Царство от мед

32. Нахри

Двамата тичаха. Дърпаща Али през потъналия в мрак палат, Нахри не бе в състояние да мисли за друго, освен за това да остави колкото се може по-голямо разстояние между тях и онова, в което се беше превърнал Дара. Магията на предците й пулсираше в кръвта й, помагайки им в бягството: стълби се издигаха под краката им, тесни коридори се зазиждаха зад гърба им, скривайки дирите им. По всяко друго време Нахри би се удивлявала на тези неща.

Сега обаче не беше сигурна, дали някога отново ще е в състояние да се удиви на каквото и да било в Девабад.

До нея Али се препъна.

— Трябва да спра — изпъшка, подпирайки се тежко на нея. От счупения му нос капеше кръв. — Ето там. — Той посочи надолу по коридора към невзрачна дървена врата.

Вдигнала камата си, Нахри я бутна и те се озоваха в малък вътрешен двор с огледални шадравани и лимонови дръвчета, ярки като скъпоценни камъни. Нахри затръшна вратата зад тях и се отпусна на пода, за да си поеме дъх.

И тогава споменът я връхлетя. Стисна очи, ала все още го виждаше. Измъчените му зелени очи над нейните, вихрушката на димна магия и предизвикателното му изражение миг преди тя да срути тавана върху него.

Дара.

Не, не Дара. Не бе в състояние да мисли за афшина, когото бе познавала, и огненото чудовище, което бе съсякло Мунтадир и бе пристигнало в Девабад на вълна от смърт, като за един и същи мъж.

Мунтадир… Нахри натика юмрук в устата си, преглъщайки надигналото се в гърдите й ридание.

Не можеш да го направиш точно сега. Съпругът й се бе изпречил на пътя на смъртоносния афшин, за да спечели време на нея и брат си. Нахри щеше да почете тази саможертва. Нямаше друг избор.

Али се беше свлякъл на колене до нея. Медно блещукане привлече погледа й.

— Господи, Али, дай ми това. — Нахри издърпа рязко реликвата от ухото му и я метна към дръвчетата. Потрепери, осъзнала с ужас, че я беше носил през цялото време, докато бягаха. Ако се бяха натъкнали на изпарението…

Вземи се в ръце. Нито тя, нито Али можеха да си позволят още една грешка.

Положи леко ръце върху челото и лявото му рамо.

— Ще те изцеля.

Али не отговори. Дори не я гледаше. Изражението му беше замаяно и празно, цялото му тяло трепереше.

Нахри затвори очи. Магията й беше по-близо от обикновено и пелената между тях, онази странна мантия от солен мрак, с която обсебването на маридите го бе обгърнало, начаса падна. Отдолу той беше в ужасно състояние: носът му беше строшен, рамото — изкълчено и лошо пронизано, под безбройните резки и ухапвания имаше две счупени ребра. Нахри им заповяда да зараснат и Али най-сетне си пое дълбоко дъх, простенвайки, когато носът му се намести. Силата й, целебните й умения, които й бяха изневерили на два пъти днес, изригнаха, ярки и живи.

Тя го пусна, потискайки вълна на изтощение.

— Радвам се да видя, че все още мога да го направя.

Али най-сетне се размърда.

— Благодаря ти — прошепна; когато се обърна към нея, по ресниците му блещукаха сълзи. — Брат ми…

Нахри поклати яростно глава.

— Не. Али, сега нямаме време за това… нямаме време за това — повтори, когато той се извърна и зарови лице в шепите си. — Девабад е под нападение. Твоето племе е под нападение. Трябва да се стегнеш и да се биеш. — Тя го докосна по бузата, обръщайки главата му, за да я погледне. — Моля те. Не мога да го направя сама.

Той си пое разтърсваща глътка въздух, после още една, стисвайки очи за миг. Когато отново ги отвори, в дълбините им имаше мъничко повече решителност.

— Кажи ми какво знаеш.

— Каве отприщи някакво отровно изпарение, подобно на онова, което едва не те уби на пиршеството. Разпространява се бързо и атакува гезирските реликви. — Тя понижи глас. — Именно то уби баща ти.

Али потръпна.

— И се разпространява?

— И то бързо. Досега се натъкнахме на поне три дузини убити.

При тези думи Али се изпъна рязко.

— Зейнаб…

— Добре е — увери го Нахри. — И тя, и Акиса. Отидоха да предупредят жителите на Гезирския квартал и да вдигнат тревога в Цитаделата.

— Цитаделата… — Али се облегна на стената. — Нахри, Цитаделата я няма.

— Какво искаш да кажеш с това, че я няма?

— Първо нападнаха нас. Езерото… надигна се като някакво чудовище… както ти каза, че е станало с теб край Гозан, когато пристигна в Девабад. Срути кулата на Цитаделата и нахлу в комплекса, помитайки всичко по пътя си. Почти цялата стража е мъртва. — Той потрепери, сребърни капчици бяха оросили челото му. — Аз дойдох на себе си в езерото.

— Езерото? — повтори Нахри. — Мислиш ли, че маридите са замесени?

— Мисля, че маридите са си отишли. Тяхното… присъствие… сякаш липсва — поясни той, докосвайки главата си. — А проклятието на езерото е развалено. Не че има значение. Малцината от нас, които не се удавиха, бяхме нападнати от гули и стрелци. Тъкмо превземахме брега, когато ифритът ме отвлече, но бяхме останали по-малко от две дузини. — Скръб се разля по лицето му, очите му отново плувнаха в сълзи. — Ифритът уби Лубейд.

Нахри се олюля. Две дузини оцелели. В Цитаделата трябва да бе имало стотици… хиляди войници. Десетки гезирци в палата. До един убити за броени секунди.

Онова, което говорят за теб, е вярно, нали? За Ки-зи? За войната? Нахри затвори очи.

Само че не болката на разбито сърце кипеше във вените й в този миг. А решителност. Очевидно мъжът, когото Нахри познаваше като Дара, си беше отишъл… ако изобщо бе съществувал някога. Този Дара бе на първо място афшин, Бич. Донесъл бе война в Девабад и се бе обявил за оръжие на Нахидите.

Изобщо обаче не подозираше враждата на каква Нахида си беше навлякъл.

Нахри се изправи на крака.

— Трябва да вземем печата на Сулейман — заяви. — Това е единствената ни надежда да ги победим. — Тя наведе поглед към Али. — С мен ли си?

Али си пое дълбоко дъх, а после улови протегнатата й ръка и се изправи.

— До самия край.

— Добре. Първо трябва да намерим тялото на баща ти — каза, мъчейки се да не мисли за онова, което трябваше да сторят след това. — Когато за последно го видях, бяхме на платформата, откъдето с теб гледахме звездите веднъж.

— Значи, не сме далече. Можем да минем напряко през библиотеката.

Той прокара притеснено ръка по брадата си, а после се сепна и посегна да свали смарагдовия пръстен от палеца си.

— Али, почакай!

Ала още преди Нахри да успее да довърши, той го махна и го захвърли. Нахри настръхна, когато пръстенът изтрополи по покрития с плочки под, наполовина очаквайки Али да се превърне в пепел. Той обаче си остана напълно солиден, взирайки се изненадано в нея.

— Какво? — попита я.

— Какво? — Нахри разпери ръце, а после отиде да вземе пръстена. — Ами ако между теб и това тук все още е останала част от робското проклятие, идиот такъв?

— Не е — настоя Али. — Едва ми го бяха сложили на пръста, когато вие се появихте. Мисля, че спореха за него.

Спорили са за него? Господи, почти се надяваше да е така. Не можеше да си представи Дара да даде някой джин на ифритите по този начин. Нито дори най-омразния си враг.

— Въпреки това бих искала да го задържа — заяви, пъхвайки пръстена в джоба си. След това извади зулфикара, който беше втъкнала непохватно в колана си. — Вероятно би трябвало да си го вземеш.

На Али като че ли му прилоша от гледката на зулфикара, който бе посякъл брат му.

— Ще се бия с друго оръжие.

Нахри се наведе към него и тикна меча в ръцете му.

— Ще се биеш с това. Най-добър си именно с него. — Тя срещна очите му. — Не позволявай смъртта на Мунтадир да бъде напразна, Али.

Ръката на Али се сключи около дръжката и те продължиха напред, през врата, която ги отведе в дълъг, тесен коридор, слизащ надолу. Въздухът ставаше все по-студен, колкото повече се спускаха; кълба измагьосан огън се рееха със съскане над главите им, изправяйки Нахри на нокти.

Не говореха, ала не бяха изминали кой знае какво разстояние, когато се разнесе тътен и земята потрепери леко.

Али протегна ръка, за да я спре, и долепи пръст до устните си. Някъде зад тях се чуваше шумът на нещо тежко, тътрузещо се по прашните камъни.

Нахри се напрегна. Беше чула още нещо: иззад сребърната врата на библиотеката в края на коридора долетя писък.

— Защо не потърсим друг път? — прошепна тя с пресъхнала уста.

Вратата се отвори рязко.

— Захак! — Един сахрейнски учен се втурна към тях с обезумели очи и пламнали одежди. — Захак!

Нахри се отдръпна от Али и двамата се долепиха до срещуположните стени, а ученият профуча между тях. Горещината от горящите му одежди опърли лицето й. Нахри се обърна, отваряйки уста, за да му викне да спре…

Тъкмо навреме, за да види как една змия от дим, чието туловище изпълваше почти целия коридор, се появи иззад ъгъла. Ученият нямаше възможност дори да извика. Змията го погълна цял, разкривайки искрящи обсидианови зъби, които бяха по-дълги от ръката на Нахри.

— Бягай! — изпищя тя и бутна Али към библиотеката.

Двамата се втурнаха към вратата. Али я затръшна зад тях, облягайки гръб на метала, миг преди огромната змия да връхлети отгоре й, разтърсвайки я в рамката.

— Кажи на палата си да направи нещо! — изкрещя той.

Нахри бързо долепи длани до декоративните гвоздеи на вратата, толкова силно, че раздра кожата си. Все още не бе успяла да овладее напълно магията на палата; тя като че ли беше надарена със собствена воля, отвръщайки на емоциите й със свой собствен каприз.

— Защити ме — помоли тя на дивастийски.

Нищо не се случи.

— Нахри! — изкрещя Али; краката му се подхлъзнаха, когато змията отново се блъсна във вратата.

— ЗАЩИТИ МЕ! — извика Нахри на арабски, добавяйки няколко цветисти ругатни, за които Якуб здравата би й се накарал. — Заповядвам ти, дяволите да го вземат!

От ръцете й се надигна дим и среброто се стопи, разтичайки се, за да слее вратата със стената. Нахри се обърна и се облегна отмаляла на вратата, дишайки тежко.

Очите й се отвориха. Създание с размерите на Сфинкса се носеше във въздуха към тях.

Трябва да беше някакъв кошмар. Дори във вълшебния Девабад чудовища от дим, способни да изядат цяло село, не летяха свободно. Създанието се рееше на четири вълнуващи се крила, ален огън проблясваше под искрящите му люспи. Имаше зъбата паст, достатъчно голяма, за да погълне цял кон, и шест крайника, завършващи с остри нокти. Пред очите на Нахри, то нададе писък, звучейки някак изгубено, докато се спускаше към един учен, който се опитваше да избяга. Сграбчи го в ноктите си и го метна към насрещната стена, а от устата му бликнаха пламъци.

Нахри усети как кръвта се отцежда от лицето й.

— Това дракон ли е?

До нея Али преглътна мъчително.

— Всъщност… прилича на захак. — Ужасените му очи срещнаха нейните. — Обикновено не са толкова големи.

— О — отвърна Нахри задавено.

Надавайки отново писък, захакът подпали нишата за лекции до тях и те подскочиха.

Али вдигна разтреперан пръст към редица врати в другата част на библиотеката.

— Там има асансьор за книги. Той стига до павилиона, който ни трябва.

Нахри прецени разстоянието с поглед. Намираха се на няколко етажа височина, подът на библиотеката беше в пълен хаос, лабиринт от изпотрошени и горящи мебели и бягащи джинове, в който захакът се спускаше към всичко, което се движеше.

— Това нещо ще ни убие… не — каза тя, стискайки китката на Али, когато той понечи да се хвърли към един млад писар, когото захакът току-що беше сграбчил. — Изтичаш ли там сега, на никого няма да помогнеш.

Вниманието й беше привлечено от трясък. Змията все още се блъскаше в барикадираната врата и металът започваше да се огъва.

— Няма ли нещо от подготовката ти в Цитаделата, което да те е научило как да се биеш с гигантски чудовища от дим и пламъци?

Али се взираше напрегнато в източната стена.

— Не в Цитаделата… — Лицето му беше придобило замислено изражение. — Онова, което направи с тавана в онази стая… мислиш ли, че би могла да сториш същото с тази стена?

— Искаш да срина стената на библиотеката?

— Каналът минава от другата страна. Надявам се да успея да използвам водата, за да угася това нещо — обясни Али, докато захакът минаваше прекалено близо.

— Вода? Как очакваш да контролираш… — Не довърши, припомнила си начина, по който беше призовал зулфикара си, когато се биеше с Дара, и забелязала вината в изражението му сега. — Маридите не ти били направили нищо, а? Нали така ми каза?

Али простена.

— Може ли да се разправяме за това по-късно?

Нахри хвърли един последен печален поглед на рафтовете до източната стена.

— Ако оцелеем, ти ще поемеш вината за унищожаването на всички тези книги.

Пое си дълбоко дъх, опитвайки се да се съсредоточи, и подръпна магията на палата така, както бе направила в коридора. Онова, което бе тласнало уменията й тогава, беше прилив на ярост и скръб заради Мунтадир.

Вниманието й беше привлечено от групичка учени в другия край на стаята, които се криеха зад една преобърната маса. Напълно невинни мъже и жени, мнозина от които й бяха носили книги и търпеливо я бяха учили на девабадската история. Това беше нейният дом — този палат, сега изпълнен с мъртъвци, които тя не бе успяла да защити — и проклета да бе, ако допуснеше захакът да отнеме още нечий живот под нейния покрив.

Кожата й настръхна, магия заклокочи в кръвта й, погъделичка ума й. Пое си рязко дъх, почти вкусвайки старите камъни. Усещаше канала, студената вода, която напираше зад дебелата стена.

Али потрепери, сякаш го беше докоснала.

— Ти ли беше?

Един поглед разкри, че очите му отново бяха покрити с мазен черен слой.

Нахри кимна, проучвайки стената в ума си. Изведнъж процесът й се стори познат, сякаш оглеждаше скован от артрит гръбнак за слаби места, а такива имаше много; стената беше построена преди повече от две хиляди години. Корени пълзяха между ронещите се тухли, ручейчета вода от канала се протягаха като пипала.

Тя дръпна, насърчавайки слабите места да се раздробят. Почувства как стената потрепери; от другата страна, водата бушуваше.

— Помогни ми — каза, сграбчвайки ръката на Али.

Допирът на кожата му, студена и необикновено лепкава, изпрати по гръбнака й ледена тръпка, от която цялата стена се разтресе. Видя водата, бореща се да проникне вътре, и охлаби още повече камъните.

Първо бликна тънка струйка вода. А после, само за миг, в който сърцето й прескочи един удар, голяма част от стената рухна във взрив от натрошени тухли и прииждаща вода.

Очите на Нахри се отвориха. Ако не бе загрижена както за живота си, така и за безценните ръкописи, които биваха унищожавани пред нея, внезапната поява на водопад с височината на няколко етажа насред библиотеката би била невероятна гледка. Той се разби в пода, нахлувайки в бурен водовъртеж от натрошени мебели и белите гребени на вълни.

Вдигналият се облак от пръски заля захака, който летеше твърде близо. Чудовището изпищя, насочвайки струя пламъци към тътнещата вода. Али ахна и се дръпна назад, сякаш огънят му причиняваше физическа болка.

Движението му привлече вниманието на захака. Създанието се обърна рязко във въздуха и полетя право към него.

— Махни се! — Нахри сграбчи Али и го издърпа от пътя на чудовището миг преди то да направи полиците, зад които се бяха скрили, на пара. — Скачай!

Двамата скочиха. Водата беше студена и нивото й бързо се издигаше; Нахри все още се мъчеше да се изправи, спъвана от мократа си рокля, когато Али натисна главата й обратно под водата в същия миг, в който чудовището изпрати нова струя пламъци към тях.

Когато отново се показа, бореща се за въздух, трябваше да се наведе, за да избегне една греда, която профуча покрай нея.

— По дяволите, Али, накара ме да съсипя библиотеката си. Направи нещо!

Той се изправи, за да посрещне захака; движеше се със смъртоносно изящество, капки вода покриваха кожата му като мед. Вдигна ръце, приковал очи в захака, който отново полетя към тях. С гръмовен трясък, водопадът се изви като камшик във въздуха и посече захака на две.

Облекчението им не трая дълго. Али се олюля и се облегна тежко на нея.

— Вратата — успя да каже, докато Нахри изпращаше нова струя от целебната си магия през тялото му. — Вратата!

Забързаха натам, газейки с цялата бързина, на която бяха способни, през реката, която бяха отприщили. В мига, в които стигнаха до вратата, Нахри се хвърли към бравата.

Дъжд от стрели се посипа, минавайки на сантиметри от ръката й.

— Окото на Сулейман!

Тя се обърна рязко. Половин дузина ездачи, възседнали жребци от дим, нахлуваха през главния вход на библиотеката, стиснали сребърни мечове в ръце.

— Не спирай!

Али отвори рязко вратата и бутна Нахри навън. След това затръшна вратата зад тях и я препречи с купчина мебели, докато Нахри се мъчеше да си поеме дъх.

Бяха се озовали в малка, съвършено кръгла стая. Приличаше на кладенец, таванът й се губеше далече в мрака над тях. Паянтова метална стълба се извиваше в спирала около две колони, от които струеше мека кехлибарена светлина. Кошници, препълнени с книги и свитъци, се движеха между тях, едната колона качваше книгите нагоре, другата ги сваляше, Али кимна към стъпалата.

— Отвеждат право в павилиона. — Той извади зулфикара си. — Готова ли си?

Нахри си пое дълбоко дъх и те поеха нагоре. Сърцето й се свиваше при всяко разклащане и поскърцване на стълбата.

Бяха се катерили сякаш часове, макар в действителност да бяха само минути, когато се озоваха пред неголяма дървена врата.

— Чувам гласове — прошепна Нахри. — Звучи като дивастийски.

Али долепи ухо до вратата.

— Поне трима мъже са — съгласи се тихо. — А повярвай ми, афшинът е обучил воините си наистина добре.

Нахри бързо прехвърли през ума си възможностите, които имаха.

— Вземи ме в плен.

Али я изгледа така, сякаш беше полудяла.

— Моля?

Нахри се пъхна в ръцете му, поднасяйки ханджара му към гърлото си.

— Престори се — изсъска тя. — Изнеси им някоя тирада за огнепоклонници и грях. Носи ти се слава сред моето племе. — И преди Али да успее да възрази, отвори вратата с ритник, издърпвайки го вътре със себе си. — Помощ! — извика окаяно на дивастийски.

Девите се обърнаха рязко и зяпнаха. Действително бяха трима, облечени в същите тъмни униформи и въоръжени до зъби. Определено изглеждаха като мъже, обучени от Дара; единият се прицели с лъка си за частица от секундата.

За щастие, Каве не се виждаше никъде.

— Свалете оръжие! — примоли се Нахри, гърчейки се в ръката на Али. — Той ще ме убие.

Али реагира с лекота, която Нахри намери мъничко смущаваща, и като изръмжа, притисна острието до врата й.

— Направете го, огнепоклонници! — заповяда им. — Веднага! Или ще изкормя скъпоценната ви Бану Нахида!

Най-близкият дев ахна.

— Бану Нахри? — попита, а черните му очи се разшириха. — Наистина ли сте вие?

— Да! — извика тя. — А сега свалете оръжия!

Тримата се спогледаха несигурно, а после стрелецът отпусна лъка си.

— Направете го — заповяда. — Това е дъщерята на Бану Маниже.

Другите двама се подчиниха мигновено.

— Къде е баща ми? — попита Али. — Какво сте сторили с него?

— Нищо, пясъчна бълха такава — процеди един от девите. — Защо не пуснеш момичето и не се изправиш срещу нас като мъж? Изхвърлихме телата на хората на баща ти в езерото, но ти все още имаш време да се присъединиш към своя абба.

И той се дръпна настрани, разкривайки мъртвия цар. Нахри потрепери от ужас. Тялото на Гасан беше поругано — по дрехите му имаше петна от кървави ботуши, скъпоценностите и царският тюрбан бяха смъкнати от тялото му. Изцъклените му, осеяни с медни пръски сиви очи се взираха невиждащо в нощното небе, лицето му беше покрито с кръв.

Али я пусна рязко и изражение на ярост, каквато Нахри никога досега не бе виждала у него, разкриви лицето му.

Нахвърли се върху тримата деви, преди тя дори да помисли да реагира, с лумнал в пламъци зулфикар. Те бяха бързи, ала не можеха да се мерят със скоростта на съкрушения от скръб принц. С вик той прониза мъжа, който беше проговорил, измъкна острието от тялото му и с един замах обезглави стрелеца.

И просто така, Нахри се върна в нощта на лодката. Нощта, в която със собствените си очи беше видяла на какво е способен Дара, начина, по който бе покосил мъжете, които го заобикаляха, като оръдие на смъртта, сляп и глух за кръвта и писъците, и бруталното насилие около него.

Нахри се взря в Али с ужас. В освирепелия воин пред нея нямаше и следа от влюбения в книгите принц, мъжа, който понякога все още беше прекалено срамежлив, за да срещне очите й.

Така ли се започва? Така ли беше съсипан Дара, така ли душата му бе изтръгната от него, докато бе гледал как избиват семейството и племето му, така ли умът и тялото му бяха изковани в оръжие от ярост и отчаяние? Така ли беше превърнат в чудовище, което щеше да посее същото насилие върху едно ново поколение?

И все пак се хвърли напред, когато последният дев вдигна меча си, готвейки се за удар. Сграбчи ръката му, карайки го да загуби равновесие, докато се обръщаше към нея, за да я погледне така, сякаш го е предала.

Али заби зулфикара в гърба му.

Нахри отстъпи назад, вдигнала ръка към устата си. Ушите й кънтяха, давеше я жлъчка.

— Нахри! — Али улови лицето й в ръце, мокри от кръвта на съплеменниците й. — Нахри, погледни ме! Ранена ли си?

Въпросът й се стори толкова нелеп. Нахри беше повече от ранена. Градът й рухваше, а онези, които й бяха най-скъпи, умираха или се превръщаха в същества, които не бе в състояние да разпознае. Внезапно повече от всичко й се прииска да побегне. Да се втурне по стъпалата и да избяга от палата. Да се качи на някоя лодка, кон, каквото и да е, което да я върне в мига, преди да реши да изпее песен за зар на дивастийски.

Печатът. Вземи печата и тогава ще можеш да оправиш всичко това. Отскубна се от ръцете на Али, извади една от камите си и се приближи до тялото на Гасан.

Али я последва и коленичи до баща си.

— Трябваше да бъда тук — прошепна. Сълзи бликнаха в очите му и нещо от приятеля, когото Нахри познаваше, се завърна в лицето му. — Аз съм виновен. Беше прекалено зает да се оправя с моето въстание, за да предвиди това.

Нахри не отговори. Точно в този миг не можеше да му предложи никаква утеха. Вместо това изряза процеп в окървавената дишдаша на Гасан, право през гърдите.

Али понечи да я спре.

— Какво правиш?

— Трябва да изгорим сърцето му. — Гласът й трепереше. — Пръстенът се оформя наново от пепелта.

Али отпусна ръка, сякаш се беше опарил.

— Какво?

Нахри успя да извика достатъчно състрадание, за да придаде по-меко звучене на гласа си.

— Аз ще го направя. От нас двамата аз имам повече опит в това да режа телата на хората.

На Али като че ли му се повдигаше, но не възрази.

— Благодаря.

Отдръпна се леко, взе главата на баща си в скута си и като затвори очи, подхвана тиха молитва.

Нахри остави прошепнатите арабски думи да я залеят… напомняйки й, както винаги, за Кайро. Действаше бързо, разрязвайки плътта и мускулите на гърдите на Гасан. Нямаше толкова кръв, колкото беше очаквала… навярно защото вече беше изгубил толкова много.

Не че имаше значение. Днес Нахри беше окъпана в кръв. Струваше й се, че петното никога няма да се изличи напълно.

Дори така, работата беше отблъскваща и докато тя пъхне ръка в гърдите на Гасан, Али изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне. Пръстите й се обвиха около неподвижното му сърце и би било лъжа, ако кажеше, че не почувства лека тръпка на мрачно задоволство. Тиранинът, който си бе играл с чуждите животи, сякаш другите бяха просто пионки върху дъска за игра. Онзи, който я бе принудил да се омъжи за сина му, защото майка й му бе отказала. Онзи, който беше заплашил живота й… повече от веднъж.

Без да я е призовала, в дланта й лумна горещина, танцът на измагьосан пламък. Нахри побърза да измъкне ръка, ала сърцето вече бе станало на пепел.

А в юмрука й имаше нещо кораво и горещо. Нахри отвори шепа с разтуптяно сърце.

Пръстенът с печат на пророка Сулейман — пръстенът, чиято сила завинаги бе променила техния свят и бе хвърлила обитателите му във война — грееше върху окървавената й длан.

Али ахна.

— Господи. Това наистина ли е той?

Нахри изпусна дъха си на пресекулки.

— Като се имат предвид обстоятелства…

Тя се взря в пръстена. Като накит, Нахри едва ли би останала особено впечатлена от него. Нямаше разкошни камъни, нито ковано злато; само очукана черна перла, увенчаваща дебела, потъмняла златна халка. Перлата беше грижливо изваяна, нещо, което Нахри не бе вярвала, че е възможно — осмолъчната звезда на Сулейман грееше върху повърхността й. Около нея бяха вдълбани миниатюрни знаци, които тя не бе в състояние да разчете.

Нахри потрепери и би могла да се закълне, че усети как пръстенът вибрира, пулсирайки в ритъм със сърцето й.

Не искаше да има нищо общо с него.

— Вземи го — каза, подавайки го на Али.

Той се дръпна рязко назад.

— За нищо на света. Принадлежи на теб.

— Но ти… ти си наследникът на престола!

— А ти си потомка на Анахид! — Али затвори шепата й около пръстена, макар Нахри да зърна копнежа и съжалението, проблеснали за миг в очите му. — Сулейман го е дал на твоето семейство, не на моето.

Отказ, толкова силен, че приличаше на отвращение, пробяга по тялото й.

— Не мога — прошепна. — Аз не съм Анахид, Али, аз съм мошеничка от Кайро. — Кайро… Предупреждението на Мунтадир отекна в ума й. Беше й казал, че пръстенът не може да напусне Девабад. — Какво право имам да докосвам нещо, принадлежало на пророк.

— Имаш пълното право. — Лицето му придоби пламенно изражение. — Аз вярвам в теб.

— Ти познаваш ли се изобщо? — избухна Нахри. — Твоята вяра не е особен комплимент! Не го искам — продължи забързано и изведнъж всичко й стана толкова ясно. — Ако взема пръстена, ще бъда уловена като в капан тук. Никога вече няма да видя своя дом!

Али изглеждаше слисан.

— Това е твоят дом!

Вратата се отвори рязко. Нахри бе така погълната от чувствата, които се бореха в сърцето й, че изобщо не бе чула някой да се приближава. Али издърпа робата на баща си над ужасната дупка в гърдите му, а Нахри се дръпна назад, пъхвайки пръстена на Сулейман в джоба си, миг преди група воини деви да нахълтат в стаята.

Заковаха се на място и един от тях вдигна ръка, докато очите му обхождаха сцената пред него: мъртвия цар и окървавения млад принц в краката му.

— Тук е! — провикна се на дивастийски, обръщайки се към някого на стълбището. — Заедно с двама джинове!

Двама джинове… не, Нахри предположи, че в този миг бе трудно да бъде разпозната. Изправи се, макар че краката й се подгъваха под нея.

— Не съм никакъв джин — заяви, докато в стаята влизаха още двама воини. — Аз съм Бану Нахри е-Нахид и ви заповядвам да свалите оръжия още сега.

Мъжът така и не можа да отговори. Нахри едва бе изрекла името си, когато една дребна фигура прекрачи прага. Жена дева, впила очи в нея. Облечена в тъмна униформа, тя представляваше поразителна гледка — със сребърен шлем под черния копринен чадор, който обвиваше главата й. Стоманен меч с окървавено острие бе втъкнат в широкия й черен колан.

Жената смъкна воала от лицето си и Нахри едва не се свлече на земята. Беше лице, което спокойно би могло да бъде нейното след няколко десетилетия.

— Нахри… — прошепна жената, докато черните й очи я изпиваха. Тя долепи пръсти пред себе си. — О, дете, толкова отдавна не съм зървала лицето ти.

Жената дева дойде по-близо, без да сваля поглед от нея. Сърцето на Нахри препускаше, главата й се въртеше.

Мирис на горящ папирус и викове на арабски. Меки ръце, стиснали я в силна прегръдка, и вода, затваряща се над лицето й. Спомени, в които нямаше смисъл. Нахри почувства, че й е трудно да диша, сълзи, които не разбираше, изпълниха очите й.

Нахри вдигна камата си.

— Не се приближавай!

В миг четири лъка се прицелиха в нея. Тя отстъпи назад, препъвайки се в каменния парапет, и Али стисна китката й, преди да бе изгубила равновесие. Парапетът тук бе нисък, единствено стена, която й стигаше до коляното, я спираше да не полети в езерото.

— Спрете! — рязката заповед на жената изплющя като камшик, така различна от мекотата, с която бе проговорила на Нахри. — Свалете оръжията. Плашите я. — Тя изгледа воините яростно и махна с глава към вратата. — Оставете ни.

— Но, господарке, на афшина няма да му хареса да научи…

— Получавате заповеди от мен, не от Дараявахуш.

Нахри не бе вярвала, че някой би могъл да се движи толкова бързо. Мъжете излязоха от стаята за миг, трополейки надолу по стъпалата.

Али дойде по-близо до нея.

— Нахри, кой е това? — попита я шепнешком.

— Не… не знам.

Не знаеше също така защо всеки изострен в Кайро инстинкт й крещи да се махне от тук.

Жената гледаше как воините си отиват със строгостта на генерал. Затвори вратата след тях, а после убоде пръста си на острия метален параван.

Той начаса се заключи.

Нахри ахна.

— Ти си Нахида.

— Да — отвърна жената. Мека, печална усмивка се разля по устните й. — Красива си — добави, изпивайки Нахри с поглед. — По дяволите маридското проклятие… все пак имаш неговите очи. Чудех се дали ще е така. — Тъга се изписа върху лицето й. — Ти, помниш ли ме?

Нахри не беше сигурна какво си спомня.

— Не мисля. Не знам. — Знаеше, че не бива да признава нищо на жената, която твърдеше, че командва онези, които бяха нападнали палата, ала фактът, че се обявяваше за Нахида, не помагаше на Нахри да мисли ясно. — Коя си ти?

Същата прекършена усмивка, изражението на някой, който бе преживял твърде много.

— Името ми е Маниже.

Името, едновременно невероятно и очевидно, й подейства като удар. Маниже.

Али ахна.

— Маниже? Майка ти?

— Да — отвърна Маниже на джинистански. Като че ли едва сега си даде сметка за присъствието на Али. Очите й се откъснаха от Нахри и се плъзнаха по него, спирайки се върху зулфикара. Примига, придобила внезапно слисан вид. — Това синът на Хатсет ли е? — попита тя Нахри, преминавайки отново на дивастийски. — Принцът, когото наричат Ализейд? — Намръщи се. — Трябваше да си в лечебницата заедно с Нисрийн. Какво правиш с него?

Нахри отвори уста, все още разтърсена. Маниже. Майка ми. Струваше й се дори още по-невъзможно от завръщането на Дара от мъртвите.

Опита се да намери думи.

— Той… той е мой приятел. — Беше нелеп отговор и все пак бе първият, който дойде на езика й. Освен това й се струваше по-разумно, отколкото да признае, че са дошли, за да откраднат печата на Сулейман. — Какво правиш ти тук? — попита, усещайки как част от строгостта й се завръща. — Казаха ми, че си мъртва. Каве твърди, че още преди десетилетия се натъкнал на мъртвото ти тяло!

Изражението на Маниже стана мрачно.

— Необходима заблуда, за която, надявам се, един ден ще ми простиш. Беше ми отнета още като дете от маридите и се боях, че съм те изгубила завинаги. Когато научих, че си попаднала в ръцете на Гасан… нещата, на които съм сигурна, че те е подложил… толкова съжалявам, Нахри. — Тя пристъпи напред, сякаш искаше да вземе ръката на Нахри в своята, но спря, когато Нахри потръпна. — Ала, кълна ти се, сега си в безопасност.

В безопасност. Думите отекнаха в главата на Нахри. Майка ми. Брат ми. Дара. Само за няколко часа от последната Нахида на света Нахри се беше сдобила с цяло семейство, достатъчно, та отново да сформират съвет, при това — с истински афшин.

Очите й се насълзиха, самотата, която неизменно носеше в сърцето си, я изпълни така, че й беше трудно да диша. Не беше възможно.

Само че бруталното доказателство беше пред нея. Кой друг, освен една Нахида, би бил способен да създаде отрова, сееща смърт сред гезирците? Кой друг, освен онази най-могъща Бану Нахида от векове насам, би могъл да върне Дара от мъртвите, да го накара да се подчини напълно?

Пръстенът с печата на Сулейман изгаряше джоба й. Единственият коз, с който Нахри разполагаше. Защото каквото и да казваше тази жена, Нахри нямаше чувството, че двете са на една и съща страна. А тя действително мислеше онова, което бе казала на Мунтадир: не беше на страната на който и да било, организирал отнемането на толкова много невинни живота.

Маниже вдигна ръце.

— Не искам да ти навредя — каза предпазливо. Мина на джинистански, а гласът й изстина, когато се обърна към Али: — Свали оръжията си. Предай се на воините ми и няма да бъдеш наранен.

Отговорът на Али беше такъв, какъвто можеше да се очаква. С лумнали очи, той вдигна зулфикара.

— Няма да се предам на онази, която организира клането на племето ми.

— В такъв случай ще умреш — простичко каза Маниже. — Ти изгуби, Ал Кахтани. Стори, каквото можеш, за да спасиш онези гезирци, които все още са живи. — Гласът й зазвуча увещаващо. — Имаш сестра в палата и майка, която някога познавах, в Та Нтри, нали? Вярвай ми, бих предпочела да не съм принудена да съобщя на друга жена за смъртта на децата й.

От Али се изтръгна презрителен звук.

— Искаш да ни превърнеш в свои пионки. — Той вирна предизвикателно брадичка. — Предпочитам да умра.

Нахри изобщо не се съмняваше, че е така; не се съмняваше, че и по-голямата част от оцелелите гезирци ще мислят като него. Което означаваше, че трябва да се махнат от тази проклета стена и от Маниже.

Вземи пръстена, глупачке. Можеше да пъхне ръка в джоба си и да предяви правата си над пръстена на Сулейман, преди Маниже да бе имала време да стигне до нея.

А после? Ами ако не успееше да го направи както трябва? Предполагаше, че е нужно известно време за овладяването на пророчески дарените умения на един магически пръстен. Двамата с Али все така щяха да са хванати натясно в този павилион, с една жадна за отмъщение Бану Нахида и рояк воини отвън.

Тя пристъпи между Али и Маниже.

— Това ли искаш? — попита. — Ако се предадем… можеш ли да спреш отровата?

Маниже разпери ръце и дойде по-близо.

— Но разбира се. — Погледът й отново се върна върху Нахри. — Но аз не искам ти да се предадеш, дъще. Защо бих пожелала нещо подобно?

Тя направи още една крачка към тях, ала застина, когато забеляза тялото на Гасан.

Изражението й се промени рязко в мига, в който очите й се плъзнаха по лицето му.

— Знакът на Сулейман е изчезнал от слепоочието му.

Нахри погледна надолу. Маниже беше права — черната татуировка, белязвала някога лицето на Гасан, я нямаше.

— Вие ли го взехте? — попита Маниже. Гласът й се беше променил, едва прикрито желание се долавяше под думите й. — Къде е? — Когато никой от тях не отговори, тя сви устни, сякаш започваше да губи търпение заради неподчинението им. Изражението й беше почти майчинско. — Моля те, не ме карай да питам отново.

— Няма да го получиш — избухна Али. — Не ме е грижа коя твърдиш, че си. Ти си чудовище. Доведе гули и ифрити в града ни; кръвта на хиляди е изцапала…

Маниже щракна с пръсти.

Разнесе се силно изпукване и Али изкрещя и се свлече на земята, стиснал лявото си коляно с ръце.

— Али!

Нахри се обърна рязко и посегна към него.

— Ако се опиташ да го излекуваш, ще му строша врата. — Студената заплаха проряза въздуха и Нахри начаса свали ръка, слисана. — Прости ми. — Маниже изглеждаше искрена. — Не така исках да протече първата ни среща, но няма да допусна да ми попречиш. Твърде дълго планирам всичко това. — Тя отново погледна към Али. — Не ме карай да те изтезавам пред нея. Пръстена. Сега.

— Не е у него! — Нахри пъхна ръка в джоба си, докосвайки двата пръстена в него, преди да извади единия. Разтвори шепа над ръба на парапета, оставяйки пръстена да се разлюлее опасно от пръста й. — И освен ако не си готова да прекараш следващия век, претърсвайки езерото, те съветвам да оставиш Али на мира.

Маниже се дръпна назад, впила изпитателен поглед в Нахри.

— Няма да го направиш.

Нахри повдигна вежди.

— Не ме познаваш.

— Само че те познавам. — Тонът на Маниже беше умолителен. — Нахри, ти си ми дъщеря… мислиш ли, че не съм питала за теб всеки девабадчанин, когото срещнех? Самият Дара не можеше да престане да говори за теб. За това колко си храбра, колко си умна… Всъщност рядко съм срещала по — отдаден мъж. Това е нещо опасно в нашия свят — добави тя деликатно. — Да изложиш чувствата си на показ. Истина, на която Гасан ме научи… на драго сърце и с жестокост.

Нахри не знаеше как да отговори. Думите на Маниже за Дара бяха като сол в рана, а можеше да усети, че другата жена чете реакциите й, преценява всяко потръпване. Али все още стискаше коляното си, запъхтян от болка.

Майка й дойде по-близо.

— Сторил е същото и с теб, нали? Това бе единственият му начин да контролира жени като нас. Познавам те, Нахри. Знам какво е да имаш амбиции, да бъдеш най-умната сред всички наоколо… и да гледаш как смазват амбициите ти. Какво е да бъдеш сплашвана и тормозена от мъже, които превъзхождаш, натикана в място, което знаеш, че не ти подобава. Научих за невероятния напредък, който си постигнала само за няколко години. С онова, на което мога да те науча… ще бъдеш богиня. Никога вече няма да си принудена да свеждаш глава.

Погледите им се срещнаха и Нахри не можеше да отрече прилива на копнеж в сърцето си. Спомни си безбройните пъти, в които бе скланяла глава пред Гасан, докато той седеше върху престола на нейните предци. Начина, по който Мунтадир се бе присмял на мечтите й за болницата, и снизходителното държание на Каве в Храма.

Въжетата от дим, които Дара бе дръзнал да измагьоса, за да я завържат. Магията, кипнала във вените й в отговор.

Нахри си пое дълбоко дъх. Това е моят дом.

— Защо не постигнем компромис? — предложи. — Искаш начело отново да застане една Нахида? Добре. Аз съм Нахида. Аз ще взема печата на Сулейман. Несъмнено мога да договоря мир по-успешно, отколкото жената, изоставила племето си и завърнала се единствено за да планира избиването на друго.

Маниже настръхна.

— Не — заяви. — Не можеш.

— Защо не? — попита Нахри надменно. — Нали става дума за това какво е най-добро за девите?

— Разбра ме погрешно, дъще — отвърна Маниже и Нахри изруга наум, защото колкото и да се опитваше да го разчете, нищо върху лицето й не издаваше какво мисли наистина. — Не можеш да вземеш печата, защото не си напълно дева. Ти си шафит, Нахри. Във вените ти има човешка кръв.

Нахри я зяпна безмълвно. Защото с тези думи, изречени с такава увереност, разбра, че жената насреща й не лъже за това, че е нейната майка. Това бе тайна, която само Гасан бе знаел, истина, която според него печатът на Сулейман му бе разкрил.

— Какво искаш да кажеш с това, че е шафит? — ахна Али от земята.

Нахри не отговори; не знаеше какво да каже.

— Няма нищо — увери я Маниже меко, приближавайки се до тях. — Не е нужно никой друг да го научи. Само че не можеш да вземеш печата. Притежанието му ще те убие. Не си достатъчно силна.

Нахри се дръпна назад.

— Достатъчно съм силна, за да използвам нахидска магия.

— Ала дали е достатъчно, за да владееш печата на Сулейман? Да носиш предмета, който преобрази нашия свят? — Маниже поклати глава. — То ще те разкъса, дъще.

Нахри мълчеше. Лъже. Несъмнено лъже. Ала Всевишният й беше свидетел, че Маниже бе посяла съмнение в душата й.

— Нахри. — Беше Али. — Нахри, погледни ме. — Тя го направи, замаяна. Всичко това бе твърде много. — Лъже те. Самият Сулейман е имал човешка кръв.

— Сулейман е бил пророк — прекъсна го Маниже, повтаряйки с брутална категоричност несигурността, която самата Нахри бе изразила. — Освен това никой не ти е разрешил да се бъркаш в делата на девите, джине. Прекарала съм повече години, отколкото ти си живял, в прочитане на всеки текст, споменаващ онзи пръстен с печат. И те до един са категорични по този въпрос.

— Колко удобно — рязко отвърна Али. Погледът му се впи умолително в Нахри. — Не я слушай. Вземи… аа!

Али изпищя от болка и ръцете му се вдигнаха от счупеното му коляно.

Маниже отново щракна с пръсти и ръцете му се спуснаха към ханджара на кръста му.

— Какво — какво правиш с мен? — извика, докато пръстите му се сключваха около дръжката на оръжието.

Под съдраните ръкави мускулите на китките му се напрягаха, измъкваха ханджара с конвулсивни, накъсани движения.

Господи… Маниже правеше това? Без дори да го докосва? Инстинктивно Нахри се опита да подръпне магията на палата.

Не успя да накара дори един камък да потрепери, преди връзката да бъде прекъсната рязко. Загубата беше като удар, студенина, разляла се по тялото й.

— Недей, дете — предупреди я Маниже. — Аз имам много повече опит от теб. — Тя долепи длани. — Не искам това, но ако не ми дадеш пръстена незабавно, ще го убия.

Ханджарът вече беше съвсем близо до гърлото на Али. Той се загърчи под острието и по линията на челюстта му се появи струйка кръв. Очите му грееха от болка, пот се стичаше по челото му.

Нахри беше замръзнала от ужас. Усещаше как магията на Маниже се обвива около нея, как подръпва мускулите в ръката й. Нахри не владееше нищо подобно… нямаше представа как да се съпротивлява на някой, способен на нещо такова.

Ала много добре знаеше, че не може да й даде пръстена на Сулейман.

Маниже проговори отново:

— Те вече изгубиха. Ние победихме… ти победи. Нахри, дай ми пръстена. Никой друг няма да научи, че си шафит. Заеми мястото си като моя дъщеря, с брат ти до себе си. Посрещни новото поколение като една от законните владетелки на този град. Заедно с мъжа, който те обича.

Нахри мислеше трескаво. Не знаеше на кого да вярва. Но ако Маниже казваше истината, ако Нахри вземеше печата и той я убиеше, Али щеше да я последва незабавно. И тогава нямаше да има кой да попречи на жената, която току-що бе избила хиляди души, да сложи ръка върху най-могъщия предмет в техния свят.

Нахри не можеше да рискува това да се случи. Знаеше също така, че шафит или не, тя притежава свои собствени умения, когато става въпрос да се оправя с хората. Опитвайки се да я принуди по този начин, Маниже ясно бе дала да се разбере кое според нея бе слабото място на дъщеря й.

Нахри щеше да се възползва от това. Пое си накъсано дъх.

— Обещаваш ли, че ще пожалиш живота на принца? — шепна, а ръцете й трепереха около пръстена. — И че никой никога няма да научи, че съм шафит?

— Кълна се в честта на семейството ни.

Нахри прехапа устни.

— Нито дори Дара?

Лицето на Маниже омекна леко от тъга и мъничко облекчение.

— Ще направя всичко по силите си, дете. Нямам никакво желание да ти причиня още болка. На никого от двама ви — добави. Изглеждаше по-искрено трогната, отколкото Нахри я беше виждала до този миг. — В действителност нищо не би ме зарадвало повече от това да видя как намирате щастие заедно.

Нахри остави думите да минат покрай нея. Това никога нямаше да се случи.

— В такъв случай, вземи — каза, подхвърляйки пръстена в краката на майка си.

Маниже удържа на думата си. В мига, в който пръстенът се отдели от ръката на Нахри, ханджарът падна от гърлото на Али. Нахри се отпусна до него, докато той се бореше за въздух.

— Защо го направи? — изхриптя Али.

— Защото… тя щеше да те убие. — Докато Маниже се навеждаше, за да вдигне пръстена, Нахри бързо се наведе над Али, сякаш за да го прегърне, възползвайки се от възможността да втъкне оръжията в колана му. — Сигурен ли се, че проклятието от езерото е вдигнато? — прошепна в ухото му.

Али настръхна в ръцете й.

— Аз… да?

Тя го издърпа на крака, без да сваля длан от ръката му.

— В такъв случай, прости ми, приятелю.

Маниже се изправи с пръстена в ръка, взирайки се намръщено в смарагда.

— Това ли е пръстенът с печата?

— Естествено, че е — отвърна Нахри надменно, докато вадеше втория пръстен, пръстена на Сулейман, от джоба си. — Кой би излъгал родната си майка?

Тя нахлузи халката върху един от пръстите на Али.

Али опита да се отскубне, но Нахри беше бърза. Сърцето й се сви за миг от съжаление, а после — в мига, в който Маниже вдигна очи — почувства как древната халка изчезва под пръстите й.

Истински потрес от това, че е била предадена, разцъфна в очите на майка й… А, значи, Маниже все пак имаше чувства. Само че Нахри нямаше да чака отговор. Тя сграбчи ръката на Али и скочиха от стената.

Чу как Маниже извика името й, ала беше твърде късно. Студеният нощен въздух брулеше лицето й, докато падаха, тъмната вода беше много по-далече, отколкото Нахри си спомняше. Опита да се приготви за удара, давайки си прекрасно сметка, че я очаква голяма доза болка и някои временно счупени кости.

И действително ударът беше жесток, сблъсъкът на тялото й с водата бе като студеното и неописуемо болезнено забиване на хиляда остри ножа. Ръцете й се разпериха, оплитайки се с тези на Али, докато потъваше.

Потрепери от болка и от шок, когато споменът, който Маниже бе пробудила, се завърна за миг. Мирисът на горящ папирус, писъците на младо момиче.

Гледката на две топли кафяви очи, миг преди мътната вода да се затвори над главата й.

Нахри така и не се показа на повърхността. Около нея се завихриха мрак, мирисът на нанос и усещането, че я сграбчват.

Отекна един-единствен шепот на магия, а после всичко стана черно.