Царство от мед

24. Нахри

Ти си добра Бану Нахида.

Думите на Нисрийн от предишната нощ отекваха в главата на Нахри, докато се взираше в мивката. Добра Бану Нахида. Шокът върху лицето на наставницата й, начинът, по който искрицата — шеговитостта и умореното търпение, всичко, което я правеше Нисрийн — бе изчезнала от тъмните й очи, ръцете, които бяха водили Нахри, сега изстиваха във Великия храм.

— Имаш нужда от почивка. — Гласът на Суба я изтръгна от мислите й. Лекарката й подхвърли една кърпа. — Би могла да си измиеш ръцете хиляда пъти за времето, през което стоиш тук, взирайки се във водата.

Нахри поклати глава и след като се избърса, завърза наново престилката си.

— Добре съм.

— Не беше молба. — Нахри я погледна изненадано. — Искаше да работиш заедно с друга лечителка? Добре, в такъв случай действам от името на пациентите ни. Точно в този момент не си в състояние да лекуваш когото и да било.

Преди Нахри да успее да възрази, лекарката я улови за ръката и само дето не я сложи да седне върху един нисък диван. Чаша чай и поднос храна чакаха върху близката масичка.

Суба кимна към тях.

— Работниците от лагера носят храна и дрехи. Помислиха си, че хората ти ще имат нужда от тях.

Жестът я трогна.

— Много мило — тихо каза тя.

Взе чашата чай, прекалено уморена, за да устои, и отпи глътка.

Суба се настани до нея и като въздъхна, изтри ивица пепел от изцапаното си от пот чело.

— Ако все още не съм го казала, ужасно съжалявам. — Тя поклати глава. — Снощи си поприказвах с лейди Нисрийн. — Върху устните й пробяга лека усмивка. — Конфронтирахме се съвсем мъничко; като цяло ми се стори много способна и доста мила.

Нахри се взираше в чашата чай.

— Тя ме научи на всичко, което знам за нахидските науки. — В гласа й се надигна емоция. — Беше най-близкото подобие на семейство, което имах в Девабад, а аз не можах да я спася.

Суба я докосна по ръката.

— Недей да се изгубваш в мисли за това какво си могла да сториш за един пациент, особено ако е някой, когото си обичала. — Тя се прокашля. — Вярвай ми, говоря от личен опит. След баща ми… чувствах се безполезна. Пропилях седмици в самосъжаление и скръб. Ти не разполагаш със седмици. Хората ти се нуждаят от теб сега.

Нахри кимна, намирайки утеха в прямотата й. Определено беше по-полезно от това да ридае на рамото на Али в градината.

Слабост. Така Нисрийн беше нарекла Али и очевидно беше права. Ако Нахри беше онази Бану Нахида, от която хората й се нуждаеха, щеше да изтръгне името на онази информаторка от Али.

— Бану Нахида?

Познат глас я повика откъм групичката хора, които се суетяха около входа на залата за прегледи.

Джамшид. Някой явно му беше дал риза, но тя беше покрита с кръв и пепел; изглеждаше също толкова изтощен, колкото се чувстваше и Нахри. Погледът му срещна нейния и той прекоси стаята за секунди, движейки се с такава бързина и пъргавост, че Нахри една не изпусна чашата си с чай. Какви ти изгаряния, та Джамшид дори не куцаше.

— Джамшид?

Тя зяпна и го огледа от глава до пети. Сега, когато беше по-близо, ясно видя, че трепери, а очите му греят с едва сдържана паника.

Суба се намръщи.

— Нахри каза, че си бил улучен от ромейски огън и лошо изгорен. — Тя се надигна и посегна към него. — Искаш ли да те…

Джамшид се дръпна рязко.

— Добре съм — отвърна дрезгаво. — Съвсем, напълно добре — добави, звучейки почти истерично. — Вие как сте?

Нахри го гледаше изпитателно. Определено не звучеше добре.

— Правим каквото можем — отвърна. — Приключиха ли на мястото на процесията?

Джамшид кимна.

— Окончателният брой е осемдесет и шест — каза тихо. — Мунтадир и царят тъкмо си отиваха, когато си тръгнах. Откриха само онези трима нападатели.

— Близо стотина убити, от ръцете на трима души? — Нахри остави чая си; ръцете й трепереха. — Не разбирам как е възможно да се случи.

— Никога досега не се е случвало. — Гласът на Джамшид беше изпълнен с тъга. — Не мисля, че който и да било е очаквал нещо такова.

Нахри поклати глава.

— Радвам се, че присъствах, когато жителите на Девабад достигнаха нови низини в това да се избиват един друг.

Джамшид дойде по-близо и сложи ръка на рамото й.

— Толкова съжалявам за Нисрийн, Нахри. — Примига, за да прогони напиращите в очите му сълзи. — Още не мога да повярвам. Трудно е да си представя как се връщам в лечебницата, а нея я няма.

Нахри трябваше да положи усилие, та гласът й да не затрепери.

— Ще се наложи да се справим. Хората ни имат нужда от нас.

Той се изчерви.

— Имаш право, разбира се. Само че, Нахри… ако нещата тук са под контрол, може ли да поговорим за минутка? Насаме? — поясни, кимвайки към коридора.

— Разбира се. — Нахри се изправи. — Доктор Сен, ще ме извиниш ли?

В мига, в който се озоваха навън, Джамшид се обърна рязко към нея.

— Нахри, сигурна ли си, че в онези контейнери е имало ромейски огън?

Въпросът я изненада толкова, колкото и страхът в очите му.

— Да? Искам да кажа, какво друго би могло да изгаря така?

Джамшид кършеше ръце.

— Мислиш ли, че вътре би могло да има нещо друго? Някакъв… не знам… лечебен серум?

Нахри примига.

— Заради гърба ти ли? — В хаоса на нападението и смъртта на Нисрийн, Нахри почти не се бе замислила за това колко бързо бяха изчезнали изгарянията на Джамшид.

Той беше пребледнял.

— Не, не само заради гърба ми… — Отвори уста и отново я затвори, сякаш се мъчеше да намери думи. — Нахри, ще ме помислиш за луд, но…

— Бану Нахида! — Този път беше Разу. — Трябва да дойдеш бързо — каза тя, преминавайки на тохаристански. — Бащата на този тук беснее навън.

Джамшид се обърна рязко към нея.

— Кажи му да почака!

Думите едва бяха излезли от устата му и Джамшид ахна и я запуши с ръка. Очите на Нахри се разшириха. Беше изимитирал съвършено прастария тохаристански диалект… език, който Нахри не бе чувала никой друг, освен Разу и нея самата, да говори.

— Джамшид, как…

— Джамшид! — Каве се зададе тичешком по коридора. — Бану Нахида! Елате, няма време за губене!

Джамшид все още изглеждаше твърде слисан, за да проговори, така че Нахри го направи вместо него.

— Какво става?

Каве беше пребледнял.

— Емирът.

Джамшид беше напълно обзет от паника, докато препускаха към майдана; каквото и да се беше канил да й каже, очевидно беше напълно прогонено от ума му.

— Как така е припаднал? — попита отново баща си, надвиквайки тропота на конските копита.

— Казвам ти всичко, което знам — отвърна Каве. — Искаше да спре и да посети оцелелите пред Великия храм, когато внезапно припадна. Внесохме го вътре, а аз веднага дойдох да те намеря.

Нахри стисна по-здраво коня си с крака, вкопчена в юздите, докато Гезирският квартал се носеше покрай тях в размазано петно.

— Защо не го отнесохте в лечебницата или болницата?

— Извинявай, не се замислихме.

Минаха през Гезирската порта. В опустелия майдан имаше нещо зловещо, също като много от улиците, греещи слабо в напредващата нощ. Ръчна количка, предлагаща деликатни гирлянди от стъклени цветя, беше прекатурена. Нахри се боеше, че собственикът й вероятно лежеше под един от осемдесет и шестте напоени с кръв савана пред Храма.

Внезапно до ушите й достигна напев. Тя вдигна ръка и накара коня да забави крачка. Звукът имаше мелодичната интонация на призив за молитва… само че призивът за иша вече беше отправен. Освен това, осъзна тя, не беше на арабски.

— Това гезирски ли е? — прошепна Джамшид. — Защо мюезините призовават на гезирски? И защо сега?

Каве беше пребледнял.

— Мисля, че трябва да отидем в Храма.

И той пришпори коня си към Портата на девите, чиито статуи на шедута хвърляха причудливи сенки върху медните стени на майдана.

Не бяха изминали и половината разстояние, когато пътят им беше препречен от редица ездачи.

— Велики везире! — извика един мъж. — Спри.

Кайдът, разпозна го Нахри. Шестима членове на Царската стража стояха до него, въоръжени с коси и зулфикари; пред очите на Нахри четирима стрелци се зададоха откъм останалите порти. Лъковете им не бяха вдигнати, но Нахри почувства как по тялото й пробягва тръпка на страх.

— Какво означава това? — попита тя. — Оставете ни да минем. Трябва да отида във Великия храм и да се уверя, че съпругът ми все още диша!

Уаджид се намръщи.

— Той не е във Великия храм. Емир Мунтадир е в палата. Видях го, преди да си тръгнем.

Джамшид подкара коня си напред, сякаш без да забелязва, че войниците в миг сложиха ръце върху дръжките на оръжията си.

— Добре ли е? Баща ми каза, че му е прилошало във Великия храм.

Недоумяващото объркване върху лицето на Уаджид и вината, пробягала за миг върху това на Каве, бяха всичко, от което Нахри се нуждаеше.

— Излъга ли ни? — попита, обръщайки се рязко към великия везир. — Защо, в името на Създателя, би сторил нещо подобно?

Каве се сви със засрамен вид.

— Съжалявам — каза забързано. — Трябваше да ви отведа на сигурно място, а Мунтадир беше единственият начин, за който се сещах, за да ви накарам да си тръгнете от болницата.

Джамшид се изпъна; изглеждаше потресен и наранен.

— Как можа да ме оставиш да си мисля, че е пострадал?

— Съжалявам, синко. Нямах…

Уаджид ги прекъсна.

— Няма значение. Никой от вас няма да отиде във Великия храм. Имам заповед да съпроводя и двама ви в палата — каза, кимвайки към Каве и Нахри. Поколеба се, изглеждайки за миг изтощен до предела на силите си, преди да продължи: — Джамшид, ти трябва да дойдеш с мен.

Каве начаса мина пред сина си и Нахри.

— Моля?

Призивът се разнесе отново, въздействащите вълни на гезирския нарушиха напрегнатото мълчание. Уаджид настръхна, едно мускулче върху лицето му играеше, сякаш каквото и да чуваше, му причиняваше болка. Не беше само той. Половината от войниците бяха гезирци — те също изглеждаха разстроени.

Един от тях — единственият гезирски стрелец, застанал в очертанията на Тохаристанската порта — дори отиде по-далеч и изкрещя нещо на техния език. Уаджид му отговори рязко.

Думите му очевидно не успяха да успокоят стрелеца, защото той продължи да спори, сочейки първо към тях, а после към портата, която водеше към кварталите на шафитите. Нахри нямаше представа какво казва, но думите му очевидно имаха ефект. Останалите гезирци се размърдаха неспокойно, двама-трима се спогледаха несигурно.

Изведнъж стрелецът хвърли лъка си на земята. Обърна се и си тръгна, ала не успя да стигне далече, защото с една отсечена заповед на Уаджид друг от войниците го застреля.

Нахри ахна, а Джамшид начаса извади меча си и дойде по-близо до нея.

Само че кайдът не гледаше към тях. Очите му бяха впити яростно в хората му.

— Това е наказанието за предателство, ясно ли е? Няма да има никакви арести и никаква прошка. Не ме е грижа какво чувате. — Той изгледа войниците си. — Ние получаваме заповеди само от един мъж в Девабад.

— Какво, в името на Създателя, става, Уаджид? — попита Нахри отново.

Тя, Каве и Джамшид бяха застанали толкова близо един до друг, колкото беше възможно на коне.

— Може да зададеш въпросите си на царя, когато го видиш. — Уаджид се поколеба. — Простете ми, Бану Нахида, но аз имам своите заповеди.

Вдигна ръка и останалите стрелци се прицелиха в тримата деви.

— Чакайте! — извика Нахри. — Какво правите?

Уаджид взе подсилени с желязо въжета от колана си.

— Както казах, царят нареди двамата с Каве да бъдете отведени при него. Джамшид трябва да дойде с мен.

— Не. — Каве звучеше отчаяно. — Гасан няма да ми отнеме сина. Не и отново.

— В такъв случай имам заповед да застрелям и трима ви — тихо каза Уаджид. — Започвайки с Бану Нахида.

Джамшид слезе от седлото.

— Водете ме — заяви той незабавно, пускайки меча си на земята. — Не ги наранявайте.

— Не! Уаджид, моля те, умолявам те — викаше Каве. — Нека да остане с мен. Ние не представляваме заплаха за вас. Несъмнено каквото и да иска да каже Гасан на мен и на Нахри…

— Имам своите заповеди, Каве — прекъсна го Уаджид, макар и не рязко. — Отведете го — нареди, а после погледна към Нахри. — И те съветвам да задържиш пясъчните си бури за себе си. Всички сме доста бързи с оръжията. — Той й подхвърли въжетата. — Ако те е грижа за живота им, ще си ги сложиш.

Каве се хвърли към сина си.

— Джамшид!

Един войник го удари силно по тила с тъпата част на меча си и той се свлече на земята.

— Баба!

Джамшид се втурна към баща си, ала не беше направил и две стъпки, преди двама мъже да го сграбчат и да притиснат меч в гърлото му.

— Ти решаваш, Бану Нахида — заяви Уаджид.

Тревожният поглед на Джамшид се стрелкаше между тялото на баща му и Нахри.

— Остави ги да ме отведат, Нахри. Моля те. Мога да се грижа за себе си.

Не. Мислейки бързо, Нахри се обърна към Уаджид.

— Искам да говоря със съпруга си. Емирът никога не би допуснал това!

— Не получавам заповеди от емира — отвърна Уаджид. — Въжетата. Веднага — уточни, докато мечът се притискаше по-силно в гърлото на Джамшид.

Нахри изруга тихо, но си ги сложи. Желязото пареше кожата й; макар и да не си беше отишла напълно, магията й беше притъпена. Двама войници начаса се спуснаха към нея, стягайки китките й силно.

Нахри изгледа Уаджид яростно.

— Ще убия царя ти, ако го нараните. Кълна ти се, кайд, в пепелта на предците си. Ще убия царя ти, а после ще убия теб.

Уаджид просто кимна. Други двама войници оковаваха ръцете на Джамшид.

— Ще те измъкна — обеща тя. — Заклевам се. Ще кажа на Мунтадир.

Джамшид преглътна.

— Първо се погрижи за себе си. Моля те, Бану Нахида! — извика, докато го отвеждаха насила. — Нуждаем се от теб жива.