Царство от мед

20. Нахри

Когато Нахри пристигна в болницата, тържеството беше в разгара си; комплексът кипеше от магическата екзалтация, в която джиновете толкова ги биваше. Омагьосани стъклени водни кончета се стрелкаха във въздуха, от фонтаните бликаше вино от фурми. Трио музиканти свиреха на инструменти, които изглеждаха така, сякаш бяха извадени от водата: барабаните бяха направени от невъзможно големи мидени черупки, ситарът беше издялан от блед плавей и струни от морска коприна. Месингов автоматон с човешки ръст и формата на лукавоока танцьорка намачкваше захарна тръстика в сок, който се изливаше от искрящата му протегната ръка. В една от стаите беше подредена богата трапеза и уханието на подправки изпълваше топлия въздух.

Веселящото се множество беше също толкова впечатляващо. Благородници от най-старите семейства на града и търговци от най-богатите се смесваха и спореха с членове на политическия елит в градината, докато най-популярните девабадски поети и художници разменяха клюки и се предизвикваха един друг на импровизирани състезания, отпуснати върху сатенени възглавници. Всички бяха облечени в най-хубавите си магически дрехи: уханни мантии от живи цветя, искрящи шалове от мълнии и блещукащи роби от огледални мъниста.

Мунтадир и Нахри за миг се озоваха в претъпкания двор. Съпругът й, естествено, беше в стихията си, заобиколен от сервилни благородници и верни приятели. Застанала в края на групичката, Нахри се повдигаше на пръсти в напразен опит да зърне завършената болница над главите на смеещите се гости и бързащите насам-натам прислужници. Стори й се, че видя Разу да раздава блещукащи карти за игра пред групичка запленени зрители, но реши да уважи каквото и да беше намислила другата жена и остана на мястото си.

Не така обаче постъпи, когато най-сетне забеляза Суба да се мръщи на тълпата иззад един потънал в сенки свод.

— Емире, ако ме извините за миг… — Погълнат от преувеличената история на един агниваншийски министър за лов на симурги, Мунтадир кимна разсеяно и Нахри се измъкна, провирайки се през множеството, за да стигне до Суба.

— Доктор Сен! — поздрави я тя топло. — Изглеждаш точно толкова щастлива, колкото очаквах.

Суба поклати глава.

— Не мога да повярвам, че толкова бързахме да довършим това място заради едно тържество. — Тя изгледа яростно две кискащи се гезирски жени. — Ако счупят нещо…

— Али ми писа, за да ме увери, че цялото оборудване ще бъде прибрано на сигурно място. — Нахри се усмихна широко. — Сигурно ви харесва да работите заедно. И двамата нямате никакво чувство за хумор. — Другата жена й хвърли гаден поглед и тя се засмя. — Но пък изглеждаш прекрасно. — Нахри махна към тъмнолилавото й сари, украсено с виненочервени и златни ромбове. — Много е красиво.

— Знаеш ли, че когато говориш, звучиш като продавачка на плодове, която се опитва да ми пробута презрялата си стока?

— Това, което за някого е презряло, за друг е просто сладко — отвърна Нахри сухо.

Суба поклати глава, ала в намусеността й се прокрадна мъничко топлина.

— Ти също си истинско удоволствие за очите — подхвърли, кимвайки към облеклото на Нахри. — Да не би девите вече да шият рокли от злато?

Нахри прокара палец по плътно избродирания си ръкав.

— Така изглежда… и е точно толкова тежка, колкото би могла да си представиш. Нямам търпение да я заменя с медицинска престилка веднага щом можем да започнем да преглеждаме пациенти тук.

Изражението на Суба омекна.

— Никога не съм си представяла, че ще работя в място като това. С Паримал напоследък често обикаляме аптеката и килерите с материали просто за да се възхитим на това колко добре са заредени… — Тонът й стана леко тъжен. — Ще ми се баща ми да можеше да види всичко това.

— Ще покрием името му със слава — искрено каза Нахри. — Надявам се, че можеш да споделиш част от мъдростта му, когато става дума за подготовката на чираци. И като стана дума… Джамшид! — извика тя, виждайки го да се приближава. — Ела! Присъедини се към нас.

Джамшид се усмихна и се поклони, допрял длани в благословия.

— Нека огньовете горят ярко и за двете ви.

Нахри хвърли поглед към Суба.

— Чувам, че на теб трябва да благодаря за онова опасно седло, което той настоява да използва.

— Е, нали искаше да обменим опит.

Нахри поклати глава, полагайки усилие да не направи гримаса.

— Къде е последният член на нашия екип?

Лицето на Суба посърна.

— Не знам. Не съм виждала принца от онзи следобед. Не бих се учудила, ако най-сетне е заспал някъде. Изглежда твърде решен да се убие от работа.

— Колко жалко би било само — измърмори Джамшид.

Суба изведнъж се усмихна, видяла съпруга си да излиза от една врата в другия край на двора с дъщеричката им на ръце. Тъмните очички на бебето се ококориха, запленени от магическото пиршество.

— Върви да ги поздравиш. Ще се видим по-късно. — Суба се отдалечи, а Нахри се обърна към Джамшид. — Наистина не харесваш Али, нали?

Не за пръв път го виждаше да реагира с неприязън, когато някой споменеше принца.

Джамшид се поколеба.

— Не. Не го харесвам. Нямах нищо против него, когато беше по-млад. Открай време беше един такъв ревностен, но беше по-малкият брат на Мунтадир, а Мунтадир го обожаваше. Ала онази нощ, когато ти го спаси… — Той понижи глас. — Нахри, той ме накара да хвърля един мъж в езерото. Мъж, за когото дори не съм сигурен, че беше мъртъв.

— Мъж, който се опита да го убие — изтъкна Нахри. — Шафит. Имаш ли представа какво би сторил Гасан, ако научеше, че един шафит едва не е убил сина му?

Джамшид не изглеждаше убеден.

— Все още не ми харесва това, че е в Девабад. Не ми харесва ефектът, който има върху Мунтадир, и се притеснявам… — Устните му се свиха в тънка ивица. — Той е много амбициозен мъж.

Нахри не можеше да отрече, че появата на Али беше тласнала съпруга й по наклонената плоскост, но не беше сигурна, че за това има основание.

— Мунтадир ще стане цар, Джамшид. И е по-добър политик, отколкото го смяташ. Макар че, ако толкова се тревожиш за него… — Гласът й стана лукав. — Защо не отидеш да го поразсееш?

Джамшид я изгледа многозначително.

— Опитваш се да се измъкнеш.

— Аз съм Бану Нахида. Имам даденото ми от Създателя право да разгледам собствената си болница.

Джамшид въздъхна, ала намусеността му беше престорена.

— Върви тогава — каза, кимвайки към коридора насреща им. — Сега, докато никой не гледа.

Нахри вдигна долепени длани в благословия.

— Нека огньовете горят много ярко за теб.

Коридорът, който Джамшид й беше посочил, беше празен. Нахри бързо изу сандалите си, така че стъпките й да бъдат безшумни, и в мига, в който босите й крака докоснаха хладния мраморен под, бледите стени лумнаха с мека светлина, сякаш за да й покажат пътя.

Тя се усмихна широко. Колко удобно щеше да бъде, когато имаше някой спешен случай посред нощ! Прокара ръце по стената и розовият й оттенък грейна по-ярко под пръстите й. Нейната болница — болницата на нейните предци — бе възстановена. Една мечта, която преди шест месеца едва се бе осмелила да изрече на глас, бе станала действителност и сега грееше на лунната светлина, а най-могъщите граждани на Девабад се смееха из стаите й. Струваше й се толкова немислимо, толкова многообещаващо, че я плашеше.

Престани. Спокойните думи на Нисрийн отново прозвучаха в главата й. Можеше да се порадва на една нощ на щастие. Многобройните й проблеми все още щяха да са тук на сутринта, независимо дали щеше да си позволи да се порадва на този рядък успех за няколко часа.

Продължи да се разхожда, поемайки по една вита стълба, която бе почти сигурна, че отвежда в болничната библиотека. Звуците от тържеството заглъхнаха зад нея; очевидно беше единствената глупачка, която се прокрадваше по празни коридори, вместо да се весели с останалите.

Озова се в библиотеката — просторна стая, в която имаше място за преподаване на десетки студенти. Насрещната стена беше покрита с полици и Нахри се приближи, любопитна да види какви книги има.

А после спря, зърнала насреща си малка ниша, облицована с черно-бели плочки, чийто десен напомняше на сградите в Кайро. Странно. Не помнеше да е виждала тази стая в никой от плановете. Заинтригувана, тя се приближи, за да я разгледа.

Дъхът й секна в мига, в който прекрачи прага. Не само нишата напомняше за Египет.

А всичко.

Машрабия, която спокойно можеше да е взета от сърцето на Кайро, гледаше към улицата, уютното местенце за сядане на прозореца бе отрупано с червени и златни възглавници, а сложните дървени решетки оформяха усамотено кътче. Ярки бродирани гоблени — досущ като онези, които бе виждала по пазарите у дома — украсяваха стените, а перлата в короната бе поразително писалище от тиково дърво, в което бяха инкрустирани лиани от седеф. Миниатюрни тръстики и ярки лилаво-сини нилски лотоси растяха в издигнат мраморен шадраван до стената, чиято бистра вода се разливаше по топли кафяви камъни.

Нещо сребристо се размърда в сенките на машрабията.

— Нахри? — попита сънен глас.

Нахри подскочи от изненада.

— Али?

Тя потрепери. Възстановена или не, тъмната и празна болница все още беше зловещо място, в което да се натъкнеш неочаквано на някого.

Разтвори длан и измагьоса няколко пламъчета. Нищо чудно, че не го беше видяла: Али седеше в самото дъно на мястото на прозореца, притиснат до дървените решетки, сякаш бе съзерцавал улицата. Нахри се намръщи. Макар че беше облечен в официална дишдаша, главата му не беше покрита и изглеждаше… ами… ужасно. Лицето му беше сиво, очите му — почти трескави.

Тя пристъпи по-близо.

— Добре ли си?

Али се надигна и седна. Движенията му бяха бавни, безкрайно изтощение бе изписано във всяка линия на тялото му.

— Да — измърмори и потърка лицето си. — Извинявай, не очаквах някой да се качи тук горе.

— Е, не си избрал най-подходящия момент за дрямка — подхвърли Нахри лековато. — Навярно си спомняш, че на долния етаж кипи тържество.

Той примига; все още изглеждаше замаян.

— Разбира се. Церемонията по откриването.

Нахри го изгледа изпитателно.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Сигурен съм — бързо отвърна той. — Просто напоследък не спя добре. Кошмари. — Изправи се и пристъпи в светлината. — Но се радвам, че ме намери. Всъщност надявах се да… — Сивите му очи се разшириха, докато се плъзгаха по нея. — О — прошепна. — Изглеждаш… — Затвори рязко уста и извърна поглед. — Извинявай… е, как ти се харесва кабинетът ти?

Нахри го зяпна объркано.

— Кабинетът ми?

Той наклони глава на една страна.

— Кабинетът ти. Помислих си, че ще ти е приятно да имаш местенце, където да се усамотяваш между лекуването на пациенти. Като портокаловата горичка в лечебницата в двореца. Онази, където аз, ъ, се натрапих — добави смутено.

Нахри зяпна.

— Ти си построил това място? За мен?

— Бих казал, че цялото място е за теб, но да. — Али се приближи и потопи пръсти във водата. — Намерих няколко шафитски майстори от Египет и им казах да оставят въображението си да се развихри. — Той хвърли поглед назад с мъничка усмивка. — Ти винаги изглеждаше толкова привързана към старата си родина.

Старата ми родина. Нахри отново се загледа в машрабията; в този миг, ако присвиеше очи, почти можеше да си представи, че си е у дома. Можеше да си представи, че чува как мъже се шегуват с характерната интонация на Кайро, че вдъхва уханието на подправките и билките в аптеката на Якуб.

Носталгия се надигна в гърдите й, остра и светкавична.

— Толкова много ми липсва — призна си. — Все си мисля, че един ден ще престане да ми липсва, че ще се почувствам на мястото си тук… — Тя се облегна на бюрото. — Ала има дни, в които съм готова почти на всичко, за да си отида у дома. Дори ако е само за един следобед. Няколко часа, в които да се шегувам с хора на родния си език и да седя до Нил. Да бъда напълно анонимна по улиците и да се пазаря за портокали. Знаеш ли, имахме най-хубавите плодове на света — добави и нещо я задави. — Нищо в Девабад не е толкова сладко.

Али я гледаше с неприкрито съчувствие.

— Съжалявам.

Нахри поклати глава, смутена от това, че се бори със сълзите.

— Забрави — каза, бършейки грубо очите си. — За бога, сигурно ме мислиш за луда, да копнея за човешки цитруси, когато съм заобиколена от целия разкош на магическия свят.

— Не мисля, че си луда — увери я Али и се присъедини към нея пред писалището. — Това са корените ти. Те те правят онази, която си. Това не е нещо, което би трябвало да изтръгнеш от себе си.

Нахри наклони ръка и изсипа пламъчетата в шепата си в една лампа на писалището. Колко по-лесно би било всичко, ако това беше вярно тук. Мъчейки се да потисне емоциите си, тя отново се огледа из своя кабинет. Беше наистина прелестен, гоблените грееха на потрепващата светлина на лампата. Насреща й имаше стенопис, копие на сцена, каквато би могла да види в някой от древните храмове в Египет.

Жестът я трогна повече, отколкото бе вярвала, че е възможно.

— Благодаря ти — каза най-сетне. — Това… това е невероятно мило от твоя страна.

Али сви рамене.

— Беше ми приятно да го направя. — Отново се усмихна и сенките по умореното му лице намаляха мъничко. — Както обичаш да ми напомняш, длъжник съм ти.

— Винаги ще си ми длъжник. — Нахри се оттласна и седна върху бюрото. — Притежавам таланта да удължавам до безкрай дълговете на влиятелните хора.

Усмивката на Али стана по-широка.

— Напълно ти вярвам. — После обаче усмивката му се стопи. — Радвам се най-сетне да те видя. Притеснявах се за теб.

— Добре съм — отвърна Нахри, заповядвайки си да говори с безразличие. Вече бе проявила достатъчно емоции, обсъждайки носталгията си по Египет. — Освен това не съм аз тази, която заспива в празни кабинети. Как си ти? Майка ти…

В очите на Али припламна болка.

— И двамата все още сме живи — отвърна. — Което е повече, отколкото може да се каже за мнозина тук.

Което беше самата горчива истина. Нахри въздъхна.

— Е, смятам, че постъпихме правилно, като се намесихме. Много повече хора щяха да загинат, ако не ме беше довел в лагера, когато го направи.

— Знам. Просто ненавиждам това, че изборът да постъпиш правилно в Девабад като че ли винаги струва ужасно скъпо. — Лицето му посърна. — Зейнаб… реши да не идва тази вечер. Не мисля, че ще ми прости за Прокуждането на майка ни.

Нахри усети, че я залива искрено съчувствие.

— О, Али, сигурна съм, че не е вярно. — Тя докосна ръкава на дишдашата му; дрехата имаше елегантен бледосребрист цвят със среднощнотъмни райета и синьо-зелен пояс. — Та нали именно тя е избрала тази дреха.

Али простена.

— Толкова ли е очевидно?

— Да. Единствените случаи, в които не носиш нещо тъмно и изцапано, е, когато някой друг те е облякъл. — По лицето му отново се появи червенина на смущение и Нахри се засмя. — Това е комплимент, Али. Изглеждаш много добре.

— А ти изглеждаш невероятно. — Думите като че ли се изплъзнаха от устните му, без да се замисли, а когато Нахри срещна погледа му, мъничко изненадана от емоцията в гласа му, той извърна очи. — Дрехите ти, имам предвид — побърза да обясни. — Украшението за главата. Такава… сложна изработка.

— Много е тежко — оплака се Нахри и докосна златната диадема, която придържаше блещукащия й черен чадор. Материята бе омагьосана да изглежда така, сякаш тлее, рубинените и диамантените орнаменти искряха като огън. Тя свали диадемата, остави я върху писалището до себе си и като пъхна пръсти под чадора, разтърка мястото, където се беше притискал металът. — О, стига си ме съдил — скастри го, когато го улови да я гледа. — Вашите тюрбани вероятно са леки като перца в сравнение с това нещо.

— Аз… не те съдя. — Али се отдръпна от бюрото и се прокашля. — Макар че сега, когато си тук, имаш ли нещо против да ми кажеш какви мерки са взети за твоята защита, като се има предвид заплахата?

На Нахри й беше нужен миг, за да осмисли думите му, хваната неподготвена от внезапната промяна на темата.

— Заплаха? Каква заплаха?

— Онази, за която научихме от моя шафитски познат. — Когато тя просто се намръщи объркано, по лицето на Али пробяга тревога. — Онази, за която съобщих на баща ми. Несъмнено ти е казал.

— За пръв път чувам за това.

— За пръв път чуваш? — Върху лицето на Али се появи гняв. — Царят тук ли е? Видя ли го долу?

— Още не, но… почакай! — Нахри го сграбчи за китката, когато той понечи да се отправи към вратата. — Ще престанеш ли да правиш всичко по силите си да те хвърлят в тъмница? — Тя го дръпна назад. — Разкажи ми за тази заплаха.

— Една жена, която познавам, е чула, че някакви шафити планират да те нападнат по време на Навастем.

Нахри зачака още нещо, но Али не каза нищо повече.

— Това ли е всичко? Нищо повече?

— Не е ли достатъчно? — изуми се Али.

Нахри го погледна в очите.

— Не. Али, всеки ден получавам заплахи. Цялото ми племе получава заплахи. Ала Каве, Мунтадир и Уаджид от цяла година опяват за сигурността и ми казаха какви са плановете им. Каве се паникьосва за всичко, а Мунтадир ми е съпруг. Имам им доверие, поне когато става дума за това.

Али не изглеждаше убеден.

— Достатъчни са само неколцина ядосани души. А след случилото се в лагера, Нахри, има много такива.

— Ще бъда добре охранявана — увери го тя. — Обещавам ти.

Али въздъхна.

— Ще се съгласиш ли поне Акиса да бъде до теб в утрешната процесия? Бих предложил да дойда аз, но не мисля, че на твоите хора ще им хареса.

Нахри се замисли над предложението му, опитвайки се да си представи реакцията, която суровата приятелка на Али от провинциална Ам Гезира би имала над множеството, състоящо се главно от отраснали в града деви. Да не говорим пък какво щеше да си помисли Мунтадир.

— Али…

— Моля те.

Нахри го пусна и вдигна ръце в знак на поражение.

— Е, добре. Стига да държи камата си скрита, освен ако не й наредя да я извади. — Тя отново се намръщи. На лунните лъчи, огряващи лицето му, ясно видя, че Али трепери. — Али, какво става наистина? Държиш се по-странно от обикновено.

Той се разсмя с глух звук и прокара ръце по лицето си.

— Последните няколко дни не бяха лесни.

Нахри се поколеба. Не би трябвало да са приятели. Вече не. Ала отчаянието, което се излъчваше от него, я жегна в сърцето. Въпреки че беше заобиколен от другари и семейство, беше очевидно, че Али има тайни. А Нахри твърде добре знаеше, че тайните са тежък товар, който да носиш сам.

Пък и нали й беше построил този прекрасен кабинет.

— Искаш ли да поговорим за това?

Погледът му се стрелна към нея, отчаянието в очите му не можеше да бъде сбъркано.

— Да — отвърна дрезгаво. — Не. Не знам. Дори не знам откъде бих започнал.

Нахри го придърпа към меката пейка до прозореца с дървени решетки.

— Защо не започнеш, като седнеш? — Тя се настани срещу него и сви колене пред себе си. — За баща ти ли става дума?

От Али се откъсна дълбока въздишка.

— Донякъде, да. Изпраща ме обратно в Ам Гезира?

— Връщаш се в Ам Гезира? — повтори Нахри изненадано. Али определено не се беше държал като някой, който отива където и да било; изглеждаше така, сякаш има стотици планове за бъдещето на Девабад. — За колко време?

— Завинаги. — Гласът му се прекърши, сякаш бе опитал да го обърне на шега и се бе провалил. — Баща ми не иска да разбунвам още повече духовете. Трябва да се откажа от титлите си и да се върна в селцето, където живеех преди, след Навастем. — Раменете му увиснаха. — Каза ми да се оженя и да си създам семейство. Да водя спокоен живот, който не включва посяването на разкол в Девабад.

И думите му, и неочакваното жегване на емоция в гърдите й при мисълта той да си тръгне хванаха Нахри напълно неподготвена. Тя се помъчи да открие правилния отговор.

— Селото… Бир Набат?

Али изглеждаше изненадан.

— Не мислех, че си спомняш името му.

Нахри направи физиономия.

— В болницата няма жива душа, която да не те е чула да се превъзнасяш за руините и каналите на Бир Набат. — Тя поклати глава. — Не разбирам обаче защо не би искал да се върнеш. Там очевидно наистина ти харесва. Писмата ти винаги бяха…

Али се сепна.

— Прочела си писмата ми?

Нахри знаеше, че се е издала и не може да го скрие. Изпуфтя, подразнена както на него, така и на себе си.

— Аз… Е, добре, прочетох ги. Бяха интересни — добави отбранително. — Нарочно слагаше информация за местните целебни растения и истории за човеците, за да събудиш любопитството ми.

Тъжна полуусмивка изви устните му.

— Ще ми се да бях и наполовина толкова подмолен, за колкото ме смяташ. Щях да се справя много по-добре в Девабад.

— Но ти имаш шанс да си тръгнеш от Девабад. — Али се намръщи и Нахри го смушка по рамото. — Тогава защо изглеждаш толкова разстроен? Това е шанс да имаш живот. Спокоен живот, на място, което обичаш.

Али помълча в продължение на няколко мига, приковал поглед в пода.

— Защото това е моят дом, Нахри, и аз… — Стисна очи, сякаш онова, което се канеше да каже, му причиняваше болка. — Не мисля, че мога да си тръгна, докато баща ми все още е на власт.

Нахри би могла да се закълне, че температурата в стаята падна рязко. Дръпна се назад, оглеждайки се инстинктивно наоколо, ала бяха сами. Вече клатеше глава, автоматична реакция на страха, който Гасан бе насадил в нея.

— Али, не бива да говориш така — прошепна. — Не и тук. Никъде.

Али я погледна умолително.

— Нахри, знаеш, че е вярно. Той е извършил ужасни неща. Ще продължи да върши ужасни неща. Не познава друг начин…

Нахри буквално запуши устата му с ръка.

— Спри — изсъска, а очите й се стрелкаха из стаята. Може и да бяха сами, ала един Господ знаеше какви очертания приемаха шпионите на Гасан. — И така вече ни е вдигнал мерника, вдигнал е мерника на мен. Нима стореното от него в шафитския лагер не е достатъчно, за да те убеди да отстъпиш?

Али бутна ръката й.

— Не — заяви разпалено. — Тъкмо обратното. Един добър цар не би допуснал подобно кръвопролитие. Един добър цар би се погрижил както девите, така и шафитите да получат справедливост, та хората да не са принудени да вземат отмъщението в свои ръце.

— Знаеш ли колко наивно звучиш? — отчаяно каза Нахри. — Хората не са толкова добродетелни. А ти не можеш да се бориш с него. Той е способен на неща, които не можеш да си представиш. Ще те унищожи.

Очите на Али лумнаха.

— Нима няма неща, които да си заслужават този риск?

Всички предупреждения на Мунтадир за по-малкия му брат изникнаха в ума й.

— Не. — Гласът й беше толкова язвителен, че самата тя едва го разпозна. — Защото стотина други ще платят цената за твоя риск.

Горчилка разкриви лицето му.

— Тогава как да се борим, Нахри? Защото знам, че искаш нещо по-добро за Девабад. Чух те в Храма, видях те да се опълчваш на баща ми. — Той махна към стаята. — Не беше ли целият смисъл на тази болница да продължим напред?

— Болницата трябваше да бъде просто стъпка — отвърна тя. — Целта й бе да осигури основа, върху която да изградим мир и сигурност между деви и шафити за деня, в който баща ти няма да е стъпил с ботуша си върху вратовете ни. Не сме стигнали там, Али. Още не.

— И колко още ще загинат, докато чакаме този ден?

Погледите им се срещнаха. В топлата сивота на очите му нямаше нищо друго, освен убеденост. Никакво коварство, никакво притворство.

И това я ужаси. Защото каквато и да бе историята им, Нахри не мислеше, че е в състояние да гледа как добрият мъж — човекът, който й бе построил този кабинет, това тихо посвещение на дома, който тя все още обичаше, мъжът, който я беше научил да чете и й беше помогнал да измагьоса пламъци за пръв път — бива екзекутиран на арената.

Отново си седна.

— Али, казваш, че ми дължиш живота си — започна, борейки се да потисне треперенето в гласа си. — Искам да ми изплатиш този дълг. Върни се в Ам Гезира.

Али въздъхна дълбоко и се извърна.

— Нахри…

Тя се пресегна, улови брадичката му в ръка и го принуди отново да я погледне. Той подскочи видимо при допира й, а очите му се разшириха.

— Приеми предложението на баща си — заяви Нахри твърдо. — Можеш да помагаш на хората в Ам Гезира, без да бъдеш убит. Намери си жена, на която ще й харесва да те слуша как бърбориш за канали, и си народете цяла сюрия деца, с които несъмнено ще си прекалено строг.

Тя взе бузата му в шепа и палецът й го докосна по брадата. Не й убягнаха внезапно ускорените удари на сърцето му.

Нито тъгата, която се надигаше в нейното.

Али като че ли беше останал без думи, очите му се стрелкаха неспокойно по лицето й. Това трябваше да е достатъчно. Нахри се изправи и като свали ръка, се дръпна назад; очите й пареха от сълзи.

— Върви и открадни малко щастие за себе си, приятелю — каза му тихо.

— Вярвай ми, когато ти казвам, че шансът рядко те спохожда повторно.