Талисманите на Шанара

IV

Уокър Бо бродеше сред високите стени на крепостта. Обхождаше парапетите и бойниците, кулите и скривалищата, коридорите и проходите. Приличаше на призрак и изгнаник и се чувстваше такъв. Паранор, крепостта на Друидите, бе възстановена, появила се отново в света на хората, върната към живот от Уокър и магията на Черния камък на Елфите. Паранор се издигаше както и преди триста години над мрачната гора, из която кръстосваха вълци и тръните като пики подаваха защитните си бодли. Крепостта се намираше на една заравнена височина, от която можеше да се види цялата околност от Кенън до Джанисън, както и Драконовия зъб от едното било до другото. Непоклатима като камъка от който бе изградена преди хиляда години, тя бе Обител на легенди и предания, които започваха да се носят отново.

Но на каква цена, мислеше си Уокър Бо отчаяно.

— Духът на Друидската магия ме чакаше в подземието на крепостта — обясни Уокър на Коглайн първата нош, когато бе изникнал от Кулата, преследван от сянката на Аланон. — През всичките години този дух ме е чакал, скрит като змия в мъглата, където са били разбити Мордските призраци и техните съюзници и разрушен Паранор, за да дочака времето, когато отново ще се върне. Сянката на Аланон също чакаше във водите на Рога на Пъкъла, сигурна, че един ден Крепостта и Друидите ще бъдат неотменно необходими и магията и заветът им трябва да бъдат съхранени на всяка цена.

Коглайн го беше изслушал без да каже нищо. Още беше разтревожен от случилото се и от промяната в Уокър Бо. Страхуваше се. Защото Уокър си беше същия Уокър, но не съвсем. Аланон се бе вселил в него, когато той се бе преобразил от човек в Друид по време на онази инициация, която се бе извършила в мрачната крепост. Коглайн, в своята духовна форма, се бе осмелил да издърпа Уокър от онова безумие, което заплашваше да го обсеби, преди да може да проумее промяната в себе си. Но в тези секунди Коглайн бе почувствал какво става с него и побягна, обзет от ужас.

— Черният камък на Елфите всмука духа на Друидите и го вля в мен — прошепна Уокър. Той повтаряше за сетен път тези думи, сякаш така щеше да проумее по-добре случилото се. Лицето му бе скрито в качуката на наметалото и физиономията му все още продължаваше да се променя. — Духът на Аланон се всели в мен. В мен се вселиха Друидите с цялата тяхна история, закон и магия, с всичките им знания и тайни, с цялата им същност. Черният камък на Елфите ги превърна в част от мене, както се втъкават нови нишки в платното на стана. Почувствах се беззащитен срещу това и покорен.

Той подаде лице иззад качулката, за да погледне стареца.

— Те всички са вътре в мене, Коглайн. Превърнали са ме в свое обиталище. Решили са да влеят в мен знанията и силата си и да ме накарат да ги използвам като тях. Такъв беше планът на Аланон от самото начало — един от потомците на Брин да стане продължител на коляното на Друидите. Той трябваше да бъде избран и то така, че да служи и да се подчинява.

Уокър впи пръсти в рамото на Коглайн, който примигна от изненада.

— Да им се подчинява, старче! Това искат от мене, но няма да го получат! — Уокър говореше с горчивина. — Усещам ги в себе си като живи! Долавям присъствието им и думите, които си шепнат, за да ме накарат да се уплаша. Но аз съм по-силен от тях, те ме направиха силен, опитвайки се да ме променят. Успях да издържа на изпитанието, на което ме подложиха, и сега ще бъда това, което сам искам, дори да живеят в тялото и съзнанието ми, дори да бъдат сенки или спомени от миналото, да бъдат каквото си щат! Щом трябва да съм…това създание, в което искат да ме превърнат, ще му придам собствения си глас и сърце!

Така вървяха двамата — Коглайн вкочанен като самата смърт слушаше измъчения Уокър Бо, а Уокър Бо, разгорещен като огъня, който отново се бе разгорял в пещите под каменните стени на Паранор. Гневът му даваше сили да устои на онова, което се случваше с него.

Защото промяната все още продължаваше дори и сега, докато вървяха из коридорите на крепостта — старецът и оформящият се Друид, съпровождани от дивата котка Мърко с нейното мълчаливо присъствие. Като дим, носен от вятъра, пълзеше в жилите на Уокър оживялата душа на отдавна умрелите Друиди и го преобразяваше. Тяхната магия отново възкръсваше в него и му се откриваше като познание, понякога постепенно, понякога изведнъж — познание, трупано и съхранявано дълги години, всичко онова, което Друидите бяха открили и систематизирали, всичко онова, което им бе помогнало да устоят на Господаря на Войната и Черепоносците, на Демоните на Мрака, на Илдъч и Мордските Призраци, на всички изпитания на черното зло, връхлетели човечеството. Магията постепенно се разкриваше на Уокър Бо чрез множеството ръце, очи и шепоти, които обладаваха съзнанието му и не му даваха мира.

От три дни не беше мигнал. Опитваше се да заспи, изтощен до отчаяние, но щом се отпуснеше, го обсебваше нова трансформационна вълна, вдигаше го на крак, сякаш бе кукла на вериги и го подчиняваше една невидима воля. Той й се противеше, оспорваше я, не искаше да й се остави сляпо и без борба, макар да разбираше, че е безмислено. Не са го родили Друидите на този свят, повтаряше си той отново и отново. Не те му бяха дали живот и той нямаше да ги остави те да диктуват неговата съдба. Той сам ще решава живота си. Той сам ще избира дали да използва магията си или не, ще разчита само на себе си.

Коглайн и Мърко бяха непрестанно до него, изтощени колкото и самия той, но се страхуваха да го оставят сам пред лицето на онова, което му се случваше. Тъкмо сега Уокър имаше нужда да чува гласа на Коглайн, да получава от него утеха и внимание, за да уталожи донякъде своя гняв. А Мърко беше нещо като мрачно свидетелство, че има неща, които не могат да се променят — едно неизменно присъствие, както смяната на деня и нощта, едно обещание, че човек може да се отърси дори и от най-ужасните кошмари. И двамата бяха за него неописуема подкрепа — дори и само заради чувството за свързаност с тях.

Изминаха три дни. Неговото преображение най-сетне завърши напълно. Съвсем изведнъж ръцете престанаха да ваят, очите изчезнаха, шепотите стихнаха. Душата на Уокър Бо внезапно се смълча. Той потъна в сън без сънища и когато се събуди разбра, че макар и променен по начин, който не можеше напълно да разбере, по същността си оставаше същият човек, какъвто винаги е бил. Беше си запазил онова сърце, което не се доверяваше на Друидите и тяхната магия и въпреки че Друидите сега живееха вътре в самия него и можеха да диктуват живота му, щяха да се ръководят от вярвания, предшествали тяхната поява, които щяха да ги надживеят. Уокър стана в стихналата спалня, сам в мрака на стаята без прозорци, успокоен за първи път, откакто се помнеше, подир това дълго и ужасно пътешествие, в което трябваше да изпълни повелята на Аланон. Най-сетне преображението се бе извършило. Бяха извършени много неща, други останаха неосъществени, но най-важно от всичко бе, че успя да оцелее.

Излезе да потърси Коглайн и го намери седна, с дивата котка, свита в краката му. Остарялото му лице бе сбръчкано, очите му издаваха неувереност. Уокър приближи до стареца, изправи го на крака като дете, с преображението придобил изведнъж невероятна сила, която му бе предадена от ръцете, очите и гласовете, тъй че в момента беше силен колкото десет мъже. Той прегърна с дясната си ръка крехкото старческо тяло и внимателно поведе учителя си.

— Вече съм добре — прошепна му той. — Всичко свърши. Успях да оцелея.

Старецът го прегърна и се разплака на рамото му.

Двамата заговориха както в стари времена — двама мъже, изпитали превратностите на живота, свързани и двамата чрез магията на Друидите и общата съдба, която ги бе събрала тук и сега. Разговаряха за промяната на Уокър, за чувствата, които тя бе породила в него, за познанието, което му бе донесла и за целите, на които трябваше да служи. Бяха отново цялостни хора от плът и кръв, а Паранор бе възстановен. С това започваше нова ера в живота на Четирите земи и те се намираха в самото начало на тази ера, от което зависеше нейната по-нататъшна еволюция. Уокър Бо още не знаеше със сигурност как да си служи с магията на Друидите и дали да си служи с нея изобщо. Трябваше да се съобразява със заплахата от страна на Шадуините, но характерът и размерите на тази заплаха си оставаха загадка за него. Уокър бе усвоил наследството на Друидите, но не знаеше какво да прави с него — особено по отношение на Шадуините.

— Това мое преображение ми даде прозрения, каквито съм нямал преди — сподели Уокър. — Едно от тях е, че магията на Друидите е необходима, за да се спрат Шадуините. Но не мога да разбера дали това ми се внушава от Аланон или е мое собствено схващане. Не зная дали мога да му се доверя. Дали е истина или илюзия?

Старецът поклати глава.

— Според мен ти сам трябва да разбереш кое е от двете. Струва ми се, че Аланон очаква сам да стигнеш до това откритие. Нима всички от рода Осфорд не са оставени сами да откриват истината за себе си? На времето ти се струваше, че те подвеждат, но дали зад това не се крие някакъв по-дълбок смисъл? Може би такъв е смисълът на самия живот? Човек придобива опит, когато сам изживява нещата, а не когато някой му разкаже за тях. Опитвай и открий. Търси и ще намериш. Не машинациите на Друидите ни тласкат към това, а самата ни потребност да опознаваме света. Това в крайна сметка е нашият път на познание. И аз мисля, че това е и твоят път, Уокър.

И двамата решиха, че преди всичко трябва да открият какво е станало с останалите наследници на Шанара — Пар, Кол и Рен, да разберат дали те са изпълнили повелите, които бяха получили. Да разберат къде се намират и какви тайни им се бяха открили след онази тяхна среща край Рога на Пъкъла.

— Пар сигурно е намерил Меча на Шанара или още го търси — каза Уокър.

Бяха седнали в кабинета на Друидите, Историята бе разгърната пред тях и този път те търсеха подробности във връзка с нещата, които Уокър си спомняше от предишни четения и сега, след познанието, което му бе дало неговото преображение, разбираше по друг начин.

— Пар се бе посветил изцяло на търсенето, което предприе. Имаше желязна решителност. Каквото и да е сторил всеки измежду нас, сигурно е, че той никога не би се отказал.

— Същото мисля и за Рен — допълни старецът замислено. — И тя бе непоколебима, макар и да не й личеше до такава степен — той смело срещна погледа на Уокър. — Сянката на Аланон е доловила мотивите, които могат да накарат всеки от вас да изпълни повелята му. И на мен ми се струва, че никой всъщност не би могъл да се откаже.

Уокър се облегна на стола. Правата му черна коса и брадата скриваха изпитото му лице. Погледът му беше така проницателен, че нищо не можеше да му убегне.

— От времето на Шеа Омсфорд досега Друидите ни държат в своя власт, не е ли така? — размишляваше той, вглъбен в себе си. — Усетили са ни слабостта и са ни превърнали в свои затворници. Ние сме техни слуги — и рицари на тяхната раса.

Коглайн усети как въздухът в стята се раздвижи — един съвсем осезаем отклик на магията, която трептеше в гласа на Уокър. Беше усещал това неведнъж, откак Уокър излезе от Крепостта. То беше знак за силата, с която се бе сподобил. Тъй като вече бе повече Друид, отколкото човек, той бе проявление на онези тъмни изкуства и закони, които на времето, много отдавна, сам старецът бе изучавал и отхвърлил в полза на старозаветните науки. Една пропусната възможност, мислеше си той. Но пък беше запазил разума си. Питаше се дали Уокър ще намери покой при това негово развитие.

— Ние сме обикновени хора — предпазливо изтъкна той.

А Уокър отвърна с усмивка:

— Ние сме обикновени глупаци.

Те разговаряха до късно през нощта, но Уокър все още не можеше да реши какво да предприеме. Да потърси останалите членове на семейството си — да, но откъде и как да започне. Най-лесно беше да използва новопридобитата си магическа сила, но дали това нямаше да го открие пред Шадуините? Дали враговете му вече не бяха разбрали какво се е случило — че той самият бе станал Друид, а Паранор се бе върнал на земята? Колко ли силна бе магията на Шадуините? Колко ли далеч можеше да достигне тя? Не трябва да бързам да я изпитвам, повтаряше си той. Все още не знаеше всичко за собствената си магия. Продължаваше да я опознава. Не биваше да избързва преди да реши какво да прави.

Колебанията му продължаваха и постепенно Уокър започна да долавя някаква промяна в отношенията си с Коглайн. В началото си помисли, че съпротивата му да предприеме каквото и да е действие се дължи просто на нерешителност, макар че това никак не бе в неговия стил. Но скоро разбра, че причината е съвсем друга. Докато разговаряха, както в стари времена, между тях се бе установила дистанция, каквато не бе имало никога преди, дори и във времето, когато той бе недоверчив или сърдит на стареца. Отношенията между двамата се бяха променили. Уокър не беше вече ученикът, а Коглайн учителят. Преображението на Уокър му бе предоставило много повече знание и сила, отколкото притежаваше Коглайн. Уокър не беше вече Мрачния чичо, който се криеше в Сенни дол. Дните, когато избягваше Расите и се отричаше от своето рождено право, бяха отминали завинаги. Уокър Бо бе получил посвещение, бе се преобразил в Друид и сега бе едничкият най-могъщ индивид на света. Каквото направеше, би могло да засегне живота на всички останали. И Уокър много добре знаеше това. А то означаваше, че сам трябва да взема своите решения, защото никой, дори и Коглайн, не можеше да поеме върху себе си такава ужасна отговорност.

Когато най-сетне двамата се разделиха, за да поспят, за кой ли път изтощени от напрежение, Уокър бе обзет от най-противоречиви чувства. Той до такава степен бе надраснал своето предишно аз, че едва можеше да се познае. Усети погледа на стареца, докато се отдалечаваше по коридора към спалнята си и не можеше да се отърси от чувството, че двамата се отдалечават един от друг в твърде много отношения.

Коглайн. Един неосъществен Друид съпътстваше един новопокръстен — как ли се чувстваше при това?

Уокър не знаеше, но с неохота трябваше да признае, че от тази вечер насетне нищо помежду им вече нямаше да е същото.

Заспа и сънищата му бяха неспокойни, изпълнени с неясни лица и гласове. Събуди се призори от някакво предчувствие, което го измъкна от съня като плувец от водата, захвърляйки го на сушата сред вихъра на вятъра. За миг остана парализиран от това внезапно събуждане, застинал в колебание, с разтуптяно сърце и очи, които мъчително се взираха в мрака. Едва след малко успя да се раздвижи, отпусна крака от леглото и когато усети твърдия каменен под, се почувства по-уверен. Изправи се и забеляза, че още е в тъмната мантия, в която бе заспал, защото не намери сили да я съблече преди да си легне.

Някакъв шум се чу пред вратата му, някой тихо почукваше или драскаше по старото дърво.

Мърко.

Отиде да отвори вратата. Огромният котарак бе застанал пред нея и втренчено го гледаше. Направи няколко кръгчета много неспокоен и се върна отново, с вдигната глава и блеснали очи.

Иска да го последвам, помисли си Уокър. Нещо се е случило.

Сложи си една дебела наметка и излезе от спалнята в гробната тишина на замъка. Звукът от стъпките му отекваше в каменните стени, докато бързаше надолу из древните коридори. Мърко вървеше пред него като безшумно си проправяше път сред сенките, лъскав и черен сред мрака. Минаха покрай стаята, където спеше Коглайн, без да забавят ход Заплахата явно не се криеше тук. Нощта отминаваше, на изток изгряваше зората, огряна в сребриста светлина която се процеждаше през прозорците на замъка в зимното облачно утро. Уокър не обръщаше внимание на всичко това, очите му следваха неотклонно дивата котка, която се промъкваше между сенките. Напрегна целият си слух, за да чуе нешо или да долови поне намек за случилото се. Но тишината бе непроницаема.

Изкачиха се по главния коридор до вратите, извеждащи към бойниците и излязоха на открито. Утрото бе хладно и навяваше чувство за празнота. Цялата долина бе обвита в мъгла, която пълзеше по склона на Драконовия зъб на изток, а на запад стигаше чак до Стрилхайм, обвивайки всичко с плътна, непроницаема пелена. Паранор лежеше също потопен в мъгла и само най-високите му кули се подаваха над мъгливото море. В бледата светлина на ранното утро вятърът извиваше мъглата на кълба и извикваше на живот странни форми и образи.

Мърко ситнеше надолу по пътеката и душеше наоколо, като неспокойно махаше с опашка. Уокър следваше подире му. Те обиколиха парапета откъм южната част без да забавят ход, нито да видят или чуят каквото и да било. Минаха покрай откритите стълбища и входове на крепостта, обитавани като че ли от духове.

Когато минаваха по западния парапет, Мърко внезапно забави ход. Козината на дивия котарак настръхна, той разтегли муцуна и изръмжа. Уокър приближи и го погали по козината, за да го успокои. Мърко се бе втренчил в мрака пред себе си. Намираха се над западната врата на крепостта.

Уокър се озърна в мъглата. И той усещаше нещо.

Някакво присъствие наблизо.

Секундите минаваха, но нищо не се появяваше. Уокър започваше да губи търпение. Може би трябваше да излезе, за да погледне.

В този момент мъглата внезапно се вдигна като с един замах и се появиха конници. Бяха четирима — изпити и призрачни в бледата светлина. Вървяха бавно и внимателно, сиви като мрака, който бе помогнал да се приближат незабелязано. Това бяха четирима конници, но никой от тях не приличаше на човек, а и животните, които яздеха, бяха отвратителни подобия на животни, покрити целите с люспи, с криви нокти и зъби. Четиримата конници, всеки от които беше поразително различен от останалите, яздеха кобили, които приличаха на самите тях.

Уокър Бо веднага разбра, че бяха Шадуини. Разбра също, че идват заради него.

Разгледа ги хладнокръвно и безпристрастно.

Първият бе висок, строен и смъртноблед. Кожата му бе опъната върху костите и той приличаше на скелет, приведен напред като котка, която се готви да нападне жертвата си. Лицето му приличаше на череп с отпусната челюст, а очите му бяха безизразно втренчени, с опулен и празен поглед. Той не носеше дрехи и голото му тяло не бе тялото нито на мъж, нито на жена, а на нещо средно. От ноздрите му излизаше зеленикава мъгла.

Вторият конник също не би могъл да се оприличи на нищо. Имаше силуета на човек, но без кожа и кости. Приличаше на ужасен тъмен облак, който се виеше и гънеше вътре в очертанията си. Това бе облак, който наподобяваше затворени зад стъкло мухи или комари, скупчени толкова нагъсто, че препречваха достъпа на светлината. Ужасяващите звуци, които издаваше, трябваше да предупредят, че в неговия призрачен образ е скрито такова зло, че просто е страшно да си го помислиш.

Третият можеше па-лесно да се оприличи на нещо. Бе покрит с броня от глава до пети, носеше пика и различни други оръжия — ножове, мечове, копия и една огромна върлина, на която висеше верига с нанизани кости и черепи. Шлем скриваше лицето му, но очите, които се подаваха през процепите му, бяха червени като огън.

Последният ездач бе обвит в наметало и с качулка и бе невидим като нощта. Лицето му оставаше скрито в качулката, не можеха да се видят ръце, които да държат поводите на коня му. Той яздеше прегърбен като много стар човек, целия сгърчен и разкривен — едно същество, осакатено от възрастта и времето. Но той не излъчваше слабост, нито дори и намек за онова, което изглеждаше на пръв поглед. Този ездач яздеше стабилно и уверено. Бе осакатен не от времето или възрастта, а от товара на всички онези животи, които бе отнел.

Вървеше с преметната през рамо коса.

Щом ги разпозна, Уокър Бо направо се вцепени. В Друидските истории, записани в отколешни времена, се споменаваше за тези Четирима конници. Той знаеше кои са те и с каква цел са били създадени. Сега Шадуините бяха приели формата и същността на тези тъмни сенки от миналото.

Гърдите го стегнаха. Четирима конници. Четиримата конници от легендите, унищожителите на смъртния човек, възкръснали от едно далечно и отдавна забравено минало. Но той бе чел преданията и се опитваше да се увери, че ги познава добре.

Глада. Чумата. Войната. Смъртта.

Уокър отдръпна ръката си от Мърко и котаракът започна да издава дълбоко гръдно ръмжене. Шадуини, помисли си Уокър с тревога и страх. Създания, които са вьплъщение на абстрактни същности, на всички форми на унищожение и сега идват да ни убият.

Той отново се замисли кои бяха всъщност Шадуините, каква беше онази сила, която им позволяваше да се превръщат във всичко, което пожелаят. С преображението си той не бе получил познание по този въпрос. И сега, както и в самото начало, той нищо не знаеше за техния произход. Да, те бяха наистина тъмни сили, за каквито го бе предупредила сянката на Аланон. Да, това бе самото въплъщение на злото, което използваше магията като оръдие за унищожение. Но кои бяха те всъщност? Какъв бе техният произход? Как биха могли да бъдат унищожени?

Къде можеше да намери отговорите на всички тези въпроси?

Наблюдаваше как Четиримата конника приближават, възседнали своите залитащи, измъчени кобили, които имаха само далечно подобие с конете, а всъщност бяха съвсем различни. От ноздрите си изпускаха отровни изпарения. Ноктите им дращеха и се забиваха в скалите. Вдигаха нагоре глави и оголваха кривите си пожълтели зъби. С равномерна крачка Конниците приближаваха.

След като стигнаха вратите на крепостта, спряха. Не направиха никакъв опит да влязат. Изглежда не възнамеряваха да продължат пътя си. Наредиха се в една редица пред вратата и зачакаха. Уокър също зачака. Минутите минаваха и постепенно се развиделяваше. Мракът отстъпваше.

Най-сетне слънцето изгря над планините на изток и разпиля бледи отблясъци над тъмните върхове. Тогава пред вратите долу Конникът Глад ненадейно започна да приближава. Когато се изправи пред лоста, той вдигна приличната си на скелет ръка и почука. Звукът от почукването му отекна далечно и кухо — като последно дихание, когато животът напуска тялото. Уокър целият потръпна. Не можеше да понася това, че не успява да се овладее.

Тогава Глада махна на Четиримата конника и те един по един се обърнаха и тръгнаха покрай крепостните стени. Преминаха един след друг долу под самия Уокър. Той ги наблюдаваше как се връщат и отново изчезват, като се държат на разстояние, така че винаги да има по един пред всяка стена, пред всяка от посоките на компаса.

Обсаждат ни — даде си сметка Уокър. Чукането бе само предизвикателство. Ако той не излезеше да му отговори, те щяха да го държат вътре в крепостта като в капан. Ример Дал и Шадуините бяха разбрали, че Паранор е възстановен на земята и че Уокър е приел същността на Аланон. В отговор на това бяха изпратени Конниците.

Уокър скръсти ръце под наметалото си. Ще видим кой ще се хване в капана, мрачно си помисли той.

Остана още известно време, загледан в привиденията, а после отиде да събуди Коглайн.