Талисманите на Шанара

VIII

Рано следобед на другия ден сгпед раздялата на Пар и Дамсон пред Морган Лех най-сетрне се появи крайграничният град Варфлийт. Беше късно лято и дните бяха дълги и мудни, а горещината се надигаше още по изгрев слънце и продължаваше късно след настъпването на здрача. Планинецът бе застанал на една височина северно от града и гледаше скупчените сгради и кривите улички, като си мислеше, че за него вече нищо няма да бъде същото.

Преди повече от две седмици се бе разделил с Уокър Бо — Мрачния чичо бе отишъл да търси Паранор, Черният камък на Елфите бе неговият ключ към вратите на времето и пространството, които бяха заключили крепостта на Друидите, а Планинеца бе дошъл да търси Падишар Крийл и братята Омсфорд.

Две седмици. Морган въздъхна. Той трябваше да стигне Варфлийт за два дни, дори ако ходи пеша. Но напоследък нищо не се развиваше така, както го беше очаквал.

Последните му патила бяха нещо като ирония на съдбата, след всичко преживяно през последните седмици. Когато се раздели с Уокър, той тръгна по Драконовия зъб на юг по западния бряг на Раб. Стигна долния ръкав на реката по залез слънце на втория ден и отседна да преношува наблизо, с намерение да прекоси реката при изгрев слънце и да приключи пътуването си на следващия ден. Равнините бяха знойни и прашни и имаше петна от същата болест, която бе белязала Четирите земи навсякъде — парчета земя, отровена цялата. Мислеше си, че е успял да ги избегне по пътя, да върви по-далеч от тях. Но когато се събуди на третея ден сутринта, целият гореше в треска и така му се виеше свят, че едва можеше да ходи. Пийна малко вода и пак легна с надеждата, че прилошаването му ще отмине. Но към обяд все още едва успяваше да седне. С усилие се изправи на краката си и тогава си даде сметка колко му е зле и разбра, чу трябва веднага да потърси помощ. Така го болеше стомах, че не можеше да се изправи, а гърлото му гореше. Не се чувстваше достатъчно силен, за да прекоси реката и затова тръгна нагоре по течението й по посока на Равнините. Вече халюцинираше, когато стигна една ферма, разположена в сенчеста елхова горичка. Довлече се до вратата, като едва се държеше на крака и дори не можеше да говори. Щом отвориха, той направо се свлече на прага.

Седем дни поред той спа, като ту изпадаше в безсъзнание, ту се будеше за кратко, колкото да хапне и да пийне малко вода, която му даваха онези, които го бяха приютили. Не виждаше никакви лица. Чуваше само неясни гласове. Понякога изпадаше в делириум, мяташе се и викаше, преживявайки отново ужасите в Елдуист и Ул Белк, като все отново и отново пред очите му се явяваше измъченото лице на Куикнинг, когато умираше. И той отново преживяваше мъката, която бе преживял, докато безпомощно стоеше край нея. Понякога виждаше Пар и Кол Омсфорд, които сякаш го викаха отдалеч и винаги се уверяваше, че колкото и да се опитва, не може да ги достигне. В сънищата му се явяваха и онези черни създания, сенки без лица, които неочаквано го нападаха в гръб — безлични присъствия, които все пак не можеше да сбърка с никои други. Той бягаше от тях, криеше се, отчаяно се опитваше да се пребори с тях — но те винаги оставаха далеч и го плашеха по един неразбираем начин.

Треската му премина в края на първата седмица. Когато най-сетне можа да отвори очи и да различи младото семейство, което се бе грижило за него, той прочете по лицата им явно облекчение и си даде сметка колко близо до смъртта е бил. Болестта го беше оставила без сили и в продължение на няколко дни не можеше да се храни сам. Успяваше да се задържа по малко буден и да разговаря. Младата жена със сламеноруса коса и светло-сини очи се грижеше за него, докато съпругът й работеше на полето. Тя му се усмихна съчувствено и каза, че сигурно кошмарите му са били твърде тежки. Предложи му супа, хляб и вода, и малка чаша бира. Той ги прие с благодарност и многократно й благодари, че се е грижила за него. Понякога се появяваше съпругът й, застанал до нея и загледан към него, със свободни обноски и загоряло от слънцето лице, с добри очи и широка усмивка. Веднаж спомена, че мечът на Морган е на сигурно място и не се е загубил. Очевидно това също е било част от бълнуванията му.

В края на двете седмици Морган вече се хранеше с тях на масата и всеки ден силите му се възстановяваха, почти се връщаше към нормалното си състояние. Спомените му обаче оставаха — чувството за болка и гадене, чувството за безпомощност, страхът, че болестта е вратата към мрака, който щеше да се спусне над него в края на живота му. Спомените оставаха, защото Морган беше на косъм от смъртта твърде често през последните няколко седмици, за да може лесно да ги отхвърли. Преживяното бе оставило своите следи като белези след битка и дори фермерът и жена му успяха да забележат по очите и лицето му онова, което му се бе случило. Те никога не попитаха за обяснение, но можеха да го видят.

Той им предложи да им плати за грижите, но те отказаха. Когато след седемнайсет дни се сбогува с тях, той пусна половината от парите, които му бяха останали, в джоба на престилката на съпругата, тъй че тя да не забележи. Те останаха загледани след него, като родители след дете, докато той се изгуби от погледа им.

И така, не само пристигането му във Варфлийт, но и издирването на Падишар, Пар и Кол беше задълго отложено, но и у него се бе събудило чувството за собствената му смъртност. Морган Лех бе дошъл от Елдуист и Чарналите без да се е примирил със смъртта на Кукнинг, съсипан от чувството за загуба, удивен от силата, с която тя бе изпълнила заръката на баща си да отдаде живота си, за да върне живота на земята. Макар че бе същество, създадено от първични елементи, тя се бе превърнала повече в човек, отколкото баща й бе очаквал, но все пак за Морган тя си оставаше енигма, която той едва ли щеше да успее да разбере. Наред с това той изпитваше безспорна гордост от силата, която бе успял да прояви, за да й помогне да победи Ул Белк, и от това, че бе си възвърнал магията на Меча на Лех. Когато Мечът бе отново цял, някак самият Морган бе постигнал цялостност. Кукнинг му бе дарила това. Загубвайки я, Морган осъзна, че по някакъв начин бе намерил себе си. Противоречието между това, което бе загубил и спечелил, го разкъсваше, докато пътуваше на юг с Уокър и Хорнър Дийс — един конфликт, който никога нямаше да бъде разрешен изцяло и едва след като болестта го повали, тази яростна борба в него отстъпи пред по-съществената нужда да се бори за живота си.

Сега, когато гледаше града пред себе си, след като бе се измъкнал от няколко кошмарни свята, от животите, които бе преживял в тези светове, толкова далечни, че сякаш ги бе живял друг човек, Морган съзнаваше, че стои в началото на един нов живот. Питаше се дали онези, които го познаваха от стария му живот, щяха да разберат кой е той сега.

Влезе във Варфлийт като един от пътниците, идващи от север — един Южняк, измъчен и съсипан от грижи, които си бяха негова работа, тъй че хората от града не му обръщаха никакво внимание. Те в края на краищата си имаха своите собствени проблеми. Премина през бедните квартали, където семейства живееха в схлупени колиби и деца просеха по улиците, и отново си даде сметка, колко малко бе направил Федеративният протекторат, за да помогне на когото и да било в Калахорн. Навлезе в центъра на града, където неприятно се смесваха миризмите на готвене и канализация, търговци рекламираха стоките си с прегракнали гласове от фургони и павилиони и обслужваха онези, които имаха пари да плащат. Войници на Федерацията патрулираха по улиците и всяваха страх навсякъде, където се появят, и изглеждаха също толкова притеснени, колкото и хората, които трябваше да охраняват. Ако им се махнат оръжията и униформите, мислеше си мрачно Планинеца, трудно ще бъде да се различат едни от други.

Той стигна до един магазин за дрехи и с остатъка от парите си си купи панталони, туника, едно хубаво планинско наметало и нови обувки. Собствените му дрехи бяха излинели, изцапани и протрити, и той ги остави в магазина на тръгване, като си взе само оръжието. Попита къде се намира „Свирката“, без да бъде съвсем наясно какво точно е това. Магазинерът му каза, че е кръчма в центъра на града на кръстовището Уивърн.

Проправяйки си път през тълпите от хора в обедната горещина, Морган отново си припомни напътствията, които му бе дал Падишар Крийл преди седмици. Той трябваше да отиде в „Свирката“ и да покаже пръстена с гравирания ястреб на жена на име Мати Ро. Тя щеше да му каже как да намери Падишар. Морган напипа пръстена с ястреба в дъното на джоба си, оставен на сигурно място, докато потрябва. Помисли си колко често се бе съмнявал, че този момент изобщо ще дойде. Опипа пръстена и грубата емблема се вряза в пръстите му, навявайки му спомени за водача на независимите. Питаше се дали Падишар Крийл също се е връщал от света на мьртвите толкова често, колкото и самият той през последните няколко седмици. Мисълта за това го накара горчиво да се усмихне.

Той намери Уиърнското кръстовище и се озова на площад, заобиколен от кръчми, ханове и увеселителни домове. Не беше особено привлекателна част на града, но бе пълна с хора. Той придърпа Меча на Лех, метнат на гърба му, затегна ремъците, чувствайки се тъжен и угрижен и в същото време с приповдигнат дух — странна смесица, но някак си отговаряща на случая. Болестта и загубата го бяха изтощили, но той бе оцелял и това го правеше по-решителен. Вече вярваше, че не са много нещата, които не би успял да преодолее. Нужна му беше тази убеденост. Седмици наред бе наблюдавал своите приятели и спътници да отпадат по пътя. Някои станаха жертва на съдбата, други — на чуждите машинации. Видя как собствените му планове многократно се променяха, намеренията му се отклоняваха много пъти, за да ги подчини на по-висша — или поне на различна цел. Във всички случаи бе правил онова, което му се струваше правилно, и нямаше причини да се упреква. Но беше уморен от това животът му да се пренарежда като мебели в стая, където всеки път, щом се огледа, всичко бе на различно място. Беше зачел последното желание на Стеф и бе отишъл в Кулхавен да намери баба Елиза и леля Джилд. После се беше посветил на Куикнинг и на нейното пътуване до Елдуист. Сега беше време да направи онова, което си бе обещал, откакто бе избягал от Тирс и Шахтата. Време беше да намери Пар и Кол, да ги пази, доколкото може и да се погрижи да остане с тях, докато…

Той сви рамене. Ами, докато те се нуждаят от него — независимо кога.

И къде ли са сега? — питаше се той за стотен път. Какво ли се беше случило с тях, откакто избягаха?

Мисълта за двамата братя го притесняваше. Винаги го бе притеснявала. Бе минало твърде много време, откакто се бе разделил с тях. Заплахата от Шадуините за Равнинеца бе твърде голяма, за да бъде оставен сам. Надяваше се Падишар да го е намерил досега. Надяваше се при него нещата да са потръгнали по-гладко.

Но едва ли можеше да бъде сигурен в това.

Той стигна до площада и видя кръчмата „Свирката“ в дъното отляво. Един протрит дървен надпис, укрепен с винетки и голяма димяща чаша над името, сочеше къде се намира. Това беше сграда с дървена облицовка, свързана с всяка от съседните постройки с обща стена. Издигаше се на три етажа, с прозорци със спуснати завеси на втория и третия етаж, където сигурно се намираха жилищата на собствениците и техните семейства или спални за даване под наем. Площадът бе претъпкан от хора, които сновяха насам-натам. Някои се шляеха от кръчма на кръчма, други бяха толкова пияни, че едва се държаха на краката си. Морган ги избягваше, отдръпваше се, за да направи място на минувачите. До него достигаше неприятната миризма на потни и мръсни тела и вонята на улиците. Това кръстовище Уивърн, мислеше си той, е една клоака.

Стигна отворената врата на „Свирката“, прекрачи прага и с удивление откри, че отвътре кръчмата изглежда съвършено различна. Макар че бе просто и оскъдно обзаведена, подовете бяха изтъркани и чисти, дървената облицовка на бара бе излъскана до блясък, масите, столовете и табуретките бяха добре подредени и навсякъде ухаеше на кедрово дърво и лак. Буретата с бира грееха от чистота, подредени до стената зад бара, а шкафът за чаши беше със стъклени врати и метална рамка. В края на щанда имаше тежка двукрила врата. В стената вляво се намираше масивна каменна камина и едно тясно стълбище вдясно водеше до горния етаж. На самия щанд бяха поставени бокали за сервиране и кърпи за бърсане.

Но нещо друго привлече вниманието на Морган, нещо, което тук бе толкова не на място, че той погледна още веднаж, за да се увери, че не се е излъгал.

Върху лавиците и шкафа за чаши в големи вази бяха наредени цветя.

Цветя, нима тук можеше да има цветя! Той поклати глава. Двукрилата врата се отвори и оттам се появи момче с метла в ръката. То бе високо и слабо, с ниско подрязана черна коса и изящни, почти деликатни черти на лицето. Движеше се много грациозно покрай бара, сякаш едва ли не танцуваше, размахвайки метлата пред себе си, погълнато от мислите си. Подсвиркваше си тихо, защото още не бе забелязало Морган.

Той се размърда достатъчно шумно, за да предупреди за присъствието си и момчето веднага вдигна поглед.

— Затворено е — каза то. Сините му очи не се отместваха от Планинеца, гледайки го открито, почти предизвикателно. — Отваряме по здрач.

Морган също го погледна. Лицето на момчето бе гладко и без брада, ръцете му дълги и тънки. Носеше широки и безформени дрехи, които му висяха като на пръчка и колан на тънката си талия. Беше обуто в рязани обувки, плътно прилепнали по краката му.

— Това ли е „Свирката“? — попита Морган, за да се увери.

Момчето кимна.

— Елате по-късно. Първо си вземете една баня.

Морган примигна. Да си вземе баня ли?

— Търся един човек — каза той, започвайки да се чувства неловко от упорития поглед на момчето.

То само сви рамене.

— Не мога да ти помогна. Тук нима никой освен мене. Потърси отсреща.

— Благодаря, но аз не търся просто компания… — започна Морган.

Момчето вече се беше обърнало и помиташе с метлата пода около бара.

— Затворено е — повтори то, сякаш нямаше за какво повече да говорят.

Морган пристъпи напред и каза, леко подразнен:

— Почакай за момент — и той го хвана за рамото. — Само за момент. Казваш, че си сам тук, така ли?

Момчето плавно се обърна при докосването на Морган, вдигна метлата и удари Планинеца под ребрата. Морган се преви, парализиран от удара, падна на едното си коляно и едва успя да си поеме дъх.

Момчето се приближи и се наведе над него.

— Казах ти, че е затворено. Слушай каквото ти се говори. — То помогна на Морган да се изправи на крака, учудващо силно за слабото си тяло и го поведе към вратата. — Ела по-късно, когато отворим.

Морган се озова на улицата, облегна се на дървената облицовка на сградата, притискайки тяло, сякаш да не се разпадне — което не беше далеч от истината, като се има предвид как се чувстваше. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и почака, докато болката в гърдите му премине.

Та това е смешно, ядно си помисли той. Едно момче!

Най-сетне успя да се изправи, поглади гърдите си, оправи ремъците на меча, които бяха започнали да го жулят, и отново влезе през вратата на „Свирката“.

Момчето, което вече метеше зад щанда, не се зарадва, като го видя.

— Какво има пак? — троснато попита то. Планинеца приближи до бара с освирепял поглед.

— Какво има пак ли? Нищо нямаше, преди да дойда тук. Не ти ли се струва, че действаш малко прибързано с тази метла?

Момчето сви рамене.

— Казах ти да си вървиш, а ти не го направи. Какво друго очакваше?

— Може би известна помощ. Аз ти казах, че търся един човек.

Момчето отегчено въздъхна.

— Всеки търси някого — особено хората, които идват тук — то говореше ниско и безизразно — идват да пийнат и да се поразсеят, да си намерят компания. Нямам нищо против. Но когато отворим. А сега е затворено, ясно?

Морган започна да губи търпение. Той тръсна глава.

— Аз ще ти кажа какво ми е ясно. Ясно ми е, че ти нямаш никакви обноски. Някой трябва да ти издърпа ушите.

Момчето остави метлата долу и отпусна тънките си ръце на бара.

— Е, няма да бъдеш ти този някой. А сега се обърни кръгом и хайде към вратата. Забрави онова, което ти казах преди. Недей да идваш по-късно. Изобщо недей да идваш.

За миг на Морган му се искаше да протегне ръка през бара, да хване момчето за врата и да го издърпа оттам. Но споменът за дръжката на метлата не окуражаваше подобни прибързани действия, а и момчето съвсем не изглеждаше уплашено от него.

Той потисна яда си, скръсти ръце на гърдите си упорито повтори своя въпрос.

— Има ли някой освен тебе, с когото бих могъл да поприказвам?

Момчето поклати глава.

— Може би собственикът?

Момчето поклати глава.

— Не? — Морган реши да си опита късмета. — Не е ли името на собственика Мати Ро?

В сините очи просветна нещо като признание, но само след миг изчезна.

— Не.

Морган бавно кимна с глава.

— Но ти знаеш коя е Мати Ро, нали? — той изрече това като нещо, което се разбира от само себе си.

Момчето продължаваше да го гледа непреклонно.

— Уморих се да приказвам с тебе.

Морган не обърна внимание на думите му.

— Мати Ро. Нея съм дошъл да търся. Пътувах дълго. И затова наистина се нуждая от баня, както неучтиво отбеляза. Мати Ро. Не търся анонимна компания за нещо, за което е нетактично да се спомене — не, много благодаря — в гласа му се долавяше нотка на раздразнение. — Мати Ро. Това име ти е известно. Тъй че, ако искаш да се отървеш от мене, просто ми кажи къде да я намеря и аз се махам веднага.

Той зачака със скръстени ръце, закован на място. Момчето го гледаше с все същото изражение, без да отмества очи от него. Но ръцете му се плъзнаха зад бара и когато ги вдигна, държеше тънко наострена кама. Явно нищо не би го спряло да си послужи с нея.

— Това пък какво е? — тихо попита Морган. — Наистина ли съм толкова нежелан тук?

Момчето стоеше, неподвижно като камък.

— Кой си ти? Какво искаш от Мати Ро?

Морган поклати глава.

— Това засяга само нас с нея — отвърна той, а после добави — Ще ти кажа само едно. Не съм тук, за да създавам неприятности. Просто трябва да поговоря с нея.

Момчето дълго го изучаваше, без да помръдне, с неподвижен и съсредоточен поглед. Беше застанало зад бара като статуя и Морган имаше неприятното чувство, че се колебае дали да избяга или да го нападне. Морган следеше очите и ръцете му, за да забележи кое от двете ще избере, но момчето не се и помръдваше. Уличните звуци долитаха през отворената врата, остри и досадни в тишината.

— Аз съм Мати Ро — каза момчето.

Морган се опули. Едва не се разсмя на глас, почти беше на път да каже нещо от рода на това, колко е смешна цялата тази ситуация. Но гласът на момчето го спря. Той го разгледа по-внимателно — нежните изящни черти, гънките ръце, слабото тяло, скрито под широките дрехи, държането му. Спомни си как се движеше. Всичко това не подхождаше на едно момче. Но на момиче…

Той бавно кимна с глава.

— Мати Ро — каза той, все още без да може да скрие изненадата си. — А аз си мислех, че си… че си…

Момичето кимна.

— Така и трябваше да мислиш — тя не отместваше ръка от камата. — Какво искаш от мене?

В първия миг Морган не отговори. Още не можеше да приеме, че е объркал момичето с момче. И още по-лошо, че се бе оставил да го изкара такъв глупак. Но когато човек живее на Уивърнското кръстовище, той трябва да умее да използва всички средства за семозащита. Момичето беше умно. Трябваше да признае, че дегизацията му беше добра.

Той бръкна в джоба на туниката си, извади оттам пръстена с емблемата на ястреб и й го показа.

— Познаваш ли това?

Тя хвърли бърз поглед на пръстена и отново силно стисна камата.

— Кой си ти? — попита тя.

— Морган Лех — каза той. — И двамата знаем кой ми е дал този пръстен. Той ми каза да дойда при теб, когато поискам да го намеря.

— Аз зная кой си — заяви тя. Погледът й остана съсредоточен и изпитателен. — Още ли носиш счупения меч, Морган Лех?

През съзнанието му премина образът на умиращата Куикнинг.

— Не — тихо отвърна той. — Вече отново е цял.

Той се отърси от болката на спомена и с усилие над себе си вдигна ръка през рамо, за да докосне дръжката на меча.

— Искаш ли да го погледнеш?

Тя поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, че те посрещнах толкова зле, но човек не знае на кого може да се довери. Федерацията има шпиони навсякъде. Преследвачите се срещат по-често от когато и да било.

Тя върна камата под бара. После изглежда се поколеба какво да стори. Накрая попита:

— Искаш ли нещо за ядене?

Той отвърна, че иска и тя го преведе през двукрилата врата отзад в кухнята, където го настани на малка масичка, сипа му яхния от котлето, окачено на огъня над камината, отряза няколко филии хляб, наля бира в една халба и занесе всичко това до мястото му. Той се нахвърли на яденето като за първи път изпита истински глад. В една ваза на масата имаше диви цветя и той леко ги докосна. Тя мълчаливо го наблюдаваше със същия сериозен израз на лицето, изучавайки го със своя прям, любопитен поглед. Кухнята беше учудващо хладна, от отворената задна врата духаше слаб вятър и излизаше през отдушника на камината. От улицата продължаваха да долитат гласове, но Планинеца и момичето не им обръщаха внимание.

— Трябвало ти е доста време да стигнеш дотук — каза тя, след като той се нахрани. Отнесе чиниите в умивалника и започна да ги мие. — Той те очакваше по-рано.

— Къде е сега? — попита Морган. И двамата полагаха големи усилия да избегнат произнасянето на името на Падишар Крийл, сякаш това би могло да събуди подозрението на шпионите на Федерацията.

— Той къде ти каза, че ще бъде? — отвърна му тя на въпроса с въпрос.

Още ме изпитва, помисли си Морган.

— На Огнеръбата планина. Искам да ми кажеш нещо. Ти си твърде предпазлива с мен. А аз как да разбера, че мога да ти се доверя? Откъде да знам, че си наистина Мати Ро?

Тя довърши миенето на чиниите, остави ги да се сушат на поставката и се обърна да го погледне.

— Няма откъде. Но след като ти търсиш мене, а не аз, трябва да ме приемеш на доверие.

Той се изправи.

— Не звучи много убедително.

Тя сви рамене.

— А защо да звучи убедително? Не ми е до това, да те убеждавам. Държа само да съм сигурна, че си този, за когото се представяш.

— И сигурна ли си?

Тя го изгледа.

— Донякъде.

Погледът й бе непроницаем. Той поклати глава.

— Кога мислиш, че може да се убедиш?

— Скоро.

— И какво ще стане, ако решиш, че те лъжа? Ако решиш, че съм някой друг?

Тя приближи и застана отсреща му на масата, докато сините й очи станаха толкова светли, сякаш бяха погълнали цялата светлина.

— Да се надяваме, че няма да се стигне дотам — отвърна тя. Погледна го предизвикателно в очите. — „Свирката“ е отворена до полунощ. Когато затворим, ще поговорим какво да правим оттук нататък.

Когато тя се обърна и се отдалечи, той можешсда се закълне, че се усмихва.