Царство от мед

12. Нахри

Защото едно изгубено малко момиченце от Кайро си мислеше, че живее в някаква приказка. И защото при всичката си предполагаема интелигентност не можеше да види, че безстрашният герой, който я спаси, в действителност е чудовище.

Нахри затвори очи, подчинявайки се мълчаливо на прошепнатите нареждания на прислужниците, които я гримираха. Жестоките думи на Мунтадир се въртяха безспир в ума й; от дни насам мислеше за тях, обвинението му беше още по-натрапчиво, защото колкото и да не й се искаше, Нахри се страхуваше, че в него се съдържа зрънце истина.

Една от прислужниците й се приближи с избор от сложно украсени декоративни гребени с формата на различни птици.

— Кой предпочитате, господарке?

Нахри се взря в инкрустираните със скъпоценни камъни гребени, прекалено мрачна дори за да прецени наум колко струват. Плитките й вече бяха разплетени, черните й къдрици — разпилени необуздано до кръста й. Докосна косата си и завъртя една къдрица около пръста си.

— Така си е добре.

Две от прислужниците й се спогледаха притеснено, а Нисрийн, която наблюдаваше с неприкрита тревога как Нахри се облича, се прокашля в ъгъла.

— Бану Нахида, с цялото ми уважение… с тази коса и роклята не изглежда съвсем така, сякаш отиваш на тържествено събитие — деликатно каза наставницата й.

Не, вероятно изглеждам така, сякаш се каня да отида в леглото на съпруга си, което е истинска ирония, защото никога вече няма да го направя. И този път беше избрала да си облече ленената рокля без ръкави и с изящна мънистена яка, която й напомняше за Египет. Перспективата да си общува с Кахтаните я караше да се чувства неспокойна и тя искаше да се вкопчи в нещо познато.

Пък и не я беше грижа особено какво мислят останалите.

— Ще отида така. Това е гезирско тържество, така че в женската част няма да има мъже, които да ме видят.

Нисрийн въздъхна, признавайки се за победена.

— Да разбирам, че все още трябва да измисля някакъв спешен случай, за да можеш да си тръгнеш по-рано?

— Ако обичаш. — Нахри не можеше да пренебрегне напълно пиршеството, но възнамеряваше да остане там възможно най-малко време. — Забеляза ли случайно дали Джамшид си тръгна?

— Да. Настоя да ми помогне да заредя рафтовете в аптеката, а после си отиде. Казах му, че се нуждае от още един ден, за да се възстанови, но…

— Но той иска да бъде до Мунтадир. — Нахри изчака прислужниците да си тръгнат, преди да довърши изречението си: — Мунтадир не го заслужава.

— Напълно съм съгласна. — Когато Нахри понечи да се изправи, Нисрийн я докосна по рамото. — Ще внимаваш с царицата тази вечер, нали?

— Винаги внимавам.

Което бе самата истина. Нахри избягваше Хатсет така, сякаш й дължеше пари. Доколкото беше видяла, царицата изобщо не отстъпваше на Гасан по хитрост и лукавство, но докато царят искаше Нахри за съюзница (поне фиктивно), Хатсет не искаше да има нищо общо с нея и се отнасяше с предпазливото презрение, което някой би проявил към невъзпитано куче.

Не че Нахри имаше нещо против, особено тази вечер. Щеше да си открадне няколко минути, за да хапне (и вероятно наистина да открадне един от златните ножове, които се използваха по време на подобни церемонии, просто за да се почувства по-добре), след което да изчезне, без да е принудена да говори с някой от кахтанските принцове.

Увивайки около главата си снежнобял чадор, обшит със сапфири, тя последва една прислужница през отворения коридор, който отвеждаше в официалните градини пред тройната зала на Гасан. Топки, пълни с магически пламъци в цветовете на дъгата красяха овощните дървета, фини килими, върху които бяха избродирани ловджийски сцени, застилаха окосената трева. Миниатюрни нефритени колибрита блещукаха, докато прелитаха между изящни медни хранилки, а песента им се смесваше с трелите на лютни. Въздухът беше натежал от уханието на жасмин, мускус и печено месо. Последното накара коремът й да изкъркори нещастно — откакто се беше отдала на ролята си на Бану Нахида, Нахри не беше докосвала месо.

Насреща им имаше огромна шатра от сребърна коприна, която блещукаше на лунната светлина. Прислужницата отметна една от перлените завеси и Нахри пристъпи в парфюмираната й вътрешност.

Разкошът й бе подигравка с шатрите, които гезирските номади някога бяха наричали свой дом. Поразителни ръчно тъкани черги с всички цветове на дъгата застилаха земята, а илюзионист бе измагьосал съзвездие от миниатюрни фойерверки, което се вихреше и блещукаше над главите им. Огън гореше в големи, отворени златни лампи… джиновете хранеха силна неприязън към малките затворени лампи, използвани от ифритите като вместилища за роби.

Шатрата беше топла и претъпкана; Нахри свали чадора си и го подаде на една прислужница наблизо, примигвайки, докато очите й свикнат с многолюдния, осветен от пламъци интериор. Отвъд суматохата на прислужници и гости, мотаещи се безцелно край входа, зърна царица Хатсет и принцеса Зейнаб върху един мраморен подиум, покрит с абаносови и златни възглавници. Проклинайки етикета, който заповядваше първо да поздрави тях, Нахри се отправи натам. Беше решила да не обръща внимание на повдигнатите вежди, които роклята й щеше да привлече, така че отказваше да поглежда към другите жени… поради което твърде късно осъзна, че мнозина бяха увили шайлите и воалите си около главите си.

Причината за това седеше между майка си и сестра си.

На Нахри й беше нужен един миг, за да разпознае в изящно облечения млад мъж в одеждите на аяанлийски благородник неверния си някогашен приятел, когото само преди няколко дни бе обмисляла дали да не убие. Нямаше и следа от мърлявата пътническа роба и окъсаната гутра. Над една разкошна черна дишдаша, обточена с бледи мъниста от лунен камък, Али носеше тревисто зелена роба, украсена със сребърен икат^[12], дреха, чийто жизнерадостен цвят бе крайно нетипичен за необщителния принц. Красив сребърен тюрбан увенчаваше главата му, увит в гезирския стил, който разкриваше медната реликва в ухото му.

Али изглеждаше също толкова сепнат от вида на Нахри; шокираните му очи се плъзнаха по непокритата й глава и голите й ръце. Чу го да си поема рязко дъх и настръхна; като се имаха предвид консервативните му възгледи, вероятно смяташе дрехата за още по-непристойна, отколкото и Нисрийн.

— Бану Нахида — поздрави я Хатсет, махвайки й да се приближи с ръка, върху която блещукаха златни пръстени. — Ето те и теб. Ела, присъедини се към нас!

Нахри се приближи, навеждайки глава и поднасяйки долепени длани пред себе си.

— Мир вам — каза в най-добрия си опит за предразполагаща учтивост.

— И на теб, мир, скъпа дъще. — Хатсет я дари с топла усмивка. Двете жени изглеждаха зашеметяващо, както винаги. Хатсет носеше копринена абая, боядисана в алено и шафран, която блещукаше като пламък под среднощно черна шайла, обточена с гезирски перли. Зейнаб (която би могла да накара краката на мъжете да омекнат дори облечена в чувал) носеше рокля, която изглеждаше така, сякаш водопад се бе събудил за живот и бе решил да я боготвори — свободно падащи дипли от синьо, зелено, изумрудено и кобалтово синьо, придържани от яка, изработена от истински цветове на лотос. — Започвах да се боя, че ти се е случило нещо, когато не пристигна заедно със съпруга си.

Думите бяха изречени с твърде много умисъл, ала Нахри изобщо не се учуди: малко бяха нещата, които Хатсет не знаеше за случващото се в палата. Нахри въобще не се съмняваше, че няколко от прислужниците й служеха на царицата… и че новината за караницата й с Мунтадир вече беше достигнала до ушите й.

Нахри обаче нямаше никакво намерение да обсъжда семейните си неприятности с тази жена. Извика престорена усмивка върху лицето си.

— Простете забавянето ми. Имах пациент.

Златните очи на Хатсет заблещукаха.

— Не е нужно да се извиняваш. — Тя махна към роклята й. — Прелестна е. Мъничко различна, не може да се отрече, но толкова красива. — В гласа й се прокрадна закачлива нотка. — Али, не изглежда ли красива?

Погледът на Али се стрелкаше навсякъде, но не и към Нахри.

— Аз, ъ, да — изпелтечи той. — Трябва да вървя. Мъжете ще ме очакват.

Хатсет го улови за китката.

— Не забравяй да говориш с хората… и то за неща, различни от хадиси^[13] и икономика, за бога, Ализейд. Разкажи им някоя и друга вълнуваща история за Ам Гезира.

Али се изправи на крака. На Нахри й беше неприятно да го признае, но той изглеждаше поразително в новите си дрехи, одеждата с красиви шарки подчертаваше надменните му черти и блестящата тъмна кожа. Така ставаше, предположи тя, когато оставиш майка ти да те облече.

Али мина покрай нея, забил поглед в земята.

— С мир — каза тихо.

— Върви се хвърли в езерото — отвърна тя също така тихо на арабски.

Видя го как се напрегна, но не спря.

Хатсет се загледа след него с усмивка, изражението й беше едновременно гордо и яростно закрилническо.

Естествено, че се гордее; вероятно от години заговорничи как да го върне тук. След сблъсъка си с Али, Нахри многократно бе прехвърляла в ума си подслушания разговор между Мунтадир и Джамшид. Чудеше се дали има зрънце истина в притесненията на съпруга й относно убийствените намерения на „майката", която, знаеше Нахри сега, беше Хатсет.

Погледът на царицата се върна върху нея.

— Скъпа моя, защо стоиш права? Седни — нареди тя, махвайки към възглавницата до Зейнаб. — Дъщеря ми и така вече събори, без да иска, стената на палатката пред нас, за да имаме по-добър изглед. Пък и ти винаги се криеш от тези неща. — Тя кимна към платата, които ги заобикаляха. — Накарах от кухнята да донесат някои вегетариански ястия за теб.

Объркването на Нахри в миг бе заменено от подозрение. Хатсет явно беше замислила нещо и дори не се опитваше да го скрие с въпроса си за Мунтадир и прекомерната си дружелюбност. Както и твърде очевидната си забележка към Али за роклята й.

Бузите й пламнаха. О, не… нямаше да позволи да бъде въвлечена между двамата отчуждени братя по този начин. И така си имаше достатъчно проблеми. Не можеше обаче и да прояви грубост. Хатсет беше царицата — богата и могъща, тя държеше харема със също толкова железен юмрук, с колкото съпругът й държеше града. Царският харем на Девабад бе невероятно влиятелен; тук се уговаряха бракове между най-могъщите семейства в техния свят, издаваха се назначения и се подписваха договори, които променяха животи… И всичко това — под зоркия поглед на царицата.

Така че, когато Хатсет посочи отново възглавницата до Зейнаб, Нахри седна.

— Да разбирам, че отместваш стените на палатки също толкова често, колкото празната ти носилка се разхожда из гезирския базар? — прошепна тя на зълва си. Зейнаб направи физиономия, а Нахри продължи, махвайки към платата с плодове и сладкиши, натрупани пред тях. — Напомня ми за деня, когато се запознахме. Искам да кажа, преди нарочно да ме напиеш така, че да изгубя съзнание.

Зейнаб сви рамене.

— Просто се опитвах да бъда добра домакиня — отвърна безгрижно. — Откъде бих могла да знам колко са силни подобни забранени напитки?

Нахри поклати глава, хвърляйки крадешком поглед към полюшващата се материя, която ги разделяше от шатрата на мъжете. Украсените със скъпоценни камъни колчета, които придържаха коприната, действително бяха бутнати настрани и пред очите им се разкриваше прекрасен изглед. Кахтанските мъже седяха заедно с най-приближените си придворни върху красива платформа от бял нефрит, кацнала върху тучната трева. Платформата беше поразително красива, ръбовете й бяха изваяни във формите на скачащи орикси, лукавооки сфинксове и реещи се симурги. Скъпоценни камъни украсяваха дълъг рог, извита опашка, изящните пера върху крило. Мъжете се излягаха върху копринени възглавници, около които бяха пръснати винени чаши и наргилета от фино стъкло.

В центъра на всичко това, разбира се, беше Гасан ал Кахтани. Нахри усети, че я полазват тръпки, докато гледаше към царя. Винаги ставаше така — между тях двамата имаше твърде много история. Мъжът, който държеше живота й в ръцете си, който я контролираше така абсолютно, че спокойно можеше да я е заключил зад решетките, оковите й представляваха животът на всички деви и нейни приятели, които той щеше да съсипе, ако тя дори само си помислеше за неподчинение.

Изглеждаше спокоен и непроницаем както винаги, облечен в царски одежди и поразителния си тюрбан… тюрбан, който Нахри не можеше да погледне, без да си спомни студения начин, по който той й бе разкрил истината за Дара и Ки-зи в онзи подгизнал от дъжда павилион преди пет години. Още в началото на брака им Нахри тихичко беше помолила Мунтадир да сваля своя, преди да останат насаме… молба, която той бе изпълнил без коментар и която оттогава неизменно спазваше.

Погледът й се премести към съпруга й. Не беше разговаряла с него от скарването им в лечебницата и да го види там, облечен в същите официални одежди и тюрбан като баща си, още повече задълбочи неспокойството й. Джамшид беше до него, разбира се, коленете им се докосваха, но имаше и други, повечето от които Нахри познаваше. Заможни, влиятелни мъже до един… но освен това — приятели на Мунтадир, истински приятели. Един от тях като че ли тъкмо му разказваше някаква история, друг му подаде наргиле.

Изглеждаше така, сякаш се опитват да повдигнат духа му… или пък да отвлекат вниманието му от другия край на платформата, където беше седнал Али. Макар да му липсваха ослепителните накити на брат му, ярките цветове на облеклото му сякаш го възвисяваха. От лявата му страна седяха неколцина офицери от Царската стража, както и мъж с гъста брада и заразителна усмивка и жена със сурови очи, облечена в мъжки дрехи. От дясната му страна кайдът като че ли тъкмо разказваше някаква история, на която Гасан се разсмя от сърце. Али остана мълчалив, местейки поглед между другарите си и голямата стъклена кана с вода пред себе си.

И макар да беше красива нощ във вълшебна градина, пълна с гости, които изглеждаха като излезли от страниците на книга с легенди, Нахри имаше чувството, че е надвиснало нещо лошо. Онова, за което Мунтадир си беше шушукал с Джамшид, каквото и да кроеше Хатсет… Нахри го виждаше да се разиграва на сцената пред себе си. Изисканият елит на Девабад — образованите благородници и заможните търговци — се бяха скупчили около Мунтадир. По-грубите мъже, онези, които въртяха мечове, както и тези, които можеха да застанат пред петъчните тълпи от благоверни и да изпълнят сърцата им с благочестивост… те бяха с Али.

И ако двамата братя останеха отчуждени, ако тези групи се обърнеха една срещу друга… Нахри не виждаше как това би могло да свърши добре за племето й… за когото и да било от тях.

Стомахът й изкъркори. Надвиснала гражданска война или не, Нахри не можеше да направи кой знае какво, за да спаси племето си на празен стомах. Без да я е грижа особено за етикета, тя придърпа към себе си керамична чиния с кюнефе^[14] и едно тръстиково плато с плодове, твърдо решена да се натъпче със сладкиш със сирене и пъпеш.

По тила й полазиха тръпки и тя вдигна глава.

През тесния отвор Али я наблюдаваше.

Тя срещна угрижените му сиви очи. Обикновено се опитваше да изключи уменията си, когато беше заобиколена от толкова много хора, тъй като съперничещите си удари на сърца и гъргорещите хумори бяха неприятно разсейване. За момент обаче ги остави да се разпрострат.

Али изпъкваше като петно в окото, дълбока тишина в океан от звуци.

Ти си ми приятелка, спомни си го да казва първия път, когато му беше спасила живота, с абсолютната увереност на замъгления от опиума ум. Светлина, добавил бе, молейки я да не тръгва с Дара.

Подразнена от неканеното, смущаващо чувство, което споменът събуди, Нахри грабна един от ножовете за сервиране и без да откъсва очи от неговите, го заби дълбоко в парче пъпеш, нарязвайки го с хирургическа прецизност. Али се изпъна; изглеждаше едновременно сепнат и въпреки това — все така надменен. Нахри го изгледа яростно, а после най-сетне извърна очи.

Пред тях, Гасан плесна с ръце и Нахри го видя да отправя топъл поглед към множеството.

— Приятели, благодаря ви, че почетохте семейството ми с присъствието си тази вечер. — Той се усмихна широко на Али. — И слава на Бог, че ми даде радостта отново да видя най-малкия си син. Това е благословия, чиято стойност дори не осъзнавах, докато той не се появи в палата ми, облечен като разбойник от Севера.

Повечето гезирци се засмяха, а Гасан продължи:

— Принц Ализейд, разбира се, не искаше нищо от това. Ако зависеше от него, сигурно щяхме да си поделим едно-единствено плато с фурми и може би кана с кафето, което, както чувам, сега си вари сам. — В гласа на Гасан се прокраднаха закачливи нотки. — След което вероятно щеше да ни изнесе лекция върху ползите от имотните данъци.

При тези думи другарите на Али избухнаха в смях. Мунтадир стискаше винената си чаша и Нахри не пропусна да забележи тихия начин, по който Джамшид побутна ръката му надолу.

— Аз обаче ще ви спася от подобно изпитание — продължи Гасан. — Вместо това съм ви подготвил нещо друго. Готвачите ми яростно се мъчат да се надминат един друг преди Навастем, така че тази вечер им отправих предизвикателство: „Пригответе най — вкусното си ястие и синът ми ще избере най-добрия готвач, който да изготви менюто за тържествата на поколението".

Думите му събудиха донякъде интереса на Нахри. Пет години в Девабад все още не я бяха направили напълно равнодушна към неговите чудеса и тя бе сигурна, че каквото и да бяха приготвили царските готвачи, ще бъде наистина великолепно. Пред очите на Нахри още прислужници си запроправяха път върху царската платформа; някои сипваха розова вода върху ръцете на гостите, други доливаха чашите им. Али отпрати един виночерпец и помаха учтиво на млад мъж, който държеше кана, запотена от леденото питие в нея.

Преди прислужникът да успее да стигне до принца, Джамшид го спря, протягайки ръка с леко груб — или пък пиянски — жест. Взе каната и изля вътре чашата си, пълна със — разпозна го Нахри — сок от тамаринд, преди да я върне на другия мъж. След това отпи глътка и остави чашата си, посягайки, за да стисне коляното на Мунтадир.

Гасан отново плесна с ръце и ето че Нахри вече не гледаше към Мунтадир.

Защото към тях се беше присъединила една лодка.

Издялана от тиково дърво и достатъчно голяма, за да побере царското семейство, тя се приближи, понесена върху вълна от измагьосан дим, миниатюрна версия на огромните кораби с платна, за които се говореше, че плавали в Индийския океан. Върху коприненото й платно бе нарисуван символът на сахрейнците и действително мъжът, който я придружаваше, беше сахрейнец; раираната му качулка беше отметната, разкривайки черна коса, прошарена с червени кичури.

Той се поклони ниско.

— Ваше величество, ваши царски височества, мир вам.

— И на теб мир — отвърна Гасан със слисано изражение. — Впечатляващо представяне. Какво ни носиш?

— Най-изтънчения деликатес от Карт Сахар: пещерни змиорки. Те живеят само в най-дълбоките, най-опасните водоеми на Сахара. Улавяме ги живи, пренасяме ги в големи съдове със солена вода, а после ги приготвяме в дъхав бульон от най-деликатни подправки и уханен оцет. — Той се усмихна широко и махна към лодката… не, към съда, осъзна Нахри, зърнала няколко извиващи се форми да се гърчат в тъмната течност, която покриваше дъното. — Цели две седмици плуват там вътре.

Изражението върху лицето на Али почти си струваше това да понесе цялата тази вечер. Той се задави със сока си от тамаринд.

— Плуват… те са още живи?

— Но разбира се. — Сахрейнският готвач го погледна озадачено. — От мятането месото им става по-сладко.

Мунтадир най-сетне се усмихна.

— Сахрейнски змиорки. На това му се казва чест, братко. — Той отпи глътка вино. — Вярвам, че първата хапка е за теб.

Готвачът отново се усмихна широко; изглеждаше така, сякаш ще се пръсне от гордост.

— Е, принце?

Макар да изглеждаше така, сякаш му се повдига, Али даде знак на сахрейнеца да го направи.

Готвачът заби искрящ месингов тризъбец в съда, изтръгвайки металически писък, който накара зрителите да извикат уплашено. Змиорката все още се гърчеше, когато той я уви бързо и я постави внимателно върху пъстроцветна плоча. Поднесе я на Али с размах.

Мунтадир наблюдаваше с неприкрито удоволствие и Нахри трябваше да признае, че в това двамата със съпруга й бяха обединени.

Али пое плочата и лапна с усилие парче змиорка, преглъщайки мъчително.

— Много… много е вкусно — каза немощно. — Личи си, че се е мятала много.

В очите на готвача имаше сълзи.

— Няма да забравя похвалата ви до сетния си дъх — изхлипа той.

Следващите двама участници в надпреварата не предложиха чак толкова вълнуващо представяне, но пък похапващите гости изглеждаха далеч по-доволни от шишовете с накълцано месо от птица рух (Нахри можеше само да гадае как изобщо някой бе успял да улови една от тях), опечени със златни тохаристански ябълки, шпиковано с подправки и поднесено все още в пламъци.

Тъкмо отнасяха най-голямото плато с кабса, което Нахри беше виждала някога (хитър ход от страна на гезирския готвач, който вероятно подозираше, че един принц, идващ от провинцията, може би е зажаднял за лакомствата, с които е израснал, след някои от по-„творческите" ястия на конкурентите си), когато Гасан се намръщи.

— Странно — каза. — Не видях представителя на агни…

Един симург влетя в градината с крясък.

Проблясващата птица — двойно по-голяма от камила — профуча над множеството, при което димящите й крила подпалиха едно кайсиево дърво. Докато кацне на земята, половината от мъжете вече бяха посегнали към оръжията си.

— Ха! Получи се! — Широко усмихнат агниваншиец с опърлени мустаци се присъедини към тях. — Мир вам, царю и принцове! Как ви се харесва моето творение?

Нахри видя как ръцете бавно се отдръпват от дръжките на камите. А после изръкопляска възхитено, разбрала за какво говори мъжът. Симургът не беше никакъв симург. А съчетание на зашеметяващо изобилие от сладкиши във всички цветове под небето.

Готвачът изглеждаше безмерно горд от себе си.

— Малко различно, знам… но каква е целта на Навастем, ако не да отпразнуваме сладостта на отърсването от службата на Сулейман?

Дори царят изглеждаше поразен.

— Получаваш точки за изобретателност — заяви той, а после погледна към Али. — Каква е присъдата?

Али се беше изправил на крака, за да разгледа по-добре симурга.

— Поразителна магия — призна той. — Никога не съм виждал нещо подобно.

— Нито пък сте вкусвали нещо подобно. — Готвачът чукна по стъкленото око на симурга и то падна право в ръцете му… като очакващо плато. Агниваншиецът избра бързо няколко лакомства и му подаде подноса с поклон.

Али се усмихна и отхапа от една ронлива сладка, покрита със сребърен варак. По лицето му се изписа одобрение.

— Наистина е вкусно.

Агниваншийският готвач хвърли триумфален поглед на конкурентите си, докато Али отпи от бокала си и опита друга сладка. Този път обаче се намръщи и посегна към гърлото си. Впи пръсти в яката на дишдашата си, дърпайки коравата материя.

— Извинете ме — каза. — Мисля, че…

Али посегна към чашата си, но залитна и я събори.

Гасан се изправи; в очите му имаше израз, какъвто Нахри не бе виждала никога.

— Ализейд?

Али не отговори, задавен от кашлица. Другата му ръка се вдигна към гърлото и докато объркването върху лицето му отстъпваше място на паника, очите му отново срещнаха очите на Нахри.

В тях нямаше гняв, нито следа от обвинение. Единствено наранено разкаяние, от което по гърба на Нахри полазиха тръпки, още преди Али да рухне на колене.

Ахна задавено и звукът я върна обратно на кораба, обратно в онази ужасна нощ преди пет години. Дара беше ахнал по този начин, приглушен звук на неподправен страх (чувство, което дори не бе вярвала, че нейният афшин е способен да изпитва), докато се свличаше на колене. Красивите му очи бяха срещнали нейните и той бе ахнал, а после тялото му бе станало на прах, докато тя пищеше.

С крайчеца на окото си видя как Хатсет скочи на крака.

— Ализейд!

И тогава изригна хаос.

Али падна на земята, давейки се и дращейки гърлото си. Хатсет изхвърча от шатрата, захвърлила всякакви мисли за благоприличие, докато тичаше към сина си. Зейнаб изпищя, но преди да успее да се втурне натам, две жени стражи се спуснаха към нея, като замалко не събориха Нахри в усилието си да издърпат принцесата на сигурно място. Царската стража правеше същото в шатрата на мъжете — няколко войници побутваха слисания Мунтадир назад. Кайдът извади зулфикара си и сграбчи Гасан, стискайки го в здрава, защитна хватка.

Никой не спря Хатсет. Е, един от стражите се опита, но тя стовари в лицето му тежкия бокал, който държеше, а после се отпусна до Али, викайки името му.

Нахри не помръдна. Пред себе си виждаше мокрото от сълзи лице на Дара. „Ела с мен. Ще си тръгнем, ще пътуваме по света. "

Пепелта му по ръцете й. Пепелта му върху мократа одежда на убиеца му.

Всичко сякаш застина; писъците на тълпата заглъхнаха, тропотът на тичащи крака утихна. Един мъж умираше пред нея. Беше сцена, която Нахри познаваше много добре от лечебницата, сцена с отчаяни роднини и суетящи се помощници. Беше се научила да не се колебае, да изключва чувствата си. Тя беше лечителна, Нахида. Лекарят, какъвто винаги бе искала да бъде.

И в мечтите си — глупавите си мечти да стане чирак на някой от великите лекари в Истанбул, да заеме мястото си в една от прословутите болници на Кайро, — в тези мечти тя не бе лекар, който просто би стоял и гледал как някой умира.

Тя скочи на крака.

Бе прекосила половината разстояние, което я делеше от Али, достатъчно близо, за да види блещукащите сребърни изпарения, които излизаха от раните, които беше издрал върху кожата си, когато печатът на Сулейман се стовари върху нея.

Нахри се олюля, борейки се за въздух на свой ред, немощна и объркана от неочаквания сблъсък на неразбираеми езици. Зърна печата да сияе върху лицето на Гасан, а после Хатсет се обърна рязко към нея, вдигнала бокала. Нахри се вкамени.

Али започна да пищи.

Кръв рукна от устата, от гърлото и врата му, сребърни стружки изригваха от кожата му с кървави тласъци. Сребърни изпарения, осъзна Нахри. Бяха се превърнали в солиден метал в мига, в който Гасан бе призовал печата; мъгливата им форма трябва да бе магическа.

Гасан току-що бе убил сина си, опитвайки се да го спаси.

Нахри затича.

— Спри печата! — изкрещя тя. — Убиваш го!

Разтърсван от конвулсии, Али се вкопчи в раздраното си гърло. Нахри се отпусна до Хатсет, сграбчи една от сребърните стружки и я вдигна пред ужасената царица.

— Вижте сама! Не го ли видяхте току-що да се променя?

Хатсет премести трескаво поглед между парчето сребро и издъхващия си син. След това се обърна към Гасан.

— Спри го!

Действието на печата спря само след миг и силите на Нахри се завърнаха с мощен прилив.

— Помогнете ми да го обърна! — извика тя, когато другарите на Али се втурнаха към тях. Пъхна пръст в гърлото му, докато той не се задави, а после го потупа по гърба, когато от устата му бликна черна кръв, примесена със сребро. — Донесете ми някаква носилка! Трябва да го отнесем в лечебницата незабав…

Покрай лицето й прелетя нож.

Нахри се дръпна рязко назад, ала оръжието не беше предназначено за нея. Разнесе се глухо изтрополяване, последвано от приглушен вик, и прислужникът, който бе поднесъл сок на Али, рухна мъртъв на входа на градината, ханджарът на жената, приятелка на Али, беше забит в гърба му.

Нахри нямаше време да мисли за това. Очите на Али се отвориха, докато го слагаха върху опънато парче плат.

Бяха черни като петрол. Толкова черни, колкото бяха, когато маридът го беше обладал.

Хатсет ги затули светкавично с ръка.

— Лечебницата — съгласи се с разтреперан глас.