Царство от мед

15. Али

— Е, добре, пристигнахме — каза Али, протягайки ръка, за да попречи на Нахри да продължи напред. — А сега ще ми кажеш ли защо просто трябваше да посетиш улица „Сукария"?

До него Нахри бе истинско въплъщение на спокойствието, изучавайки оживения Шафитски квартал така, както един ловец би проучвал плячката си.

— Къщата с червената врата — каза тихичко.

Объркан, Али проследи погледа й до тясна, триетажна дървена къща, която изглеждаше така, сякаш я бяха натъпкали между двете по-големи каменни постройки от двете й страни. Отпред имаше малка открита веранда, обграждаща червена врата, върху която бяха нарисувани оранжеви цветя. Беше облачен следобед и сенки поглъщаха къщата, скривайки я в сумрак.

Неспокойството на Али в миг се усили. Прозорците бяха заковани, но между дъските имаше достатъчно разстояние, та някой отвътре да може да следи какво става на улицата, а на стъпалата пред съседната постройка седеше мъж и четеше памфлет с прекалено добре отработено безразличие. В едно кафе насреща други двама уж играеха табла, ала погледите им се стрелкаха от време на време към червената врата.

Али неслучайно беше обучен в Цитаделата.

— Мястото се наблюдава.

— Защо според теб те доведох? — попита Нахри. Задавен звук на изумление се откъсна от устата му и тя му хвърли презрителен поглед. — В името на Всевишния, ще престанеш ли да се стряскаш от всичко?

Той я зяпна.

— Някой се опита да ме убие преди седмица.

Нахри направи физиономия.

— Да вървим.

И без да каже нито дума повече, пред ужасения поглед на Али тя се отправи решително към охраняваната къща. Е, да, нищо във външния й вид не се набиваше на очи. Облечена в грубо тъкана абая и шал, Нахри с лекота се сливаше с тълпата клюкарстващи и пазаруващи шафити и препиращи се работници.

Определено съвсем различен вид от златната рокля, която носеше на пиршеството. Лицето на Али пламна. Не, нямаше да мисли за онази рокля. Не и отново. Вместо това забърза след нея, ругаейки се, задето бе допуснал да бъде въвлечен в каквато и загадъчна работа да твърдеше, че има Нахри в Квартала на шафитите. Все още не беше сигурен точно каква глупост го беше накарала да се съгласи; дните, след като го бяха отровили, бяха неясно, замъглено от болката петно, състоящо се от майка му, суетяща се над него, безкрайни въпроси от следователите на Царската стража и все по-противни на вкус отвари от Бану Нахида.

Вероятно те е омагьосала да се съгласиш. Нахидите можеха да го направят, нали така? Защото несъмнено дори той не бе толкова безразсъден, че да измъкне тайно снаха си от палата — и да се съгласи да поеме вината, ако ги хванат, — без да е бил омагьосан.

Докато я настигне, Нахри вече крачеше, сложила ръка върху долната част на корема си. Там изведнъж се беше появила издутина, а торбата бе изчезнала от рамото й. Бог знае кога я беше пъхнала под абаята си, ала докато наближат къщата, вече подсмърчаше, а в походката й се беше появило накуцване. Избърса очите си.

Мъжът на стъпалата пред съседната къща пусна памфлета и се изправи, изпречвайки се на пътя й.

— Мога ли да ти помогна, сестро?

Нахри кимна.

— Мир на теб — поздрави го. — Аз… — Пое си дъх, притискайки ръка към издутия си корем. — Съжалявам. Братовчедка ми каза, че тук имало някой… някой, който помагал на жени.

Погледът на мъжа се плъзна по тях.

— Ако братовчедка ти действително е казала подобно нещо, ти би проявила благоразумието да я доведеш, та да може да гарантира за теб. — Мъжът се взря в Али. — Това съпругът ти ли е?

— Не й казах, че аз съм тази, която има нужда от помощ. — Нахри понижи глас. — А това не е съпругът ми.

Кръвта се отцеди от лицето на Али.

— Аз…

Нахри протегна рязко ръка и сграбчи неговата като в менгеме.

— Моля те… — Тя изохка и се преви надве. — Много ме боли.

Мъжът пламна, поглеждайки безпомощно надолу по улицата.

— Е, добре… — Прекоси верандата и отвори светкавично червената врата. — Влизайте бързо.

Сърцето на Али заби учестено, умът му крещеше предупреждения за клопки (все пак не за пръв път го подлъгваха да влезе в рушаща се шафитска сграда), ала Нахри вече го дърпаше по стъпалата. Те скърцаха под краката им, дървото беше омекнало от влажния девабадски въздух. Шафитът затвори вратата зад тях, потопявайки ги в потискащ сумрак.

Намираха се в простичко преддверие с лакирани дървени стени и две врати. Нямаше прозорци, ала таванът беше отворен към облачното небе, създавайки усещането, че са ги хвърлили в яма. Единствената друга светлина идваше от малка маслена лампа, поставена до плато, отрупано със сладкиши, пред рисунка върху оризова хартия, изобразяваща добре въоръжена жена, възседнала ревящ тигър.

Изведнъж Али изгуби всякакво търпение с Нахри. Някой се беше опитал да го убие преди по-малко от седмица. Отказваше да се спотайва в някаква загадъчна шафитска къща, докато се преструва, че е направил дете на съпругата на брат си.

Обърна се към нея, подбирайки внимателно думите си.

— Скъпа моя. Искаш ли да ми обясниш какво правим тук?

Нахри се оглеждаше наоколо с неприкрито любопитство.

— Тук сме, за да се срещнем с шафитски доктор, на име Субашини Сен. Той работи тук.

Мъжът, който ги беше довел, се изпъна рязко.

— Той?

По лицето на мъжа се разля подозрение и ръката му се спусна към кръста.

Али беше по-бърз. Извади зулфикара си само за миг и шафитът отстъпи назад, ръката му остана замръзнала върху дървена палка. Той отвори уста.

— Недей да викаш — побърза да каже Нахри. — Моля те. Не искаме да навредим на никого тук. Просто искам да говоря с доктора.

Погледът на мъжа се стрелна притеснено към вратата вляво.

— Аз… не можете да го направите.

Нахри изглеждаше озадачена.

— Моля?

Шафитът преглътна.

— Не разбирате… тя е много особена.

В очите на Нахри лумна любопитство. Освен това очевидно беше забелязала вратата, към която беше погледнал мъжът, защото в следващия миг вече посягаше към нея.

Али се паникьоса.

— Нахри, почакай, недей… — каза, без да се замисли.

Шафитският мъж зяпна.

— Нахри?

Господ да ми е на помощ. Али се хвърли след нея, докато тя се вмъкваше в стаята. Дискретността да върви по дяволите, трябваше да се махнат от тук.

Рязък женски глас с девабадски акцент го спря в мига, в който прекрачи прага.

— Казвала съм на всички ви… поне дузина пъти… ако ме прекъснете, докато правя тази процедура, следващия път ще я приложа на вас.

Али се вкамени. Не толкова заради предупреждението, колкото заради гледката, която се разкри пред него. Шафитска жена, облечена в простичко памучно сари, беше коленичила до възрастен мъж, който лежеше върху една възглавница.

Беше забила игла в окото му.

Ужасен от страховитата гледка, Али отвори уста, но Нахри я запуши с ръка.

— Недей — прошепна тя.

Беше отметнала воала си, разкривайки неприкритото удоволствие, което играеше върху лицето й.

Шафитският страж се присъедини към тях, кършейки ръце.

— Простете ми, доктор Сен. Никога не бих ви прекъснал. Само че… — Той премести неспокойно поглед между Али и Нахри и като че ли прецени отново ръста на Али и неговия зулфикар. — Изглежда, че имате посетители от двореца.

Лекарката се поколеба. Но само за миг и нито ръцете, нито вниманието й трепнаха.

— Независимо дали е вярно, или е симптом на някаква лудост, искам и тримата да седнете веднага.

Строгият й глас не оставяше никакво място за неподчинение. Али отстъпи назад също толкова бързо, колкото и стражът, отпускайки се върху един от ниските дивани до стената, и се огледа наоколо. Изпълнена със светлина от съседния двор, както и от многобройните фенери, стаята беше достатъчно голяма, за да побере поне дузина души. Имаше три ниски легла; двете, които не се използваха в момента, бяха застлани с чисти чаршафи. Покрай едната стена имаше шкафове, а до тях — писалище, обърнато към вътрешния двор и отрупано с купчини книги.

Нахри, естествено, не беше обърнала никакво внимание на нареждането на лекарката и Али загледа безпомощно как се приближи до писалището и се залови да прелиства книгите с широка усмивка. Виждал бе това изражение преди, когато бяха приятели: когато беше прочела правилно първото си изречение и когато бяха съзерцавали заедно луната през един човешки телескоп, говорейки си за източника на сенките й. Желанието й да се учи бе едно от нещата, които го бяха привлекли към нея, нещо, което ги свързваше. Не беше очаквал обаче то да ги отведе при шафитска лекарка в един опасен квартал.

Плач на бебе наруши тишината. Вратата се отвори с поскърцване и плачът се усили.

— Суба, обич моя, ще свършиш ли скоро? — Нов глас — ниско, мъжко боботене. — Бебето е гладно, но отказва да яде от… о!

Мъжът не довърши, пристъпвайки в лечебницата.

Беше един от най-едрите мъже, които Али беше виждал някога. Рошави черни къдрици падаха под раменете му, носът му изглеждаше така, сякаш беше чупен неведнъж. Али светкавично вдигна зулфикара, ала в ръцете на мъжа нямаше оръжие, а дървена лъжица и малко бебе.

Али свали смутено меча. Може би Нахри беше права, че се стряска от всичко.

— Тази беше последната — обяви лекарката и като остави иглата, се облегна назад. Посегна към кутия с мехлем и превърза бързо окото на мъжа. — Няма да я сваляш цяла седмица, разбра ли? И не го пипай.

Тя се изправи на крака. Изглеждаше по-млада, отколкото Али би очаквал, но това може би се дължеше на джинската й кръв, която беше очевидна. Въпреки че тъмнокафявата й кожа нямаше издайническия блясък на чистокръвните, ушите й бяха заострени като неговите, а в агниваншийските й очи с цвят на калай имаше само едва забележим кафяв оттенък. Тъмната й коса беше прибрана в дебела плитка, която се спускаше до кръста й, корените й имаха наситено червен цвят.

Тя избърса ръце в кърпата, втъкната в колана й, и ги погледна. Едно мускулче на бузата й потръпваше. Беше преценяващ поглед, който се стрелна към плачещото бебе, задържайки се върху Али и Нахри, преди да се върне към детето.

Изобщо нямаше притеснен вид, нещо повече — изглеждаше така, сякаш изобщо не е впечатлена, а само подразнена.

— Манка… — започна и вратарят вдигна рязко глава. — Искам да отведеш Хунейн в стаята за възстановяване. Паримал, донеси бебето тук.

Двамата мъже незабавно се подчиниха; единият помогна на замаяния пациент да излезе, а другият й подаде бебето. Лекарката го пое, без да откъсва поглед от лицата на Али и Нахри, докато повдигаше сарито над гърдите си; плачът на бебето се превърна в щастливо смучене.

Али преглътна и прикова очи в насрещната стена. Нахри като че ли изобщо не беше смутена; все още стоеше до писалището с книга в ръка.

Лекарката присви очи, впивайки гневен поглед в нея.

— Ако нямаш нищо против…

— Но разбира се. — Нахри остави книгата и седна до Али. — Това операция за премахване на катаракта ли беше?

— Да. — Жената говореше все така отсечено. Настани се на един дървен стол срещу тях. — Сложна, деликатна процедура… която не обичам да прекъсват.

— Извиняваме се — побърза да каже Али. — Нямахме намерение да нахлуем така.

Изражението на жената не се промени. Али се мъчеше да не се размърда неспокойно; имаше чувството, че е изправен срещу смесица между Хатсет и най-страшния си учител.

Лекарката сви устни и кимна към зулфикара му.

— Нещо против да го прибереш?

Али се изчерви.

— Разбира се. — Побърза да прибере меча в ножницата, а после свали шала, скриващ лицето му. Не му се струваше редно да се натрапи на тези хора и да остане анонимен. Прокашля се. — Мир вам — поздрави слабо.

Очите на Паримал се разшириха.

— Принц Ализейд? — Очите му се стрелнаха към Нахри. — Означава ли това, че ти си…

— Най-новата Нахида на Девабад? — намеси се лекарката с пропит от презрение глас. — Така изглежда. Значи, дошли сте, за да ни затворите? Възнамерявате да ме завлечете в бронзовата лодка, задето се опитвам да помогна на хората си?

При споменаването на бронзовата лодка във вените на Али сякаш се разля лед; веднъж беше принуден да направи именно това с група шафити, уловени в безредиците, подкладени от баща му, за да предизвикат „Танзим".

— Не — побърза да каже. — Абсолютно не.

— Той е прав — каза Нахри, — Просто исках да се запозная с теб.

Наскоро се натъкнах на един от пациентите ти. Мъж с дупка в черепа, сякаш някой беше изрязал…

— Пробил. — Нахри примига, а лекарката продължи студено: — Нарича се трепанация. Ако се имаш за лечителка, би трябвало да използваш правилните термини.

Али усети как до него Нахри настръхна леко, но гласът й си остана спокоен.

— Много добре, пробил. Каза, че си лекарка, и поисках да видя дали е вярно.

— Така ли? — Лекарката сбърчи невярващо вежди. — Да не би малкото момиче, което забърква отвари за късмет и гъделичка пациентите си с перо от симург, за да прогони лошите хумори, да е тук, за да прецени подготовката ми?

Устата на Али пресъхна.

Нахри се наежи.

— Смея да кажа, че онова, което правя, е малко по-сложно.

Лекарката вирна брадичка.

— Давай тогава, прецени ме. Вече ни се натрапи и предполагам, че не можем да възразим. — Тя махна с глава към Али. — Затова доведе принца си, нали?

— Не съм нейният принц — побърза да я поправи Али, отвръщайки със сърдит поглед, когато Нахри го стрелна подразнено с очи. — Обещах да те заведа до улица „Сукария" — добави, защитавайки се. — Не да ти помогна да се вмъкнеш в къщата на една лекарка, преструвайки се, че ние… че ти… — Крайно неуслужливо споменът за Нахри в златната рокля изникна отново в ума му и по лицето му се разля сконфузена червенина. — Както и да е — заекна той.

— Предател — каза Нахри с изпепеляващ тон и добави нещо още по-лошо на арабски. Очевидно бе обаче, че нито отстъплението на Али, нито враждебността на лекарката щяха да я спрат. Тя се изправи и отиде до етажерката с книги. — Впечатляваща колекция… — отбеляза с копнеж в гласа и извади две томчета. — Ибн Сина, Ал Рази… откъде имаш всичко това?

— Баща ми беше лекар в човешкия свят. — Шафитската жена посочи заострените си уши. — За разлика от мен, той можеше да мине за човек и именно това направи. Пътуваше и учеше, където си поиска. Делхи, Истанбул, Кайро, Маракеш. Беше на двеста и петдесет години, когато някакъв мерзък сахрейнски ловец на глави го открил в Мавритания и го довлякъл в Девабад. — Очите й се задържаха върху книгите. — Баща ми взел всичко, което могъл.

Нахри изглеждаше още по-впечатлена.

— Баща ти е прекарал двеста години, изучавайки медицина в човешкия свят? — Когато лекарката кимна, тя продължи: — Къде е той сега?

Субашини преглътна с усилие, преди да отговори:

— Почина миналата година. Удар.

Ентусиазмът се отцеди от лицето на Нахри. Тя върна внимателно книгата на мястото й.

— Съжалявам.

— Аз също. Беше истинска загуба за нашата общност. — В гласа на лекарката нямаше и следа от самосъжаление. — Той обучи неколцина от нас. Съпругът ми и аз сме най-добрите.

Паримал поклати глава.

— Аз съм просто намествач на кости. Суба е най-добрата. — В гласа му имаше изпълнена с обич гордост. — Дори баща й го казваше, а той не раздаваше похвалите с лека ръка.

— Останалите лекари, които е обучил, също ли практикуват тук? — попита Нахри.

— Не. Не си заслужава риска. Чистокръвните биха предпочели да умрем от кашлица, вместо да оцелеем достатъчно дълго, за да се възпроизведем. — Суба стисна по-силно бебето. — Ако Царската стража дойде тук, повечето от инструментите ми могат да ме вкарат зад решетките за притежание на оръжие. — Тя се намръщи. — Не че и шафитите са напълно невинни. Живеем в отчаяни времена и има хора, които вярват, че сме богати. Един талантлив хирург от Момбаса работеше тук, докато шайка крадци отвлякоха дъщеря му. Той продаде всичко, което притежаваше, за да я откупи, и побягна. Възнамеряваха да се опитат да се измъкнат от града. — Лицето й посърна. — Оттогава не съм чувала нищо. Много от лодките не успяват да прекосят езерото.

Лодките? Али застина. Девабад не беше място, от което бе лесно да избягаш. Смелостта, по-точно отчаянието, което беше нужно, за да натовариш семейството си на паянтовата лодка на някой трафикант и да се молиш тя да прекоси смъртоносните води на езерото…

Провалихме се пред тях. Напълно се провалихме пред тях. Той плъзна поглед по малкото семейство пред себе си, спомняйки си шафитите, които майка му беше спасила. В Девабад имаше още хиляди като тях, мъже, жени и деца, чиито потенциал и перспективи бяха хладнокръвно окастрени, за да послужат на политическите нужди на града, в който бяха принудени да живеят.

Потънал в мислите си, Али забеляза Нахри да посяга към вратичката на един шкаф едва когато Паримал се хвърли напред.

— Почакай, Бану Нахида, недей…

Ала тя вече го беше отворила. Али чу как дъхът й секна.

— Да разбирам, че това е за защита от онези похитители, така ли? — попита, вадейки голям метален предмет.

На Али му трябваше миг, за да го разпознае, а когато го направи, кръвта му се вледени.

Беше пистолет.

— Нахри, остави го. Веднага.

Тя му хвърли подразнен поглед.

— О, моля ти се. Няма да се застрелям сама.

— Това е инструмент от желязо и барут, а ти си Бану Нахида от Девабад. — Когато тя се намръщи объркано, гласът му се извиси притеснено. — То избухва, Нахри! Ние буквално сме създания от огън; не припарваме до барут!

— А. — Тя преглътна и остави пистолета на мястото му, затваряйки предпазливо вратата. — В такъв случай вероятно е най-добре да внимаваме.

— Пистолетът е мой — побърза да каже Паримал. Очевидна лъжа. — Суба не знаеше нищо.

— Не бива да го държите тук — предупреди ги Али. — Невероятно опасно е. Ами ако ви хванат? — Той премести поглед между двамата. — Притежанието на дори съвсем малко барут от някой шафит се наказва със смърт. — Е, да, Али подозираше, че наказанието се дължи колкото на страх от барута, толкова и на страх от шафитите. Никой чистокръвен джин не би искал наблизо да има оръжие, с което шафитите можеха да си служат по-добре от тях. — Цял пистолет? Цялата улица ще бъде сравнена със земята.

Суба го изгледа предпазливо.

— Това предупреждение ли е, или обвинение?

— Предупреждение — отвърна Али, срещайки погледа й. — Предупреждение, в което ви умолявам да се вслушате.

Нахри се върна до него; от напереността й не бе останала и следа.

— Съжалявам — каза тихо. — Наистина. Не знаех какво да мисля, когато видях онзи мъж. Чувала съм слухове за това колко са отчаяни шафитите и знам колко е лесно да се възползваш от подобен страх.

Суба настръхна.

— Това, че си могла да си помислиш нещо такова за мен, говори много повече за теб.

Нахри потръпна.

— Вероятно си права. — Тя наведе очи с нетипично сконфузен вид, а после посегна към торбата си. — Аз… донесох ти нещо. Целебни билки и върбова кора от градината ми. Помислих си, че може да са ти от полза — каза и протегна торбата.

Лекарката не понечи да я вземе.

— Явно не знаеш нищо от семейната си история, ако смяташ, че бих дала на някой шафит „лекарство", приготвено от една Нахида. — Очите й се присвиха. — Затова ли си тук? За да пръснеш някакво ново заболяване сред нас?

Нахри потръпна.

— Естествено, че не! — Непресторен шок изпълни гласа й, жегвайки Али в сърцето. — Аз… исках да помогна.

— Да помогнеш? — Лекарката я погледна гневно. — Нахлу в лечебницата ми, защото си искала да помогнеш?

— Защото исках да видя дали бихме могли да работим заедно — бързо каза Нахри. — Над един проект, който ми се ще да предложа на царя.

Суба се взираше в Бану Нахида така, сякаш изведнъж й беше пораснала още една глава.

— Искаш да работиш с мен? По някакъв проект, който възнамеряваш да предложиш на царя на Девабад?

— Да.

Погледът на лекарката стана още по-смаян.

— И той е…?

Нахри долепи длани.

— Искам да построя болница.

Али я зяпна. Сякаш бе казала, че иска да се хвърли пред някой каркадан.

— Искаш да построиш болница? — повтори лекарката безизразно.

— Е, не толкова да я построя, колкото да я възстановя — побърза да обясни Нахри. — Предците ми са ръководели болница преди войната, ала сега тя е в развалини. Бих искала да я възстановя и да я отворя наново.

Нахидската болница? Несъмнено нямаше предвид… Али потрепери, търсейки отговор.

— Искаш да възстановиш Нахидската болница? Онази до Цитаделата?

Нахри го погледна с изненада.

— Ти знаеш за нея?

Али трябваше да положи голямо усилие, за да овладее изражението си. Нищо в гласа на Нахри не подсказваше, че зад въпроса й се крие нещо повече. Осмели се да хвърли поглед към Суба, но тя изглеждаше напълно объркана.

Той се прокашля.

— Аз… ъ… възможно е да съм подочул това-онова за нея.

— Това-онова? — не отстъпваше Нахри, впила изпитателен поглед в него.

И повече. Само че онова, което Али знаеше за болницата, за нещата, които се бяха случвали там преди войната, и за бруталния кървав начин, по който Нахидите бяха наказани за тях… Това не беше всеизвестна истина и определено не бе нещо, което възнамеряваше да сподели. Особено пък пред една Нахида и един шафит, които и така вече спореха.

Размърда се неловко.

— Защо не ни разкажеш повече за намеренията си?

Нахри продължи да се взира изпитателно в него още миг, но после въздъхна и отново се обърна към Суба.

— Една-единствена претъпкана лечебница не е достатъчна, за да лекувам цялото население на Девабад. Искам да започна да лекувам хора, които не е трябвало да платят подкуп, за да получат достъп до мен. А когато отворя наново болницата, искам да я отворя за всички.

Суба присви очи.

— За всички?

— За всички — повтори Нахри. — Независимо от кръвта във вените им.

— В такъв случай не си с всичкия си. Или лъжеш. Подобно нещо никога няма да бъде допуснато. Царят няма да разреши, твоите духовници ще умрат от ужас и потрес…

— Ще е нужна известна доза убеждаване — прекъсна я Нахри лековато.

— Наясно съм. Но мисля, че мога да се справя. — Тя махна към етажерката. — В Царската библиотека има още книги като тези; чела съм ги. В продължение на години лекувах хората в човешкия свят. Все още има много случаи, в които предпочитам джинджифил и градински чай пред кръв от захак и заклинания. — Тя погледна Суба умоляващо. — Ето защо дойдох при теб. Мислех си, че бихме могли да работим заедно.

Али се облегна назад, поразен. Насреща му Паримал изглеждаше също толкова слисан.

Изражението на Суба стана по-студено.

— И ако доведа в тази болница някой шафит, умиращ от удар… — Гласът й трепереше леко, но думите й бяха добре премерени. — Нещо, което подозирам, че би могла да излекуваш с едно докосване… ще положиш ли ръце върху него, Бану Нахида? В присъствието на свидетели, на чистокръвните ти събратя ще използваш ли нахидската си магия за един смесенокръвен?

Нахри се поколеба и по лицето й се разля червенина.

— Струва ми се… в началото може би ще е по-добре… ако лекуваме само нашите хора.

Шафитската лекарка се разсмя. Беше горчив смях, без капчица веселие.

— Дори не го виждаш, нали?

— Суба…

Гласът на Паримал беше натежал от предупреждение.

— Остави я да говори — прекъсна го Нахри. — Искам да чуя какво има да каже.

— И ще го чуеш. Казваш, че не ни мислиш злото? — Очите на Суба припламнаха. — Ти си самото въплъщение на зло, Нахидо. Ти оглавяваш племето, вярата, които ни наричат създания, лишени от души, последната потомка на семейство, което в продължение на години избиваше шафитите, сякаш са плъхове. Ти бе спътница на Бича на Ки-зи, касапин, който би могъл да напълни езеро с шафитската кръв, която е пролял. Имаш наглостта да нахлуеш в моята лечебница, в моя дом, неканена и да ме проучваш, сякаш стоиш по-високо от мен. А сега седиш тук и ми предлагаш красиви фантазии за болници, докато аз се чудя как да изведа детето си от тази стая живо. Защо си мислиш, че някога бих поискала да работя с теб?

Оглушителна тишина последва пламенните думи на Суба. На Али му се искаше да защити Нахри, знаейки, че намеренията й са добри. Знаеше обаче и че лекарката е права. С очите си беше виждал разрухата, която грешките на чистокръвните можеха да посеят сред шафитите.

Едно мускулче върху бузата на Нахри играеше.

— Извинявам се за начина на появата си — каза сковано. — Ала намеренията ми са искрени. Може и да съм Нахида и дева, но искам да помогна на шафитите.

— Тогава отиди във вашия Храм, отречи се от вярванията на предците си пред хората си и ни обяви за равни — предизвика я Суба. — Ако искаш да помогнеш на шафитите, първо се оправи с девите.

Нахри разтърка глава; изглеждаше примирена.

— Не мога да го направя. Още не. Ще изгубя подкрепата им и тогава на никого няма да бъда полезна. — Суба изпръхтя и Нахри я изгледа яростно. — Шафитите едва ли могат да се нарекат невинни във всичко това — отвърна, а в гласа й се промъкна разгорещеност. — Знаеш ли какво се случи с девите, хванати на Великия базар след смъртта на Дара? Шафитите им се нахвърлиха като зверове, замеряйки ги с ромейски огън…

— Зверове? — сопна се Суба. — А, да, защото именно това сме за вас. Беснеещи животни, които трябва да бъдат контролирани!

— Идеята не е лоша. — Думите му се изплъзнаха, преди да успее да помисли, и когато и двете жени се обърнаха рязко към него, Али трябваше да положи усилие да остане спокоен. Беше почти толкова изненадан, колкото и те, че изобщо се беше обадил… ала идеята действително не беше лоша. Всъщност… беше брилянтна. — Искам да кажа, ако баща ми я одобри и ако подходите предпазливо, мисля, че това деви и Шафити да работят заедно ще бъде изключително. А построяването на болница, нещо, от което Девабад наистина има нужда? Ще бъде забележително постижение.

В този миг срещна погледа на Нахри. В очите й имаше емоция, която му беше трудно да разтълкува… ала не изглеждаше напълно доволна от неочакваната му подкрепа.

Нито пък Суба.

— Значи, ти също си част от този план? — попита тя.

— Не — заяви Нахри. — Не е.

— В такъв случай никак не те бива да убеждаваш хората да работят с теб, Нахидо. — Суба подпря дъщеричката си на рамото си, за да я накара да се оригне. — Ако той е на твоя страна, може би щях да повярвам донякъде на тази твоя новооткрита загриженост за шафитите.

— Би работила с него? — повтори Нахри с възмутено изумление. — Даваш си сметка, че именно баща му е този, който преследва шафитите, нали?

— Прекрасно си давам сметка — отвърна Суба. — Освен това в Девабад няма шафит, който да не знае какво мисли принцът по този въпрос. — Тя отново насочи вниманието си към Али. — Чух за бащата и дъщерята, които си спасил от търговеца на роби. Говори се, че сега живеели като благородници в палата.

Али се взря в нея, а сърцето му се сви. За пръв път му се стори, че зърва искрица интерес в очите на Суба, ала не можеше да понесе мисълта да я излъже.

— Едва не ги върнаха обратно на онзи търговец, защото не бях достатъчно внимателен. Смятам, че планът на Бану Нахида е достоен за възхищение, действително го вярвам. Ала когато нещата в Девабад се объркат… — Той махна между себе си и Нахри. — Хора като нас рядко плащат същата цена, както шафитите.

Суба замълча за миг.

— Изглежда, че и двама ви не ви бива в това да убеждавате другите да работят с вас — заяви спокойно.

Нахри изруга тихичко, но Али не отстъпи.

— Едно партньорство, основано на измама, не е никакво партньорство. Не бих искал да излъжа и да те изложа на опасност, без да те предупредя.

Паримал се протегна и докосна кичур от къдравата косица на бебето.

— Може би наистина е добра идея — меко каза на Суба. — Баща ти мечтаеше да построи болница тук.

Али погледна към Нахри.

— Е?

Тя го изгледа убийствено.

— Какво знаеш ти за построяването на болници?

— Какво знаеш ти за построяването на каквото и да било? — попита Али на свой ред. — Замисляла ли си се как ще събереш и ръководиш средствата, необходими за възстановяването на един разрушен древен комплекс? Ще бъде невероятно скъпо. Ще отнеме време. Ти ли ще сключваш договори и ще наемаш работници между лекуването на пациенти?

Погледът на Нахри стана още по-яростен.

— Много хубави думи каза преди малко за основаването на връзки върху измама.

Али потръпна, спомнил си караницата им в градината.

— Каза, че съм ти длъжник — отвърна предпазливо. — Остави ме да изплатя дълга си. Моля те.

Дали думите му намериха отклик у нея, или не, не можеше да каже. Нахри се изпъна, а емоцията изчезна от лицето й, докато се обръщаше към Суба.

— Добре, той е с мен. Това стига ли ти?

— Не — отвърна лекарката безцеремонно. — Получи разрешение от царя. Намери пари и състави истински план. — Тя кимна към вратата. — И не се връщай, докато това не стане. В противен случай няма да забъркам семейството си във всичко това.

Али се изправи.

— Простете ни за натрапването — каза хрипливо; гърлото му, което все още се възстановяваше, изобщо не беше във възторг от цялото това спорене. — Скоро отново ще се свържем с вас, ако е рекъл Бог. — Щракна с пръсти, опитвайки се да привлече вниманието на Нахри. Тя отново се беше обърнала към писалището и неговите съкровища и като че ли не изгаряше от желание да си върви. — Нахри.

Тя свали ръката, която тъкмо беше протегнала към една книга.

— Добре де. — Докосна сърцето си и се поклони пресилено. — С нетърпение очаквам отново да си поговорим, докторе, и да чуя какви нови хули имаш да запратиш срещу предците и племето ми.

— Разполагам с безкраен запас, уверявам те — отвърна Суба.

Али побутна Нахри през вратата, преди да бе успяла да отговори. Ръцете му трепереха, докато вдигаше края на тюрбана пред лицето си, преди да затвори входната врата зад тях. След това се облегна на нея, осъзнал истинското значение на онова, на което се бе съгласил току-що.

Нахри не изглеждаше толкова притеснена. Взираше се в оживения Шафитски квартал пред тях и макар да беше спуснала никаба над лицето си, когато един мъж мина покрай тях, понесъл табла с вдигащ пара хляб, тя си пое дъх и платът прилепна до устните й по начин, който Али се изруга, че забеляза.

Тя погледна назад.

— Това не означава, че отново сме приятели — заяви остро.

— Какво? — изпелтечи той, хванат неподготвен от дръзките й думи.

— Това, че работим заедно, не означава, че сме приятели.

Заболя го повече, отколкото му се искаше да си признае.

— Добре — отвърна, неспособен да скрие хапливостта в гласа си. — Имам си други приятели.

— Естествено. — Тя скръсти ръце над абаята си. — Какво искаше да каже Суба, когато спомена за някакво шафитско семейство и търговци на роби? Несъмнено нещата не са се влошили чак толкова?

— Дълга история. — Али разтърка бодящото го гърло. — Ала не се тревожи. Подозирам, че доктор Сен на драго сърце ще ти я разкаже, заедно с други неща.

Нахри направи физиономия.

— Ако изобщо успеем. Откъде предлагаш да започнем? При положение че вътре изглеждаше толкова убеден в способностите си.

Али въздъхна.

— Трябва да говорим със семейството ми.