Талисманите на Шанара

X

Цели пет дни Четиримата конници обсаждаха стените на Паранор, пет дни Уокър Бо стоеше на бойниците на крепостта и ги наблюдаваше. Всяка сутрин Конниците се срещаха пред западните порти, силуетите им се открояваха в отстъпващата нощ. Един от тях, всеки път различен, доближаваше до портата и предизвикателно почукваше. Уокър не се показваше и те възобновяваха суровото си бдение, като се разполагаха така, че да има по един от всяка посока на света, всяка от главните стени и започваха да обикалят в бавен, нескончаем ритъм, наобиколили като хищни птици крепостта. Те яздеха ден и нощ, като призраци в сивата мъгла, като мрачни привидения — тихи като мисълта и неотменни като времето.

„Въплъщения на най-големите врагове на човека, помисли си Коглайн, когато за първи път ги видя. Проявления на най-лошите ни страхове, убийци на човешкия род, получили образ и форма, за да ни унищожат.“ — той поклати глава. Дали пък Ример Дал не проявяваше чувство за хумор…

Уокър не споделяше това мнение. Не намираше нищо забавно в никой от тях. Шадуините изглежда притежаваха безгранична първична сила, такава сила, която им даваше възможност да се превръщат в каквото си искат. В нея нямаше нищо деликатно или заплетено. Тя бе първична и необуздана като порой. Завличаше и помиташе всичко, което се изпречеше насреща й. Уокър не познаваше силата на Конниците, но беше готов да се обзаложи, че не може да им се противопостави равностойно. Ример Дал не би изпратил по-малка сила, когато трябваше да се справи с един Друид, макар че той едва сега встъпваше в положението си, неуверен в собствените си сили, във възможностите на магията си и в начините, по които да си служи с нея. Една от повелите на Аланон към Омсфорд беше изпълнена, а това създаваше заплаха, каквато Шадуините не биха си позволили да пренебрегнат.

Въпреки това целта на тези повели си оставаше неразгадаема за Уокър. Застанал над стените на Паранор, докато наблюдаваше как Четиримата конници обикалят долу, той непрестанно разсъждаваше защо бяха възложени тези повели. Какво трябваше да се осъществи с Меча на Шанара? Каква цел щеше да се изпълни с връщането на Елфите в света на хората? Каква беше причината да бъдат възкресени Паранор и Друидите? Или поне един Друид, мрачно разсъждаваше той. Един Друид, създаден от отломъците на други. Той беше амалгама от тези, които някога бяха живяли и изчезнали, от техните спомени, от тяхната сила и слабост, от техния закон и история, от тайните на тяхната магия. Като Друид той бе на равнището на детето и още не знаеше как трябва да действа. Всеки ден му се откриваше нова врата към онова, което други преди него бяха познали и изпитали, откриваше му се познание в неочаквани просветления, озаряваха се тъмните ъгли на съзнанието му, сякаш тъмните капаци на прозорци се отваряха широко. Той не разбираше всичко, понякога се съмняваше в него, често го поставяше под въпрос. Но потокът следваше неотклонно и той бе принуден да оценява всяко ново откровение, знаейки че някога то е имало своя смисъл и приемайки, че може да има смисъл отново.

Но каква роля му бе възложена в борбата да се сложи край на Шадуините? Той бе станал Друид, какъвто искаше Аланон и се бе превърнал в господар на Паранор. Но за какво му беше това? Наистина сега обладаваше магия, която можеше да бъде използвана срещу Шадуините — също както Друидите на времето бяха използвали магия, за да подпомогнат Расите. Той притежаваше също и познание, може би повече познание от всеки жив човек, а на времето Друидите бяха използвали и познанието като оръжие. Но Уокър долавяше, че неговата новопридобита сила беше лишена от целенасоченост, че първо трябва да разбере същността на своя враг, преди да реши по какъв начин може да го победи.

А междувременно бе тук, заключен в собствената си крепост, където не можеше да бъде в помощ на никого.

— Те не се опитват да влязат — забеляза Коглайн след тридневна обсада край стените иа крепостта. — Защо според теб е така?

Уокър тръсна глава.

— Сигурно няма смисъл да предприемат нищо. Тяхната цел е да ни държат заключени тук.

Старецът потърка брада. Бе остарял, откакто се върна към живота чрез магията на Друидската история. На лицето му се бяха появили по-дълбоки бръчки, походката и речта му бяха станали забавени и той бе отслабнал много. Уокър забелязваше това с тъга, но мълчеше. Старецът му бе дал твърде много от себе си и то бе оставило върху него своя отпечатък. Но той нито се оплакваше, нито говореше за това, тъй че нямаше защо и Уокър да го обсъжда.

— Може би магията на Друидите ги плаши — продължаваше размишленията си Уокър, хванал се с дясната си ръка за парапета. — Паранор винаги е бил защитен от нежелани гости. Шадуините сигурно знаят това и предпочитат да стоят вън.

— А може би изчакват да опознаят характера и силата на магията — тихо каза Коглайн. — Да разберат доколко си опасен — той вдигна невиждащ поглед към Уокър, загледан сякаш някъде отвъд него. — Или чакат просто да им омръзне — прошепна той.

Уокър обмисляше как да се справи с Шадуините. Преценяваше средствата отново и отново, както археологът оглежда находки, в които е скрит ключът към миналото. Черният камък на Елфите беше очевиден изход. Сега той бе скрит в една ниша, дълбоко в подземията на Крепостта. Но Камъкът на Елфите си имаше своята цена, а Уокър не искаше да плаща такава цена. Несъмнено магията на Камъка на Елфите ще заработи срещу Четиримата конници и ще погълне тяхната магия, докато ги изпепели. Но естеството на този Камък беше такова, че отнетата магия се предаваше на онзи, който го използва, а Уокър не желаеше Шадуинската магия да стане част от него.

Той разполагаше със Стиела — странното смъртоносно оръжие, което бе отнел от убиеца Пи Ел край Елдуист, оръжие, което можеше всичко да унищожи, но на Уокър не му допадаше идеята да използва оръжието на един убиец, особено оръжие с историята на Стиела. Той разчиташе на други оръжия, ако се наложеше.

Преди всичко трябваше да си изгради план за действие. Имаше три възможности. Можеше да остане на сигурно място зад стените на Паранор с надеждата да дочака Шадуините да се оттеглят; можеше да излезе и да се изправи срещу тях; или да се опита да се промъкне незабелязано отвъд обсадата им. Първата възможност имаше слаби изгледи за успех, а и времето не работеше в негова полза. Втората беше несъмнено глупава.

Оставаше третата.

Пет дни след като Четиримата конници обсаждаха Паранор, Уокър Бо реши да се опита да избяга.

Под земята.

Той сподели своя план с Коглин още същата вечер, докато вечеряха от оскъдната храна, останала отпреди три века и замразена заедно с крепостта. Това наистина бяха нищожни запаси, които още веднъж подсказваха нуждата да пробият обсадата. Под крепостта имаше тунели, които отвеждаха до отсрещните гори, укрития, които познаваха само Друидите в миналото, а сега само той. Смяташе да се промъкне през един от тези тунели същата нощ и да излезе отвъд обсадата на Конниците. Можеше да избяга преди те да узнаят за бягството му.

Коглин се намръщи и не изглеждаше много сигурен в плана му. Струваше му се прекалено лесен. Шадуините не може да не са помислили за подобна възможност.

Но Уокър беше вече решил. Пет дни мотаене му бяха достатъчни. Трябваше нещо да се опита, а това беше най-доброто, което успя да измисли. Коглин и Мърко трябваше да останат в Крепостта. Ако Конниците се опитат да нападнат преди Уокър да се е върнал, те щяха да се измъкнат по същия начин. Коглин неохотно се съгласи. Притесняваше го нещо, но той отказа да го обсъжда. Уокър настоя да получи обяснение, но загадъчното поведение на стареца не беше нещо ново и накрая Уокър предпочете да остави тази тема.

Изчака да стане полунощ, като наблюдаваше от крепостните стени до късно, за да се увери, че Шадуините продължаваха своите обиколки. Те наистина обикаляха нескончаемо като призраци в мрака. Мъглата, която обгръщаше долината през последните четири дни, тази сутрин се бе вдигнала и с настъпването на нощта Уокър Бо забеляза нещо ново. Далеч на запад, където Драконовият зъб свърваше на север към Стрилхайм, в началото на Кенънския проход се забелязваха наблюдателни огньове. Там явно бе разположена цяла армия, блокирала прохода. Федерацията, помисли си Уокър, загледан към горските дървета и към отсрещните хълмове, откъдето идваха светлините. Възможно бе появата им в прохода да няма нищо общо с Шадуините в Паранор, но Уокър не мислеше така. Съзнателно или не, Федерацията служеше на каузата на Шадуините — тя бе оръдие в ръцете на Ример Дал и останалите от йерархията на коалиционния съвет и по-вероятно бе да се предположи, че войниците край Кенън имат нещо общо с тези Четирима конника.

Не че това имаше някакво значение. Уокър Бо не се боеше нито за миг, че войниците на Федерацията могат да се окажат някаква пречка за него.

Към полунощ той се спусна от стените в подземията на крепостта. Дрехите му бяха свободни и удобни, тъмни, за да не се забелязват в нощта. Не носеше никакво оръжие. Докато влизаше в подземието, Коглин и Мърко надничаха след него. В него живееха спомените на Аланон и на отдавна загиналите Друиди и се оказа, че той познава пътя така добре, сякаш крепостта винаги е била негов дом. При докосване му се отваряха врати, неразличими в камъка на крепостта, и му се струваше, че познава проходите, както дебрите на Хартстоун от времето, когато още не се бяха появили сънищата на Аланон. Той стигна до тунелите под скалите, върху които бе разположен Паранор, и се запромъква през тях. Тук той усещаше пулсацията на огнената магия в каменното сърце в най-дълбоките недра на Крепостта — единственият шум сред мрака и мълчанието.

Измина целия път за около час. Под крепостта се виеха множество проходи, които бяха свързани помежду си и тръгваха от една обща врата, която можеше да отвори само той. Уокър избра тунела, който водеше на запад, защото му се искаше да излезе сред гористата местност, която се простираше между Конниците и Кенънския проход, сигурен, че щом веднъж избяга от Шадуините, лесно ще може да се изплъзне от войските на Федерацията. Когато стигна тайното отверстие, спря и се ослуша. Никакъв шум отгоре не достигаше до него. Нищо не помръдваше. И все пак той беше неспокоен, чувстваше, че нещо не беше наред.

Измъкна се от тунела сред горския мрак, изниквайки изпод земята като призрак, като се криеше зад храсталаците и скалите. През сплетените над главата му клони се мяркаха звездите и лунният сърп. Сред дърветата цареше такава тишина, сякаш местността бе напълно лишена от живот. Огледа се за следи на сивите вълци, но не откри. Вслуша се, дали ще долови жужене на буболечки или пърхане на птици, но нищо подобно не се чуваше. Подуши въздуха и усети странен лъх на плесен.

Вдъхна дълбоко и излезе на открито.

По-скоро чу, отколкото видя как една коса замахна към него. Едва успя да отскочи встрани. Конникът Смърт изсумтя от напрежението на удара. Беше досами него — черен, загърнат силует. Уокър се свлече на земята, щом видя друг един силует, който изникна от дясната му страна. Целият в бойно снаряжение, с копия и острия, които зловещо блестяха, Конникът Война запрати към него един боздуган, който се заби в близкото дърво и разцепи ствола му на две. Уокър едва успя ла избегне подобните на скелет ръце на Глада, който хищиически протягаше белите си кости, за да го сграбчи. Всички, и четиримата са тук, осъзна той отчаян. Кой знае как бяха успели да го открият.

Спусна се да бяга, а Чумата съскаше по петите му. Усещаше сухата й топлина и болестотворния й дъх на крачка от него. Прескочи един трап. Страхът му вдъхна неочаквана сила, бе обладан от непоколебима решителност. Конниците го преследваха, слезли от конете, за да го хванат. Приличаха на отломки от нощта, разпилени като парчета на счупена сабя. Вдигаха шум, подобен на шумолене на листа при лек вятър или глух шепот. И нищо друго — нито стъпки, нито дишане, нито потракване на оръжия или пукане на кости.

Уокър тичаше сред дърветата без да знае накъде. Единствената му цел бе да се изплъзне от преследвачите си. Беше изгубен сред горския мрак, не можеше да използва предимството на изненадата. Шадуините настъпваха бързо и стремително. Той ги следеше с крайчеца на очите си. Вече го настигаха. Бяха по петите му като кучета след лисица.

Не!

Той се обърна и извика на помощ магията. Изгради огнена стена между себе си и преследвачите си и насочи ослепителен огън срещу лицата им. Войната и Чумата се отдръпнаха, забавиха ход, но Глада и Смъртта продължаваха да настъпват незасегнати. Нищо чудно, каза си Уокър и отново побягна. Глада и Смъртта. Тях огън не можеше да ги засегне.

Прескочи един поток и свърна право към високите крепостни кули на Паранор, чиито силуети се открояваха в нощта. Оказа се, че без да знае, е тичал в тази посока и това беше единственият му шанс да се измъкне. Ако успее да се добере до Крепостта преди да го хванат.

Коглин! Дали старецът гледаше отнякъде какво става?

Изведнъж нещо змиевидно и слузесто изскочи пред него в мрака. То подаде нокти с оголени зъби насреща му. Беше една от кобилите на Шадуините, изпратена да му пресече пътя. Той успя да й се изплъзне, неуловим като сенките на нощта. Магията го правеше бърз и ефимерен като вятъра. Змиевидното чудовище просъска и диво се хвърли напред, пръскайки вулкан от пръст наоколо. Уокър Бо вече се прокрадна покрай него и хвърчеше като стрела. Вече се намираше пред крепостта на Друидите — неговата свещена обител, убежището му от тези създания…

Нещо отляво го накара да отскочи встрани. Глада се спусна с меч, изсечен от кости, който проблесна бял и се заби в края на дрехата му. Уокър загуби почва под краката си и падна. Затъркаля се надолу по склона, храстите и гъстите треви жулеха лицето и ръцете му, докато най-сетне цопна в един застоял вир. Още едно змиевидно чудовище профуча покрай него и за малко не успя да го захапе с челюстите си. Уокър се изправи и започна да мята огън и мълнии във всички посоки, в отчаяното си усилие да си изгради защитна преграда. За свое удовлетворение той чу как едно от създанията виеше от болка, друго стенеше, сякаш го налагаха с тояга. Той отново се втурна напред. От едната страна бяха дърветата и той се изгуби сред тях, за да се скрие сред дълбоките им сенки. Задъхваше се, цялото му тяло го болеше. Със съжаление установи, че отново се отдалечава от крепостта, където се бе надявал да намери убежище.

От лявата му страна изникна сянка, бърза и беззвучна, с черно наметало и метално острие. Смъртта. Уокър започваше да се уморява. Бягството беше изтощително, още повече, че трябваше непрестанно да сменя посоките. Шадуините го бяха обградили и настъпваха. Няма да успее да стигне крепостта — щяха да го хванат. Канеше се отново да се втурне в друга посока, но зърна нещо пред Крепостта, което съскаше в очакване, чу потракването на метални люспи сред тревите и гьсталаците. Уокър едва успя да овладее страха си, гърлото му се беше свило от ужас. Явно бе избързал с действията си, беше се надценил твърде много. Трябваше да се досети, че не можеше да се измъкне толкова лесно, да предвиди всички възможности.

Спусна се дълбоко в гората. Клоните брулеха лицето и ръцете му. Змеят зад него приближаваше. Дъхът му го лъхна във врата. Струваше му се едва ли не, че ноктите и зъбите му го докосват. Ускори крачка, успя да се измъкне от шубраците и да излезе на една поляна. И тук се изправи пред Смъртта, която го чакаше, обгърната в наметалото и качулката си, с издигната коса. Шадуинът се спусна да го удари, но ударът му се отклони встрани, спусна се втори път и Уокър успя да сграбчи косата, за да я отклони. В този миг по ръката му пролази студ и проникна чак до костите му, тъй че той отскочи от болка назад, захвърли косата и отблъсна онзи, който я държеше. Отдясно приближаваше друго от създанията, но той вече бе побягнал. Спусна се отново през гората покрай редица тъмни стволове, сякаш безплътен, и през цялото време усещаше как вцепенението все повече го овладява.

Какъв студ!

Силите му го напускаха, а той не се бе приближил много до убежището си. Помисли малко, заповядваше си разярен. Помисли малко! Навсякъде наоколо сновяха сенки — подобният на скелет силует на Глада, отблъскващото съскане на Чумата, подрънкването на непроницаемата броня на Войната и безшумното припълзяване на Смъртта, заедно с подвластните им змейове.

И ненадейно в този момент Уокър Бо се хвана за една мисъл като за последна надежда. Тук наблизо имаше скрита в земята капандура, която водеше към един от тунелите, по който можеше да се върне в Паранор. Този спомен бе извлечен от паметта на Аланон, която бе съживена точно навреме в този миг на кошмар и безизходица. Тук вляво! Уокър свърна и се спусна напред с чувството, че ръката му е мъртва. Не мисли сега за това. Той се втурна към един гъсталак, промъкна се сред клонаците му и се завтече надолу по тясната пътека.

Ето тук!

Заопипва земята с ръце, като ровеше с нервни пръсти, за да открие тайния вход. Тук е, помисли си той, тук някъде наоколо. Зад него долитаха звуци, които наближаваха все повече. Той напипа една метална скоба, хвана се за нея и се опита да я повдигне. Капакът шумно се отвори. Уокър пропадна в отвора надолу по стълбите, след което все пак успя да се задържи и да се изправи. На входа се появиха сенките, готови да влязат вътре. Той вдигна наранената си ръка, като преодоля вцепенението и студа, който бе плъзнал по нея, и призова магията. Огън изригна нагоре по стълбите и изпълни целия отвор. Сенките изчезнаха в кълбо от светлина. Чу се срутване на земя и камъни и входът се сгромоляса.

Уокър се завтече из тунела, като се задушаваше и кашляше от праха и пушилката. На два пъти се обръща назад, за да се увери че нищо не следва подире му.

Но беше сам.

Докато си проправяше път обратно към Крепостта, налегнаха го страхове и съмнения. Привиждаха му се всякакви демони с лицата на неговите врагове. Струваше му се, че чува Шадуините, които го преследваха дори и тук, под земята, за да довършат пъкленото си дело. Смъртта, Войната, Чумата и Глада — какво значеха за тях камъните и земята? Та нима те не можеха да проникнат навсякъде? Какво би могло да ги спре?

И все пак не го последваха. Защото независимо от формата и същността, която бяха приели, те не бяха непобедими и не бяха реални въплъщения на онова, за което претендираха. Той бе чул виковете им на болка; бе усетил тяхната тленност. Вкочанената му ръка се оправяше и той с благодарност почувства живителните тръпки, което го накара да си спомни болката при загубата на другата му ръка. Искаше му се да изживее отново тази част от живота си.

Питаше се какво ли още ще му се наложи да пожертва в борбата, която му предстоеше. Та нима не беше истински късмет дори това, че е оцеля? Този път наистина се спаси на косъм от Шадуините.

И тогава му мина през ума, че може би изобщо не се беше спасил. Може би просто му бяха позволили да избяга. Може би Конниците само си играеха с него. Та нима не бяха имали достатъчно шансове да го убият, ако искаха? Сигурно искаха само да го сплашат, а не да го убият, да го парализират от страх, за да не бъде способен на нищо, когато се върне в Крепостта на Друидите.

Но веднага отхвърли подобна възможност. Смешно беше да допуска, че няма да го убият, стига да можеха. Просто не бяха успяли. Оказа се, че дори и изненадан от засада, той имаше достатъчно магическа сила и умения, за да се спаси. Това трябваше да му вдъхне увереност.

Болен и съсипан, той влезе отново в стените на Паранор и се отправи към Крепостната кула. Коглин сигурно го чакаше. Трябваше да признае пред стареца своя неуспех. Това го притесняваше. Той не можеше да се примири, защото бе вярвал в непобедимостта на Друидите. И все пак още беше новак, не трябваше да бъде толкова горд. Едва сега започваше да се учи.

Страховете и съмненията му постепенно го напускаха и демоните изчезнаха. Ще има и друга възможност, обеща си той. Друг път, на друго място щеше да успее да се справи с Конниците.

Каквото и да дойдеше, беше готов да го посрещне.