Царство от мед

27. Нахри

Твърде късно Нахри си спомни, че от другата страна на вратата има стълбище.

Тъп звук се изтръгна от Мунтадир, когато тя се блъсна в него, последван от вик, когато изгуби равновесие. Двамата се запремятаха по стълбището, а ръцете и краката им се удряха в прашните камъни, преди да се приземят един върху друг на дъното.

Затиснат под нея, Мунтадир изруга. Останала без дъх от удара, Нахри се мъчеше да си поеме въздух. Уменията й все още бяха притъпени от металните въжета, беше ожулена и насинена, остра болка пронизваше лявата й китка.

Мунтадир примига, а после очите му се разшириха, приковавайки се в нещо над рамото й.

— Бягай! — изкрещя и като скочи, я издърпа на крака.

Двамата побягнаха.

— Реликвата ти! — изхриптя Нахри. В противоположния коридор на онзи, по който се бяха втурнали, някой изкрещя на гезирски. А после писъкът секна рязко, заместен от вледеняваща тишина. — Махни реликвата си!

Мунтадир посегна към ухото си, мъчейки се непохватно да я извади.

Нахри хвърли поглед през рамо и с ужас видя медната мъгла да се носи към тях в хищна, злонамерена вълна.

— Мунтадир!

Той извади реликвата от ухото си и я захвърли в същия миг, в който изпарението ги обгърна. Нахри затаи дъх, ужасена. А после изпарението ги подмина, устремявайки се по коридора.

Мунтадир се свлече на колене, треперейки толкова силно, че Нахри чу зъбите му да тракат.

— Какво, по дяволите, беше това? — ахна той.

Сърцето на Нахри се блъскаше в гърдите й, ехото туптеше в главата й.

— Нямам представа.

По лицето на Мунтадир се стичаха сълзи.

— Баща ми… Каве. Ще го убия.

Изправи се на крака, като се олюляваше, подпрял ръка на стената.

Нахри му препречи пътя.

— Точно сега това не е важно.

Мунтадир я изгледа яростно, а по лицето му пробяга подозрение.

— Ти…

— Не! — сопна се Нахри. — Мунтадир, ти сериозно ли? Току-що се хвърлих по едно стълбище, за да те спася.

Съпругът й се изчерви.

— Извинявай. Аз просто… той…

Гласът му се прекърши и той избърса грубо очите си.

Скръбта, с която бяха пропити думите му, уталожи гнева на Нахри.

— Знам. — Тя се прокашля и протегна вързаните си ръце. — Ще ги свалиш ли?

Мунтадир извади ханджара си и бързо я освободи. Нахри си пое дъх, обзета от облекчение, докато силите й се разливаха по вените й — покритата й с мехури кожа и тъмните й синини в миг се изцелиха.

Мунтадир отвори уста, за да каже нещо, когато от другия край на коридора долетя вик:

— Бану Нахида!

Беше Каве.

Нахри запуши устата на съпруга си с ръка и го издърпа в сенките.

— Нека не откриваме дали няма още някой скрит трик — прошепна. — Трябва да предупредим останалите гезирци в палата.

Дори в сенките, ясно видя как лицето на Мунтадир пребледня.

— Мислиш ли, че ще се разпростре толкова надалече?

— На теб стори ли ти се, че се кани да спре?

— Мамка му. — Изглеждаше уместен отговор. — Господи, Нахри… знаеш ли колко гезирци има в двореца?

Нахри кимна мрачно.

Изведнъж нещо изтътна и подът се разлюля под краката им. Трая само миг, а после отмина.

— Какво беше това? — попита Нахри, докато си възвръщаше равновесието.

Мунтадир потрепери.

— Не знам. Сякаш целият остров бе разтърсен. — Той прокара нервно ръка по брадата си. — Онова изпарение… имаш ли представа какво би могло да бъде?

Нахри поклати глава.

— Не. Само че малко приличаше на отровата, използвана върху брат ти, не мислиш ли?

— Брат ми. — Лицето на съпруга й потъмня, а после бе залято от паника. — Сестра ми.

— Мунтадир, почакай! — извика Нахри.

Ала той вече се беше втурнал да бяга.

Покоите на Зейнаб не бяха близо и докато стигнат до градината на харема, Мунтадир и Нахри бяха останали без дъх. Шалът, който Нахри беше завързала около главата си в болницата, отдавна беше паднал, къдриците й лепнеха по влажната й кожа.

— Джамшид все ми повтаряше, че трябва да спортувам повече — запъхтяно каза Мунтадир. — Май трябваше да го послушам.

Джамшид. Името му беше като нож в сърцето й.

Тя го стрелна с поглед. Ситуацията току-що беше станала още по-оплетена.

— Баща ти нареди да го арестуват.

— Знам — отвърна Мунтадир. — Защо мислиш, че блъсках по вратата? Чух, че Уаджид го е извел от града. Баща ми каза ли на Каве къде го е завел?

— Извън града? Не, не спомена нищо такова.

Мунтадир простена подразнено.

— Трябваше да сложа край на всичко това по-рано. Когато чух, че е задържал и теб… — Той не довърши; звучеше ядосан на себе си. — Поне каза ли какво иска от Джамшид?

Нахри се поколеба. Гасан може и да беше чудовище, но си оставаше бащата на Мунтадир и тя не искаше да прибавя още към скръбта му точно сега.

— Попитай ме по-късно.

— Ако сме живи по-късно — измърмори Мунтадир. — Между другото, Али най-сетне си изгуби напълно ума. Сложил е ръка на Цитаделата.

— Струва ми се отлична нощ да се намираш в Цитаделата, а не в палата.

— Не е лъжа.

Двамата минаха под деликатната арка, която въвеждаше в павилиона пред покоите на Зейнаб. Пищна платформа от тик се носеше по водата, обрамчена от тънките листа на стройни палми.

Зейнаб беше там, седнала върху раиран ленен диван, и разглеждаше някакъв свитък. Облекчение заля Нахри, последвано мигновено от объркване, когато видя кой седи до принцесата.

— Акиса?

Мунтадир прекоси платформата.

— Естествено, че си тук. Вършиш мръсната работа на брат ми, предполагам.

Акиса се облегна назад, движение, което разкри меча и ханджара, втъкнати в колана й. Напълно невъзмутимо, тя отпи лениво глътка кафе от тънката като хартия порцеланова чаша в ръката си, преди да отговори:

— Помоли ме да предам съобщение.

Зейнаб нави сръчно свитъка с необичайно притеснен вид.

— Изглежда, че Али доста се е вдъхновил от последния ни разговор — каза, препъвайки се на последната дума. — Иска да свалим абба.

Лицето на Мунтадир посърна.

— Твърде късно е за това, Зейнаб. — Той се отпусна на дивана до сестра си и улови нежно ръката й. — Абба е мъртъв.

Зейнаб се дръпна назад.

— Какво? — Когато Мунтадир не каза нищо друго, ръката й се вдигна към устата. — Господи… моля те, не ми казвай, че Али…

— Каве. — Мунтадир посегна към реликвата на сестра си и я свали внимателно от ухото й. — Отприщи някакво магическо изпарение, което атакува това тук. — Той вдигна реликвата за миг, преди да я хвърли в дълбините на градината. — Наистина е страшно, Зейнаб. Видях го как уби четирима стражи за броени секунди.

При тези думи Акиса свали реликвата си и я запрати в нощта.

Зейнаб бе започнала да плаче.

— Сигурен ли си? Сигурен ли си, че наистина е мъртъв?

Мунтадир я прегърна силно.

— Съжалявам, ухти.

Нахри, която не искаше да се натрапва на скърбящите брат и сестра, дойде по-близо до Акиса.

— От Цитаделата ли идваш? Али добре ли е?

— Разполага с войска и не е уловен в палата с някаква убийствена мъгла — отвърна Акиса. — Бих казала, че е по-добре от нас.

Нахри погледна към потъналата в мрак градина, мислейки трескаво. Царят беше мъртъв, великият везир беше предател, кайда го нямаше, а Али — единственият от тях с военен опит — беше оплетен в бунт в другия край на града.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Според мен… според мен това означава, че отговорността пада на нашите рамене.

Нощното небе внезапно притъмня още повече… напълно уместен отговор, помисли си Нахри. Ала когато вдигна очи, устата й пресъхна. Половин дузина димни конски фигури с огнени крила препускаха към палата.

Акиса проследи погледа й и като я сграбчи, я издърпа в покоите. Зейнаб и Мунтадир ги последваха мигновено. Докато залостваха вратата, чуха тътена на няколко тъпи удара и далечното ехо на писъци.

— Не мисля, че Каве действа сам — прошепна Мунтадир с пепеливо лице.

Три чифта сиви очи се впиха в Нахри.

— Нямам нищо общо с това — възмути се тя. — Господи, смятате ли, че щях да бъда във вашата компания, ако имах? Несъмнено и двамата ме познавате достатъчно добре, за да си помислите нещо такова!

— Вярвам ти — промълви Зейнаб.

Мунтадир се отпусна на пода.

— С кого тогава би могъл да работи? Никога не съм виждал подобна магия.

— Не мисля, че това е най-важното точно сега — меко каза Зейнаб. От вътрешността на палата долетяха още крясъци и те притихнаха за миг, заслушани, преди Зейнаб да продължи: — Нахри… възможно ли е отровата да се разпростре и в останалата част на града?

Нахри си спомни необузданата енергия на изпарението, което ги беше преследвало, и кимна бавно.

— Кварталът на гезирците — прошепна, давайки израз на страха, който виждаше в очите на Зейнаб. — Господи, ако стигне там…

— Трябва да бъдат предупредени незабавно — каза Акиса. — Аз ще отида.

— И аз — заяви Зейнаб.

— Как ли пък не — отвърна Мунтадир. — Ако си мислиш, че ще оставя малката ми сестра да се втурне навън, докато градът е под нападение…

— Малката ти сестра не иска позволение, а има хора, които ще ми повярват по-лесно, отколкото на Акиса. Ти си нужен тук. И двамата сте нужни тук — добави Зейнаб, кимайки към Нахри. — Диру, ако абба е мъртъв, трябва да вземеш печата. Преди Каве или онзи, с когото той работи, да открие начин да го направи.

— Печата на Сулейман? — повтори Нахри. Дори не се беше сетила за това… Въпросът кой ще наследи царя бе последното, за което мислеше. — Той у баща ти ли е?

Мунтадир изглеждаше така, сякаш ще повърне.

— Би могло да се каже. Трябва да се доберем до него. До тялото му.

Акиса впи очи в Зейнаб.

— Сандъчето — каза тя просто.

Зейнаб кимна и им даде знак да влязат по-навътре в покоите й. Те бяха също толкова разкошни, колкото тези на Мунтадир, макар и не така препълнени с картини. Нито пък с винени чаши.

Принцесата коленичи пред голям, пищно украсен дървен сандък и прошепна магия за отключване. Капакът се отвори и Нахри надзърна вътре.

Оказа се пълен догоре с оръжия. Ками в ножници и ятагани, увити в коприна, почиваха до странно прелестен боздуган, арбалет и някаква бодлива, украсена със скъпоценни камъни верига.

Нахри не беше сигурна чие изражение бе по-слисано — нейното или това на Мунтадир.

— Господи. Ти наистина си сестра на Али.

— Какво… откъде… — немощно започна Мунтадир.

Зейнаб изглеждаше мъничко смутена.

— Тя ме обучава — обясни, кимвайки към Акиса.

Жената воин вече се бе заловила да избира оръжия, без изобщо да се смущава от реакцията на Нахри и Мунтадир.

— Една гезирска жена на нейната възраст би трябвало вече да е овладяла поне три оръжия. Залових се да поправя този ужасен пропуск в образованието й. — Тя тикна един меч и арбалета в ръцете на Зейнаб и изцъка с език. — Стига си треперила, сестро. Ще се справиш отлично.

Нахри поклати глава, а после се залови да разгледа съдържанието на сандъка, познавайки отлично ограничените си възможности. Бързо си избра две малки ками, чиято тежест й напомняше за нещо, което би използвала в Кайро, за да среже нечия кесия. За миг си помисли с копнеж за оръжието на Дара в стаята си.

Ще ми се да бях взела още няколко урока по мятане на нож от него, помисли си. Да не говорим, че от легендарния афшин вероятно щеше да излезе по-добър партньор в един палат под обсада, отколкото от видимо уплашения й съпруг.

Тя си пое дълбоко дъх.

— Нещо друго?

Зейнаб поклати глава.

— Ще вдигнем тревога в Гезирския квартал, а после ще отидем в Цитаделата, за да предупредим Али. Той може да доведе Царската стража. Предупредете всички гезирци, които видите в палата, и им кажете да свалят реликвите си.

Нахри преглътна. Можеха да минат часове, преди Али да се върне заедно със Стражата. Дотогава двамата с Мунтадир щяха да са сами… изправени срещу бог знае какво.

— Можете да се справите — каза Зейнаб. — Трябва да се справите. — Тя прегърна брат си. — Бори се, Диру. Ще има време да скърбим, но точно сега ти си нашият цар, а Девабад е на първо място. — Гласът й стана яростен. — Ще се върна заедно с твоя кайд.

Мунтадир кимна отривисто.

— Бог да бъде с теб. — Той погледна към Акиса. — Моля те, пази сестра ми. — След това кимна към павилиона. — Минете по стълбите оттам. Наблизо има коридор, който отвежда в конюшните.

Зейнаб и Акиса излязоха забързано.

— Готов ли си? — попита Нахри, когато двамата с Мунтадир останаха сами.

Той се разсмя, докато окачваше жесток на вид меч на кръста си.

— Ни най-малко. Ти?

— Господи, не. — Нахри грабна още една остра като игла кама и я пъхна в ръкава си. — Да вървим да намерим смъртта си.