Царство от мед

7. Дара

Дара изучаваше картата на Девабад, която беше измагьосал от дим, използвайки пръстите си, за да я върти насам-натам, докато мислеше.

— В случай че все пак открием начин да преминем прага и да прекосим девабадското езеро, следващият проблем е как да проникнем в самия град. — Вдигна глава и погледна своите воини. Беше ги подбрал внимателно: десетимата най-умни, онези, които подготвяше за лидери. — Какво предлагате?

Иртемиз тръгна около картата, сякаш дебнеше плячка.

— Има ли начин да се изкатерим по стените?

Дара поклати глава.

— Не, стените не може да бъдат нито изкатерени, нито подкопани, нито прехвърлени с полет… лично Анахид, да бъде благословена, ги е издигнала.

Мардонийе се обади, кимвайки към градската порта.

— Портата се охранява лошо. Стражите си отварят очите за лодки, прекосяващи езерото… не за воини, пристигащи направо на брега от самата вода. Бихме могли да си пробием път оттам.

— И да се озовем насред Големия базар — изтъкна Дара.

В очите на Мардонийе припламна омраза.

— Нима това е нещо лошо? — Прокара ръка по белязаното си лице, кожата му беше на петна там, където беше влязла в допир с ромейския огън.

— Не бих имал нищо против да си отмъстя за онова, което шафитите ни причиниха.

— Мисията ни не е за отмъщение — скара се Дара. — А точно сега обсъждаме стратегии… искам да мислите. Големият базар е само на няколко пресечки от Цитаделата. — Той кимна към кулата на Цитаделата, извисяваща се над Базара от мястото си до месинговата стена. — За броени минути върху нас ще се нахвърлят стотици, хиляди войници от Царската стража. Ще ни избият, преди изобщо да стигнем до палата.

— Защо не се разделим? — предложи Бахрам, друг от оцелелите от Отряда на девите. — Половината от нас ще останем назад, за да забавим Стражата, докато ти отведеш господарката и останалите в двореца.

Ледена тръпка пробяга по гърба на Дара от лекотата, с която беше направено предложението.

— Това ще означава сигурна смърт за воините, останали назад.

Бахрам срещна погледа му с блеснали очи.

— Всички сме готови да направим тази саможертва.

Дара плъзна поглед по групичката. Изобщо не се съмняваше, че Бахрам е прав. Лицата на младите му войници бяха озарени от свирепа решителност и тя би трябвало да го изпълни със задоволство. Беше вложил всичко от себе си в подготовката им; би трябвало да се гордее да застане редом с тях.

Ала Създателят му беше свидетел, бил се бе редом с толкова много млади деви, чиито лица бяха грели със същата ревност. След това беше събирал телата им, предавайки ги на пламъците, мъченици, паднали в нещо, което започваше да му се струва война без край.

Въздъхна. Тази щеше да има край, той сам щеше да се погрижи за това… но освен това щеше да се погрижи по-добре за хората си.

— Така само ще го отложим. Ще ви изколят и ще се заемат с пас, преди да сме стигнали много далече.

— Какво ще кажете за гули? — предложи друг. — Сега ифритите са наши съюзници, нали така? Един от тях се хвалеше, че можел да призове цяла армия гули. Онзи кльощавият.

Лицето на Дара се разкриви от отвращение при споменаването на ифритите, които ненавиждаше все по-яростно. Забележката, че били техни съюзници, и споменът за гулите още повече подкладе погнусата му. Да не говорим, че Визареш, ифритът, за когото говореха в момента, някога беше заплашил Нахри. Заплашил я бе да „смели душата й на прах", задето бе отровила с кръвта си брат му… заплаха, която Дара нямаше да забрави скоро.

— Не искам да виждам тези скверни създания в града ни — отсече той.

Иртемиз се ухили.

— Гулите или ифритите?

Дара изсумтя. Войниците му бяха като негово семейство, но изпитваше особена слабост към Иртемиз, чийто вроден талант с лъка, се бе развил забележително под внимателното му напътствие и която успяваше да запази доброто си настроение дори по време на най-трудните тренировки.

— И едните, и другите — отвърна, а после махна към картата. — Искам да мислите върху това и да обсъдите различните решения помежду си, докато ме няма.

Дара не споделяше убедеността на Маниже, че една загадъчна среща с Аешма и маридите ще им помогне да прекрачат магическия праг, който отбраняваше Девабад, но ако по някаква случайност това станеше, искаше да е готов.

— Да продължим ли да се упражняваме с Абу Саиф?

Дара се замисли. Беше успял да убеди Абу Саиф да тренира с войниците му… е, вероятно „убедил" не беше точната дума. Беше заплашил да бичува до смърт по-младия, по — дразнещ гезирски съгледвач, ако по-възрастният му другар не се подчинеше. В битката за превземането на Девабад щяха да се изправят срещу зулфикари и двамата гезирски пленници им предлагаха рядката възможност да се научат да се бият срещу противник, въоръжен с подобно оръжие. На Дара не му беше приятно да отправи подобна ужасяваща заплаха, ала малко бяха нещата, които отказваше да направи, за да помогне в подготовката на младите си воини.

Ала само под негово наблюдение; нямаше доверие на гезирците да не опитат нещо в отсъствието му.

— Не. Не искам никой от тях да остава без вериги дори само за миг. А сега вървете. Ще се присъединя към вас за вечеря, преди да потегля.

Вдигна ръка, за да изличи картата, докато те се отдалечаваха, гледайки как сградите се сливат във вълна от дим. Миниатюрният замък рухна, кулата на Цитаделата се стопи над стената.

Дара застина. Щракна с пръсти, призовавайки кулата само за да я събори отново, оставяйки я да се срине. Беше толкова висока, че горната й половина можеше да разбие стената, отваряйки дупка в сърцето на Цитадела… и създавайки вход към града.

Това е магия, която не ми е по силите. Маниже може и да го смяташе за непобедим, но Дара започваше да открива, че фантастичните истории, които се разказваха за силите на техните могъщи предшественици от времето преди Сулейман, трябваше да се приемат с известни резерви. Беше готов да се пожертва, за да си възвърнат Девабад, ала не можеше да си позволи да изтощи магията си още в самото начало на мисията.

Потисна тази идея и се приближи до килимчето, навито на руло в един ъгъл. Не беше летял от години, не и от пътуването си към Девабад заедно с Нахри. Прокара пръсти по вълнената материя.

Ще открия начин да се върна при теб. Обещавам ти.

Преди това обаче трябваше да се срещне със самия дявол.

Дара и Маниже летяха на изток, пътувайки над поразителен пейзаж, разстлал се под тях като намачкана коприна: изумрудени хълмове и прашни равнини, сливащи се в едно и нашарени от наситено сините линии на криволичещи реки и потоци. Гледката донесе на Дара рядък покой. Хайзур, перито, което някога се беше грижило за него, докато той се възстановяваше, се бе опитало да го научи да цени подобни моменти, да остави утехата и красотата на естествения свят да го залее. Не беше лесен урок за усвояване. Когато го съживиха за пръв път, Дара се беше пробудил с новината, че неговият свят бе загинал преди четиринайсет века и че той не е нищо друго, освен пропит с кръв спомен за своите хора.

Не и за всички тях. Невъзможно бе да седи върху килимчето, докато то се носеше по небето, и да не мисли за първите дни, които беше прекарал с Нахри… дни, подтикнали го да пие. Самото й съществуване му се бе струвало скандално, физическо доказателство, че една от неговите благословени Нахиди бе нарушила най — свещената им повеля и бе легнала с човек. Това, че Нахри беше хитра крадла, която лъжеше с лекотата, с която дишаше, сякаш бе потвърдило истинността на всички негативни стереотипи, които беше чувал за шафитите.

А после… тя бе станала нещо много повече. С нея се беше чувствал шокиращо свободен… свободен да бъде обикновен мъж, не прославеният афшин, нито презреният Бич, свободен Да си разменя флиртуващи закачки с една остроумна, красива жена и да се наслаждава на неочаквания трепет, който нейната магнетична, насмешлива усмивка събуждаше в затвореното му сърце. Просто защото Нахри не познаваше тяхната история. Тя бе първата, с която Дара беше разговарял от векове, която не знаеше нищичко за неговото минало… и той бе могъл да го загърби.

Знаел бе, че привързаността им е наивна, знаел бе, че няма да продължи, и все пак отчаяно се беше опитал да скрие най-лошото от нея… решение, за което все още се разкайваше. Ако бе избрал да бъде откровен с Нахри и бе признал всичко… ако й беше дал шанс сама да направи своя избор… не можеше да не се чуди дали не би избрала да избяга от Девабад заедно с него, без той да е принуден да опре нож в гърлото на Ализейд ал Кахтани.

Не че това имаше значение сега. На кораба в онази нощ Нахри бе видяла точно кой е Дара.

— Добре ли си? — Сепнат, Дара вдигна очи и видя, че Маниже го гледа с многозначително изражение. — Изглеждаш така, сякаш мислиш за нещо страшно сериозно.

Дара си заповяда да се усмихне.

— Напомняш ми за предците си — каза, избягвайки въпроса й. — Когато бях дете, вярвах, че са в състояние да четат мисли.

Маниже се засмя, нещо рядко за нея.

— Нищо толкова фантастично. Прекараш ли два века, настроен към всеки удар на сърце, зачервяване на кожа и поемане на дъх, които те заобикалят, ти също ще се научиш да разчиташ хората. — Тя го погледна подчертано. — Не ми отговори.

Дара потръпна. На пръв поглед между Маниже и дъщеря й нямаше особена прилика. Маниже беше по-ниска и набита и доста му напомняше за собствената му майка, жена, която можеше да сготви ядене за петдесетима, а после да строши лъжица върху коляното си и да прониже някого. Очите на Маниже обаче — проницателни, съвсем лекичко дръпнати надолу в ъгълчетата… това бяха очите на Нахри. И когато грейнеха предизвикателно, те го пронизваха.

— Добре съм. — Дара махна с ръка към земята далече под тях. — Наслаждавам се на гледката.

— Наистина е красиво — съгласи се Маниже. — Напомня ми за Зариаспа. Като малки двамата с Рустам прекарвахме лятото със семейство Прамух. — В гласа й се прокраднаха замечтани нотки. — Това бяха най — щастливите дни в живота ми. Непрекъснато тичахме насам-натам, катерехме се по планини, състезавахме се със симурги, експериментирахме с всякакви забранени растения и билки, които успеехме да намерим. — Тъжна усмивка пробяга по лицето й. — Най-близкото подобие на свобода, което сме познавали.

Дара наклони глава на една страна.

— Навярно сте имали късмет, че сте нямали афшин. Всичко това звучи страшно рисковано. Никога не бихме го допуснали.

Маниже отново се засмя.

— Не, нямаше никакви легендарни стражи, които да развалят забавленията ни, а семейство Прамух ни разрешаваха много, стига Каве да беше с нас. Като че ли не си даваха сметка, че той бе също толкова безотговорен. — Зърнала скептичното изражение на Дара, тя поклати глава. — Не позволявай на строгото му везирско лице да те излъже. Когато се запознах с него, Каве беше едно изцапано с кал селско момче, което повече го биваше да се измъква тайно, за да лови огнени саламандри, отколкото да обуздава двама неудържими Нахиди. — Тя се взря в далечината, а очите й се замъглиха. — Когато пораснахме, не ни разрешаваха да ходим в Зариаспа толкова често и той винаги ми липсваше.

— Подозирам, че той е изпитвал същото — отвърна Дара предпазливо. Виждал бе начина, по който Каве гледаше Маниже, а на никого в лагера не беше убягнал фактът, че гостът им все още не беше прекарал и една нощ в палатката, която му бяха приготвили. Това беше изненадало Дара; очевидно стриктният велик везир си имаше и тайна страна. — Учудвам се, че не го взе с нас.

— За нищо на света — отвърна Маниже незабавно. — Не искам ифритите да знаят за него повече, отколкото е необходимо.

Свирепите нотки в гласа й накараха Дара да се намръщи.

— Защо не?

— Би ли умрял за дъщеря ми, Дараявахуш?

Въпросът го изненада, ала отговорът вече беше върху устните му.

— Да. Разбира се.

Маниже го погледна многозначително.

— А би ли я оставил да умре за теб? Да страда заради теб?

Тя вече е страдала заради мен.

— Не и ако мога да попреча — отвърна Дара тихичко.

— Именно. Обичта е слабост за хора като нас, нещо, което трябва да крием от онези, които биха искали да ни навредят. Заплахата към някой, когото обичаш, е много по-ефикасен метод на контрол, отколкото седмици на изтезания.

Изрече думите с такава студена увереност, че по гърба на Дара полази тръпка.

— Звучиш така, сякаш говориш от личен опит — дръзна да каже.

— Много обичах брат си — рече Маниже, вперила поглед в далечината.

— Кахтаните никога не ме оставиха да го забравя. — Тя наведе очи и ги впи в ръцете си. — Признавам си, че в желанието ми да нападнем по време на Навастем има и нещо лично.

— Какво?

— Рустам прекара предишния Навастем в тъмницата. Изпуснах си нервите и казах нещо неразумно на бащата на Гасан, Кадер. — Името се отрони като проклятие от езика й. — Още по — жесток мъж и от сина си. Не помня какво беше, някаква дребнава глупост от една ядосана млада жена. Кадер обаче го прие като заплаха. Нареди да извлекат брат ми от лечебницата и да го хвърлят в една килия в подземието на двореца, където не проникваше и лъч светлина. Казват… — Маниже се прокашля. — Казват, че не изнасят телата на онези, които загинат в тъмницата. Лежиш заедно с труповете. — Тя замълча за миг. — Рустам прекара целия месец на Навастем там. Не каза нито дума в продължение на седмици след това. Дори години по-късно… можеше да спи само ако край него цяла нощ светеха лампи.

Дара усети, че му се повдига. Мислите му неволно се върнаха към участта на сестра му.

— Съжалявам — каза меко.

— Аз също. Оттогава научих, че анонимността е далеч по-безопасна за онези, които обичам. — Устните й потръпнаха горчиво. — Макар, разбира се, това да идва със свои собствени жестоки неудобства.

Дара се поколеба; думите на Маниже загатваха за нещо, което той не можеше да остави просто така.

— Нямаш ли доверие на ифритите? — попита. Неведнъж беше давал да се разбере какво мисли за ифритите, ала Маниже отказваше да го чуе. — Мислех, че са твои съюзници.

— Те са средство за осъществяването на една цел, а аз не отдавам доверието си лесно. — Тя се облегна назад на ръцете си. — Каве ми е скъп. Няма да допусна ифритите да го научат.

— Дъщеря ти… — Гърлото на Дара се сви. — Когато казах, че бих умрял за нея, надявам се, знаеш, че бих го сторил за всеки Нахид. Не е, защото… — Той се смути. — Никога не бих забравил къде е мястото ми.

Развеселена искрица огря лицето й.

— На колко години беше, когато умря, афшине? Първия път?

Дара опита да си спомни.

— На трийсет? — Той сви рамене. — Беше толкова отдавна, а последните години бяха трудни. Не си спомням точно.

— Така си и мислех.

— Не разбирам.

Маниже му отправи иронична усмивка.

— Понякога говориш като млад мъж, който все още не е видял и половин век. А както споменах… аз съм Нахида, надарена с умение, което ти сравни с четене на мисли.

Горещина се разля по бузите на Дара, преди да успее да я овладее, сърцето му прескочи един удар… точно онези признаци, които знаеше, че Маниже ще търси.

Тя засенчи очите си.

— А, вярвам, че това е езерото, където трябва да се срещнем с Аешма. Може да ни свалиш на земята.

Дара отново се изчерви.

— Бану Маниже, уверявам те, че…

Маниже срещна очите му.

— Чувствата ти са си твои, афшине. — Погледът й стана малко по-твърд. — Ала не позволявай да се превърнат в слабост. По какъвто и да било начин.

Смутен, Дара просто кимна. Вдигна ръка и килимчето започна да се снижава, насочвайки се към далечното синьо сияние. Езерото беше огромно, по-скоро море, отколкото езеро, водата — сияен аквамарин, тропически цвят, който контрастираше рязко с увенчаните със сняг планини, които заобикаляха бреговете му.

— Езеро Осунес — каза Маниже. — Според Аешма то от хилядолетия е свещено за маридите.

Дара му хвърли тревожен поглед.

— Няма да прелетя над толкова много вода върху едно чердже.

— Не е нужно. — Маниже посочи тънка струйка дим, която се издигаше над източния бряг. — Подозирам, че това е той.

Приближиха се, прелитайки над червеникави скали и тесен мочурлив бряг. Мястото наистина беше поразително красиво. Редици вечнозелени дървета се издигаха като стражи на фона на хълмове и тревисти долини. Няколко облачета се носеха по бледото небе, в което кръжеше ястреб. Въздухът беше свеж, обещаващ студени утрини около огньове с дъх на бор.

Копнеж се прокрадна в сърцето на Дара. Макар че беше роден в Девабад, това бяха земите, които обичаше. Открити небеса и зашеметяващи гледки. Земя, в която би могъл да яхнеш кон, преметнал лък през рамо, и да изчезнеш, за да спиш под звездите и да изследваш руините на царства, отдавна изгубени във времето.

Пред тях един огън грееше ярко на плажа, пламъците му се издигаха във въздуха с удоволствие, в което сякаш имаше нещо зло.

Дара си пое дъх и долови мириса на древна кръв и желязо.

— Аешма. Наблизо е. — Изпод яката му се изви пушек. — Усещам миризмата на онзи скверен боздуган, който носи, напоен с кръвта на хората ни.

— Може би няма да е зле да приемеш истинската си форма.

Дара се намръщи.

— Това е истинската ми форма.

Маниже въздъхна.

— Не е и ти го знаеш. Вече не. Ифритите те предупредиха, че магията ти е твърде много за това тяло. — Тя докосна татуираната му ръка, чиято бледокафява кожа изобщо не гореше. — Оставяш се слаб.

Килимчето им изпърха и кацна на земята. Дара не отговори, но и не се превъплъти. Щеше да го направи, ако и когато маридите се появяха.

— А, ето ги и някогашните ми съюзници.

При гласа на Аешма, ръката на Дара се спусна към дългия нож на кръста му. Накладеният огън се раздели на две и ифритът мина през него с чернозъба усмивка.

Усмивка, от която Дара усети, че му се повдига. Така изглеждаше и той сега, когато се превъплътеше — огнено ярката му кожа, златните очи и ръцете с хищни нокти бяха досущ като на демоните, които го бяха поробили. Това, че предците му бяха изглеждали по същия начин преди проклятието на Сулейман, бе слаба утеха. Не усмивката на някой от предците си бе видял миг преди вонящата вода на кладенеца да се затвори над лицето му.

Аешма се приближи с ленива крачка и усмивката му стана още по-широка, сякаш усещаше неприязънта на Дара. Вероятно действително беше така; тя не беше нещо, което Дара се опитваше да скрие. Върху едното си рамо беше преметнал боздугана си, груб метален чук, осеян с бодливи шипове. На Аешма като че ли му харесваше ефектът, който оръжието имаше върху Дара, и особено обичаше да споменава случаите, в които го беше окъпвал в кръвта на някой нахид или афшин.

Нашите съюзници. Пръстите на Дара се обвиха около дръжката на ножа му.

— Нож? — Аешма цъкна разочаровано с език. — Би могъл да призовеш пясъчна буря, която да ме запрати оттатък езерото, ако просто зарежеш това ненужно тяло. — Очите му грейнаха от злост. — Пък и ако ще използваш оръжие, нека поне видим прословутия ти бич.

Маниже се пресегна рязко, когато въздухът запращя от горещина.

— Афшине — предупреди го, преди да насочи вниманието си към Аешма. — Получих сигнала ти, Аешма. Какво си чул?

— Същите слухове и догадки, които тръгнаха, когато съживи твоя Бич — отвърна ифритът. — Другарите ми претърсиха всички свърталища на маридите без успех. Сега обаче има още нещо… — Той замълча за миг, сякаш за да се наслади на момента. — Перитата са напуснали облаците, за да пеят своите предупреждения на вятъра. Казват, че маридите са преминали границата. Че са нарушили правилата и трябва да им бъде потърсена отговорност… да бъдат наказани от по-нисшето същество, на което дължат кръв.

Дара го зяпна.

— Да не си пиян?

Аешма се ухили и зъбите му проблеснаха.

— Прости ми, понякога забравям, че с теб трябва да се говори по — простичко. — Той заговори подигравателно бавно. — Маридите те убиха, афшине. И сега имат кръвен дълг към теб.

Дара поклати глава.

— Може и да са били намесени, ала джин бе този, който държеше оръжието.

— И? — намеси се Маниже. — Спомни си какво ми разказа за онази нощ. Наистина ли вярваш, че някакъв кахтански келеш е способен да те посече сам?

Дара се поколеба… Беше пронизал принца в гърлото със стрилите си и го беше запратил в прокълнатите дълбини на езерото. Ализейд би трябвало да е мъртъв, а вместо това се беше изкатерил обратно на кораба с вид на зъл воден дух.

— Какво искаш да кажеш с това „кръвен дълг"? — попита.

Аешма сви рамене.

— Маридите ти дължат услуга. Което е удобно, защото ти искаш да проникнеш в езерото им.

— Езерото не е тяхно. А наше.

Маниже сложи ръка върху китката на Дара, а Аешма направи физиономия.

— Някога е било тяхно — каза Маниже. — Маридите помогнали на Анахид да построи града. Несъмнено са те учили на нещо от това? Говори се, че скъпоценните камъни, които покриват земите на Храма, са били донесени в дар от маридите.

Афшинските деца не изучаваха в подробности историята на своето племе, но Дара беше чувал историята за камъните на Храма.

— И как точно това ще ме прехвърли през прага?

— Забрави за прага — каза Аешма. — Да не си въобразяваш, че водните създания прекосяват пустини и планини? Използват водите по света, за да се придвижват… и някога научили нахидските ти господари да правят същото. — В очите на ифрита припламна неприязън. — Това много улесни преследването на моите събратя. Не смеехме дори да се доближим до някое езерце, да не би от дълбините му да изскочи някой отровнокръвен Нахид.

— Това е лудост — заяви Дара. — Искаш да заплаша маридите, маридите, създания, способни да превърнат една река в змия с размерите на планина, позовавайки се на шепота на перитата и разкази за легендарна магия, която нито Бану Маниже, нито аз сме били живи, за да видим с очите си. — Той присви очи. — Искаш да ни убиеш, нали?

— Ако исках да ви убия, афшине, вярвай ми, щях да измисля някой далеч по-прост метод и да си спестя параноичната ти компания — отвърна Аешма. — Би трябвало да си във възторг! Ето че ще можеш да си отмъстиш на маридите, които те убиха! Ще станеш техният Сулейман.

Сравнението начаса потуши гнева на Дара, заменяйки го с ужас.

— Не съм никакъв Сулейман. — Отричането изригна от устата му, тръпки полазиха по кожата му при мисълта за подобно богохулство. — Сулейман беше пророк. Мъжът, който създаде нашите закони, даде ни Девабад и благослови нашите Нахиди…

Аешма избухна в смях.

— Леле, ама как си го наизустил. Никога няма да престана да се удивявам на обучението, което този твой Нахидски съвет ти е набил в главата.

— Остави го на мира — остро нареди Маниже, а после се обърна към Дара. — Никой не иска от теб да бъдеш Сулейман — увери го с по-мек глас. — Ти си нашият афшин. Това е всичко, което искаме да бъдеш. — Увереността в погледа й му помогна да се успокои. — Ала този кървав дълг е нещо хубаво. Благословия. Той може да ни върне в Девабад. При дъщеря ми.

Нахри. Лицето й изплува в ума му. Чувството, че е била предадена, в тъмните й очи, когато не й остави никакъв избор и лечебницата, писъците й, докато го посичаха.

Шейсет и четири, заявил бе Каве студено. Шейсет и четирима деви, загинали в хаоса, който той бе причинил.

Дара преглътна буцата, заседнала в гърлото му.

— Как ще призовем маридите?

Жестоко задоволство пробяга по лицето на ифрита.

— Като ги разгневим. — Той се извърна. — Елате! Открих нещо, чиято загуба истински ще ги разстрои.

Ние да ядосаме тях? Дара остана закован на мястото си.

— Господарке… може да е опасно.

— Знам. — Погледът на Маниже беше впит в отдалечаващия се ифрит. — Трябва да се превъплътиш.

Този път Дара се подчини, оставяйки магията да го завладее. Огън се спусна по крайниците му, хищни нокти и зъби израснаха рязко. Прибра ножа, измагьосвайки ново оръжие от дима, който се вихреше около хълбоците му. Вдигна го и познатата дръжка на бича се стопли в ръката му.

Нямаше да навреди да напомни на Аешма на какво е способен.

— Не вярвай на всичко, което ти кажат. — В гласа на Маниже изведнъж се прокраднаха неспокойни нотки. — Маридите. Те са лъжци.

След това тя се обърна рязко и последва Аешма през пламъците.

Дара се загледа след нея в продължение на миг. Какво биха могли да ми кажат? Объркан, той я последва с нарастващо безпокойство.

Отвъд пелената от дим, една фигура се гърчеше върху песъчливия бряг. Ръцете и краката й бяха завързани, устата — запушена. Мъжът ридаеше в топката плат, натъпкана в устата му, китките му бяха разкървавени от опитите да разкъса въжетата.

Алена кръв.

Първа проговори Маниже.

— Човек? Възнамеряваш да използваш човек, за да призовеш маридите?

— Не какъв да е човек — обясни Аешма. — Поклонник на маридите… какъвто е трудно да се намери. Човеците се отказват от старите традиции, но го видях да извършва ритуали по време на прилива. — Ифритът си пое дъх с отвратено изражение. — Един от техните е. Усещам миризмата му.

Дара се намръщи. Той също я усещаше.

— Сол — каза тихо. Взря се изпитателно в човека. — И още нещо… като тежест върху него. Нещо тъмно. Дълбоко.

Аешма кимна и размаха боздугана с една ръка.

— Белязан е.

Маниже се взираше в човека с непроницаемо изражение.

— И това е важно за тях?

— И то много — отвърна Аешма. — В боготворенето се крие могъщество, а маридите вече нямат много поклонници. Страшно ще се разстроят да изгубят един от тях.

Планът на ифрита се избистри с ужасяваща яснота в главата на Дара.

— Да изгубят… Не може да възнамеряваш…

— Не аз. — Аешма ги погледна внимателно. — Ако греша за кръвния дълг, маридите ще бъдат в правото си да убият всеки, отнел живота на някой от следовниците им. — Той протегна боздугана към Маниже. — Този риск е твой, Бану Нахида.

Дара начаса пристъпи между тях.

— Не. Бану Маниже… има… има правила — заекна той. — Племето винаги се е подчинявало на повелята на Сулейман; именно това ни отличава от джиновете. Ние не докосваме човеците. И определено не ги убиваме!

Маниже поклати глава; в очите й, докато посягаше към боздугана, имаше мрачно примирение.

— Трябва да намерим начин да проникнем в Девабад, афшине. Не ни остана време.

Ужас раздираше гърдите на Дара, но той натисна ръката й надолу.

— В такъв случай аз ще го направя.

Това беше грях, който не можеше да допусне неговата Нахида да извърши със собствените си ръце.

Маниже се поколеба. Устните й бяха плътно стиснати, гръбнакът й — изпънат. А после кимна, отстъпвайки назад.

Дара взе боздугана и се приближи до човека, затваряйки ушите си за риданията му, за гласа, който крещеше в главата му.

Смаза черепа му с един удар.

Момент на ужасено мълчание сякаш увисна във въздуха. А после Аешма се обади с обтегнат глас.

— Изгори го. Във водата.

Отвратен до дъното на душата си, Дара сграбчи човека, когото беше убил, за окървавената яка и го издърпа в плитчините. Миризмата на вътрешности го блъсна в носа. Около китката на мъртвия мъж имаше синя лента, обсипана с нефритени мъниста. Дали някой му я беше дал? Някой, който щеше да го чака да се върне?

Демон. Прошепнатите обвинения, които го бяха следвали в Девабад, се надигнаха в ума му. Убиец.

Бич.

Алена кръв оцвети бистрата вода, разпростирайки се около тялото като буреносен облак, превземащ небето. Водата закипя около глезените му. Дара ненавиждаше ставащото. Ненавиждаше всичко в него. Огън се разля по ръцете му, втурвайки се да погълне тялото на мъжа. За миг на Дара му се прииска да погълне и него.

Тънък, пронизителен писък раздра въздуха… а после езерото нападна.

Водата се надигна толкова бързо, че Дара нямаше време да помръдне. Вълна, двойно по-висока от него, връхлетя, извисявайки се над главата му като хищна мечка…

А после се пръсна, разбивайки се в тялото му с гневно съскане на пара. Опита отново, като се изравни и се уви около краката му, сякаш искаше да го повлече и да го удави. И отново се люшна назад, като животно, което се беше изгорило.

— Афшине! — долетя викът на Маниже до ушите му. — Пази се!

Дара вдигна глава и очите му се разшириха. В бушуващите дълбини приемаше очертания един кораб. Дървени ребра, покрити с морски жълъди, и натрошени палубни дъски се сляха в едно, скелет от останките на безброй корабокрушения. Огромна котва, оранжева от ръжда, се вдигна до носа, като таран.

Дара се дръпна назад, когато корабът се понесе към него, първият му инстинкт беше да защити Маниже.

— Не отстъпвай! — изкрещя Аешма. — Покори го!

Да го покоря! Прекалено шокиран, за да спори, и без никаква идея как иначе да се изправи срещу кошмарния кораб, който се носеше към него, Дара вдигна ръце.

— За марава! — изкрещя, използвайки думите, на които ифритите го бяха научили.

Корабът се пръсна на пепел. Прашинките се разлетяха в задушливия въздух, сипейки се като сняг, а Дара се олюля, треперейки силно.

Само че езерото не беше приключило. Вода обля мъртвия човек, запенвайки се, докато угасяваше пламъците, които обгръщаха тялото.

А после мъжът се надигна.

Вода струеше по крайниците му, водорасли се обвиваха около ръцете му, раци пъплеха по краката му. Триъгълни перки стърчаха от раменете му, спускайки се надолу, за да се срещнат с влечугоподобни ръце с хищни нокти. Мекотели покриваха строшения му череп, люспи покриваха окървавените му бузи, разчорлена бъркотия от черупки и изгнили рибарски мрежи беше заменила изцапаните му дрехи. Той изпъна счупения си врат с рязко изпукване и примига насреща им, бялото на очите му беше изчезнало под мазна тъмна ципа.

Дара потрепери ужасено.

— Така изглеждаше Ализейд — ахна, докато Маниже и Аешма се присъединяваха към него. — В името на Създателя… наистина са били те.

Мъртвият мъж ги изгледа и температурата падна, въздухът стана лепкав от влага.

— Деви — изсъска на дивастийски с писклив, шепнещ глас, от който Дара настръхна.

Аешма пристъпи напред по димящия пясък.

— Мариде! — поздрави го, звучейки почти жизнерадостно. — Значи, вие, соленокръвни стари приятели, все още сте живи. Започвах да се боя, че морскочудовищната ви майка ви е погълнала до последния.

Маридът отново изсъска и по кожата на Дара полазиха тръпки. Създанието пред тях, мъртъв, скверен кошмар от дълбините на тъмната вода, изглеждаше неправилно във всеки смисъл на думата.

То оголи влечугови зъби.

— Ти уби моя човек — каза обвинително.

— А ти уби мен — сопна се Дара. Вече нямаше никакво съмнение в това и във вените му кипеше прясна ярост. — Или поне един от вас го направи. И за какво? Нищо не съм сторил на хората ти!

— Не нашата ръка те посече — поправи го маридът, а в задъхания му глас се прокраднаха странно отбранителни нотки. Изкалян охлюв изпълзя по люспестата перка на рамото му. — Ти загина от ръката на мъж от твоята раса.

— В такъв случай защо не го убиеш отново — подхвърли Аешма нехайно. — Той уби поклонника ви и подпали свещените ви води. Смачкай го на парчета с друг кораб. Удави го. — Ифритът пристъпи по-близо, без да обръща внимание на яростния поглед, който Дара му хвърли. — Само че не можеш, нали? Навсякъде се носи шепот. Събратята ти нарушиха правилата… — Аешма прокара език по устните си с гладно нетърпение върху огненото си лице. — Той би могъл да изгори водите на света, а вие ще сте безсилни да сторите каквото и да било.

Маридът се поколеба.

— Вземането на момчето беше грешка — каза най-сетне.

— Грешка? — От ръцете на Дара бликна огън. — Убихте ме хладнокръвно, а грешката е вземането на Ализейд?

От марида се изтръгна гневен, щракащ звук и над водата се надигна гъста мъгла.

— Виновна е твоята Нахида — изсъска той, впивайки в Маниже очи, в чиито пламтящи дълбини гореше омраза. — Онази, която беше предупредена, онази, която иска да промени това, което е написано с кръв! — Неестествената мъгла се плъзна по кожата му като змия и Дара потрепери. — Ако можеше да видиш разрухата, която предвещаваш, Дараявахуш е-Афшин, щеше да се хвърлиш в морето.

Шок смрази езика на Дара, ала Аешма махна пренебрежително с ръка.

— Не му обръщай внимание. Маридите обичат да се преструват на пророци, ала в действителност са слабоумни глупаци, чиито умове са така размътени, както и водите им. — Ярките му златни очи се изпълниха с презрение. — Преди едно-две хилядолетия тези брегове бяха осеяни с лъскави храмове, безкрайно множество хора, готови да се хвърлят във водите ви и да ви обявят за свои богове. Смеехте се, когато Сулейман наказа събратята ми. — Лицето на ифрита потъмня от гняв. — Радвам се, че доживях да видя как правят същото с вас.

Маридът отново изсъска.

— Това създание не е никакъв Сулейман. — Покритите му с мазна ципа очи се присвиха срещу Дара. — Не е нищо повече от окъпана в кръв пионка.

— И все пак вие имате дълг към него. — Хладният глас разсече пращящия от напрежение въздух като с нож. — Дълг, от който, предполагам, бихте искали да се освободите. Така че защо не проведем разговор, вместо да се караме за отдавнашни вражди?

Маридът наклони глава на една страна, вглеждайки се изпитателно в тях. Водата в краката му се отдръпна назад и отново се разля, сякаш създанието си поемаше въздух.

— Говорете — отвърна най-сетне.

— Искаме да се върнем в Девабад. — Маниже посочи към Дара. — Моят афшин вече не е в състояние да прекрачи планинския праг, ала се носят легенди, че предците ми са познавали и друг начин. Че можели да се потопят в езерото, сякаш е врата, и Да излязат в който и воден басейн си поискат, където и да било по света.

— Тази магия никога не е била за девите. Езерото беше наше. Беше свещено. — Болка се прокрадна в гласа на създанието. — То бе родното място на Тиамат^[7]. Тя го омагьоса, така че да можем Да й отдаваме почит от всеки воден басейн.

— Тиамат? — повтори Дара объркано. — Като Бет ил Тиамат? Южния океан?

— Не точно — отвърна Аешма. — Тиамат бе едно от божествата им, тяхната майка. Гигантско морско чудовище, родено от хаоса на сътворението, със склонност да унищожава всяка мръснокръвна цивилизация, навлякла си гнева й. — Той се ухили — Ненавиждаше девите.

— Имаше причина да ненавижда девите — изсъска маридът. — Анахид открадна езерото й. Взехме си обратно магията, когато потомците на Анахид станаха прекалено слаби, за да ни контролират. Заслужаваха да бъдат разкъсани на парчета, задето бяха дръзнали да навлязат в нашите води. — Маридът се обърна рязко към Маниже и щракна със зъби. — А ти не търсиш само Девабад, дъще на Анахид. Не си мисли, че можем да бъдем заблудени толкова лесно. Домогваш се до печата на Сулейман.

Маниже сви рамене, невъзмутима както винаги.

— Домогвам се до това, което ми принадлежи. Девабад беше даден на Нахидите от Създателя, също както и печатът на Сулейман. Връщането им е било предопределено. — Тя махна към Дара. — Защо иначе най-великият ни воин щеше да се завърне при нас с подобни невероятни умения, ако не беше такава волята на Създателя?

Маридът махна към убитото човешко тяло, което обладаваше.

— Това не е волята на Създателя. Това са обречените кроежи на една жадна за власт жена. — Погледът му се премести върху Дара. — А ти си нещо още по — ужасно. Двойно нежив, ръцете ти са изцапани с кръвта на хиляди… и въпреки това продължаваш да служиш на тези, които те превърнаха в подобно извращение.

Тази изненадваща нападка хвана Дара неподготвен и го жегна дълбоко, улучвайки право в най-тъмната, потънала в сенки част на сърцето му, която той не смееше да докосне.

Има град, на име Ки-зи.

Спокойствието, с което бяха изречени тези думи от авторитет, в който Дара бе възпитан никога да не се съмнява. Писъците на хората, които живееха там, Шафити, които, уверил го беше Съветът на Нахидите, бяха лишени от души лъжци. Убеждение, в което отчаяно се беше вкопчил, докато не беше срещнал една шафитска жена, Нахри, чиято компания го беше накарала да се страхува, че всичко, което му бяха казвали за смесенокръвните, е било лъжа.

Само че Нахри не беше шафит. Това беше лъжа, измама, дело на същото това създание, което сега стоеше пред него. Маридско проклятие, маридска лъжа.

— Можеш ли да го направиш? — попита той марида, внезапно решил да приключи с тези игрички. — Възможно ли е да се върнем в Девабад през водите?

— Няма да помогнем на една Нахида да си върне печата на Сулейман.

— Не това попитах — процеди Дара през зъби. — Попитах дали можете.

Маридът се изпъна.

— Не приемаме заповеди от родените от огън демони.

Този отговор беше достатъчен за Дара.

Нужно бе съвсем малко, за да призове необузданата сила, която гореше ярко и яростно в него. Беше пролял толкова много кръв. Не можеше да е било напразно и ако маридите трябваше да си научат урока по трудния начин, така да бъде.

Опожари земята с изблик на горещина, който опече глината под краката му, разтърсвайки цялото корито на езерото. Водата заклокочи и закипя яростно, изпарявайки се в гигантски облаци. От ръцете му отново бликна огън, разливайки се, за да погълне всичко, което допреди миг бе сгушено на сигурно място в прегръдката на езерото. Полюшващите се водорасли и вкаменените зъби на създания, изгубени във времето; две гърчещи се змиорки и останките от безброй рибарски лодки. Ято жерави отлетяха забързано, изпълвайки въздуха с уплашените си крясъци.

Маридът изрева, докато светилището му гореше, и рухна на колене, пищейки от болка, сякаш сам беше понесъл удара. Пръстите му, увенчани с хищни нокти, задращиха в праха.

Дара се приближи и коленичи до него. Улови брадичката на марида — кожата му беше като речни камъчета под пръстите му — и го принуди да срещне погледа му.

— Ще приемете заповеди от този роден от огън демон — заяви студено.

— Ще се подчинявате на заповедите ми или ще изгоря и последната капка вода, която смятате за свещена, всяко кътче, което някога сте наричали свой дом. Ще го направя на прах и пепел и ще убия всеки човешки поклонник, който ви е останал на съсипаните ви брегове.

Маридът се отскубна от него. Взря се в горящото си светилище. В локвите, останали от него, риби се гърчеха в пламъци, като скверна пародия на един от огнените олтари на девите.

Погледът му се задържа върху овъглените останки от една водна змия.

— Когато Сулейман наказа хората ти, не проля и капка кръв. Предложи им избор… да изкупят греховете си, като построят храм в чест на Създателя, не заповед да вземат участие във война.

Този път думите дойдоха по-лесно за Дара.

— Аз не съм Сулейман.

— Не — съгласи се маридът. — Не си.

Изглеждаше така, сякаш се беше смалил, зъбите и люспите му бяха помътнели.

За миг се възцари тишина, в която единственият звук беше пращенето на пламъци. Огънят се разпростираше към дърветата, към вечнозелената горичка, в която Дара си бе помечтал да избяга.

Когато маридът проговори отново, гласът му беше по-нисък.

— Ще сметнеш ли кръвният дълг за изплатен, ако ви позволим да минете през девабадското езеро?

Шумен пукот някъде наблизо привлече вниманието на Дара. Пламъците бяха обгърнали едно голямо дърво на отсрещния бряг. То се издигаше само, извисяващо се като страж, ала пред очите на Дара се прекърши, пръсвайки се на парчета в основата си. Падна, приземявайки се върху димящото езеро като останка от мост.

Дара застина.

— Не. Това не е единственото, което искам да ми платите — тихо каза той. — Преди да ме убиете на езерото, ме нападнахте при Гозан. Превърнахте самата река в змия, звяр с размерите на планината. Можете ли да сторите същото и с езерото?

— Навярно. — Маридът настръхна. — За кратко. Езерото е родното място на Тиамат. Не е лесно да се контролират водите му. — Той се намръщи.

— Защо би искал да сториш нещо такова?

Очите на Дара се върнаха към горящото дърво.

— Искам да съборя една кула.