Царство от мед

21. Али

— Все още не си ми казал къде беше снощи — подхвърли Лубейд, докато отиваха към арената. — С Акиса те търсихме на тържеството.

— Не отидох — отвърна Али. — Не бях в състояние.

Лубейд се закова на място.

— Още един кошмар?

— Не — побърза да каже Али, ненавиждайки страха по лицето на приятеля си. — Никакви кошмари. Само че бях изтощен и не можех да съм сигурен, че няма да кажа нещо провокативно на баща ми. Или на брат ми. — Той направи кисела физиономия, докато двамата продължаваха напред. — Всъщност на когото и да било.

— Е, в такъв случай се радвам, че си се наспал и си избегнал да те арестуват. Макар че пропусна страхотно тържество. — Лубейд се протегна и вратът му изпука. — Акиса на арената ли ще ни чака?

— По-късно. Помолих я да охранява Бану Нахида по време на парада тази сутрин.

— Онзи, който пресъздава пристигането на Анахид в Девабад, нали? — Лубейд изсумтя. — В такъв случай ти и малката ти лечителка ще се биете ли до смърт в един момент, за да представите по-късната част от историята ни?

Шегата накара Али да потръпне. Върни се в Ам Гезира, Али. Открадни малко щастие за себе си. От предишната нощ насам отново и отново се връщаше към тези думи и спомена за ръката на Нахри, докоснала лицето му. Което, трябваше да й отдаде заслуженото, доста ефективно бе прекъснало назряващите мисли у него за бунт.

Той затвори очи. Господ да му е на помощ, толкова бе красива миналата нощ. След като не я беше виждал в продължение на седмици, направо беше занемял от вида й в мрака на онази стая, облечена в разкошните дрехи на своите предци. Изглеждала бе като съживена легенда и за пръв път той беше нервен — истински нервен — в присъствието й, мъчейки се да не я зяпа, докато тя се усмихваше с острата си усмивка и пъхаше пръсти под чадора си. А когато бе докоснала лицето му…

Съпруга на Мунтадир. Тя е съпруга на Мунтадир.

Сякаш призован от мислите му, до ушите му долетя познат смях, чието безгрижие го проряза като с нож.

— … не ти се подигравам — тъкмо казваше Мунтадир закачливо. — Мисля, че костюмът ти „Сулейман току-що ме запрати през половината свят" си има своята привлекателност. Дрипите ти дори миришат! — Мунтадир отново се засмя. — Страшно е автентично.

— О, я млъквай — чу Али да отвръща Джамшид. — Има още дрипи там, откъдето взех тези, а икономът ти ми дължи услуга. Ще накарам да подплатят с тях разкошния ти тюрбан.

Али надникна иззад ъгъла. Мунтадир и Джамшид бяха в коридора насреща, обгърнати като в рамка от един огрян от слънцето свод. Али се намръщи и заслони очи срещу внезапната ярка светлина. За частица от секундата би могъл да се закълне, че видя ръцете на брат си върху яката на Джамшид, лицето му — приведено към врата му, сякаш за да го подуши шеговито, а после Али примига, защото пред очите му избиха черни петна от слънцето, и двамата мъже се отдръпнаха един от друг; изобщо не изглеждаха доволни да го видят.

— Ализейд. — Презрителният поглед на брат му пробяга по омачканата дишдаша на Али. — Стоял си до късно снощи?

Брат му като че ли винаги откриваше нови начини да го накара да се почувства нищожен. Самият той беше безупречно облечен, както винаги — издокаран в абаносовочерна роба и яркия си царски тюрбан. Предишната вечер бе имал дори още по-изискан вид, облечен с препаска с икатов десен и лъскава сапфирена туника. Али го беше видял на тържеството, гледал бе от балкона на втория етаж, след като Нахри си беше тръгнала, как брат му се смее и весели, сякаш самият той бе построил болницата.

— Както винаги — отвърна Али жлъчно.

Очите на Джамшид припламнаха при тона му. Действително беше облечен в дрипи, черната му туника беше скъсана и изцапана с пепел, по панталона му имаше прах от тухли, които намекваха за човешкия храм, който Сулейман бе наредил на предците му да построят.

Мунтадир се прокашля.

— Джамшид, защо не се отправиш към процесията? Ще се срещнем по-късно. — Той стисна рамото на другия мъж. — Все още искам да видя онова седло.

Джамшид кимна.

— Доскоро, емир-джан.

Той си тръгна, а Мунтадир, без да обръща внимание на Али, прекрачи прага на царската платформа за наблюдение на арената.

Лубейд изхихика.

— Е, предполагам, че и на емирите не им харесва да ги прекъсват, както на всички останали.

Али беше озадачен от развеселеността в гласа на приятеля му.

— Какво имаш предвид?

— Е, нали знаеш… — Лубейд спря и го погледна изпитателно. — О… ти не знаеш. — По бузите му избиха червени петна. — Забрави — каза и като се обърна, последва Мунтадир.

— Какво не знам? — настоя Али, но Лубейд не му обърна внимание, внезапно страшно заинтригуван от зрелището под тях.

В интерес на истината, гледката наистина беше забележителна: половин дузина стрелци деви се състезаваха, изнасяйки представление за развлечение на множеството, докато то чакаше процесията да пристигне.

Лубейд подсвирна.

— Леле — каза, докато гледаше как един стрелец, възседнал сребрист жребец, препусна през пясъка, прицелвайки се в куха кратуна, покачена върху висок прът. Кратуната, напълнена с подпалки и намазана със смола, избухна в пламъци и от множеството се изтръгнаха възторжени викове. — Истински демони са с лъковете.

Лицето на Али помрачня.

— Твърде добре го знам.

— Ализейд. — Гласът на Гасан отекна в павилиона в мига, в който Али се канеше да седне при неколцина офицери от Царската стража. Баща му беше най-отпред, разбира се, облегнат на дълга копринена възглавница, до ръката му беше поставена нефритена чаша, пълна с рубиненочервено вино, — Ела тук.

Преди Али да успее да се подчини, Лубейд го стисна за китката.

— Внимавай — предупреди го. — Тази сутрин изглеждаш малко по-кисел от обикновено.

Али не отговори. Вярно бе, че си нямаше доверие да каже каквото и да било на баща си, ала нямаше избор, освен да отиде отпред. Мунтадир, който вече беше седнал, отправи очарователна усмивка на една хубавичка прислужница, която тъкмо минаваше наблизо. Тя спря, изчервявайки се, и му наля чаша вино с усмивка.

Прави го да изглежда толкова лесно. Не че Али искаше да се разхожда наоколо и да съблазнява привлекателни жени да му наливат вино — всичко това беше забранено. Знаеше обаче, че Мунтадир не би се превърнал в заекваща развалина пред Нахри предишната нощ. И докато го гледаше, Али не можеше да отрече завистта, човъркаща в гърдите му. Мунтадир се наведе, за да прошепне нещо в ухото на прислужницата, която се изкиска и го побутна закачливо с рамо.

Имаш съпруга. Красива, брилянтна съпруга. Макар че, предположи Али, когато всичко останало ти се предлага на сребърен поднос, красивите, брилянтни съпруги едва ли бяха благословия, която да пазиш като зеницата на окото си.

— Всичко наред ли е с процесията? — попита Гасан Мунтадир, без да обръща никакво внимание на Али, докато той се настаняваше сковано върху едно простичко молитвено килимче, пренебрегвайки меките възглавници по-близо до двамата.

Мунтадир кимна и отпи глътка вино, докато прислужницата се отдалечаваше.

— Духовниците и Нахри проведоха утринните церемонии край езерото. Каве трябваше да се погрижи те всички да се качат в колесниците, а Джамшид тъкмо тръгна, за да ги придружи дотук заедно с друга група стрелци. — По лицето му се разля малка усмивка. — Днес отново язди.

— А охраната на процесията? — настояваше Гасан. — Говори ли с Уаджид?

— Да. Увери ме, че е разположил войници по протежение на целия парад и никой шафит няма да бъде допуснат да се включи.

Али трябваше да положи усилие да не направи физиономия. Можеше да се досети, че „охраната", организирана от палата, ще включва прокуждане на шафитите от тържествата. Макар че вероятно би трябвало да се радва, че брат му, а не баща му отговаря за Навастем. Гасан вероятно щеше да нареди да екзекутират всеки шафит, доближил се на по-малко от пет пресечки от процесията.

Давайки си прекрасно сметка, че се намира именно в такова настроение, за каквото Лубейд го беше предупредил, Али се опита да насочи вниманието си към арената. Стрелците, облечени в древния стил на своите предци, с ярки раирани плъстени гамаши, ослепителни жълти жакети и сребърни шлемове с рога, препускаха насам-натам, движейки се така, сякаш самите те бяха наполовина коне. Изправяха се върху изрисуваните си седла, докато се носеха в галоп, описвайки сложни фигури, украшения проблясваха в гривите на конете им, когато ездачите им вдигнеха стилизирани сребърни лъкове.

Али усети как в стомаха му ляга буца от неспокойство. Макар да не бяха афшини (семейството на Дараявахуш беше изтребено във войната), мъжете под него бяха безспорните приемници на неговото наследство. Един от тях изпрати стрела със закривен връх и Али потръпна. Не знаеше какви стрели бе забил Дараявахуш в гърлото му, но беше готов да се закълне, че една от тях бе там долу.

— Май не ти е по вкуса, Зейди?

Мунтадир го наблюдаваше.

Сарказмът, с който брат му изрече умалителното му име, го жегна дълбоко, а после тъпият звук, с който поредната стрела се заби в една от мишените, накара стомаха му да се свие.

— Не съвсем — отвърна той през зъби.

— И все пак, ако се вярва на приказките, ти си най-добрият воин в Девабад. — Тонът на Мунтадир беше лековат, ала под повърхността му се долавяше злост. — Великият Убиец на афшини.

— Никога не съм се обучавал особено с лъка. Знаеш това.

Естествено, можеше да стреля, но се беше подготвял за кайд, а обучение в стрелба отнемаше време… време, което Уаджид бе предпочитал да посвети на зулфикара и стратегиите. Девите пред него вероятно бяха в седлата от петгодишни, тогава бяха получили и първите си лъкове играчки.

Една прислужница се появи, носейки кафе, и Али отпи благодарно глътка.

— Изглеждаш така, сякаш имаш нужда от това — подхвърли Гасан. — Учудих се, когато не те видях на откриването на болницата снощи.

Али се прокашля.

— Не се чувствах добре.

— Твърде жалко — каза Гасан. — Трябва да призная, че останах наистина доволен; комплексът е впечатляващ. Независимо от наскорошното ви поведение, двамата с Бану Нахри сте свършили добра работа.

Али трябваше да потисне надигащата се в гърдите му неприязън, знаейки, че би било по-разумно да се възползва от наглед дружелюбното настроение на баща си.

— Радвам се да го чуя. — Отпи нова глътка кафе, наслаждавайки се на горчивия вкус с дъх на кардамон. — И като стана дума, чудя се дали успя да погледнеш предложението ми.

— Ще трябва да бъдеш по-точен — отвърна Гасан. — Мисля, че в момента имам около петдесет предложения от теб на бюрото си.

— Онова за официално признаване на шафитските гилдии в работния лагер. Бих искал те да могат да се кандидатират за обществени поръчки…

— Господи, спираш ли изобщо някога? — прекъсна го Мунтадир грубо.

— Не може ли поне един ден да си починем от дрънканиците ти за икономиката и шафитите?

Гасан вдигна ръка, преди Али да успее да проговори.

— Остави го на мира. Прав е да мисли за икономиката. — Той се прокашля, а погледът му стана някак далечен. — Получих предложение за ръката на Зейнаб.

Али в миг настръхна; изобщо не му харесваше преднамереният начин, по който баща му беше поднесъл тази новина.

— От кого? — попита, без да го е грижа, че звучи рязко.

— Насир Ишак.

Али примига.

— Кой?

— Насир Ишак — повтори Мунтадир; беше пребледнял. — Търговец на подправки от Малака.

— Нещо повече от търговец на подправки — поправи го Гасан. — Той е владетелят на джиновете на онези острови във всичко, освен по име. Контролът на Девабад там открай време е съвсем хлабав.

Малака. Али местеше поглед между баща си и брат си. Не беше възможно да говорят сериозно.

— Контролът на Девабад там е хлабав, защото мястото се намира отвъд океана. Зейнаб ще има късмет, ако идва тук веднъж на сто години!

Никой от двамата мъже не му отговори. Мунтадир изглеждаше така, сякаш се мъчи да се овладее.

— Каза, че си решил да откажеш предложението му, абба — подхвърли той.

— Това беше преди… неотдавнашните събития. — Устните на Гасан се свиха от неудоволствие. — Трябва да започнем да се оглеждаме отвъд Та Нтри за съюзници и средства. Насир е възможност, която не можем да си позволим да отхвърлим.

— Зейнаб има ли думата във всичко това?

Али чуваше резките нотки в гласа си, но това беше прекалено. Дали то беше още една причина за Прокуждането на майка му? Да не е в състояние да се противопостави на плана дъщеря й да бъде отпратена отвъд морето, та Гасан да попълни хазната си?

— Обсъдих подобна възможност със Зейнаб — отвърна Гасан отсечено.

— Никога няма да я насиля. Никога няма да се наложи. Тя приема лоялността и дълга си към семейството ни много по-сериозно от теб, Ализейд. И честно казано, изпълненията ти в шафитския лагер и това, че майка ти отведе половината от аяанлийската делегация в Та Нтри, не ми оставиха друг избор. — Той се обърна към Мунтадир. — Насир пристига следващата седмица за празника. Искам да прекараш време с него и да прецениш що за мъж е, преди да взема окончателно решение.

Мунтадир се взираше в ръцете си, по лицето му се бореха емоции. Али го гледаше, умолявайки го безмълвно: Кажи нещо. Каквото и да било. Дай някакъв знак, че ще му се опълчиш, че няма да се превърнеш в него.

Мунтадир се прокашля.

— Ще говоря с него.

— Страхливец.

В мига, в който думата се изплъзна от устата му, Али знаеше, че не е справедлив. Само че не го беше грижа.

Мунтадир го зяпна изумено.

— Как ме нарече току-що?

— Нарекохте…

Под тях поредната стрела се заби в целта си с тъп звук, пронизвайки плътта на кратуната. Али инстинктивно потръпна и моментът открадна думите му.

Гасан се бе изпънал и го гледаше с неприкрито презрение.

— Да не си изгубил всякакво чувство за чест? — изсъска тихо. — Би трябвало да наредя да те бичуват за подобно неуважение.

— Не — рязко каза Мунтадир. — Мога да се справя с това, абба. Вече би трябвало да съм го сторил.

Без да каже нито дума, той се изправи и се обърна към претъпкания павилион. Отправи ослепителна усмивка към събралото се множество; промяната в изражението бе му така внезапна, сякаш някой бе угасил свещ.

— Приятели! — провикна се. До този момент тримата бяха приказвали тихичко на гезирски, но сега Мунтадир повиши глас и премина на джинистански. — Великият Убиец на афшини изгаря от нетърпение да демонстрира уменията си и вярвам, че заслужавате един спектакъл.

Изпълнено с очакване мълчание се спусна над тълпата и Али изведнъж осъзна точно колко много хора ги гледат: благородниците винаги бяха нетърпеливи да станат свидетели на някаква драма от страна на девабадските царски особи.

А Мунтадир прекрасно знаеше как да привлече вниманието им.

— Така че бих искал да отправя предизвикателство към малкия си брат… — Той махна към стрелците под тях. — Победи ме.

Али се взря неразбиращо в него.

— Искаш да се състезаваш с мен? На арената?

— Да. — Мунтадир остави винената си чаша с размах; очите му танцуваха, сякаш всичко това беше шега. — Хайде де, Убиецо на афшини — предизвика го, когато Али не помръдна. — Несъмнено не се страхуваш?

И без да дочака отговор, той се засмя и се отправи към стъпалата.

Очите на всички в павилиона бяха вперени очаквателно в Али. Може и да го беше сторил на шега, ала Мунтадир беше отправил предизвикателство и Али щеше да се посрами, ако не отвърнеше… особено когато то изглеждаше толкова невинно.

Той се надигна бавно.

Гасан го изгледа предупредително, но Али знаеше, че няма да се намеси; гезирските мъже не се измъкваха от подобно публично съревнование, още по-малко пък, ако бяха принцове.

— Не се самозабравяй — каза царят просто.

Да не забравям какво? Че открай време ми е било предопределено да бъда под него? Или че бях предназначен за негово оръжие… някой, който би трябвало да е в състояние да надвие всекиго?

Лубейд се озова до него за миг.

— Защо изглеждаш така, сякаш си глътнал скакалец? — прошепна. — Можеш да стреляш по-добре от този облечен в злато глупак, нали?

Али преглътна; не искаше да признае слабостта си.

— Аз… бях прострелян, Лубейд. От афшина. — Завърналите се спомени бяха като юмрук в корема. — Беше наистина лошо. Оттогава не съм докосвал лък.

Лубейд пребледня, ала нямаше време да отговори. Мунтадир вече се беше присъединил към девите ездачи. Те се ухилиха широко, когато той ги поздрави на дивастийски, който Али не владееше, махвайки към него със смях. Бог знае какво им казваше. Те вероятно му бяха приятели, заможните благородници, с които обичаше да пирува в салоните на куртизанки и поети. Свят, който не гледаше с благосклонност на мъже като Али.

И макар да знаеше, че беше провокирал брат си, една болка, която Али рядко признаваше, надигна глава, възелът от неприязън и завист, от който той се опитваше да се отрече, заплашваше да се развърже. Всички онези пъти, докато растеше, когато се беше насилвал да се усмихва, докато другарите на Мунтадир го дразнеха, питайки колко мъже е убил в Цитаделата и дали е вярно, че никога не е докосвал жена. Безбройните семейни тържества, в края на които Мунтадир бе отивал да спи в свиленото си легло в палата, а Али — на пода в казармата.

Спри. Именно заради онази казарма тази арена тук е твоят дом. Мунтадир и неговите приятели не можеха да му отнемат това. Стрелбата може и да не беше най-силната му част, но несъмнено бе в състояние да надвие разглезения си мекушав брат.

Един от ездачите скочи от коня си и Мунтадир се метна на седлото. Брат му беше по-добрият ездач от двама им, това Али знаеше. Самият той яздеше достатъчно добре, но никога не бе споделял любовта на Мунтадир към този спорт. Брат му държеше своя собствена конюшня и вероятно прекарваше часове наред, препускайки извън стените на града, смеейки се и опитвайки най-различни акробатики с Джамшид (който бе още по-добър ездач), докато Али се трудеше в Цитаделата.

Конят на Мунтадир се зададе към него в лек галоп.

— Защо си толкова мрачен, Зейди? — Брат му се изсмя и разпери ръце. — Нали именно в това те бива? Като малък все говореше за тези военни съревнования. Как ще ги спечелиш и ще заемеш мястото си като мой кайд. Смятам, че най-великият воин в Девабад би трябвало да се усмихва в миг като този. — Мунтадир дойде по-близо и усмивката му избледня. — Или пък толкова отдавна се натрапваш в моя свят, умилкваш се около жена ми, унижаваш ме пред абба, че си забравил мястото си. — Изрече последните думи ниско, на гезирски. — Може би имаш нужда някой да ти го напомни.

Не биваше да го казва. Али го изгледа свирепо, докато девите се приближаваха, шегувайки се на дивастийски. Конете им го обградиха, ритайки пясъка.

— Прекарах детството си, обучавайки се да ти служа — отвърна той рязко. — Бих казал, че прекрасно знам къде ми е мястото; никога не ми беше позволено да имам друго. Нещо, което подозирам, че Зейнаб също ще научи много скоро.

Би могъл да се закълне, че за миг в очите на брат му припламна несигурност, но после той сви рамене с нехайно изражение.

— Да започваме тогава. — Мунтадир обърна коня си и повиши глас, така че множеството да може да го чуе. — Тъкмо казвах на другарите си тук, че според мен е крайно време няколко пясъчни бълхи да се пробват с това. — Той намигна и отправи омагьосваща усмивка на хилядите джинове, насядали около трибуната. Ето че отново беше привлекателният емир и Али чу доста жени да въздъхват. — Опитайте се да сдържите смеха си, умолявам ви.

Друг дев се приближи на коня си, понесъл дълъг пакет.

— Заповядайте, емире.

— Отлично — отвърна Мунтадир, а после отново се обърна към множеството. — Чух, че девите имат оръжие, което мисля, че на брат ми ще му е приятно да види. Скъпият ни Зейди толкова обича историята.

Той пое пакета, разви го и го протегна на брат си.

Дъхът на Али секна. Беше лъкът от светилището на афшина. Точно копие на оръжието, с което Дараявахуш го беше прострелял.

— Харесва ли ти, ахи? — В гласа на Мунтадир имаше жестоки нотки. — Отнема известно време, за да му свикнеш, но…

Той го вдигна неочаквано, опъвайки тетивата срещу Али.

Али се дръпна назад; движението го беше върнало обратно в онази нощ. Сребърният лък сияеше на светлината на горящия кораб, студените зелени очи на Дараявахуш бяха впити в него. Раздиращата болка, кръвта в устата му, заглушаваща писъка му, докато се опитваше да сграбчи ръката на Мунтадир.

Взря се в Мунтадир, виждайки пред себе си непознат, вместо брат си.

— Мога ли да заема нечий кон? — попита студено.

Девите начаса доведоха един и Али се метна на седлото. Животното затанцува неспокойно и той го притисна с бедра, когато то се надигна. Вероятно му бяха дали най-злонравния кон, който имаха.

— Мисля, че май не му харесват крокодилите — подигра се един от девите.

Някога Мунтадир би му се накарал грубо за подобна обида, знаеше Али. Сега брат му просто се присъедини към смеха.

— Е, нека дадем на Зейди минутка, за да свикне отново да язди кон. Различно е от ориксите в селото му. — Мунтадир извади стрела от колчана. — Иска ми се да изпробвам този лък.

И той препусна в галоп, а пясъкът хвърчеше под копитата на коня му. Когато наближи мишената, вдигна лъка, привеждайки се леко настрани, за да се прицели.

Стрелата се заби право в мишената и омагьосаната смола изригна в сини пламъци.

Али зяпна. Това не беше просто късмет. Множеството ръкопляскаше оглушително, изненаданата им наслада беше очевидна. Къде, за бога, Мунтадир се беше научил да стреля по този начин?

Отговорът дойде веднага. Джамшид. Али изруга под носа си. Естествено, че Мунтадир умееше да стреля; най-добрият му приятел беше един от най-добрите стрелци в Девабад — беше тренирал със самия афшин.

Мунтадир очевидно видя изумлението върху лицето на Али, защото върху неговото разцъфна триумф.

— Май все пак не знаеш всичко. — Той му подхвърли лъка. — Ти си наред, малки братко.

Али улови оръжието, при което сандалите му се хлъзнаха в стремената. Ала когато конят направи няколко неспокойни крачки, Али осъзна, че не само сандалите му се хлъзгаха. А цялото седло. Не беше достатъчно стегнато.

Прехапа устни. Ако слезеше, за да го провери, щеше да изглежда или параноичен, или така, сякаш не вярва на девите, които бяха оседлали коня.

Колкото по-бързо го направиш, толкова по-бързо ще свърши. Впи съвсем леко пети в коня. Това като че ли подейства за миг и конят пое в лек галоп. После обаче ускори хода, препускайки бясно към целта.

Можеш да го направиш, каза си Али отчаяно. Можеше да язди и да се бие с меч; лъкът бе само мъничко по-сложен.

Отново стисна коня с крака. Сложи стрела със сигурни ръце и вдигна лъка. Само че никога не се беше учил как да компенсира за движението на коня и стрелата мина унизително далече от целта.

Бузите му пламнаха, когато неколцина деви се разсмяха. Атмосферата вече бе неприкрито враждебна; очевидно се наслаждаваха да гледат как пясъчната бълха, която бе убила обичния им афшин, понася унижение от ръката на родния си брат, с оръжие, което им беше толкова скъпо.

Мунтадир взе лъка от него.

— Добър опит, Зейди — подхвърли с насмешлива искреност. Очите му искряха. — Да пробваме ли отново?

— Както пожелаеш, емире — изсъска Али.

Мунтадир отново препусна. Дори Али трябваше да признае, че има поразителен вид, докато черната му роба се развяваше зад него като крила от дим, а ярките цветове на тюрбана му блестяха на слънцето. Направи го със същата лекота — изправи се в седлото, обърна се назад и отново улучи мишената. Арената изригна в ръкопляскания, от групичка гезирци близо до земята долетяха възторжени възгласи. Али разпозна Тарик, братовчеда на Мунтадир, сред тях.

Погледът му се насочи към балкона с декоративните решетки над царската платформа. Дали Зейнаб беше там? Сърцето му се сви. Можеше да си представи как се чувства сестра му, докато гледа случващото се, след всичките й усилия да сдобри двамата си братя.

Мунтадир му подхвърли лъка по-силно, отколкото беше нужно.

— Успех.

— Върви на майната си.

Грубите думи се изплъзнаха от устата му в прилив на гняв и Али видя, че Мунтадир се сепна.

А после отново се усмихна и в очите му припламна злост.

— О, нима не ти харесва да те засрамват, Зейди? Колко странно, като се има предвид, че нямаш нищо против да го правиш на мен.

Али не се поддаде на провокацията и препусна, без да каже нито дума. Не можеше да язди толкова добре, колкото брат си, знаеше това. Можеше обаче да се обърне и да изпрати една проклета стрела. Опъна тетивата и се завъртя към мишената.

Направи го твърде бързо… и седлото се плъзна.

Той полетя заедно с него, пускайки лъка и вадейки крака от стремената. Плашливият кон реагира точно така, както, предполагаше, се бяха надявали девите — препусна още по-бързо, докато седлото се хързулваше все по-ниско. Али видя размазано петно от копита и земята твърде близо до лицето си. Неколцина души изпищяха.

А после всичко свърши. Али се приземи тежко по гръб и се претърколи, избягвайки на косъм да бъде смачкан от копитата на коня, който се отдалечи в галоп. Опита да си поеме въздух, който ударът бе изкарал от дробовете му.

Мунтадир скочи леко от коня си и вдигна изпуснатия лък.

— Добре ли си? — попита провлачено.

Али се изправи, потискайки ахването от болка. Усети кръв в устата си — беше си прехапал езика.

Изплю се на земята.

— Нищо ми няма.

Изтръгна лъка от ръцете на брат си и вдигна падналата стрела. След това тръгна решително към мишената.

Мунтадир го последва, лепнал се за него.

— Учудвам се, че не си тренирал повече с лъка. Нали знаеш колко си пада по стрелците твоята Бану Нахида.

Многозначителните думи се забиха по-дълбоко, отколкото би трябвало.

— Това няма нищо общо с мен — отсече разгорещено.

— Нима? — тихо отговори Мунтадир на гезирски. — Защото бих могъл да ти дам някой и друг съвет. Като брат на брат.

— Не се нуждая от съвети как да стрелям с лък.

— Кой казва, че говорех за стрелба? — подхвърли Мунтадир, докато Али опъваше тетивата. Гласът му беше убийствено тих, а думите му предназначени единствено за Али. — Говорех за Нахри.

Стрелата на Али се заби в стената. Вълна от смях посрещна провала му, но Али почти не забеляза. С пламнало заради инсинуацията лице той се обърна рязко към брат си. Само че Мунтадир вече беше до него, вземайки лъка от ръцете му.

Улучи мишената право в центъра, без да откъсва очи от Али.

— Вярвам, че аз печеля. — Той сви рамене. — Предполагам, имам късмет, че все пак няма да ми бъдеш кайд.

Али беше останал без думи. Беше по-наранен, отколкото бе вярвал, че би могъл да бъде, чувстваше се по-млад и наивен, отколкото се бе чувствал от години.

Мунтадир вече се извръщаше, сякаш за да се върне на платформата.

Али тръгна след него, навел победено глава, макар че в сърцето му бушуваше ярост. Мунтадир искаше да види обученото му в Цитаделата Аз?

Така да бъде.

Двамата се скриха от очите на множеството в сянката на стълбището само за секунда, ала то беше достатъчно. Али се нахвърли на брат си, запушвайки устата му с ръка, преди да бе успял да извика. Отвори с ритник вратата на един склад за оръжия, който знаеше, че се намира под стълбите, и блъсна Мунтадир вътре, затваряйки вратата след тях.

Мунтадир залитна и го изгледа яростно.

— О, да не би да имаш да ми кажеш нещо, лицемер такъв? Възнамеряваш да ми изнесеш лекция за добродетелност, докато…

Али стовари юмрук в лицето му.

Не даде всичко от себе си, но ударът беше достатъчно силен, за да накара Мунтадир да се олюлее. Той изруга и посегна към ханджара си.

Али го изби от ръцете му, но не посегна да го вземе. Вместо това блъсна силно брат си в насрещната стена.

— Какво, не трябваше ли аз да съм това? — изсъска. — Твоето оръжие?

Само че беше подценил гнева на брат си. Мунтадир се отскубна и му се нахвърли.

Двамата паднаха на земята и бойните инстинкти на Али го завладяха; беше прекарал твърде много години от живота си в Ам Гезира, за да не реагира мигновено. Претърколи се, грабна ханджара и прикова Мунтадир към земята.

Опря острието в гърлото на брат си, преди да осъзнае какво прави.

Когато понечи да дръпне ръка, Мунтадир го сграбчи за китката. Сивите му очи бяха обезумели.

— Давай — предизвика го и доближи острието до гърлото си. — Направи го. Абба толкова ще се гордее с теб. — Гласът му се прекърши. — Ще те направи емир, ще ти даде Нахри. Всички неща, които се преструваш, че не искаш.

Разтреперан, Али се мъчеше да намери отговор.

— Аз… аз не…

Вратата се отвори рязко и фигурите на Лубейд и Зейнаб се очертаха в прашната светлина. Али в миг пусна ханджара, но беше твърде късно. Сестра му хвърли само един поглед към двамата, проснати на пода, и в очите й лумна смесица от ярост и разочарование, от която майка им би се гордяла.

— Благодаря ти, че ми помогна да открия братята си — заяви тя на Лубейд. — Ако нямаш нищо против, остави ни насаме за миг…

Лубейд вече отстъпваше назад.

— На драго сърце!

И той затвори вратата след себе си.

Зейнаб си пое дълбоко дъх.

— Веднага се дръпнете един от друг. — Двамата принцове побързаха да се подчинят, а тя продължи разярено: — А сега някой от вас ще бъде ли така добър да ми обясни какво, за бога, се случи току-що на арената?

Мунтадир изгледа яростно Али.

— Зейди научи за Насир и си изгуби ума.

— Все някой трябваше да го направи — сопна се Али. — И да не си посмял да ми се правиш на невинен! Да не мислиш, че не знам, че седлото ми беше разхлабено? Можеше да ме убиеш!

— Не съм докоснал проклетото ти седло! — озъби се Мунтадир и се изправи. — Не може да настроиш половината град срещу себе си, а после да се учудваш, когато някой се опита да те саботира. — Лицето му се разкриви в нов пристъп на ярост. — И как смееш да ме обвиняваш в каквото и да било. Поне дузина пъти се опитах да ти кажа да ме оставиш на мира, а после ти ме нарече страхливец пред абба, при положение че всичко, което се опитвам, е да оправя бъркотията, която ти забърка!

— Опитвах се да защитя Зейнаб и за това ти ме унижи пред цялата арена! — Болка се надигна в гласа на Али. — Обиди Нахри, остави приятелите си да ме наричат крокодил… — Болеше дори да го изрече. — Господи, в това ли те е превърнал абба? Толкова отдавна ли го имитираш, че жестокостта е автоматичната ти реакция?

— Достатъчно, Ализейд — заяви Зейнаб, когато Мунтадир потръпна, сякаш Али го беше ударил. — Може ли Зейнаб да каже нещо, след като очевидно моето бъдеще е станало причина за тази най-нова караница?

— Извинявай — измърмори Али и млъкна.

— Благодаря — отвърна тя жлъчно, а после въздъхна и отметна воала, който беше носила пред Лубейд. В гърдите на Али се надигна вина. Сестра му изглеждаше изтощена, повече, отколкото я беше виждал някога. — Знам за Насир, Али. Не ми харесва, но не е нужно да се развихряш, преди дори да си говорил с мен. — Тя погледна към Мунтадир. — Какво каза абба?

— Че пристигал тази седмица — отвърна Мунтадир мрачно. — Каза ми да прекарам известно време с него и да разбера какво представлява.

Едно мускулче върху бузата на Зейнаб потръпна.

— Навярно можеш да осведомиш и мен.

— И това е всичко? — попита Али. — Това е всичко, което сте готови да направите?

Мунтадир го изгледа яростно.

— Ще ме извиниш, че не желая да приемам политически съвети от някой, който от пет години насам живее на село и който винаги казва каквото не трябва. — Лицето му се разкриви. — Мислиш ли, че искам да стана като него, Зейди? Имаш ли представа от какво бях принуден да се откажа аз? — Той закрачи напред-назад, сключил ръце зад главата си. — Девабад е истински барутен погреб и единственият начин, по който абба го възпира да не избухне, е, като го държи със здрава ръка. Като не оставя съмнение у никого, че ако изложат на опасност сигурността на града, излагат на опасност живота на всички, които обичат.

— Ала това не си ти, Диру — възрази Али. — Има и други начини да се управлява.

— Така ли? Може би трябва да опитаме по твоя начин? — Мунтадир се обърна към тях и погледът му се вряза в Али. — Защото според мен ти приличаш на абба повече, отколкото ти се иска да си признаеш. Но докато абба иска стабилност, ти искаш справедливост. Твоята версия на справедливост… дори ако трябва да ни я наложиш насила. И нека ти кажа нещо, малки братко… вече си ми напълно ясен. Радваш се на благоволението на немалко гневни хора с оръжия и поводи за недоволство в този град… и колко удобно, разполагаш с аяанлийците, готови на драго сърце да те подкрепят финансово.

— Аяанлийците — злъчно каза Зейнаб — са далеч по-нюансирани, отколкото ни смяташ, а тази срещу теб от месеци се мъчи да ви сдобри, идиоти такива. — Тя затвори очи и потърка слепоочията си. — А нещата в Девабад се влошаваха още преди Али да се върне, Диру. Знам, че не искаш да го видиш, но е така.

Мунтадир разпери ръце.

— И какво искаш да направя? Да съсипя един финансов съюз, от който се нуждаем, защото сестра ми ще бъде самотна? Да направя Ализейд мой кайд и с основание да изгубя всичките си поддръжници, защото съм поверил армията си на един фанатик? — В думите му имаше искрено отчаяние. — Кажи ми как да оправя това между нас, защото аз не виждам начин.

Али преглътна буцата, която беше заседнала в гърлото му.

— Проблемът не сме ние.

Поколеба се; мислите му препускаха. Студеното осъзнаване, което го беше заляло, след като беше научил от Фатумай какво бе сторил баща му с децата на „Танзим". Разговорът му с Нахри предишната нощ. Всички обвинения, които Мунтадир бе изложил. Всичко това водеше до едно заключение, което бе кристално ясно.

Той срещна очаквателните погледи на брат си и сестра си.

— Абба трябва да бъде свален.

Последва миг на безмълвен потрес, а после Зейнаб издаде задавен, ужасен звук, какъвто Али никога досега не бе чувал от устата на своята неизменно изискана сестра.

Мунтадир го зяпна, а после отпусна глава в ръцете си.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам, че намери начин да направиш този разговор още по-ужасен — изрече, като гласът му долиташе приглушен измежду пръстите му.

— Просто ме изслушайте — заговори Али бързо. — Той от години се е отклонил от правия път. Разбирам загрижеността му за стабилността на Девабад, но тази тактика да потиска всичко и всеки, който му се противопостави, не може да работи до безкрай. Не можеш да изградиш нещо върху пропукана основа.

— А сега говориш като поет — простена Мунтадир. — Наистина си си изгубил ума.

— Уморих се да гледам как умират невинни хора — заяви Али. — Уморих се да бъда съучастник в толкова много страдание. Девите, шафитите… знаеш ли, че е наредил да изгорят лодка, пълна с деца бежанци, просто за да екзекутира неколцина воини от „Танзим"? Че пренебрегна една заплаха за безопасността на Нахри, за която му съобщих, защото, както ми каза, тя започвала да става арогантна? — Хвърли поглед към Зейнаб, защото знаеше, че тя споделя поне някои от неговите възгледи. — Отиде твърде далеч. Не бива да е цар.

Върху лицето на Зейнаб имаше противоречиво изражение; тя си пое дълбоко дъх.

— В думите на Али има известна доза истина, Диру.

Мунтадир простена.

— О, Зейнаб, не и ти. — Прекоси стаята и зарови из един сандък; извади малка сребърна бутилка и я отвори. — Това алкохол ли е? Защото искам да бъда съвсем пиян, когато абба научи, че децата му кроят преврат в шибан килер.

— С това се полират оръжия — побърза да каже Али.

Зейнаб отиде при Мунтадир и бутна шишето от ръцете му, докато той все още се взираше преценяващо в него.

— Престани. Просто ни чуй за миг. Заедно, тримата може би притежаваме нужната подкрепа. Ако представим обединен фронт, на абба ще му бъде трудно да ни се противопостави. Ще се наложи да привлечем мнозинството от благородниците и почти всички в Цитаделата на своя страна, но подозирам, че онези, чиито сърца не са податливи, ще открият, че кесиите им са.

— Мислиш ли, че бихме могли да го направим? — попита Али. — Вече похарчихме доста за болницата.

— Малки братко, ще се изненадаш от това колко далеч можеш да стигнеш само с илюзията за богатство, дори ако изпълнението на обещанията ти отнеме повече време — отвърна Зейнаб надменно.

— Аяанлийско злато — подхвърли Мунтадир язвително. — Е, досещам се на кого ще се падне престолът.

— Не. — Идеи се оформяха в главата на Али, докато говореше. — Не знам кой би трябвало да управлява, нито как, ала бъдещето на Девабад трябва да бъде определяно и от други гласове, освен нашите. Може би повече от един глас. — Той замълча, мозъкът му препускаше. — Нахидите… те са имали съвет. Навярно бихме могли да опитаме нещо подобно.

— В Девабад има много гласове, които не са настроени особено благосклонно към нас, Али. Започнеш ли да поделяш властта ни с други, като нищо ще се озовем прогонени обратно в Ам Гезира.

— Достатъчно — скара се Мунтадир и на двамата; погледът му шареше наоколо. — Стига сте заговорничили. Ще си докарате смъртта, и то за нищо. Абба не може да бъде свален, освен ако не му бъде отнет печатът на Сулейман. Имате ли някаква представа как да го направите?

— Не — призна си Али. Не беше помислил за пръстена с печата. — Искам да кажа, той не го носи на ръката си. Предположих, че го държи заключен на сигурно място, или…

— В сърцето му е — каза Мунтадир направо.

Али зяпна. Подобно нещо и през ум не му беше минавало.

Зейнаб се съвзе първа.

— Сърцето му? Печатът е в сърцето му?

— Да. — Мунтадир местеше поглед между тях с мрачно изражение. — Разбирате ли? Печатът на Сулейман не може да бъде взет, освен ако не сте готови да убиете баща ни, за да го направите. Готови ли сте да платите подобна цена?

Али се опита да пропъди тази шокираща информация.

— Печатът на Сулейман не би трябвало да има значение. Не и за това. Да лишиш своите граждани от магията им, не е власт, която един политически лидер би трябвало да притежава. Целта на печата е била да помогне на Нахидите да лекуват събратята си и да се противопоставят на ифритите. И когато дойде време той да бъде предаден отново… онзи, комуто принадлежи пръстенът, не е в тази стая и вие много добре го знаете.

Ред беше на Зейнаб да простене. Стисна основата на носа си, а лицето й придоби изражение на безсилно раздразнение.

— Али…

Мунтадир махна грубо между тях.

— Сега вече вярваш ли ми? — попита той Зейнаб. — Казах ти, че е хлътнал по нея.

— Не съм хлътнал по нея!

Някой заблъска по вратата, а после я отвори рязко. Беше Лубейд.

— Али, емир Мунтадир! — каза той запъхтяно, подпирайки се на коленете си, докато се мъчеше да си поеме дъх. — Трябва да дойдете, бързо.

Али скочи на крака.

— Какво не е наред?

— Нападение над процесията на девите.