господи, не можеш ли дори да ме оставиш да умра на спокойствие?

— Рано ти е да умираш. — Дара го издърпа на крака, без да обръща внимание на това, че другият мъж трепери от болка. — Може и да не кажеш на мен как да взема печата на Сулейман, ала има друг, който подозирам, че е способен да те накара да й кажеш всичко.