Царство от мед

13. Нахри

Отне й останалата част от нощта, за да го спаси. Макар да беше повърнал по-голямата част от отровата, онова, което бе останало, бе гибелно — течеше във вените му, втвърдявайки се, когато избиеше през кожата му, в търсене на въздух. Нахри едва успяваше да среже, да почисти и да излекува един сребърен цирей, преди друг да се надигне. Докато приключи, Али беше обляна в кръв развалина, а подът беше осеян с подгизнали със сребро парцали.

Потискайки надигналото се изтощение, Нахри сложи ръка върху влажното му чело. Затвори очи и онова странно усещане се завърна: дебела, непроницаема тъмна завеса, отвъд която едва долавяше ударите на сърцето му; мирис на сол, на едно студено и напълно чуждо присъствие.

Ала нито следа от гибелна отрова. Облегна се назад и избърса чело, поемайки си дълбоко дъх. Мощна тръпка разтърси тялото й. Беше усещане, което често я връхлиташе след някоя особено ужасяваща проява на нахидско лечение, нервите й рухваха едва след като беше приключила.

— Ще се оправи ли? — попита приятелят на Али, Лубейд, както се беше представил.

Той бе единственият в стаята с нея… нейната собствена стая. Гасан се беше разпоредил така, настоявайки за уединение, и в отговор Нахри бе изгонила и него, и Хатсет, заявявайки, че не може да работи, докато притеснените родители на Али й висят на главата.

— Така мисля.

Или поне се надяваше. Откакто беше дошла в Девабад, неведнъж си беше имала работа с отравяния (както предумишлени, така и случайни), ала нищо толкова светкавично и смъртоносно. Макар да беше очевидно, че сребърните изпарения в крайна сметка щяха да го задушат, начинът, по който се бяха превърнали в метални стружки, когато Гасан беше използвал печата на Сулейман… това беше проява на сатанинска жестокост и Нахри нямаше представа кой би могъл да измисли нещо толкова мерзко.

Лубейд кимна с облекчение и се оттегли в един ъгъл, а Нахри отново се залови за работа, привеждайки се над Али, за да прегледа една от раните на гърдите му, която беше избила опасно близо до сърцето.

Тя се намръщи, зърнала загрубяло късче кожа над раната. Белег. Жестока, криволичеща ивица, сякаш трънлива лиана беше пропълзяла по гърдите му, преди да бъде изтръгната.

Стомахът на Нахри се сви. Преди да успее да се замисли, придърпа един леген, който Нисрийн беше напълнила с вода, навлажни парче плат и избърса кръвта, която покриваше крайниците му.

Белезите бяха навсякъде.

Неравна линия следи от прободни рани на рамото, където зъби с размерите на палеца й се бяха впили в него. Отпечатък от рибарска кука върху лявата му длан и завъртулки от съсипана плът, които извикваха в ума образите на водорасли и пипала. Белези от дупки по корема му, сякаш риби бяха опитали да се нахранят с него.

Нахри затисна устата си с ръка, ужасена. Споменът за това как Али се покатерва обратно на кораба изплува пред очите й: тялото му беше покрито с какво ли не от езерото, крокодилска муцуна — вкопчена в рамото му, рибарски кукички — забити в кожата му. Нахри го беше мислила за мъртъв и прекалено уплашена, че двамата с Дара са на път да го последват, не се беше замислила особено за това какво се бе случило с него. От историите за Ализейд Убиеца на афшини, които се ширеха из Ам Гезира, определено звучеше така, сякаш с него всичко е наред. А след кораба Нахри не го бе видяла никога вече.

За разлика от Нисрийн. Тя го бе лекувала… и не бе казала нито дума за това.

Нахри се отдръпна от леглото, давайки знак на Лубейд да я последва, докато минаваше покрай него.

— Нека дадем на царя и царицата една минутка с него.

Хатсет и Гасан стояха в противоположните краища на павилиона пред стаята й, без да се поглеждат, Зейнаб и Мунтадир седяха на пейката между тях. Мунтадир беше взел ръката на сестра си в своята.

— Той добре ли е?

Гласът на Хатсет трепереше леко.

— Засега — отвърна Нахри. — Спрях кървенето, а от отровата няма следа. Поне доколкото мога да усетя — поясни.

Гасан изглеждаше така, сякаш беше остарял с половин век.

— Знаеш ли каква е била отровата?

— Не — отвърна Нахри недвусмислено. Не беше нещо, за което можеше да си позволи да увърта. — Нямам представа какво беше това. Никога не съм виждала, нито чела за нещо такова. — Поколеба се, спомняйки си побягналия виночерпец. — Предполагам, че виночерпецът не…

Царят поклати мрачно глава.

— Умря, преди да успеем да го разпитаме. Един от другарите на Ализейд поприбърза малко.

— Смея да кажа, че тези другари и тяхната привързаност вероятно са единствената причина синът ни все още да е жив — каза Хатсет.

Нахри никога не беше чувала гласа на царицата толкова рязък.

Мунтадир се изправи на крака.

— Значи, ще живее?

Нахри си заповяда да срещне очите на съпруга си, не пропускайки да забележи обърканите чувства в тях.

— Ще преживее това.

— Добре.

Гласът на Мунтадир беше нисък и толкова тревожен, че Нахри видя как Хатсет го погледна с присвити очи. Той обаче не забеляза и като се обърна рязко, изчезна по стъпалата, отвеждащи в градината.

Зейнаб забърза след него.

— Диру…

Гасан въздъхна, загледан за миг след тях, преди да се обърне отново към Нахри.

— Може ли да го видим?

— Да. Аз трябва да му приготвя тоник за гърлото. Ала не го будете. Изгуби много кръв. Дори не мисля, че е добра идея да го местим. Нека остане тук поне още няколко дни.

Царят кимна и се отправи към стаята. Хатсет обаче улови Нахри за китката.

— Наистина ли не знаеш нищо за отровата? — попита тя. — Няма ли нищичко в бележките на майка ти?

— Ние сме лечители, не убийци — отвърна Нахри рязко. — А и бих била истинска глупачка, за да се забъркам в нещо такова.

— Не те обвинявам. — Гласът на Хатсет поомекна. — Просто искам да съм сигурна, че ако се сетиш за нещо, ако заподозреш някого, ще дойдеш при мен, Бану Нахида. — Изражението й стана настойчиво. — Аз не съм Гасан — добави тихо. — Възнаграждавам лоялността… не я изтръгвам със страх. И няма да забравя какво направи за сина ми тази вечер.

Тя пусна Нахри и последва Гасан, без да каже нито дума повече. С препускащи мисли Нахри се отправи към лечебницата.

Нисрийн вече се бе заела да приготви тоника и тъкмо изсипваше лъжица прясно смляна яркооранжева кожа от саламандър от каменното хаванче в отварата с цвят на мед, която къкреше в една стъкленица над открит пламък. Облаче дим изскочи от стъкленицата и сместа придоби ален цвят, неприятно близък до цвета на човешка кръв.

— Започнах без теб — каза Нисрийн през рамо. — Предположих, че малко помощ няма да ти е излишна. Трябва да покъкри още само минутка-две.

Стомахът на Нахри се сви. Вярната Нисрийн, на която винаги можеше да разчита и която винаги беше две стъпки пред това, от което Нахри се нуждаеше. Нейната наставница и най-приближена довереница.

Единственият в Девабад, на когото си мислеше, че може да има доверие.

Нахри се присъедини към нея и като подпря длани върху работната маса, се опита да потисне емоциите, които се надигаха в нея.

— Излъга ме — каза тихо.

Нисрийн вдигна очи; изглеждаше учудена.

— Какво?

— Излъга ме за Али. След като Дара ум… след онази нощ на кораба. — Гласът заплашваше да й изневери. — Каза, че Али бил добре. Каза, че имал драскотини. — Тя изгледа Нисрийн невярващо. — По тялото му няма парченце кожа, по-голямо от дланта ми, което да не е покрито с белези.

Нисрийн настръхна.

— Ще ме прощаваш, ако не сметнах раните му за кой знае какво, когато Дара и още дузина други деви бяха мъртви, а Гасан обмисляше да те екзекутира.

Нахри поклати глава.

— Трябваше да ми кажеш. Отпрати ме, когато се опитах да говорим за онази нощ, накара ме да се съмнявам в собствените си спомени…

— Защото не исках да те погълнат! — Нисрийн остави хаванчето и насочи цялото си внимание към Нахри. — Господарке, ти пееше на сенките и си прерязваше вените, опитвайки се да съживиш Дара. Не беше нужно да научаваш повече.

Нахри потръпна при това грубо описание на скръбта й, ала въпреки това от последните думи на Нисрийн кръвта й кипна.

— Не си ти тази, която е трябвало да реши дали да науча, или не. Нито за онова, нито за болницата, нито за каквото и да било. — Тя разпери ръце. — Нисрийн, трябва да имам поне някой в този прокълнат град, на когото да имам доверие, поне някой, който ще ми казва истината, каквото и да става.

Нисрийн извърна очи. Когато отново проговори, гласът й беше омекнал от съжаление, но и от отвращение.

— Не знаех какво да ти кажа, Нахри. Когато го донесоха, той едва приличаше на джин. Съскаше и плюеше като змия, пищеше на език, който никой не познаваше. Нещата, вкопчени в кожата му, ни нападаха, когато се опитвахме да ги махнем. Трябваше да го завържем, когато той се опита да удуши собствения си баща!

Очите на Нахри се разшириха, ала Нисрийн очевидно не беше свършила.

— Какво според теб срути тавана на лечебницата ти? — Тя посочи с глава нагоре. — Беше Ализейд, каквото и да беше онова във Ализейд. — Нисрийн още повече понижи глас. — Помагах на майка ти и чичо ти в продължение на век и половина и съм виждала неща, които никога не бих могла да си представя, ала, Бану Нахри… нищо не може да се сравнява с онова, което видях да се случва с Ализейд ал Кахтани. — Тя посегна към блещукащата стъкленица с облечена в ръкавица ръка и изсипа отварата в нефритена чаша, която подаде на Нахри. — Приятелството ви бе слабост, която никога не биваше да допускаш, и ето че сега той представлява заплаха, която едва разбираш.

Нахри дори не понечи да поеме чашата.

— Опитай я.

Нисрийн я зяпна.

— Какво?

— Опитай я. — Нахри посочи с глава към вратата. — Или се махай от моята лечебница.

Без да откъсва очи от нея, Нисрийн поднесе чашата към устата си и отпи една глътка. След това я остави рязко.

— Никога не бих те изложила на подобен риск, Бану Нахида. Никога.

— Знаеш ли кой би могъл да е способен да направи онази отрова?

Черният поглед на Нисрийн дори не трепна.

— Не.

Нахри взе чашата. Ръцете й трепереха.

— Щеше ли да ми кажеш, ако знаеше? Или това е още една истина, с която не мога да се справя?

Нисрийн въздъхна.

— Нахри…

Ала Нахри вече си беше тръгнала.

Лубейд стоеше на стъпалата на павилиона, на известно разстояние от вратата на спалнята й.

— На твое място не бих ги прекъсвал — предупреди я.

Нахри мина покрай него.

— Те са тези, които ме прекъсват.

Продължи към стаята си, но поспря до завесата на вратата, когато гласовете на царската двойка достигнаха до ушите й.

— … трябва да гориш в ада, задето обрече детето си на подобна съдба. Той беше на осемнайсет години, Гасан. На осемнайсет години, а ти го изпрати да умре в Ам Гезира, след като някакъв демон от езерото го беше изтезавал!

— Мислиш ли, че исках да го направя? — изсъска Гасан. — Имам три деца, Хатсет. Имам трийсет хиляди пъти повече поданици. Девабад е на първо място. Винаги съм ти го казвал. Трябваше да се позагрижиш за безопасността му, преди твоите роднини и техните мръснокръвни приятели да се опитат да го подтикнат към измяна!

Нахри се вкамени, давайки си прекрасно сметка, че двамата най-могъщи джинове в Девабад водеха спор, чието подслушване можеше да бъде заплатено със смърт. Само че не бе в състояние да се извърне.

А Хатсет не беше свършила.

— Девабад е на първо място — повтори тя. — Чудни думи от устата на един цар, който прави всичко по силите си, за да съсипе онова, за което предците ни се бориха. Оставяш шафитите да бъдат продавани като добитък, докато емирът ти опитва да се удави в бутилката.

— Мунтадир не се опитва да се удави в бутилката — заяви Гасан, защитавайки сина си. — Открай време е по-способен, отколкото ти се иска да признаеш. Той ни помирява с девите, мир, за който отдавна е време.

— Това не е мир! — Гняв и безсилно раздразнение се бореха в гласа на Хатсет. — Кога ще го осъзнаеш? Девите не искат твоя мир; те искат нашия край. Маниже те презираше, стига да можеше, великият ти везир би ти прерязал гърлото, докато спиш, а онова момиче, което принуди да се омъжи за Мунтадир, няма да забрави какво й причини. В мига, в който забременее, ти ще бъдеш отровен. Тя и двамата Прамух ще тикнат Мунтадир в някоя пушалня за опиум и просто така ние отново ще се озовем под нахидска власт. — В гласа й се прокрадна тревога. — И тогава девите ще ни се отплатят с кръв за всичко, което семейството ти им е причинило някога.

Нахри отстъпи назад, затулила потресено уста. Царицата току-що ясно и ужасяващо беше събрала нишките на едно бъдеще, за което Нахри едва смееше да мисли… и картината, която те изтъкаха, изглеждаше ужасно, представена от другата страна. Добре пресметнат план за отмъщение, когато Нахри искаше единствено справедливост за племето си.

Дара също искаше справедливост, нали? И виж каква цена беше готов да плати за това. Нахри преглътна, краката й изведнъж омекнаха.

Гасан повиши глас.

— И именно затова Ализейд говори и се държи по този начин. Затова се хвърля безразсъдно да помага на всеки срещнат шафит. Заради теб.

— Защото иска да оправя нещата, а единственото, което ти му повтаряш, е да си затваря устата и да размахва оръжие. Чувам историите, които идват от Ам Гезира. За пет години е направил повече добро за хората там, отколкото ти за петдесет.

В гласа на Гасан се появи презрение.

— Не за власт над Ам Гезира ламтиш, съпруго моя. Не ме мисли за толкова наивен. И няма да допусна отново да се месиш. Престъпиш ли отново границата, ще те изпратя обратно в Та Нтри. Завинаги. Никога вече няма да видиш децата си.

Възцари се миг тишина, преди царицата да отговори.

— Това, Гасан? — Гласът й беше смразяващо тих. — Това, че си способен да отправиш подобна заплаха към майката на децата ти? Това е причината хората да те мразят. — Нахри чу вратата да се отваря. — И сърцето ми се къса, когато си спомня мъжа, който беше някога.

Вратата се затвори. Нахри се приведе и надникна през розите. Видя Гасан да се взира в сина си, който беше в безсъзнание. Той си пое рязко дъх, а после излезе в облак от развени черни одежди.

Нахри трепереше, когато влезе в стаята. Трябваше да поискам по-голяма зестра, помисли си изведнъж. Защото определено не й бяха платили достатъчно, за да се омъжи в това семейство.

Приближи се до Али. Гърдите му се повдигаха и спускаха на светлината на огнището, напомняйки й за първия път, когато го беше излекувала. Тихата нощ, в която беше убила първия си пациент, без да иска, а после бе спасила принц… първия път, в който неохотно трябваше да признае пред себе си, че мъжът, за когото твърдеше, че е просто мишена, се превръщаше в най-близкото подобие на приятел, което имаше.

Нахри стисна очи. Али и Нисрийн. Мунтадир. Дара. Всеки, комуто позволеше да надзърне над стените, които Мунтадир я беше обвинил, че е издигнала около сърцето си, я беше излъгал или използвал. Някога Нахри тайничко се беше страхувала, че вината е у нея, че това да израсне сама на улиците на Кайро, да притежава умения, които всяваха ужас у всички, я беше прекършило, превърнало я бе в някой, който не знае как да създаде истинска връзка.

Само че вината не беше нейна. Или поне не беше само нейна. Беше Девабад. Девабад беше смазал всички в него — от тираничния цар до шафитския работник, прокрадващ се в градината й. Страх и омраза властваха над града… подклаждани от векове на пролята кръв и последвалите неправди. Беше място, където всички бяха толкова заети със собственото си оцеляване и оцеляването на онези, които обичаха, че нямаше място за изграждането на ново доверие.

Нахри въздъхна и отвори очи. Али се размърда в съня си; гримаса на болка разкривяваше лицето му, дъхът хриптеше в гърлото му. Тази гледка пропъди мрачните й мисли и й напомни за отварата, която все още стискаше в ръката си. Работата й не беше свършена.

Тя придърпа едно тапицирано столче. Освен белезите, Али изглеждаше така, сякаш в Ам Гезира беше водил по-суров живот, отколкото Нахри би предположила, тялото му беше слабо и жилаво, ноктите му — ниско изгризани. Тя се намръщи, зърнала още един белег точно под челюстта му. За разлика от нащърбените отпечатъци, оставени от маридите, този бе дело на нож.

Изглежда така, сякаш някой се е опитал да му пререже гърлото. Макар да не можеше да си представи кой би бил толкова глупав, че да се опита да убие един кахтански принц в сърцето на Ам Гезира. Протегна ръка и го докосна по брадичката. Кожата му лепнеше под пръстите й, докато обръщаше главата му, за да разгледа загрубялата от белега кожа на слепоочието му. Вече не можеше да различи очертанията на осмолъчната звезда, издълбана там (копие на печата на Сулейман, очевидно дело на маридите), но не беше забравила как проблясваше върху лицето му в онази нощ.

Нахри го зяпна. Какво са ти сторили? И въпросът, който може би изгаряше още повече — защо? Защо маридите бяха така решени да се доберат до Дара?

Движение близо до ръката й привлече вниманието й и тя се сепна — отварата в чашата се движеше, повърхността на течността беше набраздена, сякаш по нея се сипеха невидими капки.

Очите на Али се отвориха, погледът му беше замаян и трескав. Опита се да си поеме дъх и се закашля, а лицето му се разкриви от болка.

Нахри реагира незабавно.

— Изпий това — нареди, пъхвайки ръка под главата му, за да я повдигне. — Не, не се опитвай да говориш — добави, когато устните му помръднаха. — Гърлото ти беше раздрано. Дори ти можеш да си задържиш езика зад зъбите за известно време.

Помогна му да изпие съдържанието на чашата, а после го сложи да легне отново. Али трепереше силно.

— Усещаш ли нещо остро някъде в тялото си? — попита го. — Нещо като бръмчене… под кожата ти?

— Не — изхриптя той. — Какво, какво стана?

— Някой се опита да те отрови. Очевидно.

Отчаяние се разля по лицето му.

— О — прошепна той и наведе поглед към ръцете си. — Значи, дори и в Девабад — добави с тиха горчивина, която я слиса. Тоникът очевидно действаше, гласът му беше по-гладък, макар и изпълнен с нещастие. — Мислех, че може би ще престанат.

Нахри се намръщи.

— Кой ще престане?

Али поклати сковано глава.

— Няма значение. — Вдигна глава и в очите му припламна тревога. — Някой друг пострада ли? Майка ми…

— Майка ти е добре. — Това беше лъжа, разбира се. Хатсет бе гледала как синът й едва не бе умрял в ръцете й. — Никой друг не пострада, ала виночерпецът ти беше убит, докато се опитваше да избяга.

Али изглеждаше натъжен.

— Ще ми се да не го бяха направили. Той беше просто момче.

Закашля се и затисна устата си ръка; когато я свали, тя беше опръскана с кръв.

Нахри напълни чашата с вода от каната си.

— Пий — каза, пъхвайки я в ръцете му. — Подозирам, че гърлото ще те боли още няколко дни. Направих каквото можах, ала отровата беше силна.

Али отпи, без да сваля очи от лицето й.

— Мислех, че си ти — каза тихо.

Нахри се дръпна, подразнена, че я беше заболяло от обвинението.

— Да, знам. Ти и всички останали. Близките ти не крият какво мислят за мен.

В очите му разцъфна вина.

— Не го мислех така. — Свали чашата и прокара палец по ръба й. — Просто имах предвид, че не бих те винил, ако искаш да ме видиш мъртъв.

— Да искам да те видя мъртъв и да те убия са две много различни неща — заяви тя остро. — А аз не съм убийца.

— Не, не си — каза Али. — Ти си лечителка. — Той отново срещна очите й. — Благодаря ти, че ми спаси живота. — Прехапа устни, а върху лицето му се появи следа от отчаяна развеселеност. — Мисля, че това е за четвърти път.

Нахри си заповяда да запази безстрастното си изражение, проклинайки частицата от сърцето си, която бе готова да омекне при тези думи. С накъсаното си дишане и грейнали от болка очи, точно в този миг Али не изглеждаше като Ализейд Убиеца на афшини; изглеждаше болен и слаб… пациент, който се нуждаеше от нея. Стар приятел, на когото бе липсвала.

Слабост. Отказвайки да се довери на емоциите си, Нахри се изправи.

— Това е мой дълг — заяви рязко. — Нищо повече. — Тя се отправи към вратата. — Някой от прислугата ще ти донесе чисти дрехи. Имам и други пациенти.

— Нахри, почакай — изхриптя той. — Моля те.

Ненавиждайки се, Нахри спря.

— Не искам да водя този разговор с теб, Али.

— Ами ако ти кажа, че беше права?

Нахри хвърли поглед назад.

— Какво?

Али се взираше в нея с умолително изражение.

— Беше права. За онази нощ, за лодката. — Срам се разля по лицето му. — Знаех, че Царската стража ще ни чака.

Нахри поклати глава.

— Радвам се да науча, че си точно толкова брутален, когато си откровен, както и когато лъжеш.

Той опита да се надигне, потръпвайки от болка.

— Не знаех какво друго да сторя, Нахри. Никога не се бях изправял срещу някой, способен да използва магия така, както Дараявахуш. Никога не бях чувал за някой, способен да използва магия като него. Само че знаех… толкова много други неща за него. — Болезнено разкаяние пробяга по лицето му. — Всички онези книги, които не исках да прочетеш. Ако те беше отвел, ако ме беше убил… хората ми щяха да се вдигнат на война. — Али потрепери. — А твърде добре знаех на какво е способен във война.

Знаеш ли защо хората го наричат Бича на Ки-Зи? Разкаянието, което тегнеше върху Дара като плащ, неприкритият страх, който името му предизвикваше.

— Той не би започнал нова война — опита се да настои с одрезгавял глас. — Аз нямаше да му позволя.

Ала още докато го изричаше, знаеше, че не го вярва наистина. Неслучайно обвинението на Мунтадир я беше жегнало толкова дълбоко.

Защото в онази ужасна нощ един отчаян Дара бе показал колко далеч е готов да стигне. Беше я принудил по начин, на който не бе вярвала, че е способен, с несдържана агресия, която я беше поразила.

И малка част от нея все още се чудеше дали не би трябвало да го види по-рано.

— Не можех да поема този риск. — Лицето на Али беше обтегнато, челото му лъщеше от влага. — Не само ти имаш дълг към другите.

Между тях се възцари мълчание. Нахри се опитваше да запази самообладание, мразейки това, че измъченото признание на Али я беше докоснало. Почти й се искаше да му повярва. Да повярва, че момчето, което я беше научило как да измагьосва пламъци, е искрено и че мъжът, в когото се беше превърнал, не се опитва отново да я манипулира; да повярва, че не трябва да се съмнява във всички и всичко в този отвратителен град.

Слабост. Нахри потисна тази мисъл, без да обръща внимание на самотата, която я прониза, когато го направи.

— А останалото?

Той примига.

— Останалото?

— Маридите — уточни тя, овладявайки гласа си.

Али я зяпна слисано, обръщайки длани, за да й покаже белезите си.

— Не може да вярваш, че съм искал това.

— Какво искаха маридите? Защо те използваха, за да убият Дара?

Али потрепери.

— Не е като да водихме разговор там долу. Те ми показваха разни неща… разрушението на Девабад, на Ам Гезира. Казаха, че той ще направи това. Показаха ми как го прави… само че не беше същият.

Нахри присви очи.

— Какво искаш да кажеш?

Али се намръщи, сякаш се мъчеше да си спомни.

— Показаха ми как се превръща в нещо друго. Кожата и очите му бяха като огън, ръцете му бяха хищни черни нокти.

Ледена тръпка пробяга по гърба на Нахри при това описание.

— Показали са ти как Дара се превръща в ифрит?

— Не знам — отвърна Али. — Опитвам се да не мисля за онази нощ.

Не си само ти. Нахри се взираше в него, предпазливо, заредено с електричество напрежение изпълни пространството между тях. Чувстваше се оголена, извадените отново подробности от онази ужасна нощ — нощ, за която отчаяно се опитваше да не мисли — я оставяха по-уязвима, отколкото й харесваше.

Само че това беше уязвимост, която виждаше отразена върху лицето на Али, и въпреки че сърцето й я предупреждаваше да излезе от стаята, не бе в състояние да обърне гръб на възможността да научи повече за опасния разрив, който се боеше, че се заражда в семейството, което контролираше живота й.

— Защо се върна в Девабад, Ализейд? — попита направо.

Али се поколеба, но отговори.

— Един аяанлийски търговец, мой братовчед, се разболя, докато прекосяваше Ам Гезира. — Той сви рамене в жалък опит да изглежда нехаен. — Предложих да му направя услугата да откарам стоката му, с мисълта, че ще ми е приятно да отпразнувам Навастем заедно със семейството си.

— Сигурна съм, че можеш да лъжеш по-добре от това.

Али се изчерви.

— Това е причината да съм тук. Няма нищо повече.

Нахри дойде по-близо.

— Майка ти като че ли смята, че има. Мунтадир смята, че има.

Очите на Али се впиха в нейните.

— Никога не бих могъл да нараня брат си.

Думите останаха да лежат между тях в продължение на един дълъг миг; скръстила ръце, Нахри задържа погледа му, докато той не извърна очи, мъничко засрамен.

Погледът му падна върху купчината книги, натрупани небрежно върху масичката до леглото й, и той се прокашля.

— Ъ… нещо интересно ли четеш?

Нахри направи физиономия при този така очевиден опит да смени темата.

— Нищо, което да те засяга.

Нищо, което би трябвало да засяга и нея. Никога нямаше да построи наново болницата, да не говорим пък да намери някакъв загадъчен шафитски хирург, който да работи с нея.

Потънал в блажено неведение, както винаги, Али като че не долови злонамереността в гласа й.

— Кой е Ибн Бутлан? — попита, навеждайки се, за да прочете арабските думи, надраскани върху най-горната книга. — „Банкетът на лекарите"?

Нахри посегна собственически към купчинката книги.

— Гледай си работата. Не ридаеше ли току-що за това колко пъти съм ти спасявала живота? Несъмнено ми дължиш уважение към личното ми пространство.

Това му затвори устата, ала докато прекосяваше стаята, за да тръсне книгите на дивана, нещо в ума й прищрака.

Али действително й беше длъжник. Спомни си спора на Гасан и Хатсет. Когато ставаше дума за шафитите, Али беше безразсъден, така решен да им помогне, че се хвърляше в нещата, без да ги обмисли както трябва.

Тя се изпъна, обръщайки се към него.

— Познаваш шафитските квартали.

Али сбърчи объркано вежди.

— Да… искам да кажа, така мисля.

Нахри се опита да овладее възбудата, която бушуваше в гърдите й. Не. Това беше лудост. Ако имаше и капчица разум, щеше да стои далече от Али и да си мълчи за болницата.

И завинаги ли ще постъпваш така? Нима щеше да позволи на Гасан да смаже способността й да се надява на нещо по-добро в бъдещето си, да я направи сурова и да я превърне в заплахата, която според Хатсет щеше да представлява един ден? Това ли бе животът, който искаше в Девабад?

Али се дръпна.

— Защо ме гледаш така?

Нахри се намръщи.

— Никак не те гледам. Изобщо не ме познаваш. — Тя грабна чашата. — Ще ти донеса нещо за хапване. Докоснеш ли книгите ми отново, ще ти пусна паяци в кафето. И недей да умираш.

По лицето на Али пробяга объркване.

— Не разбирам.

— Длъжник си ми, Ал Кахтани. — Нахри отиде до вратата и я отвори рязко. — Нямам намерение да допусна дългът ти да остане неплатен.