Царство от мед

22. Нахри

Нахри не би го признала пред него, но може би в думите на Картир за това, че навастемската процесия е забавна, имаше известна доза истина.

— Анахид! — долетя поредният вик под нея. — Анахид Благословената!

Нахри се усмихна срамежливо под чадора си и направи благославящ жест над множеството.

— Нека огньовете горят ярко за вас! — провикна се тя в отговор.

Утрото бе почти невъобразимо прекрасно, по яркосиньото небе нямаше и помен от облаче. Нисрийн и групичка смеещи се жени деви я бяха събудили няколко часа преди зазоряване с млечни сладки и чай с дъх на пипер, измъкнали я бяха от леглото въпреки сънените й протести и я бяха облекли в мека, простичка рокля от небоядисан лен. Още преди слънцето да изгрее, се бяха присъединили към развълнувана и бързо увеличаваща се тълпа деви на градското пристанище, за да посрещнат изгрева. Докато първите бледи лъчи се разливаха по небето, те запалиха пъстри маслени лампи от прозрачна навосъчена хартия с формата на лодки и ги пуснаха в езерото — грейнали с бледорозова светлина на утринното слънце, те бяха превърнали водата в огромен ослепителен олтар.

Радостта на множеството беше заразителна. Деца се гонеха, мацайки се щастливо по лицата и ръцете с шепи от мокрия хоросан, който символизираше храма, построен от предците им за Сулейман, докато гръмогласни продавачи предлагаха захаросаните ечемични сладкиши и дъхава сливова бира, които обикновено се похапваха на празника.

С песни на уста всички се бяха отправили към колесниците, които щяха да отведат процесията до палата. Бяха ги направили тайно; традицията на девите повеляваше колесниците да бъдат проектирани и изработени от по-възрастните деви, а после младите да се возят в тях. Бяха общо трийсет, по една за всеки век свобода, и бяха наистина впечатляващи. Тъй като племето й не беше от онези, които правят нещата половинчато, колесниците бяха огромни, наподобяващи движещи се кули, способни да поберат дузини души, и с колела два пъти по-високи от човешки ръст. Всяка от тях беше посветена на различен аспект от живота на девите: върху една имаше горичка черешови дървета със златни дънери, подаващи се изпод балдахин от изваяни нефритени листа и искрящи рубинени плодове, докато колесницата зад нейната бе покрита с лудуващи месингови коне. Очите им от живо сребро пламтяха, бели жасминови цветя обсипваха пищните им черни гриви.

Колесницата на Нахри беше най-голямата, смущаващо огромна и изработена така, че да прилича на лодката, с която някога Анахид бе преплавала езерото. Синьо-бяло копринено платно се развяваше над главата на Нахри, а гордо изправено на кърмата стоеше великолепно изваяно дървено шеду. В момента Нахри седеше върху него, увещана да го направи от групичката развълнувани момиченца в краката й. По традиция едно от тях трябваше да заеме мястото на Анахид, ала опитите на Нахри да ги убеди да направят същото и сега, бяха посрещнати с разочаровано цупене.

Радостта на хората й беше заразителна, така че, като оставяше смущението настрани, Нахри си прекарваше страхотно, нещо, което зачервените й бузи и глуповатата усмивка издаваха. Тя махаше на множеството на улицата, допирайки длани в благословия, докато минаваше край групички ликуващи деви.

— Не това ми казаха да очаквам — измърмори Акиса до нея, подръпвайки една от многобройните гирлянди от цветя, които момиченцата първоначално срамежливо, а после, когато жената воин не ги беше спряла, с огромна радост бяха окичили около врата й.

Нахри преглътна смеха си при вида на розовите цветя, омотани около страховитата приятелка на Али.

— В Ам Гезира не празнуват ли Навастем?

Другата жена хвърли слисан поглед към двама пияни млади мъже на колесницата зад тях. Стиснали бутилки сливова бира в ръце, те се кикотеха необуздано, докато се въртяха на месинговите коне.

— Не празнуваме нищо по този начин.

— А — подхвърли Нахри тихо, — нищо чудно, че на Али толкова му харесва там.

— Забавляваш ли се? — долетя викът на Нисрийн до ушите й.

Наставницата й яздеше до колесниците заедно с останалите старейшини на девите, конете им бяха наметнати с искрящ плат с цвета на изгряващото слънце.

Нахри се наведе и извика в отговор;

— Можеше да споменеш, че ще седя върху шеду — оплака се. — Гасан ще подпали нещо, когато ме види.

Нисрийн поклати глава.

— Това е просто на шега. Първата нощ от новата луна винаги е най-разюзданата. — Тя кимна към пияните младежи. — До вечерта повечето деви ще заприличат на тях. Няма да представляваме особена заплаха за царя.

Нахри въздъхна.

— С нетърпение очаквам да прекарам нощта, грижейки се за нараняванията им.

Вече се бе опитала да пресметне колко време ще й е необходимо, за да се добере до младежите зад себе си, когато един от тях неизбежно паднеше и си пукнеше черепа.

— Бих казала, че е напълно възможно. Но тази нощ Джамшид ще е в лечебницата заедно с нас и ще се погрижим никой от тримата да не си тръгне. — Нисрийн замълча за миг. — Навярно би могла да помолиш онази шафитска лечителка, с която си сътрудничиш, да се присъедини към нас. Може да доведе и семейството си.

Нахри я погледна изненадано.

— Искаш да поканя Суба и семейството й да прекарат нощта в лечебницата?

Беше странно предложение, особено като се имаше предвид от кого идваше.

— Според мен е добра идея. Още един чифт ръце няма да са ни излишни, а ти спомена, че тя все още кърми.

Нахри се замисли над думите й. Помощта на Суба щеше да й е от полза, пък и отдавна искаше да й покаже лечебницата.

— Ще й изпратя съобщение, когато се върнем в палата.

Изпъна се и погледна напред, опитвайки се да се ориентира.

Изглежда, че почти бяха стигнали майдана.

Почти излязохме от Шафитския квартал. Нахри се изчерви, мразейки това колко бързо бе дошла тази мисъл… както и последвалото я облекчение. Тревогата на Али й се беше сторила искрена, ала бе трудно да отдели предупреждението му от останалата част на разговора им, а това бе нещо, за което отказваше да мисли точно днес.

Погледът й се плъзна по множеството. То се състоеше предимно от деви, макар че имаше доста чистокръвни от останалите племена, които се притискаха до барикадите, размахваха искрящи бенгалски огньове и се черпеха със сладкиши и бира. Редица войници ги разделяше от шафитските зяпачи, много от които също надаваха възторжени възгласи, макар да ги удържаха назад.

Нахри усети как я жегва чувство на вина. Това не беше правилно, въпреки заплахата. Щеше да види дали не може да организира някакво допълнително тържество за шафитите като компенсация.

Намести се върху дървеното шеду, придърпвайки чадора над заоблените си уши. Дрехата беше необикновено и благословено лека — днес нямаше тежки златни орнаменти кацнали върху главата й. Съшит от пластове коприна толкова деликатни, че бяха почти прозрачни, боядисани в пъстър набор от цветове, чадорът беше направен така, че да прилича на крилата на шеду. Нахри повдигна лице към слънцето, наслаждавайки се на радостното бъбрене на децата деви наоколо.

Ще ми се Дара да можеше да го види. Мисълта се появи в главата й, неканена и неочаквана, и все пак, колкото и да беше странно, не я изпълни с обърканата смесица от чувства, с която я изпълваха обикновено спомените за Дара. Двамата с Дара може и да имаха напълно различни идеи за бъдещето, ала не можеше да не се надява, че афшинът би се гордял да я види върху дървеното шеду.

Движение напред привлече вниманието й; група деви на коне се приближаваха, за да се присъединят към процесията. Нахри се усмихна широко, разпознала Джамшид сред тях. Помаха му, улавяйки погледа му, а той повдигна шапката си в поздрав и посочи коня под себе си с широка, щастлива усмивка.

Отекна силен гръм, експлозивен тътен, едновременно странен и далечно познат. Бог знае какво беше. Някой дев сигурно беше измагьосал комплект летящи барабани.

Звукът се разнесе отново, този път — последван от вик… а после писък, придружен от облак бял дим, изригнал от един балкон насреща.

Нещо тъмно се блъсна в резбования парапет над главата й.

Нахри извика от изненада и закри главата си с ръце, за да се предпази от посипалите се парчета дърво. Нещо се раздвижи на балкона, проблесна метал, а после изригна още една експлозия от бял дим.

Акиса я дръпна рязко от шедуто.

— Легни долу! — изкрещя и се хвърли върху Нахри.

В следващия миг шедуто се пръсна, когато друг летящ предмет се удари в главата му с такава сила, че я строши. Зашеметена, затисната от Акиса върху дървената палуба, Нахри лежеше неподвижно. Чу още писъци, а после нови трясъци.

Изстрели, разпозна ги най-сетне, когато спомените й от Кайро се събудиха. Тежките турски топове, смъртоносните френски мускети… неща, които едно египетско момиче като нея, живеещо на улиците и мъчещо се да избягва властите, не беше докосвало, но които бе виждало и чувало много пъти. Оръжия, които джиновете почти не познаваха, спомни си, виждайки отново страха на Али, когато бе вдигнала пистолета в къщата на семейство Сен.

Разнесе се нов изстрел, който улучи основата на колесницата.

Целят се в мен, осъзна Нахри. Опита се да отмести Акиса от себе си.

— Мен искат! — изкрещя. — Трябва да махнеш децата от тук!

Някакъв предмет падна с трясък върху дървената палуба, на една ръка разстояние от лицето й. Нещо като напукана керамична кана, в която беше натъпкан горящ парцал. Нахри долови острата миризма на бор и катран. Гъста, тъмна течност потече от каната и докосна пламъците.

Огненото кълбо, което изригна, опърли лицето на Нахри. Инстинктивно, тя се претърколи, издърпвайки шокираната Акиса на крака. Късчетата от мозайката си дойдоха по местата в главата й с ужасяваща яснота. Пълните с катран гърнета и необузданите пламъци й бяха познати от най-ужасните истории на племето й за шафитите.

— Ромейски огън! — изкрещя, мъчейки се да достигне момиченцата. Друго гърне падна на улицата и огънят обгърна двама ездачи толкова бързо, че нямаха време дори да изпищят. — Бягайте!

И ето че настъпи хаос. Тълпата наоколо се пръсна, хората се блъскаха, за да избягат от разпростиращите се пламъци. Нахри чу войниците от Царската стража да викат, мъчейки се да наложат ред, а зулфикарите им искряха на светлината.

Нахри потисна паниката си. Трябваше да спасят децата. Двете с Акиса бързо ги отведоха в другата част на колесницата. Деви на коне вече бяха хвърлили въжета, мъже се катереха, за да им помогнат да слязат.

Акиса я сграбчи за яката.

— Вода! — каза настойчиво. — Къде е най-близката помпа?

Кашляйки, Нахри поклати глава, мъчейки се да си спомни.

— Водата не действа срещу ромейския огън.

— Какво тогава действа?

— Пясък — прошепна Нахри, оглеждайки с усилващ се ужас влажните каменни улици и дървените постройки наоколо.

Пясъкът беше единственото, с което мъгливият Девабад не разполагаше в изобилие.

Акиса отново я дръпна рязко надолу и метално топче се удари в дървото там, където беше главата й допреди миг.

— Там горе са — предупреди тя, махвайки с глава към един балкон. — Трима.

Нахри се престраши да погледне бързичко. Трима мъже се бяха навели зад дървените решетки, двама от тях бяха въоръжени с нещо, което приличаше на мускети.

В гърдите й лумна ярост. С крайчеца на окото си зърна агниваншийски войник с лък да се катери бързо по дърветата от злато и скъпоценни камъни на съседната колесница. Той се изтегли върху един от клоните, слагайки стрела в тетивата със същото движение.

Разнесе се вик и един от нападателите падна от балкона със стрела в гърба. Стрелецът се прицели в другите двама.

Взрив от мускета го събори. Нахри извика, а той се строполи мъртъв на земята. Лъкът се търкулна от ръцете му.

— Наведи се, Нахри! — изкрещя Нисрийн, привличайки вниманието й в същия миг, в който поредният изстрел се заби в палубата, а последното дете беше свалено от колесницата.

Нахри скочи и тласкана от Акиса, се втурна да бяга, докато колесницата се разцепваше на две от горещината на разпростиращите се пламъци.

Групичка деви я издърпаха сред себе си. Нисрийн смъкна трескаво отличителния й чадор.

— Отведете Бану Нахида от тук — нареди тя.

— Не, почакайте… — опита се да възрази Нахри, докато нечии ръце я качваха върху един кон.

През една пролука в тълпата зърна Джамшид. Той препускаше — опасно бързо, — стиснал седлото с една ръка, докато с другата се протягаше, за да вдигне лъка от земята.

Глинено гърне с ромейски огън го удари право в гърба.

— Джамшид! — Нахри се хвърли напред, докато той падаше от коня. Връхната му дреха гореше, пламъци танцуваха по гърба му. — Не!

Изведнъж всичко сякаш тръгна съвсем бавно. Кон без ездач изтрополи покрай нея, въздухът натежа от мириса на пушек и кръв. Нахри едва се удържаше да не припадне, разкъсани тела, счупени кости и отслабващи удари на сърца около нея заплашваха да надвият нахидските й сетива. Улиците, които предците й бяха построили грижливо, горяха, поглъщайки бягащите участници в парада. Напред, Джамшид се търкаляше по земята, в обречен опит да угаси пламъците, разпростиращи се по връхната му дреха.

Ярост и отчаяние се надигнаха в нея. Тя се изтръгна от девите, които се опитваха да я отведат надалече.

— Джамшид!

Непоколебима решителност й помогна да се добере до мястото, където той се гърчеше на земята. Без да я е грижа дали се излага на опасност, Нахри сграбчи здравия ръб на яката му и смъкна пламналата връхна дреха от него.

Той изпищя — материята беше обелила голяма част от кожата на горната половина на гърба му, оставяйки плътта му окървавена и оголена. Ала то беше за предпочитане пред това да бъде погълнат от ромейски огън… не че имаше значение — двамата бяха обградени, пламъците се разпростираха хищно по околните сгради.

Тежък предмет се разби на земята пред нея — бяха останките от горящото шеду, което беше яздила, подражавайки на предците си. Ала докато гледаше хаоса наоколо, Нахри усети, че се задушава от безпомощност. Тя не беше Анахид. Не беше афшин.

Нямаше представа как да спаси хората си.

Афшин… като взрив от светлина, един от последните й спомени от Кайро се завърна пред очите й: застанал насред гробовете в човешката й родина, воинът с поразителните зелени очи, чието име тогава все още не знаеше, вдигна ръце и призова буря.

Пясъчна буря. Дъхът на Нахри секна. Създателю, момя те! — отправи тя молитва. — Помогни ми да спася града си.

Пое си дъх и наведе глава. Оставяйки се на инстинктите си, тя се опита да види града, сякаш беше пациент, опита се да си представи пръстта между камъните на калдъръма му и прахта, събираща се по ъглите.

Подръпна. Вятърът начаса се усили, плитките й я удряха през лицето, ала все още усещаше съпротива, все още държеше магията прекалено слабо. Извика от безсилно раздразнение.

— Нахри — изхриптя Джамшид и се вкопчи в ръката й. — Нахри, нещо не е наред…

Той се задави, пръстите му се впиха в нейните.

Суров прилив на магия я заля толкова мощно, че тя едва не политна назад. Пое си рязко дъх, докато се олюляваше, мъчейки се да запази контрол. Усещането бе познато и в същото време — не беше. Почувства разтърсващ шок, сякаш беше потопила ръце в кофа с лед. Разля се по вените й с необуздан устрем, като създание, което твърде дълго е било в плен.

И то бе точно онзи тласък, от който Нахри се нуждаеше. Без да се поколебае, тя впи очи в горящите улици. Изцелете се, нареди и дръпна силно.

Всяка песъчинка в града на семейството й се втурна към нея.

Завъртя се в бушуваща фуния от задушаващ прах. Нахри изпусна дъха си и фунията се разпадна, посипвайки се върху улицата и съсипаните колесници, навявайки дюни до постройките, покривайки телата на бягащите горящи джинове и деви, гасейки огъня така, сякаш беше потопила свещ във вода.

Същото стана и с нея. Изгуби контрол над магията и се олюля; връхлетя я изтощение, пред очите й избиха черни петна.

— Бану Нахида!

Нахри примига и видя Нисрийн да тича към тях, все още стискайки яркия й чадор. До нея Джамшид се надигна и се опита да седне, а ризата му висеше на овъглени парчета по гърдите му.

И по съвършено излекувания му гръб.

Нахри се взираше, зяпнала, в здравата му кожа, когато отново се разнесе гръм на мускет. Джамшид я бутна на земята.

Ала изстрелът не беше предназначен за тях.

Времето между мига, в който видя Нисрийн да тича към тях, и мига, в който я видя да пада, сякаш се проточи с часове, като че ли за да запечата завинаги гледката в спомените й. Нахри се отскубна от Джамшид и се втурна към своята наставница, без да си дава сметка, че го е направила.

— Нисрийн!

Черна кръв вече се просмукваше през туниката на Нисрийн. Нахри я разкъса.

И се вкамени при вида на раната в корема й. Беше ужасяваща, човешкото оръжие бе разкъсало плътта й по начин, по който Нахри не би предположила, че е възможно в магическия свят.

Господи… Без да губи нито миг, тя притисна ръка до кръвта… и също толкова мигновено я дръпна, когато изпепеляваща болка прониза дланта й. Миризмата, изгарянето…

Нападателите бяха използвали железни куршуми.

Разнесе се вик и останалите двама мъже на балкона се строполиха на земята, телата им бяха направени на решето от стрели. Нахри почти не забеляза. Със сърце, качило се в гърлото й, тя отново положи ръце върху своята наставница, без да обръща внимание на болката. Изцели се — умоляваше. — Изцели се!

Една кървава резка върху бузата на Нисрийн се подчини незабавно, но от огнестрелната рана — нищо. Куршумът изпъкваше като разлютен белег върху останалата част от тялото на Нисрийн — студено, чуждо натрапничество.

Джамшид коленичи до Нахри, пускайки лъка си.

— Какво мога да направя? — извика.

Не знам. Ужасена, Нахри обходи с поглед лицето на Нисрийн; нуждаеше се от нея, за да я води в това. Нуждаеше се от Нисрийн, и толкова. Сълзи изпълниха очите й при вида на кръвта, процеждаща се от крайчеца на устата на нейната наставница, на черните очи, пълни колкото с болка, толкова и с потрес.

Отговорът изникна изневиделица.

— Трябват ми клещи! — изкрещя тя към тълпата. — Шип, острие, каквото и да е!

— Нахри… — Гласът на Нисрийн бе сърцераздирателен шепот. Тя се закашля и от устата й потече още кръв. — Нахри… чуй ме…

Кръв се просмукваше в дрехите на Нахри. Някой, дори не я беше грижа кой, тикна дръжката на нож в ръката й.

— Съжалявам, Нисрийн — прошепна. — Вероятно ще боли.

Джамшид беше взел главата на Нисрийн в скута си и тя с ужас осъзна, че се изрича предсмъртна молитва.

Нахри отказваше да го приеме. Прогони чувствата си. Не обръщаше внимание на сълзите, които се стичаха по бузите й, нито на постепенното ужасяващо забавяне на сърцето на Нисрийн.

— Нахри — прошепна наставницата й. — Нахри… твоята…

Нахри заби ножа; слава на Бога, ръцете й не трепнаха.

— Ето го!

Струя кръв бликна, когато тя извади куршума. Движението й струва скъпо. Тялото на Нисрийн бе разтърсено от тръпка, очите й грейнаха от болка.

А после, докато Нахри разперваше пръсти върху раната, сърцето на Нисрийн спря. Надавайки гневен вик, Нахри отприщи всичката магия, която й беше останала, заповядвайки му да забие отново, нареждайки на разкъсаните съдове и раздраната плът да зараснат.

Нищо.

Джамшид избухна в сълзи.

— Сърцето й — ридаеше той.

Не. Нахри се взираше в своята наставница с изумено вцепенение. Нисрийн не можеше да е мъртва. Жената, която я беше научила как да лекува, не можеше да бъде единствената, на която не бе в състояние да помогне. Жената, която, въпреки многобройните им разногласия, бе най-близкото подобие на майка, което Нахри бе имала някога.

— Нисрийн — прошепна тя. — Момя те.

Опита отново. Магията избликна от ръцете й, но не направи нищо. Сърцето на Нисрийн бе спряло, кръв и мускули застиваха, докато ярките светлинки в главата й бързо угасваха… Уменията на Нахри ясно й казваха онова, което сърцето й отказваше да приеме.

Нисрийн си беше отишла.