Царство от мед

18. Нахри

Нахри скръсти ръце, взирайки се скептично в седлото, сложено върху купчината възглавници пред нея.

— За нищо на света.

— Но то е сигурно! — не отстъпваше Джамшид. Стиснал ръкохватките на седлото, той се изтегли отгоре му. — Виж — каза, махвайки към извивката отзад. — Направено е така, че да компенсира за слабостта в долната част на тялото ми. Мога да си завържа краката и да яздя с помощта на нагайка.

Нахри поклати глава.

— Ще паднеш и ще си строшиш врата. Освен това… нагайка? Не можеш да контролираш един кон само с някаква си пръчка.

Джамшид я измери с поглед.

— Скъпа ми Бану Нахида… казвам го с цялото си уважение, но ти вероятно си последната в Девабад, от която би трябвало да приемам съвети за езда. — Нахри се намръщи и той се засмя. — Хайде де… мислех, че ще бъдеш доволна. Взех дизайна от онази твоя шафитска лекарка. Обменяме умения! — подкачи я той. — Нали това искаше?

— Не! Мислех, че бихме могли да пробваме някои от нейните терапии, така че след няколко години да си в състояние да възседнеш кон, без да ти е нужна пръчка.

— Почти съм сигурен, че дотогава процесията за Навастем ще е свършила. — Джамшид се размърда в седлото; изглеждаше доволен от себе си. — Да, това ще свърши чудесна работа. О, какво? — каза, когато Нахри го изгледа яростно. — Не си ми майка. Не се нуждая от разрешението ти. — Доближи длани, все едно държеше юзди в ръце. — Бездруго съм по-голям от теб.

— Аз съм твоята Бану Нахида! — възрази Нахри. — Бих могла… бих могла…

Гласът й заглъхна, докато умът й работеше трескаво.

Джамшид — онзи, който някога се бе обучавал за духовник — се обърна към нея.

— Би могла да направиш какво? — попита учтиво, а очите му танцуваха. — Искам да кажа, какво точно би могла да сториш съгласно повелите на нашата вяра?

— Остави го да го направи. — Тихият глас на Нисрийн ги прекъсна и когато се обърна, Нахри видя своята наставница да стои до завесата. Очите й бяха впити в Джамшид, лицето й грееше от топлота. — Трябва да яздиш в навастемската процесия, щом това е желанието ти. Сърцето ми се сгрява да те видя така… дори ако от настоящия ти жребец да има доста да се желае — добави тя, кимвайки към купчината възглавници.

Нахри въздъхна, ала преди да успее да отговори, откъм лечебницата долетя звукът на повръщане.

Джамшид погледна натам.

— Изглежда, че на Сеида Макал отново й прилоша.

— В такъв случай най-добре върви — отвърна Нахри. — Щом имаш време да си направиш кон от възглавници, мой блестящи чирако, значи, имаш време и да се оправиш с малко светещи червеи.

Джамшид направи физиономия, но слезе от седлото и се запъти към болната пациентка. Не взе бастуна си и Нахри нямаше как да не се изпълни с тих триумф, докато го гледаше да прекосява стаята със сигурна стъпка. Може и да не се случваше толкова бързо, колкото Джамшид би искал, но състоянието му определено се подобряваше.

Погледна към Нисрийн с желанието да сподели щастието си, но тя бързо наведе очи и се зае да събере стъклениците, които Нахри бе използвала по-рано, за да приготви разни отвари.

Нахри посегна да я спре.

— И аз мога да го направя. Не е нужно да разчистваш след мен.

— Нямам нищо против.

Нахри обаче имаше. Издърпа две мензури от ръцете на Нисрийн и като ги остави настрани, улови ръката на другата жена.

— Ела.

От Нисрийн се откъсна изненадан звук.

— Но…

— Никакво но. Двете с теб трябва да си поговорим.

Взе една от бутилките със сома, която Разу й беше подарила; оказваше се доста ефективно средство за уталожване на болката.

— Джамшид — провикна се. — Ти отговаряш за лечебницата.

Очите на Джамшид се разшириха над кофата, която се опитваше да пъхне под устата на Сеида Макал. Извити светещи червеи се бяха впили в китките му.

— Аз какво?

— Ние ще бъдем отвън. — Нахри изведе Нисрийн, придърпа я да седне на една пейка и тикна бутилката сома в ръцете й. — Пий.

Нисрийн придоби възмутено изражение.

— Моля?

— Пий — повтори Нахри. — Двете с теб очевидно имаме да си кажем някои неща и това ще помогне.

Нисрийн отпи деликатна глътка и направи физиономия.

— Твърде много време прекарваш с джинове, щом си започнала да се държиш по този начин.

— Виждаш ли? Не се ли радваш, че го сподели, за да ти олекне? — попита Нахри. — Кажи ми, че си съсипвам репутацията. Че според духовниците съм се отклонила от правия път и че Каве ме нарича изменница. — Гласът й придоби леко отчаяно звучене. — Всички отказвате да срещнете погледа ми и да говорите с мен, така че несъмнено именно това се приказва.

— Бану Нахри… — Нисрийн въздъхна, а после отпи още една глътка от сомата. — Ти положи ръце върху десетки шафити пред очите на всички. Наруши повелите на Сулейман.

— За да им спася живота — защити се Нахри яростно. — Живота на невинни хора, нападнати от членове на собственото ни племе.

Нисрийн поклати глава.

— Невинаги е толкова просто.

— Значи, смяташ, че съм сгрешила? — Нахри се опита да скрие треперенето в гласа си. — Затова ли почти не ми говориш?

— Не, дете, не мисля, че грешиш. — Нисрийн докосна ръката на Нахри.

— Смятам, че си брилянтна и храбра, и имаш добро сърце. Ако си държа езика зад зъбите, то е, защото си наследила упоритата жилка на майка ти и бих предпочела да служа мълчаливо до теб, отколкото да те изгубя завинаги.

— Караш ме да звуча като Гасан.

Нахри беше жегната.

Нисрийн й подаде бутилката.

— Ти ме попита.

Нахри отпи голяма глътка сома, потръпвайки, когато тя опари гърлото й.

— Мисля, че отидох твърде далеч с него — призна си; студените очи на Гасан, докато се взираше в нея насред опустошения работнически лагер, не бяха нещо, което можеше да бъде забравено лесно. — С царя, имам предвид. Предизвиках го. Бях принудена да го направя, но… — Тя замълча за миг, спомняйки си заплахата му да я изобличи като шафит. — Не мисля, че ще го остави ненаказано.

Лицето на Нисрийн потъмня.

— Заплашили те?

— Не е нужно да го прави. Не и директно. Макар да подозирам, че отпрати Хатсет като предупреждение както към Али, така и към мен. Напомняне за това къде е мястото на цариците и принцесите в двора му, независимо колко могъщо е семейството им. — Устните й се свиха с отвращение. — В момента и двамата се държим в шах, но ако нещо се промени… — Тя отпи още една глътка сома; главата й започваше да се замайва. — Толкова съм уморена от всичко това, Нисрийн. Всички тези кроежи и заговорничене само за да мога да продължа да дишам. Имам чувството, че тъпча до отмала на едно място… и господи, така искам да си отдъхна.

Думите увиснаха във въздуха между тях в продължение на няколко дълги мига. Нахри се взираше в градината, която залязващото слънце беше потопило в сенки. Въздухът беше уханен, пръстта — мокра от неочаквания дъжд, паднал през деня. Сомата тръпнеше приятно във вените й.

Нещо я погъделичка по китката и когато погледна надолу, Нахри видя стъблото на едно грамофонче да я побутва по ръката. Отвори длан и в шепата й разцъфна розово цвете.

— Магията на палата ти отвръща все по-често — подхвърли тихо Нисрийн. — От онзи ден насам.

— Вероятно й харесва да се карам с Кахтаните.

— Не бих се учудила. — Нисрийн въздъхна. — Но за другото… нещата тук ще станат по-добри. Обещавам ти. Болницата ти е почти готова. И макар да не съм съгласна с това, че въвлече и шафитите, ти върна към живот нещо жизненоважно, нещо невероятно значимо за племето ни. — Тя понижи глас. — А за онова, което стори за Джамшид, трябва да бъдеш благословена. Правилно бе да го вземеш под крилото си.

Нахри пусна цветето, все още мрачна.

— Надявам се.

Нисрийн я докосна по бузата.

— Така е. — В очите й се появи настойчиво изражение. — Гордея се с теб, Нахри. Навярно покрай всичките ни разногласия това е нещо, което не съм успяла да ти покажа, но е вярно. Ти си добра Бану Нахида. Добра… каква беше човешката ти дума? Лекарка? — Тя се усмихна. — Мисля, че предците ти биха се гордели с теб. Може би щяха да бъдат мъничко ужасени… но горди.

Нахри примига, очите й внезапно бяха овлажнели.

— Мисля, че това е най-милото нещо, което си ми казвала някога.

— Честит Навастем! — отвърна сухо другата жена.

— Честит Навастем! — повтори Нахри и вдигна бутилката. — За началото на едно ново поколение — добави, опитвайки се да прикрие, че леко заваля думите.

Нисрийн издърпа бутилката от ръцете й.

— Мисля, че това ти е достатъчно.

Нахри я остави да й я вземе, събирайки смелост да зададе следващия си въпрос.

— Каза, че съм упорита… мислиш… мислиш ли, че съм твърде горда?

— Не разбирам.

Нахри се взря смутено в ръцете си.

— Ако имах поне малко здрав разум, щях да оправя нещата с Мунтадир. Щях да се върна при Мунтадир. Щях да намеря начин да дам на Гасан внука, който иска.

Нисрийн се поколеба.

— Струва ми се ужасна причина да родиш дете на този свят.

— Но прагматична. И именно такава се очаква да бъда — изтъкна Нахри, неспособна да скрие жлъчта в гласа си. — Прагматична. Безсърдечна. Така се оцелява в това място. Така преживях всичко.

Гласът на Нисрийн беше мек:

— Ала какво искаш ти, Нахри? Какво иска сърцето ти.

Нахри се засмя, звук, в който се долавяха леко истерични нотки.

— Не знам. — Тя погледна Нисрийн. — Когато се опитам да си представя бъдещето си тук, Нисрийн, не виждам нищо. Струва ми се, че дори само да си представя нещата, които ме правят щастлива, ще ги унищожи.

Нисрийн я гледаше с неприкрито съчувствие.

— О, Бану Нахида, недей да мислиш по този начин. Слушай, Навастем започва утре. Забавлявай се. Радвай се на болницата и на парада. — Тя замълча за миг. — Опитай се да не се тревожиш за бъдещето си с Кахтаните. Нека преживеем следващите няколко дни, а после може да седнем и да обсъдим всичко. — Гласът й пресекна за миг. — Обещавам ти… нещата много скоро ще бъдат различни.

Нахри успя да кимне някак, спокойните думи на Нисрийн бяха уталожили част от страха, сграбчил сърцето й. Винаги го правеха; Нисрийн беше успокояващо присъствие в живота й от деня, в който беше пристигнала в Девабад. Тя я бе спасила от многобройните кроежи на харема и бе насочвала треперещите й ръце в безброй процедури. Тя бе измила пепелта на Дара от обляното й в сълзи лице и тихичко й беше казала какво да очаква в брачната си нощ.

И все пак, осъзна Нахри изведнъж, макар толкова пъти да бе изливала душата си пред Нисрийн, все още знаеше толкова малко за своята настойница.

— Нисрийн, може ли да те попитам нещо?

— Разбира се.

— Ти щастлива ли си тук?

Нисрийн като че ли беше изненадана от въпроса.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами… — Нахри закърши ръце. — Някога съжаляваш ли, че си останала в Девабад, след като майка ми те е излекувала? — Гласът й стана по-мек. — Знам, че си изгубила родителите си в нападението над селото ти. Само че би могла да се завърнеш у дома и да създадеш свое собствено семейство, вместо да служиш на моето.

Нисрийн застина, погледът й стана замислен.

— Бих излъгала, ако кажа, че не е имало моменти, в които се боях, че съм избрала погрешния път, ако кажа, че никога не съм мечтала за нещо друго, никога не съм тъгувала за другите животи, които бих могла да имам. Не мисля, че това е несигурност, която който и да било от нас губи някога. — Тя отпи от сомата. — Само че тук водих забележителен живот. Работих заедно с нахидски лечители, видях най-удивителните, най-невероятните неща, на които магията е способна. Спасявах животи и утешавах умиращите. — Отново се усмихна и улови ръката на Нахри. — Обучих следващото поколение. — Очите й придобиха замечтано изражение, зареяни в една далечина, която Нахри не можеше да види. — А тепърва предстоят още по-велики неща.

— Това означава ли, че възнамеряваш да останеш? — попита Нахри със смесица от шеговитост и надежда в гласа. — Защото определено имам нужда от друга дева до себе си.

Нисрийн стисна ръката й.

— Винаги ще бъда до теб.

Седнала сковано до Мунтадир в огромната тронна зала, Нахри гледаше как маслото във високия стъклен цилиндър догаря.

Над множеството под тях се бе спуснало възбудено, изпълнено с очакване мълчание. Въпреки че дворът беше заседавал както винаги, работата за деня бе свършена с намигване, петициите бяха от глупави по-глупави, какъвто очевидно беше обичаят в последния ден на едно поколение. Тройната зала беше претъпкана, нетърпеливото множество се изливаше и в градините около входа.

Нахри се мъчеше да сподели възбудата им. Като за начало, предишната вечер беше попрекалила със сомата и главата й все още се въртеше. Още по-лошо бе да се намира в тройната зала. Именно тук бе принудена да се отрече от Дара, а колкото повече научаваше за своето племе, толкова по-очевидно ставаше, че мястото е дело именно на деви. Отвореният павилион и грижливо поддържаните градини, които толкова приличаха на онези във Великия храм; елегантните колони, върху които бяха гравирани Нахиди, яздещи шедута, стрелци, белязани с пепел, и танцьорки, наливащи вино. Зеленият мраморен под, нашарен с канали от шуртяща ледена вода, навяваше мисли за зелените равнини и студените планини на Девастана, не за златните пясъци на Ам Гезира. И разбира се, самият престол, великолепният, инкрустиран с безценни камъни стол, изваян във формата на могъщите шедута, които предците й бяха опитомили някога.

Да бъде Нахида в тройната зала, бе да вижда как навират в лицето й откраднатото наследство на семейството й, докато тя е принудена да се кланя на крадците. Унижение, което Нахри ненавиждаше.

Почувства погледа на Гасан върху себе си и опита да си придаде по-щастливо изражение. Уморително бе да играе ролята на щастливата съпруга на емира, когато от седмици не беше разговаряла с мъжа си и силно подозираше, че свекър й обмисля да я премахне.

До Гасан стоеше Каве. Неизменно дипломатичен, великият везир я беше поздравил топло, когато Нахри бе пристигнала. Тя му се бе усмихнала в отговор, докато обмисляше дали да не опита да свари един от серумите на истината на предците си и да го сипе тайно във виното му. Не беше сигурна дали обвиненията на Али за ролята на Каве в нападението над шафитския лагер са верни, ала инстинктът й нашепваше, че зад учтиво лоялната маска на Каве се крие по-безпощадно коварство, отколкото бе подозирала преди. Не че знаеше какво да направи по този въпрос. Наистина мислеше онова, което бе казала на Суба: беше твърдо решена да потърси справедливост за жертвите в лагера. Ала превърната на практика в затворничка в лечебницата на палата (Гасан не й разрешаваше дори да отиде в Храма и да говори с племето си), не беше сигурна как да го постигне.

Отново се огледа наоколо. Али го нямаше, отсъствие, което я притесняваше. Подчинявайки се на заповедите на Гасан, двамата не се бяха виждали от онзи ден, макар че редовно си разменяха писма посредством пратеника на царя. В пристъп на дребнавост бяха решили да си пишат на египетски арабски, но съобщенията на Али бяха изцяло делови: държеше я в течение за болницата и строителните работи. Изглеждаше така, сякаш го бяха вкарали в правия път, стреснат от Прокуждането на майка му и собственото му пленничество в болницата.

Нахри не го вярваше нито за миг.

Припламна светлина, а после в залата изригнаха възторжени възгласи, привличайки вниманието й към вече угасналия цилиндър.

Гасан се изправи на крака.

— Обявявам за закрито двайсет и деветото поколение от Благословията на Сулейман!

Думите му бяха посрещнати от одобрителен рев, възторжени викове отекнаха в залата, разхвърчаха се искри, докато множеството ръкопляскаше… неколцина, които вече се бяха напили, се закикотиха, палейки искрящи магически фойерверки.

Гасан вдигна ръка.

— Вървете си у дома, поданици мои. Да поспим поне една нощ, преди да потънем във веселия.

Той се усмихна — като никога, усмивката му изглеждаше мъничко насилена — и се извърна.

Нахри се изправи… или поне се опита. Болящата я глава възнегодува и тя допря ръка до слепоочието си с гримаса.

Мунтадир я улови за рамото.

— Добре ли си? — попита, звучейки поне донякъде загрижено.

— Да — смотолеви Нахри, макар че го остави да й помогне.

Мунтадир се поколеба.

— Всичко наред ли е с подготовката за парада утре?

Нахри примига.

— Да…

— Добре. — Той прехапа устни. — Нахри… предполагам, че през следващите няколко дни и двама ни ни очаква същинска лудница, но ако е възможно, бих искал да се възползвам от предложението ти да посетя Великия храм.

Нахри скръсти ръце.

— За да можеш отново да ме подведеш?

— Няма, обещавам. Не биваше да го правя и преди. — Нахри повдигна скептично вежди при това половинчато извинение и от Мунтадир се откъсна подразнен звук. — Е, добре де, Джамшид ме тормози да се сдобря с теб и това ми се струва добра първа стъпка.

Нахри се замисли, разговорът с Нисрийн се въртеше в главата й. Не беше сигурна как иска да продължи с Мунтадир, но да посети Храма заедно със съпруга си не означаваше, че трябва да скочи в леглото с него.

— Добре.

Шепот на магия премина през тронната зала и накара косъмчетата по тила й да настръхнат. Въздухът внезапно се стопли, някакво движение близо до пода привлече вниманието й.

Очите й се разшириха. Водата в най-близкия фонтан — красив каменен осмоъгълник, покрит с приличащи на звезди огледални плочки — кипеше.

Зад гърба й се разнесе сепнат вик. Нахри се обърна и видя джинове да се отдръпват трескаво от фонтаните по протежение на стените. Водата в тях също кипеше, омагьосаният лед, който плаваше в дълбините им, се изпаряваше толкова бързо, че от пода се вдигаше бяла мъгла.

Трая само няколко секунди. Разнесе се свирещ, пращящ звук, от врялата вода се надигнаха огромни облаци, а после тя изчезна, изтичайки през назъбени пукнатини по дъното на фонтаните.

Мунтадир дойде по-близо до нея.

— Моля те, кажи ми, че беше ти — прошепна той.

— Не — отвърна Нахри с треперещ глас. В действителност познатата топлина на магията на палата като че ли бе изчезнала за миг. — Но палатът понякога прави подобни неща, нали?

Мунтадир имаше неспокоен вид.

— Разбира се. — Той се прокашля. — Та нали магията е непредсказуема.

Нервен смях започваше да се разнася тук-там из тронната зала, странният момент беше вече пропъден от мислите на по-голямата част от празнично настроената тълпа. Гасан го нямаше, ала Нахри забеляза Каве, застанал близо до трона.

Беше приковал поглед в най-близкия фонтан, от който се вдигаше пара.

И се усмихваше.

Беше мрачна, кратка усмивка, ала изражението му не можеше да бъде сбъркано и студеното удоволствие в него накара сърцето й да се вледени.

Серум на истината, реши Нахри. Веднага щом празникът свършеше. Тя докосна Мунтадир по ръката.

— Ще те видя ли на тържеството в болницата тази вечер?

— Не бих го пропуснал за нищо на света.