Царство от мед

17. Али

Али оглеждаше стаята, където щеше да бъде кабинетът на Нахри, с мълчаливо одобрение. Завършеното място за сядане на прозореца беше поставено в уютната ниша с изглед към улицата и той се отпусна върху тапицираната пейка, доволен от това колко е удобна. В нишата имаше полици, които можеше да бъдат достигнати с лекота — мястото щеше да бъде съвършено за четене.

Надявам се да й хареса. Погледът му се насочи отвъд стаята, отвъд балкона, който се издигаше над вътрешния двор на болницата. Шумът на строителни работи — последните фази — достигаше до ушите му. Надявам се тази болница да си струва цената, която платихме за нея.

Въздъхна и се обърна, за да надзърне през дървените решетки с изглед към улицата под тях. Беше толкова близо, колкото изобщо можеше да стигне до бавно възстановяващия се работнически лагер на шафитите — баща му ясно беше дал да се разбере, че лично ще удвои броя на жертвите от нападението, ако Али дори само отвореше уста.

Откъм вратата се разнесе почукване, последвано от гласа на Лубейд.

— Може ли да вляза? Или се нуждаеш от минутка?

Али направи физиономия.

— Влез. — Извърна се от прозореца. — Хей, не с лулата — скара му се и изпъди другия мъж обратно навън, размахвайки ръце, за да разсее отвратителния пушек. — Ще умиришеш цялото място!

Очите на Лубейд блещукаха развеселено.

— Колко закрилнически си настроен само към светилището на малката си Нахида.

— Настроен съм закрилнически към всичко тук — сопна се Али, неспособен да сдържи отбранителната разпаленост в гласа си. Знаейки, че Лубейд става безпощаден, когато усети слабост, Али побърза да смени темата: — Така или иначе, не бива да пушиш в болницата. Доктор Сен каза, че ако те хване още веднъж с лула, ще те изхвърли.

Лубейд всмукна от лулата.

— Какво е животът без малко риск? — Той кимна към стълбището. — Ела. Акиса се върна от палата и те чака.

Али го последва навън, отвръщайки на селямите и кимванията на работниците, докато вървяха през болничния комплекс. Негов дом и затвор през последните два месеца, болницата на практика беше завършена. Прислужници се готвеха за утрешната церемония по откриването, разстилаха бродирани копринени килими и измагьосваха деликатни реещи се фенери. Неколцина музиканти бяха пристигнали, за да репетират, и равномерният ритъм на тарамбука отекваше из вътрешния двор.

Али зърна Разу и Елашия, седнали в люлка в дълбоката сянка на един зелен лимон. Разу тъкмо слагаше един от копринените бели цветове на дървото зад ухото на Елашия, а винаги мълчаливата сахрейнска жена й се усмихваше.

Сигурно е хубаво да имаш толкова близко приятелство, помисли си. Разбира се, той имаше Лубейд и Акиса и те му бяха по-лоялни и истински приятели, отколкото заслужаваше. Но дори тях трябваше да държи на една ръка разстояние; многобройните му тайни бяха прекалено опасни, за да ги разкрие напълно.

Акиса го чакаше в сенките на голямото преддверие, облечена в простички одежди, плитките й бяха вдигнати и прибрани под тюрбан.

— Изглеждаш ужасно — поздрави го тя безцеремонно.

— Заради очите е — съгласи се Лубейд. — И тромавата походка. Ако беше малко по-хърбав, от него щеше да излезе наистина убедителен гул.

Али ги изгледа гневно. Покрай кошмарите си и усилията да завършат болницата почти не спеше и беше наясно, че това си личи във външния му вид.

— И аз се радвам да те видя, Акиса. Как са нещата в палата?

— Добре. — Акиса скръсти ръце и се облегна на стената. — Сестра ти праща поздрави.

Сърцето на Али се сви. Последния път, когато бе видял Зейнаб, бе принуден да й съобщи, че майка им ще бъде изпратена в изгнание незабавно. Въпреки че Хатсет бе запазила мрачно спокойствие, заръчвайки им да бъдат силни (и че ще се върне въпреки заповедите на Гасан), Зейнаб бе рухнала пред него за пръв път в живота му. „Защо просто не го послуша? — ридаеше тя. — Защо не можа поне веднъж да си държиш езика зад зъбите? "

Али преглътна буцата, заседнала в гърлото му.

— Тя добре ли е?

— Не — отвърна Акиса рязко. — Но ще се справи и е по-силна, отколкото я смяташ.

Али потръпна при укора й, надявайки се, че е права.

— И нямаше проблем да влезеш и да излезеш от харема? Тревожа се, че се излагаш на опасност.

Акиса се изсмя.

— Ни най-малко. Понякога може и да го забравяш, но аз съм жена. Харемът съществува, за да държи настрани непознати опасни мъже; стражите не ми обръщат никакво внимание. — Тя погали дръжката на ханджара си. — Не го изтъквам достатъчно често, но твоят пол може да бъде забележително глупав. — А после лицето й изгуби развеселеното си изражение. — Никакъв късмет с лечебницата обаче.

— Все още ли я охраняват? — попита Али.

— Денонощно, от две дузини от най-верните воини на баща ти.

Две дузини мъже? Заля го вълна от сковаващ страх — негов постоянен спътник от нападението насам. Тревожеше се за Нахри повече, отколкото за себе си; въпреки обтегнатите им отношения, Али подозираше, че баща му все още не беше готов да екзекутира собствения си син. Само че с Нахри не го свързваше кръвна връзка, а Али никога не беше виждал който и да било да предизвиква публично Гасан по начина, по който го бе направила тя в развалините на шафитския лагер. Спомняше си я съвсем ясно — дребничка в сравнение с баща му, изтощена и покрита с пепел, ала непокорна; горещина разтърсваше въздуха, когато говореше, каменната улица потреперваше от магия.

Беше една от най-храбрите постъпки, която Али бе виждал някога. И това го смразяваше от страх, защото прекрасно знаеше как се оправя баща му със заплахите.

Обърна се и закрачи напред-назад. Подлудяваше го да бъде затворен тук, откъснат от сестра си и Нахри. Тънък слой влага изби по гърба му и той потрепери. Когато към падналия дъжд се добавеха бушуващите му емоции, на Али му беше трудно да удържа уменията си с водата.

Погледът му машинално се насочи към коридора, водещ към стаята на Иса. По настояване на Хатсет аяанлийският учен бе останал тук, за да продължи да проучва „проблема" на Али. Али обаче не хранеше особени надежди. Липсваше му умението на майка му да се разбира с капризния старец и последния път, когато се бе опитал да провери докъде е стигнал, го бе заварил насред кръг от пергаменти, които оформяха семейно дърво, включващо като че ли всеки, дори най-далечно свързан с Али. Беше попитал нетърпеливо какво общо, в името на Бога, имат предшествениците му с това да махнат маридите от главата му, в отговор на което Иса беше метнал един глобус по главата му, предлагайки грубо да опитат по този начин.

Върху тях падна сянка — очертанията на едър мъж, пристъпил в лъча светлина, който идваше от градината.

— Принц Ализейд — избоботи нисък глас. — Вярвам, че баща ви ясно даде да се разбере какви са заповедите му.

Али се намръщи и като се обърна, впи яростен поглед в Абу Нувас, високопоставения гезирски офицер, изпратен да го „надзирава".

— Не се опитвам да избягам — отвърна язвително. — Несъмнено не ми е забранено да стоя близо до входа.

Абу Нувас го изгледа навъсено.

— Една жена ви търси в източното крило.

— Каза ли ти името си? Това място е пълно с хора.

— Не съм ви секретар — изсумтя Абу Нувас. — Някаква шафитска бабичка.

Офицерът се извърна, без да добави нищо повече.

— О, не бъди груб — каза Лубейд, когато Али направи физиономия. — Просто изпълнява заповедите на баща ти. — Той издуха облаче дим. — Пък и на мен ми е доста симпатичен. Преди няколко седмици се напихме заедно. Той е отличен поет.

Али зяпна.

— Абу Нувас е поет?

— О, да. Прекрасни скандални творения. Биха те възмутили до дъното на душата ти.

Акиса поклати глава.

— Има ли някой в този град, с когото не си се сприятелил? Последния път, когато бяхме в Цитаделата, големи мъже воини се караха кой да те изведе на обяд.

— Изисканата компания на емира отказва да има каквото и да било общо с мен — отвърна Лубейд. — Смятат ме за варварин. Ала обикновените гезирци, войниците… — Той се ухили. — Всички обичат онзи, който умее да разказва истории.

Али разтърка слепоочията си. Повечето от „историите“ на Лубейд целяха да надуят репутацията на Али. Той мразеше това, но когато го помолеше да престане, приятелят му само удвояваше усилията си.

— Ще отида да видя какво иска тази жена.

Източното крило беше сравнително тихо, когато Али се появи — имаше само двама работници, които лепяха плочки на последния участък от стената, както и дребничка възрастна жена с избелял шал на цветя, която стоеше близо до перилата с изглед към градината, подпирайки се тежко на бастун. Предполагайки, че именно това е жената, за която Абу Нувас му беше съобщил, Али се приближи до нея. Може би тя наистина беше нечия баба; не за пръв път възрастни роднини идваха да търсят работа за някой непрокопсан младеж.

— Мир вам — поздрави Али, докато се приближаваше. — С какво мога…

Жената се обърна и Али млъкна рязко.

— Братко Ализейд… — Познатите кафяви очи на сестра Фатумай, някога горда лидерка на „Танзим", се впиха в него, остри като ножове и искрящи от гняв. — Много време мина.

— Съжалявам да чуя, че имате проблеми с доставките на материали — каза Али на висок глас, докато отвеждаше сестра Фатумай настрани от любопитните работници, към една стая, пълна с чисти чаршафи. Почти се впечатли, че съумя да излъже, като се имаше предвид колко бе разтърсен, ала знаейки, че мястото гъмжи от шпиони на баща му, нямаше друг избор. — Да видим дали ще успеем да намерим нещо…

Въведе сестра Фатумай в стаята и след като се увери, че са сами, затвори вратата и прошепна заклинание за заключване. Върху един от рафтовете имаше наполовина пълна маслена лампа и той побърза да я запали. Пламъчето запълзя по фитила, хвърляйки слаба светлина в малката стаичка.

Али се обърна към лидерката на „Танзим", дишайки тежко.

— С-сестро Фатумай — заекна. — Аз… толкова съжалявам. Когато научих какво се е случило с Рашид… и видях джамията на шейх Анас… предположих, че…

— Че съм мъртва? — довърши Фатумай. — Логично предположение; баща ти определено стори всичко по силите си. И ако трябва да съм откровена, аз си помислих същото за теб, когато отпътува за Ам Гезира. Предположих, че е просто история, целяща да прикрие истината за екзекуцията ти.

— Не си далече от истината. — Той преглътна. — А сиропиталището?

— Няма го. Опитахме да се евакуираме, когато Рашид беше арестуван, ала войниците на Царската стража настигнаха последната група. Продадоха най-малките за слуги, а останалите екзекутираха. — Погледът на Фатумай стана студен. — Племенницата ми беше една от онези, които убиха. Може би си я спомняш — добави, а гласът й бе пропит с обвинение. — Направи ти чай, когато ти ни посети.

Али се подпря на стената, трудно му беше да диша.

— Господи… толкова съжалявам, сестро.

— Аз също — тихо каза Фатумай. — Тя беше добра жена. Беше сгодена за Рашид — добави и на свой ред също се облегна на стената. — Навярно е мъничка утеха, че двамата влязоха в Рая заедно като мъченици.

Али се взираше в земята, засрамен.

Фатумай явно го забеляза, защото попита:

— Нима подобни приказки те смущават сега? Някога ти беше един от най-набожните ученици на шейх Анас, но знам, че вярата е дреха, обличана съвсем небрежно от онези, които живеят в палата.

— Не съм изгубил вярата си.

Али изрече думите тихичко, ала в тях имаше предизвикателство. Беше се срещнал със сестра Фатумай само веднъж — след като Рашид, друг от членовете на „Танзим", го беше подмамил да посети скривалището им — едно сиропиталище в Тохаристанския квартал. Беше посещение, целящо да накара богатия принц да се почувства виновен и да им отпусне средства, обиколка, предвидена да му покаже болни и гладни сираци… но не и оръжията, за които, както бе научил, отиваха част от парите му. Али никога повече не бе стъпил там; употребата на насилие от страна на „Танзим" — вероятно срещу невинни жители на града — бе граница, която Али отказваше да престъпи.

Той смени темата.

— Искаш ли да седнеш? Да ти предложа нещо за пиене?

— Не съм дошла, за да се радвам на гезирското гостоприемство, принц Ализейд.

Тя пристъпи от крак на крак. Под уморения външен вид и сребърната коса Фатумай беше изкована от стомана и това го обуздаваше толкова, колкото го и притесняваше. „Танзим" имаше душа. Бяха спасявали и подслонявали шафитски деца, слагали бяха книги в ръцете и хляб в устите. Али нито за миг не се съмняваше, че са вярващи, също толкова богобоязливи, колкото беше и той.

Не се съмняваше също така, че ръцете на доста от тях бяха изцапани с кръв.

— Но останалите деца са на сигурно място, нали?

От Фатумай се изтръгна суров смях.

— Наистина не познаваш баща си, нали?

Али едва се насили да зададе въпроса:

— Какво искаш да кажеш?

— Мислиш ли, че за Гасан имаше някакво значение това, че някои от тях бяха деца? — Фатумай цъкна с език. — О, не, братко Ализейд. Ние бяхме опасност. Заплаха, която трябваше да бъде издирена и изтребена. Влязохме в дома му и откраднахме сърцето на най-малкия му син, така че той изпрати войниците си да опустошат Квартала на шафитите, докато ни издирват. Докато издирваха всеки, свързан с нас, роднини, съседи, приятели, избиха десетки. Толкова бяхме отчаяни, че се опитахме да избягаме от Девабад.

— Да избягате от Девабад? Успели сте да наемете трафикант на хора?

— Едва ли бих използвала думата „наемам". — В гласа й имаше убийствена окончателност. — Не че имаше някакво значение. Аз останах тук с онези, които бяха твърде малки, за да предприемат подобно пътуване, както и онези, в чиито вени течеше твърде много магическа кръв, за да успеят да минат за обикновени хора в света на човеците. — Гласът й потрепери. — Останалите… целунах ги по челата, избърсах сълзите им… и гледах как огнените птици на баща ти изгориха лодката.

Али се олюля.

— Какво?

— Бих предпочела да не го изричам отново, ако нямаш нищо против — заяви Фатумай. — Да слушам писъците им, докато езерото ги раздираше, бе достатъчно лошо. Предполагам, баща ти бе решил, че си заслужават, за да се разправи с шепата войници на „Танзим", които бяха с тях.

Али седна рязко. Това бе по-силно от него. Знаеше, че баща му е извършил някои ужасни неща, но да потопи кораб с деца бежанци, които се опитват да избягат, бе нечувано зло. Нямаше значение кого бе преследвал Гасан.

Не бива да е цар. Безцеремонната предателска мисъл изригна в главата му в миг на ужасяваща яснота. Изведнъж му се стори толкова просто, предаността и сложната обич към баща си, с които Али се бореше толкова отдавна, бяха прерязани така, както някой би срязал опънато въже.

Фатумай пристъпи по-навътре в стаята, без да си дава сметка за болката му, или пък просто — и с основание — не я беше грижа за принца, който преживяваше душевен срив на пода. Тя прокара ръце по подредените чаршафи.

— Това място изглежда така организирано, пълно с живот — отбеляза. — Свършил си невероятна работа. Каква ирония само, че то се случи тук.

Думите й в миг го изтръгнаха от мислите му.

— Какво искаш да кажеш?

Фатумай го погледна.

— О, хайде, братко, да не се преструваме. Сигурна съм, че знаеш какво са правили някога с шафитите в тази така наречена болница. Онзи, на когото си кръстен, със сигурност е знаел, макар че то отсъства от песните, които се пеят за славните му подвизи. — Тя сви рамене. — Предполагам, че е трудно да се намери кой знае каква слава в разказите за чуми и разплата.

Думите й бяха прекалено точни, за да бъдат грешка.

— Кой ти е казал? — попита Али със запъване.

— Анас, разбира се. Да не мислиш, че си единственият, който се рови из древните ръкописи? — Тя впи поглед в него. — Според него беше история, която би трябвало да се разгласи навсякъде.

Али затвори очи, стиснал ръце в юмруци.

— Тя принадлежи на миналото, сестро.

— Принадлежи на настоящето — отвърна Фатумай остро. — Тя е предупреждение за това на какво са способни девите. На какво е способна твоята Нахида.

Али отвори рязко очи.

— На какво сме способни всички. Не девите убиха децата ти в езерото. И не те са изгорили това място до основи преди четиринайсет века, избивайки всички в него.

Фатумай не откъсваше очи от него.

— И защо, братко? Кажи ми защо гезирците и шафитите изпепелили това място с такава ярост?

Али не бе в състояние да извърне поглед, ала не бе в състояние и да не отговори.

— Защото Нахидите правели опити върху шафити тук — призна тихичко.

— Не просто опити — поправи го Фатумай. — Създали отрова. Чума, която можело да бъде смесвана с боя. Боя, която да бъде сложена къде точно, мой приятелю воин?

— Върху ножници — отвърна Али тихо, усещайки, че му се повдига. — Върху ножниците на войниците им.

— На гезирските им войници — уточни Фатумай. — Нека сме наясно за това. Защото това е единственото, за което племето ти го бивало според Съвета на Нахидите. Да се биете и… е, нека не използваме невъзпитаната дума и го наречем да правите още войници, които да попълват редиците. — Тя срещна каменния поглед на Али. — Само че чумата не била предназначена да убива чистокръвните, които носели ножниците, нали?

В шепите на Али отново започваше да се събира вода.

— Не — прошепна. — Не била.

— Точно така, тя нямала никакъв ефект върху войниците. — В гласа на сестра Фатумай се прокраднаха свирепи нотки. — Те се отправили щастливо към домовете си в Ам Гезира, онази дръзка, неспокойна малка земя. Земя, пълна с твърде много Шафити, които имали твърде много роднини джинове, които да ги потулят в пустинята, когато служители на девите дойдели, за да ги завлекат в Девабад. — Тя наклони глава на една страна. — Зейди ал Кахтани имал шафитско семейство, нали? Първото му семейство.

Гласът на Али беше задавен.

— Да.

— И какво се случило, когато той се завърнал у дома в отпуск? Когато оставил децата си да си поиграят с меча му? Когато откачил ножницата от кръста си и докоснал обичната си жена, която не бил виждал от месеци?

— На сутринта се събудил до мъртвите им тела.

Погледът на Али се стрелна неволно към дръжката на собствения му меч. Беше прочел за съдбата им в една сложена на погрешно място биография и в продължение на седмици бе имал кошмари. Да видиш хората, които обичаш най-много, убити от зараза, която ти си донесъл, без да знаеш… Това бе нещо, от което един мъж можеше да изгуби ума си. Можеше да го накара да се върне в своя гарнизон и да забие ханджар в гърлото на командира си дев. Да оглави бунт, който да промени света им и да ги съюзи с маридите против огненокръвните си събратя.

И навярно в тъмната тишина на душата си съзнателно да позволи клането на една болница.

Фатумай го гледаше изпитателно.

— Не си казал никому за това, нали? Боиш се, че шафитските ти приятели ще изгонят твоята Бану Нахида, и то с основание?

Думите й го жегнаха… ала не това беше причината. Вълнението в гласа на Нахри, предпазливият интерес, който бе видял у Суба при онова тяхно първо посещение… Сърце не му бе дало да разруши всичко това. И за какво? За да посочи за кой ли път зверствата, които събратята им бяха извършили преди векове?

— Не, не се боях. Бях уморен. — Гласът му се прекърши. — Уморен съм от това всички в този град да се хранят с отмъщение. Уморих се да учим децата си да мразят и да се страхуват от други деца, защото родителите им са ни врагове. И се уморих до смърт от това да се държа така, сякаш единственият начин да спасим събратята си е, като смажем всички, които биха могли да ни се противопоставят, сякаш враговете ни няма да ни отвърнат със същото в мига, в който нещата се обърнат.

Фатумай се изпъна.

— Дръзки думи за сина на един тиранин.

Али поклати глава.

— Какво искаш от мен?

Тя му се усмихна тъжно.

— Нищо, принц Ализейд. При цялото ми уважение, всичко, което е нужно, за да ме накара да ти вярвам отново, е да видя баща ти загинал от твоята ръка. Дотук бях с политическите игри на този град. Останаха ми десет деца, които разчитат на мен. Няма да ги изложа на опасност.

— Тогава защо си тук?

Фатумай докосна един поднос с инструменти.

— Дойдох, за да предам едно предупреждение.

Али настръхна.

— Какво предупреждение?

— Малката ти реч за отмъщение, Ализейд. Има Шафити, които не копнеят да работят в твоята болница, такива, които биха накарали членовете на „Танзим" да приличат на поддръжници на девите. Хора, чийто гняв би могъл да повали този град на колене и които никога няма да простят на една Нахида за миналото, колкото и шафити да излекува тя. Изгубих няколко от по-големите си деца, защото те се присъединиха към тях. Гледат как приятелите им умират в езерото, как продават съседите им на онази тръжна платформа и не искат нищо друго, освен да видят как вие, така наречените чистокръвни, страдате. И твоята Нахида би трябвало да се страхува от тях.

Али скочи на крака, но Фатумай вдигна ръка.

— Носят се слухове за нападение по време на Навастем — обясни тя. — Няма да ти разкрия от кого го чух, така че не ме питай.

— Какво нападение? — попита Али в ужас.

— Не знам. Просто слух, и то доста слаб. Предавам го единствено защото мисълта за онова, което девите и Царската стража ще ни причинят в отмъщение, ме изпълва с ужас.

Сестра Фатумай се обърна да си върви, потропвайки с бастуна си по каменния под.

— Сестро, почакай. Моля те!

Тя вече отваряше вратата.

— Това е всичко, което знам, Ализейд ал Кахтани. Прави с него каквото намериш за добре.

Али замълча за миг, стотици отговори трептяха върху устните му.

Онзи, който си проправи път навън, изненада и него.

— Момиченцето, което спасихме. Онова от таверната на Туран. То добре ли е?

Студената скръб в очите на Фатумай му каза истината още преди да бе изрекла думите.

— То бе в лодката, която баща ти изгори.

Беше паднала нощ, небето в прозореца зад Гасан имаше сребърно-пурпурния цвят на полумрак, натежало от мъглата на топлия дъжд, който бе валял през деня. Али беше кръстосвал двора на болницата, докато едва не бе пробил дупки в земята, преди да осъзнае, че колкото и да не иска да се види с баща си, сигурността за Навастем бе в неговите ръце.

Гасан не изглеждаше убеден.

— Нападение по време на Навастем? Кой ти каза това?

— Един приятел — отвърна Али. — Някой, когото няма да съм в състояние да открия отново. Освен това не знаеше нищо повече.

Гасан въздъхна.

— Ще предам притесненията ти на Уаджид.

Али го зяпна.

— Това е всичко?

Баща му разпери ръце.

— Какво повече очакваш да направя? Знаеш ли колко много неясни заплахи получаваме за девите? За Нахри? Особено след нападението над работническия ти лагер?

— В такъв случай увеличи охраната й. Отмени процесията. Отмени всичко, което може да я изложи на опасност!

Гасан поклати глава.

— Няма да отменя никое от тържествата на девите заради теб. Каве ще ми проглуши ушите. — По лицето му пробяга леко враждебно изражение. — Освен това… напоследък Нахри като че ли има прекалено високо мнение за себе си. Защо да защитавам някой, който ми се опълчва толкова отявлено?

— Защото това е твой дълг! — отвърна Али, ужасен. — Ти си нейният цар. Нейният свекър.

Гасан изсумтя презрително.

— Като се има предвид в какво състояние е бракът им, едва ли бих могъл да се нарека такъв.

Али не можеше да повярва на ушите си.

— Тя е жена, която живее под покрива ни. Закрилата й е част от най-висшия ни дълг, най-свещения ни…

— И аз ще говоря с Уаджид — прекъсна го Гасан с тон, който ясно даваше да се разбере, че разговорът е приключил. Изправи се и отиде до прозореца. — Но по отношение на един друг въпрос идваш тъкмо навреме. Болницата е готова за церемонията по откриването й утре?

— Да. — Али не си направи труда да прикрие жлъчните нотки в гласа си. — Мога да се явя в тъмницата след края й, ако така желаеш.

Гасан взе калъф от червено кадифе, който почиваше до прозореца.

— Не там ще те изпратя, Ализейд.

В гласа му имаше мрачна решимост, от която Али в миг настръхна.

— Къде ме изпращаш?

Гасан отвори калъфа, взирайки се в онова, което се намираше вътре.

— Накарах да изработят това за теб — тихо каза той. — Когато ти се върна в Девабад. Надявах се, дори се молих да открием начин да преодолеем всичко това заедно, като семейство.

Той извади великолепно парче боядисана коприна, синьо, лилаво и златно се преплитаха върху искрящата й повърхност.

Тюрбан. Царски тюрбан, като онзи, който носеше Мунтадир. Дъхът на Али секна.

Гасан прокара пръсти по коприната.

— Исках да те видя с него по време на Навастем. Исках… толкова исках отново да бъдеш до мен.

Да бъдеш до мен. Али трябваше да положи усилие да запази лицето си безизразно. Защото за пръв път в живота му тези простички думи, това напомняне за дълга му като гезирски син, предложението да заеме една от най-привилегированите и сигурни позиции в техния свят… го изпълваха с неподправено отвращение.

Когато най-сетне проговори, гласът му потрепваше.

— Какво възнамеряваш да сториш с мен, абба?

Гасан срещна погледа му; в сивите му очи бушуваше буря от емоции.

— Не знам, Ализейд. Разкъсвам се почти поравно между това да те обявя за свой емир и да наредя да те екзекутират. — Очите на Али се разшириха, а баща му продължи: — Да. Повече от способен си за този пост. Вярно, че не те бива особено в дипломацията, но притежаваш по-задълбочени познания във военните дела и икономиката на града, отколкото брат ти ще притежава някога. — Той отпусна тюрбана. — Освен това си най-безразсъдният й морално непреклонен човек, когото съм срещал някога, навярно най-голямата заплаха за стабилността на Девабад, откакто една изгубена Нахида се появи заедно с афшин до себе си.

Баща му заобиколи бюрото и Али неволно се дръпна назад, въздухът между тях беше наелектризиран и опасен. И Бог да му прости… при движението на Гасан, погледът на Али се спря върху камата на кръста му.

Въстанието на Зейди ал Кахтани бе започнало с кама в гърлото. Би било толкова просто. Толкова бързо. Али щеше да бъде екзекутиран, вероятно щеше да отиде в ада заради убийството на родния си баща, но с девабадския тиранин щеше да е свършено.

И тогава на престола ще се възкачи Мунтадир. Можеше да си представи как брат му го прави, обзет от паника, от скръб, от параноя. Почти сигурно бе, че щеше да си го изкара, като арестува и екзекутира всеки, свързан с Али.

Заповяда си да погледне баща си в очите.

— Винаги съм се опитвал да действам единствено в интерес на Девабад. — Не беше сигурен дали го казва на баща си, или на мрачния порив в ума си.

— А сега те призовавам да действаш в свой собствен интерес — каза Гасан очевидно без да подозира за убийствените мисли, които бушуваха в гърдите на сина му. — След края на Навастем ще те изпратя обратно в Ам Гезира.

Каквото и да беше очаквал Али… определено не беше това.

— Какво? — повтори немощно.

— Ще те изпратя обратно там. Ще се откажеш официално от титлите си и ще намериш начин безвъзвратно да развалиш отношенията си с аяанлийците, но иначе можеш да се върнеш там с моята благословия. Можеш да се ожениш за някоя местна жена и да се грижиш за реколтата и каналите си с децата, които Бог ти изпрати.

— Това някакъв номер ли е?

Али бе прекалено слисан, за да бъде дипломатичен.

— Не — заяви Гасан без заобикалки. — Това е последният шанс на мъж, който не иска да екзекутира сина си. — Той погледна Али почти умолително.

— Не знам как да те накарам да се подчиниш, Ализейд. Заплашвах те, заповядах да убият шафитските ти съюзници, прокудих майка ти, изпратих убийци по петите ти… а ти продължаваш да ми се опълчваш. Надявам се сърцето ти да се окаже по-слабо от чувството ти за праведност… или пък по — мъдро.

Преди да успее да го спре, в ума на Али изникна образът на Бир Набат. Видя учениците си и полята си, видя себе си, смеещ се на чаша кафе с Лубейд и Акиса.

Съпруга. Семейство. Живот… далече от пропитата с кръв история на Девабад и обитаваното от мариди езеро.

Имаше чувството, че са го ударили с пестник в корема.

— А ако откажа?

По лицето на Гасан се изписа безсилно раздразнение.

— Това не е предложение, Ализейд. Ще отидеш. За бога… — В гласа му се прокрадна нотка на отчаяние. — Ще ме оставиш ли да дам поне на едно от децата си малко щастие? Нали искаше да се върнеш?

Действително бе искал. Отчаяно. Част от него все още искаше. Нямаше обаче да остави дома си на един цар, за когото вече бе убеден, че не заслужава да властва над него.

— Не ми предлагай това — примоли се. — Моля те.

Борещите се в него желания очевидно се бяха изписали върху лицето му, защото по чертите на баща му се разля тихо разкаяние.

— Май съм забравил, че понякога добротата е най-силното оръжие.

Али трепереше.

— Абба…

Ала баща му вече го извеждаше навън.

— Воините ми ще те съпроводят до болницата. Условията ми остават.

— Почакай, моля те…

Този път вратата се затвори меко в лицето му.