Царство от мед

2. Али

Али се взираше в ръба на острата скала, присвил очи срещу яркото слънце на пустинята. Сърцето му биеше толкова учестено, че чуваше ударите му в ушите си, дъхът му излизаше на пресекулки. Нервна пот оросяваше челото му и попиваше в памучната гутра, която беше увил около главата си. Вдигна ръце, пристъпвайки напред-назад с босите си крака.

— Няма да го направи — чу да го подкокоросва един от другите джинове. Бяха общо шестима, покатерили се на скалите, които ограждаха Бир Набат, и до един бяха сравнително млади, защото онова, което правеха, изискваше онази безразсъдност, която бе присъща на младостта. — Малкото принцче няма да рискува царския си врат.

— Ще го направи — сопна се друг от мъжете, Лубейд, най-близкият приятел на Али в Ам Гезира. — Да има късмета да не го направи. — Гласът му се извиси. — Али, братко, заложил съм една жълтица на теб. Не ме разочаровай!

— Не бива да залагаш — сопна се Али притеснено.

Пое си още една накъсана глътка въздух, мъчейки се да събере кураж. Беше толкова опасно. Толкова ненужно и глупаво, че бе почти егоистично.

Иззад скалата долетя сумтене на влечуго, последвано от неприятната остра миризма на изгорени пера. Али прошепна една молитва под носа си.

А после се втурна към ръба. Тичаше с всички сили, а когато скалата отстъпи място на въздуха, не спря, хвърляйки се в празното пространство. В продължение на един вцепеняващ миг пропадаше, далечната, осеяна с камъни земя, в която щеше да се разбие, се издигаше към него…

Приземи се тежко върху гърба на захака, който гнездеше до скалата. Яхна го и по вените му пробяга възбуда, докато от гърдите му се изтръгваше вик, който бе наполовина ужасен и наполовина триумфиращ.

Захакът очевидно не споделяше неговия ентусиазъм. Със сърдит писък крилатото влечуго се издигна в небето.

Али посегна към медната каишка, която някой далеч по-предприемчив джин беше нахлузил около врата на захака преди години, и се вкопчи с крака в гладкото, покрито със сребристи люспи тяло, както му бяха казали. Четири масивни крила — мъгливо бели и кълбящи се като облаци — запляскаха във въздуха около него, изтръгвайки въздуха от дробовете му. Наподобяващ огромен гущер (макар и такъв, който можеше да бълва пламъци от острозъбата си паст, когато джиновете го раздразнеха), за този захак се говореше, че е на повече от четиристотин години и от поколения гнезди в скалите край Бир Набат. Вероятно заради познатостта на мястото си струваше да изтърпява щуротиите на гезирските младоци от време на време.

Един от тези младоци сега стискаше очи. Свистенето на вятъра и гледката на земята, фучаща под него, изпрати нов прилив на страх в сърцето му. Вкопчи се още по-силно в каишката и се долепи до врата на захака.

Гледай, глупако. Като се имаше предвид, че беше напълно възможно да свърши на парчета върху пясъка долу, поне можеше да се полюбува на гледката.

Али отвори очи. Пустинята се разстилаше под него — простор от червено-златни пясъци, ширнали се до яркосиния хоризонт, осеяни с гордо стърчащи скали, прастари формации, изваяни от ветровете през безброй хилядолетия. Неравни пътеки отбелязваха линията на отдавна изчезнали уади^[3], далечна групичка тъмнозелени растения оформяха мъничък оазис на север.

— Слава на Всевишния — прошепна той, изпълнен с благоговение пред красотата и величието на света под себе си.

Сега разбираше защо Лубейд и Акиса го бяха предизвикали да вземе участие в тази смъртоносна традиция на Бир Набат. Може и да бе израснал в Девабад, но никога не бе преживявал нещо толкова невероятно, колкото да лети по този начин.

Присви очи към оазиса, усетил как го изпълва любопитство, когато зърна черни палатки и движение между далечните дървета. Група номади навярно — оазисът принадлежеше на човеците и според отдавна установените обичаи джиновете на Бир Набат не смееха да почерпят дори чаша вода от кладенците.

Приведе се напред над врата на захака, за да види по-добре, и създанието нададе недоволно ръмжене, обвито в облак дим. Али се закашля, стомахът му се обърна от вонята на дъха му. Хрущяли и парчета месо от изпечената му плячка бяха полепнали по мръсните му зъби и въпреки че го бяха предупредили за миризмата, Али усети, че му се завива свят.

Захакът очевидно също не беше във възторг от него. Без предупреждение той зави рязко, така че Али едва успя да се задържи, а после се понесе натам, откъдето бяха дошли, порейки въздуха като коса.

Напред се виждаше входът на Бир Набат: неприветливо мрачен, празен портал, изсечен направо в скалите. Във варовика около него бяха издялани фигури: рушащи се орли, кацнали върху декоративни колони и стръмни стъпала, изкачващи се към небето. Бяха изваяни преди безброй години от първите човешки заселници на Бир Набат — древна група хора, изчезнали с времето, чието разрушено поселище джиновете сега наричаха свой дом.

Спътниците на Али бяха под него, махаха с ръце и биеха метален барабан, за да привлекат гнева на захака. Създанието се стрелна към тях с писък. Напрягайки се, Али изчака, докато захакът се приближи до приятелите му, отваряйки паст, за да избълва сърдита струя ален огън, която те едвам избегнаха. А после скочи.

Тупна тежко на земята и Акиса го издърпа назад миг преди захакът да изпепели мястото, където се беше приземил. С още един сърдит крясък, създанието отлетя, очевидно решило, че му стигат толкова джинове за този ден.

Лубейд издърпа Али на крака и го потупа по гърба с възторжен възглас.

— Нали ви казах, че ще го направи! — Ухили се широко на Али. — Заслужаваше ли си риска?

Всяко късче от тялото го болеше, но Али беше твърде въодушевен, за да го е грижа.

— Беше невероятно — отвърна възторжено, мъчейки се да си поеме дъх. Махна гутрата, която вятърът беше залепил за устата му. — И познайте какво? Има нова група човеци в…

Стонове го прекъснаха още преди да беше довършил.

— Не — заяви Акиса. — Няма отново да шпионирам човеци с теб. Ти си обсебен.

Али не отстъпваше.

— Бихме могли да научим нещо ново! Спомняте ли си онова село на юг и слънчевия часовник, с чиято помощ регулираха каналите си? Оказа се много полезно.

Лубейд му подаде оръжията.

— Спомням си как онези човеци ни прогониха, когато осъзнаха, че имат „демонични" гости. Стреляха с онези техни гърмящи… пръчки. А нямам никакво намерение да науча дали в онова, което излиза от тях, има желязо.

— Онези „гърмящи пръчки" се наричат пушки — уточни Али. — А на вас ви липсва всякаква предприемчивост.

Поеха надолу по скалната тераса, която отвеждаше обратно в селото. Върху варовиковите скали бяха издълбани букви на азбука, която Али не познаваше, и грижливо издялани рисунки на отдавна изчезнали животни. В един висок ъгъл огромен гологлав мъж се извисяваше над простичка редица фигури, пръстите му бяха обвити от стилизирани пламъци. Един от първите деви, вярваха джиновете от поселището, от времето, преди Сулейман да ги благослови. Ако се съдеше по дивите очи и острите зъби на фигурата, девите явно бяха тероризирали човешките заселници.

Али и приятелите му минаха под фасадата на входа. Двама джинове пиеха кафе в сянката му, уж за да го охраняват. В редките случаи, когато някой любопитен човек се приближеше твърде много, те владееха магии, способни да предизвикат бурни ветрове и заслепяващи пясъчни бури, с които да ги пропъдят.

Двамата мъже вдигнаха очи, когато Али и спътниците му минаха покрай тях.

— Направи ли го? — попита единият с усмивка.

Лубейд обви гордо ръка около раменете на Али.

— Ще речеш, че язди захаци, откакто са го отбили от майка му.

— Беше невероятно — призна Али.

Другият мъж се засмя.

— От теб ще излезе истински северняк, девабадецо.

Али се усмихна широко в отговор.

— Ако е рекъл Господ.

Навлязоха в тъмно помещение, минавайки покрай празните гробове на отдавна умрелите човешки царе и царици, властвали някога тук… Никой не искаше да отговори на Али къде се бяха дянали телата им, а и той не беше сигурен дали иска да знае. Напред имаше невзрачна на вид каменна стена. За случайния поглед — човешки поглед — в нея нямаше нищо особено, освен слабото сияние, което се излъчваше от странно топлата й повърхност.

Ала това беше повърхност, която почти пееше на Али, магия струеше от скалата на успокояващи вълни. Той сложи длан върху нея.

— Патару савасам! — заповяда на гезирски.

Стената се стопи, разкривайки оживената зеленина на Бир Набат. Али поспря за миг, за да се полюбува на отскоро плодородната красота на мястото, което от пет години наричаше свой дом. Беше хипнотизираща гледка, така различна от своята бледа, поразена от глад сянка, която беше, когато той за пръв път пристигна тук. Въпреки че Бир Набат най-вероятно бе представлявал тучен рай по времето на основаването си (останките от водосборни басейни и акведукти, както и размерите и майсторството на човешките храмове говореха за времена на изобилни дъждове и процъфтяващо население), джиновете… които се бяха заселили след тях, никога не се бяха радвали на същата многочисленост. В продължение на векове се бяха справяли криво-ляво благодарение на два-три потока и каквото успееха да намерят из околните земи.

Ала когато Али пристигна, потоците бяха почти пресъхнали. Бир Набат се бе превърнал в място на отчаяние, място, готово да се опълчи на своя цар и да приеме в редиците си странния млад принц, когото бяха открили да издъхва в един скален процеп наблизо. Място, готово да пренебрегне факта, че понякога очите му блестяха като катран, когато се разстроеше, а крайниците му бяха покрити с белези, които никое острие не бе в състояние да остави. Нищо от това нямаше значение за гезирците в Бир Набат. Фактът, че Али бе открил четири нови потока и два недокоснати водоема, достатъчно вода, за да напоява Бир Набат в продължение на векове — ето какво имаше значение. Сега неголеми, но процъфтяващи ниви, засадени с ечемик и дини, обграждаха нови домове, все повече и повече хора избираха да заменят палатките си от дим и кожи на орикс с постройки от дялан камък и калено стъкло. Финиковите палми растяха гъсти и здрави и се извисяваха, осигурявайки хладна сянка. В източния край на поселището бяха насадили овощни градини: дузина смокинови фиданки растяха силни между Цитрусови дървета, грижливо заградени, за да бъдат опазени от непрестанно увеличаващите се кози.

Минаха покрай неголемия пазар, който бе разположен в сянката на огромния стар храм, издълбан в скалата, грижливо изваяните му колони и павилиони бяха отрупани с магически стоки. Али се усмихна и докато отвръщаше на кимванията и селямите на многобройните търговци, почувства как го залива усещане за спокойствие.

Една от продавачките побърза да застане пред него, препречвайки му пътя.

— Търсех те, шейх Али.

Али примига, изтръгнат от еуфоричното си замайване. Беше Рийм, жена от едно от занаятчийските семейства.

Тя разви един свитък пред него.

— Дали ще можеш да провериш този договор вместо мен? Казвам ти… онзи лъжлив южняшки роб на Билкис ме мами. Моите амулети нямат равни и знам, че би трябвало да получавам повече за кошниците, които му продавам.

— Даваш си сметка, че аз съм един от онези лъжливи южняци, нали? — изтъкна Али.

Кахтани произхождаха от планинското южно крайбрежие на Ам Гезира… и се гордееха, че са потомци на слугите джинове, които Сулейман някога бе подарил на Билкис, човешката Савска царица.

Рийм поклати глава.

— Ти си девабадец. Не се брои. — Тя замълча за миг. — Всъщност е по-лошо.

Али въздъхна и взе договора. След като беше прекарал сутринта, копаейки нов канал, а после беше подмятан от един захак следобеда, започваше да копнее за леглото си.

— Ще го погледна.

— Благословен да си, шейх Али.

Рийм си тръгна, а Али и приятелите му продължиха по пътя си. Не успяха обаче да стигнат далече, преди мюезинът на Бир Набат да дотича запъхтян при тях.

— Братко Ализейд, мир и благословия да бъдат с теб! — Сивите очи на мюезина се плъзнаха по Али. — Ай, ай, ай, изглеждаш полумъртъв.

— Да. Канех се да…

— Естествено. Слушай… — Мюезинът понижи глас. — Ще можеш ли ти да изнесеш хутбата^[4] утре? Шейх Джияд не се чувства добре.

— Не е ли обикновено брат Табит онзи, който изнася проповедта вместо баща си?

— Да, но… — Мюезинът още повече понижи глас. — Не мога да понеса още една от неговите тиради, братко. Просто не мога. Последния път, когато изнесе хутбата, през цялото време бръщолеви за това как музиката на лютни отклонявала младите от молитва.

Али отново въздъхна. Двамата с Табит не се погаждаха най-вече защото Табит страстно вярваше на всички клюки, които идваха от Девабад, и бе готов да изнася тиради пред всеки, готов да го слуша, че Али е прелюбодеец и лъжец, изпратен, за да поквари всички им със своите „градски навици".

— Никак няма да му хареса, когато научи, че си ме помолил.

Акиса изпръхтя.

— О, ще му хареса и още как. Ще има нов повод да се оплаква.

— А пък хората харесват твоите проповеди — побърза да добави мюезинът. — Ти избираш прекрасни теми. — Гласът му стана хитър. — Хубаво е за вярата им.

Знаеше как да поднесе молбата си, Али не можеше да му го отрече.

— Добре — измърмори. — Ще го направя.

Мюезинът го стисна за рамото.

— Благодаря ти.

— Ти ще се оправяш с Табит, когато научи за това — каза Али на Акиса, препъвайки се леко по пътя. Почти бяха стигнали до дома му. — Знаеш колко мрази…

Али не довърши.

Две жени го чакаха пред палатката.

— Сестри! — поздрави ги той, заповядвайки си да се усмихне, макар че вътрешно изруга. — Мир вам.

— И на теб мир. — Ум Каис, една от каменните магьосници на селото, бе тази, която проговори първа, отправяйки широка, странно лукава усмивка на Али. — Как те намира този ден?

Изтощен.

— Добре, слава на Бога — отвърна Али. — А вие?

— Добре. Ние сме добре — побърза да каже Бушра, дъщерята на Ум Каис. Избягваше да срещне погледа на Али, бузите й бяха пламнали от смущение. — Просто минавахме оттук.

— Глупости. — Ум Каис притегли дъщеря си към себе си и от младата жена се откъсна тихо, сепнато възклицание. — Моята Бушра току-що приготви прекрасна кабса… тя е невероятно умела готвачка, може да устрои истинско пиршество дори от най-голите кокали и мъничко подправки… Както и да е, първата й мисъл бе да отделим една порция за нашия принц. — Ум Каис се усмихна широко на Али. — Добро момиче ми е тя.

Али примига, мъничко сепнат от ентусиазма на Ум Каис.

— Ъ… благодаря ви. — С крайчеца на окото си видя как Лубейд закри устата си, очите му грееха развеселено. — Наистина го оценявам.

Ум Каис надникна в палатката му и изцъка неодобрително с език.

— Колко самотно място изглежда, Ализейд ал Кахтани. Ти си велик мъж. Би трябвало да имаш истински дом в скалите и някой, при когото да се връщаш.

Господ да ми е на помощ, не и това отново.

— Аз… аз… благодаря за загрижеността — заекна той в отговор, — но наистина нямам нищо против. Да съм самотен.

— А, но ти си млад мъж. — Ум Каис го плесна по рамото и го стисна над лакътя. На лицето й се появи изненадано изражение. — Я виж ти… слава на Бога за нещо такова — каза тя с възхищение. — Несъмнено имаш нужди, скъпо момче. То е нещо естествено.

Горещина се разля по лицето на Али… и се усили още повече, когато осъзна, че Бушра бе повдигнала леко поглед. В очите й проблесна преценка, от която в стомаха му нещо запърха… и то не беше съвсем неприятно.

— Аз…

За щастие, Лубейд се намеси.

— Много мило от ваша страна, почитаеми сестри — каза той, поемайки ястието. — Ще се погрижим той да го оцени.

Акиса кимна, очите й танцуваха.

— Мирише много вкусно.

Ум Каис като че ли видя, че временно е победена. Тя размаха пръст в лицето на Али.

— Някой ден. — Махна към палатката и тръгна. — Между другото, дойде един пратеник с пакет от сестра ти.

Двете жени едва се бяха скрили зад ъгъла, когато Лубейд и Акиса избухнаха в гръмогласен смях.

— Престанете — изсъска Али. — Не е смешно.

— Напротив, смешно е — възрази Акиса с тресящи се от смях рамене. — Бих могла да го изгледам още дузина пъти.

Лубейд издюдюка.

— Да му беше видяла лицето миналата седмица, когато Садаф му донесе едно одеяло, защото й се струвало, че леглото му „имало нужда от стопляне".

— Достатъчно. — Али посегна към ястието. — Дай ми го.

Лубейд се дръпна.

— А, не, това е наградата ми, задето те спасих. — Поднесе го към носа си и като затвори очи, вдъхна дълбоко. — Може би няма да е зле да се ожениш за нея. Мога да ви се натрапвам на всяка вечеря.

— За никого няма да се женя — отвърна Али рязко. — Прекалено е опасно.

Акиса направи физиономия.

— Преувеличаваш. Мина цяла година, откакто за последен път те спасих от убиец.

— Убиец, който успя да се добере достатъчно близо, за да направи това — възрази Али и изви врат, за да покаже бледия перлен белег, който пресичаше гърлото му, точно под наболата брада.

Лубейд махна с ръка.

— Направи го, а после собственото му племе го залови, изкорми го и хвърли тялото му на захаците. — Той погледна Али право в очите. — Съвсем малко са убийците, достатъчно глупави, за да посегнат на мъжа, осигуряващ вода на половината Северна Ам Гезира. Би трябвало да започнеш да си създаваш живот тук. Подозирам, че един брак ще се отрази много добре на характера ти.

— О, със сигурност ще го подобри — съгласи се Акиса и размени заговорническа усмивка с Лубейд. — Твърде жалко, че в Бир Набат няма никоя, която да му е по вкуса…

— Искаш да кажеш, някоя с черни очи и склонност към изцеляването? — подхвърли Лубейд закачливо и се разсмя, когато Али го изгледа яростно.

— Знаеш, че няма никаква истина в тези идиотски слухове. С Бану Нахида бяхме просто приятели, а тя е омъжена за брат ми.

Лубейд сви рамене.

— Идиотските слухове ме забавляват. Можеш ли да виниш хората, че си измислят вълнуващи истории от случилото се с вас? — Гласът му придоби драматични нотки. — Загадъчна нахидска красавица, заключена в двореца, зъл афшин, твърдо решен да я почерни, раздразнителен принц, прокуден в земята на предците си.

На Али най-сетне му прекипя и той посегна към отвора на палатката.

— Не съм раздразнителен. А ти си този, който измисля повечето от историите!

В отговор Лубейд просто се разсмя отново.

— Влез и виж какво ти е пратила сестра ти. — След това погледна към Акиса и вдигна чинията. — Гладна ли си?

— Ужасно.

Поклащайки глава, Али си събу сандалите и се вмъкна в палатката си. Беше малка, но уютна, с предостатъчно място за голямата възглавница, която един от братовчедите на Лубейд бе издължил, за да пасне на „нелепия" ръст на Али. В действителност всичко вътре му беше подарено. Беше пристигнал в Бир Набат единствено с оръжията си и окървавената дишдаша на гърба си и притежанията му бяха като летопис на годините му тук: още една роба и сандалите бяха първите неща, които си бе намерил от един изоставен човешки керван. Коранът, който шейх Джияд му беше дал, когато Али бе започнал да преподава. Многобройните листове с бележки и рисунки, които си беше водил, докато изучаваше как работят различните системи за напояване.

И нещо ново: запечатан меден цилиндър, дълъг колкото предмишницата му и широк колкото юмрук, почиваше върху грижливо сгънатата възглавница. Единият му край беше топнат в гарвановочерен восък, върху който имаше познат подпис.

Али го взе с усмивка, обели восъка и разкри острия като нож рисунък, който той бе предпазвал. Кървав печат, гарантиращ, че само някой кръвен роднина на Зейнаб би могъл да го отвори. Това бе всичко, което можеха да сторят, за да защитят поверителността на кореспонденцията си… не че имаше някакво значение. Онзи, който бе най-вероятно да я залови, бе собственият им баща, а той спокойно би могъл да използва кръвта си, за да прочете писмата им. Вероятно го правеше.

Али притисна ръка към ръба. Върхът на свитъка запуши и се стопи в мига, в който остриетата изтръгнаха кръв, и Али го наклони, изпразвайки съдържанието му върху възглавницата.

Кюлче злато, медна лента за ръка и писмо, дълго няколко страници. Към лентата за ръка беше прикрепена малка бележка, написана с елегантния почерк на Зейнаб.

За главоболията, от които се оплакваш. Пази го добре, малки братко. Нахидата ми взе страшно скъпо за него.

Али прокара пръсти по лентата, гледайки златното кюлче и писмото. Бог да те закриля, Зейнаб. Бир Набат може и да се съвземаше, но въпреки това си оставаше сурово място за живеене и златото щеше да му стигне за дълго време тук. Можеше само да се надява, че изпращането му не беше навлякло неприятности на сестра му. Неведнъж й беше писал, мъчейки се да я откаже да му праща припаси, но тя не му обръщаше внимание, захвърляйки съвета му така, както отказваше да се подчини на неофициалната заповед на баща им, че никой гезирец не бива да му помага. Зейнаб вероятно беше единствената, на която нещо подобно можеше да се размине. Гасан открай време беше мекосърдечен, когато ставаше въпрос за дъщеря му.

Али се излегна по корем върху възглавницата, за да прочете писмото. Познатият почерк на Зейнаб и проницателните й наблюдения бяха като топла прегръдка. Сестра му ужасно му липсваше. Връзката им бе нещо, което той бе твърде млад и самонадеян, за да оцени… до сега, когато тя бе сведена до някое и друго писмо. Али никога вече нямаше да види Зейнаб. Никога нямаше да седи до канала в някой слънчев ден, за да споделят кафе и семейни клюки, нито щеше да стои гордо до нея, когато тя се омъжваше. Никога нямаше да се запознае с бъдещите й деца, с племенниците и племенничките, които в един друг живот щеше да разглези и да научи как да се бият.

Знаеше също така, че би могло да бъде и по-лошо. Всеки ден благодареше на Бог, че се бе озовал сред джиновете на Бир Набат, вместо в ръцете на който и да било от дузините, опитали се да го убият оттогава. Ала болката, която изпитваше, когато си помислеше за семейството си, никога не си отиваше напълно.

В такъв случай може би наистина би трябвало да си създадеш семейство тук. Али се обърна по гръб, наслаждавайки се на топлината на слънцето, огряващо палатката му. В далечината се чуваше шум от играещи си деца и чуруликането на птички. Тихият интерес на Бушра изплува в ума му и останал сам в палатката си, Али не можеше да отрече, че той изпрати лека тръпка по тялото му. Девабад му се струваше на цял свят разстояние от тук, баща му очевидно нямаше нищо против да го забрави. Наистина ли би било толкова ужасно да си позволи да се установи тук за постоянно, да си създаде тихичко онзи домашен живот, който никога не би могъл да има като кайд на Мунтадир?

Почувства как по тялото му плъзна ужас. Да, като че ли отговаряше той, отдавайки се на простичките мечти, които се разиграваха във въображението му. От опит Али бе научил, че мечтите за едно по-добро бъдеще водят единствено до разруха.