Царство от мед

23. Нахри

Али отвори рязко вратата на болницата, сграбчвайки първия, който му се изпречи на пътя.

— Бану Нахида! Къде е тя?

Окървавеният Паримал се сепна и едва не изпусна таблата с материали. Али побърза да го пусне.

Изражението на Паримал беше мрачно.

— В главната зала. Не е пострадала, но е наистина лошо, принце. Има много загинали.

Това Али вече знаеше. Двамата с Мунтадир се бяха втурнали към процесията, ала по улиците цареше хаос и когато най-сетне пристигнаха, научиха, че Нахри е в болницата и лекува пострадалите.

Мунтадир бе останал, за да помогне на Джамшид да въведе някакво подобие на ред, а Али се бе отправил към болницата, прекосявайки развалините на тържеството, превърнало се в клане, с нарастващо отчаяние. Мъртвите лежаха там, където бяха паднали, оцелелите все още покриваха телата им със савани. Али преброи поне петдесетима.

Една от жертвите, мрачно му каза Джамшид, вече беше отнесена тихомълком във Великия храм, безжизненото й тяло беше покрито с чадора на самата Бану Нахида. Името на Нисрийн беше проболо Али в сърцето, мащабите на извършеното днес насилие бяха почти невъобразими.

— Може ли да попитам… — Паримал беше приковал очи в него; изглеждаше така, сякаш се колебае и мъничко му се повдига. — Нападателите… откриха ли ги?

Али срещна погледа му, давайки си отлично сметка какво го пита. Същата ужасна молитва отекваше и в най-тъмната част от собственото му сърце.

— Били са Шафити — отвърна тихо. — До един.

Раменете на Паримал увиснаха, лицето му помръкна.

— О, не — прошепна. — Ужасно е, но се бях надявал…

— Знам. — Али се прокашля. — Къде е тя?

Паримал кимна наляво.

— Главната стая за прегледи.

Али забърза натам по коридорите, чието изграждане лично беше надзиравал. С нетърпение беше очаквал да види болницата в действие, ала, Господи… не по този начин.

Залата за прегледи беше претъпкана, стоте постели бяха заети, а върху вълнени одеяла на пода лежаха още пациенти. Почти всички бяха деви. Али зърна Нахри, приведена над едно момченце, което плачеше в прегръдките на майка си. В ръцете си Нахри държеше форцепс и като че ли вадеше парчета дървен шрапнел от кожата му. Али я видя как докосна лицето на момчето, преди да се изправи бавно; изтощение струеше от всяка гънка на тялото й. Тя се обърна.

В мига, в който очите й срещнаха неговите, лицето й посърна от скръб. Раздиран от болка, Али се втурна към нея. Нахри поклати глава, треперейки, изглеждаше така, сякаш беше повикала на помощ и последната си капчица сила, за да не се разплаче.

— Не мога — каза задавено. — Не тук.

Безмълвно, Али я улови за ръка. Тя не се възпротиви, оставяйки го да я изведе навън, в градината. Едва бяха затворили вратата и тя се разрида.

— Убиха Нисрийн — хлипаше. — Простреляха я, а аз не можах да сторя нищо. Не можах…

Али я взе в прегръдките си. Нахри заплака още по-силно и двамата се отпуснаха на земята.

— Тя ме научи на всичко — хълцаше Нахри между риданията си. — Всичко. А аз не можах да сторя нищичко, за да я спася. — Мощна тръпка разтърси тялото и до неговото. — Боеше се, Али. Видях го в очите й.

— Толкова съжалявам, Нахри — прошепна Али, неспособен да намери думи. — Толкова много съжалявам.

Не знаейки какво друго да направи, той просто я държеше в прегръдките си, а сълзите й попиваха в дишдашата му. До болка му се искаше да стори нещо, каквото и да е, за да оправи това поне малко.

Не беше сигурен колко дълго бяха стояли така, когато се разнесе призивът за следобедната молитва. Али затвори овлажнелите си очи, оставяйки гласа на мюезина да го залее и да укрепи малко духа му. Днешното нападение беше ужасно, ала все още пееха езана. Времето в Девабад не беше спряло и от тях зависеше да не допуснат тази трагедия да срине града.

Езанът като че ли накара Нахри да дойде на себе си. Пое си дълбока глътка въздух на пресекулки и се отдръпна, за да си избърше очите.

Взря се в ръцете си с напълно изгубен вид.

— Не знам какво да им кажа — промълви толкова на Али, колкото и на себе си. — Казах на хората си, че можем да имаме доверие на шафитите. А ето че току-що бяхме нападнати с човешки оръжия, с ромейски огън, докато празнувахме нашия празник в нашия град. — Гласът й беше глух. — Как бих могла да се наричам Бану Нахида, ако не съм в състояние да защитя хората си?

Али се протегна и улови брадичката й.

— Нахри, ти не си отговорна за това. По никакъв начин. Няколко изгубени души се възползваха от едно слабо място в сигурността ни, за което, ако трябва да бъдем честни, би трябвало да сме подготвени от деня, в който тези прокълнати оръжия за пръв път се появиха в града. Това няма нищо общо с опита ти за сближаване с шафитите, нито с позицията ти като Бану Нахида. Ти спаси животи — увери я той. — Чух какво си сторила, за да потушиш пожара. Мислиш ли, че някой друг, освен една Бану Нахида, би могъл да направи това?

Нахри като че ли не го чуваше, изгубена в какъвто и мрак да се беше спуснал над ума й.

— Това не бива да се повтаря — промълви тя. — Никога вече. — Изражението й внезапно стана сурово, очите й се впиха в неговите. — Жената, която те предупреди… къде е тя? Искам да говоря с нея.

Али поклати глава.

— Тя не знаеше нищо повече.

— Очевидно е знаела достатъчно! — Нахри се отскубна от него. — Ти може и да не си могъл да получиш повече информация от нея, но бас държа, че аз мога.

Отмъстителността в гласа й го разтърси.

— Тя не е зад това, Нахри. А и не бих могъл да я намеря, дори да искам.

— Тогава как се казва? Ще накарам моите хора да я намерят, ако ти не искаш да го направиш.

Али усети, че се вледенява. В този миг би сторил почти всичко, за да помогне на Нахри… но не и това. Прехапа устните си, мъчейки се да открие думи.

— Нахри, знам, че скърбиш…

— Знаеш! — Тя се оттласна от него. — Какво знаеш за скръбта? — Мокрите й очи припламнаха. — Кого си изгубил ти, Али? Кой е умрял в твоите ръце? Кого си умолявал да се върне, да те погледне поне още един последен път? — Тя се изправи на крака с усилие. — Кръвта на девите се лее, кръвта на шафитите се лее, а гезирците просто си стоят. На сигурно място в пустините си далече от тук, на сигурно място в палата тук.

Али отвори уста и отново я затвори, ала това не беше обвинение, против което би могъл да възрази.

— Нахри, моля те. Ние… ние ще оправим това.

— Ами ако не можем? — Гласът й се прекърши от изтощение. — Ами ако Девабад е развален отвътре по начин, по който не може да бъде поправен?

Али поклати глава.

— Отказвам да го повярвам.

Нахри просто се взираше в него. Гневът си беше отишъл, заменен от съжаление, от което Али се почувства още по-зле.

— Върви си, Ализейд. Махни се от това ужасно място, докато все още можеш. — Горчивина разкриви чертите й. — Знам, че аз бих го направила. — Тя се обърна към вратата. — Трябва да се връщам при пациентите си.

— Нахри, почакай! — Али скочи на крака, отчаян. — Моля те. Ще поправя това. Кълна се в Бога.

Нахри мина покрай него.

— Не можеш да поправиш това. — Тя отвори рязко вратата. — Върви си в Ам Гезира.

Когато Али си тръгна от болницата, Лубейд и Акиса го чакаха отвън.

Лубейд го погледна само за миг и сграбчи ръката му.

— Тя добре ли е?

Устата на Али беше пресъхнала.

— Жива е.

Върви си в Ам Гезира. Внезапно, в миг на слабост, на Али му се прииска да стори именно това. Би било лесно. В града цареше хаос; тримата можеха да се измъкнат за миг. Баща му не можеше да го упреква — нали сам му беше казал да си тръгне — и вероятно тайничко щеше да изпита облекчение, че няма да е нужно да принуди сина си да се подчини на желанията му. Можеше да бъде в Бир Набат само след няколко седмици, далече от Девабад с неговите постоянни кръвопролития и болка.

Али разтърка очите си. Шафитският лагер пред него привлече погледа му. Беше построен наново — и разширен — след нападението и там сега цареше оживление, притеснени работници влизаха и излизаха от болницата.

Вцепеняващ страх се промъкна в сърцето му. Девите вече бяха нападнали това място веднъж, избивайки двайсет души заради смъртта на един-единствен мъж.

Какво ли щяха да причинят на шафитите заради посяната днес гибел?

Ще се вдигнат на война. Това беше постоянната тревога на баща му, знаеше Али. Девите и шафитите съставляваха по-голямата част от жителите на Девабад, превъзхождайки числено останалите джинове, и Царската стража може би нямаше да успее да ги спре. Гасан може би дори нямаше да ги остави да се опитат да ги спрат; Царската стража щеше да бъде изпратена, за да охранява останалите квартали, да пази чистокръвните племена на джиновете, докато „огнепоклонниците" и „мръснокръвните" водеха последната си битка.

Ала първият му инстинкт ще бъде да спре това. Да смаже брутално всичко, което би могло да ескалира.

Вратата се отвори отново и Суба се присъедини към тях, поемайки си дълбоко дъх.

— Не мислех, че някога ще видя нещо по-ужасно от нападението над лагера — призна си вместо поздрав. — Не мога да си представя какви демони са планирали подобно нещо. Да нападнеш парад, пълен с деца…

Самите те преди няколко години са били деца. Али беше сигурен, че станалото днес водеше до „Танзим". Неколцината изгубени души, които бяха видели как убиват техния шейх, как опожаряват тяхното сиропиталище и как осиновените им братя и сестри умират в девабадското езеро, както му беше казала сестра Фатумай.

— Мисля, че засега оцелелите са извън опасност — продължи Суба; изражението й бе угрижено. — Ще ми се да бях там — промълви тихо. — Лейди Нисрийн… вероятно бих могла да извадя куршума.

— Моля те, недей да го казваш на Нахри — бързо се обади Али.

Суба поклати глава.

— Виждам, че вече започва да си го мисли. Когато загубиш пациент по този начин, никога не преставаш да се чудиш какво би могъл да направиш различно. А когато това е някой, когото обичаш…

Али потръпна.

— Ще останеш ли с нея? — помоли. — С Нахри?

— Къде отивате?

Али се поколеба.

— В Цитаделата — реши най-сетне. Не беше добре дошъл в болницата, а нямаше доверие на баща си да не го хвърли зад решетките, ако се върнеше в палата. — Искам да видя какво бихме могли да сторим, за да попречим на хората да се хванат за гушите, докато се опитваме да открием кой е отговорен за това.

Акиса присви очи.

— Имаш ли право да влизаш в Цитаделата?

Али си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че ни предстои да открием точно колко съм популярен сред Царската стража.

Войниците на портата не му попречиха да влезе; всъщност по лицата на неколцина се изписа неприкрито облекчение.

— Принц Ализейд — поздрави го първият мъж. — Мир вам.

— И на теб мир — отвърна Али. — Кайдът тук ли е?

Мъжът поклати глава.

— Изпуснахте го. Току-що тръгна към палата. — Той замълча за миг. — Изглеждаше разстроен. Изхвърча оттук заедно с няколко от най-висшите офицери.

Стомахът на Али се сви; не знаеше какво да мисли за това. Кимна и продължи напред, навлизайки в сърцето на Цитаделата, място, което в много отношения му беше по-истински дом, отколкото палатът. Кулата му се извисяваше гордо, грейнала под лъчите на залязващото слънце.

Близо до входа групичка гезирски офицери спореха шумно над един разгънат свитък. Али познаваше всичките, особено Дауд, офицера, който при пристигането му в Девабад му беше благодарил така сърдечно за помощта, която Али беше оказал на родното му село.

— Принц Ализейд, слава на Бога — каза Дауд, когато го зърна.

Али се приближи предпазливо, давайки знак на Лубейд и Акиса да останат назад. Сега беше тук като войник, не цивилен гражданин от далечните земи на Ам Гезира.

— Кайдът е отишъл в палата?

Дауд кимна.

— Получихме заповед от царя, която го обезпокои.

— Каква заповед? — попита Али, обзет от мигновена тревога.

Отговори му Баргаш, един от по-гръмогласните и дръзки капитани:

— Иска да сравним със земята квартала, в който стана нападението. Не е нужно. Намерихме шафитите, които са живели в апартамента, откъдето беше извършено нападението, с прерязани гърла. Нападателите явно са ги убили. Самите те също са мъртви! Заповядват ни да изколим стотици шафити без никаква причина, освен…

— Достатъчно — прекъсна го Абу Нувас. — Когато си се присъединил към Стражата, си дал клетва да се подчиняваш на царя.

— Не точно в това се е заклел — поправи го Али. — Дал е клетва да служи на Бог и на сигурността на хората си. Шафитите също са едни от нас.

Абу Нувас го изгледа с раздразнение.

— При цялото ми уважение, принц Ализейд, вие нямате никаква власт тук. Дори не би трябвало да бъдете тук. Бих могъл да наредя да ви съпроводят до палата, ако желаете.

Заплахата беше неприкрита и Али видя как доста от мъжете настръхнаха… макар че неприязнените им погледи не бяха за него.

Поколеба се за миг. Видя Мунтадир и Зейнаб. Баща си.

Видя Бир Набат и живота, който би могъл да води.

Господи, прости ми. Господи, води ме.

— Много съжалявам, Абу Нувас — тихо каза той, докато отпускаше ръка върху ханджара си. — Само че няма да се върна в палата.

Удари другия мъж по черепа с дръжката на ханджара.

Абу Нувас се свлече в безсъзнание на земята. Двама от офицерите мигновено посегнаха към зулфикарите си, ала останалите офицери и неколцина редници се втурнаха и ги обезвредиха.

— Моля ви, уверете се, че е добре — каза Али, говорейки спокойно.

Вдигна свитъка от земята и очите му пробягаха по мерзката заповед, под която ясно се виждаше подписът на баща му.

Свитъкът избухна в пламъци в ръката му и Али го пусна на земята.

Погледът му се плъзна по изумените лица наоколо.

— Не се присъединих към Царската стража, за да убивам невинни хора — заяви той. — А предците ни определено не са дошли в Девабад, за да сриват шафитски домове със земята, докато вътре спят деца. — Гласът му се извиси.

— Ние опазваме мира, ясно ли е? Единствено това се случва сега.

За миг между мъжете настъпи колебание. Сърцето на Али заби учестено. Акиса посегна към оръжието си…

А после Дауд кимна и отдаде чест по гезирски.

— Вашият принц издаде заповед — заяви той. — Строй се!

Войниците във вътрешния двор първоначално бавно, но после с бързината, с която биха го сторили, ако се подчиняваха на заповедта на Уаджид, заеха местата си.

Дауд се поклони.

— Какво искаш да направим?

— Трябва да осигурим охрана за Шафитския квартал. Няма да допусна никой да потърси отмъщение тази нощ. Портите към майдана ще трябва да бъдат затворени и подсилени… и то бързо. Освен това трябва да изпратя съобщение на царя.

И на брат си и сестра си, добави мълчаливо, молейки се да бе постигнал повече напредък, отколкото си мислеше, докато спореше с тях в онзи склад.

— Ами Гезирският квартал? — попита Дауд. — Никакви порти не ни делят от шафитите.

— Знам. — Али си пое дълбоко, дъх, обмисляйки възможностите пред себе си; внезапно му се прииска със Зейнаб да бяха заговорничили малко повече. Пръстите му си играеха с молитвената броеница на кръста му. На чия подкрепа би могъл да разчита?

Пръстите му застинаха върху зърната на броеницата.

— Искам да ми доведете всички гезирски мюезини, които успеете да намерите.